09
Чет, Юли
31 New Articles

Новата стратегия за национална сигурност на САЩ и нейните геополитически измерения

брой 2 2018
Typography

На 19 януари 2018 държавният секретар по отбраната Джеймс Матис представи новата военна стратегия на САЩ, която представлява програма за действията на Пентагона през следващите няко

лко години и според която американските въоръжени сили следва занапред да съсредоточат усилията си не толкова върху борбата срещу тероризма, колкото върху сдържането на нарастваща военна мощ на Китай и Русия. В това отношение новата стратегия изцяло се вписва в Стратегията за национална сигурност (1), лансирана от президента Тръмп само месец по-рано (на 18 декември 2017), в която също се акцентира върху нарастващата заплаха за САЩ от страна на Русия и Китай, както и от страна на такива "държави парии", като Северна Корея и Иран. Както е известно, законът изисква от американския президент да обновява всяка година този документ, който дефинира основните заплахи пред страната и пътищата за преодоляването им. На практика обаче, по време на мандата си президентите на САЩ обикновено приемат не повече от една-две модернизирани стратегии.

Посланията в новата стратегия за сигурност

Повечето западни анализатори отбелязаха "вътрешната противоречивост" на новата Стратегия за национална сигурност и, в частност, липсата на "ясен план" за гарантирането на американското лидерство в света. От друга страна, в коментара си по този повод, Джонатан Лемир и Хоуп Йън от Associated Press посочват, че новата стратегия "може много сериозно да промени всички международни връзки на САЩ" (2). Действително текстът на Стратегията дава основания за доста разнопосочни интерпретации, тъй като е многопластов и многозначен в посланията си към различните аудитории, което поражда известно объркване. Съвършено ясно е обаче, че както отбеляза и самият Тръмп, този документ напълно съответства на собствения му лозунг "Америка на първо място". Именно на това трябва да се основават и анализите на Стратегията, които би следвало да се абстрахират от реториката в духа на текущия наратив на американския политически елит (включително по отношение на Русия и Китай), опитвайки се да открият съдържащите се в нея ориентири за практическата политика на администрацията на Тръмп.

В увода към Стратегията, както и в изявлението си при нейното представяне, президентът достатъчно ясно дефинира качествено новата координатна система на американската външна политика. Става дума за "свят на силни суверенни и независими държави, всяка от които има своя култура и национална мечта, успешно развиващи се една до друга в просперитет, свобода и мир". Самият Тръмп определя това, като "ново мислене" и "незамъглено виждане на света". Съединените щати се ангажират да съдействат навсякъде по света за поддържането (или формирането) на "такъв силов баланс, който да е в полза на САЩ, нашите съюзници и партньори". При това Вашингтон няма "да се отклонява от своите ценности и способността им да вдъхновяват, ободряват и да се обновяват". В този смисъл, в основата на новата Стратегия е заложен "принципният реализъм", ориентиран към постигането на практически резултати, а не сляпото следване на идеологически догми. Тоест, можем да предположим, че Америка, както и Западът, като цяло, също са възприели тезата за "края на идеологията", след като в резултат от края на студената война Русия излезе от предишната идеологизирана координатна система, която в резултат от това се обезмисли. На практика, в Стратегията се прокарва нова визия за света, влизаща в разрез с цялата досегашна външнополитическа традиция на либералния и неоконсервативния "интервенционизъм". В това отношение Тръмп демонстрира пълна последователност, т.е. не се отказва от нищо, което обещаваше по време на предизборната си кампания и в първата си реч, след като влезе в Белия дом. Освен това, не бива да забравяме, че в началото на втората година от мандата си президентът вече сериозно е укрепил позициите си, най-вече по отношение на противопоставящата му се част от американския елит. За това до голяма степен помогна одобрената от Конгреса данъчна реформа на Тръмп, която съществено намалява данъчното бреме за американския бизнес (т.е. подобрява конкурентните му позиции), както и решението на Белия дом да признае Йерусалим за столица на Израел. Което означава, че сега противниците му в САЩ ще трябва да се изправят срещу бизнеса, и редица други влиятелни групи, като евангелистките общности (които обединяват около 60 млн. души и чиито представител в администрацията на Тръмп е вицепрезидентът Майк Пенс) или произраелското лоби например. Неслучайно напоследък в средите на републиканците се отправят толкова резки критики към специалния прокурор Робърт Мюлер и другите ръководители на раследванията срещу президента и неговия екип. Според някои американски коментатори, в момента Тръмп вече не е застрашен от сериозни неприятности заради предполагаемите си "връзки с Русия" и е само въпрос на време същото да се случи и с хората от екипа му. В тази връзка си струва да напомня, че републиканците в Сената поискаха да бъде разследван бившият агент на британското разузнаване MI-6 Кристофър Стийл заради изготвения от него по време на кандидатпрезидентската кампания доклад, компрометиращ Тръмп. Междувременно, през януари 2018 ФБР поднови и разследването срещу Фондация "Клинтън".

