Геополитиката на Букурещ в контекста на украинската криза

В резултат от обединението на ляво-либералните румънски формации от управлението и опозицията в негова подкрепа, мощният натиск от страна на ЕС и, в частност, на Франция и поредните внушения за „руска намеса в изборите“ обаче, той успя да преодолее сериозния разрив със съперника си и да го изпревари с над 8%.

По време на предизборната си кампания Никушор Дан се обяви за "ясна ориентация на Запад", укрепване на трансатлантическите връзки, на стратегическото партньорство със САЩ и сътрудничеството между ЕС и САЩ. Той подкрепя инициативата за въоръжаване на Европа и развитието на националния военнопромишлен комплекс и се обявява за постепенно постигане на целта за разходи за отбрана от 3,5% от БВП. Освен това Дан обещава подкрепа "без дискусии" за Украйна във войната ѝ с Русия.

Както е известно, румънският президент има по-скоро представителни функции. Той е главнокомандващ на въоръжените сили и председател на Върховния съвет за национална отбрана, който взема решенията за оказване на военна помощ на други държави. Освен това държавният глава представлява страната срещите на върха на ЕСи НАТО, може да налага вето на важни гласувания в парламента и назначава министър-председателя, висшите съдии, прокурори и ръководители на тайните служби.

Междувременно, в навечерието на президентските избори, американската администрация буквално заля със студен душ управляващите в Румъния. Така, през април, NBC News съобщи, че се подготвя изтеглянето на десет хиляди американски военни, разположени в Полша и Румъния, а в началото на май бе отменен безвизовият режим за пътуване на румънските траждани в САЩ. В последвалите коментари на румънските проправителствени медии беше изтъкнато, че: „Тези подразделения са част от 20-хилядната военна групировка, която администрацията на Байдън изпрати през 2022 с цел укрепване на отбраната на държавите, граничещи с Украйна, след руската инвазия. Засега не се споменават конкретни цифри, но се твърди, че предложението може да включва изтегляне на почти половината от силите, изпратени от Байдън. Според европейски чиновници, ако Пентагонът действително вземе подобно решение, това ще усили опасенията, че САЩ изоставят съюзниците си в Европа, които виждат в Русия нарастваща заплаха” (Știrile Pro TV). На свой ред, румънското Министерство на отбраната заяви, че Букурещ не е информиран за подобна стъпка, подчертавайки, че: „Всички двустранни споразумения в  рамките на тази програма, включително онези, които регулират военното присъствие на САЩ в Румъния, остават в сила, спазват се и постоянно се адаптират към промените в сферата на регионалната сиурност. Партньорството ни със САЩ се основава на прозрачност, консултации и добронамереност и всяко важно решение относно военната позиция на съюзниците се взема в дух на сътрудничество и привързаност към ценностите, дефинирани във Вашингонския договор”. Проблемът обаче е, че тези „дипломатически реверанси” едва ли интересуват особено американциге, тъй като новата стратегия на САЩ не предполага оказване на военна подкрепа за европейските им партньори, а стимулиране на последните сами да се погрижат за сигурността си, без да разчитат единствено на ядрения потенциал и икономическата сила на Америка. В тази връзка си струва да отделим по-сериозно внимание на военната мощ на Румъния и състоянието на нейните въоръжени сили

Състоянието на румънската армия

Румъния планира да увеличи числеността на армията си до 100 000 души, а това ще изисква привличането на най-малко 35 000 новобранци. В страната има 64 хиляди действащи военнослужещи, което според министъра на отбраната Ангел Тилвар не е достатъчно. В края на 2024 броят на служещите в румънската армия беше около 80 000, включително резервисти доброволци, цивилни и държавни служители. Само 64 хиляди от тях обаче са редовни военни.

Макар че румънската армия никога не се е отличавала с кой знае каква боеспособност, навремето поне демонстрираше впечатляваща численост. Това обаче отдавна не е така. В момента тя е на 51-во място в индекса  Global Fire Power, като редом с нея са армиите на такива държави като Аржентина, Сингапур и Венецуела. Впрочем, само преди две години, т.е. през 2023, тя беше на 47 място, което говори за очевиден регрес. Причините са разбираеми – доскоро румънските въоръжени сили (Forțele Armate Române - FAR) бяха въоръжени предимно със старо съветско въоръжение и техника или произведена по съветски лиценз местна продукция от времето на Чаушеску. След началото на войната в Украйна обаче, по-голямата част от него беше предадено на Киев.

