През 1989 г. Европа празнува падането на комунизма като начало на нова ера. След половин век разделение и Студена война хората от Изтока и Запада започват да строят „общ европейски дом”. Образно казано за една нощ демократичните права и свободи заменят цензурата и диктатурата.
Но падналата от власт комунистическа номенклатура в Източна Европа измисля начин да се приспособи към новите условия.В Югославия основният коз е „агресивният национализъм”.(Глени,М.2004)
След смъртта на Тито (1980г.), напрежението между югославските народи става по-голямо, а през 1991 с обявяването на независимост на Словения, Хърватия, Бивша Югославска Република Македония и Босна и Херцеговина започва гражданската война. През 1992 републиките Сърбия и Черна гора образуват Съюзна република Югославия, която през 2002 e преименувана в Държавна общност Сърбия и Черна гора.
Разпадането на СФРЮ започва в момента когато Словения провъзгласява независимостта си (1991). Бързо след това започва гражданската война в Хърватия (1991-1995) между хървати и сърби. Сърбите се разбунтуват, защото според новата хърватска конституция губят статута си на конституционен народ, докато хърватите желаят да основат своя национална държава.В началото на 1992г. става ясно , че Югославската федерация е мъртва. Въпросът не е дали Хърватия и Словения ще получат признание, а кога и как ще стане това. Незабавното безусловно признаване увеличава напрежението в БиХ.(Глени,М. 2004)
До последния момент босненци от всичките 3 общности хранят илюзията , че няма да има война. Това не е наивност, а осъзнаването, че ако тя избухне ще бъде безмилостна.
Гражданската война в Босна и Херцеговина (1992-1995) е на етническа и религиозна основа. Воюват сърбите, хърватите и мюсюлмани (бошняците). Според бошняците, Съюзна Република Югославия и Хърватия извършват агресия спрямо Босна и Херцеговина. За сърбите това е гражданска война.
Войната в Босна и Херцеговина започва на 5 април 1992 г. с обсадата на Сараево. Етническото и религиозно обединение е разбито на площада в Сараево, когато сръбски националисти откриват огън срещу група сараевски демонстранти. След първият снайперистки изстрел на площада пада тялото на младо момиче това е първата жертва на войната, война която ще продължи три години и ще даде още хиляди жертви - сърби, хървати и бошняци.
Войната в Босна и Херцеговина е поредния сблъсък породен от религиозните и етнически различия на населението. Но дали религията е основата на войната или тя е отражението на външни интереси използващи я като извинение за нехуманите си действия. Няма религия , която да оправдава насилието пред Бог. Всяка една религия означава по дефиниция „мир и любов” Онази религия на хаоса, в която важно беше да отмъщаваш или да бъдеш отмъстен, сякаш животът винаги имаше право на втори шанс и всеки имаше право да умре повече от веднъж.
До ден днешен хората , които живяха в мир 40 години си задават въпроса „Защо започна тази война?”
