24
Сря, Апр
5 Нови статии

Как се формират алиансите

брой 1 2024
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Mark L. Haas, Frenemies: When Ideological Enemies Ally, 306 p., Cornell University Press, 2023

Феноменът на формирането на съюзническите отношения отдавна привлича вниманието на експертите в сферата на външната политика. Причината е практическата значимост на този проблем. Международните военно-политически алианси си остават сред основните инструменти за гарантиране на националната сигурност, позволявайки на участниците в тях да разпределят бремето по сдържането на противника. Когато конкретната държава е изправена пред сериозна външна опасност, ръководството и се нуждае от ясни прогнози за това, какво поведение биха възприели нейните съюзници, както и останалите играчи.

От друга страна, за лидерите на страните, планиращи да постигнат целите си с помощта на военни средства, също е много важно да знаят със сигурност, дали ограничената им въшнополитическа акция не би могла да се трансформира в мащабен военен сблъсък с няколко противника едновременно. А историческият опит сочи, че и двете страни често са склонни да оценяват погрешно ситуацията, сред примерите за което е и продължаващата война в Украйна.

Всичко това стимулира теоретиците в сферата на международните отношение да се опитват да разработят, на основата на наличнния обширен емпиричен материал, различни модели на формиране на алианси, очертавайки при това най-важните променливи величини, които обясняват този процес. Именно тази цел си поставя и професорът от Университета Дюкейн в Питсбърг (САЩ) Марк Хаас в най-новата си книга "Приятели по неволя: когато идеологическите противници се съюзяват".

 

Реалисти vs либерали

 

Дълго време с теоретичното осмисляне на закономерностите на формирането на алиансите се ангажираха предимно привърженици на теорията за баланса на силите, като Робърт Каплан, и структурните реалисти, като Стивън Уолт или Кенет Уолц. Според тях, съюзническите отношения са резултат от наличието на сериозен обществен интерес за гарантиране на защита от противник, превъзхождащ по военната си мощ всеки от потенциалните съюзници поотделно. Както посочва Джон Миршаймър, слъсквайки се с риск за собственото си оцеляване, при избора на съюзниците си, държавите не са склонни да се съобразяват с никакви други фактори, освен материалните възможности на противниковата страна.

На свой ред, представителите на либералната школа, разглеждат общите ценности между страните и водещата роля на институциите, като определящи фактори при избора на съюзници. Според тях, е по-вероятно алианси да формират държавите със сходни представи за устройството на света. Това обяснение, акцентиращо върху ролята на общите ценности, е в основата на едно от направленията в рамките на т.нар. "теория за демократичния свят"

Опитвайки да се абстрахира от дискусията за вътрещните характеристики на различните политически режими, самият Хаас също е склонен да приеме тази либерална логика, поне в по-ранните си трудове. Според него, елитите в държавите със сериозни идеологически различия, по правило, не изпитват доверие една към друга, което определя и конфликтното им възприемане на интересите на съответните страни.

Въз основа за посочените по-горе теории се формират взаимноизключващи се очаквания относно поведението на държавите - крайности, които обаче рядко се срещат в историята в чистия си вид. Както с основание посочва авторът, военната заплаха не води автоматично до формиране на алианс между идеологически враждебни играчи. Така например, макар че противоречията между Китай и Съветския съюз се изострят още през 60-те години на ХХ век, Пекин се ориентира към сближаване със САЩ едва през 70-те.

Тоест, налага се изводът, че идеологическите противоречия не са непреодолимо препятствие пред формирането на съюз. Така, неспособността на Великобритания и Франция, от една страна, и СССР - от друга, да се обединят против възхода на нацистка Германия през 30-те години е в очевиден контраст с действията на Лондон и Париж в по-ранни исторически периоди. Както е известно, в началото на ХХ век и двете страни превантивно укрепват връзките си с Руската империя в очакване на неминуемия сблъсък с Втория Германски райх.

Силата, която тласка държавите към формирането на алианси, намира отражение във лансирания от Хаас неологизъм frenemies ("приятели по неволя"), съставен от двете английски думи friends (приятели) и enemies (врагове). Радикалното разминаване по отношение на ценностите и визиите относно вътрешнополитическото устройство пречи на формирането на стабилни съюзнически отношения. В резултат стимулът за обединяване на усилията за борба с общия противник отслабва.

От друга страна изоставането във времето между появата на заплахата и реакцията на нея под формата на координирани усилия на държави с различни идеология, свидетелства за влиянието на различни "междинни променливи" (intervening variables). Хаас изследва тяхното въздействие, използвайки като пример британско-френско-съветските преговори през 30-те години на миналия век,  изострянето на китайско-съветските отношения и "отложеното" сближаване между Китай и САЩ през 70-те, както и провала на насочения против Иран и Сирия алианс между Турция и Израел, в края на 2000-те години. Впрочем, в книгата си той цитира и редица други исторически примери.

Първият фактор за вариативността на съотношението между сближаването и разграничаването е уязвимостта на политическите режими на потенциалните участници в коалицията. Намиращите се в трудна ситуация политически елити се опасяват, че укрепването на връзките с идеологическия опонент води до разпространение и ръст на популярността на неговите идеи в собствената им страна. Тоест, подобен алианс ерозира позициите им и повишава риска да загубят властта.

