17
Пон, Фев
8 Нови статии

Техники за целенасочено разпадане на политически и партии и (не)възможната защита

брой 5-6 2024
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

В политическия живот партиите съдействат за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите чрез избори или по други демократични начини – това е основен постулат, но партийният живот е много сложен и реалността е различна.

Политическите партии използват демократични средства и методи за постигане на политическите си цели, но имат и свой собствен „живот“ – често пъти непрозрачен и генериращ конфликти.  

Темата за техниките за партийно разлагане се обсъжда много рядко, затова нека се опитаме (поне малко) да вдигнем завесата, покриваща тази част на политическия свят. Наред със законоустановените функции и роля на партиите, дори някои външни субекти – политически или не, могат да имат интереси, които да не съвпадат с тези на Република България и това да доведе до желание за разпадане на определена партия. В отделна студия през 2023 Антон Михайлов[1] анализира някои техники за разлагане на противодържавни групи, прилагани от държавни органи, но ги разглежда като действие за защита на националната сигурност, докато тук техниките се описват като увреждащи политическия живот в страната. Цитираният автор посочва, че техниките „изискват особено щателно планиране и преценка на риска при прилагането им“ като този извод може да се възприеме и при описанието на техниките за разлагане на политическа партия – това е активно целенасочено и планирано действие, а не плод на случайно политическо поведение.  

Същите техники се използват и от членовете на партийното ръководство в стремежа им за овладяване на дадена политическа сила. Целта на настоящата статия не е да се прави „каталог“ на способите за разлагане и дискредитиране на една партия, а да се открие адекватната защита, т.е. крайната цел е стабилна политическа система в страната, интерес от което имат всички граждани.

Разпадането на една политическа партия е краен резултат, който, колкото и да е парадоксално, може да бъде постигнат чрез редица техники - част от тях законни, а други несанкционирани от закона или представляващи само административни нарушения. Именно някои от тези техники и индикаторите за прилагането им следва да бъдат изяснени, тъй като понякога (това дори не се забелязва от хората) дадена техника се прилага, но обществото и симпатизантите на политическата партия не разкриват това.

Примерите от българската практика свидетелстват за честотата на противоречията (които са възникнали естествено или са провокирани отвън). Това далеч не означава, че всички разделения в партиите са умишлено предизвикани, но показва колко е уязвима партийната система и….колко ефективни са тези техники.

„Изкуството” на партийния инженеринг

Всъщност темата е чувствителна, тъй като „изкуството“ на инженеринга на партиите е в това избирателят да не осъзнава, че партията е създадена или разложена целенасочено, т.е. процесът винаги следва да изглежда естествен.

Общото при техниките за разлагане на политическа партия е, че имат проактивен характер, т.е. изискват усилващо действие и активизиране на даден вътрешен политически процес или компрометиране на конкретен субект или придаване на публичност на негово предишно действие. Публичността е задължителен елемент на техниките, доколкото касаят публичен политически субект, чието разлагане се цели.

Разгледаните по-долу техники за разлагане на политическа партия могат да се прилагат с правни средства и тъкмо това е най-голямата опасност, която представляват. Допустимостта им от правния ред и използването на инструменти на гражданското общество ги прави трудно разпознаваеми, а прилагани продължително във времето, те се възприемат като нормални за политическата дейност.

Описаното по-долу не следва да се разбира като своеобразен списък на способите за разлагане на политически партии, а като предупреждение за крехкостта на политическия процес и необходимостта от запазване и утвърждаване на политическите партии като елемент на демократичната ни система.

Формиране или използване на естествено възникнало взаимно подозрение и криза в доверието към водача и членовете на политическата партия – то може да е както естествено, поради изхабяване на водача или липса на качества у него, така и създадено от конкурентни политически партии или икономически-властови центрове, и би могло да се основава на:

  • професионално недоверие: едното от противопоставящите се лица, заемащо поста или явяващо се лидер на партията, няма качества да ръководи и това се изтъква от онези, които се стремят към разложение и подриване на авторитета на лидера;
  • лична антипатия и вражда, включително бизнес противоречия или дори интимни отношения прераснали в неприязън;
  • финансово недоверие – реално или мнимо – свързано със злоупотреби или неефективно разходване на наличните финансови ресурси. Касае се за вътрешнопартийно подозрение от едни членове към други, от членове към ръководството или един висш ръководител към друг. Такова подозрение може да се изгради и създаде от конкурентни партии и организации, но отнема време и формирането му следва да почива поне частично на верни факти, тъй като изфабрикувани факти няма да имат пораждащия криза на доверието ефект.

