24
Съб, Авг
4 New Articles

Водата като геополитически фактор в Централна Азия

брой6 2006
Typography

През последните години вероятността от избухването на въоръжени конфликти в Централна Азия нараства (същото, впрочем се отнася за целия т.нар. Голям Близък изток), като, според все повече анализатори, в основата им ще бъдат не толкова (или поне не само) енергоносителите, заради които, през втората половина на миналия ХХ век, бяха водени безброй войни, а един, на пръв поглед, банален фактор – водата.

Проблемът е в това, че наличието на водни ресурси влияе не само върху икономическото, но и върху политическото развитие на държавите. Те отдавна са се превърнали в сериозен фактор на сигурността. Днес повече от 500 млн. души на планетата страдат от липсата на достатъчно чиста питейна вода. Според експерти на ООН, през ХХІ век водата ще се превърне в по-важен стратегически ресурс, отколкото петрола и природния газ. Впрочем, и днес един тон чиста вода е по-скъп от съответното количество петрол. Отчитайки тази тенденция, ООН прие специална Конвенция за водата (в Хелзинки през 1992), а няколко десетки държави приеха, на международната конференция в Дъблин през 1992, решение, според което: „Водата има икономическа стойност, независимо от конкуриращите се разновидности, в които се използва, и затова следва да се приеме като вид икономическа стока”.

Основният източник на вода в Централноазиатския регион са притоците на Сърдаря и Амударя, извиращи от планините на Памир и Тян Шан. Както е известно, река Сърдаря тече от Киргизстан, през Таджикистан, към Узбекистан (през гъстонаселената Ферганска долина) и Казахстан, а Амударя – от Таджикистан, към Туркменистан и Узбекистан.

Така, богатите на енергийни ресурси държави – Туркменистан, Узбекистан и Казахстан – са поставени във „водна зависимост” от Таджикистан и Киргизстан, контролиращи водните обеми, които въпросните две реки носят към тях. Тъкмо поради това проблемите за експлоатацията на водните ресурси, свързани с нерешените въпроси в отношенията между страните от региона (който, по данни на ООН, всяка година губи по 1,7 млрд. долара, или 3% от своя БВП заради неефективното управление на своите водни ресурси) са особено актуални.

След разпадането на Съветския съюз и появата на независими централноазиатски държави, много природни ресурси се оказаха от двете страни на новите граници, което пък направи неефективни старите схеми за разпределяне на наличните водни запаси. Водата, която е сред най-важните стратегически ресурси в Централна Азия, си остава безплатна. Именно в тази връзка възникват и редица проблеми в отношенията между страните от региона. Те имат много аспекти и притежават определен потенциал за нарастване на напрежението както вътре в самите постсъветски републики, така и на регионално равнище.

Сериозен проблем например представлява фактът, че хидроенергийните ресурси на Киргизстан и Таджикистан, които регулират режима за подаване на вода, днес обслужват в по-голяма степен съседните страни – Казахстан и Узбекистан. Ако те работят в енергиен, а не в иригационен режим, т.е. ако най-интензивната експлоатация на наличните водни басейни се осъществява не през лятото, а през зимата, Киргизстан и Таджикистан биха си гарантирали сериозен ръст в производството на електроенергия. И обратното, интензивната експлоатация през лятото не е изгодна нито за Киргизстан, нито за Таджикистан. Затова пък тя е от голямо значение за техните съседи, които продължават да получават до 80% от необходимите им водни количества от киргизстанска и таджикистанска територия, при това – практически без да плащат нищо.

Днес все още липсват единни и общоприети от всички страни в света принципи за разпределяне на водните ресурси между държавите. Докато съществуваше Съветският съюз, компенсационните доставки на енергоносители за Киргизстан от страна на съседите му, ползващи „неговите” водни ресурси, бяха нещо задължително. Днес обаче за повечето държави от Централна Азия е характерен сериозен структурен дисбаланс в разпределянето на наличните водни ресурси. Така, Узбекистан изключително трудно се съгласява да компенсира онези страни (и, в частност, Киргизстан), от чиято територия получава основното количество вода. На свой ред, Киргизстан и Таджикистан предлагат държавите от региона да се придържат към принципа, провъзгласен на конференцията в Дъблин през 1992. Още повече, че липсата на договорени цени на водните ресурси допълнително стимулира тяхната неограничена и безразсъдна експлоатация.