Истината е, че по вина на либералните американски елити днес в САЩ се очертава критична ситуация, в рамките на която военните (т.е. армията и военно-индустриалният комплекс) и администрацията на Тръмп се оказват притиснати между въпросните елити и половината от населението на САЩ (и най-вече белите протестанти), което - макар че през последните десетилетия беше системно пренебрегвано от управляващите - продължава да вярва, че именно то трябва да "управлява Америка" и сега открито претендира да си я "върне". В този смисъл, разследванията на евентуалните "тайни споразумения между Тръмп и Русия" изглеждат все по-абсурдни, тъй като никакви "агенти за влияние" не биха могли да провокират в САЩ криза като сегашната, както успяха да го направят либерално-неоконсервативните елити, управлявали страната през последните няколко десетилетия.

Еволюцията на отношението към Русия

Въпреки че както в новата военна стратегия, така и в Стратегията за национална сигурност на САЩ, Китай и Русия се определят като заплаха, редица анализатори акцентират върху наличието на определен разрив между тях и приетия от Конгреса на 2 август 2017 Закон "За противодействие на противниците на Америка чрез санкции", в който Русия например, беше поставена в една група със Северна Корея, Иран и международните терористични организации. Сега тя е обособена, заедно с Китай, в категорията на "стратегическите конкуренти" на САЩ. На практика, това означава опит на президентската администрация да си върне съответните външнополитически пълномощия, отнети и от Конгреса с приемането на закона за санкциите. Любопитно е също, че макар понятието "противник" (adversary) да се използва в Стратегията, то никъде не се обвързва изрично с Русия. Тоест, на практика се възражда идеята на Хенри Кисинджър за специфичния характер на взаимоотношенията в рамките на обективно съществуващия геополитически триъгълник "САЩ-Китай-Русия".

Въпреки съдържащите се в Стратегията нападки срещу стремежа на Пекин и Москва да ерозират едни или други позиции на САЩ в съвременния свят, отношенията с тях се интерепретират по-скоро в парадигмата на конкуренцията или съперничеството (competition). Приема се, че Китай и Русия отправят предизвикателство към Америка и тя следва да реагира на това, но не се твърди изрично, че това неизбежно ще доведе до открита конфронтация между тях. По-скоро се смята, че най-важното за САЩ е да могат "успешно да се конкурират", което според авторите на Стратегията е "най-добрия начин за предотвратяване на конфликтите". Тоест, налице са някои признаци, че сегашната администрация в Белия дом може би е склонна да признае съществуващата реалност и да се откаже от стремежа си да я промени и да я върне назад към периода на еднолична доминация на Америка: "САЩ ще се стремят да търсят сфери на сътрудничество с конкурентите си от позиция на силата", което ще позволи "да нарасне възможността за управление на конкуренцията/съперничеството без да се стига до конфликт с използването на сила, т.е. като бъде запазен мирът".

Между другото, тази теза е в синхрон и с друга идея, съдържаща се в Стратегията, а именно за лидерството на Америка, посредством примера, който тя дава на останалите, и съхраняване на верността и към собствените ценности и идеали. Тоест, и тук не се говори за директна конфронтация. На практика, в Стратегията се интерпретира по нов начин старата теза на Барак Обама за "държавно строителство у дома" (nation-building at home), акцентираща върху реализацията на големи инфраструктурни проекти в самите САЩ. Само че администрацията на Обама не направи, кой знае какво в тази посока, докато правителството на Тръмп възнамерява да действа и вече действа, при това активно. Дори носителят на Нобелова награда за икономика Пол Кругман, който е сред яростните противници на сегашния президент, призна в New York Times, че успехът на администрацията му е гарантиран поне на началния етап от реализацията на тази програма, макар че на следващите вероятно ще се провали. За това говорят впрочем и четирите ключови цели ("жизнено важните национални интереси в нашия конкурентен свят"), съдържащи се в Стратегията: защитата на американската нация, територията на страната и американския начин на живот; съдействието за просперитета на Америка; запазването на мира чрез сила и прокарването на американското влияние. Тоест, акцентира се върху вътрешните фактори за американската мощ и влияние в света.