Пример за това в най-съвременната ни политическа история е разделението в партия „Има такъв народ“ в България през лятото на 2022, характеризиращо се с вътрешно недоверие между ръководството и членове на парламентарната група, както и в партия „Величие“ в 50-то Народно събрание (а също в ДПС и, донякъде, в БСП). Подобен пример впрочем, има и при ГЕРБ, но партията запазва парламентарното си присъствие. 

Индикаторите за използване на тази техника са няколко:

  • рязко и публично говорене срещу професионалните качества на даден лидер (председател, заместник-председател, секретар);
  • лични нападки и извеждане на факти от личния живот на лидера с негативно значение (зависимости от алкохол, хазарт, нисък морал, склонност към интриги, изолираност от обикновените партийни членове, високомерие и други);
  • говорене относно изразходване на партийни субсидии за лични цели, злоупотреба с пари, използване на платени външни услуги (правни, икономически, социални, плащания за интернет кампании) облагодетелстващи даден партиен лидер.

Подобни примери могат да се открият не само в съвременната българска политика. В далечната 1883 Либералната партия се разцепва, след като умереното крило, начело с Драган Цанков, се съгласява на компромис и сформира коалиционно правителство с Консервативната партия. В резултат, крилото на Драган Цанков се преименува на Прогресивнолиберална партия. По-късно от Либералната партия се отделят Стефан Стамболов и Васил Радославов. Още един пример: след преврата на 9 юни 2023 Демократическата партия се разделя на две – една голяма група, ръководена от втория човек в партията - Андрей Ляпчев, решава да се присъедини към Демократическия сговор. Видно е, че явлението не е ново – някои от посочените примери са от 2022-2024, а други – отпреди сто години. Общото е, че разделението най-често се проявява в турболентни политически времена и при наличие на вътрешен и външен политически натиск.

Друг основен метод е делегитимацията на партийното ръководство – насочена към конкретни негови членове или на всички ръководители. Идеята е да се наложи публично виждането, че лидерът е неспособен и няма право да заема висок пост във въпрсната политическа партия. Обикновено се привеждат множество аргументи, като те могат да са неиздържани и/или недоказани, но целта им е делегитимация (действа механизма „може да не е доказано, но е важно, че е казано“). Индикатори за използване на тази техника са:

  • публично и активно изразяване на мнение относно нелегитимността на избора на лидера, на липсата на право да заема поста;
  • изразяване на мнение за неспособността му да ръководи партията – интелектуална и физическа, да представя идеите и да защитава интересите на избирателите пред трети лица или в парламента;
  • особен пример за делегитимация е и обвинението в корупция на лидера, като то може да е недоказано, но това не пречи да бъде прокарвано. Същото се отнася и за обвинения в други престъпления – особено против държавата и обществения ред. След подобни обвинения техният обект няма да има морално и обществено право да е лидер, т.е. бива делегитимиран. Използването на подобен механизъм виждаме в съвременната политическа действителност в България, например при атакуване на лидерите на БСП и „Продължаваме промяната“ през 2024.

Част от въпросната технология е и делегитимацията и осмиване на избирателите на дадена партия. Те биват атакувани с помощта на определени социални „авторитети“, както и чрез множество медийни изяви и изяви на конкурентни партии. Избирателите им се представят като хора с ниска култура, нисък морал, повлияни от чужди държави, платени агенти на някого, объркани, малограмотни или необразовани. Ако лидерът е делегитимиран, избирателите на неговата партия автоматично приемат и носят неговия негативен образ. Постига се анти-припознаване на избирателя, той не е иска да е част от такава организация или партия и не иска да осмисля себе си в такива негативни категории, не желае да се принизява в собствените си очи, което води до отблъскване и нежелание въобще да се идентифицира с въпросната партия въобще. Ефектът е загуба на избиратели и парламентарно присъствие. В България пример за подобно осмиване на избирателите виждаме по отношение на партия „Величие“ – задейства се механизма „избирателите са подведени и политически неподготвени – не различават стойностните послания от популистките“.