Всъщност, сегашната численост на румънската армия не е чак толкова малка и напълно позволява създаването на боеспособни въоръжени сили. Проблемът обаче е, че наред с България Румъния е една от най-бедните държави в ЕС и трудно би могла да си позволи найстина мощна и модерна армия.

Да започнем с военноморските сили. За страна, като Румъния, те са достатъчно силни. Само че почти целият румънски флот е наследство от ерата на Чаушеску. Така например, страната разполага само с една подводница (Delfinul), от клас Кило, произведена през 1980-те в СССР, която обаче не се използва от 1996. Гордостта на румънските ВМС е фрегатата  Marasesti, произведена в корабостроителницата в Мангалия през далечната 1981. Тя беше флагман на флота до 2004, когато тази роля бе поета от закупената от Великобритаия фрегата Regele Ferdinand (бивша Coventry), към която през 2011 се присъедини още една бивша британска фрегата Regina Maria. За качествата им говори фактът, че британските ВМС се отказаха от тях още преди 15 години.
Освен фрегатите, сред големите кораби на румънските ВМС са и четирите корвета от проекти 1048 и 1048 М, първият от които - „Адмирал Петре Барбунеану”, е в експлоатация от 1983, а последният – „Контраадмирал Хориа Мачелариу” – от 1996. За разлика от тях, трите румънски ракетни катери са достатъчно модерни. Останалите ракетни катери от проект 205 обаче вече са остарели, тъй като са произведени през 1964. Освен това румънския военен флот включва четири сравнително нови миночистачи и един минен заградител. Най-старият кораб в състава му е учебният ветроход „Мирча”, произведен още преди Втората световна война (през 1938).
Що се отнася до румънските ВВС, в момента те са на 65-място в индекса  Global Fire Power. Сред основните им проблеми е, че се нуждаят от квалифициран технически персонал, който да ги поддържа в работоспособно състияние. От закупените по времето на Чаушеску съветски самолети  МиГ-21, МиГ-23 и МиГ-29 най-дълго се задържаха Миг-23, които се използваха до 2023. В момента румънците (подобно на повечето бедни членки на НАТО, каквато е и България) разполагат с 24 американски самолети F-16АМ, като предстои доставката на още 24, след което – в по-далечното бъдеще, румънските ВВС ще се сдобият с далеч по-модерните F-35A. Освен това, те разполагат с 57 хеликоптери IAR330, произведени по френски лиценз в периода 1975-2005 на базата на разработка от 1960-те години, както и със 17 транспортни самолети съветско, американско и италианско производство, плюс 47 учебни самолети – от съветските Як-52 до американските F-16BM. По-трудно е да се оценят възможностите на румънската ПВО, тъй като гръбнакът и се формира от американските комплекси Patriot и Hawk XXI (по 4 от всеки), но не е ясно, колко от тях вече са предадени на Украйна.

Какви са възможностите на румънските сухопътни войски? Числеността им е 36 хиляди души. Тук е мястото да отбележа, че армията на Румъния е уникална, тъй като в момента не разполага със самоходна артилерия, а само с буксирни оръдия и реактивни системи за залпов огън (РСЗО). Сред тях са около сто съветски оръдия калибър 122 мм (гаубици М-30 и оръдия А-19, създадени още през Втората световна война), както и 350 артилерийски системи, калибър 152 мм, М81 и М1985, произведени в страната по съветски лиценз. Впрочем, румъниците разполагат и с местни варианти на съветските РСЗО БМ-21 „Град” (AFR-40), както и с румънско-израелските системи LAROM. Част от румънската армия е и 10-та инженерна бригада „Долен Дунав”, която включва три мостови и един понтонно-мостови батальон. Според някои експерти, последният е предназначен за евентуално прехвърляне на румънски части в съседна Молдова в случай че там възникне „извънредна ситуация”.

