24
Сря, Апр
5 Нови статии

Европейската геоикономическа революция

брой 1 2024
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Европейският съюз дълго време се придържаше към стратегия, основаваща на се на три ключови характеристики: кредитно-финансов догматизъм, стриктни бюджетни икономии и ръководни позиции в международните организации.

Това продължи до момента, когато вярата му в оцеляването на либералния икономически ред не бе разколебана от китайския меркантилизъм и, в по-малка степен, от търговските войни на бившия американски президент Доналд Тръмп. През последните години ЕС претърпя впечатляваща трансформация, ускорена от пандемията от Covid 19 и войната в Украйна. Подобно на по-голямата част от останалия свят, днес европейските политици се молят пред олтара на геоикономиката. Тоест, преоткриха идеята за икономиката, като платформа за геополитическа конкуренция, и за индустриалната политика - като ефективно оръжие, което държавите могат да използват една срещу друга. Паралелно с това, европейските лидери се отказват - частично или изцяло - от икономическите и идеологически принципи, които сравнително доскоро смятаха за "неприкосновени".

Централата роля в тази трансформация изигра изпълнителният орган на ЕС в лицето на Европейската комисия. Когато току що поелата председателския пост в комисията през 2019 Урсула фон дер Лайен обяви за "геополитическите" амбиции на Съюза, реакцията на Пекин, Лондон и Ващингтон варираше от вежлив скептицизъм до тихи насмешки. Както е известно, държавната сигурност по дефиниция се възприема като национален проблем и ЕС просто не се занимаваше с геополитика, особено що се касае до използването на икономически инструменти за политически цели.

Четири години по-късно обаче, фон дер Лайен преобразува брюкселския си офис от бюрократичен секретариат, реализиращ на практика волята на европейските национални лидери, в голям и самостоятелен макроикономически и геоикономически субект. В резултат, Съюзът вече се характеризира със сравнително висока степен на сплотеност и готовност за ескалация на геополитическото съперничество. За разлика от предшествениците си, Фон дер Лайен е чест гост в Белия дом, давайки отговор на прословутия въпрос на Хенри Кисинджър: "На кого трябва да се обадя за да говоря с Европа?".

Комбинацията от няколко условия и кризи направи тази трансформация възможна, при това под изглеждащото малко вероятно ръководство на исторически ултралибералните технократи от Брюксел. Влияние за това, в частност, оказа пандемията, в резултат от която Европейската комисия се превърна в гарант на европейската солидарност след съгласието на лидерите на ЕС да бъде създаден ефективен инструмент за макроикономическо възстановяване и устойчивост, за да се ускори отдавна назрелия отказ на Европа от мерките за сурови икономии. Паралелно с това укрепваше и убеждението, че Съюзът се нуждае от по-ефективни отговори с цел противодействие на нелоялната конкуренция и тактиката на агресивен натиск от страна на Китай и САЩ. Тези промени съвпаднаха със стремителния технологичен прогрес в сферата на "чистата енергетика", големите масиви от данни и изкуствения интелект, които ЕС се стреми да контролира с помощта на провежданата от него индустриална политика - или съвместно с останалите, а при нужда и против тях.

 

Свободен и справедлив?

 

Всеки, който е изучавал европейската политика, знае, че "еврократите" обикновено не разглеждат икономиката като второстепенна в сравнение с геополитическата конкуренция. Това би противоречало на самата история на Европейския съюз и уникалната институционална структура, които накараха европейските лидери да повярват в предимствата на икономическата взаимозависимост и строгите правила - включително непоколебимия данъчен и парично-кредитен догматизъм - за предотвратяване на недобросъвестната конкуренция. Същите принципи, впрочем, са залегнали и в основата на най-големите постижения на днешния ЕС: общият пазар и еврото. Първият се основава на свободната търговия със стоки и услуги, неограничените потоци на капитали и хора и честната конкуренция, а вторият - на общата привързаност към ценовата стабилност и вярата във финансовата дисциплина. Двете гарантират на Европа просперитет в условията на открита световна икономика и глобален ред, в чиито рамки Световната търговска организация последователно премахва бариерите в търговията, а Международният валутен фонд гарантира относително свободните и балансирани капиталови потоци.