Стимулиране и поддържане на скука и бездействие в редиците на партията – липсата на активни действия от страна на политическата партия, а също на парламентарна активност или извънпарламентарна дейност. Целта е партията да загуби активното си социално лице и да се „разтопи“  резултат от собствената си пасивност. Прилагането на тази технология се осъществява чрез изтъкване на неспособността на партийните членове и симпатизанти да произведат социално полезно действие, както и с изтъкването на ниското качество на инициираните от партията законодателни промени и инициативи, които се представят за безмислено или напълно неадекватни. Индикатори за използването на техниката са:

  • липса на ангажираност от страна на партийните членове – особено на водещите личности в партията, дистанциране на симпатизантите и липсата на пропагандатори на идеите на партията;
  • липсата на партиен живот и социално общуване и ангажираност с политическите идеи към избиратели и привърженици;
  • ниска или никаква индоктринация с идеите на партията и отказ от изтъкване на значимостта на лидера (при т.нар. лидерски партии) или значимостта на управлението на партията като отбор от професионалисти „знаещи пътя“.

Стимулирането на вътрешна борба за власт в партията е проява на класическия метод „разделяй и владей“ в партийната структураизползване на естествено стекли се конфликти между различни фракции в партията, за да се стимулира вътрешната борба за постове и власт. Възможно е такива противоречия да бъда усилени или да се създадат умишлено. Това трябва да почива на някакво недоверие или слабост у ръководството (жажда за власт, страст към нещо – пари,  свободни сексуални отношения, трупане на имуществено състояние, силно его и желание то да бъде подхранвано, влияние или желание за значимост). Стимулирането му може да стане чрез медиите, отделни лица (роднини и приятели), слухове, изказвания и противопоставяния. Пример е т.нар. „енигматично говорене“ – недоизказани изречения, намеци, внушения (формулата е „аз знам много, но казвам малко – който трябва се досеща“). Борбата за власт се усилва, когато лицето вижда перспективите и облагите от тази власт и усилването на тази визия може да се използва. Например, даден пост ще позволи укрепване на позициите му, уреждане на доверени лица на други позиции, ще осигури възможности за контакти с чужди държави, сериозно лично облагодетелстване и други. Индикатори за използване на техниката са:

  • контакт на водещи фигури от партията с други политически субекти или силни икономически кръгове;
  • активно говорене по медиите срещу един лидер на партията или „прогнозиране“ на неговата смяна от друг, включително чрез изброяване на потенциални наследници;
  • изтъкване на коалиции и фракции в партията и водачите им;
  • назначения на роднини на дадени лидери или силни фигури в партията на постове в корпорации или на държавни позиции. В България пример за подобен подход се очертава при разцеплението в ДПС през юли 2024.

Стимулиране на несъгласия и противоречия – разцепление на групата. Това е често ползвана технология. Формират се несъгласия в партията (парламентарна група), което води до създаване на обстановка на недоверие, неефективност, нежелание за съвместна работа и липса на политическа инициативност. В една партия винаги има несъгласия, а когато са налице несъгласия на професионална основа и аргументираното им и законосъобразно изразяване, те са генератор на идеи, както и двигател за развитие и защита на дадени политически тези и програми. За да доведат до разпад обаче е нужно да се усилят до степен на нетърпимост и непримиримост. Индикатори за използване на тази технология са:

  • медийни изяви и силен натиск към партията чрез тях с особено изтъкване на различията между членовете;
  • изказвания на лобисти и социолози, концентриращи се върху и изострящи противоречията в партията;
  • използване на икономически групи за натиск и изтъкване на противоречиви финансови интереси на спонсори и поддръжници, както и личната заинтересованост на членове на партията от подкрепата на определени икономически кръгове и облагодетелстване
  • формиране и разпространяване на слухове – особено чрез медии и социални мрежи и фалшиви публикации, чийто автор не може да бъде установен. Социалните медии са изключително силен инструмент за разпространение на неверни факти спрямо партии и лидери;
  • използване на слабости на членове на ръководството на партията и отделни фракции в нея с цел противопоставяне на редовите членове и поддръжници. Изтъкване на слабости - финансови (алчност), личностни (властолюбие) и човешки (сексуална ориентация, хазарт). В България парламентарните групи често се разделят и от тях се отделят независими народни представители – най-актуалните примери са с ДПС и „Величие“ (2024), но в близкото минало „Атака“, „Ред, законност и справедливост” и „Български демократичен център” също са стигали да разделяне на групата или пълното й заличаване, а преди около 20 години от НДСВ се отделя нова парламентарна група – НИЕ. Ако се върнем назад във времето – през 1991 групата на СДС също се разделя след приемането на Конституцията (разделението на СДС се характеризира с няколко „вълни“ от 1991, 1997 и 2001).