Танковият парк на румънската армия включва 451 танка, 240, от които са съветски Т-55АМ, а останалите - негови румънски версии. Същото важи и за 150-те румънски бойни машини на пехотата, базиращи се на съветските БМП-1. Впрочем, и бронетранспортьорите, които са около хиляда, са варианти на съветските БТР-60, включително местната разработка MLVM. Наистина, след влизането на Румъния в НАТО, армията и се сдоби и с няколко десетки швейцарски бронетранспортьори Piranha (произвеждани по лиценз в страната) и американски MRAPP International MaxxPro, но това не променя факта, че в основата е именно остарялата съветска техника.

Следва да отбележа обаче, че липсва яснота, доколко са актуални изброените по-горе количества въоръжения, тъй като Румъния активно прехвърля част от тях на украинската армия. Естествено, това се отразява пряко на боеспособността на собствените и въоръжени сили. Ето защо, следвайки примера на Полша, която активно заменя съветската си военна техника (предоставяйки я на Киев) с американско и южнокорейско въоръжение. Румъния задълбочава сътрудничеството си в тази сфера с Южна Корея. В тази връзка ще припомня, че непосредствено след посещението на руския президент Путин в Северна Корея, Сеул заплаши, че ще премахне ограниенията за доставки на летални оръжия за Украйна. Впрочем, южнокорейците отдавна доставят военна техника на държавите от Източна Европа, включително на Румъния. Така, през март 2025 румънците подписаха договор за доставката на 54 броя 150 мм самоходни артилерийски установки К9 (с каквито румънската армия все още не разполага) на стойност 750 млн. долара. През април пък, министърът на отбраната на Румъния Ангел Тилвар обсъди с южнокорейския си колега Ким Сон-хо не само сътрудничеството във военната сфера (двете страни подписаха споразумение за това), но и въпроса за нарастване на присъствието на НАТО в Черноморския регион. Според Тилвар: „Обозначаването на Черно море като зона на стратегическите интереси на демократичните държави е сред ключовите цели на двустранния ни диалог с Южна Корея“. На свой ред, Сеул разглежда Румъния като бъдеща корейска производствена база в Европа, където ще се произвежат южнокорейски САУ, както и други видове въоръжения. Ясно е също, че ако последното не бъде предавано директно на украинската армия, ще позволи на Букурещ да замени остарялото си съветско въоръжние, което ще бъде предоставено на Киев.

С цел ускорено преодоляване на изоставането на румънската армия по отношение на въоръжението, през 2023 Министерството на отбраната в Букурещ лансира програма за покупката на няколко системи въоръжения на обща стойност над 10 млрд. евро. Според специализирания портал Defense-Aerospace.com, който цитира ръководитела на департамента по въоръженията на военното министерство генерал-лейтенант Теодор Инчикаш, част от средствата са за финансиране покупката на 41 ракетни комплекси с малък обсег (SHORAD/VSHORAD) на стойност 4,2 мрд. евро. Става дума, в частност, за 16 интегрирани системи SHORAD/VSHORAD за ВВС, девет системи SHORAD и 16 системи SHORAD за сухопътните сили.

На първоначалния етап, който ще продължи до 2031, румънското Министерство на отбраната планира да закупи шест интегрирани системи VSHORAD за ВВС и по шест системи SHORAD/VSHORAD за сухопътните сили, на обща стойност 2,1 млрд. евро. Освен това командването на последните възнамерява да премине към артилерия калибър 155 мм по стандарта на НАТО, като за целта ще закупи 155 мм гаубици, с които ше бъдат снабдени пет румънски артилерийски дивизиона, а стойността на проекта е 2 млрд. евро. Първият му етап, който стартира през 2023, предвижда закупуването на достатъчно количество САУ за оборудване на три дивизиона, на стойност 1,15 млрд. евро. Освен това румънското Министерство на отбраната ще купи около 500 ракети „въздух-въздух” за наличните румънски изтребители F-16 Fighting Falcon. Планира се и доставката на 186 ракети със среден обсег AIM-120 AMRAAM, на стойност 372 млн. долара и 299 ракети със малък обсег AIM-9X за 239 млн. долара, като сделката е в рамките на междуправителственото споразумение със САЩ. Ще припомня и, че още през 2023 генерал-лейтенант Теодор Инчикаш съобщи, че Букурещ скоро ще се опита да закупи батальон основни бойни танкове M1 Abrams от САЩ (стандартният румънски батальон разполага с 54 танк).

