Еднополюсният световен ред, възникнал в резултат от разпадането на Съветския съюз, осигури на Америка огромна и неконтролируема власт. Съединените щати се оказаха първата страна в историята, която няма равни или близки по мощ конкуренти.
Както и единствената държава в света, разполагаща с влияние във всички региони на планетата и единствената, която безспорно доминира в заобикалящото я простренство. През 1992 САЩ бяха най-могъщата сила на всички големи световни театри на военни действия.
Беше съвсем естествено американските чиновници да се изкушат да използват този момент за да разширят глобалното влияние на Америка. Опиянен от властта си, Вашингтон упорито разширяваше НАТО в Източна Европа, без да обръща внимание на тревогите на Русия във връзка с тази инвазия на Запада в собственото и обкръжение. Съединените щати наложиха на всички останали привързаността си към икономическата откритост, прокарвайки създаването на Световната търговска организация през 1995, въпреки потенциалната опасност, която възприетото в СТО принудително разрешаване на споровете представляваше за суверенитета на страните членки. Освен това Вашингтон подкрепи присъединяването на Китай към тази организация през 2001. От гледна точка на американските политици, тази експанзионистка компания беше полезна не само за САЩ, но и за целия свят. Подобно на всички хегемони, Вашингтон си внуши, че създавания от него световен ред е по-добър от всички останали в глобален план. Съединените щати започнаха да се стремят към това, което известният швейцарско-американски икономист проф. Арнолд Уолфърс (1892-1968) определя като реализация на "цели за създаване на среда", т.е. цели, които да накарат света максимално да възприеме ценностите на една, единствена доминираща държава.
През 1990-те години и първото десетилетие на ХХІ век подобни подходи все още изглеждаха оправдани. Когато властта до голяма степен е концентрирана в ръцете на една, единствена държава-хегемон, победите и неуспехите на доминиращия субект често се споделят и от всички останали. Просперитетът на хегемона задължително води до известен просперитет и за другите членове на международната система, а евентуалният му крах, води до срива на цялата система. Именно поради това, в своята Стратегия за национална сигурност от 2002 администрацията на Джордж Буш-младши можеше да се позволи да заяви висопарно, че най-големите световни държави се обединяват в в рамките на "общ устойчив модел на националния успех, базиран на свободата, демокрацията и свободната търговия". В документа се посочва и, че тези държави "застават на една и съща страна, обединени пред лицето на общите заплахи от насилие и хаос, генерирани от тероризма".
Но, когато доминацията на хегемона започне да отслабва, изчезва и тази естествена хармония на интересите. Възходящите държави стават все по-недоволни от глобалния си статус, правилата и нормите на международния ред, както и от интересите и ценностите, които този ред налага. Колективните интереси престават да засенчват националните. И с постепенния възход на т.нар. "ревизионистки" държави, последните развиват способностите си да постигат поставените от тях цели. Така например, в Стратегията от 2002, администрацията на Буш характеризира Китай като "команден играч", който "открива, че икономическата свобода е единствения източник на национално богатство". През 2017 обаче, в американската Стратегия за национална сигурност вече се твърдеше, че "интеграцията на Китай в следвоенния международен ред" се е провалила, а самият Китай беше наречен "ревизионистка" държава, стремяща се "да създаде свят, който е противоположен на ценностите и интересите на Съединените щати".
Впрочем, възходящите конкуренти не са единствените "ревизионисти". С постепенния упадък на хегемона, той също започва да се разочарова от съществуващия ред. Много от споразуменията, които е постигнал, когато е бил на върха на мощта си, вече губят смисъл. Така например, представителите на целия американски политически спектър демонстрират все по-голямо разочарование от трансатлантическото партньорство. В рамките на първоначалната сделка, постигната след Втората световна война, Вашингтон гарантира сигурността на своите европейски съюзници и оказа жизненоважна помощ на разрушените им поствоенни икономики. Срещу това те, като цяло, подкрепяха Съединените щати по време на студената война с Москва, позволявайки им да проектират мощта си на европейския континент. Но след като Съветският съюз се разпадна, а Европа стана богата и просперираща, за САЩ вече нямаше особена причина да продължават да поемат над 70% от отбранителните рацходи на НАТО. Тоест, съществуването на алианса загуби очевидния си смисъл.
