21
Сря, Окт
5 New Articles

Японската геостратегия през ХХІ век

брой4 2007
Typography

В последно време, с благословията и подкрепата на САЩ, Япония усилено се подготвя да си възвърне статута на пълноценна и първостепенна военна сила. Някой дори би могъл да се запита, дали американците вече са забравили Пърл Харбър? Истината е, че светът отдавна се прости с илюзиите за установяването на стабилен и справедлив нов световен ред след края на студената война. Бленуваната глобална мирна епоха така и не настъпи, конфликтите и войните станаха повече, отколкото бяха в близкото минало, а отношенията между някогашните противници, след като преминаха през краткотраен период на „затопляне”, все повече навлизат в период на ново „охлаждане” и дори на открито противопоставяне. Още повече, че основните механизми за гарантиране на военната сигурност от ерата на студената война в Европа и Азия не само не изчезнаха след разпускането на Варшавския пакт и разпадането на Съветската империя, но и продължават да се трансформират в съответствие с новите реалности.

Приемането, през 2004, на редица източноевропейски страни (сред тях и България) в НАТО, към които сега опитват да се присъединят Украйна и Грузия, разполагането на американските системи за противоракетна отбрана в близост до руските граници, както и разширяване и укрепване на пълномощията на Япония, в рамките на японско-американския режим на сигурност, са достатъчно красноречиво потвърждение за продължаващото „охлаждане” в международните отношения.

През последните петнайсетина години обвиненията срещу САЩ в хегемонизъм и стремеж еднолично да определят съдбините на света станаха нещо тривиално. Би било грешка да се смята обаче, че Съединените щати действително са в състояние самостоятелно да поемат и носят бремето на световен хегемон. Днес те, повече от всякога, се нуждаят от подкрепа. В същото време е очевидно и, че американците разполагат с повече от достатъчно съюзници. Проблемът е по-скоро в тяхното качество.

Така, част от американските съюзници гарантират на САЩ постоянен поток от енергоносители (арабските страни от Залива), други – и в частност тези от Източна Европа, са интересни за Вашингтон най-вече като територии, необходими за гарантиране на военно-политическите му интереси и, отчасти, заради политичската им подкрепа на международната сцена. Редом със САЩ твърдо се позиционира Великобритания, която мълчаливо следва руслото на американската геополитика и неизменно подкрепя всички инициативи на Вашингтон. Що се отнася до Европейския съюз, въпреки, че част от европейския елит не крие стремежа си към по-независима външна политика, съюзът изглежда по-склонен да подкрепя САЩ, отколкото да се противопостави открито на единствената в света свръхдържава.

Нито един измежду всички американски съюзници обаче не отговаря в толкова голяма степен на глобалните цели на Вашингтон, като Япония – вторият по значение икономически център на планетата и основен претендент за лидерски позиции в Азиатско-тихоокеанския регион. Освен това, тази страна разполага със значителен военно-технически потенциал и, което също не е без значение, традиционно е убедена, че е призвана да играе особена роля в Азия. Разбира се, днес никой не го казва открито, което е свързано с факта, че предвид враждебното обкръжение в региона (повечето азиатски страни още не могат да простят на Япония престъпленията, извършени през Втората световна война), „Страната на изгряващото слънце” няма кой знае какво пространство за маневри. Тя може или да признае, в перспектива, лидерската роля на Китай и доброволно да се оттегли на по-заден план, или, в съюз със САЩ, да се противопостави на Пекин, като в същото време, отново с помощта на американския си партньор, се опита да разшири своите сфери на влияние и в други региони на света. Очевидно е обаче, че Токио няма намерение да се примири с второстепенна роля в азиатския регион.

Американците си търсят съюзници

Всъщност, в очите на американците, Япония е нещо като „азиатския Израел”, съседите и не я обичат особено и дори се страхуват от нея, но в същото време се стремят (или са принудени) да поддържат добри отношения с Токио. Наистина, за разлика от Израел, никоя от съседните държави не подлага на съмнение факта, че японците населяват свои изконни територии. Основното различие между двете обаче е, че САЩ смятат Израел за съюзник и проводник на регионално влияние, докато Япония се разглежда като потенциален партньор в глобалната разстановка на силите.