Без съмнение, ЕС (или както се наричаше в миналото - Европейската икономическа общност) стартира като мирен политически проект, целящ да предотврати поредна френско-германска война. Основният му метод на действие обаче, неизменно си оставаше регионалната икономическа интеграция. Смяташе се, че взаимната зависимост ще доведе до просперитет и ще окаже омиротворяващо въздействие. От тази гледна точка, отказът от държавен суверенитет в икономическата и търговската сфери, изглеждаше печеливш за всички играчи. А последвалите промени действително имаха безпрецедентен харектер. Никъде и никога досега държавите не се прехвърляли към една наднационална организация толкова голям контрол над собствените си икономики, както в Европа. В хода на този процес европейските лидери превърнаха континента в бастион на пазарния либерализъм и дерегулацията. С приемането, през 1987, на Единния европейски акт - несъвършен компромис между френския президент-социалист Франсоа Митеран, който се стреми към укрепване на институциите на ЕС, и консервативния премиер на Великобритания Маргарет Тачър, възхваляваща предимствата на максимално свободните пазари - европейските политици радикално отслабиха търговските ограничения, забраниха държавните субсидии и започнаха да организират търгове за покриване нуждите на държавата. За да създадат един наистина единен пазар, страните членки или приемаха общи стандарти за една или друга продукция, или пък се договаряхя да признават взаимно нормативните си актове. Нещо повече, за бъдат избегнати възможните тупикови ситуации, почти всички ръководни принципи и нормативни актове, касаещи единния пазар, трябваше да бъдат одобрени с квалифицирано мнозинства на страните членки, а не с консенсус, какъвто се изисква при вземането на решенията в повечето други сфери, като данъците, външната политика и политиката за сигурност.

През 1992 приключи изготвянето на пътната карта за прехода към еврото. По настояване на Германия новата валута трябваше да бъде въведена паралелно със създаването на независима Централна банка, чиято единствена задача е да задържа нивото на инфлацията под 2%, но близо до него. Предвиждаше се строга забрана за отпускане на каквато и да било държавна финансова помощ. Очакваше се, че членовете на еврозоната ще запазят нисък бюджетен дефицит и съотношение между суверенния дълг и БВП. През първите години след въвеждането на еврото тези изисквания често биваха игнорирани. След кризата през 2010-2012 обаче, когато европейските лидери бяха принудени да предприемат извънредни финансови мерки за предотвратяване на дълговия дефолт на няколко страни челнки на ЕС, се наложи правилата да станат по-строги - отново по настояване на Германия. В момента на страните членки на практика е забранено да осъществяват активна данъчно-бюджетна политика, която би могла да стимулира вътрешното търсене.

Изследване, проведено от политолога от Университета на Орегон Елисън Джонсън и един от авторите на настоящата статия (Матиас Матийс), показва, че тези правила представляваха неравноправна сделка, която бе идеална за експортноориентираните икономики на Германия и няколко малки северни държави, но катастрофална за всички останали. Проблемът бе, че еврото лиши държавите от традиционните механизми за борба с икономическите сътресения на национално равнище, включително девалвацията на валутата и бюджетното стимулиране на търсенето, но без да ги замени с нови общоевропейски механизми. Затова, в естествен отговор на всяка криза се превърнаха суровите икономии (осъществявани обикновени чрез повишаване на данъците и свиване на държавните разходи) или вътрешната девалвация (чрез ограничаване на заплатите в държавния и частния сектори). Въпреки това, Берлин оставаше непреклонен, настоявайки, че финансовата дисциплина и отсъствието на общоизвестни дългови задължения на ниво ЕС намаляват субективния риск, т.е. рискът, че някои страни членки могат да се изкушат да живеят не според бюджетните средства, с които разполагат.

 

Изгарянето на финансовите мостове

 

Финансовата "усмирителна риза" на еврозоната беше частично отслабена от Жан-Клод Юнкер, който ръководеше Европейската косимия от 2014 до 2019, обявявайки се за по-гъвкава интерпретация на правилата. С него бе солидарен тогавашният президент на Европейската централна банка (ЕЦБ) Марио Драги, който през 2015 стартира реализацията на програма за "количествени облекчения". За да се стигне до пълния отказ от суровите икономии и парично-кредитния догматизъм обаче, най-много способства катастрофалната пандемия от Covid-19.

