22
Пон, Юли
25 Нови статии

Геополитическата игра на САЩ в Западните Балкани, Македония и българските перспективи

брой 3 2024
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Балканите винаги са били регион със сериозно геополитическо значение за Европа. От него зависят както сигурността, така и икономическото развитие на Стария континент. През Балканите преминават стратегически транспортни артерии (коридори), свързващи Европа с Близкия изток и Азия, чрез Черно море, Проливите, Бяло море, Адриатика.

Неслучайно, още от Средновековието, Балканите са арена на сериозен сблъсък на интереси между Византия, България, Унгария, италианските републики Генуа и Венеция, та дори и Киевска Рус (походът на княз Светослав през 968).

След османското завладяване на Балканите, в продължение на повече от три века, султаните в Цариград налагат своя монопол над региона. През XVII век Австрия и Русия предприемат сериозни опити да променят статуквото. Независимо от официално прокламираните от тях цели обаче, войните, които водят с Османската империя след този период, нямат нищо общо с „освобождението“ на християнското население или, в случая с Русия, със сантименти от рода на славянофилство и православие.

Вследствие на тези техни интереси се водят всички войни на Австрия и Русия с Османската империя за овладяване на Черно море и Проливите от Русия, и на Адриатика и Солун – от Австрия (Австро-Унгария). На няколко пъти двете християнски империи дори се договарят и си разпределят зоните на влияние в региона за сметка на Османската империя. На тези техни стремежи през XVIII-XX век противодействат Англия, Франция и Германия, следващи собствените си интереси и цели в тази част на Европа. За разпределението на териториите и ресурсите на Османската империя, която още от началото на XIX век е диагностицирана като „болният човек“ на Европа, се съревновават всички тогавашни велики сили, като към това състезание се включва и Италия, която след своето обединение през 1870 г. също предявява претенции да седне на масата на големите.

 

Териториалното ядро

 

Териториалното ядро, което е в основата на интересите на Великите сили през XVIII-XIX век, включва България, днешна Северна Македония и Северна Гърция (Егейска Македония), пристанището на Солун, както и Източна Тракия като подход към Проливите. В този регион се заключват основните пътища, свързващи Европа с Мала Азия и Евразия с региона на Черно море – Адриатика и Бяло море, преливащо в Средиземно море. Основен интерес е територията между река Дунав и Солунското пристанище и между Черно море и Адриатика. Още от XVIII век доминиращият етнос в този регион са българите и, в значително по-малка степен, гърци и албанци, при наличието на значително турско и мюсюлманско население.

Отслабването на Османската империя в края на XVIII и през XIX век води до поетапното откъсването на различни територии, оформени като отделни държави – Сърбия, Гърция, Румъния, а през 1878 и България. При всяко териториално отстъпление на Османската империя Великите сили също откъсват по някое парче от нейната територия. Русия овладява Приазовието, Одеса и Крим, Австро-Унгария завладява Босна и Херцеговина, а Великобритания – Кипър и Египет. Германия също взема своя пай, получавайки изгодни концесии за строителство на железници и търговия на територията на Османската империя. През 1911, след т.нар. „Триполитанска война“, и Италия взема парче от плячката, завладявайки Либия.

Тази конкуренция за влияние на Балканите продължава и през ХХ век – по време на Балканските войни (1912-1913), Първата и Втората световни войни и Студената война (1945-1990). Тя не е приключила и днес, с тази разлика, че мястото на Австро-Унгария, Франция, Англия и Германия след 1945 до голяма степен е заето от САЩ. Едва в последните 8-10 години, след завладяването на Крим от Русия и войната в Украйна, Лондон се опитва да върне своето влияние в района на Черно море и то съгласувано със САЩ.

След разпадането на социалистическия блок и СССР и разпускането на техния военен инструмент в лицето на Организацията на Варшавския договор САЩ поеха курс към окончателно изтласкване на Русия от Балканите и региона на Черно море, пристъпвайки към разрушаването на разтърсваната от национални противоречия и икономическа криза Югославия и засилвайки политическото и военното си присъствие  в Грузия, Украйна, Румъния и България.

 

България и Македония

 

Разбира се, основният интерес на нас, българите винаги е бил насочен към Македония предимно водени от чувството за историческа справедливост и загриженост за правата на нашите сънародници там.