Букурещ очевидно се подготвя за продължително противопоставяне с Москва. Така, по споразумение с американското корпорация Raytheon, в страната ще се прозвеждат боеприпаси за системите за ПВО Patriot, като партньор от румънска страна е предприятието Electromecanica Ploieşti. Румънската армия разполагаше със седем комплекса Patriot, но предостави един на Украйна. Той ше бъде компенсиран с нов модел от същата система, който ще бъде доставен през 2029. Междувременно, румънското Министерство на отбраната подписа договор за доставка на израелски дронове Watchkeeper Х и турски Bayraktar ТВ2 (последните са на стойност 300 млн. долара).

Както знаем, в Румъния (както и в Полша) са разположени американски противоракетни комплекси Aegis Ashore, чиито универсален характер им позволява да изстрелват не само противоракетните крилати ракети Tomahawk, но и перспективни ударни средства, разработвани от Пентагона.

Тук е мястото да отбележа, че Румънската асоциация на производителите на отбранителна техника (PATROMIL) обединява двеста компании от сектора, включително разработващи нови военни технологии, а румънският военно-индустриален комплекс произвежда целия спектър от боеприпаси, използвани от украинската армия – от 155 мм снаряди по стандартите на НАТО, до съветските образци на артилерийски снаряди и патрони. Според местните военни експерти, съвместно с партньорите от НАТО, румънската оръжейна индустрия е в състояние да покрие нуждите на украинската армия от военна техника и боеприпаси. Разбира се, Букурещ не изнася данни за номенклатурата на доставяните на Киев въоръжения, но ако се съди по информацията  в местните медии, досега украинската армия е получила от Румъния бронетранспортьори-амфибии ТАВ-71, 122-мм пускови установки APRA-40, гранатомети AG-7 и AG-9, картечници ДШК, голямо количество 122-мм и 152-мм снаряди и др. През септември 2024 пък, румънците предадоха на Украйна РСЗО Patriot, разчитайки, че ще бъдат компенсирани от САЩ (през април 2025 Държавният департамент одобри евентуалната продажба на системи за противовъздушна отбрана МIM Patriot на Румъния).

Подготвяйки се за евентуален военен сблъсък с Русия, Румъния усилено модернизира 57-ма военна база”Михаил Когълничану”, която трябва да стане една от най-съвременните в Европа. Там са разположени 4 хиляди американски военни, като след модернизирането и, тя ще има площ от 2,8 хил. хектара и ще може да поеме до 10 хиляди военни, както и самолетни ескадрили и хангарите за тях. До 2027 следва да бъде изградена и нова самолетна писта. Както е известно, освен американците, в базата са разположеи и части на ВВС на Финландия, Великобритания и Нидерландия.

Амбициите на Букурещ за регионално лидерство

В последно време редица румънски експерти и политици посочват, че пред страната се разкрива уникален „прозорец на възможности“, при това независимо от изхода на продължаващата вече четвърта година война в Украйна   , който позволява на Букурещ да претендира за лидерство в региона, както и за утвърждаване на собствена сфера на влияние. Последната включва на първо място съседна Молдова.

Набиращото скорост овладяване на ключови сектори от икономиката и държавните институции на тази страна е само част от амбициозната политика на сегашния румънски елит. В местните академични среди, както впрочем и в кулоарите на властта, все по-открито се коментира необходимостто от по-активни действия по „външния периметър“ на традиционната зона на румънските интереси. В тази връзка, както и на фона на далеч по-самостоятелната политика на съседна Унгария,  плътното придържане на Букурещ към указанията на Брюксел поражда нарастващо раздразнение в румънското общество, илюстрация за което бе фактът че на президентските избори през май, 46% от избирателите гласуваха за националиста и „евроскептик“ Джордже Симион.

Естествено Румъния не може да си позволи да действа като Унгария, особено в контекста на стремежа си да влезе в еврозоната, но очевивидно вече се опитва да се дистанцира от досегашното си коленопреклонно поведение към Брюксел, което за мнозина румънци се асоциира с фигурата на доскорошния президент (2014-2025) на страната Клаус Йоханис, принуден да напусне предсрочно поста си поради опасността от импийчмънт.