Интересна е и съдържащата се в новата Стратегия теза за Съединените щати като "доминираща енергийна държава", призвана да съдейства за диверсификацията на източниците и маршрутите за доставка на енергоносители както вътре в страната, така и в чужбина. Тоест, можем да очакваме, че САЩ ще се опитат да накарат европейските си съюзници да купуват по-скъпия американския втечнен шистов газ, вместо евтиния руски тръбопроводен газ. Не бива да забравяме обаче, че руско-американската конкуренция на енергийния пазар на Европа е обективен и неизбежен процес, въпросът е тя да не бъде излишно политизирана.

САЩ и останалите

Що се отнася да политиката на САЩ в различните региони на света, в Стратегията се прокарва добре познатата теза за необходимостта да бъде предотвратена възможността в тях да доминира една, единствена държава, която се вписва органично в духа на класическата наука за международните отношения, включително и в европейската политика. Тоест, поне на теория, Стратегията не би трябвало да поставя пред САЩ някакви конкретни "цели за сдържане", тъй като във всички региони на планетата има поне по няколко регионални държави, които си съперничат помежду си, т.е. налице е определен силов баланс. Разбира се, най-важни в това отношения са Европа (а не Евро-Атлантика), Близкият Изток и Източна Азия. Както е известно, в Европа има достатъчно традиционни велики държави, като списъкът далеч не се изчерпва само с Русия и Германия. Между другото, в Стратегията се съдържа открита критика срещу Китай, защото се е сдобил с търговско-икономически плацдарм на Стария континент.

В списъка на регионалните сили в Близкия Изток пък фигурират Турция, Иран, Саудитска Арабия и Египет (без да споменавам Израел, чиято роля и място в региона са твърде специфични). В новата американска Стратегия се съдържа леко модернизиран подход към разрешаването на арабско-израелския проблем, а като ключово условие за разрешаването на сирийската криза се посочва връщането на бежанците и гарантирането на сигурност в страната.

По-сложна изглежда ситуацията в Източна Азия, където Китай мощно възстановява лидерските си позиции, изгубени преди повече от 150 години. Предвид факта, че Япония отдавна е престанала да играе някогашната си геополитическа роля на "балансьор на китайската мощ", в Стратегията се намеква, че тази роля следва да бъде поета от Америка, която да използва регионалните си съюзници като стратегическа територия за "предно базиране" (което, между другото, във все по-голяма степен се отнася и за Европа). И тъкмо поради това администрацията на Тръмп се опитва да разшири традиционната си сфера на действие - Азиатско-Тихоокеанския регион, трансформирайки го в Индо-Тихоокеански. Това би позволило привличането на Индия като още една "държава-балансьор" на китайската мощ в Източна Азия, което също говори повече за стремеж да се заложи на дипломацията и силовия баланс, отколкото на откровената конфронтация и силовото сдържане.

Впрочем, в Стратегията се отделя място и на Централна Азия, в която са включени и Пакистан (споменават се претенциите на американската администрация към Исламабад) и Афганистан. Посочва се, че държавите от региона ще могат да разчитат на подкрепа от САЩ с цел да не се превърнат в "убежища за джихадистите".

Що се отнася до Западното полукълбо (т.е. за Америка на юг от Рио Гранде) Стратегията акцентира върху необходимостта да се противодейства на "зловредното влияние на извънрегионални сили" (т.е. отново на Китай и, в по-малка степен, Русия).

Борбата срещу "икономическите и политически агресори"

Друг важен момент е появата в Стратегията на понятия като "икономическа и политическа агресия", като последното очевидно се свързва най-вече с Русия, обединявайки всички текущи американския обвинения срещу Москва. Тоест, на оперативно ниво, тук липсва нов момент. По-различно обаче стоят нещата с "икономическата агресия". В Стратегията за пореден път са озвучени познатите тези на Тръмп за "нечестната търговия", осъществявана от американските партньори, и се прави извод за необходимостта занапред търговските отношения на САЩ с тях да се градят изключително на двустранна основа и на принципа на взаимността. В тази връзка се посочва, че отварянето към света "има своите недостатъци", което очевидно се отнася към всички многостранни формати и инструменти (показателни в това отношение са допълнителните изисквания към Световната търговска организация, както и пълното мълчание по отношение на Северноамериканската зона за свободна търговия и дори на Мексико). Тоест, новата Стратегия до голяма степен оправдава страховете на водещите търговско-икономически партньори на САЩ от евентуални бъдещи търговски и валутни войни с Вашингтон. Друг въпрос е, как точно това би могло да се случи на практика. При всички случаи, макар и да не е озвучена в Стратегията, тезата на Тръмп за т.нар. "транзакционна дипломация" несъмнено присъства в нея.

