Професор Найл ФЕРГЮСЪН: Америка се намира в заключителния етап на своя републикански период

Интервюто с професор Фергюсън публикуваме с любезното съдействие на Нейтън Гарделс и Noema.

• На фона на демонстрирания от администрацията на Тръмп, радикален суверенизъм, който очевидно се отклонява от основаващия се на правила либерален световен ред, създаден от САЩ след Втората световна война, някои смятат, че Америка е на път да се присъедини към водещите ревизионистки сили – Китай и Русия. Според тях, в момента всички тези големи сили се стремят да формират собствени сфери на влияние, което е в разрез с досегашния модел. Какво смятате вие?
• Ами, не съм съгласен, че Съединените щати по някакъв начин се присъединяват към тези сили, както и да ги наричаме – авторитарни, ревизионистки или някакви други.

Странното е, че през последните четири години преди втория мандат на Тръмп  на власт беше администрацията на Байдън-Харис, като това беше посрещнато с нескрито облекчение от либералите по целия свят, според които „възрастните се върнаха в стаята.“ Очакванията им бяха, че американската външна политика отново ще уважава съюзниците си, но нещата се объркаха катастрофално и последните бяха силно разочаровани. Крайният резултат от външната политика на администрацията на Байдън беше, че се формира ос, която не съществуваше през 2020 и която обедини Русия, Китай, Иран и Северна Корея. При това, за разлика от т.нар. „ос на злото” от 2002, възникнала във връзка с войната в Ирак, тя действително съществува. Тоест, това не е просто идея или празни думи. Защото тези сили си сътрудничат, икономически и военно.

Какво се обърка? Отговорът е свързан с катастрофалния провал на американската стратегия на възпирането, който започна в Афганистан през 2021, силно ескалира през февруари 2022, когато Русия навлезе в Украйна, и се задълбочи още повече през 2023, когато ХАМАС и Палестински ислямски джихад атакуваха Израел, който – на свой ред – нападна Газа. Затова мисля, че преизбирането на Доналд Тръмп беше отчасти резултат от обществната реакция срещу крайно неуспешното управление на демократите, което донякъде напомня на случилото се през 1980, когато американците гласуваха за Роналд Рейгън и отхвърлиха Джими Картър по време на кризата със заложниците в Иран.

Ако се запитаме, какъв е резултатът от преизбирането на Доналд Тръмп, не мисля, че това е голяма победа за Китай, Русия, Иран и Северна Корея. Точно обратното. Мисля, че това беше лоша новина за тях.

Мнозина погрешно смятаха, че победата на Тръмп е била от полза за Владимир Путин. Не мисля, че тази война ще приключи при условията на Путин, ако изобщо бъде прекратена. На второ място, върху Иран отново се упражнява максимален натиск и това е важно. На трето място, митата за Китай бяха увеличени, макар и временно, тоест натискът е и върху върху него. „Малкият ракетен човек” (както преди време Тръмп нарече Ким Чен-ун) в Северна Корея все още чака да получи каквото му се полага, но не мисля, че това ще бъде любовно писмо от администрацията на Тръмп.

Накратко, завръщането на Тръмп бе по-скоро лоша новина за т.нар. „ос на злото”.

• Всъщност, нямах предвид това. Визирам катаклизмите за либералния международен ред на свободна търговия и надеждни съюзи в т.нар. „колективен Запад”. Америка се движи към суверенистки модел на самоуправление, необременен от основана на правила система в глобалните отношения, която да отчита и интересите на другите. Тръмпистка Америка използва меркантилната си мощ, за да постигне своето.
• Когато става дума за либералния международен ред, винаги си спомням, какво е казал Волтер за Свещената Римска империя: тя не е била нито свещена, нито римска, нито империя. Същото важи и за либералния международен ред. Той никога не е бил кой знае колко либерален, международен или особено подреден. Всъщност, твърдението че нещо подобно е съществувало след 1945 е илюзия.

През този период истинската структура на властта в света не се олицетворяваше от Организацията на обединените нации, стояща на върха на либералния международен ред. Имаше студена война, в която две империи - американската и съветската, се бореха за власт, като САЩ нито за миг не преставаха да използват мощта си в класическия смисъл на това понятие.

Чета много коментатори, които ни внушават: „колко ужасно и шокиращо е, че след прекрасната епоха на либералния световен ред Съединените щати се връщат към империята“. Преди 20 години написах книга, озаглавена „Колосът“, в която доказвам, че САЩ са били империя в продължение на дълги години и не са спрели да бъдат такава през 1945.

Интересното за студената война беше, че и двете империи се обвиняваха взаимно в империализъм, като всяка от тях твърдеше, че не провежда имперска политика. Всъщност, чисто функционално, и двете бяха империи.

Днешните Съединени щати имат много общо с империите от миналото, особено в способността си да проектират военна и военноморска мощ по целия свят. Затова мисля, че може би следва да сме малко по-скептични към концепцията за либералния международен ред.

