24
Съб, Авг
4 New Articles

Сирийската карта в израелско-арабския геополитически сблъсък

брой1 2007
Typography

Напоследък в редица авторитетни близкоизточни медии се промъква информация, че Израел се готви за нова война с радикалната ливанска формация Хизбула, а вероятно и със Сирия. Подготовката се потвърждава и от развитието на политическата ситуация в самия Израел, където нарастват критиките срещу правителството и армейското командване заради неуспехите във войната от лятото на 2006, и чието правителство е силно заинтересовано от „малка, кратка и победоносна война” за да укрепи разклатения авторитет на израелския Генерален щаб, както и на премиера Ехуд Олмерт . Подобна версия лансират редица западни анализатори, свързвайки я и с промяната на вътрешнополитическата ситуация в САЩ след частичните избори за Конгрес и Сенат в края на 2006 и възможните намерения на Белия дом да ускори сблъсъка между Израел и Сирия за да намали натиска срещу американския окупационен корпус в Ирак.

Според тях, Сирия действително може да бъде вкарана във война, която Дамаск досега гледаше да избегне с всички възможни средства. Потвърждение, че в Израел съвсем сериозно се разглежда възможността за пряка военна конфронтация със Сирия е оценката на ситуацията, дадена в края на миналата 2006 от вече биввшия началник на Генералния щаб Дан Халуц, според който нова война със сирийците ще избухне през следващите една-две години. По данни на някои военни източници обаче, не е изключено това да се случи още през пролетта на 2007. Във всеки случай, практическите изводи на израелското командване от миналогодишната война с Хизбула изцяло отговарят на задачите, свързани с подготовката за нови бойни действия: ускорено развитие на противоракетната отбрана, така че да могат да бъдат неутрализирани противниковите ракети с ниска траектория в северната част на страната; отмяна на решението за съкращаване на производството на модерните танкове «Меркава-ІV», за което настояваше правителството; отмяна на съкращаването на сроковете на служба на наборните войници, както и анализът на различните варианти на развитие на конфликта. В тази връзка, експертите посочват и очертаните от генерал Халуц в израелския вестник «Хаарец» причини за възможното начало на войната: «растящата увереност в успеха сред онези сили в региона, които са враждебно настроени към Израел и Запада».

Междувременно, вътрешнополитическите промени в САЩ също се отразяват върху израелската политика. Първата е преминаването под контрола на демократите на Сената и Конгреса, което предполага и промяна на американската политика в Близкия изток. Втората пък е очакваното от мнозина парламентарно разследване на военно-стратегическите грешки, допуснати от САЩ и Ирак, което може да доведе до оставките на още ключови фигури в сегашната президентска администрация, виновни за тях.

Както е известно, още през миналата година оставка подаде военният министър Доналд Ръмсфелд. Последва го посланикът на САЩ в ООН Болтън (заменен от досегашния посланик в Ирак Залмай Халилзад), според някои поста си може да загуби дори и вицепрезидентът Чейни. По-радикално настроените противници на сегашната американска политика в самите Съединени щати разчитаха, че след изборното поражение на републиканците ще последва решение за намаляване броя на американските войници в Ирак, или даже за началото на изтеглянето им още през 2007. Както е известно обаче, вместо това президентът Буш обяви, в рамките на новата си стратегия за Ирак, че там ще бъдат изпратени още над 20 хиляди бойци. Това решение бе разкритикувано от лидерите на демократите в Конгреса и Сената в първите дни на 2007, но посрещнато с аплодисменти в израелския Генерален щаб, според който, всякакви стъпки към ограничаване или изтегляне на американския контингент биха съдействали за присъединяването на Ирак към «източния антиизраелски фронт, редом с Иран и Сирия».

Определено напрежение и безспокойство в Израел предизвикват изявленията на иранските лидери, че възнамеряват да «споделят ракетните си технологии с някои съседни и приятелски страни». Според командващия на Корпуса на стражите на ислямската революция генерал Яхия Рахим Сафари: «Иран разполага с ракети с радиус на действие 2000 км («Шахаб-3»), които могат да застрашат интересите на САЩ». Масло в огъня наливат и декларациите на водача на Хизбула шейх Насрала, че «организацията разполага с 33 хиляди ракети». Изводът на израелското ръководство от оценката на тази ситуация е еднозначен: за да бъде предотвратено евентуално нападение, следва да бъдат предприети превантивни бойни действия срещу Сирия.

Варианта за развитие на ситуацията

Отчитайки всички тези промени в оценката на ситуацията, можем да предположим, че са налице четири възможни сценария, по които през 2007 Сирия да се окаже въвлечена във войната между Израел и Хизбула, както и в иракския конфликт:

Първият вариант – според бившия началник на Генералния щаб Дан Халуц, Сирия, заедно с Хизбула и с подкрепата на Иран, може да атакува Израел от север;

Вторият вариант – пак според израелското военно командване, Сирия, след като предварително си осигури подкрепата на противопоставящите се на Израел арабски държави, може да предприеме самостоятелно настъпление за освобождаването на Голанските възвишения.

Третият вариант – в случай на изтегляне на американските войски от Ирак, Вашингтон ще се опита да си гарантира подкрепата както вътре, така и извън страната, включително и от Дамаск, като при това сирийците ще затворят границата си с Ирак. Предвид намеренията на президента Буш за увеличаване на американския контингент в Ирак обаче, този вариант може да се обсъжда сериозно едва след смяната на администрацията в Белия дом през 2009.

Четвъртият вариант е съвършено противоположен и предполага, че опитвайки се наложат „окончателното решение” на иракския проблем САЩ, с подкрепата на Израел, ще атакуват Сирия, ако тя откаже да затвори сирийско-иракската граница за моджехидините и не прекрати действията на Хизбула в Ирак.

Подобна „малка война” би позволила на сегашното израелско ръководство да повиши силно пострадалия си авторитет. Не е изключено, че евентуалното нанасяне на изпреварващ удар срещу Сирия ще бъде съгласувано с Вашингтон и ще предшества прехвърлянето на американски части към иракско-сирийската граница.

Доскоро мнозина (включително в самата Америка) определяха като най-добър за Вашингтон третият вариант, при който броят на жертвите сред американските военни ще бъде минимален, което е изключително важно във вътрешнополитически план, предвид наближаването на поредните президентски избори в САЩ. В негова полза говореха и данните за тайни преговори между Израел и Сирия, водени през последните години. Днес обаче, именно този сценарий изглежда най-малко вероятен, за сметка на четвъртия, чиито шансове за реализация прогресивно нарастват.