Сегашната международна конюнктура, включително войната в Украйна, действително дава на Румъния уникален шанс да възстанови загубеното си преди повече от 80 години влияние. За да се случи това обаче, страната не се нуждае от гръмки лозунги, а от последователна програма за укрепване на влиянието и в съседните територии, т.е. в Молдова и Западна Украйна.

Сериозен аргумент в полза за промените е и фактът, че пасивният характер на румънската (гео)политика до голяма степен произтича от нейната зависимост от политиката на ЕС. Ето защо, още преди повторното влизане на Тръмп в Белия дом, определени среди в Букурещ започнаха да подготвят собствено стратегическо предложение към новата американска администрация, както и лидер, който да е в състояние да го представи достатъчно убедително. Именно за тази роля бе подготвян Калин Джорджеску, а след като той бе показно отстранен от политиката под натиска на брюкселските еврократи и техните румънски партньори (под предлог, че, едва ли не, е „агент на Путин“), тя беше поета от Джордже Симион.

Междувременно, през последните петнайсетина години степеннта на „усвояване“ на ключовите секори на молдовската икономика и инфраструктура от румънския бизнес вече е достигнала такива размери, че на практика т.нар. „unirea“ (т.е. обединяването на Молдова и Румъния) вече е факт. Предстои да видим обаче, дали румънският елит ще има силите да приложи този модел на тиха експанзия и по отношение на съседна Украйна, при положение, че тя загуби в сблъсъка си с руснаците или излезе от него изключително изтощена и неспособна да попречи на разпокъсването си от съседите.

Тук е мястото да припомня и, че Румъния настоява за присъединяването на Молдова към Процеса на срещи на министрите на отбраната от Югоизточна Европа (SEDM), който от 2023 насам се председателства от румънката Симона Кожокару. SEDM беше създаден през 1996 в Тирана, като в него участват Албания, България, Босна и Херцеговина, Гърция, Грузия, Италия, Румъния, Северна Македония, Сърбия, Словения, САЩ, Турция, Украйна, Хърватия и Черна гора, а Молдова е със статут на наблюдател.

Както е известно, сред основните направления на интеграцията в рамките на ЕС е транспортната достъпност. В това отношение рехабилитацията и изграждането на нови автомобилни магистрали и железопътни линии с евросредства изиграха ключова роля за успешното позиционира на Румъния като „черноморската врата“ на Съюза. По същия начин, възстановяването на шосетата, пресичащи река Прут, се оказа достатъчно за самата Румъния да привлече към себе си основните търговоско-икономически потоци на  Молдова. Сега на дневен ред са транспортните връзки със северните райони на някогашната „Велика Румъния“ (съществувала през 1918-1940), т.е. с украинската Буковина. Ще припомня, че сред текущите приоритети на Букурещ е изграждането на т.нар. автоматистрала „Молдова 7“, която трябва да свърже Плоещ и Пашкани, а след това, през Сучава и Сирет, да стигне до Черновицката област на Украйна. В момента този проект, който трябва да осигури директна връзка от Украйна към румънските пристанища, заобикаляйки Полша, Унгария и Словакия се реализира с ударни темпове.

Наред с Молдова, Черновицка област е основния обект, към който са концентрирани външнополитическите усилия на Букурещ. И то, не само защото допреди 80 години тя беше част от Румъния, но и защото руснаците със сигурност няма да претендират за нея, ако Украйна все пак загуби войната. А истината е, че подобен сценарий, макар и завоалирано, вече се обсъжда в средите на румънската експертна общност. Според някои местни анализатори, рано или късно ще станем свидетели на формирането на нова архитектура на европейската сигурност, което означава, че Румъния няма много време за да си осигури достойно място в нейните рамки. Разбира се, в официалния дискурс, всички очертани по-горе инфраструктурни и други проекти, се представят от Букурещ като част от поетите антажименти за оказване на икономически и военна помош на Киев. Показателно е, че сред придобиващите все по-ясни очертания обекти на външнополитическите стремежи на политическия елит, в които Букурещ вече е инвестирал сериозна средства, липсва т.нар. „Транснистрия“, т.е. контролираната от проруските сепаратисти Приднестровска република. Възможно е това да се дължи на предположението, че именно по Днестър ще преминава новата граница на НАТО. Впрочем, там липсва и територията между устията на Дунав и Днестър (т.нар. Буджак, окупиран от румънците през 1941-1944), вероятно защото в Букурещ не вярват, че евентуалните им претенции за нея ще бъдат подкрепени от Брюксел и Вашингтон, а и тя би могла да се окаже потенциален театър на военни действия.