Въпреки приетите по време на една от срещите на високо равнище на държавите-членки на Организацията за централно-азиатско икономическо сътрудничество (която в края на 2005 реши да стане част от Евроазиатската икономическа общност - ЕврАзЕС) решения за „взаимноизгодно и ефективно използване на регионалните водни и енергийни ресурси”, проблемите за заплащането на взаимните разчети остават нерешени. Често въпросните решения се игнорират дори и от самите президенти на централноазиатските държави. Взаимните разчети за използването на водно-енергийните ресурси се осъществяват на базата на бартерна система, като Ташкент и Астана заплащат част от своите дялове с доставки на природен газ или каменни въглища. В същото време, ежегодните енергийни кризи, чиито връх съвпада с най-големите зимни студове в Киргизстан, илюстрират неефективността на този модел. Още повече, че Узбекистан и Киргизстан плащат не за водата, а за ползваната от тях електроенергия. В тази връзка Бишкек вече предприема, макар и предпазливо, стъпки към превръщането на водата в универсална, конвертируема стока, намеквайки на Ташкент и Астана за своите претенции. Засега обаче, молбите на Киргизстан за поне частично компенсиране на експлоатационните му разходи по транснационалните хидроенергийни обекти не водят до нищо. Затова киргизкият парламент стартира създаването на необходимата законова база, регулираща правилата, реда и условия за подялба на водните ресурси между държавите. Работи се, в частност, върху нов Закон за водите. Министър-председателят на Киргизстан Курманбек Бакиев не крие оптимизма си, че с неговото приемане, водата най-сетне ще се превърне в конвертируема стока. Само че въвеждането на заплащане за водата в Централноазиатския регион, където има дефицит на водни ресурси, може да провокира сериозни икономически проблеми между държавите в него. Като решаването на въпроса изисква да се отчитат не само икономическите интереси на страните от региона, но и на необходимостта от съхраняването на екологичния баланс на водните басейни и особено този на Аралско море.

По съветско време за осигуряването на своевременния и сигурен трафик на водни ресурси (и, в крайна сметка, за изключване на каквито и да било конфликти относно използването на водата) беше изградена уникална водоснабдителна система. Сред разпада на СССР обаче, диспропорциите в тази сфера моментално изплуваха на повърхността.

Първите симптоми за появата на противоречия относно ползването на наличните водни ресурси се появиха в отношенията между Киргизстан и Узбекистан, след като Узбекистан, в качеството си на най-големия потребител на вода в региона, лиши Киргизстан от природен газ през зимата, заради неизплатени дългове. В отговор, Бишкек, контролиращ основните водни потоци, извиращи от ледниците на Тян Шан, под предлог, че се нуждае от допълнителна електроенергия и за да гарантира отоплението на собствените си граждани, нареди източването на най-голямото в Централна Азия Токтогулско водохранилище. В резултат, бяха разрушени голям брой иригационни съоръжения, разположени надолу по течението и през лятото селското стопанство на Узбекистан се сблъска с липсата на достатъчно вода за напояване.

Спорове се водят и за водата в Наринската хидроенергийна каскада в Киргизстан: Узбекистан всяка година настоява за източването на значителни водни количества, което би подобрило водоснабдяването на неговите аграрни райони. Като на няколко пъти сблъсъкът между Ташкент и Бишкек за малко не прерастна във въоръжен конфликт. Така, Узбекистан разположи край Токтогулската ВЕЦ (в непосредствена близост да узбекско-киргизката граница) свои въздушно-десантни части и дори проведе серия учения за „завземане на силно охраняван обект на противника” с участието на танкове и хеликоптери. В отговор, Киргизстан заплаши, че може да взриви язовирната стена на въпросната ВЕЦ, в резултат от което водният поток би „изтрил от лицето на земята Ферганската и Зерафшанската долини в Узбекистан”.


Не по-малко сериозни са проблемите с водните ресурси на Таджикистан. По принцип, водните ресурси са основното богатство на тази страна. Тя е на трето място в света (и на второ в постсъветското пространство, след Русия) по водни запаси. В републиката са концентрирани огромни запаси от питейна вода в ледниците (над 60% от всички запаси в Централна Азия), регулиращи водния баланс на реките в региона. В планински Таджикистан са изградени две уникални язовирни стени: втората по големина в света стена на Нурекската ВЕЦ и най-голямата на планетата Усойска дига, отвъд която се намират 16-те млрд. куб. м вода на езерото Сарез, образувало се в резултат на свличане през 1911.

Правителството на Таджикистан твърди, че езерото е на път да преодолее изкуствената преграда с тегло над шест милиарда тона и от височина 3200 метра над морското равнище водата му да се устреми към долината – по руслото на Пянджа и Амударя към Аралско море, унищожавайки по пътя си пет милиона души, или 10% от цялото население на Централна Азия. Според тях, за да не се случи това, страната им се нуждае от средства. Проблемът с таджикистанските енергоресурси придобива глобален характер и защото от тях са заинтересовани Пакистан и Индия, които твърдят, че са готови да инвестират 500 млн. долара за завършване строителството на Рогунската ВЕЦ (която сериозно пострада от безредиците и наводненията през 1993). Засега обаче, конкретни предложения няма.

Правата си върху водните ресурси предявява и Казахстан. През 2002, тогавашният министър на природните ресурси и опазването на околната среда Сарикбек Нарукеев (който по-късно оглави Академията на науките на Казахстан) обвини Узбекистан, че нарушава споразумението между правителствата на двете държави за равноправно използване на каскадата от ВЕЦ-ове Нарин-Сърдаря. Истината е, че Узбекистан действително не изпитва особени скрупули по отношение на „партньорските отношения” със съседите си. Така, Астана предложи да бъде формирана група от наблюдатели на водохранилището, като паралелно с това, с цел предотвратяването на възможна катастрофа, в южната част на страната да бъде изграден нов голям водоем. Ташкент обаче реагира в характерния за него стил, лишавайки Южен Казахстан от природен газ и електричество, в отговор на което Казахстан прекъсна цялата телефонна мрежа на Узбекистан.