За пълноценен алианс със Съединените щати обаче, не е достатъчно да си само втората икономическа сила в света. Вашингтон се нуждае от добре въоръжен, т.е. разполагащ с модерно високотехнологично оръжие, партньор-съюзник, който, подобно на самите американци, да вярва в правилността на избрания път и да не се спира пред нищо, когато става въпрос за запазването на своето влияние и мощ. САЩ предлагат именно това на Япония, а тя, както изглежда, е склонна да приеме предложението им.

Всъщност, всичко започна почти непосредствено след края на студената война. Ако в Европа все пак имаше някаква дискусия за това, доколко е целесъобразно запазването на НАТО в новите условия, в Азиатско-тихоокеанския регион всички бяха убедени в необходимостта да се съхрани и дори да се укрепи японско-американския модел на регионална сигурност. С течение на времето стана ясно, че разширяването на Северноатлантическия пакт на Изток е необходимо най-вече за приобщаването на „новите демокрации” и сдържането на Русия, докато в Азия военният алианс между САЩ и Япония цели формирането на противовес не само (и дори не толкова) на Русия, а най-вече на растящото влияние на Китай.

Естествено всичко това се представяше като отговор на нарастналата опасност от разпалването на регионални военни конфликти в процеса на постепенната замяна на Ялтенско-Потсдамската система на международните отношения с все още не съвсем ясния и нестабилен „нов световен ред”.

В японската „Бяла книга за отбраната” (от 1994) се посочва, че „ситуацията в света е нестабилна и оценката за развитие на ситуацията се затруднява от неопределеността за това, в каква посока ще развиват своите структури повечето страни, опитвайки се да ги приспособят за отбранителните си нужди, след края на студената война”. Японският елит нямаше съмнения, че трябва да укрепва военно-политическия съюз на страната си със САЩ. През 1995 Управлението на националната отбрана официално декларира, че „отбранителната система на Япония е интегрална част от нейните действия в рамките на подкрепата за американските усилия за запазване на глобалната стабилност”.

В периода между 1994 и 2007 японско-американското сътрудничество в сферата на сигурността значително се активизира, а взаимодействието между двете страни нарастна, излизайки извън рамките на азиатския регион. През тези години постепенно бяха премахнати много забрани и ограничения, както в сферата на военно-техническото сътрудничество, така и на законодателното обезпечаване на военните операции на японските сили за самоотбрана, в рамките на японско-американския алианс и под егидата на ООН.

Отправна точка за качествената промяна на японската роля в стратегическия съюз със САЩ стана подписаният през септември 1997 документ, озаглавен „Новите ръководни принципи на сътрудничеството между Япония и САЩ в сферата на отбраната”, в който се регламентират двустранните връзки във военната област. Документът включваше и разширена интерпретация на сферата на действие на японско-американския договор за сигурност, според който Токио пое задължението да подкрепя САЩ при възникване на опасна ситуация, в районите около Япония”, без да се посочват достатъчно ясни географски граници, за които се отнася въпросното задължение.


Още тогава мнозина анализатори отбелязаха, че подписването на документа е повратен момент в японската политика за сигурност и може да стане основа за по-активна подкрепа на глобалната американска военна стратегия. За осъществяването на заложените в него принципи, японското правителство поиска от парламента да бъдат внесени поправки в Закона за силите за самоотбрана, разрешаващи използването на военноморските сили извън японските териториални води, както и в Закона за мерките в случай на военно нападение, определящ рамките на съвместните японско-американски действия „около Япония”. Приемайки тези закони, Токио си осигури възможност за изпращане на военни части в чужбина, по време на война.

Усложняването на международната ситуация, в резултат от терористичните нападения срещу САЩ от 11 септември 2001 и последвалите американски военни операции в Афганистан и Ирак, по същество, легализира мерките на японското правителство за модернизиране на военната политика на страната.

На вълната на тези събития, кабинетът на Джуничиро Коидзуми осъществи редица практически стъпки за формиране на законова база, даваща възможност за „пълноценна реакция” от японска страна на „новите заплахи и предизвикателства пред националната сигурност”. Борбата с тероризма, в частност, беше превърната в проблем, касаещ гарантирането на сигурността на Япония. В максимално кратки срокове бяха изготвени и приети (през октомври 2001) закони и поправки към съществуващи закони, създаващи юридическа основа за самостоятелни и колективни действия на Япония в борбата срещу международния тероризъм: Законът за специалните мерки срещу терора, поправката в Закона за силите за самоотбрана и Закона за управление на морската сигурност. През юни 2003 парламентът прие пакет от три „извънредни закона”: за ситуацията по време на въоръжено нападение, за поправките в Закона за силите за самоотбрана и в Закона за създаване на Съвет за национална сигурност.