Липса или ограничаване на ресурси и външна подкрепа: наличието на финансови и интелектуални ресурси е изключително важно за всяка партия. Прекъсването на достъпа до финансов ресурс – различен от държавна субсидия, води до ограничаване на действията на партията и силната й зависимост от трети лица (бизнес кръгове, чужди държави и техните служби, други национални партии – това е начин да се създаде „партия-патерица“ или сателит). Изчерпването на ресурса прекратява подкрепата на партията на местно ниво, което води до загуба на активисти и местни координатори, експерти, поддръжници, анализатори, социолози и други. Ограничават се и опциите да се изготвят правни становища и дори законодателни предложения и реакции на такива. Достъпът до платени медийни изяви също е силно ограничен. В резултат, и социалната активност и представяне в обществото на партията намалява и води до постепенното и разпадане.

Ограничаването на ресурсите и външната подкрепа се постига и с делегитимиране на лидера на партията, тъй като външните съюзници вече няма да могат да я подкрепят и няма да желаят политическото семейство да се свързва с „такъв лидер“ и неговия негативен образ. Получава се верижно и кръгово използване на техниките – делегитимация, загуба на външна подкрепа и загуба на финансов ресурс. Индикатори за използване на техниката – проверка на партийни субсидии, проверка от държавни органи за възможно пране на пари и укриване на данъци, извършване на проверки на дарители, медиен натиск върху дарителите и ограничаване на достъп до ресурси, използване на внушаващи и недоказани медийни „разследвания“, целящи постигането на негативен социален шум.

Конфликти и конкуренция с други партии: конфликтността на политическо ниво винаги е налице и противопоставянето на политически идеи и тяхната защита пред избирателите отново е правилен политически ход. Тук обаче се описва технологията, насочена към разпад на дадена партия, като за да се стигне до него е необходимо тази конфликтност да е в много високи регистри. Тоест, да е налице активна медийна война. Конкурентността трябва да е и на ниво избиратели, т.е. партиите да се борят за едни и същи избиратели с едни и същи идеи и виждания. Ограниченият избирателен корпус на партии със сходни политически програми води до конкуренция и евентуалното отпадане на една от тях. За разпад е необходимо да има и явно надмощие на конкурентната партия – естествено или стимулирано. Стимулирането (финансово и медийно) на партията- конкурент (или партията-двойник) за кратко може да доведе до разпад на друга партия, след което стимулът за конкурента също отпада и той също може да загуби подкрепа. Индикатори за използването на технолоията:

  • формиране на партии със сходни имена и политически програми, често буквално заимствани една от друга;
  • нишово таргетиране на едни и същи избиратели;
  • активно и агресивно атакуване на сходната партия и използване на необясним светкавично придобит финансов ресурс;
  • активно привличане на местни структури от едната партия към конкурентната с използването на обещания, платени позиции, осмиване и засягане на авторитета на лидера на атакуваната партия. В България, пример за партии, таргетиращи едни и същи избиратели с подобни послания през годините са партиите „Атака“, ВМРО, „Воля“, НФСБ, „Възраждане“ и „Величие“.

Общо условие за успеха на описаните технологии е те да бъдат съпроводени със силна медийна изява и представяне на слабостите на партията, както и с активни негативни кампании в социални медии чрез платени публикации. Това ще доведе до натиск и отнемане на ресурси на атакуваната партия, принудена да оправдава действията си, да опровергава неверни твърдения, да търси участие в медии, вместо да ангажира членовете си в политическа дейност, да не говорим, че  може да загуби и подкрепата на стоящите зад нея икономически кръгове.