Тук е мястото да припомня и за противоречията между Казахстан и Киргизстан по проблема с водните ресурси. Така, някои членове на казахстанското правителство призоваха преди време „с всички възможни средства да се попречи на изграждането на Кумбаратинската ВЕЦ на територията на Киргизстан”, която „неминуемо ще наруши крехкия баланс в електро- и водоснабдяването на целия регион”.

На свой ред, диктаторът на Туркменистан Сапармурад Ниязов, известен повече като Туркменбаши, обяви, че възнамерява да реши водните проблеми на страната, като създаде огромно езеро в пустинята Каракум. Съседните държави се отнасят към тези планове скептично и с много сериозни опасения. В крайна сметка, разполагащата с огромно количество „газови долари” държава, може би действително ще успее да направи подобно море в пустинята, само че какви ще бъдат последиците от това? Защото огромното водохранилище ще трябва да се пълни отнякъде, а на практика това може да става само от река Амударя, което пък означава, че съседните държави ще ползват още по-малко вода за пиене или напояване.

Границите, разделили водните ресурси в Централна Азия, все по-често се използват като инструмент за натиск върху съседите. Това особено се отнася до политиката на Ташкент (всички останали държави, освен Казахстан, разбира се, са прекалено слаби). Днес липсата на достатъчно ресурси за напояване и снабдяване на населението с питейна вода, превръщат Узбекистан в потенциален източник на напрежение в Централна Азия. Опитвайки се да реши собствените си проблеми, тази държава (съзнателно, или не) генерира проблеми за съседите.

Въпросът допълнително се изостря от високия прираст на населението в региона. Според специалистите, демографският ръст неизбежно ще увеличи потребностите от вода през следващите двайсет години с поне 40%. Като свой дял ще поискат и индустрията, и аграрният сектор. Подобна ситуация пък може да се превърне в генератор на конфликти. В локален мащаб, такава конфликтна ситуация възникна още през 1998 във Ферганската долина, което още тогава демонстрира на политиците от региона, как нерешаването на проблемите с разпределението на водните ресурси може да провокира криза не само в отношенията между отделните държави в Централна Азия, но и вътре в самите тях.

Друга опасност, свързана с „водния проблем” и изискваща бързо решение, е екологичната катастрофа, породена от пресъхването на Аралско море. Днес морето поддържа само 15-20% от някогашния си воден обем. В южната му част, на площ от 200-300 кв. км, на изток, както и на 50-100 км в посока север-юг дъното му вече се е оголило. Сегашната дълбочина на Аралско море е само 8 метра, а ежегодно в атмосферата се отделя около един милион тона сол. Междувременно вятърът разнася тонове сол от пресъхналото морско дъно в радиус от 350 км, което може да провокира регионална екологична катастрофа. Според все повече експерти, тези солени въздушни потоци оказват пагубно въздействие и върху ледниците на Памир, Северен Кавказ и дори на швейцарските Алпи.

Международната фондация за спасяването на Аралско море, създадена по инициатива на държавните глави на Казахстан, Таджикистан, Киргизстан и Узбекистан, периодично провежда заседания, на които участват висши правителствени ръководители на тези държави, но реалната полза от тях е доста съмнителна. Участниците в срещите са единодушни, че спасяването на Аралско море е невъзможно без осъществяването на амбициозния проект за обръщане течението на големите сибирски реки, разработен още по съветско време. Доколко обаче той е реален? И дали Москва ще е склонна да позволи осъществяването му?

От всичко казано дотук, следва изводът, че ситуацията в региона очертава само първите симптоми на наближаващата световна криза на водните ресурси, белезите за която вече се проявяват дори в редица „благополучни” в това отношение страни, под формата на проблема за чистата питейна вода например. И макар че основният проблем в Централна Азия е малко по-различен, опасността е свързана с това, че ситуацията вече е излязла извън контрол, а местните политически лидери очевидно не разполагат със средства за да възстановят този контрол.

Разбира се, водят се преговори, към проблемите се привлича вниманието на световната общественост, формират се местни организации и международни фондации, но особена полза от това няма. Радикални промени не се очертават, а и няма как да се очертаят, ако събитията продължават да са развиват в досегашното русло. За да се промени ситуацията са необходими огромни финансови инвестиции и, което е не по-малко важно, появата на обединяващ фактор (независимо какъв), който да може отново да сближи толкова близките в миналото и толкова отдалечили се една от друга днес държави от региона.

Западът, включително и САЩ, изглежда не вижда особен смисъл да влага толкова мащабни суми в един регион, чиито проблеми са му чужди. В този смисъл, едва ли може да се очаква необходимият „обединяващ фактор” да се появи именно от тази посока. Още повече, че поне засега, процесът на демократизиране на местните институции по западен модел върви много бавно, има крайно противоречив характер и нерядко води до дестабилизацията на ситуацията в някои от постсъветските републики, както и в региона, като цяло.