Основните конкуренти на САЩ по това направление са Китай и Германия (ЕС). Случилото се през миналата 2017 показа, че между Вашингтон и Пекин са възможни сделки по някои регионални проблеми, например този за севернокорейската ядрена програма. Макар и да изглежда парадоксално, в чисто икономически план, отношенията на САЩ с Германия са по-сложни, особено предвид факта, че Берлин на практика използва еврото като "нова немска марка". Впрочем, и тук сделките са възможни, например ако Берлин действително рещи да увеличи (както настоява Вашингтон) военните си разходи до 2% от германския БВП, което освен всичко друго ще означава закупуване на нови големи количества американско въоръжение, без значение, дали Германия наистина се нуждае от него. Така Берлин ще бъде накаран да участва в процеса на "реиндустриализация" на Америка, стартиран от Тръмп, по същия начин, по който вече го прави Саудитска Арабия например.

Тоест, в резултат от практическата реализация на новата американска Стратегия за национална сигурност, НАТО все повече ще се превръща в своеобразен бизнес-проект, при това, след като в резултат от необмислените действия на канцлера Меркел ЕС сам се вкара в задънената улица на антируската политика, сега Брюксел вече трудно може да възрази срещу претенциите на САЩ отново да поемат "военната защита" на континента от "руската заплаха", срещу което европейците ще трябва да спонсорират икономическото възстановяване на Америка.

Към това следва да добавим намаляването на корпоративните данъци за американския бизнес, което ще укрепи значително позициите му в конкурентната битка в рамките на Западния свят. Последиците от данъчната реформа на Тръмп вече се осъзнават от американските съюзници, доказателство за което е, че в началото на януари 2018 френският министър на икономиката Бруно льо Мер намекна за евентуално формиране на "търговска ос" ЕС-Китай, с участието на Русия, с цел да се компенсира "нарастващата неопределеност" в отношенията със САЩ. Между другото, Великобритания също изрази намерение да понижи корпоративния данък до 15% за да стимулира британския бизнес след Brexit, но засега отлага тази мярка за да не усложни допълнително преговорите си с Брюксел. Следва да сме наясно, че англо-саксонската ос разполага с очевидно предимство в тази сфера, тъй като социалните разходи в развитите държави от континентална Европа са доста по-високи, като дял от БВП.

Последиците за европейската сигурност

Последиците от всичко това за европейската сигурност са очевидни. Макар в новата Стратегия да се твърди, че разширяването на американската система за ПРО в Европа и Източна Азия "не цели да ерозира стратегическата стабилност или да наруши традиционните стратегически отношения с Русия и Китай", е съвършено ясно, че това просто не е вярно. Очаквани са и съдържащите се в Стратегията тези за противодействие на тероризма и за киберсигурността. Впрочем, що се отнася до последната, се прокарва идеята за необходимостта от "ограничена, но важна роля на американското правителство за гарантиране на спазването на законността" в Интернет.

В същото време ясно се посочва, че САЩ се обявяват против "затворените меркантилистки търговски блокове" (каквито са ЕС или Транстихоокеанското партньорство например), интересно е и, че трансферът на американски технологии в рамките на глобализацията се квалифицира като "принудителен". Показателно е също, че самият термин "глобализация" не се използва в Стратегията, затова пък в нея се подчертава, че "надеждите от последните две десетилетия, че привличането на съперниците на САЩ и интегрирането им в международните институции и глобалната търговия ще ги превърне в добронамерени играчи и заслужаващи доверие партньори" не са се оправдали. Това обяснява и, защо Стратегията препоръчва икономическите санкции да продължат да се използват като политически инструмент срещу противниците на Америка.

Специално следва да се отбележи отразеният в Стратегията курс на администрацията на Тръмп за укрепване на силовия елемент на американската мощ. В тази връзка, предишните администрация се обвиняват в "стратегическа пасивност", като за пример се посочва проточилата се почти десет години пауза в снабдяването на американските въоръжени сили с нови оръжейни системи. Въз основа на опита от последните години пък се прави изводът, че на фона на "завръщането на съперничеството между великите държави", отново нараства значението на конвенционалните въоръжения. Специално се подчертава, че Китай и Русия разполагат със значителен потенциал в сферата на въоръженията, препятстващи достъпа до зоните на военни действия, т.е. със съвременни системи на противовъздушна и противоракетна отбрана, борба с надводни кораби и нанасяне на удари в стратегическа дълбочина: така, според американските военни експерти, по западното направление Русия има четири такива "укрепени зони": на Колския полуостров, в Калининградска област, в Крим и в Сирия. В това отношение, най-важният нов елемент в Стратегията е, че в нея се допуска възможността САЩ да осъществят "стратегическо нападение" без използването на ядрено оръжие, като в тази връзка се подчертава, че американските "противници и конкуренти вече свикнаха да действат, без да прекрачват границата на открития военен конфликт и на ръба на международното право". Формиращата се в резултат от това сива зона "между мира и войната" се изтъква като причина САЩ да вдигнат залога в сферата на конвенционалните въоръжения.