Жертвите на войната в Босна и Херцеговина са между 100 000 и 200 000д., а броят на разселените възлизат на 2,2млн, души. Консервативната оценка от 100 000 се отнася до документираните жертви от преки бойни действия (куршуми и снаряди) . По-големите числа евентуално включват умрелите вследствие от недохранване , студ , неадекватна медицинска помощ и т.н. Повечето от намерените 97 207 документирани жертви (цивилни и войници) са бошняци (66%) следвани от сърби (25%), хърватите (8%) и малка част албанци и роми. По голяма част от цивилните жертви са бошняци (83%) сърби ( 10%), хървати (5%). Освен множеството жертви цивилното население е подложено на системен тормоз, съпроводено със изнасилването на жени особено в Източна Босна от босненските сърби.По данни на международни организации след края на войната над 15 хиляди души се водят безследно изчезнали. Практически е сигурно , че всички или почти всички са загинали, дори и тленните останки на част от тях са вече извадени от масовите гробове , но още не са идентифицирани чрез ДНК анлиз. Броя на изнасилените варира от 20 000 до 50 000. Голяма част от жертвите са и невинни деца. Основни черти на войната се явяват огромният брой бежанци-около 2 милиона . Те се делят на две големи групи – над 1 мил. напускат Би Х и около половин милион прогонени или избягали от домовете си и настанили се на някоя територия в рамките на Би Х , контролирана от тяхната етническа група.От всички бежанци , избягали по време на войната , в домовете си са се върнали приблизително половината
Изнасилването е било иkструмент на системно физическо и морално унищожение на босненски жени и момичета от страна на сръбските въоръжени сили. Броят на жените, изнасилени по време на войната е в диапазон от 20 000 до 50 000. Това е посочено като "масови изнасилвания", особено по отношение на координирано използване на изнасилването като средство за водене на война. Международния наказателен трибунал за бивша Югославия обяви, че "системно изнасилване" и "сексуално поробване" във времето на войната е престъпление срещу човечеството . Съдиите от Международния наказателен трибунал за бивша Югославия постановяват, че изнасилването е било използвано от босненските сръбски въоръжени сили като "инструмент на терора". Те заявиха, че това е "адска оргия от преследване" което се е случило в различни лагери в Босна. В началото на разследванията от страна на Организацията на обединените нации през 1992 г., става ясно, че изнасилването не е случайно и е имало подкрепата на командири и местни власти.
Многобройни са лагерите в Босна и Херцеговина, в които млади жени и момичета са системно изнасилвани. Един такъв пример е къщата Караман в град Фоча, известна като лагер за изнасилвания. Сред жените държани в къщата Караман е имало и непълнолетни момичета на 12 годишна възраст.
Жените са били държани в редица центрове за задържане, където са живели при непоносими нехигиенични условия, в които били изнасилвани многократно. Всичко това се извършвало в пълното знание на месните власти в това число и кмета на град Фоча .
В Босна и Херцеговина и Хърватия, изнасилването е инструмент за "етническо прочистване".Най- несигурни и оспорвани са данните за изнасилванията. Срещат се данни за 60 хил. изнасилени жени и девойки , много от тях малолетни , дори и деца.(Милоев,В.2008) Комисията на ООН от експерти, които са разследвани изнасилванията в бивша Югославия е заключила, че "Изнасилването не може да се разглежда като случайно то е основна цел на агресията", съобщава европейската мисия на Общността. Докладът на хуманитарната организация "Амнести интернешънъл" посочва: "Случаите ,в които са включени сексуални посегателства срещу жени очевидно са част от всеобхватен модел на поведение на войната и се характеризира с масивно сплашване и посегателство срещу босненци и хървати. Американската правозащитна организация Хелзинки смята, че изнасилването се използва като "оръжие по време на война" в Босна и Херцеговина: "дали една жена е изнасилена от войници в дома си или е държан в къща с други жени и изнасилена отново и отново отново, тя е изнасилена с политическа цел - да се сплаши, унижи и други засегнати от нея страдания. Ефектът на изнасилването е често, за да се гарантира, че жените и техните семейства, ще бягат и никога да не се върнат. " На фона на това, очевидно е, че изнасилвания в Босна и Херцеговина се провеждат в голям мащаб "(ООН и ЕК), те придобиват систематичен характер, като в повечето случаи мюсюлмански (босненска) жени са жертви на сръбските сили. Оценките за броя на жертвите на изнасилване варират от 20000 (ЕО) до 50 000 (босненското Министерство на вътрешните работи).
За съжаление безкрайно къса се оказа човешката памет и само 50 години след Холокост в Европа отново се появяват концентрационни лагери и масови безименни гробове.
