Мeждународните престъпления през ХХI век

Международните престъпления са съществена част от съвременните трансгранични престъпления отличавайки се главно по субект на осъществяване, по носенето на  международноправна отговорност, по обхватност на въздействие и др.

Субект на осъществяване на международните престъпления (като напр. престъпления срещу човечеството, престъпление срещу мира, геноцид, апартейд, биоцид, расова дискриминация, военни престъпления и др.)   са отделните държави. Другата част от трансграничните престъпления са престъпленията с международен елемент (като напр. международен тероризъм, незаконен наркотрафик, киберпрестъпления и др.), чиито субект на извършване са физическите лица.

Държавите носят отговорност съгласно Международното публично право, докато физическите лица носят отговорност съгласно Международното наказателно право.  Международните престъпления засягат всички държави, докато престъпленията с международен елемент по правило засягат ограничен кръг от държави.

Основно ще бъдат анализирани само международните престъпления предвидени в Римския статут (Устав на Международния наказателен съд),  които  съгласно чл.5 Съдът има юрисдикция по отношение на: престъплението геноцид;  престъпления против човечеството; военни престъпления и престъплението агресия.

1.Престъпления против човечеството

За пръв път терминът „престъпление против човечеството“ се използва за определяне на извършените кланета и унищожаване на арменци от Османското правителство на Турция в Съвместна декларация от 24 май 1915 г. приета от Великобритания, Франция и Русия, която не е международноправен акт[1].

Терминът „престъпление против човечеството“ за пръв път се включва в международен договор след Втората световна война в Устава на Международния военен трибунал в Нюрнберг, в който се формулират състави на международни престъпления – убийство, изтребление, поробване, заточаване и други жестокости, осъществени по отношение на гражданското население до или по време на война.

В приетите по-късно устави на международните трибунали за Руанда и бивша Югославия също така се посочва, че тяхната юрисдикция се разпростира и върху престъпления против  човечеството (напр. масово убийство, депортиране и др.).

Престъпленията против човечеството се отделят в отделна група престъпления в Конвенцията за неприлагане на срока на давност към военните престъпления и престъпленията срещу човечеството от 1968г. От текста на Конвенцията произтича правилото, че международно престъпление квалифицирано от международноправните принципи и норми като престъпление против човечеството, независимо кога и преди колко години е осъществено за него няма давност за него се търси отговорност.

През 2002 г. влиза в сила Римският статут, съгласно който се създава Международен наказателен съд, имащ юрисдикция по четири категории престъпления: престъпления срещу човечеството; геноцид; военни престъпления и агресия. В тях са определени  единадесет деяния, извършени чрез широкомащабни и систематически нападения над гражданите, когато това е извършено съзнателно като напр.: убийство; депортиране или насилствено изселване; преследване на определена група или общност по политически, расови, национални, етнически, културни, религиозни или по други мотиви, недопустими от международното право и т.н.

Съгласно съвременното международно право общо приемане получава разбирането, че престъпленията против човечеството е съзнателна държавна политика насочена срещу гражданското население.

В съответствие с чл. 7, ал.1  на Римския статут (най-значимият съвременен международен акт)   престъпленията срещу човечеството са определени като действия, които се извършват като част от широко или систематично съзнателно нападение срещу гражданското  население, като напр.: убийство; физическо унищожаване; поробване; депортиране или насилствено преместване на население; лишаване от свобода или друго тежко лишаване от физическа свобода в нарушение на основните правила на международното право; изтезания; изнасилване, сексуално робство, насилствена проституция, насилствено забременяване, насилствена стерилизация или всяка друга форма на сексуално насилие с подобна тежест; преследване на определена група или общност поради политическа, расова, национална, етническа, религиозна принадлежност или пол в съответствие с ал.3 или поради основания, които са общопризнати за недопустими по международното право във връзка със всяко действие или всяко престъпление от компетентността на съда; насилствено изчезване на лица, престъплението апартейд и други нечовешки деяния със сходно естество, които умишлено причиняват  страдание или тежко увреждане на тялото или на душевното или физическото.

Съвременната международноправна доктрина съдържа много и разнообразни предимно доктринални определения на престъпленията против човечеството с различни нюанси на систематично съзнателните действия.

Един автор е на мнение, че „престъпленията против човечеството съставляват самостоятелна група обособени престъпления“[2] .