Министър-председателят Джуничиро Коидзуми констатира в тази връзка, че: „ние преразгледахме тотално концепцията за действия на Япония в извънредни ситуации и възнамеряваме да съдействаме за изграждането на такава национална отбрана, която да е ефективна във всяка ситуация”.

Редовно лансираните в медиите прогнози за растящата икономическа и военна мощ на Китай принуждават САЩ и Япония да предприемат ответни стъпки за неутрализиране на възможните последици от нарастващата роля на Пекин както в региона, така и в света. Очевидно е, че за сдържането на Китай не е достатъчно просто да се поддържат специални стратегически отношения или да се увеличава превъзходството в сферата на високотехнологичните въоръжения в Азиатско-тихоокеанския регион, Централна и Южна Азия. За целта са необходими усилия, излизащи далеч извън рамките на съществуващия японско-американски отбранителен съюз.

Всъщност, на практика, отношенията между Вашингтон и Токио отдавна са прерастнали в глобално взаимодействие и взаимно подкрепа в икономически и политически план. Остава още една стъпка – Япония да премахне конституционната забрана за използването на военна сила.

По отношение на факторите, формиращи военната политика на Япония, доскоро доминираше виждането, че до 90-те години на миналия век основна преграда пред активното военно строителство беше „пацифистката” конституция на страната, „ограничителното” законодателство и идеологическата атмосфера в самото японско общество. Именно в тези посоки активизират действията си днешните управляващи в Япония.

Наследникът на Коидзуми на премиерския пост Шиндзо Абе продължи и задълбочи трансформациите, като съвсем сериозно възнамерява до края на мандата си да постигне преразглеждането на „мирната” конституция на страната. Наистина, днес подкрепата сред самите японци за промени в конституция е паднала от 61% (колкото беше, когато Абе зае поста си) до 40%, което според повечето анализатори се дължи на спада на популярността на министър-председателя. Това обаче няма да спре процеса, дори ако това струва кариерата на самия Абе. Тук е мястото да напомним и за неотдавнашните промени, инициирани от него, в резултат от които Япония се сдоби с истинско Министерство на отбраната, към Министерския съвет беше създаден нов Съвет за национална сигурност, с пълна сила върви и създаването на японската противоракетна отбрана, като всичко това се случва на фона на мащабното превъоръжаване и модернизация на японските сили за самоотбрана.

Въпреки че цялата тази дейност официално се обвързва с необходимостта Япония да може по-оперативно да реагира на появата на нови заплахи за нейната сигурност, породени от нестабилната обстановка в региона, като цяло, истината е, че укрепването на японския военен потенциал е необходимо и за реализирането на глобалните стратегически планове на САЩ.

Повишавайки военния и потенциал в Азиатско-тихоокеанския регион, САЩ в същото време се опитват да насочат политическите и икономически усилия на Япония и към други региони. Така, през 2006, Токио лансира две инициативи: „Превръщане на Централна Азия в коридор на мира и стабилността” и, далеч по-мащабната – „Създаване на пояс на свободата и просперитета”, който според плановете на Токио трябва да обхване страните от Североизточна Азия, Централна Азия, Кавказкия регион, Турция, Централна и Източна Европа и балтийските държави. Като всичко това се обвързва с необходимостта от по-тясно сътрудничество с държавите от НАТО по въпросите на сигурността на континента.

Ако японската инициатива за Централна Азия отговаря на намеренията на Токио да си гарантира, в перспектива, правото да участва в разпределението на огромните енергоресурси на региона, новата визия, съдържаща се в плана за „Създаване на пояс на свободата и просперитета”, говори за далеч по-мащабни планове и навежда на мисълта за координиране действията на ЕС, Япония и САЩ по отношение на Евразия, като цяло.

От друга страна, въпросният „пояс на свободата и просперитета” донякъде напомня за издигнатия от Япония, през 30-те години на миналия век, лозунг за създаване на „сфера на взаимен просперитет на Голяма Източна Азия”, лансиран от тогавашния японски външен министър Хатиро Арита. Всичко това не може да не поражда определени асоциации с някогашната роля на страната в международните отношения. По всичко изглежда, че някои японски идеи, ползвали се с популярност в периода на експанзията в Тихия океан и Азия, отново се възраждат, макар и съобразени със съществуващата ситуация в света. А фактът, че този път на страната на Япония е нейният бивш противник – САЩ, които при това са най-могъщата днес държава на планетата, дава сериозни шансове за успешната реализация на тези планове в бъдеще.