Военните възможности на Сирия и Израел

Израелската армия (ЦАХАЛ) наброява около 185 хиляди души, като частите и са дислоцирани в три военни окръга: Северен, Централен и Южен. В състава на сухопътните войски, чиято численост е 150 хиляди души, влизат три бронетанкови дивизии, две дивизии за оперативен контрол (специализирани за борба с „интифадата”), пехотна (погранична) дивизия, девет бригади (включително пет механизирани пехотни, една бронетанкова, две артилерийски и една паршутно-десантна). Тя разполага с над 100 пускови устройства за оперативно-тактически ракети и балистични ракети със среден радиус “ Йерихон-1” и „Йерихон-2”, 3836 танка, 8100 бронетранспортьора, 448 реактивни системи за залпов огън, 885 самоходни артилерийски установки, 520 буксирни артилерийски системи, 1300 зенитни оръдия. При това вече са възстановени и 3/4 от повредените по време на миналагодишната война в Ливан 140 танка. Тоест, почти две трети от израелската армия са бронетанкови, парашутно-десантни и механизирани съединения и части, притежаващи изключително висока мобилност.

Военно-въздушните сили и частите на Противовъздушната отбрана включват 35 хиляди души (при мобилизация те могат на нарастнат до 57 хиляди). Израелската авиация се разделя на три авиокрила, всяко с по три ескадрили, плюс няколко звена спомагателни самолети и хеликоптери. Общо в състава на ВВС влизат 22 авиационни ескадрили с 438 бойни самолети (в резерв се пазят още 250 самолета „Кфир”), 10 разузнавателни самолети, 6 самолети за далечно радиолокационно откриване „Фалкон”, 37 самолети със системи за електронно противодействие, 17 транспортни самолети, 20 свързочни самолети, 105 учебно-бойни самолети, 173 бойни хеликоптера, 8 хеликоптера за борба с подводници и 150 транспортно-десантни хеликоптера. Основните израелски военно-въздушни бази са Рамат-Давид, Тел-Ноф, Сде-Дов, Хацор, Хацерим, Бикат-Уада, Мицпе-Рамон, Палмахим, Тел ел-Милх и Лод.

По нивото си на подготовка и технологично оборудване бойната авиация на Израел е равностойна на тези на Франция, Германия, или Великобритания. По броя на бойните си самолети, тя е на четвърто място в света, след САЩ, Русия и Китай. Що се отнася до бойния опит, израелските летци превъзхождат дори тези на основния си съюзник – САЩ.

Израелската противовъздушна отбрана включва 17 батареи управляеми зенитни ракети (усъвършенствани ракети „Хоук”), три батареи „Пейтриът”, 8 батареи „Стингър”, 28 зенитно-ракетни батареи, три батареи за противоракетна отбрана „Ероу” („Хец”), както и 12 пускови установки със 144 ракети „Ероу-2”. Батареите с ракети „Ероу” са разположени в Тел Авив, на юг от Хайфа и около Центъра за ядрени изследвания в Димон. Освен това в състава на противовъздушната отбрана влизат 73 изтребители F -15 „Игъл” (две ескадрили), включително техните модификации А-38, B -8, C -16 и D -11.

Израелският военен флот включва 3 корвета, 4 подводници, 14 ракетни катери, 15 брегови катери и 40 спомагателни кораби, а личният му състав е 6500 души. Те са базирани постоянно в Средиземно море (Ашдод и Хайфа) и Червено море (Ейлат).


Въпреки че не го признава официално, Израел разполага и с ядрено оръжие. Според експертите, всяка година в атомния реактор в Димон се произвеждат 3-4 ядрени бойни заряда. Смята се, че страната разполага с общо 200 ядрени бойни единици, като за доставката им могат да се използват наличните самолети F -15, F -16 и «Кфир», ракетите «Йерихон-1», «Йерихон-2» и «Зеев», както и артилерийските гаубици с калибър 203 мм.

Армията на Сирия наброява 380 хиляди души. Сухопътните части, чиито числен състав е 320 хиляди бойци, включва три армейски корпуса, 12 дивизии, четири механизирани и две бронетанкови бригади, шест артилерийски и три ракетни бригади, седем парашутно-десантни бригади, един танков полк и десет полка «командоси». Въоръжението им е: 26 оперативно-тактически и 36 тактически пускови установки, 4410 танка, 2350 бойни машини на пехотата, 725 бронирани разузнавателни машини, 1600 бронетранспортьори, 440 самоходни и 1630 буксирни оръдия, 480 реактивни системи за залпов огън, 908 зенитно-ракетни комплекса от различен тип и 3500 противотанкови ракетни комплекси (от които 2500 са самоходни). Като цяло обаче, става дума за остаряла техника, която при това страда от липсата на достатъчно резервни части и се нуждае от сериозно обновяване и модернизация.

Сирийските военно-въздушни сили и противовъздушната отбрана наброяват 50 хил. души и включват 478 бойни самолети (включително 20 бомбардировача, 134 изтребители-бомбардировачи, 310 изтребители и 14 разузнавателни самолети), 25 транспортни, 31-учебно-бойни и 106 учебни самолети, а също 72 бойни и 110 транспортни хеликоптери. Сирийската авиация се базира на около 20 летища, като най-важните са Дамаск, Алепо, Абу ед-Духур, Думеир, Насирия, Сейкал, Тияс, Хама и Халкале. Макар че се поддържат в постоянна бойна готовност, повечето от самолетите са доста остарели (има само единични бройки от по-модерните руски Су-27 и Миг-29).

Сирийската територия е разделена на две зони за противовъздушна отбрана: Северна и Южна. Противовъздушната отбрана на страната включва две дивизии и 25 зенитно-ракетни бригади (150 батареи). Те са въоръжени с 908 пускови установки и около 4000 зенитни оръдия. Има и два зенитно-ракетни полка (с по два зенитно-ракетни дивизиони, всеки с по две батареи), 48 пускови установки с управляеми зенитни ракети С-200 и 60 пускови установки «Оса».

Анализирайки опита от войната в бивша Югославия, Ирак и Ливан, сирийското военно командване полага значителни усилия за укрепване на цялата система на противовъздушната отбрана. Като за целта спешно се купуват модерни системи за оперативно реагиране и за радиоелектронна борба. Засега обаче, на въоръжение се намират най-вече остарели ракетно-зенитни комплекси, които не са в състояние да окажат сериозно противодействие на израелските и американски средства за осъществяване на въздушни атаки.

