Eволюцията на концепциите за сигурност на Европа

Процесът, който променя из основи не само икономическата и регулаторната картина на света, но и формулата на глобална сигурност вече е започнал и се ускорява. Само че този път Европа не участва в него. Време е да си представим новия свят под формата на информационно-ядрени клъстери и как биха се променили държавните доктрини за гарантиране на неговата сигурност, а с тях и цялостната система за колективна сигурност. Виждаме как се разгръща ожесточена борба не само за петролни и газови ресурси, но и за уранови находища; как се изгражда нова междудържавна йерархия и как се променят ролите на водещите световни сили в нея.

Конфигурацията на съвременната финансова система бе формирана от нефта (въглеводородите). Новият, цифров регулаторен механизъм (единен стандарт за оценки и алгоритъм за вземане на решения) на глобалната система на икономически (и, съответно, политически) отношения, ще е пряко свързан с ръста на ядрената (не на зелената) енергетика.[1]

Но за разлика от 1960-те и 1970-те години, когато Европа отстояваше енергийната си независимост (а с това и своята сигурност), въпреки че не я постигна, днес тя е пасивен наблюдател на стремежа на Съединените щати отново да подчинят света на собствените си правила. Тогава Европа загуби, но не се предаде.[2] Дали днес се е предала преди да е загубила напълно? И има ли надежда това да се промени при положение, че именно Старият континент има зад гърба си няколко хилядолетен опит в търсене на своята сигурност?

Малко останаха интелектуалците, които все още вярват в подобни обрати. Но Европа не за пръв път се превръща в заложник на извъневропейски интереси и в най-уязвимият елемент на глобалната сигурност.

В книгата си „Концепциите за европейска сигурност. Опитът на Европа в разрешаването на проблема за своята сигурност” професор Никола Аврейски показва, че винаги когато Старият континенте влизал в полоса на упадък всички големи неевропейски геополитически играчи са успявали да се наместят в неговите предели и да му налагат нарастващи с времето ограничения. Това обаче не трае дълго – от Античността до Най-новото време историята винаги е пренасяла в жертва претендентите за господство над Европа. В най-критичните си моменти на сблъсък с външни сили и въпреки вътрешните конфликти, европейците не само успяват да се консолидират и отблъснат опасността, но и да се заемат с „разчистване на пътя за непревзето възприемане на Европа в нейната цялост” (с. 22).

Конвергенцията и дивергенцията на Европа

Исторически, конвергенцията и дивергенцията на Европейския континент се разгръщат в диалектическо единство – Вторият вселенски църковен събор (381) и „първата схизма” (484-519) отдалечават Рим и Константинопол, а „Голямата схизма” (1054) разделя Европа на Западна (католическа) и Източна (православна). „Но формирането на два куртурни кръга в християнска Европа се дължи не толкова на трупащите се различия между източноевропейци и западноевропейци, колкото на различните предизвикателства, пред които те са поставени. Когато различните конкретно-исторически условия довеждат до биполяризация на европейското културно пространство, гръцкият Изток и латинският Запад правят всичко възможно за съхраняване на европейското християнско единство.” (с. 18) Това единство и сплотеност на Средновековна Европа се запазва чак до Кръстоносните походи (XI-XIII век) – неафиширан опит за насилствено обединяване на континента под скиптъра на Папството, подготвил условията за Османското нашествие. Тази катастрофална тактическа грешка е пагубна за Византия, но е пирова победа за папска Европа, довела не до превъзходство над Византийската, а до разпад на Свещената Римска империя.

Въпреки всичко Европа отново намира сили да отхвърли старите вътрешнохристиянски ежби и към средата на XV век под „Европа” и „европейски интереси” вече се разбира целия континент.

Търсенето на основания за европейска идентичност се възражда с нова сила след Реформацията (1517), Контрареформацията (средата на XVI век) и Трийсетгодишната религиозна война (1618-1648), родили концепцията за Европа като система от светски стойности, разгърнала се в епохата на Просвещението до „европейска цивилизация” (1766), възприета като прогресиращо общество, основано на рационални закони и общност с единен културно-генетичен код.