Интересното при Тръмп е, че той е съвсем ясен по този въпрос. Той иска Гренландия. Иска да си върне Панамския канал. Тоест, в известен смисъл, се връщаме към ерата на президента Уйлям Маккинли в началото на ХХ век. Това обаче, не е изненадващо, защото Тръмп откровено заяви още по време на предизборната си кампания, че именно Маккинли е неговият герой и това не е само „онзи Маккинли, повишил вносните мита”, но очевидно и Маккинли, който в резултат от Испано-американската война присъедиява Пуерто Рико, Гуам и Филипините с опция да стори същото и с Куба. Затова мисля, че с влизането на Тръмп в Белия дом просто се върнахме към модела от края на XIX век.

Повишаването на митата, както и имиграционните ограничения, датират именно от края на XIX век. Голяма част от популисткия език, който Тръмп използва, е много познат за всеки, който е изучавал американската история от онова време.

Прогресистката Америка претърпя много тежко поражение на изборите през 2024 и в момента е ангажирана с една от най-дългите аутопсии в американската политическа история. Тези хора все още не са разбрали, защо са загубили. При всички случаи идеите и тенденциите от епохата на Маккинли очевидно доминират.

Тоест, не става дума за нов феномен, а просто за нещо, което винаги е било така. Ще припомня, че по време на войната в Ирак неоконсерваторите открито говореха за връщане на американската империя.

Нещата обаче се объркаха. Един от аргументите, които изложих в „Колосът“, беше, че Съединените щати всъщност не са много добри в това да бъдат империя по модела на Великобритания през XIX век  например. Налице е структурен проблем с Американската империя, който следва да бъде посочен.

Съществуват дефицити, които затрудняват създаването на ефективна империя. Има дефицит по отношение на работната сила например, тоест, Америка внася хора. В същото време тя, на практика, не изнася хора. Много малко американци са склонни да живеят дълго време в горещи, бедни и опасни места. Това обяснява и шестмесечните командировки на американските военни в чужбина.

Впрочем, има и друг вид дефицит – фискален. Америка не може да си позволи да окупира територии по цялата планета, както правят навремето британците или французите.

Налице е и друг проблем и той е, че за първи път в историяята си Америка харчи повече за изплащане на лихви по дълга си, отколкото е военният и бюджет. При това положение, САЩ очевидно са в беда, което между другото важи за всяка империя от Испания  , през XVI век, насам.

И накрая, съществува феноменът на бързото разконцентриране на общественото  внимание, което според мен е присъщо на американския обществен и политически живот. Американците бързо губят интерес към осъществяваните от САЩ сложни и хаотични авантюри в чужбина, което силно затруднява успешното им завършване, без значение, дали става въпрос за Виетнам, Ирак или Афганистан.

Всичко това са структурни проблеми. Американската империя е един от странните случаи на очевиден когнитивен дисонанс: функционално, Съединените щати притежават много от характеристиките на империя, но самите американци всъщност не искат да бъдат империя и това кара американската мощ да се колебае. Има периоди на демонстрация на сила, а след това - периоди на отстъпление. И когато Тръмп прекали, което несъмнено ще се случи, ще станем свидетели на поредния период на отстъпление. Гледали сме този филм вече няколко пъти.

• Ако дори фикцията за ред, основан на правила, вече не съществува, тогава всичко е подложено на риск. Някои анализатори, като Робърт Каплан, се опасяват, че вървим към нещо, което той нарича „глобален Ваймар“, а това означава, че ако липсва авторитетен хегемон, в създалия се вакуум ще възникне хаос, от който може да се появи нещо много опасно, както се случва в Германия между двете световни войни. От другата страна е познатата идея на консервативния немски юрист Карл Шмит, който предвижда появата на няколко „Grossraums“ или „големи пространства“, където основните сили доминират над морето, сушата и технологиите в своята сфера на влияние. Според него, тези сфери на влияние, биха могли да се балансират взаимно, тъй като никоя не е достатъчно силна, за да доминира над останолите. Как виждате развитието на съзвездието от сили в бъдеще?
• Мисля, че е нещата са доста по-прости. Не е нужно да се прибягва до аналогии с Ваймарска Германия, за да се обясни случващото се през XXI век. В момента сме във Втора студена война и сме в нея от поне шест години.

В тази „война” Китай играе ролята на Съветския съюз, а САЩ са си САЩ. На първо място, можете да разберете, че става дума за студена война, защото има само две суперсили. Няма други суперсили в сферата на изкуствения интелект. Няма други квантови суперсили в сферата на технологиите. Тези сили са само две.

На второ място, има ясна идеологическа разлика между тях като тя стана още по-изразена, откакто Си Дзинпин стана лидер и акцентира върху марксистко-ленинските корени на Китайската народна република. Съединените щати, дори с Доналд Тръмп като президент, са нещо коренно различно. Това е двупартийна, а не еднопартийна система. Това е система, в която върховенството на закона е реално в смисъл, че дори президентът е ограничен от закона. Може да не му харесва, но е така и ще продължи да бъде, и това е коренно различно от модела на Китай. Тоест, налице е дълбок идеологически разрив.