По същество, откритото противопоставянето между Китай и САЩ, в съюз с Япония, изглежда неизбежно. То е само въпрос на време. При това обаче, съвсем не е задължително това противопоставяне да има военен характер. С подкрепата на Япония, американците ще се стремят да запазят военния силов баланс в региона и подобен вариант, както изглежда, може да послужи като основа за формулирането на нови подходи при формирането на новия световен ред.

Последните събития в Азиатско-тихоокеанския регион са доказателство, че принципите на този ред ще се определят именно, отчитайки стратегическия силов баланс в Азия и, вероятно за първи път в историята на международните отношения, „правилата на играта” ще бъдат определени с непосредственото участие на азиатските държави.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

В последно време, с благословията и подкрепата на САЩ, Япония усилено се подготвя да си възвърне статута на пълноценна и първостепенна военна сила. Някой дори би могъл да се запита, дали американците вече са забравили Пърл Харбър? Истината е, че светът отдавна се прости с илюзиите за установяването на стабилен и справедлив нов световен ред след края на студената война. Бленуваната глобална мирна епоха така и не настъпи, конфликтите и войните станаха повече, отколкото бяха в близкото минало, а отношенията между някогашните противници, след като преминаха през краткотраен период на „затопляне”, все повече навлизат в период на ново „охлаждане” и дори на открито противопоставяне. Още повече, че основните механизми за гарантиране на военната сигурност от ерата на студената война в Европа и Азия не само не изчезнаха след разпускането на Варшавския пакт и разпадането на Съветската империя, но и продължават да се трансформират в съответствие с новите реалности.

Приемането, през 2004, на редица източноевропейски страни (сред тях и България) в НАТО, към които сега опитват да се присъединят Украйна и Грузия, разполагането на американските системи за противоракетна отбрана в близост до руските граници, както и разширяване и укрепване на пълномощията на Япония, в рамките на японско-американския режим на сигурност, са достатъчно красноречиво потвърждение за продължаващото „охлаждане” в международните отношения.

През последните петнайсетина години обвиненията срещу САЩ в хегемонизъм и стремеж еднолично да определят съдбините на света станаха нещо тривиално. Би било грешка да се смята обаче, че Съединените щати действително са в състояние самостоятелно да поемат и носят бремето на световен хегемон. Днес те, повече от всякога, се нуждаят от подкрепа. В същото време е очевидно и, че американците разполагат с повече от достатъчно съюзници. Проблемът е по-скоро в тяхното качество.

Така, част от американските съюзници гарантират на САЩ постоянен поток от енергоносители (арабските страни от Залива), други – и в частност тези от Източна Европа, са интересни за Вашингтон най-вече като територии, необходими за гарантиране на военно-политическите му интереси и, отчасти, заради политичската им подкрепа на международната сцена. Редом със САЩ твърдо се позиционира Великобритания, която мълчаливо следва руслото на американската геополитика и неизменно подкрепя всички инициативи на Вашингтон. Що се отнася до Европейския съюз, въпреки, че част от европейския елит не крие стремежа си към по-независима външна политика, съюзът изглежда по-склонен да подкрепя САЩ, отколкото да се противопостави открито на единствената в света свръхдържава.

Нито един измежду всички американски съюзници обаче не отговаря в толкова голяма степен на глобалните цели на Вашингтон, като Япония – вторият по значение икономически център на планетата и основен претендент за лидерски позиции в Азиатско-тихоокеанския регион. Освен това, тази страна разполага със значителен военно-технически потенциал и, което също не е без значение, традиционно е убедена, че е призвана да играе особена роля в Азия. Разбира се, днес никой не го казва открито, което е свързано с факта, че предвид враждебното обкръжение в региона (повечето азиатски страни още не могат да простят на Япония престъпленията, извършени през Втората световна война), „Страната на изгряващото слънце” няма кой знае какво пространство за маневри. Тя може или да признае, в перспектива, лидерската роля на Китай и доброволно да се оттегли на по-заден план, или, в съюз със САЩ, да се противопостави на Пекин, като в същото време, отново с помощта на американския си партньор, се опита да разшири своите сфери на влияние и в други региони на света. Очевидно е обаче, че Токио няма намерение да се примири с второстепенна роля в азиатския регион.