В една от главите на последната си книга Хаас описва, как британските и френски консервативни партии упорито се противопоставят на алианса със СССР, напук на интересите на националната сигурност и здравия смисъл. Те очевидно се опасяват от рязширяването на влиянието на комунистическите идеи в Европа. Което обяснява и пагубното Мюнхенско споразумение между западните държави и нацистка Германия, постигнато през фаталния за бъдещето на Европа и света септември 1938.

Истината обаче е, че в условията на ниско ниво на уязвимост пред разпространението на "враждебните" идеи на потенциалния съюзник, на политические елит не се налага да прави избор между националния и "корпоративния" интерес (т.е. стабилността на режима). В потвърждение на това авторът цитира позицията на френските десни и центристки партии в навечерието на Първата световна война. Както е известно, военният съюз с Руската империя формиран през 1891-1892, се възприема от тях не като вътрешнополитическо предизвикателство, а като инструмент в битката с печелещите популярност социалисти. Тоест, на избирателите се внушава, че в сложната международна ситуация запазването на Антантата е жизнено необходимо и, следователно, не бива да се допуска идването на власт на левицата (която е против алианса с руския царски режим).

Втората, не по-малко важна, "междинна променлива" е идеологическата дистанция между всеки от съюзниците и държавата, представляваща заплаха за тях. Авторът неслучайно включва в схемата на анализа си и държавата, генерираща опасността. Изпитващите недоверие един към други потенциални партньори във формиращия се срещу нея алианс оценяват не само различията помежду си, но и тези между идейния им опонент и агресора.

Ако агресивно настроеният играч е идеологически близък, сближаването с него може да окаже по-изгодна стратегия, отколкото алиансът с идейния опонент. С това обстоятелство се обяснява, в частност, неустойчивостта на сближаването на Италия с Франция и Великобритания, на фона на стремежа на Хитлер да присъедини Австрия през 1934. Само две години по-късно Мусолини осъзнава общността на собствената си визия с тази на германския фюрер, което намира израз в координирането на действията им по време на Гражданската война в Испания (1936-1939) и формирането на оста Берлин-Рим. Тоест, Италия предпочита стратегията на присъединяването (bandwagoning) пред тази на балансирането.

Ако обаче, държавата която трябва да вземе решение за формиране на алианс, е еднакво отдалечена от потенциалния си съюзник и от източника на заплаха, нараства вероятността от разцепление в нейния елит и, като следствие, затрудняване на процеса на вземане на решение и непоследователност в хода на преговорите и подаваните от нея външнополитически сигнали. В подобни случаи, вниманието следва да се концентрира върху нюансите в различните идеологии в рамките на "триъгълника", формиран от въпросната държава, потенциалния и съюзник и източника на заплахата.

Така например, някои представители на управляващия елит във Великобритания акцентират върху факта, че - за разлика от болшевиките - нацисткиия режим не отрича капиталистическите отношения. Нещо повече, предвид яростната антикомунистическа реторика на Хитлер, Лондон и Париж смятат, че разривът между нацистка Германия и СССР е толкова съществен, че стратегията за прехвърляне на отговорността (buck-passing) до последно им се струва оптимална.

Друга конфигурация характеризира ситуациите, когато източникът на заплахата изглежда по-очевиден идеен опонент, в сравнение с потенциалния съюзник. При липсата на опасност, последният вероятно може и да не се разглежда като партньор поради наличието на определени, макар и не кой знае колко сериозни, идеологически различия. Отлична илюстрация на тази комбинация е укрепването на отношенията между Саудитска Арабия и САЩ по време на студената война.

Когато между агресора и идейния опонент е налице съществена идеологическа близост, застрашената държава ще се стреми с всички сили да предотврати сближаването между тях, демонстрирайки искрен стремеж да формира алианс с последния. В потвърждение на тази своя теза, Хаас посочва готовността на Франция да направи значителни отстъпки на Руската империя в редица ключови за нея региони, което се подкрепя и от задълбочаването на двустранното икономическо сътрудничество на границата между ХІХ и ХХ век.

 

Заключение

 

В рамките на предметното поле, очертано от изходните предпоставки на анализа, т.е. наличието на обща заплаха и идеологически противоречия, предложената от автора теория действително обяснява много неща. Тя, в частност, извежда факторите, оказващи съществено влияние - очертаните от Хаас "междинни променливи", т.е. уязвимостта на режима и идеологическата дистанции между страните, водят до осезаеми промени в обекта на изследването - формирането на алиансите. Изложените от автора хипотези и изведените от тях очаквания са формулирани така, че съществува принципна възможнаст за тяхната фалшификация. Като пример за това можем да посочим формирането от ръководството на една или друга държава на алианс с идеологически опонент, насочен срещу "идейно близък" агресор. Въпреки това, и независимо от добре страктурираното методологично изследване на автора, няма как да не отбележим проблема с операционализацията, който така и не е преодолян от него при анализа на нематериалните фактори - идеологията и възприятието.

Все пак, Хаас съумява да минимизира този недостатък, ориентирайки се към системния анализ, вместо да се опитва да дава оценка на отделните субекти.

В крайна сметка, книгата му съдържа полезен инструментариум за изследване на променящата се архитектура на сигурността в съвременния период. Изглежда много вероятно, че възходът на Китай, както и този на редица регионални играчи, ще доведе до преформатиране на част от досегашните алианси. А според лансираната от автора теория, в рамките на тази динамика, диспропорциите и временните забавяния на процесите, чиито корени са свързани с идеологическата хетерогенност на света, изглеждат неизбежни.

 

* Българско геополитическо дружество