По жестока ирония на съдбата първите страни членки, усетили на гърба си цялата тежест на пандемията,станаха Италия и Испания - две икономики, които - като изключим Гърция - пострадаха по-силно от другите по време на кризата на суверенния дълг. Броят на жертвите растеше, локалната карантина в северния италиански регион Ломбардия прерасна в общонационална, а ЕС положи огромни усилия, опитвайки се да формулира разумен колективен отговор на случващото се. Първоначалната реакция на мнозинството страни членки през март 2020 бе да затворят границите си, въпреки призивите на Европейската комисия да не го правят. ЕЦБ също сбърка с първоначалната си реакция на пандемията. Нейната председателка Кристин Лагард, която е юрист по образование, заяви, че съкращаването на спредовете на доходността на германските и италиански държавни облигации не е сред задачите на банката. Както можеше да се очаква, думите и провокираха ступор на финансовите пазари.

В средата на април 2020 обаче, се очертаха наченки на по-координирана стратегия. Държавите от ЕС продължаваха да следват собствена политика в сферата на здравеопазването, но в същото време склониха да си сътрудичат тясно в управлението на международния туризъм и веригите на доставки. В същото време, Комисията проведе, от името на страните членки, преговори с производителите на ваксини. На свой ред ЕЦБ успя да преодолее допуснатата грешка и се включи в борбата с икономическите последици от пандемията, използвайки цялата си парично-кредитна мощ. Междувременно, на финансовия фронт, започна да набира популярност идеята за по-активен подход в рамките на целия ЕС. През май канцлерът на Германия Ангела Меркел и френският президент Еманюел Макрон лансираха предложения за дългосрочна икономическа реакция на пандемията от страна на ЕС. Сред тях бе създаването на фонд за възстановяване от Covid на стойност 500 млрд. евро, който да се финансира чрез съвместно емитирани облигации на ниво ЕС. Подобно нещо се случваше за първи път, тъй като дотогавава Германия неизменно се обявяваше категорично против емисията на облигации в рамките на целия Съюз, а не на ниво отделна страна членка (още през 2012 Меркел се закле, че Европа няма да емитира съвместни облигации: "Еврооблигации? Докато съм жива това няма да стане!").

Някои експерти подкрепиха предложението за емитиране на еврооблигации, обявявайки го за исторически "хамилтънов момент" за ЕС - препратка към финансовия министър на САЩ в края на ХVІІІ век Александър Хамилтън, при който федералното правителство решава да поеме военновременните дългове на отделните щати. На практика обаче, трансформиращата сила на френско-германската намеса беше свързана с нещо друго, а именно с по-активната роля, която - според Макрон и Меркел - ЕС би могъл да играе всеки път, когато икономиката и геополитиката се преплитат тясно. Лидерите на Франция и Германия призоваха ЕС да формулира съвместна стратегия в сферата на здравеопазването, да ускори цифровизацията и прехода към "зелена" енергетика, както и да възприеме по-балансиран курс в областта на индустрията. Германия дълго време не бе склонна да приеме подобно ниво на намеса, доста наподобяващо случая с емитирането на еврооблигациите. Всъщност, това бе не толкова "хамилтънов момент", колкото връщане към "дирижизма" на някогашния президент на Франция Шарл дьо Гол.

На свой ред Европейската комисия възприе идеите на Макрон и Меркел, изготвяйки на тяхна база мащабен план за стимулиране на икономиката, включително отпускането на грантове за 500 млрд. и заеми за 250 млрд. евро. Приблизително две трети от тези средства са предназначени за подпомагане на икономическото възстановяване на отделните страни членки след пандемията. Останалата част отива във фонда за екологична и цифрова политика на ЕС или ще бъде инвестирана в широкия спектър на съществуващите икономически и социални програми. Малцина очакваха, че подобен амбициозен план ще бъде одобрен от националните лидери в ЕС, които трябваше да го подпишат. За всеобща изненада обаче, лидерите на Европейския съвет съгласуваха окончателния пакет под название "Следващо поколение ЕС", на обща стойност над 800 млрд. евро почти половината от които ще отиде за отпускане на грантове, привлечени благодарение на емитираните съвместно дългови облигации.

Пакетът от стимулиращи мерки затвърди позициите на Комисията като основен гарант за икономическата солидарност и социалната сплотеност на ЕС, не на последно място, благодарение на това, че основната част от грантовете са предназначени за най-бедните страни членки от Южна и Източна Европа. Това, най-вероятно, ще означава дългосрочен отказ от суровите бюджетни икономии (през април 2023 Комисията предложи по-гъвкави бюджетни правила, предоставящи по-голяма свобода на правителствата за съкращаване на бюджетните дефицити и суверенния дълг с подходящи за конкретната страна темпове). Аналогично на "Следващо поколение ЕС", тази наново придобита от Европейската комисия гъвкавост по отношение на данъчно-бюджетната политика, може да позволи на Съюза да инвестира реални средства за реализацията на амбициозните си планове да остане ключов играч в глобалната икономика.

