Икономически, идеологически и технологични аспекти на трансформацията на световния ред

Тази концепция е заложена и в основата на реализираната от Примаков идея за тристранното сътрудничество между Русия, Китай и Индия, която след това беше въплътена на практика в лицето на групата БРИКС. Днес идеята за многополюсния световен ред се ползва с признание в световната политология, стана част от системата от понятия и от речника на международната дипломация и се използва в доктриналните документи на Руската Федерация.

През 2015 лансирах сценарий за формирането на "нов двуполюсен модел" (2), като възможен вариант на световното развитие. Днес мнозина изследователи - както китайски, така и американски (3), говорят за формирането на китаеценттричен и американоцентричен глобални полюси.

В настоящата статия ще се опитам да анализирам дихотомията "мултиполярност - нова биполярност".

Дългите глобални макротрансформации

Човешката история показва, че всеки нов световен ред, по правило, възниква след приключването на поредната голяма война (виж таблица 1).

Таблица 1. Системата на международните отношения (световния ред)

Източник: систематизация на А.А. Динкин, ИМЭМО РАН.

Доскоро Европа беше традиционната "площадка", където се формираше световният ред. Да си припомним случилото се през последните двеста години. След края на наполеоновите войни възниква Виенската система, просъществувала почти сто години. Устойчивостта на тази система е свързана с еднородната политическа организация на нейните държави-гаранти - всички членове на "европейския концерт са монархии. След Първата световна война се появява Версайската система, която не просъществува дълго - едва двайсет години. Сред причините за краткия и живот е изключването на СССР, Германия и Китай от нея. Ялтенско-Потсдамската система пък се формира от победителите във Втората световна война. Нейни гаранти са държавите от "голямата тройка" - СССР, САЩ и Великобритания, както и Франция и Китай. Трите загубили държави - Германия, Япония и Италия, биват дискриминирани. Тази система, която просъществува 46 години, е замислена като полицентрична, но бързо се изражда в биполярна. Започва студената война. С разпадането на Съветския съюз и разпускането на Варшавския договор, тя се трансформира в монополярна, доминирана от Запада и най-вече от САЩ, като - както можеше да се очаква - не отчиташе интересите на Русия, а след 2018 Китай също стана обект на дискриминация. Февруари 2022, т.е. началото на войната в Украйна, би могъл да се счита за формалната дата, след която еднополюсният свят окончателно остана в миналото. В същото време обаче, докато новата постеднополярна система придобие необходимата и устойчивост вероятно ще трябва да минат поне още десет години.

Визуализация на дългите глобални макротрансформационни процеси

Центърът на икономическата гравитация представлява, заимстван от физиката, пространствен индикатор за икономическата мощ на държавата. За да опростим нещата, бихме могли да го определим като географската точка на баланса на БВП, търговските и инвестиционни потоци на държавите. На фигура 1 е показана картата на изместване на планетарния център на икономическа гравитация през последните хиляда години. Условното му начало е в Централна Азия, на територията на държавата на Газневидите (днешен Афганистан). След това този център се изместна на северозапад, а разрухата в следвоенна Европа рязко (само в рамките на десет години) го изтласква на Запад, в района на Гренландия. По-късно той се разгръща на Изток. Най-рязката промяна, през 2000-2010, която го насочва в югоизточна посока, е свързана с възхода на Китай.

Тоест, на практика, планетарният център на икономическа гравитация се връща на същия меридиан, но на 2000 километра северно от стартовата точка, което илюстрира връщането към хилядолетния баланс на икономическа мощ между Запада и Изтока. 

Фигура 1 . Изместването на центъра на триизмерната икономическа гравитация

Източник: Dobbs R., Remes J., Manyika J. et al. Urban world: Cities and the rise of the consuming class. McKinsey Global Institute, 2012.

Статистическите изчисления за 60-те сравнително мирни години (1960-1921) илюстрират устойчивостта на хоризонталното положение на центъра, което говори за относително стабилна пропорция между произведения БВП от държавите от географския Юг и тези от Севера, при очевидно икономическо надмощие на Северното полукълбо. Ясно се потвърждава и изместването на центъра на Изток.

