Историческите връзки между Средиземноморието и Америка, през територията на Азия, съществуват поне отпреди 40 столетия и дори по-рано, когато трите континента все още са били свързани със сухоземна връзка в северната част на днешното Берингово море. Задача на археолозите е да сравнят своите открития за да ни демонстрират смайващите сходства в декорацията, рисунките или йероглифите върху различни обекти от периода на Неолита и след него, които ни доказват, че трите континента всъщност никога не са били напълно откъснати един от друг.
Разбира се, традиционното схващане е, че те са се развивали независимо. Редица археологически открития обаче потвърждават, че нашите предшественици, обитаващи трите континента през онзи период, са имали много общо. Така, културните антрополози установяват, че взаимодействието между културите на различните номадски племена, в посока от Запад на Изток и обратното, датират най-малко от VІІІ в. пр.н.е. Древногръцкият историк Херодот, живял през V в.пр.н.е., вече достатъчно ясно разграничава Европа и Азия, която, според него, се простира до Алтайските планини (в крайните западни райони на днешен Китай), през които минавал сухоземният Път на коприната, от Изток на Запад. Едва след източната експедиция на Александър Велики, през ІІІ в.пр.н.е., картината малко се прояснява, а такива понятия като „серес” (както древните гърци и римляни наричали търговците на коприна от Изтока) и „Серика” (далечната източна държава, откъдето тръгвали тези търговци), придобиват все по-голяма популярност в Европа. Според повечето историци обаче, едва през І в.н.е. търговците от двата континента достигат, съответно, Рим и Ло Ян (една от китайските търговски столици по времето на императорската династия Хан). Тоест, на двете страни били необходими цели осем века за да добият, макар и смътна, представа една за друга и то най-вече благодарение на сухоземния Път на коприната, по който керваните пътували дълги месеци и дори години преди да достигнат крайната си цел. През различните епохи, в Европа наричат Китай с различни имена: Серика, Катай, Тинай, Чинистан, преди най-сетне да възприемат сегашното му название (това става по времето, когато там управлява манчжурската династия Цин, т.е. след 1644).
Дълго време, персите и индийците са основните посредници между Далечния Запад и Далечния Изток, като през VІІІ век мястото им е заето от арабите, изпълняващи тази функция чак до ХІІІ-ХІV век. Това, до голяма степен, се дължи на техните мореплаватели, достигнали пристанищата на Югоизточен Китай и по-специално Гуанчжоу, Куанчжоу и Ханчжоу. Именно тяхна е историческата заслуга за запознаването на Запада с четирите най-големи открития на Изтока – хартията, компаса, барута и типографията, както и на Изтока – с културата и мъдростта на Древния Египет, Гърция и Рим. Така Средиземно и Южнокитайско море са свързани отчасти по суша, отчасти по море, а пътят от едното до другото, така увлекателно описан от Марко Поло и предшествениците му, се превръща в мечтания маршрут на авантюристите от Запада, опитващи се задълбочат познанията си за екзотичната „страна на чудесата” в Далечния Изток.
Китайските познания за Запада пък достигат върха си при управлението на династията Тан (т.е. между VІІ и Х век), когато императорската столица Чанан е напълно открита за чуждестранните търговци, дипломати, артисти, религиозни проповедници и дори мигранти. Всъщност, това е най-успешния, „златен” период в китайската история, през който различни култури и цивилизации получават шанса да контактуват и взаимодействат помежду си свободно и открито, съблюдавайки взаимно уважение и толерантност. Именно през този период, несторианци, мюсюлмани, будисти, таоисти и конфуцианци живеят един до друг в хармония и мир. Именно тогава китайската (или ханската) култура заимства толкова различни чужди влияния (включително от съседните номадски племена) обогатявайки се неимоверно. Неслучайно, китайските мигранти в Източна и Югоизточна Азия, също както и тези в Америка, Океания и Европа, все още се самообозначават като „Тан Рен”, т.е. „наследниците на Тан”, а китайските квартали като „Тан Рен Цие”, опитвайки се съхранят традициите на великата Танска епоха.
Пак по време на управлението на династията Тан, за първи път официално е издадена и 54-томната хроника, описваща пътуването на група китайски монаси, живели през V век, които стигат до неизвестна земя, разположена на 30000 мили източно от крайбрежието на Китай и наречена от тях „Фусан Гуо” или „Страната на кактусите”. Съдейки по цветистите описания на природата и местните жители, в които учените безпогрешно познават древните маи, очевидно става дума за днешно Мексико. Нещо повече, монасите отделят доста място, изброявайки сходствата между културата на маите и азиатската култура. Това пътуване е осъществено 1000 години преди Колумб да открие Новия свят. За съжаление, поради огромното разстояние, липсата на навигационни умения и, най-вече, на желание за по-нататъшни изследвания, откритията на монасите са забравени. След залеза на епохата Тан (в началото на Х век) следват дълги столетия на отказ от активни контакти с останалия свят, чак до разцвета на управлението на династията Мин, през ХV век.
За разлика от арабските и персийските мореплаватели, които не се боят да предприемат дълги и рисковани пътешествия, китайските им колеги, както и мигрантите в периода след династията Тан, концентрират усилията си предимно в района на Южнокитайско море (наречено Нан Ян, или „Южното море”) и в по-малка степен, в западната част на Индийския океан, който по онова време получава името Си Ян или „Западно море”. В пост-танската епоха, Китай е поделен между няколко малки и съсредоточени върху вътрешните си проблеми династии, като изключим разбира се управлението на династията Юан (1206-1368), по време на която монголците разширяват континенталната си доминация отвъд Уралските планини, в Източна Европа. Въпреки че през онази епоха монголците са известни на Запад най-вече като решителни и жестоки завоеватели, те (подобно на повечето други номадски племена) са достатъчно „отворени” в културно отношение, позволявайки на различните религии и култури да си взаимодействат и процъфтяват в завладените от тях територии. Ето защо Марко Поло и съвременните му пътешественици и мисионери от Запада (включително арабите) обикновено са добре приети и уважавани в двора на императорите Юан. Въпреки че управлението на тази монголска династия в Китай не трае дълго, то съдейства за взаимното разбирателство между Изтока и Запада, отново подчертавайки посредническата роля на Централна Азия и Близкия Изток.
За разлика от държавите в района на Средиземноморието, повечето от които се стремят към нови открития и експанзия във все още непознатите части на света, Китай, който в продължение на дълги години се намира в застой, оставайки си затворена аграрна държава, е ориентиран по-скоро навътре и концентрира вниманието към собствените си проблеми. С едно забележително изключение, в лицето на третия император от династията Мин – Юн Ли, който, в началото на ХV век, нарежда на доверения си евнух-мюсюлманин и известен мореплавател – адмирал Чжен Хъ, да построи огромен флот (най-голяма и силна морска армада, която светът е виждал до този момент) и да предприеме серия от плавания към крайбрежните държави в Южнокитайско море и още по на запад, към страните, разположени по бреговете на Индийския океан, чак до източното крайбрежие на Африка.