В лагера Търнополе са подлагани на изтезания и убийства от страна на сърбите. Друг такъв лагер е Челебичи.Това концентрационен лагер , действащ по време на Босненската война. Основан от хървати и бошняци за сърбски граждани, които са били подложени на различни форми на изтезания и жестоко и нечовешко третиране, включително изнасилване. Челебичи се е използвал за престой на сърби попаднали в плен по време на военните операции по деблокиране на пътища в Мостар и Сараево през май 1992г , по рано блокирани от сръбската армия. Точения брой на затворниците не е известен. Те били подлагани на мъчения, сексуално насилие, побоища и други видове актове на жестоко и нечовешко отношение. Някои от затворниците са били разстреляни или бити до смърт. Съгласно данните на правозащитниците , затворниците са били хранени рядко и са ги държали на вода и хляб. Те рядко са се къпали или са се мили, спали са на бетонен под без одеала.Оцелелите са разказвали, че войниците нощем са ги били с палки, приклади на автомати, дървени дъски, лопати и парчета кабел. По думите на правозащитници през май и август около 30тина пленници били бити до смърт, а още няколко са били разстреляни от войниците. Някои от загиналите са били хора на преклонна възраст (Трябва да го оправи стсилистично и този абзац и винаги да се цитира конкретно, тоест кои правозащитници и къде го казват, иначе е много .
Но може би най-черното петно от войната е клането в Сребраница. Основната причина за развръзката на конфликта в Босна и Херцеговина е това клане, акт обявен от трибунала на ООН като геноцид.
В околностите на град Сребреница през юли 1995г. са избити до 8000 босненски мюсюлмани – мъже и младежи, под ръководството на сръбския генерал Радко Младич. Това е най-голямото клане след приключването на Втората световна война.
От март 1993г. до юли 1995г. армията на Република Сръбска държат града под обсада. Най-близката територия контролирана от мюсюлмани е на 100км. Босненските мюсюлмани са били принудени да живеят в дефицит на храна, лекарства и гориво. Босненските сърби разрушават водопровода на града, като оставят хиляди души без течаща вода.
Сребреница е превзета от корпуса „Дрина” за 6 дни през юли 1995г. В паниката породена от настъплението на корпуса жителите на града се разделят на 2 групи. Едната група от около 10-15000 души тръгва към гората с цел да достигне до територия, която се намира под опеката на босненските мюсюлмани, другата група от около 20-25 000 са изтласкани в северната част на града и са обкръжени от корпуса „Дрина”.
Втората група от бошняци е подложена на двудневен терор с избирателни екзекуции, по време на терора от страна на босненските сърби обезумели от гнева си убиват няколко деца пред очите на семействата им. След двудневния терор групата от босненските мюсюлмани е разделена на мъже, жени и деца, като жените и децата са качени на автобуси и ги отвеждат към „мюсюлманските зони”. В Сребреница остава мъжете и момчетата над 13 годишна възраст. Майките и днес повтарят думите си „ изтръгнаха ми го от ръцете, тогава го видях за последен път”. Част от мъжете и момчетата екзекутирани на място, а друго са закарани на специално място за екзекуции – Братунац.
През това време колоната от мъже, която се е насочила към гората е попаднала в засада, само малка част от хората са успели да избягат и да достигнат до мюсюлманската зона. Заловените мюсюлмани са били съблечени голи и екзекутирани след три дни. Погребани са в масови гробове, оцелелите са единици, които са се престорили на умрели.
Масовите гробове в Сребреница са 39, като се приема, че убитите мъже са между 7-8 хиляди, от тях 2000 са на възраст между 13 и 24 години. Многократно са препогребвани за заличаване на следите. Клането в Сребреница се смята за най-голямата жестокост е Европа след Втората световна война.