Междувременно, през последните петнайсетина години стана ясно и, че с ролята на подобен „обединяващ фактор” не могат да се справят и регионални сили като Турция (още по-малко пък Иран), просто понеже не разполагат с необходимия икономически и политически потенциал за това.

Така, претегляйки всички „за” и „против” и анализирайки всички варианти, неизбежно стигаме до извода, че като достатъчно надеждни и дългосрочни партньори на държавите от Централна Азия се очертават най-вече Русия и Китай. Като руснаците имат определени предимства в това отношение, защото могат да разчитат и на традиционните си връзки с региона, включително културни (многобройна руска диаспора и население, което все още не е забравило руския език). Що се отнася до китайците, техните козове тепърва ще бъдат разиграни. Впрочем, напълно възможно е Москва и Пекин да обединят усилията си в Централна Азия, още повече, че заедно с повечето държави от региона участват в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), чието влияние през последните години прогресивно нараства. Възможно е също, именно в рамките на ШОС да бъде намерено оптимално решение и на проблема с експлоатацията на водните ресурси в региона.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

През последните години вероятността от избухването на въоръжени конфликти в Централна Азия нараства (същото, впрочем се отнася за целия т.нар. Голям Близък изток), като, според все повече анализатори, в основата им ще бъдат не толкова (или поне не само) енергоносителите, заради които, през втората половина на миналия ХХ век, бяха водени безброй войни, а един, на пръв поглед, банален фактор – водата.

Проблемът е в това, че наличието на водни ресурси влияе не само върху икономическото, но и върху политическото развитие на държавите. Те отдавна са се превърнали в сериозен фактор на сигурността. Днес повече от 500 млн. души на планетата страдат от липсата на достатъчно чиста питейна вода. Според експерти на ООН, през ХХІ век водата ще се превърне в по-важен стратегически ресурс, отколкото петрола и природния газ. Впрочем, и днес един тон чиста вода е по-скъп от съответното количество петрол. Отчитайки тази тенденция, ООН прие специална Конвенция за водата (в Хелзинки през 1992), а няколко десетки държави приеха, на международната конференция в Дъблин през 1992, решение, според което: „Водата има икономическа стойност, независимо от конкуриращите се разновидности, в които се използва, и затова следва да се приеме като вид икономическа стока”.

Основният източник на вода в Централноазиатския регион са притоците на Сърдаря и Амударя, извиращи от планините на Памир и Тян Шан. Както е известно, река Сърдаря тече от Киргизстан, през Таджикистан, към Узбекистан (през гъстонаселената Ферганска долина) и Казахстан, а Амударя – от Таджикистан, към Туркменистан и Узбекистан.

Така, богатите на енергийни ресурси държави – Туркменистан, Узбекистан и Казахстан – са поставени във „водна зависимост” от Таджикистан и Киргизстан, контролиращи водните обеми, които въпросните две реки носят към тях. Тъкмо поради това проблемите за експлоатацията на водните ресурси, свързани с нерешените въпроси в отношенията между страните от региона (който, по данни на ООН, всяка година губи по 1,7 млрд. долара, или 3% от своя БВП заради неефективното управление на своите водни ресурси) са особено актуални.

След разпадането на Съветския съюз и появата на независими централноазиатски държави, много природни ресурси се оказаха от двете страни на новите граници, което пък направи неефективни старите схеми за разпределяне на наличните водни запаси. Водата, която е сред най-важните стратегически ресурси в Централна Азия, си остава безплатна. Именно в тази връзка възникват и редица проблеми в отношенията между страните от региона. Те имат много аспекти и притежават определен потенциал за нарастване на напрежението както вътре в самите постсъветски републики, така и на регионално равнище.

Сериозен проблем например представлява фактът, че хидроенергийните ресурси на Киргизстан и Таджикистан, които регулират режима за подаване на вода, днес обслужват в по-голяма степен съседните страни – Казахстан и Узбекистан. Ако те работят в енергиен, а не в иригационен режим, т.е. ако най-интензивната експлоатация на наличните водни басейни се осъществява не през лятото, а през зимата, Киргизстан и Таджикистан биха си гарантирали сериозен ръст в производството на електроенергия. И обратното, интензивната експлоатация през лятото не е изгодна нито за Киргизстан, нито за Таджикистан. Затова пък тя е от голямо значение за техните съседи, които продължават да получават до 80% от необходимите им водни количества от киргизстанска и таджикистанска територия, при това – практически без да плащат нищо.

Днес все още липсват единни и общоприети от всички страни в света принципи за разпределяне на водните ресурси между държавите. Докато съществуваше Съветският съюз, компенсационните доставки на енергоносители за Киргизстан от страна на съседите му, ползващи „неговите” водни ресурси, бяха нещо задължително. Днес обаче за повечето държави от Централна Азия е характерен сериозен структурен дисбаланс в разпределянето на наличните водни ресурси. Така, Узбекистан изключително трудно се съгласява да компенсира онези страни (и, в частност, Киргизстан), от чиято територия получава основното количество вода. На свой ред, Киргизстан и Таджикистан предлагат държавите от региона да се придържат към принципа, провъзгласен на конференцията в Дъблин през 1992. Още повече, че липсата на договорени цени на водните ресурси допълнително стимулира тяхната неограничена и безразсъдна експлоатация.