Личният състав на сириийския военно-морски флот е 10 хил. души, като корабите са дислоцирани в три военно-морски бази (Латакия, Тартус и Мина ал-Бейд). Флотът разполата с 10 бойни кораба (две фрегати, 3 десантни кораба среден клас и 5 миночистача), 18 военни катери (включително 10 ракетни), 8 патрулни катери, 4 спомагателни кораби, два кораба за десант на танкове, 24 хеликоптера за борба с подводници, 10 мобилни брегови ракетни комплекси и 48 оръдия на бреговата артилерия (включително 36 с калибър 130 мм и 12 – с калибър 100 мм). По-голямата част от тях са купувани от бившия СССР в периода 1979-1986, т.е. са много остарели.

В непосредствена близост до предполагаемата зона на военни действия между Сирия и Израел се намира Хашемитското кралство Йордания, разполагащо с 90-хилядна армия, като на границата с Израел и Сирия са съсредоточени пет мотострелкови бригади и две механизирани дивизии.

В случай на война между Израел и Сирия, Йордания, която, от една страна, подкрепи Сирия при израелските нападки по време на последния сблъсък с Хизбула, но от друга е съюзник на САЩ в Ирак, вероятно ще действа така, както поискат от Вашингтон, като не е изключено да предложи услугите си за установяване на контакти с Дамаск при евентуални преговори между американците и сирийците.

Руският фактор

Лансирайки различни хипотези за бъдещ въоръжен конфликт между Сирия и Израел, не можем да пренебрегваме и ролята на сирийско-руското военно-техническото сътрудничество, още повече, че над 80% от въоръжението на сирийската армия е произведено в Русия.

През последните две години (2005-2006) Сирия усилено преговаряше за нови руски оръжейни доставки. Смята се, че вече окончателно са решени закупуването на изтребители Су-27 и Миг-29, допълнителните доставки на Су-24, както и покупката на руските зенитно-ракетни комплекси С-75 «Двина», С-125 «Печора 2А», С-200 «Ангара», «Куб», «Квадрат» и «Оса», както на противотанкови ракети «Корнет-Э» и «Метис-М». Дамаск особено настоява да получи и изтребители Су-300МКИ, учебно-бойни самолети Як-130, комплекси за противовъздушна отбрана «Панцир С1», зенитни ракетни комплекси за близък бой (4-5 км) «Стрелец», както и две дизелови подводници «Амур 1650».

Според редица руски експерти (като Александър Циганок от московския Институт за Близкия изток например), срещу това Сирия вече е дала съгласие за разширяване на руското военно присъствие в Средиземноморския регион. Както е известно, днес руският Черноморски флот разполага с пункт за материално-техническо осигуряване и временно базиране в сирийското пристанище Тартус. През миналата 2006 там се появиха и няколко руски бойни кораби, участващи, заедно с корабите на НАТО, в операцията “ Active Endeavor ” . Тоест, много е вероятно в бъдеще Тартус да се превърне в руска военно-морска база в Средиземно море. Наличието на подобна база (пък дори и в бъдеще) позволява да се предполага, че Израел едва ли ще посмее да бомбардира именно този участък от сирийското крайбрежие. Нито еврейската държава, нито Русия имат желание да се конфронтират помежду си. С което очевидно са наясно и в сирийското военно командване, затова можем да очакваме, че част от комплексите на сирийската противовъздушна отбрана ще бъдат разположени именно край руските военни обекти.

Вероятното развитие на събитията

Сирия се намира в доста сложна ситуация. Въпреки, че вече стартираха доставките на ново въоръжение от Русия, Беларус и, частично, от други европейски държави, като цяло състоянието на сирийската армия не и дава никакви шансове да се противопоставя по-продължително време на далеч по-модерната армия на Израел. Затова е много съмнително, че Дамаск ще рискува да действа според първия или втория от изброените по-горе четири сценария. Те повече отговарят на вътрешнопартийните игри в Израел, пример за което е заявлението на председателя на израелския Кнесет Далия Ицик, която, в пълен противовес на премиера Ехуд Олмерт и екс-началника на Генералния щаб Дан Халуц, призова за преговори с Дамаск. В интервю за вестник „Маарив” тя твърди, че „ако се споразумеем със Сирия за подписване на мирен договор, това със сигурност ще окаже влияние и върху Хамас, и върху Хизбула, и върху бунтовниците в Ирак”.

При реализацията на четвъртия сценарий обаче, е възможно повторението на операцията на НАТО в бивша Югославия, където пред пакта стоеше задачата не да разгроми югославската армия, а да принуди правителството на Милошевич да изпълни исканията му. Отчитайки огромното превъзходство на Израел и САЩ в сферата на електрониката, компютърната техника, безпилотните летателни апарати и другите високотехнологични средства за командване на войските, средствата за радиоелектронна борба и техническото разузнаване, т.е. във всичко това, което в днешните условия гарантира военното превъзходство, можем да предполагаме, че основните цели на израелската или израелско-американската военна операция срещу Сирия могат да не включват пълния разгром на сирийската армия, а по-скоро принуждаването на Дамаск да прекрати подкрепата си за Хизбула и да затвори сирийско-иракската граница, осигурявайки необходимите условия за организацията на контраофанзивата на американската армия срещу иракските бунтовници.

В рамките на същия сценарий, като допълнителни цели се очертават едновременният разгром и дългосрочното отслабване на палестинските терористични организации, установяване на зони на контрол върху част от сирийското морско и въздушно пространство (по аналог със зоните на контрол в Ирак, след Първата война в Залива през 1991) за прекратяване на възможни доставки на иранско оръжие или прехвърляне на терористични бойни групи. Ако действително е избран именно този вариант, можем да очакваме, че през пролетта на 2007 на Дамаск ще бъде предявен ултиматум, при това формулиран така, че със сигурност да бъде отхвърлен от сирийския президент Асад. А когато това стане, ще последва поредната война, в която основните посоки на израелската (или израелско-американската) атака ще съвпадат с тези от войната през 1967 или пък по време на операцията „Мир за Галилея” през 1982.