Революционна Франция (1793) утвърждава разбирането за еднородна общност, макар че и преди Наполеон Бонапарт не липсват идеи за обединяването на европейските народи, Франция става първата държава, ангажирала се с неговата реализация. Воден от на пръв поглед благородни намерения за гарантиране сигурността и просперитета на континента, Наполеон се заема да обедини „великите европейски интереси”, но със сила вместо с идеи, и подобно на предшестващите го „бащи” и „освободители” на Европа се проваля. По-късно френският писател Бенжамен Констан ще отбележи, че налаганото от Наполеон еднообразие е равносилно на смърт, защото животът изисква многоличие, а организацията – разнообразие” (с. 37) – забележка, пренебрегната от последващите претенденти за господство над Европа.

Неуспехът на силовите опити за обединение не спира стремежите за европейско единство, а изостря вниманието на интелектуалците към намеренията за опорочаване на идеята. Успоредно с проектите за колективно лидерство и интеграция на континента под формата на конфедерация, федерация и дори Европейски съюз (Конрад фон Шмит-Физелдек, 1821, Жан Г. Блунчли, 1875 и др.) с обща отбрана (А. Льороа-Булий, 1900) се възражда, развива и утвърждава древната максима за баланс на силите, намерила своята теоретична обосновка в трудовете Еразъм Ротердамски (1517), Николо Макиавели (1513), Максимилиян дьо Сюли (1638) и др.. Тя се закрепва окончателно в европейската политическа практика след Вестфалския мир (1648), когато се създава първата (Вестфалска) система на международни отношения и се поставя началото на школата и практиката на политическия реализъм (realpolitik). Според Ханс Моргентау, тази теория е единствено релевантна за създаване на политическа стратегия за поддържане на мира между различни държави, защото постоянно е подложена на „двойния тест на разума и опита”. А идеята за държавен интерес, дефиниран по отношение на силата, е главният ориентир, който помага на политическия реализъм да не прекъсва връзката си нито с разума, нито с опита.[3] Но именно Моргентоу признава и, че системата от много държави, която пречи на всеки от участниците да постигне универсална доминация е била запазена само благодарение на чести и скъпоструващи войни.[4]

Според Кисинджър, целта на балансирнето е не толкова мирът, колкото въздържаността от страна на държавите, водеща до стабилност. „Претенциите на най-силния член на международната общност да бъдат контролирани от комбинация между останалите, с други думи, чрез прилагане на баланса на силите, избрано от прагматичните ръководители.”[5]

Можем да добавим и, че не винаги правителство, стремящо се към хегемония (била тя и регионална) провокира формирането на коалиция срещу себе си, докато не стане твърде късно, за да бъде предотвратена войната за възстановяване на равновесието. Примерите от последните десетилетия доказват това. Пък и исторически, в рамките на Европа, когато по различни причини равновесието е на ръба да бъде нарушено, се появява Англия – безпристрастният и бдителен пазител на баланса, достатъчно силен, за да го възстанови...

Макар че и до днес е най-оспорваната, теорията и практиката на баланса на силите е най-старата и най-дълго задържалата се. Тя получава международно признание и е заложена във всички договорени системи на международните отношения: Вестфалската (1648), Виенската (1814-1815), Версайско-Вашингтонската (1919-1922), когато се ражда (европейската) идеята за Общество на народите (ОН) като световна мироопазваща организация, гарантираща международната сигурност; Ялтенската (1945) И въпреки сериозните проблеми, откроили се с времето, „узряването на идеята за равновесие на силите в Европа е съпроводено с изкристализиране на концепцията за изграждане на нейното политическо единство като най-надеждна гаранция за мирното й, стабилно и успешно развитие” (с. 202).

Важно е също да се подчертае, че при всичките му недъзи, в ОН сравнително бързо са допуснати победените в Първата световната война (ПСВ) държави (от 1920 до 1926), а то успява да се справи с редица международни конфликти, включително заставайки зад България (приета за член още през 1920) при гръцката агресия в Петричкия край (1925), като задължава Гърция да се изтегли и плати компенсация за нанесените щети; Чрез ОН са осигурени изключително важните за страната ни Бежански заем (1926) и Стабилизационен заем (1928). В рамките на ОН е решен и болезненият въпрос за анулиране на репарациите на победените в ПСВ държави (1932) и макар че впоследствие се проваля (заради двойствената си същност), именно там се заражда (1922) концепцията за колективна сигурност в Европа.