Въпреки приетите по време на една от срещите на високо равнище на държавите-членки на Организацията за централно-азиатско икономическо сътрудничество (която в края на 2005 реши да стане част от Евроазиатската икономическа общност - ЕврАзЕС) решения за „взаимноизгодно и ефективно използване на регионалните водни и енергийни ресурси”, проблемите за заплащането на взаимните разчети остават нерешени. Често въпросните решения се игнорират дори и от самите президенти на централноазиатските държави. Взаимните разчети за използването на водно-енергийните ресурси се осъществяват на базата на бартерна система, като Ташкент и Астана заплащат част от своите дялове с доставки на природен газ или каменни въглища. В същото време, ежегодните енергийни кризи, чиито връх съвпада с най-големите зимни студове в Киргизстан, илюстрират неефективността на този модел. Още повече, че Узбекистан и Киргизстан плащат не за водата, а за ползваната от тях електроенергия. В тази връзка Бишкек вече предприема, макар и предпазливо, стъпки към превръщането на водата в универсална, конвертируема стока, намеквайки на Ташкент и Астана за своите претенции. Засега обаче, молбите на Киргизстан за поне частично компенсиране на експлоатационните му разходи по транснационалните хидроенергийни обекти не водят до нищо. Затова киргизкият парламент стартира създаването на необходимата законова база, регулираща правилата, реда и условия за подялба на водните ресурси между държавите. Работи се, в частност, върху нов Закон за водите. Министър-председателят на Киргизстан Курманбек Бакиев не крие оптимизма си, че с неговото приемане, водата най-сетне ще се превърне в конвертируема стока. Само че въвеждането на заплащане за водата в Централноазиатския регион, където има дефицит на водни ресурси, може да провокира сериозни икономически проблеми между държавите в него. Като решаването на въпроса изисква да се отчитат не само икономическите интереси на страните от региона, но и на необходимостта от съхраняването на екологичния баланс на водните басейни и особено този на Аралско море.

По съветско време за осигуряването на своевременния и сигурен трафик на водни ресурси (и, в крайна сметка, за изключване на каквито и да било конфликти относно използването на водата) беше изградена уникална водоснабдителна система. Сред разпада на СССР обаче, диспропорциите в тази сфера моментално изплуваха на повърхността.

Първите симптоми за появата на противоречия относно ползването на наличните водни ресурси се появиха в отношенията между Киргизстан и Узбекистан, след като Узбекистан, в качеството си на най-големия потребител на вода в региона, лиши Киргизстан от природен газ през зимата, заради неизплатени дългове. В отговор, Бишкек, контролиращ основните водни потоци, извиращи от ледниците на Тян Шан, под предлог, че се нуждае от допълнителна електроенергия и за да гарантира отоплението на собствените си граждани, нареди източването на най-голямото в Централна Азия Токтогулско водохранилище. В резултат, бяха разрушени голям брой иригационни съоръжения, разположени надолу по течението и през лятото селското стопанство на Узбекистан се сблъска с липсата на достатъчно вода за напояване.

Спорове се водят и за водата в Наринската хидроенергийна каскада в Киргизстан: Узбекистан всяка година настоява за източването на значителни водни количества, което би подобрило водоснабдяването на неговите аграрни райони. Като на няколко пъти сблъсъкът между Ташкент и Бишкек за малко не прерастна във въоръжен конфликт. Така, Узбекистан разположи край Токтогулската ВЕЦ (в непосредствена близост да узбекско-киргизката граница) свои въздушно-десантни части и дори проведе серия учения за „завземане на силно охраняван обект на противника” с участието на танкове и хеликоптери. В отговор, Киргизстан заплаши, че може да взриви язовирната стена на въпросната ВЕЦ, в резултат от което водният поток би „изтрил от лицето на земята Ферганската и Зерафшанската долини в Узбекистан”.

През последните години вероятността от избухването на въоръжени конфликти в Централна Азия нараства (същото, впрочем се отнася за целия т.нар. Голям Близък изток), като, според все повече анализатори, в основата им ще бъдат не толкова (или поне не само) енергоносителите, заради които, през втората половина на миналия ХХ век, бяха водени безброй войни, а един, на пръв поглед, банален фактор – водата.

Проблемът е в това, че наличието на водни ресурси влияе не само върху икономическото, но и върху политическото развитие на държавите. Те отдавна са се превърнали в сериозен фактор на сигурността. Днес повече от 500 млн. души на планетата страдат от липсата на достатъчно чиста питейна вода. Според експерти на ООН, през ХХІ век водата ще се превърне в по-важен стратегически ресурс, отколкото петрола и природния газ. Впрочем, и днес един тон чиста вода е по-скъп от съответното количество петрол. Отчитайки тази тенденция, ООН прие специална Конвенция за водата (в Хелзинки през 1992), а няколко десетки държави приеха, на международната конференция в Дъблин през 1992, решение, според което: „Водата има икономическа стойност, независимо от конкуриращите се разновидности, в които се използва, и затова следва да се приеме като вид икономическа стока”.