Но, ако по една или друга причина този сценарий не се реализира до края на 2008 (когато изтича вторият мандат на президента Буш), възможно е смяната на администрацията в Белия дом да реши и проблема с промяната на основните ориентири по отношение на Ирак и Иран, в резултат от което САЩ вероятно ще започнат преговори с Дамаск, опитвайки се да „привлекат” Сирия на своя страна за да си гарантират минимални загуби при организирането на своето изтегляне от Ирак. При това Вашингтон има какво да предложи на президента Асад: например да окаже натиск върху Израел за връщането на Голанските възвишения, както и за подписването, при това условие, на мир между двете страни (по добре познатата формула „мир срещу територии”), и в същото време да обещае оказването на мащабна финансова помощ за решаване на острите социално-икономически проблеми на Сирия. Не е изключено, сирийците да се съгласят и да осигурят безопасното изтегляне на американците от Ирак. В този случай Сирия има шанса да се превърне в не по-малко важен регионален партньор на САЩ от Израел. Проблемът тук е, че Израел смята за възможно сключването на мирен договор със Сирия, без да и отстъпва цялата територия на Голанските възвишения и предоставяйки като компенсация други територии със същата площ. Тоест, на практика сирийците искат да получат нещо, което нито израелското ръководство, нито общественото мнение в еврейската държава са склонни да им дадат. От друга страна, Дамаск въобще не иска да разглежда предлаганите от Израел „компромисни варианти”.

При реализирането на третия (от изброените по-горе общо четири) сценарий, руснаците вероятно ще трябва да се откажат от всички надежди да се сдобият с военно-морска база в Средиземноморския регион и да осъзнаят, че са направили огромна грешка, когато през 2005 решиха да опростят ? от близо десетмилиардния сирийски дълг към Москва. Затова може да се очаква, че Русия ще ускори оръжейните си доставки за армията на Сирия, опитвайки се да укрепи и военното си присъствие на сирийското крайбрежие, с което да усложни максимално плановете за нова израелско-сирийска война.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Напоследък в редица авторитетни близкоизточни медии се промъква информация, че Израел се готви за нова война с радикалната ливанска формация Хизбула, а вероятно и със Сирия. Подготовката се потвърждава и от развитието на политическата ситуация в самия Израел, където нарастват критиките срещу правителството и армейското командване заради неуспехите във войната от лятото на 2006, и чието правителство е силно заинтересовано от „малка, кратка и победоносна война” за да укрепи разклатения авторитет на израелския Генерален щаб, както и на премиера Ехуд Олмерт . Подобна версия лансират редица западни анализатори, свързвайки я и с промяната на вътрешнополитическата ситуация в САЩ след частичните избори за Конгрес и Сенат в края на 2006 и възможните намерения на Белия дом да ускори сблъсъка между Израел и Сирия за да намали натиска срещу американския окупационен корпус в Ирак.

Според тях, Сирия действително може да бъде вкарана във война, която Дамаск досега гледаше да избегне с всички възможни средства. Потвърждение, че в Израел съвсем сериозно се разглежда възможността за пряка военна конфронтация със Сирия е оценката на ситуацията, дадена в края на миналата 2006 от вече биввшия началник на Генералния щаб Дан Халуц, според който нова война със сирийците ще избухне през следващите една-две години. По данни на някои военни източници обаче, не е изключено това да се случи още през пролетта на 2007. Във всеки случай, практическите изводи на израелското командване от миналогодишната война с Хизбула изцяло отговарят на задачите, свързани с подготовката за нови бойни действия: ускорено развитие на противоракетната отбрана, така че да могат да бъдат неутрализирани противниковите ракети с ниска траектория в северната част на страната; отмяна на решението за съкращаване на производството на модерните танкове «Меркава-ІV», за което настояваше правителството; отмяна на съкращаването на сроковете на служба на наборните войници, както и анализът на различните варианти на развитие на конфликта. В тази връзка, експертите посочват и очертаните от генерал Халуц в израелския вестник «Хаарец» причини за възможното начало на войната: «растящата увереност в успеха сред онези сили в региона, които са враждебно настроени към Израел и Запада».

Междувременно, вътрешнополитическите промени в САЩ също се отразяват върху израелската политика. Първата е преминаването под контрола на демократите на Сената и Конгреса, което предполага и промяна на американската политика в Близкия изток. Втората пък е очакваното от мнозина парламентарно разследване на военно-стратегическите грешки, допуснати от САЩ и Ирак, което може да доведе до оставките на още ключови фигури в сегашната президентска администрация, виновни за тях.

Както е известно, още през миналата година оставка подаде военният министър Доналд Ръмсфелд. Последва го посланикът на САЩ в ООН Болтън (заменен от досегашния посланик в Ирак Залмай Халилзад), според някои поста си може да загуби дори и вицепрезидентът Чейни. По-радикално настроените противници на сегашната американска политика в самите Съединени щати разчитаха, че след изборното поражение на републиканците ще последва решение за намаляване броя на американските войници в Ирак, или даже за началото на изтеглянето им още през 2007. Както е известно обаче, вместо това президентът Буш обяви, в рамките на новата си стратегия за Ирак, че там ще бъдат изпратени още над 20 хиляди бойци. Това решение бе разкритикувано от лидерите на демократите в Конгреса и Сената в първите дни на 2007, но посрещнато с аплодисменти в израелския Генерален щаб, според който, всякакви стъпки към ограничаване или изтегляне на американския контингент биха съдействали за присъединяването на Ирак към «източния антиизраелски фронт, редом с Иран и Сирия».

Определено напрежение и безспокойство в Израел предизвикват изявленията на иранските лидери, че възнамеряват да «споделят ракетните си технологии с някои съседни и приятелски страни». Според командващия на Корпуса на стражите на ислямската революция генерал Яхия Рахим Сафари: «Иран разполага с ракети с радиус на действие 2000 км («Шахаб-3»), които могат да застрашат интересите на САЩ». Масло в огъня наливат и декларациите на водача на Хизбула шейх Насрала, че «организацията разполага с 33 хиляди ракети». Изводът на израелското ръководство от оценката на тази ситуация е еднозначен: за да бъде предотвратено евентуално нападение, следва да бъдат предприети превантивни бойни действия срещу Сирия.

Варианта за развитие на ситуацията

Отчитайки всички тези промени в оценката на ситуацията, можем да предположим, че са налице четири възможни сценария, по които през 2007 Сирия да се окаже въвлечена във войната между Израел и Хизбула, както и в иракския конфликт:

Първият вариант – според бившия началник на Генералния щаб Дан Халуц, Сирия, заедно с Хизбула и с подкрепата на Иран, може да атакува Израел от север;

Вторият вариант – пак според израелското военно командване, Сирия, след като предварително си осигури подкрепата на противопоставящите се на Израел арабски държави, може да предприеме самостоятелно настъпление за освобождаването на Голанските възвишения.