Според собствените ми прогнози, до 2050 планетарният център на икономическата активност ще се измести към границата между Индия и Китай. Този аналитичен метод демонстрира високата инерционност във времето и географската монотонност на промяната на балансите между икономическата мощ на държавите, освен това свидетелства, че войните са в състояние много силно да деформират естественото развитие на нещата.

Методът с центъра на гравитация би могъл да се приложи и по отношение на арсеналите на стратегически и тактически въоръжения (виж фигура 2). Така, по време на Карибската криза (1962) САЩ разполагат с огромно предимство, но след това ясно се очертава сериозно изместване на центъра на североизток, дължащо се на създаването на съветския ядрен потенциал, който превъзхожда американския. След началото на контрола над въоръженията (1993) центърът се измества обратно на югозапад. След това се очертава завой на изток и, евентуално, на юг, като тази тенденция отразява нарастването на ядрените арсенали на Индия, Пакистан и Северна Корея и бързото изграждане на стратегически и тактически ядрени сили в Китай. Тоест, виждаме, че центърът на военна гравитация следва движението на икономическия център с дистанция от двайсетина години и отразява нарастващите геополитически амбиции на азиатските държави. Всичко това също говори еднозначно за края на "едполюсния момент" и позволява да се твърди за замяната му с многополюсе модел.

Фигура 2. Изместването на центъра на гравитация на ядрения арсенал

Източник: изчисления на Центъра за международна сигурност на ИМЭМО РАН, по данни на Bulletin of the Atomic Scientists..

Технологиите

По правило, политиците имат прекалено оптимистични очаквания във връзка с новите технологии. Навремето Барак Обама прогнозираше, че 3D-печатът ще преобърне света (4). На свой ред, Джордж Буш-младши твърдеше, че дешифрирането на генома ще доведе до революция в медицината (5). Оказа се, че и двамата бъркат.

Традиционно, икономистите измерват темповете на технологичния прогрес (ТП) с помощта на такъв показател като общата факторна производителност (ОФП). Казано по-простичко, това е онази част от икономическия растеж, която не се дължи на увеличаване на разходите на производствените фактори - труда и капитала, а на повишаване на ефективността на използването им. Както е известно, технологичният прогрес не се изчерпва само с генерацията на нови научни и технологични идеи, а е много тясно свързан с масовото им тиражиране. Без икономическа верификация на резултатите от широкото разпространение на нововъведенията, научните или технологичните достижения остават в историята само като блестящи технологични пробиви, с локално икономическо въздействие, но в същото време често дават повод за публицистични (в най-добрия случай) обобщения от типа на "четвъртата индустриална революция" или "шестия технологичен ред". Статистическите измервания обикновено са базират на данните от държавите, които са технологични лидери, при положение, че страните, осъществяващи догонващо развитие, разполагат с резерви за икономически растеж, тъй като могат да използват и подобряват вече съществуващите идеи и технологии. Технологичните лидери изразходват повече ресурси за разширяване границите на технологичния прогрес, докато догонващите държави могат да ускорят темповете си на растеж с по-малко разходи, намирайки се (условно казано) в "аеродинамичната сянка" на лидерите.

От дълги години насам динамиката на ръста на индикатора за общата факторна производителност в развитите държави постоянно намалява, като това е особено осезаемо от средатата на 2000-те години насам. Днес този ръст е под 1,5% и дори под 1% годишно (виж фигура 3)

Фигура 3. Средногодишни темпове на нарастване на общата факторна производителност, %

Източник: изчисления на ИМЭМО РАН по данни на International Productivity Monitor. No. 38, Spring 2020; Innovative China: new drivers of growth. World Bank Group, and the Development Research Center of the State Council, P.R. China. 2019. Washington, DC: World Bank.