Версията за „провал” на ОН е доминиращо американска, поради недопускане на възможността от страна на европейскте Велики сили то да бъде под американски контрол. Затова и САЩ отказват да се присъединят към него, въпреки че взимат участие в почти всички негови форуми, имат почти 200 представители в различни комитети и подкомитети и ратифицират 32 конвенции на ОН. Както Кисинджър признава, Америка се ръководи от цели, които имат слабо отношение към „световния ред, който Европа е познавала от близо 300 години и заради който вероятно е влязла във войната„[6] – а именно системата на международни отношения, основаща се на държавния интерес, съобразен и с баланса на силите, на която слага край Уилсънианският интернационализъм, или ценностен фундаментализъм.[7]

Европейския федерализъм

По ирония на съдбата между двете световни войни федерализмът си пробива път в Северна Америка, в Британската империя и в Съветска Русия – вместо в Европа, която е в упадък, поделена от Великите сили на свери на влияние. Но, както отбелязва граф Рихард Куденхов-Калерги, причината за този упадък „е политическа, а не биологична” (с. 64). Остарели са не европейските народи, а тяхната политическа система, която се нуждае от радикални промени. Надградената идея за единна европейска политическа общност „Паневропа” или „Съединени европейски щати”, развита в поредица негови трудове, и до днес поражда бурни спорове. Но нейната привлекателност след ПСВ се доказва в зараждането и масовизирането на паневропейското движение, еволюирало благодарение на усилията му в Паневропейски съюз – неправителствена организация, която бързо създава свои филиали във всички европейски държави, включително България (1926). Начело на българската секция застава проф. Иван Шишманов, а към каузата за обединена Европа се присъединяват проф. Асен Златаров, Екатерина Каравелова, Елин Пелин, Мара Белчева, Тодор Влайков, Елисавета Багряна, Сирак-Скитник и още много други български интелектуалци, учени, общественици, политици. Към секцията е изградена студентска паневропейска група за популяризиране сред академичната младеж на идеите за обединяване на европейските народи.

Според проф. Аврейски, обективните пречки за обединението на Европа са свързани с търсенето на естествените й граници, т.е. дали Англия/Великобритания, Османската империя/Република Турция и Русия/СССР имат място в европейската политическа система (с. 70, 204). Струва ми се обаче, че фундаменталният проблем, стоящ на пътя на европейската интеграция (освен конкуренцията за лидерство между европейските Велики сили), е нейната западноцентричност; стремежът към осигуряването на „западната сигурност” и антируската и насоченост.

Великобритания и до днес се възприема като арбитър, а не като част от Европа. Тя неведнъж е саботирала европейската обединителна кауза и блокирала тенденциите за присъединяване на Русия; Страхът от теократичната Османска империя и по-конкретно „Европейска Турция” бързо отшумява, когато трябва да бъде използвана срещу Русия. А само Русия е тази, която, освен че многократно е предлагала, реално е осигурявала сигурността на Стария континент: през XV век с отхвърлянето на татарското господство и преустановяването на татарските нашествия в Европа; през XVII и XVIII век, изтласквайки от Европа Османска империя; с Победата над Наполеон в XIX век и над Хитлеристка Германия през ХХ век. И въпреки че е призната от Виенския конгрес (1814-1815) като неразделна съставна част от „Европейския концерт” на Великите сили, Великобритания не само отхвърля предложението на руския император Александър I за създаване на Общество на народите (Аахен, 1818), гарантиращо сигурността на всички държави членки, но инициира Кримската война (1853-1856). Затова пък по време на ПСВ сама задвижва идеята за ОН, системно работейки впоследствие в разрез с неговите принципи. Благодарение на задкулистните действия (1915) на британският външен министър Едуард Грей, тя е възприета и заложена в т.нар. „14 точки на Уилсън” – новата външнополитическа доктрина на САЩ – чиято цел е не да поддържа или възстановява баланса на силите в света, а да утвърди Америка като световен лидер.  

Великобритния възпрепятства и получилата масова подкрепа френска инициатива за широко институционално сътрудничество в Европа (1929-1932), обявявайки я за „преждевременна” и предлагайки в същото време (навременната?) алтернатива „ПанВеликобритания”. Подобна е съдбата и на „Европейския съвет” – като „поне първа стъпка” към федерирането на континента.

В разрез с принципите на ОН е и външнополитическата линия на Рамзи Макдоналд (премиерът) и британския външен министър Джон Саймън, провеждащи агресивна кампания срещу предложения от Съветския съюз (1933) и подкрепен от Франция колективен договор за взаимна помощ в Европа („Източния пакт”) – напълно издържан в логиката на колективна сигурност, както и тази на Невил Чембърлейн, целящ на всяка цена да постигане споразумение с Германия и Италия в името на една и съща цел – „западната сигурност” (за сметка на сигурността на Централна и Източна Европа).