Американците си търсят съюзници

Всъщност, в очите на американците, Япония е нещо като „азиатския Израел”, съседите и не я обичат особено и дори се страхуват от нея, но в същото време се стремят (или са принудени) да поддържат добри отношения с Токио. Наистина, за разлика от Израел, никоя от съседните държави не подлага на съмнение факта, че японците населяват свои изконни територии. Основното различие между двете обаче е, че САЩ смятат Израел за съюзник и проводник на регионално влияние, докато Япония се разглежда като потенциален партньор в глобалната разстановка на силите.

За пълноценен алианс със Съединените щати обаче, не е достатъчно да си само втората икономическа сила в света. Вашингтон се нуждае от добре въоръжен, т.е. разполагащ с модерно високотехнологично оръжие, партньор-съюзник, който, подобно на самите американци, да вярва в правилността на избрания път и да не се спира пред нищо, когато става въпрос за запазването на своето влияние и мощ. САЩ предлагат именно това на Япония, а тя, както изглежда, е склонна да приеме предложението им.

Всъщност, всичко започна почти непосредствено след края на студената война. Ако в Европа все пак имаше някаква дискусия за това, доколко е целесъобразно запазването на НАТО в новите условия, в Азиатско-тихоокеанския регион всички бяха убедени в необходимостта да се съхрани и дори да се укрепи японско-американския модел на регионална сигурност. С течение на времето стана ясно, че разширяването на Северноатлантическия пакт на Изток е необходимо най-вече за приобщаването на „новите демокрации” и сдържането на Русия, докато в Азия военният алианс между САЩ и Япония цели формирането на противовес не само (и дори не толкова) на Русия, а най-вече на растящото влияние на Китай.

Естествено всичко това се представяше като отговор на нарастналата опасност от разпалването на регионални военни конфликти в процеса на постепенната замяна на Ялтенско-Потсдамската система на международните отношения с все още не съвсем ясния и нестабилен „нов световен ред”.

В японската „Бяла книга за отбраната” (от 1994) се посочва, че „ситуацията в света е нестабилна и оценката за развитие на ситуацията се затруднява от неопределеността за това, в каква посока ще развиват своите структури повечето страни, опитвайки се да ги приспособят за отбранителните си нужди, след края на студената война”. Японският елит нямаше съмнения, че трябва да укрепва военно-политическия съюз на страната си със САЩ. През 1995 Управлението на националната отбрана официално декларира, че „отбранителната система на Япония е интегрална част от нейните действия в рамките на подкрепата за американските усилия за запазване на глобалната стабилност”.

В периода между 1994 и 2007 японско-американското сътрудничество в сферата на сигурността значително се активизира, а взаимодействието между двете страни нарастна, излизайки извън рамките на азиатския регион. През тези години постепенно бяха премахнати много забрани и ограничения, както в сферата на военно-техническото сътрудничество, така и на законодателното обезпечаване на военните операции на японските сили за самоотбрана, в рамките на японско-американския алианс и под егидата на ООН.

Отправна точка за качествената промяна на японската роля в стратегическия съюз със САЩ стана подписаният през септември 1997 документ, озаглавен „Новите ръководни принципи на сътрудничеството между Япония и САЩ в сферата на отбраната”, в който се регламентират двустранните връзки във военната област. Документът включваше и разширена интерпретация на сферата на действие на японско-американския договор за сигурност, според който Токио пое задължението да подкрепя САЩ при възникване на опасна ситуация, в районите около Япония”, без да се посочват достатъчно ясни географски граници, за които се отнася въпросното задължение.

В последно време, с благословията и подкрепата на САЩ, Япония усилено се подготвя да си възвърне статута на пълноценна и първостепенна военна сила. Някой дори би могъл да се запита, дали американците вече са забравили Пърл Харбър? Истината е, че светът отдавна се прости с илюзиите за установяването на стабилен и справедлив нов световен ред след края на студената война. Бленуваната глобална мирна епоха така и не настъпи, конфликтите и войните станаха повече, отколкото бяха в близкото минало, а отношенията между някогашните противници, след като преминаха през краткотраен период на „затопляне”, все повече навлизат в период на ново „охлаждане” и дори на открито противопоставяне. Още повече, че основните механизми за гарантиране на военната сигурност от ерата на студената война в Европа и Азия не само не изчезнаха след разпускането на Варшавския пакт и разпадането на Съветската империя, но и продължават да се трансформират в съответствие с новите реалности.

