Фанфарите от срещата на върха в ЕС - Съвета на ЕС, по повод 50-та годишнина от подписването на Римския договор, бързо отзвучаха както за участващите в нея, така и за „европейското гражданско общество”. Резултатите, оценките за които са нееднозначни, могат да се определят като повече от скромни, а и като компромисни (на фона на дългите нощни дискусии). Те са: ЕС да се сдобие с Президент и Външен министър, да се задоволи обструкционната позиция на Полша по въпроса за гласуването в европейските институции, както и да се предприемат решителни действия през следващите месеци до изборите за Европарламент през 2008. Последното включва взимането на мерки за „изчистване” на проблема с Европейската конституция и свързаните с това национални ратификации.
Характерният, допреди провеждането на форума, песимистичен тон за бъдещето на Европейската конституция бе заменен с „оптимистичен”. Очевидно конституция трябва да има, но каква не стана ясно. От дебата, който се води след референдумите във Франция и Холандия, (където конституцията беше отхвърлена) и заявленията на политическите лидери на двете държави (Никола Саркози и Ян Балкененде), че „няма да карат с i ъгражданите си да гласуват повторно за същия текст”, става ясно, че „спасяването” на Европейската конституция тепърва предстои. И едва ли става въпрос само за текстова редакция. Освен това, още десетина страни-членки се „ослушват”, как да постъпят - да ратифицират, или не, Конституцията, одобрена в Рим през 2004! С други думи, амбициозната задача на Германия да постигне висока степен на консенсус по въпроса за Конституцията, по време на своето председателство, се провали .
Затова, вече под председателството на Португалия, Европейският парламент (чиято пленарна сесия стартира през юли в Страсбург) даде ход за свикване на т.нар. Междуправителствена конференция (МПК) със задача да изработи Нов европейски договор, вместо проекта за Европейска конституция. Представителността е осигурена с участници от 27-те страни-членки, както и от Европейския парламент (ЕП) и Европейската комисия (ЕК). Общо взето, мандатът на МПК е (с внушението на ЕП) новият договор да запази духа на проекта за Европейска конституция, което означава. запазване на единната юридическа правосубектност на ЕС. Така, по същество, новият договор е предоговаряне на конституционния.
Какво се крие зад тези решения?
Продължават усилията за запазване на тенденцията (като политика) на развитие на европейската интеграция към политически съюз . Самият факт, че такъв дребен технически въпрос като предложението да се премахнат знамето и химна на ЕС, срещна толкова мощна съпротива в ЕП, говори за това. Подобна тенденция изглежда логична от гледна точка на геостратегическия замисъл на евроинтеграцията, заложен още с Римския договор през 1957. Защото, след последното разширяване на ЕС на изток, със сегашните механизми на управление, е твърде възможно Съюзът в бъдеще да излезе извън стратегическото си русло на движение. Недостатъчно е аргументирана мотивацията, че шестмесечните мандати на Председателствата на Съвета на ЕС са прекалено кратки за вземане на важни решения и прокарване на стратегии и политики. Напротив, освен че е демократична като постулат, досегашната практика на Съюза показва, че всяка страна (т.е. председателство) се стреми в кратък срок да покаже компетентност и решимост да придвижи проблемите на ЕС. Без да забравяме тактическата възможност да се защитават стратегическите интереси на страната в европространството и извън него. Обикновено това е възможно в условията на по-ограничен кръг страни-членки (ЕС-12 или ЕС-15), които са близки (така да се каже) „по дух”.
Затова, другата презумция е, че с президентската институция на ЕС, (като нов управленски капацитет на най-високо равнище) ще се реши един проблем, който все повече се откроява след приемането на дванайсетте нови страни-членки: да не се използва (злоупотребява с) мандатността (като най-важен механизъм на политическо управление на ЕС) за „демонстрация на мускули” и „неконструктивни” (от гледна точка на Брюксел) позиции (пример за което е, блокиращата общите решения по отношение на стратегическото партньорство с Русия позиция на Варшава), решаване на „битови проблеми” със стратегически партньори на ЕС (отново Полша и балтийските държави, с Русия), или пък да се предостави съдбата на ЕС, пък макар и само за шест месеца, в ръцете на държави, които не са излезли окончателно от блатото на икономическите и социални проблеми и корупционните и прочие „лоши практики” (като България и Румъния).