Третият вариант – в случай на изтегляне на американските войски от Ирак, Вашингтон ще се опита да си гарантира подкрепата както вътре, така и извън страната, включително и от Дамаск, като при това сирийците ще затворят границата си с Ирак. Предвид намеренията на президента Буш за увеличаване на американския контингент в Ирак обаче, този вариант може да се обсъжда сериозно едва след смяната на администрацията в Белия дом през 2009.

Четвъртият вариант е съвършено противоположен и предполага, че опитвайки се наложат „окончателното решение” на иракския проблем САЩ, с подкрепата на Израел, ще атакуват Сирия, ако тя откаже да затвори сирийско-иракската граница за моджехидините и не прекрати действията на Хизбула в Ирак.

Подобна „малка война” би позволила на сегашното израелско ръководство да повиши силно пострадалия си авторитет. Не е изключено, че евентуалното нанасяне на изпреварващ удар срещу Сирия ще бъде съгласувано с Вашингтон и ще предшества прехвърлянето на американски части към иракско-сирийската граница.

Доскоро мнозина (включително в самата Америка) определяха като най-добър за Вашингтон третият вариант, при който броят на жертвите сред американските военни ще бъде минимален, което е изключително важно във вътрешнополитически план, предвид наближаването на поредните президентски избори в САЩ. В негова полза говореха и данните за тайни преговори между Израел и Сирия, водени през последните години. Днес обаче, именно този сценарий изглежда най-малко вероятен, за сметка на четвъртия, чиито шансове за реализация прогресивно нарастват.

Военните възможности на Сирия и Израел

Израелската армия (ЦАХАЛ) наброява около 185 хиляди души, като частите и са дислоцирани в три военни окръга: Северен, Централен и Южен. В състава на сухопътните войски, чиято численост е 150 хиляди души, влизат три бронетанкови дивизии, две дивизии за оперативен контрол (специализирани за борба с „интифадата”), пехотна (погранична) дивизия, девет бригади (включително пет механизирани пехотни, една бронетанкова, две артилерийски и една паршутно-десантна). Тя разполага с над 100 пускови устройства за оперативно-тактически ракети и балистични ракети със среден радиус “ Йерихон-1” и „Йерихон-2”, 3836 танка, 8100 бронетранспортьора, 448 реактивни системи за залпов огън, 885 самоходни артилерийски установки, 520 буксирни артилерийски системи, 1300 зенитни оръдия. При това вече са възстановени и 3/4 от повредените по време на миналагодишната война в Ливан 140 танка. Тоест, почти две трети от израелската армия са бронетанкови, парашутно-десантни и механизирани съединения и части, притежаващи изключително висока мобилност.

Военно-въздушните сили и частите на Противовъздушната отбрана включват 35 хиляди души (при мобилизация те могат на нарастнат до 57 хиляди). Израелската авиация се разделя на три авиокрила, всяко с по три ескадрили, плюс няколко звена спомагателни самолети и хеликоптери. Общо в състава на ВВС влизат 22 авиационни ескадрили с 438 бойни самолети (в резерв се пазят още 250 самолета „Кфир”), 10 разузнавателни самолети, 6 самолети за далечно радиолокационно откриване „Фалкон”, 37 самолети със системи за електронно противодействие, 17 транспортни самолети, 20 свързочни самолети, 105 учебно-бойни самолети, 173 бойни хеликоптера, 8 хеликоптера за борба с подводници и 150 транспортно-десантни хеликоптера. Основните израелски военно-въздушни бази са Рамат-Давид, Тел-Ноф, Сде-Дов, Хацор, Хацерим, Бикат-Уада, Мицпе-Рамон, Палмахим, Тел ел-Милх и Лод.

По нивото си на подготовка и технологично оборудване бойната авиация на Израел е равностойна на тези на Франция, Германия, или Великобритания. По броя на бойните си самолети, тя е на четвърто място в света, след САЩ, Русия и Китай. Що се отнася до бойния опит, израелските летци превъзхождат дори тези на основния си съюзник – САЩ.

Израелската противовъздушна отбрана включва 17 батареи управляеми зенитни ракети (усъвършенствани ракети „Хоук”), три батареи „Пейтриът”, 8 батареи „Стингър”, 28 зенитно-ракетни батареи, три батареи за противоракетна отбрана „Ероу” („Хец”), както и 12 пускови установки със 144 ракети „Ероу-2”. Батареите с ракети „Ероу” са разположени в Тел Авив, на юг от Хайфа и около Центъра за ядрени изследвания в Димон. Освен това в състава на противовъздушната отбрана влизат 73 изтребители F -15 „Игъл” (две ескадрили), включително техните модификации А-38, B -8, C -16 и D -11.

Израелският военен флот включва 3 корвета, 4 подводници, 14 ракетни катери, 15 брегови катери и 40 спомагателни кораби, а личният му състав е 6500 души. Те са базирани постоянно в Средиземно море (Ашдод и Хайфа) и Червено море (Ейлат).

Напоследък в редица авторитетни близкоизточни медии се промъква информация, че Израел се готви за нова война с радикалната ливанска формация Хизбула, а вероятно и със Сирия. Подготовката се потвърждава и от развитието на политическата ситуация в самия Израел, където нарастват критиките срещу правителството и армейското командване заради неуспехите във войната от лятото на 2006, и чието правителство е силно заинтересовано от „малка, кратка и победоносна война” за да укрепи разклатения авторитет на израелския Генерален щаб, както и на премиера Ехуд Олмерт . Подобна версия лансират редица западни анализатори, свързвайки я и с промяната на вътрешнополитическата ситуация в САЩ след частичните избори за Конгрес и Сенат в края на 2006 и възможните намерения на Белия дом да ускори сблъсъка между Израел и Сирия за да намали натиска срещу американския окупационен корпус в Ирак.

Според тях, Сирия действително може да бъде вкарана във война, която Дамаск досега гледаше да избегне с всички възможни средства. Потвърждение, че в Израел съвсем сериозно се разглежда възможността за пряка военна конфронтация със Сирия е оценката на ситуацията, дадена в края на миналата 2006 от вече биввшия началник на Генералния щаб Дан Халуц, според който нова война със сирийците ще избухне през следващите една-две години. По данни на някои военни източници обаче, не е изключено това да се случи още през пролетта на 2007. Във всеки случай, практическите изводи на израелското командване от миналогодишната война с Хизбула изцяло отговарят на задачите, свързани с подготовката за нови бойни действия: ускорено развитие на противоракетната отбрана, така че да могат да бъдат неутрализирани противниковите ракети с ниска траектория в северната част на страната; отмяна на решението за съкращаване на производството на модерните танкове «Меркава-ІV», за което настояваше правителството; отмяна на съкращаването на сроковете на служба на наборните войници, както и анализът на различните варианти на развитие на конфликта. В тази връзка, експертите посочват и очертаните от генерал Халуц в израелския вестник «Хаарец» причини за възможното начало на войната: «растящата увереност в успеха сред онези сили в региона, които са враждебно настроени към Израел и Запада».