Подобна картина на рязко забавяне на общата факторна производителност се наблюдава и в Китай. Консенсусната интерпретация на тази статистика се свежда до това, че основните ефекти от третата индустриална (т.е. компютърната) революция се оказаха до голяма степен изчерпани, а нови пробивни технологии с всеобщо приложение (като електричеството, двигателите с вътрешно горене или компютрите и мобилните комуникации) не се появиха.

Изглежда обаче, че интелектуализацията на технологиите и подходите към управление на проектите, както и информатизацията, просто не се вписват във формиралите се преди много години схващания за прогреса изключително в традиционните факторни категории. Междувременно нарастват мащабите на достъпното ни знание, възникват нови специалности, нараства ролята на емоционалния интелект и когнитивните функции. Всичко това води до драматична промяна на структурата на капиталовите активи. От началото на ХХІ век до кризата през 2008 над 50% от ръста на инвестициите в производството отиваха за оборудване, докато през 2019-2021 почти 64% от тях бяха насочени към активите с интелектуална собственост. Това говори за преориентацията на технологичния прогрес от крайната продукция към интелектуалните технологии, което позволява производството на широк спектър от иновационни продукти и услуги, ориентирани към силно сегментираното търсене.

Напоследък се появяват надежди, че темповете на технологичния прогрес могат да се ускорят в резултат от усъвършенстването на технологиите на изкуствения интелект (ИИ), което ще постави началото на нова индустриална революция. Косвен признак за наближаването и е рязкото нарастване, през 2020-2022, на индексите на възникване и закриване на компаниите в американската икономика (6). Увеличава се и преливането на работна сила от губещите ефективността си компании към корпорациите с нарастващ пазарен дял. Това са своеобразни изпреварващи индикатори, говорещи за това, че скоро може да станем свидетели на структурни последици от технологичния прогрес. Подобни събития имат място и преди трийсет години, в навечерието на компютърната революция. Спомената по-горе интелектуализация на основния капитал, за чието приложение ще се използва "доверен" изкуствен интелект, придава определен реализъм на тези надежди. Освен това, ИИ е една от критично важните сфери на технологичния суверенитет. Неслучайно руският президент Путин го определи като "пробивна, универсална и, на практика, революционна технология" (7) и обяви за подготовката на нова Национална стратегия за развитие на ИИ. Опитът на Китай в надпреварата в сферата на производството на полупроводници е добър модел в това отношение. Негова характерна особеност е ориентацията към частните компании като драйвъри на развитието, съпроводена с мащабна и кумулативно нарастваща държавна подкрепа.

Сегашната американска стратегия за сдържане на технологичното развитие на Русия (по всички направления) и на Китай (в сферите на полупроводниците, изкуствения интелект, квантовите изчисления и електромобилите) провокира ожесточена конкуренция в областта на високите технологии, която може да доведе до фрагментация и диверсификация на техническите стандарти, юридическите норми и правила. Което е още един аргумент в полза на тезата за новия биполярен модел.

Демографските процеси

Според прогнозите на ООН, в средата на ХХІ век, по брой на населението си, Русия ще слезе от сегашното 9-те до 14-то място в света, въпреки, че ще си остане най-населената държава в Европа (8). По-съществен проблем обаче, представлява застаряването на населението. Нараства делът на възрастните хора, които по правило са извън трудовия пазар. В челото на този процес днес са Япония, Испания и Италия, но такава ще бъде и съдбата на Китай и Индия. Както изглежда, Нигерия ще се окаже единствената голяма държава, където нарастването на населението и повишаване на дела на младите хора в него ще продължат до края на ХХІ век. По данни на Световната организация от декември 2023, всеки десети жител на планетата е на възраст над 65 години, а медицинската индустрия осигурява 10% от глобалния БВП (9).

В този смисъл, няма как да се пренебрегва значението на медицинските технологии, които са в състояние да увеличат не просто продължителността на човешкия живот, но и продължителността на здравия и социално активен живот на хората, като по този начин отслабят очертаващото се напрежение на трудовия пазар. Потребностите винаги насочват техническия прогрес към преодоляване на ограниченията пред икономическия растеж по отношение на най-дефицитния ресурс за всеки конкретен исторически период.

