1989: скокът в неизвестността

Разбира се, всичко казано по-горе ни най-малко не омаловажава стореното от „Солидарност”, „Харта 77”, папа Йоан Павел ІІ, Маргарет Тачър или Роналд Рейгън. Всеки от тях изиграва своята роля. Ролята на Горбачов обаче, е много по-важна.

Фактът, че най-циничната измежду политическите системи не просто ражда човек като Горбачов, но и го издига до върховете на властта, дава богат материал за размисъл. Макар че историята има и своята разочароваща страна. В известното си есе „Диктатурите и двойните стандарти” Джийн Къркпатрик прави две съществени забележки за разликата между тоталитарните режими и по-прозаичните форми на диктатура. Последните са по-малко склонни да разрушат нормите и навиците на ежедневния живот, освен това, те са по-възприемчиви към заплахата да бъдат свалени от власт, което никога не се случва на тоталитарните режими (с изключение на случаите на тежко военно поражение).

На пръв поглед, крахът на съветската система опровергава последната от двете тези. Но дали действително е така? Масовите протестни действия наистина водят до падането на комунистическата власт в региона, известен като Източна Европа, но това, на практика, са колониални режими, натрапени на съответните страни със силата на съветското оръжие. И бунтовете против тях са не само антикомунистически, но и (може би в още по-голяма степен) насочени срещу властта на „чуждите агенти”. В тази връзка е показателно, че двете комунистически правителства, дошли на власт най-вече благодарение на местните революционери, а не толкова на руските войници, т.е. правителствата на Югославия и Албания, успяват да се задържат на власт още една-две години. Съветските комунисти обаче, не се сблъскват с някакви сериозни предизвикателства, вътре в страната. С други думи, констатацията на Джийн Къркпатрик, че репресиите обикновено имат ефект и режимите, които не се колебаят да ги прилагат, много трудно могат да бъдат свалени, макар и да звучи тъжно, е съвсем справедлива.

Студената война

В продължение на повече от 40 години, тезата за студената война доминираше в световната политика и беше предмет на ожесточен дебат сред американските политолози. Какъв бе източникът на този конфликт? Дали корените му следва да се търсят в съветската агресивност, или във взаимното недоверие? Дали тази война е отбранителна за Америка или става дума за сблъсък между две свръхдържави, които Пол Уорнке (главният преговарящ по въпроса за съкращаването на въоръженията по времето на президента Картър) сравни с „два скорпиона, затворени в един буркан”. И, как следва да се характеризират конфликтите в различните райони на развиващия се свят? До каква степен те се подхранват от съветската намеса и доколко се коренят в хроничните локални сблъсъци и вражди?

През 1989, отговорите на всички тези въпроси най-сетне се обозначиха достатъчно ясно. В момента, когато Горбачов сложи край на съветските глобални амбиции и на враждебността към Запада, приключи и студената война. Тоест, Кремъл се оказа в състояние да я прекрати, защото през цялото време тя беше негово собствено творение.

С края на студената война, скоро заглъхнаха и малките „горещи” войни между левите и десните в най-различни точки на света. Навремето, „гълъбите” твърдяха, че „ястребите” преувеличават съветското въздействие върху тези конфликти. Но в Централна Америка, Южна Африка и всички оставали региони, прекратяването на съветската намеса бързо доведе до намирането на компромисни решения. Взаимните антагонизми по места бяха съвсем реални, но без съветското влияние, задълбочаващо конфликтите, те се оказаха напълно разрешими.

Но, ако ние, на Запад, виждахме в поражението на комунизма доказателство за триумфа на собствените ни подходи и ценности, други го изтълкуваха по съвършено различен начин. Осама бин Ладен и неговите привърженици например, сметнаха, че Съветският съюз не е бил победен от Запада, а от вярващите мюсюлмани от Афганистан и чуждестранните джихадисти, влели се в техните редове. Те стигнаха до извода, че това поражение не доказва предимствата на западната цивилизация, а само доказва преходния и характер. И, че ако радикалният ислям е съумял да победи едната свръхдържава, може да победи и другата. Тоест, ако е успял да преживее комунизма, ще може да надживее и демократичния капитализъм.