Също както през първата студена война, двете суперсили са въвлечени в технологична надпревара, както и в класически геополитически спорове относно Тайван и Южнокитайско море.

Втората Студена война е все още в сравнително ранен етап. И все пак, в общи линии, всичко, което се случва в света, вече може да се разглежда в този контекст. Например, войната в Украйна прилича на Корейската война през 1950-1953, демонстрирала ясно, че светът вече е разделен на два блока.

Ако погледнете, кой подкрепя Украйна и кой подкрепя Русия, ще видите, че това са почти същите сили, които подкрепят Южна и Северна Корея в началото на 1950-те години. Близкият изток също беше театър на първата студена война. Войната Йом Кипур през 1973 е може би най-важната през онзи период и ето че отново - 50 години по-късно и  почти точно на същия ден, станахме свидетели на изненадваща атака срещу Израел, която ни накара отново да се съсредоточим върху Близкия изток.

Ето защо си мисля, че е по-лесно да разберем случващото се днес, ако просто си представим, че от1991, когато Съветският съюз се разпадна, до 2012, когато Си Дзинпин пое властта в Китай и със сигурност до 2016, когато Доналд Тръмп за първи път спечели президентските избори, сме живели в своеобразен междувоенен период.

В този междувоенен период между двете студени войни всички си прекарахме страхотно. Независимо от някоя и друга финансова криза и някоя и друга терористична атака, в света цареше относителен мир.

Важно е да се отбележи, че връщането ни към студената война не гарантира, че резултатът ще бъде същият, т.е. че САЩ по някакъв начин ще спечелят и втората студена война.

Китай е много по-опасен противник, отколкото някога беше Съветският съюз. Той е много по-мощен в икономическо отношение. Китайската икономика е по-голяма от американската по паритет на покупателната способност. Дори на база сегашни долари, БВП на Китай е много по-близо – приблизително 70% от БВП на САЩ – отколкото някога е бил Съветският съюз – 44% в разцвета си, т.е. под ½.

Тоест, за Съединените щати, това е една по-трудна студена война. Просто следва да сме наясно, че имахме много хубав междувоенен период след разпадането на Съветския съюз, но днес сме изправени пред нова марксистко-ленинска суперсила, която представлява дори по-голямо предизвикателство от предишната.

• Тоест, очаква ни нов двуполюсен световен ред?
• Точно така. И онези, които живеят в Европа го виждат най-ясно.

Европейците биха искали да са сред големите играчи, но не са. Всъщност те са обект на тази нова студена война, повече отколкото субект, в смисъл, че не могат да упражняват стратегическа автономия. Войната в Украйна им беше наложена в резултат от провала на американското възпиране. След като това възпиране се провали и Русия стартира своята инвазия, решението на САЩ беше да подкрепят Зеленски, който беше убеден да не избяга. Това, от своя страна наложи войната и на техните европейски съюзници. На практика, Европа е пътник. Европейските лидери говорят от години за стратегическа автономия. Войната в Украйна обаче разкри, че са безкрайно далеч от това да я постигнат и ще им отнеме много години това да се случи. Освен това, те не са претенденти за лидерство в надпреварата в сферата на изкуствения интелект, а това е от фундаментално значение.

• Днес Китай и Русия се самовъзприемат като „държави - цивилизации“, което е начин да легитимират мощта си си чрез континюитета на историята. В синхрон с това, много хора на Запад, като Илън Мъск, Джорджа Мелони или Виктор Орбан, твърдят, че защитават собствената си цивилизация.

За италианския премиер например, западната цивилизация се основава на гръцката философия, римското право и християнския хуманизъм. Преди време написахте увода към книгата на главния изпълнителен директор на Palantir Алекс Карп, озаглавена „Технологичната република: твърда сила, меки вярвания и бъдещето на Запада“. Така че това е нещо като огледална реакция на претенциите на Русия и Китай. Смятате ли че то е елемент от конфликта? Защото това е културен и цивилизационен, а не само идеологически сблъсък.

• Да, така е. Преди доста години написах книга, озаглавена „Цивилизацията“, чието подзаглавие беше „Западът и останалите“. И предизвиках възмущението на колегите си от Харвард, като започнах да водя курс, под надслов „Западното господство, движещите сили на глобалната мощ“.

Основната теза в книгата, както и на курса ми в Харвард беше, че около 1600-та година в света се случва нещо много необикновено. Хората от Западна Европа започват да изпреварват останалия свят по най-различни начини и в най-различни сфери. Те развиват различни системи на управление, основани на конкуренцията, а не на политическия монопол. Това е важно.

Освен това западноевропейците са пионери във възприемането на нов научен метод, който е различен от всичко, правено преди това, и е далеч по-ефективен в установяването на начините за управление на света, както и за неговото разбиране. Те също така създават правни системи – общо право и гражданско право – основани на идеята за частната собственост като основа. Те са пионери в съвременната медицина и демонстрират различно отношение към потреблението и труда.