Ето защо не бива да се учудваме, че мнозина американци обръщат гръб на кандидатите за президент, подкрепящи концепцията за провеждане на мощна и експанзивна външна политика. Те виждат убедителни структурни причини да настояват за промени. Затова повечето от тях подкрепиха кандидата, призоваваш за глобална сдържаност, съкращаване на разходите и отстояване на тяснонационалните интереси на Америка - Доналд Тръмп.
По време на първия си президентски мандат Тръмп доказа, че е наистина уникален на фона на съвременните американски лидери. За разлика от всеки президент преди него в периода от 1945 насам, той демонстрира скептично отношение към договорите и алиансите, предпочитайки да залага на конкуренцията, вместо на сътрудничеството. Дефинирайки американския национален интерес, той не включва в него такива елементи като разпространяването на либералните ценности и военните или хуманитарни интервенции. Тръмп не разглежда Съединените щати като "божествен покровител" на всички потиснати и обидени по света. Вместо това, той пренасочи вниманието на Вашингтон към конкуренцията между големите държави и възстановяването на глобалните силови предимства на САЩ. С други думи, Тръмп се показа като истински реалист, т.е. човек, който съзнателно избягва идеалистическите и идеологически подходи към глобалните проблеми, залагайки вместо това на силовата политика.
През първия му президентски мандат обаче, тези реалистки импулси биваха приглушавани, а нерядко и пресичани от войнствено настроените служители от системата за национална сигурност на САЩ, които не споделяха визията му. Но, след като осъзна, че подборът на кадрите представлява сериозен политически проблем, Тръмп вече няма да повтори тази грешка. Вместо това, следващата му администрация вероятно ще провежда може би най-сдържаната външна политика в съвременната история на Съединенети щати.
Проверка в реални условия
В Републиканската партия текат интензивни дебати относно международните отношения. Традиционният елит на партията включва т.нар. неоконсерватори и онези, които смятат, че "Америка е над всичко" и искат Съединените щати да проектират мощта си по целия свят, използвайки своя външнополитически потенциал за постигане на собствените цели. Те например, подкрепят мащабната и продължителна американска помощ за Украйна като инструмент за противопоставяне на Русия. Освен това напълно споделят идеята на сегашната администрация на Байдън, че военната подкрепа за Киев е една от формите на борбата между демокрацията и автокрацията. Напротив, Тръмп и съюзниците му не подкрепят увеличаването на помощта за Украйна. Те не разглеждат геополитиката като грандиозно идеологическо състезание. И, за разлика от неоконсерваторите, те очевидно предпочитат американските съюзници да плащат за това, че САЩ гарантират сигурността им. През февруари 2024 например, Тръмп заяви, че няма да пречи на Русия да постигне каквото иска по отношение на всяка европейска държава, която не изразходва за отбрана поне 2% от своя БВП. В тази връзка, той често цитира въпроса на един европейски лидер: "Ако не си платим и ни нападне Русия, дали ще ни защитите?". Според Тръмп, той му отговорил по следния начин: "Не, не бих ви защитил. Всъщност, бих посъветвал руснаците да правят каквото си поискат. Длъжни сте да си плащате сметките!".
Проблемът е, че традиционният републикански истъблишмънт продължава да запазва значителното си влияние. В партийното ръководство в Сената например, доминират неоконсерваторите. Въпреки това, лагерът на "тръмпистите", бавно но сигурно, надделява. Това беше най-очевидно по време на първичните избори на Републиканската партия, където Тръмп и подкрепяните от него кандидати обикновено постигаха безапелационни победи. Социологическите проучвания също показват, че тръмписткият реализъм постепенно завоюва сърцата и умовете на консервативните избиратели. Така, в една проведена наскоро от Чикагския съвет по международни отношения анкета, на въпроса, дали смятат, че за бъдещето на страната ще е по-добре тя активно да участва в световните дела или да избягва да се меси в тях, 53% от републиканците са подкрепили второто. Почти толкова (55%) пък твърдят, че вредите и разходите надхвърлят ползите от запазването на доминиращата роля на Съединените щати в света.