Въпреки нерешителната политика на приливи и отливи според различно оцветените след 1990 правителства, България бе първата страна в света, която призна през 1991 независимостта на Република Македония. И, благодарение на някои външнополитически действия, предотврати разрастването на гражданската война, бушуваща вече в Югославия, да засегне и Македония и подпомогна процеса на нейното дипломатическо признаване от редица други държави. Случващото се в Република Северна Македония ще продължи и в бъдеще да е от изключителна важност за България - както за националната ѝ сигурност, така и за икономическото ѝ развитие, при това не само по историко-сантиментални подбуди. Затова е важно да си обясняваме процесите, случващи се на запад от нас в контекста на голямата геополитическа игра на днешните велики сили.

За съжаление, българското общество е вторачено в проблемите между Република България и Република Северна Македония (РСМ) и трудно си обяснява случващото се в глобален план. Дълго време наивно се смяташе, че след като Македония се отдели от Югославия и получи държавна независимост чрез налагането на демокрацията в страната нещата ще се решат от самосебе си във времето. Все още голяма част от българското общество не е наясно, защо РСМ провежда толкова брутална антибългарска политика, преследва българите там и фалшифицира историята ни. Мнозина у нас обясняват това най-вече с влиянието на старите властови структури в Скопие, с политиката на Сърбия, носталгията по Югославия и влиянието на Русия. В тази посока се концентрира и вниманието на общественото мнение. За това способстват и тезите, развивани от различни български държавни институции и политици, които поради липса на сериозни познания се плъзгат само по повърхността на проблема.

Факт е, че Сърбия има своето влияние върху Скопие и то се дължи на тясната обвързаност на съвременната политическа класа в РСМ с Белград по чисто икономически причини – общи фирми, икономически интереси, семейни контакти със сръбски икономически и политически фигури. Разбира се, това способства за запазването на сериозно политическо, културно и медийно присъствие на Сърбия в Македония.

Също така неоспорим факт е, че Москва се опитва да задържи Сърбия в своята политическа орбита, защото, с всички условности на политиката на Белград, Сърбия е единствената държава на Балканите, която все още е извън НАТО и е приятелски настроена към Русия. Затова Путин оказва на Белград икономическа подкрепа чрез евтини енергоносители, военна подкрепа чрез продажби на въоръжение, както и политическа подкрепа по отношение на проблема с Косово и Република Сръбска в Босна.

Всъщност, още от края на ХIХ век Русия, а по-късно и СССР, в своята балканската политика и най-вече по въпроса за Македония, почти винаги е заемала страната на Сърбия в противоборството ѝ с България.

Стремежът на руската политика още от XIX век е да укрепи позициите на Белград като съюзник на Русия срещу Австро-Унгария, затова още през 30-те години на века Сърбия получава територии с преобладаващо българско население за сметка на Турция, а на Берлинския конгрес от 1878 са и предадени и регионите на Ниш, Пирот, Враня и Лесковац. По-късно Петербург започва да притиска България и Турция по спора относно опита за създаване, де факто, на сръбска епархия в Македония. През 1902, за да спечелят благоразположението на Русия, българското правителство и княз Фердинанд отстъпват по т.нар. Фирмилианов въпрос (1) и в Скопие се настанява сръбски владика. Чрез своите консули в Скопие и Битоля Русия съдейства на сръбската пропаганда в Северна и Централна Вардарска Македония. Както е известно, Русия съдейства и за създаването на Балканския съюз през 1911, като осигурява на Сърбия възможност да претендира за части от  Македония, а през 1913 на практика отказва да изпълни ролята си на арбитър между София и Белград по въпроса на т.нар. „Спорна зона“.

Руската политика от този период най-добре се илюстрира от разговора на външния министър Сергей Сазонов със сръбския министър-председател Никола Пашич от май 1913, когато руският външен министър казва следното, по повод на сръбските териториални претенции в Македония и спора с България: „Русия има полза от силна Сърбия като наш съюзник срещу немците.“. Това дава допълнително стимул на мегаломанските сръбски амбиции и реално води до Междусъюзническата война.