Друг автор се присъединява към  дефиницията на престъпленията против човечеството (дадена от чл. 7 на Римския статут), като приема, че „самите деяния са както по-голямата част от престъпленията са елементи на тежки и ненужни страдания – убийство, изтезания, изнасилване или други форми на сексуалво насилие, поробване, незаконно задържане в затвор, неправомерно преследване или депортиране  [3]и др.

Общо приемане на определения на различните понятия на престъпленията против човечеството получават в ал.2 на чл.7 на Римския статут, които следва да се анализират:

„ нападение срещу гражданското население“ е поведение, свързано с многократното извършване на деяния на изброените в ал.1 срещу всяко гражданско население, вследствие или в резултат на държавна или организационна политика за извършването на такова нападение. Общо приемане получава разбирането, че нападението срещу гражданското население в резултат на планирана държавна (или сродна) противоправна политика;

„физическо унищожение“ е всяко умишлено налагане на условия за живот, насочено към изтребване на част от населението, включително лишаване на достъп до храна и медицинско обслужване. Обобщеното приемане е, че физическото унищожение е свързано със създаването на гражданското население на условия на живот, при които е невъзможно физическото оцеляване;

„поробването“ е упражняването на някое от всички правомощия, свързани с правото на собственост над едно лице, и включва упражняването на такава власт при търговия с хора, особено жени и деца. Като цяло общото приемане е, че при поробването се ограничават правомощията на хората (предимно жени и деца), и е свързано с упражняването на власт над тях (включително и търговия-продаване в робство и т.н.) от други лица;

„депортиране или насилствено преместване на население“ е насилствено преселване на съответните лица чрез експулсиране или други принудителни действия от областта, в която те присъстват правомерно, без основание по международното право. В съответствие с международното право депортирането или насилственото преместване на част от населението на една държава на територията на друга държава без международноправно основание по правило се осъществява по политически, етнически, религиозен или друг признак. Експулсирането и екстрадирането по правило е свързано с извеждането на един чужденец от територията на една държава за криминални прояви;

„изтезание“  е умишлено причиняване на тежка физическа или душевна болка или страдание на лице, което се намира под властта или контрола на обвиняемия, с изключение на това, изтезанието не включва болката или страданието, които са причинени или са присъщи, или са резултат единствено на правомерни санкции. Престъпно е деянието изтезание (чрез което умишлено се причинява тежка физическа или душевна болка), когато не представлява или е резултат от действия, произтичащи от правомерни санкции;

„насилствено забременяване“ означава неправомерно раждане от жена , чиято бременност е предизвикана от насилствено, с намерение да се повлия на етническия състав на определено население или да бъдат извършени други тежки нарушения на международното право. Обобщено съгласно международното право се приема, че насилственото забременяване е свързано с насилственото намерение върху етническия състав на определена част от населението на една държава;

„преследване“ е умишленото и тежко лишаване от основни права в противоречие с международното право поради причини, свързани с идентичността на групата или общността.  Прима се, че като цяло преследването на практика е свързано с идентичността на определена група и общност в една държава основана на признак – език, раса, етнос, вероизповедание или други;

„престъплението апартейд“ означава нечовешки деяния с характер, аналогичен на посочените в ал. 1, извършени в контекста на институциализиран режим за систематично потискане и господство на една расова група или групи, и предприети с цел поддържане на този режим. Според международното право се приема, че престъплението апартейд е нечовешко деяние на господстваща част от населението (раса) чрез създаден държавен режим на систематическо потискане и господство над друга част от +население, представляващо друга расова група (групи);

„насилствено изчезване на лица“ е арестуването, задържането или отвличането на лица от или с разрешение, подкрепата или съгласието на държавата или политическа организация, последвано от отказ да се признае това лишаване от свобода или да бъде дадена информация за съдбата или местонахождението на тези лица, с цел те да бъдат лишени от правна защита за продължителен рериод от време. Съгласно съществуващата международна практика се прие, че насилственото изчезване на лица се извършва в някои държави с тяхно съгласие и подкрепа (или от политическа организация) по политически или други причини и те да са лишени от законова правна защита продължител период от време или завинаги.

По смисъла на ал.3 на чл.7 на Статута терминът „пол“ означава двата пола – мъжки и женски, в контекста на обществото.