Сериозен риск, свързан с проблема със застаряването, представлява забавянето на иновационната активност, тъй като именно хората на възраст до 40 години, чиито дял ще продължи да намалява през целия ХХІ век, са основните генератори и потребители на иновациите. Засега този риск се смекчава от толемия абсолютен брой на младите хора в Китай и Индия. Именно поради това в тези две страни се отчита почти експоненциален ръст на издадените патенти и масирания реинженеринг и, съответно, на средната класа. Демографската ситуация ще гарантира на Индия сериозно предимство в това отношение до към 2060, което вече се вижда по темповете на нейния икономически растеж.

В комбинация с прехвърлянето на високоехнологични инвестиции в страната, както и благодарение на приноса на индийската диаспора, пред Индия се разкриват добри перспективи, затова нейната позиция неминуемо ще окаже влияние върху бъдещата архитектура на световния ред, независимо от конкретния сценарий за неговата трансформация. В САЩ са напълно наясно за това, ето защо през последните двайсет години те отделят много голямо внимание на отношенията си с тази страна.

Идеологията

Дирижизмът (10), или етатизмът е ключова тенденция, както в икономическата теория, така и в икономическата политика на Запада. Обръщането към одържавяването на икономиката е свързано с разочароващите резултати от Вашингтонския консенсус за преход от планова към пазарна икономика в постсоциалистическите държави. Финансовата криза през 2008-2009 затвърди тенденцията към одържавяване, а пандемията от коронавирус му придаде невиждани мащаби. Най-активните привърженици на засилването на държавната намеса във всички сфери на живота в САЩ са демократите, но не само те. Републиканците също се обявяват за провеждане на проиндустриална политика, отказ от неограничената от нищо свободна търговия, налагане на стриктен контрол върху дейността на IT-корпорациите и т.н.

Нараства популярността на идеиете на т.нар. „културен марксизъм” (11). Корените му са в критичната теория на Франкфуртската школа (Херберт Маркузе, Ерих Фром и други).  При това се правят опити за прехвърлянето им от сферата на идейно-теоретичните спорове в сферата на политическия активизъм.

Така, лидерите на движението Black Lives Matter (BLM) открито се позиционират като „опитни марксистки организатори“. Същността на стратегията, вдъхновена от т.нар. „културен марксизъм“, е отказът от пряка политическа борба „на барикадите“, тъй като „пролетариатът е купен от буржоазията и вече не е способен на нищо“, освен това редовете на класическия пролетариат бързо оредяват. Затова посоката на социалните промени вече се определя, от една страна, от притежаващите личностен ресурс интелектуалци, а от друга – от маргиналите, стремящи се да утвърдят собственото си “право на идентичност“. Стратегията на активистите, формиращи това парадоксално образувание, включващо интелектуалци и маргинали, е пълзящото овладяване на основните институции на властта и обществото чрез инкорпорирането в масовото съзнание на „правилните, политкоректни идеи“. В САЩ борците за политическа коректност вече са овладели системата на училищното образование, университетските кампуси, водещите медии и развлекателната сфера (Холивуд).

Държавните служители биват принуждавани да посешават курсове по критична расова теория, която постулира не само социално конструираната природа на расата и признаването на системния расизъм[Delgado, Stefancic 2017: 45], но и насажда у една част от обществото чувство за вина пред другата. Което, на свой ред, уж изисква компенсация за моралната и материална вреда посредством създаването на адекватна на тази идеология организация на обществения живот.

Подобни тези се прокарват и в обществения дискурс. В него вече доминират идеите на радикалния феминизъм, „културата на отмяната“ (т.нар. „уокизъм“), антисистемния расизъм и постколониализма, борбата с глобалното затопляне и претендиращия че е универсален и безалтернативен „зелен дневен ред“. В резултат от това, енергийният преход се мотивира по-скоро от идеологията, а не от сравнителната пазарна ефективност на енергоносителите. При формирането на „зеления“ дневен ред се конкурират различни еколого-политически дискурси – еконационализмът, екоимпериализмът или „зеленият“ растеж, които размиват привлекателността на доминиращия модел на устойчиво развитие.