Безброй но много са жертвите на безумния конфликт в Босна и Херцеговина.По време на конфликта столицата Сараево се намира под обсада, това е най-дългата обсада в съвременната история - 1395 дни. Столицата е разположена в котловина, а по околните хълнове денонощно има снайперисти. До преди войната мултиетническо и мултирелигиозно Сараево бе давано за пример за етническа и религиозна толерантност , в която православни сърби, хървати-католици и бошняци мюсюлмани живяха и градяха общо бъдеще.В обсадено Сараево на всички е трудно , но най – трудно е за смесените двойки –такива в града има хиляди. Една от история станала тъжен символ на босненския конфликт е историята на сараевските Ромео и Жулиета, Адмира и Бошко. Тя е бошнячка , а той сърбин. Тя е мюсюлманка, ч той православен християнин. Това е историята на една ученическа любов, която успява да се пребори с предразсъдъците на обществото.
Историята на тяхната любов започва когато и двамата са на по 16 години, както всяка ученическа любов и тази започва с целувка, с целувка в новогодишната нощ праз 1982г.
Адмира е била човек с твърд характер, който не се бои от нищо, докато Бошко е бил тих и спокоен, винаги усмихнат. Така ги описват техните приятели. И двамата са родени и израснали в Сараево, град който за времето си е приеман за космополитен, в който сърби, хървати и бошняци живеят задружно до 5 април 1992г.
Адмира и Бошко са израснали в нормални работнически семейства. Бащата на Бошко, Драган е работел като инженер, а майка му Рада като химичка. Двамата му родители идват в Сараево още преди да се родят двамата им сина. Родителите на Адмира са родени в Сараево там се запознават и женят. Баща й има собствена работилница, а майка и е домакиня и се грижи за нея и сестра и. И двете семейства занаят за връзката им още от първия ден и я приемат като нещо напълно нормални за възрастта им. Дори в семейството на Адмира има много смесени бракове, две от лелите и са омъжени за сърби.
Майката на Адмира твърди че тя винаги е възпитавала дъщерите си да възприемат хората като хора, а не според тяхната религиозни предпочитания, само хора които намират разлика стоят в основата на войната.
През 1986г. Адмира и Бошко завършват училище, в същата година Бошко претърпява голяма загуба баща му умира от инфаркт. След това пък е извикан на служба в югославската армия за да изпълни дълга си към родината. Адмира е била много разстроена от заминаването на нейния любим, те са разделени на 300км един от друг, но въпреки това си пишат всеки ден.
„Скъпа Адмира, всеки ден когато си лягам немога да заспя от мисли за теб. Любовта ти е единственото щастие, което имам”
„Любов моя, Сараево е най-красивото място на света. Не бих могла да живея никъде другаде на света. Скоро ще бъдем заедно и след това абсолютно нищо няма да може да ни раздели”
След 11 дълги месеца те отново са заедно. Адмира продължава своето образование в университет, а Бошко започва работа в малък магазин. Всичко продължава нормално до фаталната дата 5 април 1992г., когато група мирни демонстранти се събират в центъра на Сараево и протестират с лозунги и плакати на Тито. По време на протеста група снайперисти ръководени Радован Караджич откриват огън срещу тълпата, така започва началото на 3 годишния ад през които ще преминат сърби, хървати и бощняци. Бошко и Адмира очакват войната да приключи бързо няколко дни или седмици, в най-лошия случай 3 месеца, но никой не е предполагал че войната може да продължи толкова дълго. Изведнъж всичко се променя много сърби доброволно се включват в сръбските лагери, а част от тях се присъединяват към мюсюлманите. Бошко е изправен пред дилема, но той неможе да заеме страна нито иска да се присъедини към сръбския лагер нито към този на бошняците. Пред същата дилема е изправен и най-добрия му приятел Миша женен за бошнячка, той е този които дава оръжие на Бошко за да може да се защитава. Въпреки напрегната ситуация нищо неможе да попречи на любовта им. Няма ден в който те да не с се видели те ежедневно са преминавали от единия до другия край на града за да се видят излагайки на риск всекидневно живота си. Сестрата на Адмира споделя, че един ден, докато тя е отивала при Бошко, малко след като е завила зад ъгъла на пекарнята се чули изстрели и е видяла свличащите се на улицата хора, докато си купуват хляб. Риск който тя е полела в името на любовта си. Когато майката на Бошко, Рада пита Адмира дали войната ще ги раздели тя и отвръща „Само куршум може да ни раздели”. През юли 1992г. в апартамента на Бошко пада снаряд, без малко той да бъде убит. След случилото се той и майка му се местят в ново жилище но след 2 седмици и то е разрушено.Поради несгодите, които претърпяват майката на Бошко, Рада решава да напусне Сараево и да отиде при брат му в Белград. Нейното бягство е организирано от приятел на по големия и син. Рада се свързва с Чело и го моли за помощ да напусне Сараево. По това време Чело се занимава с контрабанда и поддържа месната армия. Той обещава на Рада да се грижи за сина и.