Друг смущаващ момент е тенденцията (която повечето анализатори оценяват като негативна и опасна за бъдещето развитие на ЕС) към засилване елитарния характер на управление на Съюза. Формирането на „елитарен управленски клуб” на наднационално равнище и откъсването му от субнационалното (в чието име всъщност се „осъществява европейската интеграция”), потвърждава лансираната напоследък теза, че Европейският съюз се оформя по-скоро като елитарна структура, отколкото като прокламираното с Римския договор „общоевропейско гражданско общество”. Създаването на управленски капацитет на възможните равнища, но най-вече на висшето управленско ниво (министър-председател, министър в националната йерархия и еврокомисар, шеф на генерална дирекция в ЕК, на комисии, фондове, програми, финансови и банкови евро-структури), утвърждаването на своеобразен (нерегламентиран официално) механизъм на движение на висши и средни управленски кадри от националните към европейските институции и обратно, говори за ротация, доста наподобяваща процеса на създаването на някогашната „социалистическа номенклатура”. В случая обаче, става дума за формиране на мощна и силно овластена „наднационална (евро)номенклатура”, обвързана тясно с транснационални корпоративни и олигархични интереси от регионален и глобален характер. Експертното равнище следва логиката на първото равнище и така еврокапацитетът, и като цяло (т.е. количествено), и като номенклатура, „набъбва”, подобно на огромен балон. Само че, рано или късно, всеки балон се пука! Това, между другото, е един от проблемите на развитието на ЕС, който може да породи неприятни изненади както на този етап, така и в бъдеще.
На второ място , полската позиция по схемата на гласуване при вземане на решения също е индикация за съществуваща неравнопоставеност на страните-членки в това отношение. По принцип, позицията на Полша е достойна, защото се предполага, че защитава истински национални интереси, включително и на други, средни по размери, държави от ЕС (особено, ако ротацията на страните-членки действително отпадне). Стига разбира се, тази позиция да не е мотивирана от внушенията на Вашингтон, имайки предвид близките отношения между Полша и САЩ.
На трето място, британската позиция (не само по Европейската конституция) се диктува от чисто доктринални и прагматични геополитически съображения. Безапелационната постановка в Евроконституцията, че „всяка страна може, когато поиска, да излезе от ЕС” без съмнение беше внушена от Лондон. Подчертано атлантическата ориентация на страната, топлите отношения със САЩ, очевидните усилия да се търси геополитическо и геоикономическо сближаване между ЕС и Американското геопространство, с център САЩ (за сметка на евразийския вектор), ще продължи да определя позициите на Великобритания, като страна-членка на ЕС. При това то не се крие, напротив демонстрира се открито. Достатъчно е да споменем нашумялата книга на Маргарет Тачър (публикувана и у нас) „Изкуството на държавника”, в която дословно се казва: „Още в самото начало ще трябва да дадем съвсем ясно да се разбере, че сме готови, ако не постигнем целите си, да се оттеглим едностранно от членство в ЕС” (с.442) . Ще споменем, че подобна двойственост- т.е. наличието на европейска и атлантическа ориентация е характерна и за Ирландия и Португалия. Това обяснява и британската обструкция по отношение на Проекта за конституция. Великобритания просто не се нуждае от обвързващ договорен документ (все пак всяка конституция е върховен закон) и причините за това са най-вече геополитически. Особено, имайки предвид замисъла - да се съберат на едно място (в конституция) всички основополагащи договори на ЕС. Презумцията, че Евроконституцията няма да замени националните конституции не е много издържана. Европейската конституция не може да не породи транспониране на основни постулати за развитието на ЕС и в националните конституции. Както се получава с транспонирането на директиви и прочие указания в националните закони, заради ангажимента на страните-членки да синхронизират националните си законодателства с първичното и вторично право на ЕС, известно като „ Acquis Communautarie ”. Наистина, в подписаната Европейска конституция е казано, че националните парламенти имат възможност да оспорват предложения на ЕК, ако сметнат, че не отговарят на принципа на субсдиарността и да искат съответни корекции!
И все пак, каква е истината за Европейската конституция, която се превърна в изключително сериозен пореден „препъни камък” в историята на ЕС? Оказва се, че тя има няколко лица, като зад всяко се крият сериозни въпросителни и проблеми, засягащи еволюцията на европейската интеграция и реализирането на отдавна заложени геополитически цели.