За по-голямата част от принадлежащите към американските външнополитически елити, които разглеждат мощта на САЩ като "абсолютно благо", подобна тенденция изглежда ужасна. В същото време обаче, програмата на бившия президент "Америка над всичко" представлява интелектуално оправдана фундаментална реалистка платформа, целяща да улесни действията в полза на националните интереси на самите Съединени щати, а не тези на останалите. Тя се основава на неизбежната предпоставка, че САЩ вече не разполагат с онази мощ, каквато имаха в миналото и в момента ненужно разпиляват силите си. Тоест, те трябва да разграничат фундаменталните си национални интереси от второстепенните. И, в същото време, да прехвърлят по-големи отговорността на своите богати съюзници. Тоест, Съединените щати трябва да престанат да се опитват да бъдат навсякъде и да се анажират с всеки проблем по света.
По време на първия президентски мандат на Тръмп, реалистичните му инстинкти често биваха потискани от водещите му съветници в сферата на националната сигурност. Въпреки това, склонността на бившия президент към по-голяма сдържаност все пак оказа влияние върху неговата политика. Тръмп избегна нови военни авантюри, започна да изтегля САЩ от двайсетгодишната окупация на Афганистан, както и да си взаимодейства с такива враждебни държави като Китай, Северна Корея и Русия, използвайки механизми, които намаляваха вероятността от конфликт. В същото време се стараеше де прехвърли част от бремето по заплащането на взаимната отбрана към съюзниците, вместо да го стоварва на гърба на американските данъкоплатци. Тръмп използваше твърд тон за да окаже натиск върху другите лидери и да успокои собствената си вътрешнополитическа и електорална база. Но никога не си позволи да се държи като "неоконсервативен хегемонист". Дори, когато ставаше дума за Иран, към който той демонстрираше най-агресивно отношение, Тръмп винаги избягваше възможността за използване на значителна военна сила.
Америка трябва да бъде по-свободна
По време на втория му мандат реалистичните инстинкти на Тръмп ще придобият по-пълно изражение. Въпреки твърденията на противниците му, той няма да обърне Вашингтон с гръб към света. Най-вероятно обаче, Тръмп ще се откаже поне от някои текущи ангажименти на САЩ в Големия Близък Изток. И със сигурност ше поиска богатите американски съюзници в Азия и Европа да плащат повече за собствената си сигурност. Освен това, вероятно ще насочи основното си внимание към Пекин, концентрирайки се върху това, как би могъл да победи Китай като в същото време избегне избухването на открит военен конфликт или нова студена война.
Освен това Тръмп и съюзниците му акцентират върху необходимостта САЩ да стана по-малко зависими от чуждестранните енергоносители. Те прогнозират, че по-голямата енергийна самодостатъчност ще доведе до повече нови работни места в Америка и намаляване на разходите за електроенергия за американските потребители. Ако стане президент, Тръмп вероятно ще продължи да използа тази реторика, отменяйки много от сега действащите правила в енергийния сектор и облекчавайки по този начин националните производители в сферата на петролния и газовия добив. Изключително важно е, че подобна политика сериозно ще намали значението на Персийския залив за Вашингтон. През последните петдесет години администрацията на всеки американски президент беше принудена да изразходва прекалено много време, внимание и ресурси в Близкия Изток - до голяма степен, за да гарантира сигурните петролни доставки от региона. След като вече няма да им се налага да го правят, Съединените щати едва ли ще се интересуват толкова от иранско-саудитските противоречия и вече няма да им се налага да поддържат значителни американски военни контингенти в района на Персийския залив. Както показа опитът на администрацията на Байдън, разпръснатите в десетки бази на територията на Ирак и Сирия, части на САЩ са постоянно изложени на риск от нападение от страна на Иран или регионалните му съюзници.
Разбира се, Тръмп няма да се откаже от войнствената си реторика по отношение на противниците на Вашингтон, критикувайки агресивните им действия. Което ще бъде полезно, защото постоянно ще напомня на останалия свят, че Съединените щати не споделят много ценности с такива държави като Китай, Иран, Русия или дори с някои американски съюзници, включително Саудитска Арабия, както и, че по-реалистично разсъждавашата Америка в никакъв случай няма да слезе до тяхното ниво. В същото време обаче, Тръмп не бива да се стреми към нова студена война с Китай или към гореща война с регионалните конкуренти на САЩ, като Иран например. Вместо това, администраицията му следва да притисне американските конкуренти с други средства, с цел да постигне максимално изгодни за Съединените щати сделки с тях. При всички случаи, военният конфликт или продължателните периоди на враждебност не са в интерес на никого.