Няколко години след 1989 и по точно на 11 септември 2001, тази нова идеология прекъсна мирното съществуване на „епохата след края на историята” на планетата. Сблъскахме се с предизвикателства, които очевидно не могат да бъдат игнорирани със заклинанията на Френсис Фукуяма за това, че никакви разновидности на национализма вече не са в състояние да отправят историческо предизвикателство към демократичния капитализъм, просто защото не притежават подобно „универсално значение”. Едно е, когато ислямистите твърдят, че действат от името на народните маси, без значение дали става дума за т.нар. „умма” (т.е. световната общност на вярващите мюсюлмани), и съвсем друго – когато в тяхна цел се превърне цялото човечество.

Както посочват мнозина анализатори, потенциалът на предизвикателството, отправено към демократичния капитализъм от комунизма и социализма, се заключаваше в способността на тези идеологии да изпълняват ролята на „сурогатни религии”, т.е. да изразяват определени духовни интереси и стремежи. Колко силно, в такъв случай, би трябвало да е предизвикателството, отправено от една истинска религия с максимално мобилизирана духовност, черпеща сила от политическите си претенции, т.е. от стремежа към глобална власт?

Днес, когато събитията от 11 септември 2001 постепенно се превръщат в история, у нас, които сме техни съвременници, възниква известна неопределеност относно оценката на заплахата, олицетворявана от ислямизма. Тъй като привържениците му са бедни и слаби, не изглежда особено вероятно, че тази идеология би могла да представлява някаква сериозна заплаха. Като изключим, разбира се, ужасните престъпления, извършвани от фанатизираните ислямисти в една или друга точка на света. Какво обаче ще стане, ако ислямистите дойдат на власт в такива държави, като Пакистан или Египет например? Няма ли да се сблъскаме с нещо, което би могло да се квалифицира като „цивилизационен конфликт”? И няма ли да станем свидетели на новото завръщане на „историята” в пълната и сила?

Тезата на Фукуяма за универсалния характер на демокрацията, общо взето, съвпада с настроенията през последните двайсетина години (т.е. след 1989). По данни на правозащитната организация „Фрийдъм Хаус”, преди двайсет години само 40% от държавите в света са се управлявали от законно избрани правителства. Днес тази цифра е 62%. Тоест, през последните две десетилетия, демокрацията се е превърнала от изключение в правило. Но, колкото и да са важни тези показатели, сами по себе си, те подценяват смисъла на осъществилите се промени, защото общият брой на държавите в света през този период е нараснал с повече от двайсет. Тези нови държави възникнаха или в Третия свят, или на територията на някогашните комунистически федерации. С други думи, нито една от тях не присъстваше в списъка на държавите с реална демокрация от 1989. Разбира се, много от новите демокрации са несъвършени, също както немалко от онези, възникнали преди тях. В тази връзка, си струва да анализираме и някои други данни на „Фрийдъм Хаус”. Освен че дава сведения за броя на реалните демокрации, тази организация класифицира всяка страна като „свободна”, „частично свободна” или „несвободна”. За да попадне в категорията на „свободните”, държавата трябва не само да провежда честни избори, но и да има добри показатели в сферите на свободата на словото и съвестта, върховенството на закона и т.н. Страните, оценявани като „частично свободни”, могат да имат законно избрано управление, но страдат от сериозни недостатъци в сферата на гарантиране на другите основни политически права – могат да ги управляват монарси или дори диктатори, които, въпреки това, позволяват осъществяването на редица свободи, пък макар и в ограничена степен. Накрая, „несвободните” държави се управляват от репресивни и авторитарни лидери. По тази скала, от 1989 насам, делът на „свободните” страни е нараснал от 36% до 46%. В същото време е налице още по-радикална промяна в противоположната част на скалата, където броят на „несвободните” страни е намалял наполовина – от 41% до 22%.

Когато, в речта при встъпването си в длъжност за втори президентски мандат, Джордж Буш се обяви за унищожаване на тиранията на планетата, думите му предизвикаха много подигравки, а мнозина го обявиха за наивник. На практика обаче, броят на правителствата, които биха могли да се квалифицират като „тирании”, рязко намаля и днес броят им е само 42. Като, най-вероятно, той ще продължи да намалява. Очевидно е, че през последните двайсет години в световната политика се е наложила силна тенденция към повече свобода и ограничаване произвола на властта.