Макар че в Стратегията това не се споменава пряко, но от нея следва (и в този смисъл твърденията на висши американски военни, че страната следва да се готви за конвенционални войни в Европа и Източна Азия са симптоматични), че съюзниците на САЩ в Европа ще трябва да се присъединят към усилията на Вашингтон за възстановяване на потенциала на Запада за водене на "големи войни" с използване на конвенционални въоръжения. В тази връзка, в Стратегията съвсем ясно се посочва необходимостта от "устйчиво предно базиране" и за първи път след края на студената война се поставя въпросът за увеличаване числеността на американските въоръжени сили, тяхната модернизация и повишаването на бойната им готовност.

Анализът на Стратегията създава впечатление, че очертаващата се поне през следващите десет години нова надпревара в сферата на конвенционалните въоръжения, както и самата стратегическа постановка за воденето на конвенционални войни с равни по сила и техническо оборудване противници (каквито биха могли да са само Китай и Русия), са интегрална част от трансформационната мобилизация на американското общество и бизнеса, която се опитва да реализира администрацията на Тръмп.

Що се отнася да ядреното въоръжение (повече по темата, виж статията на Майкъл Клеър на стр... - б.р.), в Стратегията се акцентира върху продължителния срок на експлоатация на наличните системи, макар че от друга страна се посочва, че не е необходимо да се търси количествен паритет с другите ядрени сили (т.е. отново с Русия и Китай). В същото време се подчертава, че "за да бъдат избегнати евентуални пропуски, САЩ ще обсъждат с другите ядрени държави възможността между тях да бъдат установени предсказуеми отношения и да бъдат ограничени ядрените рискове. Ще обсъждаме евентуални нови споразумения в сферата на контрола на въоръженията, ако те ще съдействат за стратегическата стабилност и подлежат на периодични проверки". Между другото, в Стратегията не се споменава нищо за Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег от 1987 (INF), въпреки, че през декември 2017 Държавният департамент обвини Москва, че не го спазва (което тя категорично отрече).

Що се отнася до Космоса, в Стратегията се посочва, че САЩ следва да си запазят "свободата си на действие там", макар да се признава, че редица държави разработват собствени системи противоспътниково оръжие. В сферата на киберсигурността пък се прокарва идеята, че Съединените щати са склонни "съзнателно да рискуват, а не да избягват рисковете".

Важен момент в новата Стратегия за национална сигурност на САЩ е, че вместо досегашната теза за "прокарването на демокрацията в целия свят", се акцентира върху "разкриването на възможности за търговията и сътрудничеството с другите държави, подпомагане на културния и образователен обмен и контактите между хората, които формират мрежата от днешни и бъдещи лидери в сферите на политиката, образованието и гражданското общество, които ще разширят зоната на свободния и проспериращ свят".

В сферата на информационната политика, наред с вече традиционните обвинения срещу Русия, в Стратегията се обръща внимание на наобходимостта да се изясни, как противниците на САЩ съумяват да получат информационно и психологическо предимство по всичи основни политически въпроси. С цел да им се противодейства по-ефективно, се препоръчва да се използва оптимално значителният потенциал на американската “публична дипломация".

Промените в американското стратегически мислене

Новата Стратегия за национална сигурност илюстрира еволюцията на стратегическото мислене в САЩ през последните години и най-вече след управлението на президента Буш-младши, което днес се оценява от повечето американски анализатори като "несъмнен провал". В тази връзка ще напомня, че още през 2011 двама известни американски военни анализатори - капитанът от флота Уейн Портър и полковникът от морската пехота Майк Микълби публикуваха своята "Визия за национална стратегия" (3), в която призовават за демилитаризиране на външната политика на САЩ, както и на самото стратегически мислене. В предговора към документа, Ан-Мери Слотър (която преди това в течение на две години ръководеше отдела за външнополитическо планиране в Държавния департамент) дефинира по следния начин основната задача пред международното позициониране на Съединените щати в качествено променените условия: да се премине от "контрол в една закрита система към пораждащо повече доверие влияние в отворена система, от сдържаност към устойчивост и от сдържане, осъществявано със сплашване и сила, към гражданско ангажиране и конкуренция". Тоест, идеята е, вместо едноличен лидер, САЩ да станат "най-силният конкурент", което обаче изисква преформулиране на съдържащата се в свръхсекретния доклад на Националния съвет за сигурност на страната от 1950 (т.нар. NSC 68) концепция за "държавата на националната сигурност", така че Съединените щати да се превърнат в "държава на националния просперитет и сигурност". Това означава, че занапред американците ще трябва да защитават глобалното си лидерство "в рамките на конкуренцията с други държави".