Всички тези различни идеи и институции се развиват с течение на времето, единствено на Запад, т.е. в Западна Европа и териториите, където се заселват много хора от Западна Европа, като Северна Америка например.

Паралелно, по света съществуват и други цивилизации, като ислямската например, но тя е коренно различна. Тя е постигнала много неща, но не и това, което току що описах. Китайската цивилизация пък  е била далеч по-напреднала, да речем, през 1000-та година, отколкото всички в Западна Европа. Но през по-голямата част от следващото хилядолетие Китай се намира в застой.

Това обаче е история. Днес живеем в заключителния етап от този период на западно господство.

Защо е така? Ами, защото останалият свят най-сетне осъзна, че ако не може да  победиш Запада, следва да се присъединиш се към него. И така, хората в незападните общества, започвайки от Япония, изтеглиха убийствените приложения на западната цивилизация. И разбира се, те работят навсякъде, защото едно от важните неща за идеите и институциите е, че не ги интересува с какъв цвят на кожата си или каква религия изповядваш. Ако възприемете тези идеи и институции, вашата икономика ще расте, животът ви ще стане по-дълъг и всичко ще бъде по-добро.

Учудващо е само, че това отне толкова време. Китай например осъзна чак в края на ХХ век, че наистина има само един път към просперитета и той включва пазарите и науката. И този факт не можеше да се манипулира заради идеологическите предпочитания на Мао. След като най-накрая го разбраха, китайците наваксаха изоставането си, при това го направиха изключително бързо.

Ако се върнем назад в историята до въпросната 1600-на година, ще видим, че по онова време няма кой знае каква разлика между китайските и европейските доходи. Но с течение на времето между тях възниква драстичен разрив, продължил чак до 1979, когато, по своята покупателна способност, средностатистическият американец е бил 22 пъти по-богат от средностатистическия китаец. Днес обаче, той е само трикратно по-богат, защото през последните 47 години станахме свидетели на драматично свиване на съществуващия разлом. Това е историята на нашето време.

Именно по този начин следва да разсъждаваме за сегашния исторически момент. Проблемът на китайците е, че все още не са изтеглили всички убийствени приложения на Запада. Те например, никога не са били склонни да изтеглят приложението за политическата конкуренция, тоест идеята, че трябва да има конкуренция между институциите и клоновете на управлението и партиите. А без това те не могат да имат истинско върховенство на закона, защото не може да има върховенство на закона, ако няма отчетност чрез независима правосъдна система. Всъщност, това, което китайците направиха, беше да вземат науката и със сигурност да вземат съвременната медицина, да създадат консуматорско общество и трудова етика, но те не желаят да имат институции, предполагащи конкуренция и защитено право на частна собственост.“ Ето защо, поне според мен, тяхната система едва ли ще успее. Тя е непълна и, следователно, фундаментално обременена. Затова смятам, че има вероятност да се разпадне през следващите 10 или 20 години.

• Но, ако това е вярно, защо тогава – както твърдят хора като Алекс Карп - е толкова важно, САШ така яростно да се стремят към гарантиране на тотално превъзходство в областта на изкуствения интелект и технологиите, след като – както твърдите - китайската система е обречена на разпад?
• Защото урокът от историята на ХХ век е много ясен: тоталитарните режими са способни да нанесат катастрофални щети, дори ако в крайна сметка не са в състояние да се самоиздържат. Именно в периода на най-голямата си сила те са най-опасни.

Нацистка Германия със сигурност го доказва. Същото направи и Съветският съюз. За разлика от, да речем, 1990-те години, Китай е повече от военен съперник на Съединените щати в Индо-Тихоокеанския регион. Той има по-голям военноморски флот. Натрупал е огромен арсенал от ядрени оръжия, както и неядрени оръжия, включително усъвършенствани ракети, които могат да потопят американските самолетоносачи.

Тази драматична надпревара за постигане на военен паритет създаде сериозна заплаха не само за Съединените щати, но и за техните съюзници. Съгласен съм с Алекс Карп, че свят, в който Китай би спечелил, вероятно ще е свят, в който индивидуалната свобода доста бързо ще бъде потисната.

Когато става дума за авторитарен режим, разполагащ с изкуствен интелект, пълна система за социален кредит и тотална технология за наблюдение, следва да сме наясно, че той може да бъде далеч по-успешен от всички подобни режими, съществували в средата на ХХ век, включително от Съветския съюз на Сталин. Това е реална заплаха и е най-опасна сега, защото Съединените щати и техните съюзници са ужасно претоварени и недофинансирани. Намираме се в ситуация, в която - поради края на първата Студена война - си мислехме, че ни се полага дивидент от постигнатия мир, което доведе до драстичен спад на инвестициите в отбранителни технологии. Това самодоволство и високомерие ни направи много уязвими, особено в Индо-Тихоокеанския регион.