Усилията на международната общност са насочени към развитието на  института на международното право за търсене на  „международноправна отговорност“ за правните последици, настъпващи в резултат на нарушаване на международното право.  За съжаление и до сега съгласно съвременното международно право не е изградена цялостна система, която да урежда всички проблеми (подвеждане под международна отговорност на всички виновни), а засяга само отделни случаи и видове отговорност.

В съвременните международни отношения все още няма  общоприета правна воля на международната общност за търсенето на еднаква международноправна отговорност на всички нарушители на принципите и нормите на съвременното международно право.

Теоретично в зависимост от степента на опасност на правонарушението формата на отговорност може да бъде: отговорност за агресия; отговорност за геноцид; отговорност за апартейд; отговорност за екоцид и т.н.

Международните престъпления като цяло са насочени към нарушаването на международния обществен ред, уреждан от международното публично право (МПП) и неговия отрасъл международното наказателно право (МНП).

Основната разлика между Международното публично право и Международното наказателна право  е в различния субект на извършване на престъплението и неговата международноправна отговорност.

За нарушаването на нормите и принципите на МПП отговорност носи държавата (т.е. държавните и правителствените глави, висшите длъжностни лица, а също така и изпълнителите на престъпната държавна политика спрямо други държави и народи като напр. престъпления против човечеството, агресия, колониализъм, геноцид, екоцид и др.).

Субекти на отговорност съгласно нормите на МНП са физическите лица (наказателно – отговорни), граждани на различни държави, извършители на престъпления в различни държави, които не са в резултат на държавна политика, а на дейността на международната организирана престъпност, групови или индивидуални прояви с международен елемент като напр. тероризъм, наркотрафик, търговия с роби, оръжие, предмети на изкуството и др..,пиратство (морско и въздушно), вземането на заложници, екоцид, биоцид, фалшиво монетничество и др.

Следва да се отбележи, че съгласно международното право държавите носят международноправна договорна или деликтна отговорност  за нарушение на международноправни принципи или неизпълнение на договорни задължения.

Наказанията и начина на изтърпяване на наказания също така се разграничават съгласно нормите на съвременното международно право.

Физическите лица (държавни и правителствени глави, както и всички заемащи висши държавни постове) носят международна  наказателна отговорност (пред международните трибунали или международния наказателен съд) за престъпления против човечеството, против мира, за военни престъпления, геноцид, екоцид и др.

Физичическите лица (в качеството на частни лица, участващи в отделни групи или индивидуално), граждани на една държава, извършили престъпления от международен характер, в друга държава носят наказателна отговорност в зависимост от това, на територия на коя държава е извършено престъплението и закона на коя държава ще се прилага.

2.Геноцид

В съвременните международни отношения с особен интензитет от началото на ХХІ век се извършва международното престъпления геноцид (в различни форми), чрез воденето на агресивни войни, военни престъпления, международен тероризъм и др. престъпления против човечеството. Обединяващ елемент поставен на първо място при определяне на тежките международни престъпления е поставено убийството на едно или едновременно на много човешки същества от един етнос.

Според съвременната наука терминът „геноцид“  (е съставено от две думи на лат. gens-род, племе, саеdеs-убийство, убиване) е физическото унищожаване на определена част от населението по родов (генен) признак. За пръв път в международен акт се определя в Съвместната декларация -  обръщението към международната общност от Великобритания, Франция и  Русия като престъпление срещу човечеството в началото на ХХ век във връзка със убийствата на милиони арменци (западна Армения) в Османската империя (част от Западна Турция) независимо от това, че все още не е признат от всички държави.

Акта на признаване не е определящ дали определено деяние се квалифицира като геноцид, когато е доказано, че  е осъществено в действителност международно признато престъпление, нарушаващо международното право. Факта за практически извършеното международно престъпление е определящ.  Фактически осъществявания геноцид е официално определен като международно престъпление след края на Втората световна война в приетите международни актове.

На 11 декември 1946 г. Общото събрание на ООН приема резолюция, в която се посочва, че геноцид е престъпление против човечеството съгласно международното право.

Под егидата на ООН на 9 декември 1948 г. се прима Конвенция за предотвратяване и наказване на престъплението гоноцид, с което установява международноправния статус на понятието „геноцид“ като тежко престъпление против човечеството.