Вярно е, че и други европейски правителства изпитват недоверие към проектите за обединена Европа, но това е защото не без основание виждат в тях своеобразен „ПанВерсай”, т.е. нов диктат на победители над победени.

Резервираността и на СССР е логична – от една страна той не е включен във френската инициатива, а от друга, Сталин прозорливо подозира, че тя е реакционен опит за организиране на международна интервенция срещу Съветския съюз, която не закъснява дълго. Германия вече е заявила своята „визия” за обединена Европа (8 юли 1930) – осигуряване на „германското жизнено пространство”, шест години след което Хитлер се заема с изграждането на „европейския дом” на „свободна Европа”; „европейски държавен съюз”...в един „истински нов европейски ред”... ; Мусолини пък говори за „романска Европа”, а румънският диктатор ген. Йон Антонеску - за „латинска Европа”...  

Както посочва проф. Аврейски, „Съветският съюз се появява в ОН (18. 09. 1934) с основателното усещане, че ще стане един от главните обекти на германската експанзия” (с. 121), поради което превръща концепцията за колективна сигурност на континента в своя държавна политика. Но подписаните с Франция съглашения (френско-съветски протокол по въпроса за Източния пакт от 1934 и Договор за взаимна помощ от 1935, подписан също и с Чехословакия), както и споразумението за взаимна помощ между Франция, Великобритания и СССР от 24 юли 1939 пропадат – отново защото целта е не сигурност на континента, а гарантиране на западната сигурност.

В крайна сметка, амбицията на Великобритания (включително с политиката на умиротворяване на Хитлер) за установяване на нов, западноевропейски баланс на силите – за сметка на Централна и Източна Европа и СССР, води (както през XI-XIII век) не до мир и сигурност на континента, а до крах на Версайската система, нова война и вбиване на клин между Запада и Изтока (не само в Европа, но в света като цяло); вместо до победа над Съветския съюз, до „феноменален ръст” на неговата мощ – респектираща дори основния бенефициент от войната – САЩ (с. 127) и възпираща британско-американските намерения за нова такава (с.128).

На 24 май 1945 не друг, а началникът на Британския имперски генерален щаб фелдмаршал Алън Брук записва в дневника си: „....Самата идея (за война срещу Русия) безусловно е фантастична, тъй като шансовете за успех са равни на нула. Няма ни най-малко съмнение в това, че отсега нататък Русия е всемогъща в Европа” (с. 128). Заедно с факта, че се превръща в „глобална суперсила” (по думите на Кисинджър), констатираното „всемогъщество” е удобна предпоставка СССР да бъде обявен от англосаксонските сили за „враг на Европа” и, на този именно фон да се оформи следвоенната западноевропейска концепция за колективна сигурност. Поради своите родилни недъзи (отново западноцентрична, конфронтационна и изключваща неутралните европейски и източноевропейските държави), тя обективно не обслужва крещящата след двете световни войни потребност от гарантиране на мира и сигурността в следвоенна Европа.

Напротив, Съветският съюз е този, който прави опит за превъзмогването на такъв (конфронтационен и избирателен) подход за колективна сигурност, предлагайки алтернатива  с участието на неевропейски държави. Предложението е отхвърлено, но след смъртта на Сталин (1953) е оповестена идеята за общоевропейска система за колективна сигурност, като на 31 март 1954 самият СССР, с официална нота, заявява желание за присъединяване към НАТО, позовавdйки се съюзническите отношения с главните държави от Алианса в годините на Втората световна война (ВСВ). Англосаксонските Велики сили налагат „вето” (7 май 1954), с което конфронтацията се затвърждава. Създаден е Варшавският договор за колективна отбрана (14 май 1955), но опитите за „разчупване на леда” от страна на Кремъл не спират. Подкрепени от Франция при управлението на генерал Дьо Гол и от западногерманския канцлер Вили Бранд, както и от „младото европейско поколение”, съветските инициативи за изграждане на система за колективна сигурност в Европа продължават. Съзнателно ще ги изброя, тъй като са изключително важни предвид съвременната геополитическа реалност:

• Москва излиза с инициатива за сключване на общ пакт за ненападение;
• 24 май 1958. Организацията на Варшавския договор (ОВД) предлага подписване на пакт за ненападение с НАТО;
• 15 юли 1958. СССР разпраща проект на договор за приятелство и сътрудничество на европейските държави;
• 5 юли 1966. Политическият консултативен съвет на ОВД излиза с декларация за укрепване на мира и сигурността в Европа, съдържаща предложение за едновременно разпускане на враждуващите ОВД и НАТО и свикване за общоевропейско съвещание за мир и сигурност в Европа.