Все пак смятам, че в рамките на 10 или 20 години, свободните общества могат и да надделеят, но само ако се окажат по-иновативни от съперниците си.

В краткосрочен план обаче, ще преминем през изключително опасен период, както през 1930-те години, а също през 1960-те и 1970-те години, когато тоталитарните режими имаха капацитета да водят война срещу свободните общества, при това днес те са в състояние да спечелят такава война. Ето защо Карп е прав. Не трябва да им позволяваме да придобият решаващо технологично и особено военно-технологично предимство, защото ако разполагат с такова, е много вероятно да го използват.

• Как изкуственият интелект се вписва във всичко това? На Запад са склонни да се утешават с мита, че Китай е неспособен да създава иновации. Вижте обаче китайския DeepSeek, представляващ модел с отворен код, който не отстъпва на най-доброто, постигнато от Запада в сферата на генеративния изкуствен интелект.
• В този дебат е налице сериозно объркване, защото хората използват термини като изкуствен интелект и големи езикови модели (LLM) като взаимозаменяеми. Големите езикови модели наистина са част от изкуствения интелект, но поне според мен не са най-важната.

Голяма част от това, което LLM правят, е, че в известен смисъл фалшифицират човешкия дискурс и ни позволяват бързо да генерираме текстове, които изглеждат човешки, въпреки че не са генерирани чрез човешки интелект. Тоест, това всъщност е играчка. Играчка, която ви позволява да създавате книги за секунди или пък да генерирате изображения за секунди. Но това, което представляват тези неща, е на практика фалшиво човешко съдържание. От него има известна полза и то вероятно представлява смъртоносна заплаха за досегашните търсачки като Google например. Но не това е важното за изкуствения интелект.

Важното за изкуствения интелект е способността му да осъществява научни изследвания в мащаби, невъзможни досега, както и (тъй като притежава огромна изчислителна мощност) да открива и проектира нови вируси например. Именно силата на научния изкуствен интелект би трябвало да ни тревожи.

Ясно е също, защото това вече е факт, че можете да имате оръжейни системи, базирани на изкуствен интелект, в които решенията за насочване и стрелба не се вземат от хора, а се вземат  - при това много по-бързо - от изкуствения интелект. Това, което тревожеше Хенри Кисинджър в по-късните години от живота му, не бяха LLM, а приложенията на изкуствения интелект в научните изследвания и по-специално в оръжейните системи.

Каквото и да се твърди относно това, как ще ограничим тази опасност, не мисля, че има гаранция, че и Китай ще стори същото. Изтръпвам само като си помисля, какви експерименти с изкуствения интелект осъществяват в момента китайците, което прави възможно провеждането на много по-радикално научно изследване на вирусните структури, а това е само един пример, защо наистина би трябвало да се тревожим.

• Вие сте сред известните биографи на Хенри Кисинджър. Според него, изкуственият интелект е резултат от философията на Просвещението за критичното мислене, но сега, с изкуствения интелект, имаме технология, която се нуждае от нова философия. Какво е имал предвид?
• Едно от най-впечатляващите неща за Хенри Кисинджър, дори през последното десетилетие от живота му, беше способността му да вижда последиците от изкуствения интелект преди почти всички останали, освен специалистите в тази сфера, разбира се. Прозрението, което имаше, много преди някой да е чул за ChatGPT, беше, че сме произвели технологии, създаващи неща и постигащи резултати, които не можем да обясним. Фактът, че разсъжденията на един модел на изкуствен интелект не са човешки и, следователно, могат да дадат резултати, които не можем да обясним, следвайки пътища, които самите ние не можем да интерпретираме, беше оценено от него като фундаментална промяна. Това ни връща към епохата преди Просвещението, или, бих казал, дори към епохата преди Научната революция, в която много от случващото се около хората от онова време е било неразбираемо за тях.

През по-голямата част от историята нещата, които са се случвали в света на природата, са били неразбираеми за хората, затова сме ги приписвали на богове или други извънземни сили. Интересното при изкуствения интелект е, че той създава нова възможност за объркващи резултати, които не можем да обясним. И вече няма да ги приписваме на боговете, а на големите езикови модели, т.е. на изкуствения интелект. Това, което тревожеше Кисинджър, беше усещането, че нещата ще станат също толкова неразбираеми, колкото са били за средновековните селяни.

• Тоест, всички тези постижения в сферата на знанието ни връщат към средновековното невежество?
• Да, на практика, те правят точно това. Изкуственият интелект е творение на един чужд и превъзхождащ ни ум, който при това е създаден тук и от нас, самите, а не идва от някоя далечна, друга вселена.

Спомнете си романа „Трите тела” (преведен и на български – б.р.) на най-известния китайски автор на научна фантастика Лю Цъсин. В него жителите на планетата Трисолар идват на Земята от далечна галактика и са интелектуално и технологично по-висши от нас. В нашето въображение винаги сме предполагали, че извънземните ще дойдат от друг свят. Сега обаче се оказва, че ние сами ще ги създадем и ще ги дарим с интелект, който в крайна сметка ще ни превъзхожда.