За щастие, Тръмп притежава впечатляващ опит и умее да избягва използването на военна сила от страна на САЩ. И причината за това не е, че е по-голям хуманист, отколкото предшествениците му, а защото разглежда световната политика по-скоро от геоикономическа, отколкото от геостратегическа гледна точка и затова се опитва да използва в конфликтите с американските конкуренти икономически, а не военни средства. "Ако се наложи, бих могъл да осъществя интервенция, но само икономическа - подчерта Тръмп през 2019, коментирайки въпроса за ядрената програма на Иран - Ние разполагаме с огромна икономически мош. И, ако могат да реща проблемите с икономически средства, ще направя именно това".
Това схващане се е вкоренило дълбоко във възгледите на бившия (и, може би, бъдещ) президент на САЩ. Още през 2015, когато Вашингтон беше изцяло в плен на лозунгите за неограничена от нищо свободна търговия, Тръмп предупреждаваше за опасността от икономическата зависимост, възникнала през десетилетията на крайно либерална политика, която може да бъде използвана за оказване на геополитическо въздействие върху Америка (САЩ например, разчитат на чужди държави по въпросите на енергетиката, медицинското оборудване, полупроводниците и най-важните полезни изкопаеми). В същото време, той изтъкваше огромните възможности, с които разполагат Съединените щати, под формата на налаганите от тях митнически тарифи и санкции, достъпа до долара и контрола над глобалните икономически мрежи. След като влезе в Белия дом, той използва американската икономическа мощ, като инструмент, стимулиращ други държави да се присъединят към многостранната система за свободна търговия, както и като своеобразна "тояга", наказваща онези, които си позволяваха да заблуждават и "ограбват" Америка през 1990-те години и първото десетилетие на ХХІ век. "В момента поправяме грешките от миналото и гарантираме в бъдеще икономическа справедливост и сигурност за американските работници и фермери и техните семейства - заяви Тръмп при подписването на временното търговско споразумение с Китай - Това обаче трябваше да се случи още преди 25 години".
Умореният гигант
Като консервативен реалист, Тръмп би трябвало да има ясна предстаза за това, кое е настина важно за Вашингтон и да избягва стъпките, които могат да провокират военна конфронтация. Всеки път, когато това е възможно, той следва да делегира отговорността за много глобални проблеми на американските съюзници, така че Съединените щати да могат да се концентрират върху собствените си национални интереси.
Тръмп би могъл да започне изграждането на такива отношения с Пекин, които да гарантират американския просперитет и няма да увеличат вероятността от война, което е най-важната задача пред Съединените щати. Пекин и Вашингтон се борят за глобално икономическо и политическо лидерство и между тях има множество спорни въпроси и горещи точки. Нито една от тях обаче, не бива да доведе до открит въоръжен конфликст. Ключовият въпрос в сегашното американско-китайско противопоставяне - съдбата на Тайван - не изисква военната намеса на САЩ. Съединените щати следва да въоръжат острова така, че той да може да сдържа и, да се надяваме, да отхвърли евентуална китайска инвазия. Тайван обаче не е съюзник на Америка, затова Вашингтон не би следвало да рискува война с Китай за да защити острова.
В другите сфери, Тръмп ще може да сдържа китайците, разчитайки (както обикновено прави) на търговските ограничения. Иновационното използване от страна на администрацията на Тръмп на контрола върху износа на челни технолоии се превърна в нов инструмент на силовата политика през ХХІ век. За разлика от традиционното балансиране, при което мощта се натрупва за сметка на оръжието и съюзниците, за да бъде компенсирана военната сила на противника, стратегията на Тръмп е насочена към предотвратяване, а не към противодействие на по-нататъшния възход на реалния конкурент. През следващите години Съединените щати и Европа ще поискат техните компании да избягват обмена на определени технологии с Пекин и да разчитат повече на некитайски доставчици в критично важните сектори, като телекомуникацията и инфраструктурата.