 

От правила към инструменти

 

Глобалната пандемия от Covid-19 съвпадна с друга важна промяна, която ускори геоикономическия поврат на ЕС: европейските лидери осъзнаха, че съвремениият свят е станал по-подъл и суров, отколкото в предходните десетилетия. Изправен пред напористия Китай, реваншистки настроената Русия и (до началото на 2021) склонните към конфронтация Съединени щати по времето на Тръмп, ЕС първоначално разчиташе да удържи крепостта на либералния международен икономически ред. Което говореше за известна доза наивност, струвала скъпо на Съюза, тъй като и Китай, и САЩ престанаха да се преструват, че играят по правилата и започнаха все по-твърдо да отстояват интересите на националните си индустрии, отхапвайки постепенно все по-лакоми късчета от европейския пазар.

Веднага щом осъзна ситуацията обаче, Съюзът бързо промени тактиката си. Кантианският идеализъм остана в миналото, отстъпвайки мястото си на хобсовия реализъм. Европейската комисия лансира нова доктрина на „открита стратегическа автономия” чиито израз са серията нови едностранни мерки, целящи да подготвят ЕС за ситуацията, в която глобалната икономика вече не се ориентира към отваряне и сътрудничество, а напротив – към затваряне и конкуренция на принципа „прав е онзи, който е по-силен”. Повечето от тези нови инструменти имат отбранителен характер и са насочени, например, към гарантиране вноса на критично важни суровини и достъп до основните технологии, или гаранции, че цената на вносните енергоносители е адекватна на онази, която трябва да плащат производителите от ЕС. Други, по-агресивни марки, предвиждат ответни действия против държавите, които не са склонни да взаимодействат, или пък открито противодействат на усилията на Брюксел да накара всички страни членки да провеждат външна политика, основана на такива ценности като демокрацията и върховенството на закона.

Още през 2017 Жан-Клод Юнкер заяви в Европейския парламент, че ЕС не е група „наивни привърженици на свободната търговия” и следва винаги да защитаава стратегическите си интереси. По онова врем Юнкер залагаше основата на иновационния механизъм на Европейската комисия относно разглеждането на заявките за капиталови инвестиции, който започна да действа през 2020. Днес този инструмент помага на правителствата в ЕС да анализират преките чуждестранни инвестиции, които не идват от страни членки на Съюза. Целта му е да разкрива по-ефективно и да блокира инвестициите, които според Брюксел биха могли да ерозират националната сигурност на страните членки, също както американският Комитет за чуждестранните инвестиции се стреми да защити САЩ от прекалено нарастване влиянието на чуждите инвеститори, макар че националните правителства в ЕС запазват правото да вземат окончателното решение в контекста на одобряването на подобни транзакции.

Твърди се, че през първите две години след въвеждането на системата за проверка на чуждестранните капиталовложения, чиновници от ЕС са проучили над 600 външни инвестиции, повечето от които (според техния приоритет) са идвали от САЩ, Великобритания, Китай, Каймановите острови, Канада и Обединените арабски емирства.

Дефинирането на приоритетите по този въпрос подчертава по-мащабната промяна в посока към усилване контрола над инвестициите по съображения, свързани с националната сигурност, в индустриално развитите демократични държави. Впрочем, от известно време насам ЕС обсъжда и възможността за проверка и контрол на изходящите инвестиции, което би дало на правителствата на страните членки право на глас при формулирането на инвестиционните стратегии на европейските компании в чужбина, особено в такива критично важни сектори, като микрочиповете, квантовите изчисления и изкуствения интелект.

Някои от въведените от 2020 насам допълнителни инструменти, премахват отдавнашни пропуски в регулирането на отношенията между Европа и останалия свят. Така например, ЕС отдавна гарантира равни условия на своя единен пазар, когато става дума за държавни покупки, но никога не е разполагал с аналогично законодателство, касаещо страните, коите не са членки на Съюза. Създаването през 2022 на такъв инструмент за международни покупки, който се разработваше в течение на цяло десетилетие, най-сетне ликвидира този пропуск. Занапред Европейската комисия ще определя, дали държавите, които не са членове на Съюза, предоставят на компаниите от ЕС справедлив достъп до договорите за обществени поръчки. И, ако някоя страна не издържи този тест, Съюзът вече е в правото си да предприема адекватни ответни мерки: например, когато компания от държавата-нарушител изяви желание да участва в обществени поръчки в рамките на ЕС, тя автоматично ще бъде глобена или въобще ще бъде изключена от участие в търговете. Впрочем, през 2022 беше прието и изискване за чуждестранните субсидии, позволяващо на ЕС да предотвратява евентуални изкривявания на пазарния баланс, свързани със субсидиите, предоставяни от националните правителства  на чуждестранните фирми, които след това се конкурират с компаниите от ЕС в сделките за поглъщане (в Съюза или извън него) или при обществените поръчки.