Към 01.01.2007, почти две трети от държавите-членки са ратифицирали Европейската конституция. Интересно е, че след отрицателния вот във Франция и Холандия, в дебата се включиха и страни, които вече са я ратифицирали. Включително Испания и Люксембург, ратифицирали я чрез референдум (останалите - чрез парламентарните си механизми). В дебата за конституцията се оформи плахата позиция, че трябва да се намери приемливо решение, запазващо същността и баланса в сегашния й формат. Както се очакваше, тази задача се оказа непосилна за германското председателство, както, вероятно, и ще се окаже и за следващите председателства на Португалия и Словения. Неслучайно, за първи път в историята на ЕС, се излезе със съвместен политически документ на трите страни-членки, подчертаващ необходимостта от запазване на приемствеността и през следващите председателство по всички формулирани стратегически приоритети на развитието на ЕС, през 18-те месеца на председателство на тези три страни. Целта беше да се изключат изненади по въпроса за Конституцията. Всъщност, амбицията на Германия беше, именно на последната среща на високо равнище, да се постигне съгласуван вариант за Европейска конституция, препотвърден с нов договор. Въпросът за Нов договор обаче, засега остава открит, докато той не бъде подписан (евентуално до края на 2007). Въпреки това договорът продължава да е жизненоважна цел за ЕС.
За какви варианти се водеше и се води дискусията (във връзка с работата на МПК) в европейското пространство? Те могат да се сведат до шест опции:
- Опцията „договор плюс” , т.е. към сегашния текст на Евроконституцията да се добави т.нар. „социален протокол”, или третата част на конституцията (”Политики и функциониране на съюза”) да се допълни с постановки, касаещи енергийната политика, промените в климата, социалния модел и миграцията.
- Опцията „мек” или „опростен договор” за Европейска конституция, като се запазят основните постулати на сегашния вариант, с козметични текстови корекции.
- Опцията разделяне на текста на две части : обединяване на първа и втора част на Конституцията, с включване на нови моменти в стратегията на развитие на ЕС, а третата част да стане втора, основна;
- Опцията „откриване на нови преговори за конституция” . Това е най-радикалния, но и най-неприемлив, от политическа гледна точка, вариант;
- Опцията „спиране на конституционалния процес” и връщане към стартовата позиция, т.е. към Договора от Ница. Подобен вариант изглежда невъзможен, предвид реалното развитие на ЕС.
- Опцията Нов договор , подготовката за който е в ход.
Както се вижда, досега споровете се въртяха главно около третата част на Конституцията – дали тя да се ревизира или направо да се отхвърли. Нека видим какво се правеше, на различните нива, институции и форуми, в тази връзка. Краткият преглед е показателен за „духа” на реалния процес на европейската интеграция.
На първо място, следва да се отдаде дължимото на Германия (и особено на усилията нейния канцлер) да доведе дебата до положителен край и да се оформи някакво приемливо решение преди последния „фанфарен” форум, по случай 50-та годишнина на Римския договор. Германската роля на медиатор по темата беше изпълнена с частичен успех. Целта до парламентарните избори, през втората половина на 2008, да се приключи проблема за „Европейската конституция”, е в някаква (макар и неголяма) степен постигната. Берлинската декларация потвърди решимостта на всички страни-участнички да довършат конституционния процес, но политическите декларации са едно, а практическите действия на страните-членки (и, особено, на някои от тях) – съвсем друго.
На второ място , активна позиция зае Европейският парламент. Тук следва да споменем Резолюцията на ЕП от 24.06.2006, с която се препотвърждава подкрепата за Договора за Европейска конституция. В тази декларация има интересен абзац - а именно, че ЕП е против „всяка форма на компромиси, основани на „ cherry picking ””(трудно преводимо понятие, индикиращо постигане на нелоялен компромис на „върха”). Позицията на ЕП еволюира и на Втората среща между ЕП и националните парламенти (5.12.2006) тя беше за запазване на основния текст, като база за дискусии за промени, но с евентуален срок за подписване на нов Договор за Европейска конституция до 2009. С резолюция 2226/2006, разглеждаща институционалните аспекти на капацитета на ЕС за интегриране на новите страни-членки, се изразяват позиции, индикиращи съществуващите проблеми:
- Препотвърждение, че Договорът от Ница не е най-адекватната база за бъдещо разширение и следва да се търси политическата връзка и крайно политическо решение за Конституцията;
- Потвърждава срока, установен в решението на Съвета на ЕС (от 15-16 юни 2006) за разрешаване на „конституционалната криза” най-късно до второто тримесечие на 2008, т.е. до изборите за ЕП;
- Не може да има бъдещо разширение на ЕС, без приемането на Европейска конституция (или на някакъв нов договор). Това звучи доста ултимативно по отношение геополитическата и геоикономическа съдба (бъдеще) на Съюза
На трето място , в лицето на своя президент Барозу, Европейската комисия потвърди лоялността си към принципите, съдържанието и смисъла на Европейската конституция. Ако става въпрос за конкретна позиция, тя се свежда до „лека ревизия” на третата и част. Макар и не директно адресирано към проблема за Европейската конституция, а по-скоро към дебата за бъдещето на ЕС, ЕК излезе с решение за приложение на План „Д” (демокрация, дебат, диалог) в областта на комуникациите, като се третират въпросите на координацията на всички равнища: наднационално, национално и субнационално, в т.ч. за бъдещето на ЕС, но с приоритетно „асимилиране” на проблема за Конституцията. Работата по новия договор обаче, отново изключва мнението на широката европейска общественост.