Малко по-късно, през 2015, президентът на Eurasia Group Йън Бремър публикува книгата си "Свръхдържавата: три избора за ролята на САЩ в света", където лансира именно варианта за една "независима Америка", който почти не се различава от идеите на сегашния президент Тръмп. Освен всичко друго, в книгата си Бремър стига до извода, че "Русия е прекалено голяма за да бъде изолирана" (4). По отношение на украинската криза, Бремър се опира на американския опит във Виетнам, Ирак и Афганистан и призовава да не се влиза във военна конфронтация с държави, за които изходът от конфликта е по-важен, отколкото за самата Америка. Тоест, той прогнозира, че Украйна неминуемо ще се превърне в "геополитическо бреме", но не за руската, а за западната политика, което днес вече е факт.

И тъй като мнозина американски анализатори смятат, че новата Стратегия за национална сигурност на САЩ е силно повлияна от идеите на Хенри Кисинджър (както е известно, Тръмп често се среща с него и очевидно е склонен да се вслушва в мнението му), определено си струва да видим, какво пише "патриархът" на американската дипломация в последната си книга "Световният ред", появила се през 2014. В нея той посочва, че "традиционният европейски подход към международния ред разглежда нациите и държавите като изначално склонни към съперничество/конкуренция". Според него, в това отношение, студената война е била своеобразно отклонение, което рано или късно следва да бъде преодоляно. Всъщност, става дума за връщане към Вестфалските принципи, които са заложени и в Устава на ООН и чиито потенциал за регулиране на международните отношения далеч не е изчерпан. Светът вече е многополюсен, а надеждите на Запада, че след края на студената война, "разпространението на демокрацията и свободните пазари едва ли не автоматично ще доведе до формирането на един справедлив, мирен и инклузивен свят" се оказаха илюзорни. Затова основният въпрос в момента, поне според Кисинджър, е как да бъде стабилизиран световния ред, който е подложен на множество разнообразни промени, чрез модернизация на Вестфалската система. Пак в тази връзка, той подчертава и необходимостта от "въвеждането на някакви правила за международно поведение в киберпространството, иначе ще станем свидетели на криза, провокирана от вътрешната динамика на системата". При това, на днешните и утрешните държавни лидери ще се наложи да вземат решенията си, отлично съзнавайки, че вече няма как да прогнозират точните им последици. Тоест, Кисинджър ясно дава да се разбере, че западната хегемония в света вече е приключила и занапред на различните цивилизации ще се наложи да създадат съвместно някаква обща "втора култура", която наистина да бъде глобална, тъй като ще излиза извън рамките на възгледите или идеалите на който и да било отделен регион или държава. Което означава, че опитът за превръщането на западната култура (цивилизация) в глобална се е провалил и окончателно е останал в миналото. Според Кисинджър, в подобна ситуация "САЩ се нуждаят от стратегия и дипломация, отчитащи сложният път, който ни предстои, включително присъщата на всички човешки проекти незавършеност" - нещо особено актуално в днешната "епоха на сътресения”. Именно в тази връзка, в новата Стратегия за национална сигурност на САЩ се говори за необходимостта от навременно създаване на ефективен и комплексен потенциал за противодействие на целия спектър от външни предизвикателства".