В допълнение към приемането на тези дълго отлагани стъпки, ЕС реагира и на новите предизвикателства, като превръщането на икономическата взаимозависимост в своеобразно оръжие например. Сред най-оригиналните мерки е новият инструмент на ЕС за борба с икономическата принуда, който беше приет от Европейския парламент през октомври 2023. Той позволява на ЕС да предприема ответни мерки против държавите, използващи тактика на икономически натиск с цел намеса в националната политика на страните членки, както го направи администрацията на Тръмп например, когато заплаши да наложи вносни мита на френските вина, ако Франция реализира плановете си за налагане на цифров данък на американските технологични гиганти, или пък, както постъпи Китай, налагайки фактическа забрана за внос в Литва, след като тази страна разреши на Тайван да открие свое представителство във Вилнюс. В бъдеще ЕС ще може да наказва подобно поведение, въвеждайки тарифи и квоти, прекратяване на експорта, изключване на чуждестранните компании от процеса на провеждане на обществените поръчки и ограничаване на достъпа им до европейските капитали.

Една част от този нов геополитически инструментариум се оказа просто закъснял отговор на тактиката на сплащване от страна на предишната американска администрация. Въпреки това обаче, по-голямата и част е насочена към преодоляване на икономическите проблеми, свързани с Китай и Русия. Най-малкото, така изглежда посланието, залегнало в основата на първата в историята стратегия за икономическа сигурност на Брюксел, публикувана през юни 2023. В нея лидерите на ЕС твърдят, че се базират на многостранното сътрудничество и основания на правила международен ред, но внимателният анализ сочи, че в търсенето на партньори, те възнамеряват да разчитат на първо място на държавите, които считат за свои съмишленици, като Индия, Япония и САЩ. Съответно, стратегията акцентира върху двустранното и "плурилатерално" сътрудничество в различни формати и степени на институционализация - от Г-7 до икономическите преговори на най-високо равнище, инвестиционните партньорства и "суровинните клубове". Показателно е, че Китай въобще не се споменава в този текст. Очевидно ЕС наистина е изминал дълъг път от времето, когато се позиционираше като пазител и гарант на многостранния либерален ред.

 

Тихата революция

 

Несъмнено, руско-украинският конфликт принуди лидерите в Брюксел да се замислят относно дотогавашната си стратегия. С помощта на последователни пакети от санкции ЕС забранява или постепенно спира вноса на руски петрол и газ, замразява руските активи, включително резервните фондове на Централната банка на Русия, и въвежда експортен контрол по отношение на стоките и технологиите с двойно предназначение. Съюзът отпусна над 5 млрд. евро за военна помощ за Украйна, включително под формата на компенсации за онези страни членки, които и доставят въоръжение. През 2022 пък, ЕС предостави или обеща невоенна помощ за почти 12 милиарда евро, като през 2023 тази сума ще нарасне до 18 млрд., а до края на 2027 от Брюксел обещават да отпуснат още 50 млрд. евро. Впрочем, конфликтът дори вдъхна нов живот в разширяването няа ЕС - Украйна и Молдова вече са официални претенденти за членство. Тоест, очевидно е, че обявената през 2014 от Юнкер "пауза" в разширяването на ЕС приключи.

В същото време обаче, пътят към стратегическа автономия е изпълнен с подводни камъни и трудности. На първо място, запазват се сериозните разногласия и напрежение както между страните членки, така и вътре във всяка от тях. Според бившия германски канцлер Меркел, единственият начин, с чиято помощ тя е успяла да убеди навремето немските избиратели в необходимостта от приемането на пакет от стимулиращи мерки на ЕС за 2020 и свързаната с това съвместна емисия на дългови облигации - е твърдението, че става дума за еднократен жест на солидарност, породен от пандемия, каквато се случва веднъж на сто години, като това е била най-лесната част. За ЕС ще е много по-трудно да увеличи собствените си приходи, чрез налагане на общоевропейско данъчно облагане за да погаси своите задължения. Някои страни членки, включително Италия, не съумяха своевременно да изразходват всички отпуснати им средства, най-вече поради многобройните бюрократични пречки и забавяния. Други държави пък, като Унгария и Полша, просто не отговаряха на критериите за получаване на средства. Независимо от това, че Германия, както изглежда, е на път да загуби спора относно налагането в бъдеще на строги и универсални бюджетни правила, рискът от негативна реакция от страна на евроскептиците в Северна Европа продължава да съществува.