След 1945 СССР подкрепя създаването на голяма комунистическа Югославия и насилственото налагане на т.нар. македонска нация във Вардарска Македония. След скъсването на отношения между СССР и Югославия през 1948, въпреки че леко развързва ръцете на БКП по македонския въпрос, по времето на Хрушчов и Брежнев Москва търси затопляне на отношенията с Белград и оказва натиск върху София да не се активизира прекалено по македонския въпрос.

Всичко това е пак по геополитически причини. Югославия е важна за Москва заради широкия си излаз на Адриатика. Точно заради това и за да не допусне ново съюзяване между Москва и Белград Югославия е ухажвана и от Запада – с отпускане на големи изгодни финансови заеми и последвалото им опрощаване, безвизов режим, работни визи за югославските граждани и т.н. Това обаче не попречи на Западните сили да „разпуснат“ Югославия след разпадането на Източния блок и Организацията на Варшавския договор, тъй като вече не се нуждаеха от голяма Югославия, раглеждайки я като потенциален съюзник на Москва. При това, в хода на нейното разпадане (1991-2001), Западът и най-вече САЩ заложиха на мюсюлманския фактор в Босна, Косово, бошняците и албанците, а не на хърватите, словенците или българите в Македония.

Само като вметка – по същото време в България САЩ бяха много активни в подкрепа на турското население и ДПС и обръщаха особено внимание на българите мюсюлмани, стимулирайки тяхната „помашка“ идентичност и опитите за създаване на помашка партия в България. Такова внимание се демонстрираше и към помаците в Гърция. Някои съзряха в тази политика на Вашингтон опит за създаване на ислямска дъга на Балканите от Истанбул, през Родопите, Пиринска Македония, Република Македония, Косово и Босна, до Адриатика. Неслучайно точно в Благоевград (Пиринска Македония) бе открит и Американският университет като база на присъствие именно в т.нар. „Ислямска дъга“.

Търсейки лесното обяснение за политиката на Скопие, на преден план винаги се изтъква ролята  на Белград, респективно на Москва. Не че няма подобен стремеж от страна на Сърбия и Русия, но, поне според мен това, не обяснява проблема в неговата цялост затова съм склонен да поразсъждавам и в друга посока.

За всички е видно, че в спора между РСМ и България, през последните десет години Брюксел и Вашингтон застават по-скоро на страната на Скопие. Факт е, че българската дипломация не е активна и настъпателна. Но е факт и, че нашите „партньори“ в ЕС доста често са прекалено субективни и реално действат в наша вреда като не се придържат към принципа за обективност и равноотдалеченост при решаване на спор между две държави, от които едната – България, е член на ЕС и НАТО.

Особено настъпателни са САЩ, а това обяснява и поведението и на голяма част от държавите в ЕС, които тотално се придържат към американските геополитически планове на Балканите. Разбира се някои страни членки на ЕС, като Словения и Хърватия – като бивши югославски републики, подкрепят по-скоро Скопие, а Австрия се опитва да играе, подобно на Австро-Унгария и нейната политика от ХIX и началото на ХХ век.

 

САЩ като ключов фактор на Балканите

 

Основен фактор на Балканите в последните повече от 30 години обаче си остават САЩ. Възниква въпросът, защо е това фаворизиране на Скопие и натиска върху България. При положение, че е повече от ясно, че Северна Македония не отговаря на нито един от европейските критерии за членство в ЕС и не спазва подписания на 1 август 2017 договор с България, според който Скопие се отказва от териториални и малцинствени претенции към България и се задължава да преустанови „езика на омразата“ спрямо българите чрез изчистване на образователната си програма и медийната политика, чрез които се фалшифицира историята, културата и езика на населението в Македония. Създадената междудържавна историческа комисия, която трябваше да преразгледа фактите от общата ни история на базата на „автентични“ документи, на практика не функционира заради явния саботаж от страна на РСМ. Правителствата в Скопие демонстрират откровено провокативно държане, включително нарушавайки всички принципи за правата на човека и свободата на мнението, които поне на думи са фундамент в американската външна политика. Политиката на Северна Македония спрямо българите и България е напълно противоположна на всички прокламирани американски и европейски принципи в тяхната външна политика. Политиците в Скопие на най-високо ниво - президент, министър-председател, външен министър – открито провокират България с поставяне на въпроса за македонско малцинство в Пиринска Македония и т.нар. македонски език.