На четвърто място, внимание заслужава дейността и позицията на т. нар. „Група на мъдреците” (известна и като „ Групата Амато”) , оглавявана от бившия премиер на Италия Джулиано Амато. В групата са включени бившият британски еврокомисар Крис Патън, ексвъншният министър на Франция Мишел Берние и още няколко бивши висши служители на ЕС - ексминистри от Германия, Финландия и Холандия. Това се счита за първия опит в историята на ЕС за обществено (т.е. неформално) съдействие по решаването на критичен проблем на ЕС. Групата трябва да излезе със специален доклад, който вероятно ще бъде публикуван съвсем скоро.
На пето място е влезлият в оборот в европейското пространство „Апел от Флоренция”, чиито автори също са бивши лидери на ЕС и, който призовава да се направи „политически скок напред” по въпроса за Европейската конституция. Тази група предлага да се запазят първата и втората част на Конституцията и да се „избистри” третата част. Апелът е подписан от бившите президенти на Франция и Италия Валери Жискар Д ' Естен и Карло Чампи, бившия германски канцлер Хелмут Шмит, бившия външен министър Йошка Фишер и др.
Ако коментираме четвъртата и петата позиция, определено става въпрос за отстояване на твърдо становище на европолитици от „старата гвардия”, радетели на Римския договор и на движението към политически съюз на ЕС.
И, на шесто място , в дискусията се включи и „субнационалното равнище”, главно чрез Комитета на регионите. Може би най-големи основания за или против Конституцията има тъкмо това равнище. От една страна, в текста на Конституцията (като анекс) е включен изключително важният Протокол за приложение на принципите на „субсидиарност”, „споделена отговорност” и „пропорционалност”. С него се очаква в Евроконституцията да се узаконят тези, смятани за най-важни, принципи на ЕС, провъзгласени още в Римския договор, но ненамерили някакво съществено приложение до момента, торпилирайки по този начин идеята за изграждане на „европейско гражданско общество”, като крайна цел на европейската интеграция. Ако отпаднат последните части на конституцията, отпада и това приложение. Може да се каже, че Комитетът на регионите зае сравнително адекватна и конструктивна позиция и показа желание за постигане на компромис за Европейската конституция. В същото време, той демонстрира разбирането си, че ако субнационалното равнище не се превърне в стратегически партньор в процеса на взимане и прилагане на решенията на наднационално равнище, това би застрашило цялостния процес на европейската интеграция. Темата е интересна за дискусии и анализи, защото фокусира в себе си противоречията в развитието на европейската интеграция, между прокламираните цели за формиране на демократично общоевропейско гражданско общество и прилагането на механизми, обслужващи приоритетно геополитически цели и, на първо място, тази за изграждането на Европейски политически съюз.
Както се вижда, т. нар. дебат за Европейската конституция е достатъчно сложен процес, засягащ не само основополагащи принципи на националната идентичност на страните-членки, но и на общоевропейската идентичност, а също национални и стратегически (наднационални) интереси на страните-членки и на ЕС, като цяло, и, особено, на европейското гражданство. Очевидно е, че се бърза, за да могат изборите за Европейски парламент, през 2008, да протекат без излишни сътресения. А неприемането на Договор за Конституция на ЕС или на негов сурогат, от типа на т.нар. Нов договор, ще представлява именно такова сътресение за Съюза, особено по отношение на бъдещото му геополитическо и геоикономическо развитие. Макар че това вече е друга (също изключително важна) тема за развитието на ЕС, тук само ще маркирам един от проблемите – този за атлантическа или евразийска ориентация (вектор) на бъдещото движение на ЕС.