Съгласно чл. ІІ на Конвенцията ГЕНОЦИД е всяко от следните  действия, извършени с намерение да бъде унищожено изцяло или от части една национална, етническа, расова или религиозна група като:

А-убиване на членове на групата;

В – причиняване на тежки телесни или душевни повреди на членове на групата;

С – умишлено налагане на групата на условия на живот, целящи нейното пълно или частично физическо унищожение;

D – налагане на мерки за предотвратяване на ражданията в групата;

Е – насилствено предаване на деца от групата на друга група.

Съвременното международно право съгласно този текст признава, че физическото унищожаване на група (по етнически или друг признак) от населението на една държава чрез убийство или по друг начин, при който членовете на групата не могат да оцелеят пълно или частично се квалифицира от неговите разпоредби като геницид.

В съответствие с разпоредбите на чл. ІІІ от Конвекцията се определят следните действия за наказуеми:

-           Геноцид;

-           Заговор за извършване на геноцид;

-           Пряко и публично подстрекателство за извършване на геноцид;

-           Опит за извършване на геноцид;

-           Съучастие в геноцид.

Съгласно този текст на Конвенцията наказуеми в съответствие с международното право не е само осъществяването пряко на геноцид над една група от населението, но и всички действия, които създават предпоставки за неговото осъществяване.

След внимателен анализ на съдържанието на Конвенцията обобщено може да се приеме, че   нейните разпоредби квалифицират действията (провеждани като официална държавна политика) като противоречащи на съвременното международно право, когато са насочени към физическото или душевно оцеляване, с цел унищожаване изцяло или от части на съществуваща неудобна група в държавата, открояваща  се по национален, етнически или религиозен признак.

В съответствия с чл.6 навлезлия в сила през 2002 г. Римски статут, който е устав на Международния наказателен съд  „геноцид“ се определя като действие, извършено с намерение да бъде унищожена изцяло или отчасти етническа, национална, расова или религиозна група (като напр. убийство на членове на групата, насилствено предаване на деца от групата на друга група, умишлено налагане на условия на живот, целящи нейното пълно или частично физическо унищожаване и т.н.).

Международните престъпления са тясно свързани с института на съвременното международно право – международноправна отговорност. Международноправната отговорност настъпва веднага след осъществяването на международноправно нарушение. Формата на отговорност е в зависимост от степента на настъпилите последствия.

По случай 24 април (денят признат за геноцид над арменците в Османската империя преди 100 години) 2015г.  президентът на Р.Турция Реджеп Ердоган излезе с обръщение към внуците на потърпевшото поколение арменци с уверението, че: „Турската Република ще продължи да се отнася към всяка идея с достойнство и уважение, следвайки универсалните ценности на правото“.

Съвременна Р.Турция не носи международноправна отговорност за деяние, което тя не е осъществила т.е. за осъщественото през 1914/15 г.  международно правонарушение. Международна отговорност носи  Османската държава в лицето на управляващите-военният министър Енвер паша, министърът на вътрешните работи Талят паша, главнокомандващият турските военни сили Джамал паша, както и преките извършители (за които няма давност, но живи от тях също няма), дали заповедта за извършените убийства и др. престъпления.

Така напр. през м. септември 1915 г. , министърът на вътрешните работи на Турция Талят паша  телеграфирал на Алепския губернатор, че трябва да се ликвидира цялото арменско население, без да се щадят дори и кърмачетата.

В следствие на  разпореждането на министъра на вътрешните работи Талят Паша се започва невиждано по своите мащаби поголовно клане и с невиждана жестокост унищожаване на беззащитното арменско население в градовете и селата на Турция и Западна Армения (хвърляли децата в реките, затваряли жени, мъже и старци в арменските църкви и ги запалвали, убивали бременни майки, продавали арменци на търг или ги депортирали)[4].

Унищожаването на арменците, преди 100 години в Турция независимо от това дали е признат или не от определени държави, съгласно съвременното международно право се определя като геноцид

Официално само около 20 държави признават, че е осъществен  геноцид (в особено големи размери) над арменците.

Папа Франциск на 12.04.2015 г. по време на време на специалната религиозна служба в базиликата „Свети Петър“ посветена на арменците в памет на масовото изтребление на арменци  нарече избиването на арменци от Османската империя преди 100 години „първия геноцид на 20 век“, а също така подчерта, че „Да се омаловажава или отрича такова зло е все едно да не се превърже рана, от която тече кръв“.