Известно е, че след 1945 САЩ винаги са се стремели да държат плътно Западна Европа в своята орбита, а след 1990 и цяла Европа (ЕС) под свой контрол, опасявайки се, че докато е зависима от руските суровини и пазари тя може да се сближи политически с Русия. Присъствието на руски технологии в европейската ядрена енергетика, изграждането на газопроводите „Северен поток” 1 и 2, проектът „Южен поток” и европейските инвестиции, включително и концесиите на европейски компании за добив на природни ресурси в Русия, винаги са срещали неодобрение и съпротива от страна на Вашингтон. По отношение на Москва, притесненията на Вашингтон са тя да не се сближи с Китай. Стремежът на САЩ, като сила отдалечена на хиляди километри и от Европа, и от Азия, винаги е бил да не се допусне съюз, или дори близки икономически и политически контакти, между големите европейски държави, Русия и основния фактор в Азия – Китай. Това е продължение на старата британска тактика да не се допуска континенталните големи държави Франция, Германия и Русия да бъдат в общ съюз, а също така и Русия да се разширява на изток, за да не бъдат застрашени интересите на империята в Азия (Индия), Близкия изток и Африка. Затова, още от средата на XIX век, на Япония се оказва икономическа и военна подкрепа, за да играе ролята на възпиращ фактор по отношение на Русия на изток. Впоследствие, когато Япония набира достатъчно сила и мощ, тя бива унищожена в хода на Втората световна война. САЩ осъзнават също така, че икономическата обвързаност на ЕС с Китай и Русия, и въобще на Азия и Европа, ще доведе като краен резултат до изолирането на САЩ в ролята им на основен световен фактор.

Това би означавало края на Pax Americana – едноличната американска доминация в света.

Именно поради това САЩ винаги са се стремели да поддържат напрежение и недоверие между Европейския съюз и Руската Федерация, както и между Пекин и Москва (т.нар. доктрина Кисинджър). Именно от това е продиктувано и разширението на НАТО на изток след разпадането на Варшавския договор и СССР, както и подкрепата на Тайван срещу Китай. Това е и причината Украйна да бъде „демократизирана“ след Майдана от 2014 и превърната в основна „тапа“ за руските интереси на запад.

Освен чрез политически натиск над ЕС САЩ изграждат и зони под своя непосредствен контрол в Европа, които са лично зависими от тях. Първата такава зона е Прибалтика – Литва, Латвия и Естония, които преграждат руското влияние към Балтийско море. Неслучайно, от американска страна, там се толерираха дискриминирането на руските малцинства и крайната антируска риторика. Руснаците в Литва (5,81% от населението), Латвия (27,4%) и Естония (28%) бяха лишени от паспорти и избирателни права и това обтегна отношенията им с Русия, правейки ги зависими в своето съществуване единствено от военната мощ на САЩ и финансите на ЕС. Прибалтийските държави бяха поставени под опеката на Полша, която се стреми да завоюва позицията на „велика“ сила в Централна и Източна Европа, разчитайки не само на собствените си ресурси, но и на традиционното си историческо влияние над Прибалтика, Украйна и Беларус, които са били част от някогашната Жечпосполита (1569-1795). В този смисъл бе и възкресяването на старата идея на първия полски президент („началник на държавата”) след 1918 маршал Юзеф Пилсудски „Полша от море до море“, целяща постигането на силна полска доминация в географския регион между Балтийско и Черно море и съживена в момента чрез проекта „Три морета“, т.е. прибавяйки и Адриатика.

 

САЩ и регионът на Югозападните Балкани

 

На региона на Югозападните Балкани се гледа по същия начин. Известно е, че албанците имат силна привързаност към САЩ поради факта, че именно с тяхна помощ Косово бе отделено от Сърбия и получи държавен статут, отваряйки пътя за осъществяване на албанската мечта за т.нар. „Велика Албания”. Ако към тези две албански държави прибавим и Македония, която има близо 30% албанско население, нещата започват да изглеждат още по-ясно. За целта обаче Македония трябва да бъде отделена от сръбското и българското влияние, което съществува по кръвна, историческа или православна линия.