Тоест, трябва много да внимаваме, докъде може да ни доведе това. Най-малкото, рискуваме да споделим съдбата на конете. Конете все още съществуват и могат да бъдат много красиви. Но те отдавна са престанали да бъдат основното средство за транспорт на вечно бързащите хора. Точно както те бяха напълно заменени, ние сме в опасност да заменим себе си с изкуствения интелект, както някога заменихме конете с влаковете и автомобилите.

• Доскоро в Америка усилено се прокарваха идеите на крайно либералното отворено общество и „уокизма” (ултралиберална политическа доктрина, изразяаща се в натрапчивото налагане на либералните идеи и острата конфронтация с всеки, които не ги споделя – б.р.). Сега нещата сякаш се изместват към връщането на това, което някои наричат ​​„силни богове, семейство, вяра и нация“, т.е. от завръщането към традиционалистките християнски ценности. Дали сме свидетели ли на краха на либерализма като доминираща философия или просто преминаваме през друг цикъл, който може да се обърне отново?
• Мисля, че най-поразителното в „уокизма” и т.нар. „Велико пробуждане”, които са проява на радикално прогресистката идеология, беше колко нетолерантна се оказа тя. „Уокизмът” направи живота в университетските кампуси изключително неприятен, защото нетърпимостта на радикалните прогресисти към всички идеи, които са в разрез с техните собствени, се превърна в най-характерната черта на краткотрайната им доминация и упражнявания от тях морален терор. Всъщност, през по-голямата част от последните 60 години повечето хора до голяма степен съхраниха лоялността си към вярата, нацията и семейството. Може би онези, за които Америка се изчерпва с Лос Анджелис и Ню Йорк не са го забелязали, но, общо взето, това беше точно така.

Онова, което се случи през 1960-те години, беше, че елитите, като започнем с тези от англоезичния свят, прегърнаха една доста радикална социална промяна, в чиито рамки сексуалността беше далеч по-малко строго контролирана и в която цяла гама от различни съмнителни твърдения и вярвания получиха легитимност, а боговете на викторианците от ХIX век биваха осмивани и подигравани.

Не мисля обаче, че тази „културна революция” оказа наистина дълбоко влияние върху по-голямата част от населението на САЩ. Обикновените американци я виждаха в „Шоуто на Ед Съливан“ или пък са чели за нея във вестниците, но не съм сигурен, че тя е променила коренно живота в по-голямата част от страната. Вероятно е оказала много по-голямо влияние върху жителите на Западна Европа.

Всъщност, това, което се случи през последните десет години, беше, че след като претърпя пълно поражение в сферата на икономиката, радикалната левица реши да възприеме безумната „политика на идентичността“, целяща да трансформира нашето разбиране за американската история и за днешното американско общество по начин, който съзнателно разделяше обществото и бе враждебен към индивидуалната идентичност. Левицата отново акцентира върху расовите различия, изоставяйки идеята, че обществото не може да се влияе от цветовете на кожата на гражданите. Освен това използва като своеобразно оръжие категории като „трансджендър“, касаещи нищожни малцинства от хора със специфична сексуална ориентация..

Целта на всичко това беше създадаването на нова и революционна културна среда. Това до голяма степен бе постигнато в много университети, но всъщност не успя да придобие наистина мащабни измерения. Ако си припомним основните социологически проучвания преди последните президентски избори в САЩ ще видим, че по цял ред въпроси, като например правата на транссексуалните спортисти да се състезават в женски спортове, левицата от Демократическата партия се отклони толкова много от общоприетото мнение, че почти изпадна от класациите. Общото мнение, независимо дали става дума за мнението на бял или цветнокож, не се бе придвижило толкова далеч по тези въпроси за идентичността, колкото се искаше на левицата.

Тоест, случилото се не е дълбока негативна реакция, а просто отхвърляне на тези идеи от обикновените американци. И интересното е, че това отхвърляне е характерно за почти всяка демографска категория. Всъщност, имаше само една категория американски избиратели, които не се обърнаха към Доналд Тръмп в периода между 2020 и 2024 – тази на белите жени с висше образование. Всички останали се отдалечиха от онова, което прогресисткото крило на Демократическата партия се опитваше да постигне.

• Значи това мълчаливо културно и политическо мнозинство на практика е възкръснало или по-скоро е излязло от сянката?
• Всъщност, то никога не е изчезвало, а просто се утвърди отново пред лицето на едно крайно невъздържано, радикално прогресистко движение, което се беше откъснало от социалната реалност. Когато навремето Ричард Никсън използва фразата „мълчаливо мнозинство“, го прави в отговор на антивоенните протести през 1968-1969. Той е наясно, че протестиращите са сравнително незначително малцинство от американците. Повечето американци всъщност не бяха с тях и затова апелът към мълчаливото мнозинство беше хитър ход от страна на Никсън, за да се възползва от факта, че повечето хора са доста социално консервативни и не се интересуват особено от революционата промяна на утвърдените норми.