На 15 април 2015 г. Европейският парламент обяви 24-и април за ЕВРОПЕЙСКИ ДЕН В ПАМЕН НА ЖЕРТВИТЕ НА ГЕНОЦИДА НАД АРМЕНЦИТЕ в Османската империя през 1915 г. и призова с резолюция Анкара да признае този факт (Европейският парламент официално признава кланетата на арменците за геноцид през 1987 г.).

В началото на ХХІ век съгласно съвременното международно право един от най-актуалните проблеми продължава да бъде престъплението геноцид.

В международноправната доктрина няма единно мнение относно геноцида. Според някои от авторите „същественият елемент, който подлежи на доказване, е „намерение да се унищожи изцяло или отчасти една национална, етническа, расова или религиозна група като такава“[5] .

Друг автор е на мнение, че „Геноцидът, независимо дали е извършен във военно или мирно време, е престъпление против международното право, което договарящите страни се задължават да предотвратяват и наказват“[6]. Трети автор счита, че „В Конвенцията (от 1948 г.) е дадено изчерпатерно определение, което не поражда съмнения и не се нужда от разширяване и предефиниране“ [7]и т.н.

В съвременните  международни актове подробно е разгледан престъплението „геноцид“. Така напр. в чл.6 на Римския статут „геноцид“ е всяко действие, извършено с намерение да бъде унищожена изцяло или от части национална, етническа, расова или религиозна група чрез:

убиване на членове на групата, чиято цел е пълното унищожаване на етническа група (или по друг признак).

Според съвременното международно право, съгласно противоправна държавна политика намираща се на територията етническа (или по друг признак) група се унищожава физически постепенно (или чрез еднократен акт);

• причиняване на тежки телесни или душевни повреди на членове на групата, означава създаване на условия на групата, при които умственото и физическото състояние на групата биха довели до нейното частично унищожаване.

Съгласно противоправната политика на една държава, по отношение на част от населението (етническа група или по друг признак) се създават такива условия на живот, които причиняват тежки телесни или душевни повреди, при които състоянието на групата биха довели  до нейното частично унищожаване;

• умишлено налагане на групата условия на живот, целящи нейното пълно или частично физическо унищожаване.

Това на практика означава, че в държавата умишлено се провежда държавна политика насочена към постепенното физическо изчезване на групата ;

• Въвеждането на мерки за предотвратяване на ражданията в групата.

Съгласно международното право и международната практика, това е един използваните способи чрез които се цели естественото намаляване и постепенното унищожаване на групата;

• Насилственото предаване на деца от една на друга група, съгласно международната практика означава, частичното, постепенно унищожаване на една от възможните групи.

Една формите, приемани от международното право за постепенно унищожаване на определен група (по етнически или друг признак) е насилственото предаване на деца от една група на друга група.

3. Агресия

В съвременната международноправна доктрина от някои автори  приемат, че агресията е едно от първите деяния, обявено за престъпно[8], прието в Римския статут наравно с престъпленията срещу човечеството и други международни престъпления.

От началото ХХІ век до сега сме свидетели на десетки агресивни войни и извършването  на голям брой военни престъпления (напр. в Сирия, Ирак, Южна Осетия, Либия и др.) нарушаващи принципите и нормите на съвременното международно право.

Международната общност още преди около 40 годи  осъди агресивната война в рамките на ООН, за да може ефективно да се постигане една от основните уставни цели - поддържането на траен мир и сигурност.

Общото събрание на проведената през 1974 г. сесия, приема резолюция 3313 (ХХІХ), с която утвърди общоприетото Определение на понятието „агресия“.

Съгласно чл.1 на Определението „Агресия е всяко използване на въоръжените си сили от една държава срещу суверенитета, териториалната цялост или политическата независимост на друга държава или по друг начин, несъвместим с Устава на ООН“.

Този текст е израз  на разбирането от международната общност, че всяко агресивно отношение насочено срещу суверенитета на една държава, нейната териториална цялост и независимост без изричното приемане на резолюция, разрешаваща от Съвета за сигурност на ООН на използването на агресивна сила е нарушение на международното право.

Съгласно съвременното международно право „никакви политически, икономически, военни или други съображения, които могат да се посочат от държава - агресор, не могат да служат за оправдание на осъществената от нея агресия“ (чл. 5, ал.1 на Определението).  В това отношение звучат много жалки посочването на различните  основания и оправдавания на отделните държави осъществили акта на агресия, нарушавайки териториалната цялост или политическата независимост на друга държава.