Въпреки това, въобще не може да се говори за някаква идилия. Налице са многобройни и убедителни свидетелства, че там, където авторитарните управници са готови да използват репресии, насилието, както и преди, продължава да е определящо. През 1989, докато противниците на комунизма в Европа печелеха победа след победа, протестите на пекинския площад „Тянанмън” бяха жестоко потушени. По онова време изглеждаше, че суровите мерки на китайските власти само за кратко ще отложат неизбежните промени. Бившият американски посланик в Пекин Уинстън Лорд твърдеше, че: „Сегашният дискредитирал се режим, без съмнение, е преходен... Можем да сме сигурни, че колкото и мрачна да ни се струва днешната интерлюдия, през следващите години Китай ще получи едно много по-просветено ръководство... И може да се окаже, че трагичните събития, на които станахме свидетели, ще съкратят пътя, по който тази велика нация върви към демокрацията”.

Двайсет години по-късно, въпреки че жизненият стандарт в Китай продължава да расте, показателите за свободата в тази страна не бележат почти никаква промяна. При това, Китай съвсем не е единствения, в това отношение. Комунистическите режими продължават безпроблемно да управляват в Куба, Северна Корея, Виетнам, Камбоджа и Лаос. Макар че икономическата философия, дала първоначалната и фундаментална обосновка за монопола на комунистическата партия във властта, отдавна се е изчерпала, тези диктаторски режими не демонстрират никакви признаци, че могат да изпуснат властта, нито пък са налице белези, че някой може да оспори тази власт „отдолу”.

Две трети от останалите „несвободни” държави са страни с голямо преобладаващо мюсюлманско население, което пък означава, че ислямът си остава най-големия бастион на „несвободата”. Ако съумеем да открием (или, което би било по-добре, ако това сторят мюсюлманските интелектуалци) пътя към трансформирането на политическия дискурс в ислямския свят, целта да бъде създаден „свят без тирания” би се оказала реално постижима.

За новата роля на Америка в света

Краят на студената война промени разположението на силите в света, както и динамиката на международните отношения. Той ликвидира съветската заплаха, а заедно с нея и склонността на американците към изолационизъм. Това обаче императивно постави на дневен ред въпроса за ролята на Америка в света. В края на 1989, Джийн Къркпатрик отбеляза: „Трябва да се научим да бъдем държава, а не свръхдържава. Трябва да се подготвим, както психологически, така и икономически, за връщането си към статута на нормална страна”.

Тя обаче не обясни, какво точно трябваше да означава това. Всъщност, от 1914 насам, нищо в света не е „нормално”. Дотогава мирът в Европа се запазваше най-вече от „европейския оркестър” от велики държави. Днес, най-наподобяващият този „оркестър” фактор в съвременния свят на националните държави е ООН. Мнозина наблюдатели дори смятаха, че след края на студената война, ООН най-сетне ще може да изпълни мисията, заради която бе създадена: укрепването на мира в света.

Тази надежда тлееше в сърцата дори на убедените „реалисти”, формирали администрация на Джордж Буш-старши. През 1991 той успя да получи подкрепата на Съвета за сигурност, чиито членове се обединиха за освобождаването на окупирания от иракската армия Кувейт. По този повод, правителството на Буш обяви, че ООН „получи нов импулс за съществуването си, превръщайки се в основен инструмент за съхраняването на мира”. Наследникът на Буш – Бил Клинтън, също се стремеше да усили ролята на ООН за да си развърже ръцете и концентрира своите усилия върху вътрешните проблеми на САЩ.

За съжаление, още когато Клинтън зае поста си, ООН вече беше демонстрирала нарастващото си безсилие, този път по проблема с разпадането на Югославия. В момента, когато етническите прочиствания засегнаха Хърватска и Босна и Херцеговина, светът се оказа с вързани ръце. Нито Америка, нито Европа бяха на висотата на положението, но дори и на техния фон ООН изглеждаше много зле, като с действията си, на практика, само влоши ситуацията в региона. Така, конвулсивната реакция от типа на ембаргото за доставка на оръжия, наложена на всички участници в конфликта, доведе до това, че жертвите се оказаха безпомощни пред своите (по онова време отлично въоръжени) мъчители. Само година по-късно, в Руанда започна да се осъществява нов безусловен геноцид (първият от времето на Холокоста насам), но действията на ООН (или по-скоро нейното бездействие) отново бяха позорни.

В края на първия президентски мандат на Клинтън, Кофи Анан, който първоначално ръководеше миротворческите сили на ООН, а след това пое поста генерален секретар на организацията, публично се оплака, че ООН просто не е в състояние да гарантира поддържането на мира, в която и да било точка на света. На свой ред, президентът Клинтън и държавният секретар Медлин Олбрайт започнаха да определят САЩ, като „незаменима държава” – фраза, звучаща самохвално и обидно за представителите на другите нации, но отразяваща наивното учудване на американския елит от това внезапно направено от него откритие.