Ако приемем, че новата Стратегия отразява промяната на американското стратегическо мислене в качествено новата глобална конкурентна среда, следва да признаем, че цялата политика на САЩ през последният четвърт век се вписваше в рамките на т.нар. Доктрина Уолфовиц. Както е известно, в доктрината, чиито основни постановки са изложени в New York Times през 1992 (6), се поставя задачата да бъде предотвратена, включително с предприемане на превантивни действия, появата на държава, способна да отправи към САЩ военно, икономическо или друго предизвикателство, т.е. да бъде консервиран „еднополюсният момент”, съвсем в духа на прословутия „капан на Тукидид”. Според британския историк Доминик Ливен (виж статията му на стр.... – б.р.), новремето именно „капанът на Тукидид” става една от причините Германия да започне Първата световна война: в Берлин вярват, че при тогавашните темпове на икономическо развитие (които, между другото, са напълно съпоставими с китайските през последните 30 години), в рамките само на 15 години Руската империя би могла да стане доминиращата държава на европейския континент. Абсолютно същият мотив определя отношението на американските стратези към Китай през последните десетина години. Впрочем, същото се отнася за продължаването на политиката на сдържане на Русия и след края на студената война. Тепърва предстои да видим, до каква степен този подход на Вашингтон може да бъде променен, но текстът на новата Стратегия за национална сигурност на САЩ дава основание да се предположиме, че може би администрацията на Тръмп ще предприеме опит да излезе от сегашната стратегическа „задънена улица”, в която Америка беше вкарана от Доктрината Уолфовиц, включително формулирайки някакъв собствен вариант на „мирното съвместно съшествуване” с другите световни сили.

Заключение

Преди да обнародва своята Стратегия за национална сигурност, администрацията на Тръмп изчака почти една година, през която "президентът революционер" трябваше да се впише в системата. В резултат от това, новата Стратегия до известна степен следва курса, очертан от предишните президенти на САЩ. Въпреки това, тя очевидно е повлияна и от някои специфични виждания на Тръмп и най-вече от неговото твърдо намерение "да направи Америка отново велика", което поне на пръв поглед не предполага признаване на "многополюсния" характер на съвременния свят. Въпреки това обаче, в новата Стратегия се съдържат и редица постановки, насочени към установяването на нормален диалог с останалите големи играчи на планетата.

Това се прояви достатъчно ясно по време на представянето на Стратегията, както и в някои последващи коментари към нея. В частност, посочвайки, че в обозримо бъдеще като основни съперници на САЩ се очертават Китай и Русия (което преминава като червена нишка през целия документ), Тръмп заяви, че ще се опита да изгради с тях "голямо партньорство". Естествено, "отчитайки изцяло американските национални интереси" и на строго конкурентна основа. Като пример за модела, по който следва да се градят отношенията с Пекин и Москва, президентът посочи телефонния си разговор с Путин от декември 2017 във връзка с предотвратяването на подготвяно терористично нападение в Санкт Петербург. Разбира се, не бива да изключваме, че Тръмп се опитва да играе "доброто" ченге в отношенията с основните геополитически съперници на САЩ, предоставяйки ролята на "лошото" на други представители на своята администрация, като например съветника му по национална сигурност Хърбърт Макмастър, чието изказвания са далеч по-остри. В тази връзка ще припомня, че според Макмастър, основната цел на новата Стратегия е "запазването на следвоенния световен ред, въпреки опитите на Русия и Китай да го разрушат". Той твърди, че Стратегията ще се основава на прокарването на американските интереси в чужбина и на подхода за "постигането на мир от позиция на силата". Опровергавайки твърденията, че лозунгът на Тръмп "Америка на първо място" означава, че Белият дом ще се концентрира най-вече върху вътрешнополитическите проблеми, Макмастър заяви, че - точно обратното - САЩ вече ще действат "по-уверено и целеустремено" на международната сцена.

Той отдели специално място на Русия, твърдейки, че тя застрашава Съединените щати със "своите оръжия от ново поколение", очевидно намеквайки за твърденията на американските разузнавателни служби, че Москва се е опитала да окаже влияние върху президентските избори в САЩ през 2016.

Що се отнася до Китай, основните обвинения на Макмастър срещу него са, че осъществява "икономическа агресия". В същото време обаче, той призова китайците да положат по-сериозни усилия за сдържането на Северна Корея "за да бъде избегнат военният конфликт". По отношение на Иран пък, Макмастър изтъкна, че новата Стратегия цели да блокира "дестабилизиращите действия" на Иран в Сирия и Близкия Изток, като цяло, както и всички опити на иранците да се сдобият с ядрено оръжие.

Според него, предишните подходи на САЩ към терористичната заплаха и "радикалната ислямистка идеология" са се оказали "прекалено късогледи"и новата Стратегия ще промени това.

Мнозина анализатори обаче смятат, че Стратегията се основана на една твърде опростена представа за съвременния свят, като според нейните автори "справедливият" и доминиран от САЩ световен ред е застрашени от три основни групи играчи. Първата, включва такива големи "ревизионистки" държави, като Китай и Русия, стремящи се към създаването на нов глобален модел във военно и икономическо отношение.

Втората група обединява т.нар. "държави парии", като Северна Корея и Иран, опитващи се да създадат собствено оръжие за масово унищожение, като паралелно с това подкрепят тероризма и други деструктивни действия. В третата група пък влизат транснационалните терористични организации и престъпните криминални мрежи.