Видовете агресия се разграничават от разпоредбите на чл. 3 на Определението, които зависят от действия на една държава, независимо дали е обявила война, които могат да бъдат квалифицирани като вид акт на агресия или конкретно:

ПРЯКА АГРЕСИЯ – когато на практика е осъществено нахлуване или нападение на редовните въоръжени сили на една държава в територията на друга държава или   осъществяване на окупация, макар и да и носи временен характер, която е резултат от нахлуването или нападението  или всяка анексия чрез прилагането на сила по отношението на територията на друга държава или на части от нея;

• бомбардировка от редовните въоръжени сили на една държава върху територията на друга държава или използването на различни оръжия срещу територията на друга държава;
• блокада на пристанищата или бреговете на една държава от въоръжените сили на друга държава;
• нападение от въоръжените сили на една държава срещу сухопътните, морските или въздушните сили или срещу морския или въздушен флот на друга държава;
• използване на въоръжените сили на една държава, които се намират съгласно договор на територията на друга държава, нарушавайки условията на договора, или продължавайки да пребивават на чужда територия след изтичането на договора;

НЕПРЯКА АГРЕСИЯ – е налице, когато една държава използва банди, групи, нередовна войска или наемници, като използват военна сила срещу друга държава, сериозно насочени срещу нейния суверенитет, териториална цялост и политическа независимост;

СЪУЧАСТНИК В АГРЕСИЯ – е действието на една държава, с което тя разрешава нейната територия, която е предоставила на друга държава, да се използва от нея за извършване акт на агресия срещу трета държава.

Агресивната война, съгласно Определението е престъпление против международния мир и чиновниците за нейното разпалване носят международна отговорност (чл.5, т. 2 ). Териториалните придобивки или особената изгода, получена в резултат на агресията, не са и не могат да бъдат признати за законни (чл. 5, т. 3).

Особено важна роля за поддържането на международния мир и сигурност в съвременните международни отношения изпълнява ООН. Съгласно чл.1, ал.1 на Устава една от целите на Организацията е „Да поддържа международния мир и сигурност и за тази цел: да вземе ефективни колективни мерки за предотвратяване и отстраняване заплахите на мира и за потушаване действията на агресия...“.

Съветът за сигурност е орган на ООН, съгласно разпоредбите на Устава на ООН, който може да определи, че други актове (освен посочените по-горе) са заплаха за мира и представляват акт на агресия. Съгласно чл.39 на Устава на ООН „Съветът за сигурност определя съществуването на всяка заплаха срещу мира, нарушение на мира или акт на агресия и прави препоръки...за възстановяване на международния мир и сигурност“.

Препоръките могат да включват съгласно чл.41 „пълно или частично прекъсване на икономическите отношения и на железопътните, морските, въздушните, пощенските, телеграфните, радиотелеграфните и други средства за съобщения, както и скъсване на дипломатическите отношения“. Съгласно този текст международната общност за постигането на траен мир и сигурност първоначално предпочита използването на не военни средства, а предимно икономически и други не силови мерки.

В съответствие с чл. 42 на Устава на ООН  ако „предвидените в чл. 41 биха могли да се окажат недостатъчни или вече са се оказали недостатъчни, той може да предприеме такива действия с въздушни, морски или сухопътни сили, каквито могат да бъдат необходими за поддържането или възстановяването на международния мир и сигурност“. Съгласно съвременното международно право, ако тези са мерки предвидени в чл.41,  се окажат недостатъчни, и  държавата-агресор не прекрати акта на агресия се използва военна сила. В тези случаи ООН може да призове национални контингенти за съвместни принудителни действия ръководени от създаден съгласно ч.47 от УООН  Военнощабен комитет.

Уставът на ООН не разглежда самоотбраната като акт на агресия, а като необходимост и право на всяка държава съгласно разпоредбата на чл. 51 „Никоя разпоредба на настоящия устав не накърнява неотменимото право на индивидуална или колективна самоотбрана в случай на въоръжено нападение“.

В международноправната доктрина като цяло съществува мнение, че е едно от най-тежките и с висока степен на опасност за международния мир и сигурност е акта на агресия. В международноправната доктрина се приема от някои автори, че агресията е престъпление с много висока степен на обществена опасност[9].