Друго универсално оръжие в борбата срещу инакомислещите е политическата коректност. В големите компании, държавните учреждения и университетите се разработват и реализират стратегии за прокарване на принципите DEI (Diversity, Equity, and Inclusion - разнообразие, справедливост, инклузивност), представляващи инструменти за идеологически контрол над служителите. Университетите биват задължавани да представят доклади, дали се съобразяват с тези принципи и как ги прокарват, което провокира нарастващи критики тъй като води до нарушаване на академичните свободи и култивиране на идеологически конформизъм (12). Истината обаче е, че идеологическата цензура вече е пуснала дълбоки корени в най-различни сфери на обществения живот, а въпросът, доколко това съответства на принципите на демокрацията се обявява за „политически некоректен“. Ревизията на културната норма, сама по себе си, се превръща в културна норма, което способства за задълбочаване на разделениието в днешните и без това разделени общества, при това не само в в САЩ, но и в държавите от т.нар. „Стара Европа“ [Семененко 2023].

Впрочем, с новия дневен ред е свързан и друг любопитен феномен. Докато през ХХ век левичарите са прогресисти, т.е. обявяват се за ускоряване на икономическия растеж и технологичния прогрес и повишаване на общественото благосъстояние, днес те подкрепят идеите за нулев или дори отрицателен растеж, т.нар. „пострастеж“ [Buchs, Koch 2017: 218]. Подобни идеологически тези поставят под въпрос не само отношението към бедните държави от Третия свят, но и към собствените бедни, тъй като „социалната държава“ просто не се вписва в този дневен ред. Напротив, тя се превръща в избирателен инструмент за подкрепа на „правилните“ малцинства, което създава подходящата почва за укрепване позициите на популистките сили.

Тези противоречиви вътрешнополитически процеси деформират и общественото съзнание, както и процеса на вземане на вътрешнополитическите и външнополитически решения. Новите елити са изключително идеологизирани. Американската политическа система регулира икономиката все по-неефективно. Както е известно, двете ключови рейтигови агенции - Standard & Poor’s и Fitch Ratings, понижиха кредитния рейтинг на САЩ от най-високото ниво ААА до АА+. През ноември 2023 агенция Moody’s промени прогнозата си за кредитния рейтинг на САЩ от „стабилна“, на „негативна“. И трите агенции са единодушни относно главната причина за това понижаване – нарастващата дисфункционалност на американската политическа система. В сферата на външната политика, от началото на ХХI век САЩ на практика прекратиха 16-те най-важни международни договори и споразумения за контрол над въоръженията, за световната търговия, за климата и за Арктика [Дынкин 2020]. С други сдуми, еднополюсният световен ред, с характерния за него неудържам стремеж към експанзия, вкара планетата в зона на свръхвисоки рискове. А доминиращите на Запад идеологеми демонстрираха несъвместимостта си както с руските, така и с китайските ценностно-политически проекти. Ето защо, ескалацията на твърдата конфронтация в идеологическата сфера изглежда неизбежна, а това е поредната стъпка към нов двуполюсен момент. Мнозина експерти многократно предупреждаваха, че Западът допуска стратегическа грешка, разчитайки, че Русия ще претърпи икономическа катастрофа в резултат от безпредецентната в най-новата история санкционнна война, че еднополюсният световен ред е непоклатим или, че може да бъде осъществена глобална блокада на експортно ориентираната руска икономика. В отговор обаче, се лансираха стереотипните тези, че Русия е „държава-бензиностанция“, „регионална сила“  или пък, че икономиката и задължителна ше се срине. Подобни твърдения окончателно убедиха вашингтонския истъблишмънт, че Руската Федерация е declining power, т.е. държава в упадък, чиито стратегически интереси могатспокойно да бъдат пренебрегвани. Тази „стратегически невменяемост“ е следствие именно от универсалисткото мислене и продукт на политическия опит на Запада и неговата политическа култура, склонна да абсолютизира англо-саксонската и европейската историческа традиция, както и последица от неразбирането на промените в глобалния силов баланс през ХХI век.