Левицата обаче отново забрави това и попадна в същия капан, в който и през далечната 1968-ма, тоест тя отиде твърде далеч в радикализирането на отношенията между половете и отношенията между расите. Но, ако отидете твърде далеч в тази посока, мълчаливото мнозинство ви казва: „чакайте малко или ще спрем да мълчим толкова дълго, колкото е необходимо, за да ви накараме да млъкнете.“

• В личния си живот и вие, и съпругата ви, Аян Хирси Али (известен нидерландски политик от сомалийски произход, която активно се противопоставя на радикалния ислямизъм), сте приели християнството. Вписва ли се това в така очертания по-голям културен момент?
• Родителите ми бяха убедени атеисти. Бях отгледан в семейство, в което официалното мнение беше, че животът е космическа случайност.

Самият аз на два пъти изоставях атеизма, който сам по себе си е своеобразна форма на вяра. На първо място, изучавайки историята осъзнах, че всяко общество, основаващо се на атеизма, е обречено на катастрофа. Всъщност, връзката между отричането на религията и крайното насилие е много тясна. Най-лошите режими в историята са били ангажирани с антиклерикални действия, като болшевишкия или, да речем, режимът на Мао в Китай, да не говорим за нацистите, които се обръщат срещу Христос, идентифицирайки го като евреин (какъвто е бил).

Така, в крайна сметка, стигнах до извода, че не е възможно едно обшество да се организира на основата на атеизма. Тоест, станах като Токвил. Все още нямах истинска религиозна вяра, но усещах, че би било добре, ако хората, като цяло, я имат.

Втората стъпка, която ме накара да се върна към християнството, беше осъзнаването, че човек не може да организира живота си като индивид или като семейство без религиозна вяра и, че учението на Христос представлява изключително мощно и революционно решение на някои от основните проблеми на човешкото съществуване.

Истината е, че все още не сме измислили нищо по-добро. Всъщност, всички опити да се намерят алтернативи, според мен, са били неуспешни. Ето защо, по много лични причини, аз и съпругата ми стигнахме до християнството, защото ни се струваше, че няма друг начин да живеем добър, пълноценен живот и да бъдем ефективни родители.

Съпругата ми Аян измина съвсем различен път. Не бих говорил от нейно име, тъй като тя започва като мюсюлманка, а след това беше един от „новите атеисти“. Но, в крайна сметка, стигна по много характерен начин до необходимостта от християнския Бог. Тя оцени и стигна до учението на Христос по начин, по който аз не можех, но в крайна сметка и двамата стигнахме до една и съща точка.

Вероятно случилото се с нас е нищожна част от отдавна очакваното възраждане на религиозната вяра, но си мисля, че това е може би единственият начин ние, на Запад, да можем да устоим на предизвикателствата, пред които сме изправени в момента. Просто не е възможно да имаме силата да устоим на предизвикателствата на комунистическите режими в Китай и Северна Корея, на ревизиониска Русия, или на радикално ислямистки Иран.  Не можем да устоим на тези предизвикателства с писанията на еволюционисти като Ричард Докинс и Стивън Пинкър. Това не е достатъчно.

• А какво мислите за решението на президента Тръмп да започне (точно както обеща) своеобразна тарифна война, насочена най-вече срещу Китай, но не само срещу него?
• Следва да сме наясно, че тарифите са част от негативната реакция срещу Китай, която Доналд Тръмп оглави. Ще припомня, че още в предизборната си кампания през 2016 той се позиционира като първият политик от цяло поколение насам, който се изправя срещу китайското предизвикателство. И това бе една от причините да спечели. Според него, тарифите са важен инструмент за реализацията на този по-войнствен подход към китайците. Това обаче не е единственият инструмент. Не мисля, че можем да отделим тарифите от технологичната война. Те не бяха отделени през 2018-2019, няма да бъдат отделени и сега.

Ще припомня, че тогава САЩ не само наложиха тарифи върху китайския износ, но по-важното е, че установиха контрол върху износа на важни технологии, по-специално полупроводници, предназначениза Китай. Това наистина беше инициирано от Тръмп, но то беше продължени и дори усилено от Джо Байдън. Визирам, по-специално, ограниченията наложени от Министерството на търговията върху достъпа на Китай до най-сложните полупроводникови технологии.

Всъшност този аспект на съперничеството между САЩ и Китай е по-важен от тарифите, защото той нанася удар върху способността на Пекин да се конкурира технологично с Америка, особено в областта на изкуствения интелект. Ето защо това няма да бъде просто игра „око за око“, касаеща само тарифите, а ще включва и мерки, свързани с технологиите, включително онези редкоземни минерали, върху които Китай има значителен контрол. Тези неща са важни, не на последно място заради значението им за технологиите на Запада.