Междувременно, вътрешнополитическите промени в САЩ също се отразяват върху израелската политика. Първата е преминаването под контрола на демократите на Сената и Конгреса, което предполага и промяна на американската политика в Близкия изток. Втората пък е очакваното от мнозина парламентарно разследване на военно-стратегическите грешки, допуснати от САЩ и Ирак, което може да доведе до оставките на още ключови фигури в сегашната президентска администрация, виновни за тях.

Както е известно, още през миналата година оставка подаде военният министър Доналд Ръмсфелд. Последва го посланикът на САЩ в ООН Болтън (заменен от досегашния посланик в Ирак Залмай Халилзад), според някои поста си може да загуби дори и вицепрезидентът Чейни. По-радикално настроените противници на сегашната американска политика в самите Съединени щати разчитаха, че след изборното поражение на републиканците ще последва решение за намаляване броя на американските войници в Ирак, или даже за началото на изтеглянето им още през 2007. Както е известно обаче, вместо това президентът Буш обяви, в рамките на новата си стратегия за Ирак, че там ще бъдат изпратени още над 20 хиляди бойци. Това решение бе разкритикувано от лидерите на демократите в Конгреса и Сената в първите дни на 2007, но посрещнато с аплодисменти в израелския Генерален щаб, според който, всякакви стъпки към ограничаване или изтегляне на американския контингент биха съдействали за присъединяването на Ирак към «източния антиизраелски фронт, редом с Иран и Сирия».

Определено напрежение и безспокойство в Израел предизвикват изявленията на иранските лидери, че възнамеряват да «споделят ракетните си технологии с някои съседни и приятелски страни». Според командващия на Корпуса на стражите на ислямската революция генерал Яхия Рахим Сафари: «Иран разполага с ракети с радиус на действие 2000 км («Шахаб-3»), които могат да застрашат интересите на САЩ». Масло в огъня наливат и декларациите на водача на Хизбула шейх Насрала, че «организацията разполага с 33 хиляди ракети». Изводът на израелското ръководство от оценката на тази ситуация е еднозначен: за да бъде предотвратено евентуално нападение, следва да бъдат предприети превантивни бойни действия срещу Сирия.

Варианта за развитие на ситуацията

Отчитайки всички тези промени в оценката на ситуацията, можем да предположим, че са налице четири възможни сценария, по които през 2007 Сирия да се окаже въвлечена във войната между Израел и Хизбула, както и в иракския конфликт:

Първият вариант – според бившия началник на Генералния щаб Дан Халуц, Сирия, заедно с Хизбула и с подкрепата на Иран, може да атакува Израел от север;

Вторият вариант – пак според израелското военно командване, Сирия, след като предварително си осигури подкрепата на противопоставящите се на Израел арабски държави, може да предприеме самостоятелно настъпление за освобождаването на Голанските възвишения.

Третият вариант – в случай на изтегляне на американските войски от Ирак, Вашингтон ще се опита да си гарантира подкрепата както вътре, така и извън страната, включително и от Дамаск, като при това сирийците ще затворят границата си с Ирак. Предвид намеренията на президента Буш за увеличаване на американския контингент в Ирак обаче, този вариант може да се обсъжда сериозно едва след смяната на администрацията в Белия дом през 2009.

Четвъртият вариант е съвършено противоположен и предполага, че опитвайки се наложат „окончателното решение” на иракския проблем САЩ, с подкрепата на Израел, ще атакуват Сирия, ако тя откаже да затвори сирийско-иракската граница за моджехидините и не прекрати действията на Хизбула в Ирак.

Подобна „малка война” би позволила на сегашното израелско ръководство да повиши силно пострадалия си авторитет. Не е изключено, че евентуалното нанасяне на изпреварващ удар срещу Сирия ще бъде съгласувано с Вашингтон и ще предшества прехвърлянето на американски части към иракско-сирийската граница.

Доскоро мнозина (включително в самата Америка) определяха като най-добър за Вашингтон третият вариант, при който броят на жертвите сред американските военни ще бъде минимален, което е изключително важно във вътрешнополитически план, предвид наближаването на поредните президентски избори в САЩ. В негова полза говореха и данните за тайни преговори между Израел и Сирия, водени през последните години. Днес обаче, именно този сценарий изглежда най-малко вероятен, за сметка на четвъртия, чиито шансове за реализация прогресивно нарастват.

Военните възможности на Сирия и Израел

Израелската армия (ЦАХАЛ) наброява около 185 хиляди души, като частите и са дислоцирани в три военни окръга: Северен, Централен и Южен. В състава на сухопътните войски, чиято численост е 150 хиляди души, влизат три бронетанкови дивизии, две дивизии за оперативен контрол (специализирани за борба с „интифадата”), пехотна (погранична) дивизия, девет бригади (включително пет механизирани пехотни, една бронетанкова, две артилерийски и една паршутно-десантна). Тя разполага с над 100 пускови устройства за оперативно-тактически ракети и балистични ракети със среден радиус “ Йерихон-1” и „Йерихон-2”, 3836 танка, 8100 бронетранспортьора, 448 реактивни системи за залпов огън, 885 самоходни артилерийски установки, 520 буксирни артилерийски системи, 1300 зенитни оръдия. При това вече са възстановени и 3/4 от повредените по време на миналагодишната война в Ливан 140 танка. Тоест, почти две трети от израелската армия са бронетанкови, парашутно-десантни и механизирани съединения и части, притежаващи изключително висока мобилност.