Агресията се определя като престъпление срещу международния мир е пряко свързана също така и с извършването  на други международни престъпления признати от съвременното международно право (една от категориите приети в Римския статут) като напр. военните престъпления.

4. Военни престъпления

Агресивната война е тясно свързана с извършването на най-тежките нарушения на нормите на международното хуманитарно право (законите и обичаите на водене на война), военните престъпления, които са свързани с голям брой жертви.

В съвременното международно право определение на военни престъпления е прието в чл.8 на Римския статут  (Устав на Международния наказателен съд) :

Съгласно ал.1 на чл.8  Съдът има юрисдикция по отношение на военните престъпления по-специално, когато те са част от план или политика или като част от мащабно извършване на подобни престъпления. Съгласно съвременното международно право военни са престъпленията са тези, които са умишлена водена държавна политика.

По смисъла на ал.2, на чл.8 на Статута военни престъпления са :

А) тежки  нарушения на Женевската конвенция (от 1949 г.), тоест всяко от следните деяния насочени срещу лицата или имуществото, които е необходимо да бъдат анализирани като напр.:

• Умишлено убийство.

Съгласно съвременното международно право всяко убийство, което не извършено случайно или по невнимание е жестоко, планирано-умишлено лишаване от живот на едно или много човешки същества;

• изтезания или нечовешко отношение , включително и биологични експерименти.

В съответствие с международното хуманитарно право за военно престъпление се счита всяко не хуманно деяние, което е свързано с преднамереното причиняване на големи страдания или тежки телесни увреждания на едно или на група човешки същества;

По време на война или въоръжен конфликт е забранено своеволното присвояване и унищожаване на движимото и недвижимо имущество (а също така ако е произволно и в големи мащаби) на неприятелската страна, освен ако това не се извърши законно;

Съгласно международното хуманитарно право вземането на заложници е забранено и се счита за военно престъпление.

В съвременното международно право се приема, че планираното от редовните (или други) войски нападение срещу гражданското население или отделни мирни граждани, които вземат пряко участие във въоръжените действия е противоправно;

Международно право предвижда пълна защита срещу нападение или бомбардиране на гражданските обекти, не представляващи военна цел;

- убийство или раняване на комбатант, който е извън строя или вече няма средства за защита и се е предал доброволно.

Съвременното международно право забранява убиването или раняването на комбатант, извън въоръженото сражение, а още по-малко ако се е предал доброволно;

Международното право забранява използването на бял флаг, знаци и униформа на неприятеля, на ООН, или в други случаи предвидени от Женевското право, които могат да доведат до смърт или тежки увреждания;

Съгласно съвременното международно право се счита за тежко престъпление нападението върху гражданските обекти (болници, училища, театри и др.), когато е доказано, че те не се използват с военна цел;

Лицата, които живеят на окупираната територия не могат да бъдат подлагани от властите на неприятелската страна на физическо малтретиране или медицински експерименти от каквото и да е естество, които довеждат до физическа смърт или могат много сериозно да увредят здравето на тези лица;

Използването на нетрадиционни военни средства, целящи убийството или раняването на комбатанти от неприятелската страна е забранено от съвременното международно право.

Съвременното международно право изрично забранява на командването на военните сили да издават заповед с която да се убиват комбатантите на неприятелката страна (напр. никакви пленници, всички мъртви и т.н.).

Съвременното международно право не допуска малтретирането на гражданите на неприятелската страна, които си намират в окупирана територия да им бъдат отнети правата и исковете и недопускането до безпристрастен и справедлив съд.

Използване на задушливи, отровни или други газове, както и на всички подобни течности, материали или приспособления са забранени както от съвременното международно право, така и от разпоредбите на международното право преди Втората световна война.

Разпоредбите както на съвременното международно право, така и на международното хуманитарно право действало през ХІХ век забранява използването по време на война или въоръжен конфликт на не конвенционални куршуми (напр. такива които експлоатират и причиняват мигновена смърт или причиняващи непоносима болка, ненужно страдание и др.).

Съгласно съвременното международно право всяка форма на сексуално насилие (насилствена проституция, сексуално робство и т.н.) независимо от това дали това престъпно деяние е извършено в мирно време или по време на война или въоръжен конфликт е наказуемо.

Подлагането на глад на гражданското население с цел неговото унищожаване или намаляване под каквато и да е  форма е забранено от съвременното международно хуманитарно право.