• Преди няколко години написахте книга, озаглавена „Квадратът и кулата: Мрежи и власт от масоните до Facebook“. Това, което имаме днес, е екосистема от социални медии, която едновременно концентрира контрол („кулата“), но в същото време дава власт на улицата. Републиките винаги са създавали механизми за контрол и баланс, когато твърде много власт се концентрира на едно място. Сред последиците от това разнообразие на гласове и фрагментацията на политическото тяло е, че различните общностни групи почти не общуват помежду си.

Южнокорейският философ Бюнг-Чул Хан твърди, че интернет променя начина, по който тече информацията. Той преминава от едно в друго лично пространство, без да създава публично пространство, публична сфера като обща платформа за демократични дискусии.

Тоест, не е ли също толкова важно не само да се контролира концентрацията, но и да се осигури контрол и баланс, когато информационните потоци са толкова разпръснати, че публичното пространство се оказва обезсилено?

• В тази книга твърдя, че светът може да бъде разбран само с помощта на мрежовата наука. Чрез нея човек може да види йерархични образувания като държави или корпорации в единия край на спектъра, докато в другия му край има разпределени мрежи, които са изцяло децентрализирани и тъкмо това първоначално представляваше Световната мрежа.

Това, което се случи много бързо през XXI век обаче, беше, че Световната мрежа стана централизирана и създаде своя собствена йерархия чрез компании, които наричаме Hyperscaler (т.е. компании или платформи, предоставящи инфраструктура, платформи и софтуер, предназначени да обслужват нуждите на хиляди или дори милиони клиенти – б.р.)

За кратко време тази шепа компании създадоха мрежови платформи, които до такава степен доминираха интернет и информационните потоци, че той престана да бъде наистина разпределена мрежа. Всичко се управляваше от много мощните алгоритми, използвани от платформите. И мисля, че това все още е така.

Мощта на платформите достигна върха си през 2021, когато те действаха в политически синхрон срещу Тръмп след събитията от 6 януари, а след това и в подкрепа на администрацията на Байдън. Това беше изключително обезпокоително развитие. Имам чувството, че. може да се говори за два преврата през януари 2021: неуспешният, който се случи с щурма на Капитолия, и успешният, извършен срещу Тръмп от големите технологични компании, които бяха близки с екипа на Байдън по редица въпроси.

Това беше едно от най-тревожните събития на нашето съвремие. Решението на Илон Мъск да купи Twitter и да го превърне в X разби този политически монопол. И мисля, че това беше много добре.

Сега обаче сме изправени пред нова ситуация, в която тенденциите към поляризация в мрежата са отишли още по-далеч, отколкото когато написах тази книга.

Мисля си, че днешните американци доста приличат на жителите на Глазгоу, от времето на моето детство. Тогава в града имаше две почти напълно отделени общности – католици и протестанти -  „келти“ и „рейнджъри“ (католиците са привърженици на футболния отбор „Селтик“, а протестантите - на „Глазгоу рейнджърс – б.р.). Те не се женеха помежду си и едва си говореха, когато се срещаха. Тоест, между тях постоянно имаше конфликти. Американците са стигнали до състояние на поляризация по партийни линии, подобно на това в някогашния Глазгоу. Републиканците и демократите заемат отделни културни пространства, отделни мрежи. Скоро няма да има демократи в X, защото всички те ще са отишли в Bluesky. А това означава, че двете общности стават напълно отделни, до степен, че вече не могат да си общуват нормално, преодолявайки партийното разделение.

Според мен това е изключително опасно за една република (каквато все още са САЩ), не защото в нея липсва публична сфера. Тя все още съществува. Просто двата съперничещи си клана или съперничещи си секти отказват да общуват помежду си добронамерено.

Не знам как това би могло да се поправи. Може би то е присъщо на начина, по който интернет се е разви структурно и в резултат от това Америка се е превърнала в един гигантски Глазгоу. Не съм съвсем сигурен накъде води това, вероятно просто до някакъв вид шизофренична политика, при която дори малки промени в периферията на малък брой окръзи в малък брой щати могат да накарат политиката на световната суперсила да се измести радикално от Рейнджърс към Селтик, т.е. от Републиканците към Демократите.

И всеки път, когато това се случва, виждаме все повече прояви на патологичното поведение, което наблюдавахме в края на администрацията на Байдън с дивашкото, превантивно помилване на членове на президентското семейство.

Ше кажа нещо, което вероятно ще прозвучи много песимистично: налице е определено усещане, че в момента Америка се намира в стадия на късната република. Имам предвид, че институциите на американската република са разяждани от латентна гражданска война, в която залозите на политическото поражение стават твърде високи. Това е нещо, което навремето е ерозирало Римската република и е проправило пътя към Империята.

Усещането ми е, че историята винаги е била против всяка република, която съществува повече от 250 години. Така че и американска република вероятно вече е навлязла в своята късна републиканска фаза с нарастващи белези на трансформирането и в империя. И това би трябвало най-много да тревожи американците, а и не само тях.