Усилията за постигане на колективна сигурност

Въпреки натиска на западноевропейската общественост и благосклонността на мнозинството политици в Западна Европа, САЩ не допускат сериозно обсъждане на декларацията на ОВД в Северноатлантическия съюз и (подобно на Великобритания в междувоенния период) НАТО се задоволява с неубедителната за повечето европейци декларация, че предложението на ОВД е „преждевременно” (с. 139). Но залялото целия континент движение за сигурност и сътрудничество в Европа принуждават НАТО най-накрая да включи въпроса в дневния си ред и Северноатлантическият съвет в Брюксел (9-10 декември 1971) взема принципно решение за включване на държавите от Алианса в общоевропейско съвещание за сигурност (окончателно решение за участие в многонационалните подготвителни разговори за свикване на форума е взето на Северноатлантическия съвет в Бон на 30-31 май 1972).

На 2-5 юни 1972 в Брюксел е проведена Асамблеята на европейската общественост за сигурност и сътрудничество – един от най-респектиращите форуми в цялата дълговековна история на Европа, в която участват над 800 представители на различни обществени движения от всички европейски държави. Основното послание в декларацията, приета на заключителното пленарно заседание на Асамблеята е „за свикване на европейско съвещание на основата на равноправното участие на всички заинтересовани държави”. Настоява се и за „равноправно участие на двете германски държави”, като се отправя апел за едновременното им приемане в ООН (с. 146). Пътят напред продължава със стартирането (22 ноември 1972 – 8 юни 1973) на многостранни консултации на масата на преговорите в Хелзинки (т.н. Хелзински процес), което след края на Студената война и обединението на Германия (1990) води до институционализиране на Съвета за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ) в пълноценна международна междуправителствена организация – Организация за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ). В нейните рамки е поставено и началото на нов кръг от преговори за съкращаване на обикновените въоръжени сили в Европа – както между страните в НАТО (тогава 23), така и в ОВД и мерки за укрепване на сигурността на Европа с участието на всички 35 държави. Преговорите приключват успешно и на 17 ноември 1990 е приет Виенски документ за мерките за укрепване на доверието и сигурността.

Изправени пред реалната атернатива за загуба на влияние в Западна Европа, САЩ са принудени да се съгласяват с общоевропейския процес, за да не се окажат изолирани в собствения си ключов съюз. Но си поставят за основна цел да контролират този процес, включително реабилитирайки и налагайки доктрината на атлантизма.

Страната, която оказва най-голяма съпротива, отново е Франция. Сред множеството стъпки, които предприема в отговор на опитите на Америка да контролира и блокира отстояването на европейските интереси, са Декларацията за европейската идентичност, приета през 1973 от страните в Европейската икономическа общност  (ЕИО); Декларация за европейската отбранителна идентичност от 1984, настояваща европейските интереси да бъдат ясно дефинирани; „Платформа за европейските интереси в областта на сигурността” от 1987.

Трябва дебело да се подчертае, че дори и лидирано от Париж, отграничаването от САЩ намира пълна подкрепа от страна на Европейската общност (ЕО)! Именно фактът, че „европейското виждане за външния свят не е идентично на американския възглед за него” (Тео Зомер, 1984) дава основание и на Франсоа Митеран да апелира за една нова съгласувана европейска политика на Франция и СССР, и благодарение на взаимодействието му с Горбачов, съветският лидер лансира формулата за „общоевропейски дом” (Прага, 10 април 1987), която влиза в действие с подписване на Споразумение за взаимно признаване между СИВ и ЕИО (24 юни 1988). На тази основа почти веднага са установени официални отношения между двете организации, а с някои от страните членки са подписани споразумения за сътрудничество (като Унгария и Чехословакия).