На второ място, налице е разминаване в позициите относно индустриалната политика. По този въпрос се разминават дори визиите на ресорните еврокомисари Тиери Бретон (за вътрешния пазар) и Маргрете Вестагер (за конкуренцията). Бретон се опасява, че субсидиите, използвани от САЩ и Китай, ще оставят Европа далеч назад, ако тя не възприеме аналогични стратегии, и ще и нанесат сериозна вреда, ако сегашната студена война между Вашингтон и Пекин прерасне някой ден в гореща. На свой ред, Вестагер смята, че прекалено щедрата държавна подкрепа за високотехнологичните сектори ще задълбочи разрива между богатите и бедните икономики в ЕС (опасенията и не са неоснователни: от 2020 насам Франция и Германия, взети заедно, са отпуснали 75% от цялата държавна помощ в рамките на Съюза). И тъй като индустриалната политика традиционно е прерогатив на националните правителства, не е ясно, дали ЕС ще може да действа също толкова бързо и своевременно, като САЩ, или пък толкова непоколебимо и педантично, като Китай.

На трето място, да "откажеш" европейската икономика от руските енергоносители е едно, а "да бъде намален рискът" от икономическата обвързаност на ЕС с Китай - съвсем друго, дори ако става дума за малки и постепенни стъпки. В случая с Китай, сблъсъкът на интереси и ценности има далеч по-неприятен характер, а свързаната с това пазарна интеграция притежава съвършено различна степен на растеж. Милиони добре платени работни место в Европа зависят от достъпа до китайския пазар. От Китай до голяма степен зависи икономическият растеж във Франция, Германия и Италия, както и на по-голямата част от Централна и Източна Европа, която подкрепя по-тесните бизнес и инвестиционни връзки с Китай в рамките на лансираната от Пекин инициатива "17+1", дори без оглед на факта, че много страни членки се отнасят критично към нея, особено след като и трите прибалтийски държави прекратиха членството си, в резултат от което тя бе преименувана на "14+1". Освен това, Пекин има достатъчно аргументи за да даде отпор на тази тенденция. От август 2023 насам китайците ограничиха износа на галий и германий - два химически елемента, необходими за производството на полупроводници, при това има всички основания да смятаме, че това е само началото. Ако ЕС задейства целия си геоикономически потенциал срещу Китай, дали европейските чиновници ще са готови за икономическите и финансови последици от това? Урсула фон дер Лайен може и да се стреми да координира стриктно със САЩ политиката на Съюза по отношение на Китай, но другите европейски лидери демонстрират далеч по-малък ентусиазъм в това отношение.

Последният и основен нерешен въпрос касае способността на ЕС да постигне нещо, поне малко напомнящо на суверенитет и стратегическа автономия, без да се е превърнал в авторитетна военна сила. Руско-украинският конфликт демонстрира безкрайната зависимост на Европа от САЩ по въпросите на отбраната. И въпреки това, с някои редки изключения като Макрон, европейските лидери не демонстрират особен ентусиазъм към превръщането на ЕС в един от военните стълбове на НАТО, да не говорим за пълната му стратегическа автономия в сферата на сигурността. При това Европа едва ли ще излезе от тази задънена улица преди украинският конфликт да приключи с постигането на мирно решение, освен ако през януари 2025 Тръмп не се върне в Белия дом - при подобно развитие прогнозите стават безмислени.

Тази неопределеност обаче, по никакъв начин не намалява значението на осъществяващите се трансформации. През последните години сме свидетели на тиха революция със сериозни последици за трансатлантическите отношения и международната икономика. Успехът и все още виси на косъм, но ЕС вече е доказал способността си за иновации и преосмисляне на своята стратегия в нашия толкова бързо променящ се свят.

 

* Професор в Университета "Джон Хопкинс" и старши научен сътрудник за Европа на американския Съвет по международни отношения (CFR)

** Преподавател в Принстънския университет и председател на Асоцияцията за изследвания на ЕС, авторите за анализатори на Foreign Affairs