Чрез членството в НАТО и стремежа за евроинтеграция се слага преграда пред сръбското влияние, а чрез утвърждаване на нова македонска национална идентичност, изградена на антибългарска основа и придружавана от враждебност и недоверие към България, се прекъсват не само историческите връзки, но и се убива възможността в РСМ да се настани трайно влиянието на България, основаващо се на обща история, обща етническа принадлежност и общи интереси. Само така може да бъде обяснена американската политика за протежиране на Скопие в неговата антибългарска политика. Матрицата е същата, както в случая с Украйна и Русия. Не е случайно изказването на американския посланик в Скопие Анжела Агелер, че риториката на София спрямо Македония напомня риториката на Путин по отношение на Украйна. Това бе повторено и от украинския външен министър Кулеба и взето на въоръжение от политическия елит в Скопие като основен инструмент на дискредитиране на България пред партньорите ѝ в ЕС.

 

  Карта на „Велика Албания“, според която в нея влизат цяло Косово, по-голямата част от Северна Македония и части от Сърбия, Гърция и Черна гора.
Карта на „Велика Албания“, според която в нея влизат цяло Косово, по-голямата част от Северна Македония и части от Сърбия, Гърция и Черна гора.

 

Губейки подкрепата на България, която през 90-те години на XX век бе решаваща както за признаването на държавната ѝ независимост, така и за предотвратяване на сръбската окупация и избухването на гражданска война, като тази в Босна и Хърватско, РСМ ще стане лесна за поглъщане от албанския етнически фактор. Албанците в Македония са около 30% от населението, а като добавим и другите мюсюлмански общности – турци, торбеши, цигани, както и високата раждаемост при албанците и демографския срив при „македонците“, нещата в перспективата на следващите 25-30 години са ясни.

Но нека погледнем какво би представлявал конгломератът от тези три държави – Албания с територия 28,75 хил. кв. км и население 2 845 955, РС Македония с 25,71 хил. кв. км и с население 1 836 713, от които 500 хиляди албанци, 70 хиляди турци, 16 хил. бошняци, торбеши, и Косово с 10 хиляди кв. км и население 1 873 000. Очертава се едно териториално образувание с територия приблизително от 65 хил. кв. км и население от 7 млн. души, от които 6 млн. албанци и други мюсюлмански народи. Т.е. население по-голямо от България и територия по-голяма от европейски държави като Белгия (30,5 хил. кв. км), Нидерландия (41,5 хил. кв. км), Швейцария (41,3 хил. кв. км), Дания (42,9 хил. кв. км) и други. Този регион, под контрола на САЩ, ще има излаз от 472 км на Адриатика (за сравнение излазът на България на Черно море е 378 км) и ще бъде под тотална албанска етническа доминация. Първоначално, като общ западнобалкански съюз, но вследствие на демографските процеси той може да бъде трансформиран и в обща държавна форма.

Не трябва да забравяме, че при военния конфликт през лятото на 2001 между македонската армия и т.нар. Албанска армия за национално освобождение (АНО), чиито отряди навлизаха на територията на Македония от Косово, американската дипломация застана на страната на албанците. Така, албанските въоръжени отряди, които бяха обсадени от правителствените сили в село Арачиново, бяха евакуирани със специализиран транспорт, осигурен от САЩ, като на македонското правителство бе наложена забрана да продължи военните действия срещу навлезлите от друга държава въоръжени сили. Впоследствие на Скопие бе наложено да подпише и т.нар. Охридско споразумение с албанските политически фактори, според което Македония бе превърната в мултинационална държава с втори официален език – албански, и задължението да не се съставя правителство, ако в него не участва поне една от албанските партии. От войните в Косово и Македония през 2000-2001 може ясно да се види американската политика за толериране на албанския етнически фактор в Западните Балкани.

Къде е американският интерес? Дори САЩ да загубят своето влияние в Европа или дори да излязат от НАТО, както заплашва Тръмп, който нарича НАТО остаряла структура, и заяви на Урсула фон дер Лайен „НАТО е мъртва и ние ще напуснем“, Вашrнгтон ще може, чрез подобни сателитни образувания (съюзи), като този между Полша и прибалтийските държави и хипотетичния между Албания, Косово и РСМ, да запазят своите позиции в Европа. Така САЩ не само затварят пътя на Русия към Балтийско море и Адриатика, но и контролират територии и транспортни коридори, чрез които ще могат да ограничават и китайското икономическо присъствие в Европа, а по този начин и да продължат сериозно да влияят и катализират различни процеси на Стария континент.