Както вече споменах, мнозина американски и европейски експерти критикуват новата Стратегия за национална сигурност на САЩ заради "прекалено опростенческия и подход". Никълъс Главин от Военноморския колеж на САЩ например смята, че "прекаленият акцент върху защитата на американските икономически интереси на глобалния пазар, където администрацията вижда най-вече съперници, а не партньори, ще има негативни последици за многостранните търговски договори в условията на глобалната икономика, характерно за които е именно сътрудничеството" (7).

От друга страна, макар някои анализатори да прогнозираха, че Пекин ще реагира рязко негативно на новата американска Стратегия, засега китайската реакция е по-скоро сдържана. Според директора на Центъра по американистика към Китайския народен университет в Пекин Ши Инхон, "Китай не се интересува какво казва Тръмп, а какво прави". Истината е, че китайците са по-обезпокоени от американското позиция по тайванския въпрос например, отколкото от претенциите на Вашингтон в икономическата сфера.

Противниците на Тръмп в средите на либералния елит на САЩ вече изразиха недоволството си от факта, че новата Стратегия отделя значително по-малко място на "защитата на демокрацията и човешките права", отколкото предишната доктрина на Обама. По този повод, бившият зам. държавен секретар по отбраната Майкъл Карпентър обвини сегашната администрация, че сама си противоречи и, че с действията си ерозира либералния световен ред, макар да претендира за лидерство в него.

На своя ред, "еколозите" критикуват Стратегията за това, че в нея липсват предишните ангажименти на САЩ да се противопоставят на "надигащата се криза, породена от промените в климата". Впрочем, както признават и представители на сегашната администрация, "климатичните промени не са включени в списъка на заплахите за националната сигурност", като в нея се поставя единствено въпросът за рационалното използване на наличните природни ресурси.

Разбира се, би било наивно да очакваме, че големите американски либерални медии, които почти от две години насам водят истинска война срещу Тръмп, биха одобрили каквото и да било, свързано с него, включително и новата Стратегия за национална сигурност. Сред примерите за това е, че един от водещите представители на произраелското лоби в САЩ Илън Голдънбърг от Института за нова американска сигурност, дори обвини президента, че прави грешка след грешка в Близкия Изток и, че с решението си да признае Йерусалим за столица на Израел е "сложил кръст на каквито и да било надежди за сериозен мирен план за региона".

В това отношение, дори твърдият тон на Стратегията спрямо Русия и Китай също не помага особено на Тръмп, тъй като либералните медии продължават да го обвиняват в неискреност и "таен сговор" с руския лидер Путин. Washington Post например коментира, че в новата Стратегия Русия се споменава като противник на САЩ "шест пъти по-рядко, отколкото Китай" (7), а пък New York Times критикува Тръмп, че недостатъчно твърдо е осъдил руската "намеса" в президентските избори през 2016 (8).

Всичко това поставя въпросът, дали въобще има смисъл президентът да се опитва да умилостиви противниците си и да опитва да се "впише в системата" на всяка цена? Може би за него ще е по-добре твърдо да отстоява идеите, които му помогнаха да влезе в Белия дом и да разчита, че бизнесът, военно-индустриалният комплекс и подкрепящата го част от населението на САЩ, ще му гарантират не само успешно приключване на сегашния, но и втори президентски мандат.

 

Бележки:

 

  1. https://www.whitehouse.gov/wp-content/uploads/2017/12/NSS-Final-12-18-2017-0905-2.pdf
  2. http://www.huffingtonpost.ca/2017/12/18/donald-trump-announces-new-national-security-strategy_a_23311117/

3 . http://www.scifun.org/Readings/A_National_Strategic_Narrative.pdf

  1. Bremmer, Ian. Superpower: Three Choices for America's Role in the World, New York 2015.
  2. Henry Alfred Kissinger, World order, New York, Penguin Press, 2014
  3. Patrick Tyler. U.S. Strategy Plan Calls for Insuring No Rivals Develop: A One-Superpower WorldNew York Times, March 8, 1992.
  4. https://www.voanews.com/a/trump-to-unveil-new-national-security-plans/4168148.html
  5. https://www.washingtonpost.com/news/democracy-post/wp/2017/12/19/why-the-trump-administrations-national-security-strategy-offers-a-glimmer-of-hope/?utm_term=.68381c8cb28d
  6. https://www.nytimes.com/.../trump-national-security-strategy-tillerson-haley. html

 

* Българско геополитическо дружество