Основният източник на вода в Централноазиатския регион са притоците на Сърдаря и Амударя, извиращи от планините на Памир и Тян Шан. Както е известно, река Сърдаря тече от Киргизстан, през Таджикистан, към Узбекистан (през гъстонаселената Ферганска долина) и Казахстан, а Амударя – от Таджикистан, към Туркменистан и Узбекистан.

Така, богатите на енергийни ресурси държави – Туркменистан, Узбекистан и Казахстан – са поставени във „водна зависимост” от Таджикистан и Киргизстан, контролиращи водните обеми, които въпросните две реки носят към тях. Тъкмо поради това проблемите за експлоатацията на водните ресурси, свързани с нерешените въпроси в отношенията между страните от региона (който, по данни на ООН, всяка година губи по 1,7 млрд. долара, или 3% от своя БВП заради неефективното управление на своите водни ресурси) са особено актуални.

След разпадането на Съветския съюз и появата на независими централноазиатски държави, много природни ресурси се оказаха от двете страни на новите граници, което пък направи неефективни старите схеми за разпределяне на наличните водни запаси. Водата, която е сред най-важните стратегически ресурси в Централна Азия, си остава безплатна. Именно в тази връзка възникват и редица проблеми в отношенията между страните от региона. Те имат много аспекти и притежават определен потенциал за нарастване на напрежението както вътре в самите постсъветски републики, така и на регионално равнище.

Сериозен проблем например представлява фактът, че хидроенергийните ресурси на Киргизстан и Таджикистан, които регулират режима за подаване на вода, днес обслужват в по-голяма степен съседните страни – Казахстан и Узбекистан. Ако те работят в енергиен, а не в иригационен режим, т.е. ако най-интензивната експлоатация на наличните водни басейни се осъществява не през лятото, а през зимата, Киргизстан и Таджикистан биха си гарантирали сериозен ръст в производството на електроенергия. И обратното, интензивната експлоатация през лятото не е изгодна нито за Киргизстан, нито за Таджикистан. Затова пък тя е от голямо значение за техните съседи, които продължават да получават до 80% от необходимите им водни количества от киргизстанска и таджикистанска територия, при това – практически без да плащат нищо.

Днес все още липсват единни и общоприети от всички страни в света принципи за разпределяне на водните ресурси между държавите. Докато съществуваше Съветският съюз, компенсационните доставки на енергоносители за Киргизстан от страна на съседите му, ползващи „неговите” водни ресурси, бяха нещо задължително. Днес обаче за повечето държави от Централна Азия е характерен сериозен структурен дисбаланс в разпределянето на наличните водни ресурси. Така, Узбекистан изключително трудно се съгласява да компенсира онези страни (и, в частност, Киргизстан), от чиято територия получава основното количество вода. На свой ред, Киргизстан и Таджикистан предлагат държавите от региона да се придържат към принципа, провъзгласен на конференцията в Дъблин през 1992. Още повече, че липсата на договорени цени на водните ресурси допълнително стимулира тяхната неограничена и безразсъдна експлоатация.

Въпреки приетите по време на една от срещите на високо равнище на държавите-членки на Организацията за централно-азиатско икономическо сътрудничество (която в края на 2005 реши да стане част от Евроазиатската икономическа общност - ЕврАзЕС) решения за „взаимноизгодно и ефективно използване на регионалните водни и енергийни ресурси”, проблемите за заплащането на взаимните разчети остават нерешени. Често въпросните решения се игнорират дори и от самите президенти на централноазиатските държави. Взаимните разчети за използването на водно-енергийните ресурси се осъществяват на базата на бартерна система, като Ташкент и Астана заплащат част от своите дялове с доставки на природен газ или каменни въглища. В същото време, ежегодните енергийни кризи, чиито връх съвпада с най-големите зимни студове в Киргизстан, илюстрират неефективността на този модел. Още повече, че Узбекистан и Киргизстан плащат не за водата, а за ползваната от тях електроенергия. В тази връзка Бишкек вече предприема, макар и предпазливо, стъпки към превръщането на водата в универсална, конвертируема стока, намеквайки на Ташкент и Астана за своите претенции. Засега обаче, молбите на Киргизстан за поне частично компенсиране на експлоатационните му разходи по транснационалните хидроенергийни обекти не водят до нищо. Затова киргизкият парламент стартира създаването на необходимата законова база, регулираща правилата, реда и условия за подялба на водните ресурси между държавите. Работи се, в частност, върху нов Закон за водите. Министър-председателят на Киргизстан Курманбек Бакиев не крие оптимизма си, че с неговото приемане, водата най-сетне ще се превърне в конвертируема стока. Само че въвеждането на заплащане за водата в Централноазиатския регион, където има дефицит на водни ресурси, може да провокира сериозни икономически проблеми между държавите в него. Като решаването на въпроса изисква да се отчитат не само икономическите интереси на страните от региона, но и на необходимостта от съхраняването на екологичния баланс на водните басейни и особено този на Аралско море.