Разминаването в западноевропейската и американската визии за бъдещето на Европа са особено видими в условията на очертаващата се нова геополитическа реалност в края на Студената война. В отговор на стремежа на Съединените щати да превърнат Съвета за сигурност и сътрудничество в Европа в инструмент за прокарване на своите интереси, Митеран излиза с инициатива за свикване на ново СССЕ (19 април 1990, на съвместна конференция с Джордж Буш), в което да участват само европейски държави, предлагайки също общоевропейският процес да бъде пренасочен към изграждане на европейска конфедерация (с. 193). Проведеното в Париж пето и последно заседание на СССЕ в обстановката на уж приключилата според Горбачов и Буш Студена война (от 19 до 21 ноември 1990) получава ключова роля в развитието на Хелзинския процес. Но водещите идеи на Париж за прекратяване намесата на САЩ във форума и европейска конфедерация остават неосъществени.

Все пак, дори и състояло се в условията на остра борба между главните играчи в Западния блок, парижкото заседание на СССЕ има голям принос за сигурността на континента. Именно там и тогава са подписани съвместната Декларация за ненападение и Договорът за съкращаване на конвенционалните въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ); одобрен е и Виенският документ за мерките за укрепване на сигурността и доверието. Но взетото решение за институционализиране на общоевропейското сътрудничество (по инициатива на СССР и Германия) и постепенното превръщане на СССЕ в пълноценна международна Организация за сигурност и сътрудничество, е сред най-важните му резултати. А с приетата на 21 ноември Харта за Нова Европа, белязала края на Ялтенската система и началото на обединението на Стария свят въз основа на западните ценности, възприети като общоевропейски, се въвежда политическият термин „европейска архитектура на сигурност”. Нейните основни стълбове са ООН, СССЕ, НАТО, ОВД, Западноевропейският съюз (ЗЕС), Съветът на Европа (СЕ), ЕО, ЕИО и Съветът за икономическа взаимопомощ (СИВ).

Въпреки европейската съпротива обаче, след края на Студената война, за разлика от СССР, САЩ не само не се оттеглят, но остават и поемат ръководството над целия континент. На практика, в голяма степен и по вина на Горбачов, е реализирана „Атлантическата архитектура на Европа”, лансирана през 1989 от американския държавен секретар Джеймс Бейкър.

Вместо заключение: украинската криза като присъда за Европа

Неочакваното посещение на председателя на ОССЕ Дидие Буркхалтер в Москва през пролетта на 2014[8], разговорите с Владимир Путин и съвместната инициатива за мирно политическо уреждане на конфликта в Украйна повдигнаха много въпроси. Първият и може би най-важен беше зададен от изпълняващия длъжността министър-председател на Украйна Арсений Яценюк: защо въпросът за Украйна се обсъжда без Съединените щати?

Когато помощник-държавният секретар на САЩ по въпросите на Европа и Евразия Виктория Нюланд прати Европейския съюз (ЕС) „по дяволите” („Майната му на ЕС”) експертната общност се опита да не забележи очевидният конфликт на интереси между Америка и Европа в украинската криза. Но посещението на Буркхалтер изведе темата на ново ниво.

Днес вече е очевидно, че причината за гражданската война в Украйна не е заплахата от интеграцията й с Русия или ЕС, а заплахата от интеграция на Европа и Русия.

Въвеждането на единна европейска виртуална валута (ECU) от страните от ЕИО през 1979  е първото заявление за преразглеждане на резултатите от Втората световна война. Разпадането на СССР и Хелзинкските споразумения са все още далеч. С други думи, през 1979 започва нов исторически процес на формиране на Голяма Европа и нов (независим от Федералния резерв на САЩ) емисионен център. С въвеждането на единна валута Европа дава ясно да се разбере, че счита военния дълг за платен и отсега нататък би искала да споделя разходите и да формира икономическия и политическия си дневен ред независимо. Двадесет години по-късно Европа формализира намеренията си.

На 1 януари 1999 в обращение е пусната пълноценна европейска валута – еврото, а три месеца по-късно на Балканите се разгръща пълномащабна война. Самолетите на НАТО бомбардират Югославия, а курсът на еврото бързо спада спрямо този на долара. На Европа е дадено да разбере, че да създадеш независим емисионен център, в условията на военна и енергетическа зависимост, не е възможно.

Днес се питаме, защо Европа подкрепя санкциите срещу Русия (включително последните, срещу руската петролна индустрия, които трябва да „довършат” деиндустриализацията й). Подкрепя ги, защото е принудена! Страните от ЕС са твърдо привързани към доларовите механизми за взаимни разплащания, от което американците се възползват, отрязвайки ги от руските ресурси.