Приемането, през 2004, на редица източноевропейски страни (сред тях и България) в НАТО, към които сега опитват да се присъединят Украйна и Грузия, разполагането на американските системи за противоракетна отбрана в близост до руските граници, както и разширяване и укрепване на пълномощията на Япония, в рамките на японско-американския режим на сигурност, са достатъчно красноречиво потвърждение за продължаващото „охлаждане” в международните отношения.

През последните петнайсетина години обвиненията срещу САЩ в хегемонизъм и стремеж еднолично да определят съдбините на света станаха нещо тривиално. Би било грешка да се смята обаче, че Съединените щати действително са в състояние самостоятелно да поемат и носят бремето на световен хегемон. Днес те, повече от всякога, се нуждаят от подкрепа. В същото време е очевидно и, че американците разполагат с повече от достатъчно съюзници. Проблемът е по-скоро в тяхното качество.

Така, част от американските съюзници гарантират на САЩ постоянен поток от енергоносители (арабските страни от Залива), други – и в частност тези от Източна Европа, са интересни за Вашингтон най-вече като територии, необходими за гарантиране на военно-политическите му интереси и, отчасти, заради политичската им подкрепа на международната сцена. Редом със САЩ твърдо се позиционира Великобритания, която мълчаливо следва руслото на американската геополитика и неизменно подкрепя всички инициативи на Вашингтон. Що се отнася до Европейския съюз, въпреки, че част от европейския елит не крие стремежа си към по-независима външна политика, съюзът изглежда по-склонен да подкрепя САЩ, отколкото да се противопостави открито на единствената в света свръхдържава.

Нито един измежду всички американски съюзници обаче не отговаря в толкова голяма степен на глобалните цели на Вашингтон, като Япония – вторият по значение икономически център на планетата и основен претендент за лидерски позиции в Азиатско-тихоокеанския регион. Освен това, тази страна разполага със значителен военно-технически потенциал и, което също не е без значение, традиционно е убедена, че е призвана да играе особена роля в Азия. Разбира се, днес никой не го казва открито, което е свързано с факта, че предвид враждебното обкръжение в региона (повечето азиатски страни още не могат да простят на Япония престъпленията, извършени през Втората световна война), „Страната на изгряващото слънце” няма кой знае какво пространство за маневри. Тя може или да признае, в перспектива, лидерската роля на Китай и доброволно да се оттегли на по-заден план, или, в съюз със САЩ, да се противопостави на Пекин, като в същото време, отново с помощта на американския си партньор, се опита да разшири своите сфери на влияние и в други региони на света. Очевидно е обаче, че Токио няма намерение да се примири с второстепенна роля в азиатския регион.

Американците си търсят съюзници

Всъщност, в очите на американците, Япония е нещо като „азиатския Израел”, съседите и не я обичат особено и дори се страхуват от нея, но в същото време се стремят (или са принудени) да поддържат добри отношения с Токио. Наистина, за разлика от Израел, никоя от съседните държави не подлага на съмнение факта, че японците населяват свои изконни територии. Основното различие между двете обаче е, че САЩ смятат Израел за съюзник и проводник на регионално влияние, докато Япония се разглежда като потенциален партньор в глобалната разстановка на силите.

За пълноценен алианс със Съединените щати обаче, не е достатъчно да си само втората икономическа сила в света. Вашингтон се нуждае от добре въоръжен, т.е. разполагащ с модерно високотехнологично оръжие, партньор-съюзник, който, подобно на самите американци, да вярва в правилността на избрания път и да не се спира пред нищо, когато става въпрос за запазването на своето влияние и мощ. САЩ предлагат именно това на Япония, а тя, както изглежда, е склонна да приеме предложението им.

Всъщност, всичко започна почти непосредствено след края на студената война. Ако в Европа все пак имаше някаква дискусия за това, доколко е целесъобразно запазването на НАТО в новите условия, в Азиатско-тихоокеанския регион всички бяха убедени в необходимостта да се съхрани и дори да се укрепи японско-американския модел на регионална сигурност. С течение на времето стана ясно, че разширяването на Северноатлантическия пакт на Изток е необходимо най-вече за приобщаването на „новите демокрации” и сдържането на Русия, докато в Азия военният алианс между САЩ и Япония цели формирането на противовес не само (и дори не толкова) на Русия, а най-вече на растящото влияние на Китай.