Трансформационните процеси през 2020-те години

Първата половина на 2020-те години окончателно погреба това, което доскоро се наричаше „европейска сигурност“. И тази сигурност няма как да бъде възстановена без участието на Русия. Нежеланието на Украйна и Запада да прекратят въоръжения конфликт още в самото му начало, последвалата опасна ескалация, постоянното нарушаване на собствените „червени линии“ от страна на НАТО, присъединяването на Швеция и Финландия към алианса – всичко това са симптоми за превръщането на европейската система за сигурност в трансатлантическа. Паралелно с това кристализира процесът на формиране на евразийска система за сигурност. Резултатите от осъщественото през миналата 2024 посещение на руския президент Путин в Китай дават основание да се говори за начало на създаването на „политически Изток“ – ако не като алтернатива на „политическия Запад“, то като негов равнопоставен партньор, без отчитането на чиито интереси всички приказки за глобална сигурност, „основана на правила“, са празни илюзии. В същото русло следва да се разглежда и първото – след поредните избори в страната – посещение на индийския премиер Нарендра Моди в Москва. Разбира се, географията не може да се промени. Русия е била и си остава европейска държава. Паралелно с това обаче, тя е географския център на Евразия, осигуряваш инфраструктурните стълбове на Евразийското партньорство, включително Северния морски път, Транссибирската и Байкало-амурската железопътни линии, трансазиатската автомагистрала и мрежата от тръбопроводи. В този смисъл, „постукраинският свят“ ще се характеризира с движение към нова, евразийска, единна архитектура за сигурност, опираща се на такива вече съществуващи институции, като Съюзната държава (Русия-Беларус), ОДКС, ЕАИС, БРИКС, ШОС и АСЕАН. Неслучайно през 2024 Беларус предложи изготвянето на харта на многополюсния свят – т.е. стратегическа визия за нова система на международните отношения, която да замени света „основан на правила“. В тази връзка, сред най-важните събития през миналата година беше разширяването на обединението БРИКС (виж фигура 6). Потенциалът на съвкупната му икономическа мощ се равнява на 67 трилиона долара, което надхвърля общия БВП на държавите от Г-7.

Фигура 6. Икономическият потенциал на държавите от БРИКС

Потенциал на БРИКС+ през 2024 67 трлн дол.; G7 – 54 трлн дол. (Прогноза на МВФ по ППС)

Източник: изчисления на ИМЭМО РАН по данни на IMF, Food and Agriculture Organization, World Steel Association, Energy Transition Institute, Statistical Review of World Energy 2023, International Energy Agency

При това, в „чакалнята“ на групата са още 28 държави. На редица от най-важните пазари (метали, автомобилостроене, петрол, минерални торове и др.) БРИКС превъзхожда или не отстъпва на потенциала на държавите от Г-7. В момента пред Русия, която пое председателството на групата през 2024, стои задачата да активизира съгласуваната икономическа и технологична политика на страните членки. Подобна политика би позволила формирането на институционалния блок на бъдещия полицентричен свят.

Какъв ше е бъдещият световен ред? Трудно е да се каже, коя от двете тенденции – към биполярен или към полицентричен модел, ще надделее в крайна сметка. Много е възможно те да съществуват едновременно – например в Глобалния Север да се утвърди стриктен биполярен модел, а в Глобалния Юг да доминира полицентризмът. Впрочем, биполярният модел (във военно, икономическо и технологично отношение) на Север вече придобива очертания. Любопитно е, че в Делхи например, разглеждат Китай като част от Севера [Jaishankar 2020: 240]. Подобна гледна точка има своите основания, тъй като по такъв показател като БВП на глава от населението (12 541 долара) Китай далеч изпреварва държавите от Глобалния Юг. В Индия например, този показател е 2 162 долара. Междувременно, т.нар. decopulling (т.е. икономическото разделение на Китай от САЩ), поне засега не се развива в сферата на търговията, а в тази на технологиите и инвестициите. През 2023 притокът на преки чуждестранни инвестиции в Китай беше заменен от обратния процес (т.е. от изтегляне на вложените навремето средства). Тоест, динамиката промени знака си, а изтичането на капитали достигна почти 1,5 трлн. долара. Паралелно с това макрорегионът АТР (Азиатско-Тихоокеанският регион) се характеризира с възходяща вътрешна динамика, което го отличава от Европа и Северна Америка.