Единственият начин Европа да стане енергийно независима е да премахне политическите противоречия и да си сътрудничи по-тясно с Русия. В противен случай ще може да се интегрира в новия световен ред само като „дъщерен“ проект на Съединените щати. Взривяването на „Северен поток“ има дълга предистория[9], но основната му цел бе да се измъкне лоста за ценообразуване от ръцете на производителите, като на мястото на тръбопроводният газ, който не позволява участие на борсов посредник, се създаде подобен на петролния спот пазар на „хартиен“ (фючърси) LNG, който да погълне американските финансови излишъци.  

САЩ могат да предотвратят интеграцията на Европа чрез сътрудничеството и с Русия само по един начин – военно-политически. Именно той се използва днес в Украйна. Ето защо опитът на ОССЕ и Русия да намерят мирен (заобикаляйки САЩ) път за разрешаване на украинската криза (споразумението от 21 февруари 2014) беше отстрелян от снайперистите на Майдана.

Това, което наблюдаваме днес в Украйна, е погребението на стартиралия през 1979 процес на формиране на Голяма Европа в нейния сегашен Маастрихтски вариант. Основната последица от украинските събития е рязкото изостряне на отношенията между ЕС и Русия и ескалация на общоевропейското напрежение.  

За ЕС това е преди всичко нарастването (след югославската криза) на проблемите със сигурността и на военно-политическата зависимост от НАТО. И като следствие –институционалното отслабване на еврото и задълбочаването на вътрешната криза на „старата” и „новата” Европа, започнала с провала на конституционния процес през 2005.

Колизията е, че докато Западна Европа е жизнено заинтересована от сътрудничество с Русия, което  предотвратява статута й на „фронтова” зона (базовият риск за единната европейска валута), Източна Европа е жизнено заинтересована от съхранението на „фронтовия” си статут – като начин за получаване на субсидии както от САЩ, така и от Западна Европа.

Русия няма цели в Източна Европа, които да са достатъчно значими, за да влезе в конфронтация с ЕС за тях. Но има(ше) в Украйна. Това обяснява избора на жертвата. Резултатът е постигнат, а ЕС напълно се солидаризира с американската позиция.

Какво ще се случи по-нататък с Украйна вече няма значение за основните бенефициенти. Дори ако бъде разпокъсана, това вероятно ще укрепи „санитарния” кордон около Русия и допълнително ще разпали огнищата на напрежение.

Украйна е присъда за обединена Европа в сегашния й вид, сломена, подчинена, вътрешно разделена, чиято Маастрихтска конструкция ще бъде демонтирана. Единственият въпрос е в каква конфигурация и кога идеята за Велика Европа ще започне да се реализира отново. Лично аз вярвам, че това ще се случи – още повече след прочита на настоящата книга.

Спроед  Еманюел Тод, от войната в Украйна „САЩ могат да излезат само като победени, и то не просто локално, а глобално – във военно, икономическо и идеологическо отношение”. Но по-важното - той счита, че сегашното поражение „би означавало: германо-руското сближаване, дедоларизацията на света, края на вноса, заплащан с „вътрешната колективна печатница на пари”, голяма беднотия”.[10]

Линиите на промяна вече се очертават. В Германия, канцлерът Олаф Шолц подаде оставка и загуби изборите, а Алис Вайдел, лидерът на „Алтернатива за Германия“ (AdG) и неин кандидат за канцлер, обяви[11] намерение не само за рестартиране на газопровода „Северен поток“, но и за отказ от „зелената”, и възстановяване ядрената енергетика на страната  (последните три ядрени централи в страната бяха спрени през 2023).

САЩ няма накъде повече да отстъпват. Държавният им дълг е 36,1 трлн. долара, 34,6% от глобалния дълг и като дял – 121,0% спрямо БВП). Този дълг не е обезпечен с вътрешни активи. Той може да бъде изплатен само, ако доларът получи пряк достъп до управлението на активи в други държави, а Европа вече е отворила достъпа до своите. Оттук и логиката на Доналд Тръмп внезапно да приоритизира контрола на САЩ върху северната и отчасти централната част на Западното полукълбо – (новата зона на амреканския долар Канада, Гренландия, Панамския канал) и дори идеята му за преименуването на Мексиканския залив на Американски. Тоест, нефтът по американското крайбрежие в огромното пространство от 625 млн. акра от океана, плюс Арктика, с нейня  дълбоководен шелф и огромни ресурси от стратегическо значение за контрола на морските пътища и военната логистика; световната търговия с петрол и доставките на втечнен природен газ трябва обезпечат реализацията на проекта „MAGA”.