По съветско време за осигуряването на своевременния и сигурен трафик на водни ресурси (и, в крайна сметка, за изключване на каквито и да било конфликти относно използването на водата) беше изградена уникална водоснабдителна система. Сред разпада на СССР обаче, диспропорциите в тази сфера моментално изплуваха на повърхността.

Първите симптоми за появата на противоречия относно ползването на наличните водни ресурси се появиха в отношенията между Киргизстан и Узбекистан, след като Узбекистан, в качеството си на най-големия потребител на вода в региона, лиши Киргизстан от природен газ през зимата, заради неизплатени дългове. В отговор, Бишкек, контролиращ основните водни потоци, извиращи от ледниците на Тян Шан, под предлог, че се нуждае от допълнителна електроенергия и за да гарантира отоплението на собствените си граждани, нареди източването на най-голямото в Централна Азия Токтогулско водохранилище. В резултат, бяха разрушени голям брой иригационни съоръжения, разположени надолу по течението и през лятото селското стопанство на Узбекистан се сблъска с липсата на достатъчно вода за напояване.

Спорове се водят и за водата в Наринската хидроенергийна каскада в Киргизстан: Узбекистан всяка година настоява за източването на значителни водни количества, което би подобрило водоснабдяването на неговите аграрни райони. Като на няколко пъти сблъсъкът между Ташкент и Бишкек за малко не прерастна във въоръжен конфликт. Така, Узбекистан разположи край Токтогулската ВЕЦ (в непосредствена близост да узбекско-киргизката граница) свои въздушно-десантни части и дори проведе серия учения за „завземане на силно охраняван обект на противника” с участието на танкове и хеликоптери. В отговор, Киргизстан заплаши, че може да взриви язовирната стена на въпросната ВЕЦ, в резултат от което водният поток би „изтрил от лицето на земята Ферганската и Зерафшанската долини в Узбекистан”.

Страница 2

Не по-малко сериозни са проблемите с водните ресурси на Таджикистан. По принцип, водните ресурси са основното богатство на тази страна. Тя е на трето място в света (и на второ в постсъветското пространство, след Русия) по водни запаси. В републиката са концентрирани огромни запаси от питейна вода в ледниците (над 60% от всички запаси в Централна Азия), регулиращи водния баланс на реките в региона. В планински Таджикистан са изградени две уникални язовирни стени: втората по големина в света стена на Нурекската ВЕЦ и най-голямата на планетата Усойска дига, отвъд която се намират 16-те млрд. куб. м вода на езерото Сарез, образувало се в резултат на свличане през 1911.

Правителството на Таджикистан твърди, че езерото е на път да преодолее изкуствената преграда с тегло над шест милиарда тона и от височина 3200 метра над морското равнище водата му да се устреми към долината – по руслото на Пянджа и Амударя към Аралско море, унищожавайки по пътя си пет милиона души, или 10% от цялото население на Централна Азия. Според тях, за да не се случи това, страната им се нуждае от средства. Проблемът с таджикистанските енергоресурси придобива глобален характер и защото от тях са заинтересовани Пакистан и Индия, които твърдят, че са готови да инвестират 500 млн. долара за завършване строителството на Рогунската ВЕЦ (която сериозно пострада от безредиците и наводненията през 1993). Засега обаче, конкретни предложения няма.

Правата си върху водните ресурси предявява и Казахстан. През 2002, тогавашният министър на природните ресурси и опазването на околната среда Сарикбек Нарукеев (който по-късно оглави Академията на науките на Казахстан) обвини Узбекистан, че нарушава споразумението между правителствата на двете държави за равноправно използване на каскадата от ВЕЦ-ове Нарин-Сърдаря. Истината е, че Узбекистан действително не изпитва особени скрупули по отношение на „партньорските отношения” със съседите си. Така, Астана предложи да бъде формирана група от наблюдатели на водохранилището, като паралелно с това, с цел предотвратяването на възможна катастрофа, в южната част на страната да бъде изграден нов голям водоем. Ташкент обаче реагира в характерния за него стил, лишавайки Южен Казахстан от природен газ и електричество, в отговор на което Казахстан прекъсна цялата телефонна мрежа на Узбекистан.

Тук е мястото да припомня и за противоречията между Казахстан и Киргизстан по проблема с водните ресурси. Така, някои членове на казахстанското правителство призоваха преди време „с всички възможни средства да се попречи на изграждането на Кумбаратинската ВЕЦ на територията на Киргизстан”, която „неминуемо ще наруши крехкия баланс в електро- и водоснабдяването на целия регион”.

На свой ред, диктаторът на Туркменистан Сапармурад Ниязов, известен повече като Туркменбаши, обяви, че възнамерява да реши водните проблеми на страната, като създаде огромно езеро в пустинята Каракум. Съседните държави се отнасят към тези планове скептично и с много сериозни опасения. В крайна сметка, разполагащата с огромно количество „газови долари” държава, може би действително ще успее да направи подобно море в пустинята, само че какви ще бъдат последиците от това? Защото огромното водохранилище ще трябва да се пълни отнякъде, а на практика това може да става само от река Амударя, което пък означава, че съседните държави ще ползват още по-малко вода за пиене или напояване.