* Преподавател в УНСС, София
{rt}
Фанфарите от срещата на върха в ЕС - Съвета на ЕС, по повод 50-та годишнина от подписването на Римския договор, бързо отзвучаха както за участващите в нея, така и за „европейското гражданско общество”. Резултатите, оценките за които са нееднозначни, могат да се определят като повече от скромни, а и като компромисни (на фона на дългите нощни дискусии). Те са: ЕС да се сдобие с Президент и Външен министър, да се задоволи обструкционната позиция на Полша по въпроса за гласуването в европейските институции, както и да се предприемат решителни действия през следващите месеци до изборите за Европарламент през 2008. Последното включва взимането на мерки за „изчистване” на проблема с Европейската конституция и свързаните с това национални ратификации.
Характерният, допреди провеждането на форума, песимистичен тон за бъдещето на Европейската конституция бе заменен с „оптимистичен”. Очевидно конституция трябва да има, но каква не стана ясно. От дебата, който се води след референдумите във Франция и Холандия, (където конституцията беше отхвърлена) и заявленията на политическите лидери на двете държави (Никола Саркози и Ян Балкененде), че „няма да карат с i ъгражданите си да гласуват повторно за същия текст”, става ясно, че „спасяването” на Европейската конституция тепърва предстои. И едва ли става въпрос само за текстова редакция. Освен това, още десетина страни-членки се „ослушват”, как да постъпят - да ратифицират, или не, Конституцията, одобрена в Рим през 2004! С други думи, амбициозната задача на Германия да постигне висока степен на консенсус по въпроса за Конституцията, по време на своето председателство, се провали .
Затова, вече под председателството на Португалия, Европейският парламент (чиято пленарна сесия стартира през юли в Страсбург) даде ход за свикване на т.нар. Междуправителствена конференция (МПК) със задача да изработи Нов европейски договор, вместо проекта за Европейска конституция. Представителността е осигурена с участници от 27-те страни-членки, както и от Европейския парламент (ЕП) и Европейската комисия (ЕК). Общо взето, мандатът на МПК е (с внушението на ЕП) новият договор да запази духа на проекта за Европейска конституция, което означава. запазване на единната юридическа правосубектност на ЕС. Така, по същество, новият договор е предоговаряне на конституционния.
Какво се крие зад тези решения?
Продължават усилията за запазване на тенденцията (като политика) на развитие на европейската интеграция към политически съюз . Самият факт, че такъв дребен технически въпрос като предложението да се премахнат знамето и химна на ЕС, срещна толкова мощна съпротива в ЕП, говори за това. Подобна тенденция изглежда логична от гледна точка на геостратегическия замисъл на евроинтеграцията, заложен още с Римския договор през 1957. Защото, след последното разширяване на ЕС на изток, със сегашните механизми на управление, е твърде възможно Съюзът в бъдеще да излезе извън стратегическото си русло на движение. Недостатъчно е аргументирана мотивацията, че шестмесечните мандати на Председателствата на Съвета на ЕС са прекалено кратки за вземане на важни решения и прокарване на стратегии и политики. Напротив, освен че е демократична като постулат, досегашната практика на Съюза показва, че всяка страна (т.е. председателство) се стреми в кратък срок да покаже компетентност и решимост да придвижи проблемите на ЕС. Без да забравяме тактическата възможност да се защитават стратегическите интереси на страната в европространството и извън него. Обикновено това е възможно в условията на по-ограничен кръг страни-членки (ЕС-12 или ЕС-15), които са близки (така да се каже) „по дух”.
Затова, другата презумция е, че с президентската институция на ЕС, (като нов управленски капацитет на най-високо равнище) ще се реши един проблем, който все повече се откроява след приемането на дванайсетте нови страни-членки: да не се използва (злоупотребява с) мандатността (като най-важен механизъм на политическо управление на ЕС) за „демонстрация на мускули” и „неконструктивни” (от гледна точка на Брюксел) позиции (пример за което е, блокиращата общите решения по отношение на стратегическото партньорство с Русия позиция на Варшава), решаване на „битови проблеми” със стратегически партньори на ЕС (отново Полша и балтийските държави, с Русия), или пък да се предостави съдбата на ЕС, пък макар и само за шест месеца, в ръцете на държави, които не са излезли окончателно от блатото на икономическите и социални проблеми и корупционните и прочие „лоши практики” (като България и Румъния).