Военно-въздушните сили и частите на Противовъздушната отбрана включват 35 хиляди души (при мобилизация те могат на нарастнат до 57 хиляди). Израелската авиация се разделя на три авиокрила, всяко с по три ескадрили, плюс няколко звена спомагателни самолети и хеликоптери. Общо в състава на ВВС влизат 22 авиационни ескадрили с 438 бойни самолети (в резерв се пазят още 250 самолета „Кфир”), 10 разузнавателни самолети, 6 самолети за далечно радиолокационно откриване „Фалкон”, 37 самолети със системи за електронно противодействие, 17 транспортни самолети, 20 свързочни самолети, 105 учебно-бойни самолети, 173 бойни хеликоптера, 8 хеликоптера за борба с подводници и 150 транспортно-десантни хеликоптера. Основните израелски военно-въздушни бази са Рамат-Давид, Тел-Ноф, Сде-Дов, Хацор, Хацерим, Бикат-Уада, Мицпе-Рамон, Палмахим, Тел ел-Милх и Лод.

По нивото си на подготовка и технологично оборудване бойната авиация на Израел е равностойна на тези на Франция, Германия, или Великобритания. По броя на бойните си самолети, тя е на четвърто място в света, след САЩ, Русия и Китай. Що се отнася до бойния опит, израелските летци превъзхождат дори тези на основния си съюзник – САЩ.

Израелската противовъздушна отбрана включва 17 батареи управляеми зенитни ракети (усъвършенствани ракети „Хоук”), три батареи „Пейтриът”, 8 батареи „Стингър”, 28 зенитно-ракетни батареи, три батареи за противоракетна отбрана „Ероу” („Хец”), както и 12 пускови установки със 144 ракети „Ероу-2”. Батареите с ракети „Ероу” са разположени в Тел Авив, на юг от Хайфа и около Центъра за ядрени изследвания в Димон. Освен това в състава на противовъздушната отбрана влизат 73 изтребители F -15 „Игъл” (две ескадрили), включително техните модификации А-38, B -8, C -16 и D -11.

Израелският военен флот включва 3 корвета, 4 подводници, 14 ракетни катери, 15 брегови катери и 40 спомагателни кораби, а личният му състав е 6500 души. Те са базирани постоянно в Средиземно море (Ашдод и Хайфа) и Червено море (Ейлат).

Страница 2

Въпреки че не го признава официално, Израел разполага и с ядрено оръжие. Според експертите, всяка година в атомния реактор в Димон се произвеждат 3-4 ядрени бойни заряда. Смята се, че страната разполага с общо 200 ядрени бойни единици, като за доставката им могат да се използват наличните самолети F -15, F -16 и «Кфир», ракетите «Йерихон-1», «Йерихон-2» и «Зеев», както и артилерийските гаубици с калибър 203 мм.

Армията на Сирия наброява 380 хиляди души. Сухопътните части, чиито числен състав е 320 хиляди бойци, включва три армейски корпуса, 12 дивизии, четири механизирани и две бронетанкови бригади, шест артилерийски и три ракетни бригади, седем парашутно-десантни бригади, един танков полк и десет полка «командоси». Въоръжението им е: 26 оперативно-тактически и 36 тактически пускови установки, 4410 танка, 2350 бойни машини на пехотата, 725 бронирани разузнавателни машини, 1600 бронетранспортьори, 440 самоходни и 1630 буксирни оръдия, 480 реактивни системи за залпов огън, 908 зенитно-ракетни комплекса от различен тип и 3500 противотанкови ракетни комплекси (от които 2500 са самоходни). Като цяло обаче, става дума за остаряла техника, която при това страда от липсата на достатъчно резервни части и се нуждае от сериозно обновяване и модернизация.

Сирийските военно-въздушни сили и противовъздушната отбрана наброяват 50 хил. души и включват 478 бойни самолети (включително 20 бомбардировача, 134 изтребители-бомбардировачи, 310 изтребители и 14 разузнавателни самолети), 25 транспортни, 31-учебно-бойни и 106 учебни самолети, а също 72 бойни и 110 транспортни хеликоптери. Сирийската авиация се базира на около 20 летища, като най-важните са Дамаск, Алепо, Абу ед-Духур, Думеир, Насирия, Сейкал, Тияс, Хама и Халкале. Макар че се поддържат в постоянна бойна готовност, повечето от самолетите са доста остарели (има само единични бройки от по-модерните руски Су-27 и Миг-29).

Сирийската територия е разделена на две зони за противовъздушна отбрана: Северна и Южна. Противовъздушната отбрана на страната включва две дивизии и 25 зенитно-ракетни бригади (150 батареи). Те са въоръжени с 908 пускови установки и около 4000 зенитни оръдия. Има и два зенитно-ракетни полка (с по два зенитно-ракетни дивизиони, всеки с по две батареи), 48 пускови установки с управляеми зенитни ракети С-200 и 60 пускови установки «Оса».

Анализирайки опита от войната в бивша Югославия, Ирак и Ливан, сирийското военно командване полага значителни усилия за укрепване на цялата система на противовъздушната отбрана. Като за целта спешно се купуват модерни системи за оперативно реагиране и за радиоелектронна борба. Засега обаче, на въоръжение се намират най-вече остарели ракетно-зенитни комплекси, които не са в състояние да окажат сериозно противодействие на израелските и американски средства за осъществяване на въздушни атаки.

Личният състав на сириийския военно-морски флот е 10 хил. души, като корабите са дислоцирани в три военно-морски бази (Латакия, Тартус и Мина ал-Бейд). Флотът разполата с 10 бойни кораба (две фрегати, 3 десантни кораба среден клас и 5 миночистача), 18 военни катери (включително 10 ракетни), 8 патрулни катери, 4 спомагателни кораби, два кораба за десант на танкове, 24 хеликоптера за борба с подводници, 10 мобилни брегови ракетни комплекси и 48 оръдия на бреговата артилерия (включително 36 с калибър 130 мм и 12 – с калибър 100 мм). По-голямата част от тях са купувани от бившия СССР в периода 1979-1986, т.е. са много остарели.

В непосредствена близост до предполагаемата зона на военни действия между Сирия и Израел се намира Хашемитското кралство Йордания, разполагащо с 90-хилядна армия, като на границата с Израел и Сирия са съсредоточени пет мотострелкови бригади и две механизирани дивизии.

В случай на война между Израел и Сирия, Йордания, която, от една страна, подкрепи Сирия при израелските нападки по време на последния сблъсък с Хизбула, но от друга е съюзник на САЩ в Ирак, вероятно ще действа така, както поискат от Вашингтон, като не е изключено да предложи услугите си за установяване на контакти с Дамаск при евентуални преговори между американците и сирийците.

Руският фактор

Лансирайки различни хипотези за бъдещ въоръжен конфликт между Сирия и Израел, не можем да пренебрегваме и ролята на сирийско-руското военно-техническото сътрудничество, още повече, че над 80% от въоръжението на сирийската армия е произведено в Русия.