Границите, разделили водните ресурси в Централна Азия, все по-често се използват като инструмент за натиск върху съседите. Това особено се отнася до политиката на Ташкент (всички останали държави, освен Казахстан, разбира се, са прекалено слаби). Днес липсата на достатъчно ресурси за напояване и снабдяване на населението с питейна вода, превръщат Узбекистан в потенциален източник на напрежение в Централна Азия. Опитвайки се да реши собствените си проблеми, тази държава (съзнателно, или не) генерира проблеми за съседите.

Въпросът допълнително се изостря от високия прираст на населението в региона. Според специалистите, демографският ръст неизбежно ще увеличи потребностите от вода през следващите двайсет години с поне 40%. Като свой дял ще поискат и индустрията, и аграрният сектор. Подобна ситуация пък може да се превърне в генератор на конфликти. В локален мащаб, такава конфликтна ситуация възникна още през 1998 във Ферганската долина, което още тогава демонстрира на политиците от региона, как нерешаването на проблемите с разпределението на водните ресурси може да провокира криза не само в отношенията между отделните държави в Централна Азия, но и вътре в самите тях.

Друга опасност, свързана с „водния проблем” и изискваща бързо решение, е екологичната катастрофа, породена от пресъхването на Аралско море. Днес морето поддържа само 15-20% от някогашния си воден обем. В южната му част, на площ от 200-300 кв. км, на изток, както и на 50-100 км в посока север-юг дъното му вече се е оголило. Сегашната дълбочина на Аралско море е само 8 метра, а ежегодно в атмосферата се отделя около един милион тона сол. Междувременно вятърът разнася тонове сол от пресъхналото морско дъно в радиус от 350 км, което може да провокира регионална екологична катастрофа. Според все повече експерти, тези солени въздушни потоци оказват пагубно въздействие и върху ледниците на Памир, Северен Кавказ и дори на швейцарските Алпи.

Международната фондация за спасяването на Аралско море, създадена по инициатива на държавните глави на Казахстан, Таджикистан, Киргизстан и Узбекистан, периодично провежда заседания, на които участват висши правителствени ръководители на тези държави, но реалната полза от тях е доста съмнителна. Участниците в срещите са единодушни, че спасяването на Аралско море е невъзможно без осъществяването на амбициозния проект за обръщане течението на големите сибирски реки, разработен още по съветско време. Доколко обаче той е реален? И дали Москва ще е склонна да позволи осъществяването му?

От всичко казано дотук, следва изводът, че ситуацията в региона очертава само първите симптоми на наближаващата световна криза на водните ресурси, белезите за която вече се проявяват дори в редица „благополучни” в това отношение страни, под формата на проблема за чистата питейна вода например. И макар че основният проблем в Централна Азия е малко по-различен, опасността е свързана с това, че ситуацията вече е излязла извън контрол, а местните политически лидери очевидно не разполагат със средства за да възстановят този контрол.

Разбира се, водят се преговори, към проблемите се привлича вниманието на световната общественост, формират се местни организации и международни фондации, но особена полза от това няма. Радикални промени не се очертават, а и няма как да се очертаят, ако събитията продължават да са развиват в досегашното русло. За да се промени ситуацията са необходими огромни финансови инвестиции и, което е не по-малко важно, появата на обединяващ фактор (независимо какъв), който да може отново да сближи толкова близките в миналото и толкова отдалечили се една от друга днес държави от региона.

Западът, включително и САЩ, изглежда не вижда особен смисъл да влага толкова мащабни суми в един регион, чиито проблеми са му чужди. В този смисъл, едва ли може да се очаква необходимият „обединяващ фактор” да се появи именно от тази посока. Още повече, че поне засега, процесът на демократизиране на местните институции по западен модел върви много бавно, има крайно противоречив характер и нерядко води до дестабилизацията на ситуацията в някои от постсъветските републики, както и в региона, като цяло.

Междувременно, през последните петнайсетина години стана ясно и, че с ролята на подобен „обединяващ фактор” не могат да се справят и регионални сили като Турция (още по-малко пък Иран), просто понеже не разполагат с необходимия икономически и политически потенциал за това.

Така, претегляйки всички „за” и „против” и анализирайки всички варианти, неизбежно стигаме до извода, че като достатъчно надеждни и дългосрочни партньори на държавите от Централна Азия се очертават най-вече Русия и Китай. Като руснаците имат определени предимства в това отношение, защото могат да разчитат и на традиционните си връзки с региона, включително културни (многобройна руска диаспора и население, което все още не е забравило руския език). Що се отнася до китайците, техните козове тепърва ще бъдат разиграни. Впрочем, напълно възможно е Москва и Пекин да обединят усилията си в Централна Азия, още повече, че заедно с повечето държави от региона участват в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), чието влияние през последните години прогресивно нараства. Възможно е също, именно в рамките на ШОС да бъде намерено оптимално решение и на проблема с експлоатацията на водните ресурси в региона.

* Българско геополитическо дружество

{rt}