Румънската геополитика и войната в Украйна

След началото на войната в Украйна, Румъния беше сред първите държави, решили да предоставят военна помощ на Киев, като по различни данни румънските доставки включват 122 мм румънски РСЗ О APR-40, артилерийски оръдия Д-30, бронетранспортьори ТАВ-71 и KIRPI, картечници ДШК, различни модификации гранатомети, 82 мм мини, 122 мм ракети, стрелкови боеприпаси, каски и бронирани жилетки, а също танкове, хеликоптери и самолети, като почти всички са съветско производство, с изключение на турските бронетранспортьори KIPRI.

В Букурещ смятат, че с Русия следва да се разговаря единствено на „езика на силата“, както и, че ако Киев загуби войната, руснаците ще анексират голяма част от южната част на страната, включително Одеса и Буджак (окупирани от румънската армия през 1941-1944), а Украйна ще се превърне в сравнително малка държава без излаз на море и – вероятно – с проруско правителство. На практика, Букурещ разглежда Украйна като буферна държава, която държи Русия далеч от прилежащите на Румъния черноморски води. А колкото по-дълга е бреговата линия на румънската част на тази акватория, толкова по-силни ще са позициите на страната в Черноморския регион, като цяло. Освен това, румънците се опасяват, че ако руснаците окупират Одеса и Буджак ще си осигурят пряка сухопътна връзка с Приднестровието, а пък Румъния ще се сдобие с обща граница с Русия, преминаваща по устието на Дунав, в близост до индустралния център Галац. Което, освен всичко друго, ще постави под въпрос румънските планове за обединение с Молдова. Тоест, евентуално поражение на Украйна автоматично ще доведе до отслабване на геополитическата позиция на Румъния, от което пък биха могли да се възползват съседите и по-точно унгарците и сърбите, с които страната е имала териториални спорове в миналото. Особено сложни са отношенията с Унгария, свързани с културните права на унгарската общност в Трансилвания, която до 1918, както и през 1940-1944 е част от унгарската (и австро-унгарската) държава. Що се отнася до Сърбия, една от целите на румънската геополитика е блокирането на оста Москва-Белград и противодействието на руско-сръбското сътрудничество на Балканите. Евентуална руска победа във войната с Украйна би повишило имиджа и възможностите на Сърбия в региона, докато евентуален успех на Киев би оказал сдържащо влияние върху Белрад и така ще улесни лидерските претенции на Румъния в региона на Балканите.

Полско-румънската ос и черноморската геополитика на Букурещ

В тази връзка, Румъния възлагаше големи надежди на полското председателство в Съвета на ЕС през първата половина на 2025. Ще припомня, че преди Полша, този пост се заемаше от Унгария, чиито отношения с Букурещ не са особено добри, най-вече заради проблемите с унгарското малцинство в Трансилвания. Унгарците са 19% от населението на областта и настояват да им бъде предоставена още по-широка автономия. В Букурещ обаче ги подозират в прикрит сепаратизъм и се опитват постепенно да ги асимилират, което обаче не се получава.

За разлика от Букурещ, Варшава традиционно поддържа добри отношения с Будапеща, макар че след началото на войната в Украйна те охладняха заради „дисидентската” позиция на унгарския премиер Орбан.Впрочем, Полша винаги е поддържала добри отношения и с Румъния (неслучайно след германската инвазия през 1939 тогавашното полско правителство бяга първо в Румъния, а след това – в Унгария). В исторически план, и двете държави са били полски съюзници.

В момента обаче, Букурещ се опитва да извлече максимална полза от влошаването на полско-унгарските отношения, разчитайки че Варшава би могла да му съдейства по редица (гео)политически въпроси, основният от които касае сигурността в Черно море. Проблемът е, че той се разглежда от румънците по твърде специфичен начин – според тях, регионалната сигурност би могла да се гарантира чрез максимално твърдото сдържане на руската активност там, очевидно разчитайки, че изтласкването на руснаците би позволило на Румъния да се позиционира като ключов регионален играч.