През периода от края на 40-те до края на 80-те години, общопризнат факт бе, че дейността на ООН е парализирана от студената война. Постепенно обаче се наложи мнението, че Световната организация е неспособна да играе ролята, за която беше създадена, дори и след края на студената война. Недостатъците на проекта се оказаха прекалено сериозни. Експериментът да се заложи на един международен орган, като гарант за мира, мина през три етапа: Обществото на народите, ООН по време на студената война и ООН след края на студената война И всеки един от тях се оказа неуспешен.

Това означаваше, че бремето по поддържането на мира в света трябваше да бъде поето от някой друг, като САЩ се оказаха единствената алтернатива. В същото време, нито американците, нито останалият свят възприеха лесно и спокойно тази ситуация.

Още в средата на 90-те, т.е. дълго преди спорната война в Ирак, европейските лидери отстояваха и прокарваха идеята, че използването на сила не може да бъде легитимно, ако не бъде подкрепено от Съвета за сигурност на ООН. В същото време, те не бяха склонни да признаят, че всъщност целяха да ограничат „свръхмогъществото” на САЩ, чиято сила им изглеждаше все по-опасно неограничена в новия „еднополюсен” свят.

Що се отнася до самите американци, баналните твърдения от типа, че „не можем да сме световни полицаи” моментално бяха подети и от политиците, и от медиите, без значение дали последните бяха леви или десни. Затова и, когато пламна Югославия, държавният секретар в администрацията на Буш-старши Джеймс Бейкър заяви: „нямаме никакъв интерес в този конфликт”. В продължение на почти три години Клинтън игнорираше кланетата в Босна, също както и геноцида в Руанда (докато той не приключи). През втория си мандат обаче, президентът осъществяваше далеч по-активна външна политика, което дори провокира изявлението на Джордж Буш-младши, по време на кандидатпрезидентската му кампания, през 2000, че възнамерява да ограничи външнополитическата активност на САЩ. И вероятно би го направил, ако само осем месеца след встъпването му в длъжност ислямските фанатици не бяха взривили двата самолета в кулите на Световния търговски център, което обърна всичко наопъки.

Наследството, оставено от Буш-младши, като реакция на събитията от 11 септември 2001, бе отхвърлено от избирателите през 2008. Те предпочетоха да го заменят с президент, който, както по време на кампанията си, така и през първите месеци на своето управление, се позиционира като „анти-Буш”. Барак Обама обеща да замени войнствеността на Буш с дипломатически усилия за преодоляване на разногласията с Иран и Сирия, установяване на по-топли отношения с Русия, Китай, Куба, Венецуела и Бирма и дори за постигането на решаващ успех срещу талибаните в Афганистан.

Поне според мен, в опитите си да разреши тези конфликти и проблеми, господин Обама едва ли ще успее повече, отколкото Клинтън, стремящ се изцяло да разчита на ООН, или от Буш-старши, опитващ се да представи САЩ за „обикновена и скромна държава”. Без оглед на грешките и провалите на Буш-младши, заплахите, срещу които се бореше той, бяха съвсем реални. И едва ли могат да бъдат решени безболезнено. Освен това, при опитите си да ги решим, ние, американците не бива да разчитаме на кой знае каква подкрепа отвън.

Независимо от притесненията на целия останал свят от американската мощ и решимостта на Обама да възстанови добрия имидж на САЩ обаче, в обозримо бъдеще нищо няма да може да промени последиците от 1989: светът, в който живеем ще си остане еднополюсен. Възможно е, ако след двайсет или четиридесет години отново се обърнем назад да видим, че през тази знакова година „краят на историята” или наистина е настъпил, или поне е започнал да настъпва. Много е вероятно още повече държави да станат капиталистически и демократични, а тъй като демократичните страни рядко или въобще не воюват помежду си, светът да стане по-мирен и хармоничен. Засега обаче, на хоризонта въобще не се очертава подобно развитие. И докато е така, мирът и сигурността ще продължат да се опират на същия онзи бастион, който направи възможна и огромната крачка в процеса на утвърждаването на мира и свободата след 1989. Имам предвид, разбира се, американската мощ и американските принципи.

* Авторът е професор в Института за световна политика и един от идеолозите на съвременния американски неоконсерватизъм и глобалната доминация на САЩ