Друг смущаващ момент е тенденцията (която повечето анализатори оценяват като негативна и опасна за бъдещето развитие на ЕС) към засилване елитарния характер на управление на Съюза. Формирането на „елитарен управленски клуб” на наднационално равнище и откъсването му от субнационалното (в чието име всъщност се „осъществява европейската интеграция”), потвърждава лансираната напоследък теза, че Европейският съюз се оформя по-скоро като елитарна структура, отколкото като прокламираното с Римския договор „общоевропейско гражданско общество”. Създаването на управленски капацитет на възможните равнища, но най-вече на висшето управленско ниво (министър-председател, министър в националната йерархия и еврокомисар, шеф на генерална дирекция в ЕК, на комисии, фондове, програми, финансови и банкови евро-структури), утвърждаването на своеобразен (нерегламентиран официално) механизъм на движение на висши и средни управленски кадри от националните към европейските институции и обратно, говори за ротация, доста наподобяваща процеса на създаването на някогашната „социалистическа номенклатура”. В случая обаче, става дума за формиране на мощна и силно овластена „наднационална (евро)номенклатура”, обвързана тясно с транснационални корпоративни и олигархични интереси от регионален и глобален характер. Експертното равнище следва логиката на първото равнище и така еврокапацитетът, и като цяло (т.е. количествено), и като номенклатура, „набъбва”, подобно на огромен балон. Само че, рано или късно, всеки балон се пука! Това, между другото, е един от проблемите на развитието на ЕС, който може да породи неприятни изненади както на този етап, така и в бъдеще.
На второ място , полската позиция по схемата на гласуване при вземане на решения също е индикация за съществуваща неравнопоставеност на страните-членки в това отношение. По принцип, позицията на Полша е достойна, защото се предполага, че защитава истински национални интереси, включително и на други, средни по размери, държави от ЕС (особено, ако ротацията на страните-членки действително отпадне). Стига разбира се, тази позиция да не е мотивирана от внушенията на Вашингтон, имайки предвид близките отношения между Полша и САЩ.
На трето място, британската позиция (не само по Европейската конституция) се диктува от чисто доктринални и прагматични геополитически съображения. Безапелационната постановка в Евроконституцията, че „всяка страна може, когато поиска, да излезе от ЕС” без съмнение беше внушена от Лондон. Подчертано атлантическата ориентация на страната, топлите отношения със САЩ, очевидните усилия да се търси геополитическо и геоикономическо сближаване между ЕС и Американското геопространство, с център САЩ (за сметка на евразийския вектор), ще продължи да определя позициите на Великобритания, като страна-членка на ЕС. При това то не се крие, напротив демонстрира се открито. Достатъчно е да споменем нашумялата книга на Маргарет Тачър (публикувана и у нас) „Изкуството на държавника”, в която дословно се казва: „Още в самото начало ще трябва да дадем съвсем ясно да се разбере, че сме готови, ако не постигнем целите си, да се оттеглим едностранно от членство в ЕС” (с.442) . Ще споменем, че подобна двойственост- т.е. наличието на европейска и атлантическа ориентация е характерна и за Ирландия и Португалия. Това обяснява и британската обструкция по отношение на Проекта за конституция. Великобритания просто не се нуждае от обвързващ договорен документ (все пак всяка конституция е върховен закон) и причините за това са най-вече геополитически. Особено, имайки предвид замисъла - да се съберат на едно място (в конституция) всички основополагащи договори на ЕС. Презумцията, че Евроконституцията няма да замени националните конституции не е много издържана. Европейската конституция не може да не породи транспониране на основни постулати за развитието на ЕС и в националните конституции. Както се получава с транспонирането на директиви и прочие указания в националните закони, заради ангажимента на страните-членки да синхронизират националните си законодателства с първичното и вторично право на ЕС, известно като „ Acquis Communautarie ”. Наистина, в подписаната Европейска конституция е казано, че националните парламенти имат възможност да оспорват предложения на ЕК, ако сметнат, че не отговарят на принципа на субсдиарността и да искат съответни корекции!
И все пак, каква е истината за Европейската конституция, която се превърна в изключително сериозен пореден „препъни камък” в историята на ЕС? Оказва се, че тя има няколко лица, като зад всяко се крият сериозни въпросителни и проблеми, засягащи еволюцията на европейската интеграция и реализирането на отдавна заложени геополитически цели.