В същото време се запазва и тенденция към политическа полицентричност. Така например, Делхи и Анкара изначално заеха диаметрално противоположни позиции по отношение на палестинско-израелския конфликт. Това също е част от очертаващите се контури на постеднополюсната епоха, когато – вземайки своите решения - новите центрове на сила, все повече следват собствените си интереси, а не „правилата“ или съветите на Вашингтон, Пекин и Москва. Разбира се, не бива да разчитаме, че бъдещият световен ред, ще се окаже безконфликтен. Светът ще продължи да бъде многообразен, ще се запазят различията между потенциалите на отделните държави, както и конкуренцията помежду им. Въпреки това обаче е важно да бъдат уважавани интересите както на големите, така и на малките играчи, а проблемите да се решават чрез конструктивен диалог.

Както е известно, Русия първа отправи открито предизвикателство към прословутия еднополюсен световен ред. Днес може да констатираме, че повечето държави от Глобалния Юг подкрепиха това предизвикателство, включително отказвайки да приемат западната интерпретация на конфликта в Украйна. Бъдещият световен ред се формира буквално пред очите ни. Той обаче изисква и нова система за глобално управление, развитие и укрепване на нейните институции, като БРИКС, Г-20, ШОС или ЕАИС. Факт е например, че икономическата ситуация в страните членки на ЕАИС (Русия, Беларус, Казахстан, Армения, Киргизстан) е значително по-добра, отколкото в петтте други постсъветски държави. През 2022 например, БВП на страните членки на ЕАИС беше 3,5 пъти по-голям от средния аналогичен показател на петте останали страни от ОНД (Азербайджан, Молдова, Таджикистан, Туркменистан и Узбекистан).

Заключение

Съществуват достатъчно сериозни аргументи както в полза на многополюсния, така и на новия биполярен модел. Впрочем, този проблем вълнува и водещите американски експерти: „Въобще не е ясно, какъв ще бъде редът, който ще замени рушащата се система на американското лидерство. Дали Китай ще успее да измести Съединените щати от позицията им на глобален хегемон и да се превърне в световен лидер, налагащ собствените си, писани с йероглифи, правила? Или светът ще стане двуполюсен, т.е. разделен на два повече или по-малко ясно очертани блока, начело със САЩ и Китай? Възможен ли е на практика многополюсният модел, в чиято основа ще бъдат няколко големи държави или коалиции, разполагаши с приблизително еднаква мощ?“ [Graham 2023: 272] - всички тези въпроси тепърва ще трябва да получат своя отговор, т.е. в случая всякакви окончателни изводи поне засега биха били преждевременни. В условията на толкова силна неопределеност би трябвало да сме готови за всякакъв сценарий за развитие на събитията, а базова предпоставка за това е стратегическата автономия на руско-китайската ос, опираща се на военно-стратегическия паритет с доминирания от САЩ, т.нар. „колективен Запад“.

Фундаменталният въпрос, чиито отговор не бих могъл да дам днес е, доколко вероятно е установянето на нов световен ред без този процес да бъде съпроводен от голяма война? През миналата 2024 се проведоха президентски или парламентарни избори в 50 държави по света, на които се падат 45% от глобалния БВП. Възможно е през настоящата 2025 резултатите от тях да прояснят визията ни за най-близкото бъдеше на планетата.