За какво му е вече една ресурсно ощетена и икономически осакатена Европа, която няма как да покрие разходите за продаваната й сигурност (увеличение от 150% на вноските в бюджета на НАТО). А Китай, Индия и Иран+Русия (във всеобхватно стратегическо партньорство от 17 януари 2024) станаха твърде силни (и опасни), за да бъдат ограбвани.

Бележки:

*Институт по философия и социология при БАН

[1] Доказва го американската програма за ядрена енергия “U.S. Nuclear Energy: Deployment Targets and a Framework for Action” https://www.whitehouse.gov/wp-content/uploads/2024/11/US-Nuclear-Energy-Deployment-Framework.pdf?fbclid=IwY2xjawHqPSJleHRuA2FlbQIxMAABHfgYGnFi6T0cloueUvT5fgEtFxhCAwym_Wuhr18k2j5VfLwBCmZnOwg60w_aem_njXn22f-AetRQXq2oSEJFQ , към която се присъедини и България заедно с още ок. 25 държави. Поставена е целта глобалният ядрен капацитет да се утрои до 2050. Само в САЩ се планира създаването на 200 GW нови ядрени мощности в допълнение към съществуващите 97 GW (94 реактора). До 2035 се планира добавяне на още 35 GW, а до 2040 г. да се постигне устойчив темп на растеж от 15 GW годишно. Говорим за нов информационен формат в света и развитието на големи центрове за данни (т.нар. изкуствен интелект) и въвеждането на цифрови валути (финансов протокол, компютърен алгоритъм на неотменими задължения), което изисква многократно увеличаване на производството на енергия с висока плътност (уран + въглеводороди). Пекин също разработва мащабна ядрена програма, базирана на леководния реактор Hualong, който е „копиран“ от американския AR1000, инсталиран от Westinghouse Electric в китайските атомни електроцентрали в Sanmen и Haiyang. В тази глобална конкуренция печелят държавите с дългосрочна стратегия за растеж. Засега, за съжаление, в тази категория попадат само САЩ и Китай.

[2] Вж Павлова, В. Илюзията „атлантическа солидарност” и реалната енергийна политика на Вашингтон. Сп. Политически хоризонти, 6/2022, с. 5-19 https://polhorizons.wordpress.com/wp-content/uploads/2022/12/d09fd0bed0bbd0b8d182d0b8d187d0b5d181d0bad0b8-d185d0bed180d0b8d0b7d0bed0bdd182d0b8-6-2022-merged.pdf

[3] Георгиев, Б. За химерата, наречена „колективна сигурност”. С., Парадигма, с. 9

[4] Morgenthau, Н.  Politics among Nations: The Struggle for Power and Peace, 1948, Ch. 14

[5] Кисинджър, Дипломацията, С., Труд, 1997, с. 20

[6] Цит. по Георгиев, Б. За химерата, наречена „Колективна сигурност”. С., Парадигма, 2017, с. 25

[7] Пак там

[8] Признаки деэскалации после визита Буркхальтера. Swissinfo.ch, 08 мая 2014: https://www.swissinfo.ch/rus/politics/%d0%bf%d1%80%d0%b8%d0%b7%d0%bd%d0%b0%d0%ba%d0%b8-%d0%b4%d0%b5%d1%8d%d1%81%d0%ba%d0%b0%d0%bb%d0%b0%d1%86%d0%b8%d0%b8-%d0%bf%d0%be%d1%81%d0%bb%d0%b5-%d0%b2%d0%b8%d0%b7%d0%b8%d1%82%d0%b0-%d0%b1%d1%83%d1%80%d0%ba%d1%85%d0%b0%d0%bb%d1%8c%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b0/38535564

[9] Вж Крутаков, Л. Газовый гамбит. Монокль, 30 сентября 2022: https://monocle.ru/2022/09/30/gazoviy-gambit/ 

[10] Тод, Е. Поражението на Запада. С. Изток-Запад, 2024, с. 216

[11] Кандидат в канцлеры ФРГ от АдГ заявила о плане перезапуска «Северных потоков». РБК, 11. 01. 2024: https://www.rbc.ru/rbcfreenews/6782b8779a79473181c5683f