Естествено всичко това се представяше като отговор на нарастналата опасност от разпалването на регионални военни конфликти в процеса на постепенната замяна на Ялтенско-Потсдамската система на международните отношения с все още не съвсем ясния и нестабилен „нов световен ред”.

В японската „Бяла книга за отбраната” (от 1994) се посочва, че „ситуацията в света е нестабилна и оценката за развитие на ситуацията се затруднява от неопределеността за това, в каква посока ще развиват своите структури повечето страни, опитвайки се да ги приспособят за отбранителните си нужди, след края на студената война”. Японският елит нямаше съмнения, че трябва да укрепва военно-политическия съюз на страната си със САЩ. През 1995 Управлението на националната отбрана официално декларира, че „отбранителната система на Япония е интегрална част от нейните действия в рамките на подкрепата за американските усилия за запазване на глобалната стабилност”.

В периода между 1994 и 2007 японско-американското сътрудничество в сферата на сигурността значително се активизира, а взаимодействието между двете страни нарастна, излизайки извън рамките на азиатския регион. През тези години постепенно бяха премахнати много забрани и ограничения, както в сферата на военно-техническото сътрудничество, така и на законодателното обезпечаване на военните операции на японските сили за самоотбрана, в рамките на японско-американския алианс и под егидата на ООН.

Отправна точка за качествената промяна на японската роля в стратегическия съюз със САЩ стана подписаният през септември 1997 документ, озаглавен „Новите ръководни принципи на сътрудничеството между Япония и САЩ в сферата на отбраната”, в който се регламентират двустранните връзки във военната област. Документът включваше и разширена интерпретация на сферата на действие на японско-американския договор за сигурност, според който Токио пое задължението да подкрепя САЩ при възникване на опасна ситуация, в районите около Япония”, без да се посочват достатъчно ясни географски граници, за които се отнася въпросното задължение.

Страница 2

Още тогава мнозина анализатори отбелязаха, че подписването на документа е повратен момент в японската политика за сигурност и може да стане основа за по-активна подкрепа на глобалната американска военна стратегия. За осъществяването на заложените в него принципи, японското правителство поиска от парламента да бъдат внесени поправки в Закона за силите за самоотбрана, разрешаващи използването на военноморските сили извън японските териториални води, както и в Закона за мерките в случай на военно нападение, определящ рамките на съвместните японско-американски действия „около Япония”. Приемайки тези закони, Токио си осигури възможност за изпращане на военни части в чужбина, по време на война.

Усложняването на международната ситуация, в резултат от терористичните нападения срещу САЩ от 11 септември 2001 и последвалите американски военни операции в Афганистан и Ирак, по същество, легализира мерките на японското правителство за модернизиране на военната политика на страната.

На вълната на тези събития, кабинетът на Джуничиро Коидзуми осъществи редица практически стъпки за формиране на законова база, даваща възможност за „пълноценна реакция” от японска страна на „новите заплахи и предизвикателства пред националната сигурност”. Борбата с тероризма, в частност, беше превърната в проблем, касаещ гарантирането на сигурността на Япония. В максимално кратки срокове бяха изготвени и приети (през октомври 2001) закони и поправки към съществуващи закони, създаващи юридическа основа за самостоятелни и колективни действия на Япония в борбата срещу международния тероризъм: Законът за специалните мерки срещу терора, поправката в Закона за силите за самоотбрана и Закона за управление на морската сигурност. През юни 2003 парламентът прие пакет от три „извънредни закона”: за ситуацията по време на въоръжено нападение, за поправките в Закона за силите за самоотбрана и в Закона за създаване на Съвет за национална сигурност.

Министър-председателят Джуничиро Коидзуми констатира в тази връзка, че: „ние преразгледахме тотално концепцията за действия на Япония в извънредни ситуации и възнамеряваме да съдействаме за изграждането на такава национална отбрана, която да е ефективна във всяка ситуация”.

Редовно лансираните в медиите прогнози за растящата икономическа и военна мощ на Китай принуждават САЩ и Япония да предприемат ответни стъпки за неутрализиране на възможните последици от нарастващата роля на Пекин както в региона, така и в света. Очевидно е, че за сдържането на Китай не е достатъчно просто да се поддържат специални стратегически отношения или да се увеличава превъзходството в сферата на високотехнологичните въоръжения в Азиатско-тихоокеанския регион, Централна и Южна Азия. За целта са необходими усилия, излизащи далеч извън рамките на съществуващия японско-американски отбранителен съюз.