Съгласно чл. 8, ал.2, б.“С“ на Римския статут, при въоръжен конфликт , който няма международен характер-тежки нарушения на чл. 3, общ за четирите Женевски конвенции от 12 август 1949 г., а именно некое от следните деяния извършени срещу лица, които не вземат активно участие във въоръжените действия, включително членове от състава на въоръжените сили, които са сложили оръжие       и онези които извън строя поради болест, рани, задържане или друга причина:

• Насилие над живота и личността, по-конкретно убийство, осакатяване, жестоко отнасяне и изтезание.

При въоръжен немеждународен конфликт е изрично забранено прилагането на каквато и да било форма на не зачитане на личното достойнство (оскърбително, унизително третиране и т.н.);

Независимо от това, че въоръжения конфликт има национален характер на воюващите страни е забранено да вземат заложници;

• Постановяването на присъди и изпълнение на екзекуции без предходен съдебен акт постановен от редовно конституиран съд, който представя всички съдебни гаранции, общопризнати като необходими.

При международните конфликти, които нямат международен характер е забранено без решението на редовен съд да се постановяват каквито и да било присъди, а още повече без присъди да се изпълняват екзекуции;

Държавата носи отговорност (пред международен военен трибунал или международен наказателен съд) , когато нейните действия се квалифицират като международни престъпления, вследствие на водената престъпна държавна политика от висшите държавни служители в нарушение на принципите и нормите на съвременното международно публично право.

За извършването на военните престъпления съвременното международно право не предвижда давностен срок. В това отношение действат разпоредбите на универсалната Конвенция за неприлагането на давностен срок спрямо военните престъпления и престъпленията против човечеството, приета в рамките на ООН през 1968 г.  Освен това през 1974 г. е приета и действа Европейската конвенция за неприлагането на давностен срок спрямо престъпленията против човечеството и военните престъпления.

В един от най актуалните международни актове, по-конкретно в чл.29 на Римския статут е прието, че „престъпленията от компетентността на Съда не подлежат на никаква давност“.  Тази давност обаче действа след влизането на статута в сила през 2002 г. Следва да се имат предвид разпоредбите на Конвенцията за неприлагането на срок на давност (от 1968 г.), която се разпростира освен върху престъпленията срещу човечеството и върху военните престъпления.

В международноправна доктрина няма прието единно мнение относно определянето на военните престъпления. Един автор счита, че „Най-страшоното от всички военни престъпления – обявяване и водене на агресивни войни, в които милиони бойци и цивилни лица могат да бъдат убити“[10]

Друг автор приема, че воните престъпления могат да се разграничат на извършени на:Военни престъпления в мирно време ;       Военни престъпления, извършени във военно време или бойна обстановка[11].

Трети автор приема, че „Военните престъпления представляват специфична група от обществено опасни деяния...“[12].

В заключение може да се приеме, че независимо от направените досега усилия от международната общност в борбата с международната общност те са крайно недостъпни.

Необходимо е в началото на ХХІ век да бъдат  разработени ефективни правни средства за доказване на вината, както и изграждането на цялостна, действаща международна система за  подвеждането под отговорност на всички виновни лица  и наказването на всички престъпници без изключение.

*Докторант на самостоятелна подготовка при  Юридически факултет на ВСУ „Черноризец Храбър”

[1] France, Great Britain and Russia Joint Declaration. Mаy 24, 1915 (http://www.armenianenocide.org/Affirmation.160/current_category.7/affirmation_detail.html )

[2] Станков Б., Международно наказателно право, Варна, 2012, изд. ВСУ „Ч. Храбър“, стр,131

[3] Робъртсън Дж.,  Престъпления против човечеството, С., СИЕЛА, стр. 470

[4] http://www.armengenocide.org/history/evidences/71--1915-1916-

[5] Робъртсън Д., цит съч. стр.469

[6] Йотов Б.,   Международно наказателно право, 2004, С., Фенея, стр.172

[7] Станков Б., цит. съч. стр. 132

[8] Станков Б., цит.съч.стр.125

[9] Bantekas L., International Criminal Law, Oxfod: Hart Publ., 2010, p. 287

[10] Робъртсън Д., цит. съч. стр.129

[11] Петков Пл., Военни престъпления, С.,  2013, СИЕЛА, стр. 109-216

[12] Станков Б., цит. съч., стр. 128

{backbutton}