Естествено Москва отхвърля подобна интерпретация, изтъквайки, че регионалната сигурност следва да е неделима, т.е. да не изключва която и да било черноморска държава, и твърди, че полско-румънските консултации по въпроса са прикритие за бъдещи действия, които могат да доведат до дестабилизацията на региона.

Тук е мястото да припомня,че между Варшава и Букурещ съществува споразумение за стратегическо сътрудничество, което двете страни редовно удължават, като в рамките му координират усилията си за „сдържане” на руснаците и фактическото превръщане на Черно море в „езеро на НАТО”.

Всъщност, полско-румънското сътрудничество е практическа проява на утвърждаващата се в последно време геополитическа ос „Север-Юг” – (обединяваща държавите от източния флант на НАТО – от Швеция и Финландия, през прибалтийските републики, Полша, Румъния и България, до Турция), която изглежда ще замени формиралата се през последните 35 години ос „Запад-Изток” (олицетворяваща тясната обвързаност на постсоциалистическите държави от Централно-Източна Европа, включително Русия, с тези от запандата част от континента). Първоначално оста „Север-Юг” имаше предимно икономическо измерения, т.е. касаше промяната на транспортно-логистичните, стокови и енергийни вериги от едното направление към другото с цел ерозиране на икономическите връзки на западноевропейските държави, и най-вече Германия, с Русия. Оста „Север-Юг” свързва Северна Европа (Скандинавия) с Южна и  най-вече с Румъния. За последната това е изключително важно, защото изолираността, в исторически план, на румънската държава от основните политически процеси в Европа и ключовите търговски и инфраструктурни маршрути е постоянен проблем на румънските елити. В чисто икономически план, именно това обяснява огромните усилия, които Букурещ положи през последните 35 години за превръщането на пристанище Констанца в „черноморската врата на ЕС”, измествайки от тази позиция българските пристанища Бургас и Варна (ако допреди няколко десетилетия всеки от двата ни основни черноморски порта приемаше по-голям обем товари от Костанца, сега пристанището на последната приема повече товари от тях, взети заедно). Впрочем, то обяснава и хипертрофираните усилия за прокарване на тезата за „древноримските корени” на румънската нация. Те целят, на първо място, да повдигнат самочувствието на румънците, а на второ – да затвърдят присъствието на Румъния в групата на романските държави, наред с Италия, Франция, Испания и Португалия, на чиято подкрепа Букурещ разчита за повишаване на статуса си като активен участник в европейската политика.

Макар че, според повечето историци, само малка част от днешните румънци биха могли да  претендират, че са потомни за някогашните римски колонисти, този наратив е отличен инструмент за трансформирането на всички мултиетнически елементи в единна румънска нация. Процесът е задълбочено анализиран в книгата на професора от Букурещкия университет Лучиан Боя „Как Румъния беше румънизирана” (1), проследяваща формирането на румънската държава и нация, които в сегашния си вид, възникват едва през втората половина на ХIХ век. Водещите западноевропейски държави също играят важна роля в този процес, отреждайки на създадената през 1859 Румъния ролята на геополитическа преграда пред оста Москва-Белград. Както вече споменах, Букурещ се стреми да се позиционира като лидер в Баканския регион и разглежда Сърбия като конкурент в това отношение. Тоест, алиансът между двамата румънски съперници – Белград и Моква – е крайно неизгоден за Румъния, която – в стремежа си да го балансира – задълбочава стратегическите си отношения с Полша, акцентирайки върху все още неизползвания напълно потенциал на полско-румънското партньорство. Сред съвместните проекти в това отношение са развитието на транспортната мрежа между двете срани по оста „Север-Юг” (по маршрута Via Carpathia, но не само), съвместните покупки и производство на въоръжение, координация на дипломатическите стъпки в рамките на ЕС и НАТО и т.н.

Румънските стратези смятат, че геополитическото положение на Полща доста напомня това на собствената им страна. Така например, Букурещ упражнява усилваща се опека над съседна Молдова, за да не позволи сближаването и с Русия, също както Варшава покровителства Украйна в усилията и да се откъсне напълно и завинаги от Москва. При това Румъния лобира полските интереси по отношение на Украйна, а пък Полша лобира  румънските в региона на Балканите и Черно море.