Конкретно чрез албанския етнически фактор на територията на едно евентуално териториално обединение или съюз между Албания, Косово и РСМ, САЩ не само ще контролират важните транспортни коридори от Изток на Запад (Адриатическо-Черно море, Проливите), но и коридора Север-Юг (Белград-Дунав-Солун) и винаги могат да упражняват влияние върху политиката на съседните балкански държави Сърбия, Гърция, България и Турция чрез нерешените проблеми с мюсюлманското население в Прешево и Буяновац, албанското малцинство в Чамурия (Гърция) и претенциите на Скопие за македонски малцинства в Северна Гърция и Пиринска Македония. Съвсем не е случаен и фактът, че на територията на Косово бе изградена най-голямата американска военна база на Балканите – Бондстийл. Базата заема площ от 3,86 кв. км, има 52 хеликоптерни площадки за обслужване на хеликоптерна авиация и се счита за най-голямата американска военна база в Европа, заедно с военновъздушната база „Рамщайн“ в Германия. Тя е най-голямата и най-скъпата чуждестранна военна база, построена от САЩ в Европа след войната във Виетнам, като може да побере около 7000 войници и цивилни служители.

 

Заключение

 

В не толкова далечно бъдеще България съвсем реално може да осъмне като съсед на „Велика Албания“ и на ГКПП Гюешево да се налага да разговаряме с митничарите на албански език и вместо да спорим със Скопие за историята, да ни бъдат поставяни въпроси за „мюсюлманското“ и „македонското“ малцинство в България. Сега звучи по-скоро като научна фантастика, но ако се вгледаме внимателно в събитията, които се случват през последните трийсет години на запад от нас и вземем предвид нашата разбита икономика, армия и демографската ни катастрофа, както и факта, че с подписаното от Денков-Габриел с Австрия споразумение, според което ще ни връщат от Европа сирийски и афганистански мигранти (мюсюлмани), при положение, че на границата с Турция напират десетки хиляди други като тях, нещата изглеждат сериозни и налагат задълбочен анализ, спешни мерки и нова проактивна българска външна политика на Балканите.

 

Бележки:

  1. По името на сръбския митрополит Фирмилиан, изпратен от Белград, който въпреки съпротивата на българското население в Скопие и цяла Северна и Централна Вардарска Македония, се опитва да се наложи пред османските власти като духовен баща на т.нар. „сърби“ в Македония. Неговото налагане в Скопие като митрополит проправя пътя на сръбската пропаганда в тези части на Македония чрез отваряне на сръбски училища и черкви в някои населени места, които макар и с ограничено сръбско присъствие, няколко години по-късно стават бази на сръбските чети, изпращани в Македония.

 

 

Използвана литература:

Александър Дугин, „Основи на геополитиката“, М. 1994

Васил Радославов, „България и световната криза“, С. 1993

Проф. Георги Генов, „Източният въпрос“, т.1 и 2, С. 2004

Е. Ю. Гускова, „Югославската криза и Русия“ С. 1994

Жан-Франсоа Госийо, „Власт и етнос на Балканите“, С. 2004

Костадин Филипов, „Арачиново, съвсем близо до Скопие“, в. „Труд“, 17.08.2021 г.

Миша Глени, „Балканите 1804-1999“, С. 2004

Михаил Маджаров, „Дипломатическа подготовка на нашите войни“, С. 1932

Никола Аврейски, „САЩ и Европа“, С. 2013

Ричард Холбрук, „Да спреш една война“, С. 2001

Стойчо Грънчаров, „Балканският свят“, С. 2001

Сузан Удуърд, „Балканска трагедия“, С. 2002

Хенри Кисинджър, „Дипломацията“, С. 1997

Хенри Кисинджър, „За Китай“, С. 2012

 

* Авторът е доктор по международно право и международни отношения, вицепремиер по сигурността и министър на отбраната на Република България (2017-2021)

 

Поръчай онлайн бр.3 2024