През последните две години (2005-2006) Сирия усилено преговаряше за нови руски оръжейни доставки. Смята се, че вече окончателно са решени закупуването на изтребители Су-27 и Миг-29, допълнителните доставки на Су-24, както и покупката на руските зенитно-ракетни комплекси С-75 «Двина», С-125 «Печора 2А», С-200 «Ангара», «Куб», «Квадрат» и «Оса», както на противотанкови ракети «Корнет-Э» и «Метис-М». Дамаск особено настоява да получи и изтребители Су-300МКИ, учебно-бойни самолети Як-130, комплекси за противовъздушна отбрана «Панцир С1», зенитни ракетни комплекси за близък бой (4-5 км) «Стрелец», както и две дизелови подводници «Амур 1650».

Според редица руски експерти (като Александър Циганок от московския Институт за Близкия изток например), срещу това Сирия вече е дала съгласие за разширяване на руското военно присъствие в Средиземноморския регион. Както е известно, днес руският Черноморски флот разполага с пункт за материално-техническо осигуряване и временно базиране в сирийското пристанище Тартус. През миналата 2006 там се появиха и няколко руски бойни кораби, участващи, заедно с корабите на НАТО, в операцията “ Active Endeavor ” . Тоест, много е вероятно в бъдеще Тартус да се превърне в руска военно-морска база в Средиземно море. Наличието на подобна база (пък дори и в бъдеще) позволява да се предполага, че Израел едва ли ще посмее да бомбардира именно този участък от сирийското крайбрежие. Нито еврейската държава, нито Русия имат желание да се конфронтират помежду си. С което очевидно са наясно и в сирийското военно командване, затова можем да очакваме, че част от комплексите на сирийската противовъздушна отбрана ще бъдат разположени именно край руските военни обекти.

Вероятното развитие на събитията

Сирия се намира в доста сложна ситуация. Въпреки, че вече стартираха доставките на ново въоръжение от Русия, Беларус и, частично, от други европейски държави, като цяло състоянието на сирийската армия не и дава никакви шансове да се противопоставя по-продължително време на далеч по-модерната армия на Израел. Затова е много съмнително, че Дамаск ще рискува да действа според първия или втория от изброените по-горе четири сценария. Те повече отговарят на вътрешнопартийните игри в Израел, пример за което е заявлението на председателя на израелския Кнесет Далия Ицик, която, в пълен противовес на премиера Ехуд Олмерт и екс-началника на Генералния щаб Дан Халуц, призова за преговори с Дамаск. В интервю за вестник „Маарив” тя твърди, че „ако се споразумеем със Сирия за подписване на мирен договор, това със сигурност ще окаже влияние и върху Хамас, и върху Хизбула, и върху бунтовниците в Ирак”.

При реализацията на четвъртия сценарий обаче, е възможно повторението на операцията на НАТО в бивша Югославия, където пред пакта стоеше задачата не да разгроми югославската армия, а да принуди правителството на Милошевич да изпълни исканията му. Отчитайки огромното превъзходство на Израел и САЩ в сферата на електрониката, компютърната техника, безпилотните летателни апарати и другите високотехнологични средства за командване на войските, средствата за радиоелектронна борба и техническото разузнаване, т.е. във всичко това, което в днешните условия гарантира военното превъзходство, можем да предполагаме, че основните цели на израелската или израелско-американската военна операция срещу Сирия могат да не включват пълния разгром на сирийската армия, а по-скоро принуждаването на Дамаск да прекрати подкрепата си за Хизбула и да затвори сирийско-иракската граница, осигурявайки необходимите условия за организацията на контраофанзивата на американската армия срещу иракските бунтовници.

В рамките на същия сценарий, като допълнителни цели се очертават едновременният разгром и дългосрочното отслабване на палестинските терористични организации, установяване на зони на контрол върху част от сирийското морско и въздушно пространство (по аналог със зоните на контрол в Ирак, след Първата война в Залива през 1991) за прекратяване на възможни доставки на иранско оръжие или прехвърляне на терористични бойни групи. Ако действително е избран именно този вариант, можем да очакваме, че през пролетта на 2007 на Дамаск ще бъде предявен ултиматум, при това формулиран така, че със сигурност да бъде отхвърлен от сирийския президент Асад. А когато това стане, ще последва поредната война, в която основните посоки на израелската (или израелско-американската) атака ще съвпадат с тези от войната през 1967 или пък по време на операцията „Мир за Галилея” през 1982.

Но, ако по една или друга причина този сценарий не се реализира до края на 2008 (когато изтича вторият мандат на президента Буш), възможно е смяната на администрацията в Белия дом да реши и проблема с промяната на основните ориентири по отношение на Ирак и Иран, в резултат от което САЩ вероятно ще започнат преговори с Дамаск, опитвайки се да „привлекат” Сирия на своя страна за да си гарантират минимални загуби при организирането на своето изтегляне от Ирак. При това Вашингтон има какво да предложи на президента Асад: например да окаже натиск върху Израел за връщането на Голанските възвишения, както и за подписването, при това условие, на мир между двете страни (по добре познатата формула „мир срещу територии”), и в същото време да обещае оказването на мащабна финансова помощ за решаване на острите социално-икономически проблеми на Сирия. Не е изключено, сирийците да се съгласят и да осигурят безопасното изтегляне на американците от Ирак. В този случай Сирия има шанса да се превърне в не по-малко важен регионален партньор на САЩ от Израел. Проблемът тук е, че Израел смята за възможно сключването на мирен договор със Сирия, без да и отстъпва цялата територия на Голанските възвишения и предоставяйки като компенсация други територии със същата площ. Тоест, на практика сирийците искат да получат нещо, което нито израелското ръководство, нито общественото мнение в еврейската държава са склонни да им дадат. От друга страна, Дамаск въобще не иска да разглежда предлаганите от Израел „компромисни варианти”.

При реализирането на третия (от изброените по-горе общо четири) сценарий, руснаците вероятно ще трябва да се откажат от всички надежди да се сдобият с военно-морска база в Средиземноморския регион и да осъзнаят, че са направили огромна грешка, когато през 2005 решиха да опростят ? от близо десетмилиардния сирийски дълг към Москва. Затова може да се очаква, че Русия ще ускори оръжейните си доставки за армията на Сирия, опитвайки се да укрепи и военното си присъствие на сирийското крайбрежие, с което да усложни максимално плановете за нова израелско-сирийска война.

* Българско геополитическо дружество

{rt}