Всъщност, на практика, отношенията между Вашингтон и Токио отдавна са прерастнали в глобално взаимодействие и взаимно подкрепа в икономически и политически план. Остава още една стъпка – Япония да премахне конституционната забрана за използването на военна сила.

По отношение на факторите, формиращи военната политика на Япония, доскоро доминираше виждането, че до 90-те години на миналия век основна преграда пред активното военно строителство беше „пацифистката” конституция на страната, „ограничителното” законодателство и идеологическата атмосфера в самото японско общество. Именно в тези посоки активизират действията си днешните управляващи в Япония.

Наследникът на Коидзуми на премиерския пост Шиндзо Абе продължи и задълбочи трансформациите, като съвсем сериозно възнамерява до края на мандата си да постигне преразглеждането на „мирната” конституция на страната. Наистина, днес подкрепата сред самите японци за промени в конституция е паднала от 61% (колкото беше, когато Абе зае поста си) до 40%, което според повечето анализатори се дължи на спада на популярността на министър-председателя. Това обаче няма да спре процеса, дори ако това струва кариерата на самия Абе. Тук е мястото да напомним и за неотдавнашните промени, инициирани от него, в резултат от които Япония се сдоби с истинско Министерство на отбраната, към Министерския съвет беше създаден нов Съвет за национална сигурност, с пълна сила върви и създаването на японската противоракетна отбрана, като всичко това се случва на фона на мащабното превъоръжаване и модернизация на японските сили за самоотбрана.

Въпреки че цялата тази дейност официално се обвързва с необходимостта Япония да може по-оперативно да реагира на появата на нови заплахи за нейната сигурност, породени от нестабилната обстановка в региона, като цяло, истината е, че укрепването на японския военен потенциал е необходимо и за реализирането на глобалните стратегически планове на САЩ.

Повишавайки военния и потенциал в Азиатско-тихоокеанския регион, САЩ в същото време се опитват да насочат политическите и икономически усилия на Япония и към други региони. Така, през 2006, Токио лансира две инициативи: „Превръщане на Централна Азия в коридор на мира и стабилността” и, далеч по-мащабната – „Създаване на пояс на свободата и просперитета”, който според плановете на Токио трябва да обхване страните от Североизточна Азия, Централна Азия, Кавказкия регион, Турция, Централна и Източна Европа и балтийските държави. Като всичко това се обвързва с необходимостта от по-тясно сътрудничество с държавите от НАТО по въпросите на сигурността на континента.

Ако японската инициатива за Централна Азия отговаря на намеренията на Токио да си гарантира, в перспектива, правото да участва в разпределението на огромните енергоресурси на региона, новата визия, съдържаща се в плана за „Създаване на пояс на свободата и просперитета”, говори за далеч по-мащабни планове и навежда на мисълта за координиране действията на ЕС, Япония и САЩ по отношение на Евразия, като цяло.

От друга страна, въпросният „пояс на свободата и просперитета” донякъде напомня за издигнатия от Япония, през 30-те години на миналия век, лозунг за създаване на „сфера на взаимен просперитет на Голяма Източна Азия”, лансиран от тогавашния японски външен министър Хатиро Арита. Всичко това не може да не поражда определени асоциации с някогашната роля на страната в международните отношения. По всичко изглежда, че някои японски идеи, ползвали се с популярност в периода на експанзията в Тихия океан и Азия, отново се възраждат, макар и съобразени със съществуващата ситуация в света. А фактът, че този път на страната на Япония е нейният бивш противник – САЩ, които при това са най-могъщата днес държава на планетата, дава сериозни шансове за успешната реализация на тези планове в бъдеще.

По същество, откритото противопоставянето между Китай и САЩ, в съюз с Япония, изглежда неизбежно. То е само въпрос на време. При това обаче, съвсем не е задължително това противопоставяне да има военен характер. С подкрепата на Япония, американците ще се стремят да запазят военния силов баланс в региона и подобен вариант, както изглежда, може да послужи като основа за формулирането на нови подходи при формирането на новия световен ред.

Последните събития в Азиатско-тихоокеанския регион са доказателство, че принципите на този ред ще се определят именно, отчитайки стратегическия силов баланс в Азия и, вероятно за първи път в историята на международните отношения, „правилата на играта” ще бъдат определени с непосредственото участие на азиатските държави.

* Българско геополитическо дружество

{rt}