Всъщност, Вашингтон е в състояние да сдържа Китай и без да му се налага да започва пълномащабна търговска война с него. Ето защо САЩ следва да избягват налагането на нови мита, с изключение на случаите, когато това е директен отговор на китайски търговски ограничения по отношение на американските стоки. Освен това американските официални лица трябва да избягват агресивните военни инициативи, способни да провокират истинска война между двете държави. В случай обаче, че наистина се окажат на ръба на горещия конфликт, Съединените щати следва да стимулират формирането на коалиция на държавите от Индо-Тихоокеанския регион, включително Австралия, Индия, Япония, Южна Корея и Виетнам, чиято съвкупна мощ е приблизително равна на тази на Китай. Именно тази коалиция трябва да поеме инициативата за сдържането на Пекин.
Що се отнася до другите противници на САЩ, Вашингтон би трябвало да ограничи още повече участието си в тяхното сдържане. Русия действително може да бъде опасна във военно отношение, но тази страна в никакъв случай не представлява екзистенциална заплаха за Америка. Затова за Вашингтон няма смисъл да продължи да издава на Киев "чекове на приносител", особено при положение, че европейските съседи на Украйна са достатъчно богати. Съединените щати следва да упражнят сериозен натиск върху тези държави, за да започнат да плащат за отбраната на Украйна, особено предвид факта, че заплахата от страна на Москва е насочена именно към тях. По същия начин, Вашингтон би трябвало да убеди Южна Корея да поеме лидерството в сдържането на своя беден северен съсед. Впрочем, необходимо е Съединените щати да тласнат дори своите арабски партньори и Израел да започнат да работят съвместно за сдържането на Иран, което би позволило на Вашингтон да изтегли по-голямата част от силите си от Близкия Изток.
Реалността е такава, че след почти 80-годишното лидерство на САЩ светът навлезе във фаза на преход от хегемонисткия световен ред към възстановяване на системата на баланс на силите. Както всички предишни такива системи, и тази ще се характеризира с наличие на глобални разногласия, дисхармония и конкуренция между великите държави. Днес, несъгласие със съществуващия ред демонстрират най-вече Китай, Иран, Северна Корея и Русия. Нарушаването на глобалната стабилност през този преходен етап обаче се генерира не само от възходящите конкуренти на Америка, но и от самият хегемон, т.е. от САЩ. За да предотврати упадъка си, доминиращата държава е принудена да разрушава собствената си система, която започва да разглежда като източник на изтощаване на силите и. Тази държава е все по-малко склонна да продължи да субсидира сигурността на съюзниците си и благополучието на света, като цяло. Тя все по-често разглежда търговската си политика не от гледна точка на оптимизирането на цените и ефективността и корпоративните печалби, а от гледна точка на това, дали тази политика прави Съединените щати по-слаби или по-силни, помага ли на американските работници да намират и запазват добре платени работни места, създава ли добра среда за живот или я разрушава и, дали осигурява търговски профицит или пък генерира дефицит. Нито един, преживяващ упадък, хегемон никога няма да убеди света в правотата си само с голи разсъждения за свободната търговия.
А истината е, че Съединените щати са се превърнали именно в такъв "уморен Гигант", който е все по-малко способен да изпълнява външнополитическите си ангажименти и е все по-малко заинтересован да го прави. Това обяснява и възхода на Тръмп, и привлекателността му в очите на неговите последователи, некриещи презрението си към това, което смятат за корумпирана управляваща класа, поставяща световното благополучие над интересите на собствената си страна. Това обяснава и, защо идването му на власт почти съвпадна с идването на власт в Китай на председателя Си Дзинпин. Въпреки съвършенно различните си характери, тези двама души обещаха отново да направят своите страни велики, разрушавайки либералния световен ред. Което би трябвало да привлече вниманието на анализаторите към това, че нито една от тези две велики сили няма да понесе отговорност за гибелта на този ред. Тръмп все оше шокира мнозина във Вашингтон и, несъмнено, демонстрира доста противоречиво политическо лице. Неговата външна политика обаче е предсказуем продукт на сили с дълбоки независими интереси.
* Научен сътрудник в Тексаския университет A&M
** Професор в Държавния университет на Охайо, авторите са анализатора на "Форийн Афеърс"