Някои изводи

Как да предпазим партията и какво е противодействието на техники за умишлено зловредно разлагане на политическа партия? Прилагането на няколко критерия, в съвкупност, и правилен анализ на резултатите са инструментите, които може да се използват:

  • установяване на целта, която се преследва, е онзи критерий, чрез който може да се установи, дали става дума за обичайно разкриване на информация или за целенасочена атака за разлагане, т.е. това е демаскиращ признак;
  • кой финансира дейността: този критерий показва пряко заинтересования субект и може да доведе до източника на атаката, ако се касае за търсене на ефект на разложение на партия;
  • -чрез кои канали минава действието: медийни, социални, политически, държавни органи, като правилният анализ и историческо сравнение на канала на действието разкрива предишни шаблони и може да доведе до извод за целенасочена атака;
  • извеждане на най-облагодетелствани от действието субекти (или лица) – с тази техника се изяснява, кой би имал мотив от прилагането на описаните по-горе техники за разлагане и какви биха били крайните резултати за него – желани или неприемливи;
  • кои публични лица говорят по темата за евентуално разложение на партията, разкрива кръга от физически лица, задействани в атаката и гравитирането им около даден център на интерес (политически конкурент, външна сила, икономически кръг).

Това са най-добрите инструменти за противодействие на опитите за партийно разложение, но опитът показва, че всъщност една партия е най-устойчива при наличие на доверие сред ръководните структури и откритост в действията, иначе казано – без вътрешнопартийна „храна“ за разложение, такова е почти невъзможно да бъде постигнато, дори и да се правят опити за реализацията му. Конфликтността и сблъсъкът в ръководството на една партия обаче изглеждат генетично заложени, т.е. предпоставките са налице – достатъчно е само външен или вътрешен субект да използва някоя от техниките и разложението ще се случи. Сблъсъкът е почти философски, от една страна са желанието за водачество и различните (икономически и политически) интереси, а от друга страна – дългосрочната полза от стабилността.

Описанието на изброеите по-горе технологии не е вътрешнополитически анализ, не визира конкретни лица от партийни субекти у нас и в никакъв случай не представлява стимулиране на прилагане на въпросните технологии или нарушаване на закона, а само посочване на възможен инструментариум, който може да бъде забелязан в политическия живот на всяка държава, въпреки че плурализмът и множеството партийни субекти са основно достояние на демокрацията и следва да се защитават. Всъщност, описаното по-горе е по-скоро опит за защита на собствената ни демократична система. Обобщеният извод е, че причините и поводите за разпадане на партии и парламентарни групи са различни, но резултатът е винаги един и същ – загуба на доверие сред избирателите и парламентарно представителство.

 

Бележки:

 

Литература:

 

  1. Михайлов, Антон. 2023. Контраразузнавателна дейност за противодействие на опит за преврат, организиран от въоръжените сили. Годишник на Академия на МВР, 34/2023, София, ISSN 1312-6415, стр. 26
  2. Bowler, Shaun, David N. Farrell, and Richard S Katz. 1999. Party Discipline and Parliamentary eds. Shaun Bowler, David N. Farrell, and Richard S Katz. Columbus: Ohio State University Press
  3. Cotta, M., 1996. Structuring the New Party Systems after the Dictatorship: Coalitions, Alliances, Fusions and Splits during the Transition and Post-Transition Phase.” In Stabilizing Fragile Democracies: Comparing Party Systems in Southern and Eastern Europe, eds. Geoffrey Pridham and Paul G Lewis. London and New York: Routledge, 69–99.
  4. McLaren, Lauren M. 2008. Constructing Democracy in Southern Europe: A Comparative Analysis of Italy, Spain, and Turkey. London and New York: Routledge

 

*Докторант във ВА „Г.С. Раковски“ През 2021- 2022 е член на Комисията по отбрана в 46-то Народно събрание и на Комисията за контрол на специалните служби в 47-то Народно събрание.

 

[1] Михайлов, Антон. Контраразузнавателна дейност за противодействие на опит за преврат, организиран от въоръжените сили. Годишник на Академия на МВР, 34/2023, София, ISSN 1312-6415, стр. 26.

Поръчай онлайн бр.1 2025