В рамките на тези усилия, Букурещ нерядко изтъква „историческата близост” на Полша с Черноморския регион, макар че в исторически план поляците не могат да се похвалят с трайно присъствие там (като изключим краткотрайния контрол на региона Буджак от Великото Литовско княжество в средата на ХV век, когато то е в уния с Полша). Истината е, че дори и полският интерес към Балтийско море се проявява сравнително късно, също както и румънският към Черно море (както е известно, Румъния се сдобива с излаз на море, благодарение на решението на Русия да и предостави през 1878 населената предимно с българи (50%), турци и татари Северна Добруджа като компенсация за отнемането на част от Молдова).

Освен това, Букурещ разчита, с помощта на Варшава, да стимулира София да заеме по-активна позиция по въпроса за сдържането на Русия в Черноморския регион. В тази връзка се посочва, че „Благодарение на ротационното си председателство в Съвета на ЕС Полша би могла да убеди България да ускори реализацията на плановете за диверсификация на източниците на природен газ и модернизация на енергийната и инфраструктура. Въпреки съществуващите договори за доставка на газ между България и Гърция и България и Румъния, Полша може да лобира за допълнителни нвестиции или за стартирането на нови регионални проекти в тази сфера”. Впрочем, Букурещ се нуждае от страната ни и заради сравнително дългата и брегова линия, като в тази връзка ще припомня, че румънските геополитици обединяват крайбрежията на двете държави в т.нар. „тракийско-илирийски коридор”. Те смятат също, че без привличането на България, румънските усилия за сдържането на Русия в Черноморския регион ще имат малки шансове за успех. Ангажирането на София в политическите проекти на Букурещ и Варшава ще позволи формирането на враждебен към Моска „черноморски полупръстен”, паралелно усложнявайки и положението на руснаците в Балтийско море, благодарение действията на Полша, прибалтийските и скандинавските държави.

Както посочва видният румънски геополитик проф.Георге Братиану (1898-1953) в книгата си „Черно море”: „В зоната на нашата национална сигурност са проблемът за Проливите (Босфора и Дарданелите), разширеното устие на Дунав и дунавския пролом „Железни врата” (на сръбско-румънската граница), защото те позволяват контрола над военновъздушните и военноморски бази в Крим. Не можем да бъдем равнодушни за това, кой се е настанил в близост до границите ни... Онзи който контролира Крим, господства и в Черно море” (2). Тоест, румънската геополитическа мисъл настоява, че пространството на стратегическа сигурност на Румъния се простира от Дунав и Днестър до Крим. При това Днестър се обявява за „геополитически символ” (simbol geopolitic) на най-източния край на румънското „жизнено пространство” и граница, отделяща Европа от Азия. Дунав пък се разглежда като ключова артерия, свързваща румънците с Черно море и, дори само затова, има символично значение за румънското етническо съзнание. Както посочва през 1910 тогавашният румънски вътрешен министър и бъдещ премиер Таке Йонеску: „Мястото, което заема страната на европейската карта, не ни позволява да водим безгрижен живот. По волята на съдбата сме се заселили в долината на Дунав, т.е. в зона на големи сътресения. Положението ни не е леко, но е почетно. Самата история ни е направила защитник на европейската цивилизация от инвазиите откъм Азия. Длъжни сме да изпълняваме своята мисия, независимо откъде идват заплахите – дали отвъд Дунав или отвъд Днестър. Това е, и ще си остане наша съдба” (3). За целта обаче, т.е. за да бъде гарантирана връзката на румънците с Дунав и Черно море, Русия следва да бъде изтласкана от региона. Именно поради това днес Букурещ подкрепя претенциите на Киев да си върне Крим и настоява за задължителното включване на „кримския въпрос” в тезата за гаранциите за сигурността на Украйна в рамките на международно признатите и граници.

Бележки:

1. https://archive.org/details/lucian-boia-cum-s-a-romanizat-romania-humanitas-2015/Lucian%20Boia%20-%20Cum%20s-a%20romanizat%20Romania-Humanitas%20%282015%29/
2. Georges I.Brătianu, La Mer Noire. Des origines à la conquête ottomane, Societas Academica Dacoromana, "Acta Historica", IX, Monachi [München], 1969 
3. 3.Radu GĂINĂ, Politica Instinctului Naţiunei, Polis, №2/2018

*Българско геополитическо дружество