Бележки:

1. Световният ред, или системата на международните отношения, представлява устойчив набор от институции и норми на военно-политическите и икономически отношения, който е оформен институционално и е легитимен в международно-правно отношение. Световният ред е стабилен в течение на активния живот на поне едно поколение, който е универсалната мярка за измерване на социалното време. В резултат от геополитическите макрокризи възникват и нелегитимни системи, наложени със сила от победителите. Именно такъв беше и еднополюсният световен ред.
2. Dynkin A., Burrows M. Here’s the playbook for getting U.S.-Russian cooperation back on track. The National Interest, 07.12.2015.
3. Вж., например, [Yan Xuetong 2016; Kupchan 2021].
4. Remarks by the President in the State of the Union Address. The White House. President Barack Obama, 12.02.2013.
5. President Bush Calls on Senate to Back Human Cloning Ban. Remarks by the President on Human Cloning Legislation. The East Room. The White House. President George W. Bush. 10.04.2002.
6. Private sector establishments birth and death, seasonally adjusted. U.S. Bureau of Labor Statistics, 25.10.2023.
7. Конференция «Путешествие в мир искусственного интеллекта». Президент России. Официальный сайт, 24.11.2023.
8. World Population Prospects 2024. United Nations, Department of Economic and Social Affairs, Population Division, 2024.
9. Global Health Expenditure database. World Health Organization.
10. Дирижи́змът е политика на активна намеса на държавата в управлението на икономиката, осъществявано в средата на 1940-те години във Франция и Великобритания.
11. Mendenhall A. Cultural Marxism is real. The James G. Martin Center for Academic Renewal, 04.01.2019.
12. AFA Calls for an End to Required Diversity Statements. Press Release. AFA, 22.08.2022. Princeton, NJ.
13. World Economic Outlook Database (October 2023 Edition). International Monetary Fund,10.10.2023.

Източници:

Büchs, M., & Koch, M. (2017). Critiques of growth. In M. Büchs, & M. Koch. Postgrowth and Wellbeing: Challenges to Sustainable Welfare (pp. 39-56). London: Palgrave Macmillan. https://doi.org/10.1007/978-3-319-59903-8_4

Delgado, R.,& Stefancic, J. (2017). Critical race theory. Anintroduction. New York: New York University Press. Graham, T. (2023). Getting Russia right. UK: Polity Books.

Huntington, S.P. (1993). The clash of civilizations? Foreign Affairs, 72(3), 22-49.

Jaishankar, S. (2020). The India way: strategies for an uncertain world. New Delhi; New York: Harper Collins Publishers India.

Kupchan, C. (2021). Bipolarity is back: why it matters. The Washington Quarterly, 44(4), 123-139.

Yan Xuetong. (2016). Political leadership and power redistribution. The Chinese Journal of International Politics, 9(1), 1-26.

Dynkin, A.A. (2020). International turbulence and Russia. Herald of the Russian Academy of Sciences, 90(2), 127-137..

Primakov, E.M. (1996). Mezhdunarodnye otnosheniya nakanune XXI veka: problemy, perspektivy [International Relations on the eve of 21st century: problems, prospects]. Mezhdunarodnaya zhizn’, 10, 3-13. (In Russ.)

Semenenko, I.S. (2023). Razdelyonnye obshchestva [Divided societies]. In I.S. Semenenko (Ed.), Identichnost’: lichnost’, obshchestvo, politika. Novye kontury issledovatel’skogo polya [Identity: The Individual, Society, and Politics. New Outlines of the Research Field] (pp. 27-35). Moscow: Ves’ Mir. (In Russ.)

Дынкин А.А. 2020. Международная турбулентность и Россия. Вестник РАН. Т. 90. № 3. С. 208-219.

Примаков Е.М. 1996. Международные отношения накануне XXI в.: проблемы, перспективы. Международная жизнь. № 10. С. 3-13.

Семененко И.С. 2023. Разделенные общества. Идентичность: личность, общество, политика. Новые контуры исследовательского поля. Отв. ред. И.С. Семененко. М.: Весь Мир. С. 27-35.

* Авторът е президент на Института за световна икономика и международни отношения на Руската академия на науките, член на Руския съвет за международни отношения