От сръбска стана се прилага нова стратегия против мюсюлманите съзадени са специални концлагери или просто са събирали хора на едно място и са ги екзекутирали. Шестима близки роднини на Адмира са намерили смъртта си в такива концлагери.
След преместването на Рада в Белград, Адмира и Бошко решават да заживеят заедно, защото немогат повече да бъдат разделени. Бошко моли бащата на Адмира да му позволи да се ожени за нея. След като има неговото съгласие той предлага на Адмира, но тя не иска да се омъжи по време на война без да има някой от семейството на Бошко. След като братовчедка на Адмира простреляна от снайперист докато е преспивала децата си, те двамата с Бошко започват да се грижат за тях като за свои.
По време на войната в Сараево процъфтява и контрабандата с гориво и хранителни стоки. Приятел на Бошко му предлага да започне работа с него като продават гориво, Бошко се съгласява, но малко след като започват работа заедно приятелят ми дезертира и го оставя сам. Заради нечистите дела на приятеля ми него го извикват в участъка в Сараево и му дават 72 часа да се предаде или ще го арестуват. Бошко знае историята за дядо му който така намира смъртта си. Единствения изход за него е да бяга. Адмира решава да го последва знаейки че може да плати с живота си. Вземат съдбоносното решение да напуснат Сараево и да отидат в Белград при роднините на Бошко.
На 13 май Адмира празнува своя 25 рожден ден. На 14 май двамата с Бошко решават да напуснат Сараево подготвени предварително за този ден. Доверявайки се на свой приятел Бошко му дава пари, като очаква той да се погрижи за безпроблемното им преминаване на моста над река Миляцка. През нощта те тръгват да пресичат моста, когато срещу тях се открива огън. Първо е прострелян Бошко, когато го вижда как са свлича на земята Адмира се връща за него тогава и тя е простреляна, успявайки със сетни сили да се добере до него, те издъхват в прегръдка. Телата им вкопчени едно в друго остават на моста над река Миляцка цели три дни, докато войници от сръбската армия не ги прибират и погребват в масов гроб. Три дни семействата им незнаят за тяхната смърт, очаквайки вести, че са добре. Чак след войната близките им имат разрешение да ексхумират телата им и ги погребват в общ гроб в централните гробища в Сараево.
Историята на Бошко и Адмира може би не е единствената с такъв край, но е единствената история придобила такава известност
Това бе един поглед към Босненската война през погледа на обикновените хора и жертви в нея, независимо дали бошняци, сърби или хървати. Независимо дали става въпроса за убити и осакатени от снайперистите в Сараево, изнасилени в „секс лагерите” или заклани в Сребреница. Това е човешкото лице на всеки един конфликт. Печелившите са малцина и неясно кои, докато загубилите са обикновените хора, изманипулирани и вълечени в конфликта, независимо от коя страна на барикадата са. Или както хубаво е казал писателя Тери Пратчет; „Всяка война в човешката история винаги завършва с абсолютно един и същи резултат: гарвани: 1000 точки, хора: 0 точки”.
* СУ "Св. Климент Охридски"
{backbutton}
