24
Сря, Апр
5 Нови статии

Близкият Изток: елитите търсят нови модели, а масите се радикализират

брой 1 2024
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Сред политиците и анализаторите в арабския свят, както и сред международните експерти по проблемите на Близкия Изток, не спират споровете относно същността на политическите процеси в региона, които в периода след т.нар. "арабска пролет" демонстрират разнопосочна динамика. А войната между Израел и ХАМАС само допълнително ги изостри.

 

Близкият Изток в периода след "арабската пролет"

 

Както е известно, смяната на режимите в няколко арабски държави (Либия, Йемен, Судан, Алжир и т.н.), както и опитът за такава смяна в Сирия, бяха последвани от продължителни граждански войни и безпрецедентни за ХХІ век хуманитарни катастрофи. Резкият спад на петролните цени през 2014-2015 имаше тежки социално-политически последици за целия регион и на първо място за арабските държави - вносителки на петрол, които са силно зависими от разпределянето на свръхдоходите от петрола. През 2018-2020 регионът беше разтърсен от нова вълна масови протести (в Ливан, Алжир, Ирак и Судан, с лозунги за смяна на съответните правителства), след това избухна пандемията от коронавирус, освен това се случиха няколко природни катаклизми. Тоест, през целия период от 2011 насам страните от региона са в състояние на постоянен стрес в резултат от наслагващите се една върху друга кризи.

В тази връзка, широко разпространение сред политолозите от региона получиха такива квазинаучни понятия като "пропаднали държави" (failed states), «крехки държави» (fragile states), «незаменими държави» (dispensable states), «дълбока държава» (deep state) и др. Макар че категоричността на подобни формулировки поражда съмнения. Още повече, ако вземен предвид, че трийсетгодишният период от края на 1970-те години до началото на системните сътресения в региона след 2011 беше време на еволюционно развитие и консолидация на властта на несменяемите управляващи местни елити. Заплахата от пълномащабни военни действия на междудържавно равнище на практика изчезна, а на преден план излязоха проблемите на развитието, намиращи се преди това в сянката на арабско-израелския конфликт. Тоест, "фронтовите линии" се преместиха вътре в самите държави от региона, макар че този процес дълго време оставаше встрани от вниманието на елитите. В този смисъл, за "провалени" следва да се смятат онези арабски лидери, които не съумяха да създадат държавен апарат, който да изпълнява поне основните си функции: осигуряване на достойно жизнено равнише за мнозинството граждани, работни места, равен достъп до образование, здравеопазване и социални услуги, както и на минимална вътрешна сигурност.

Истината е, че в Близкия Изток традиционно се наблюдават два подхода към осъществяването на реформи. Ще ги нарека условно "алжирски" и "сирийски". Както е известно, по времето на президента Шадли Бенджедид (1979-1992), Алжир се ориентира към неограничена политическа либерализация и постепенни пазарни реформи, каквито по онова време безспорно бяха необходими. Еднопартийният режим на Фронта за национално освобождение бързо губеше социалната си база, за сметка на усилващото се влияние на ислямистите от Ислямския фронт за спасение. Осъществяваните от режима преобразования обаче имаха хаотичен и изкуствено форсиран характер и доста наподобяваха съветската "перестройка" по времето на Горбачов. С идването на власт на Башар Асад, в Сирия също започна период, в който новият президент се опита да смекчи прекалената централизация на властта, стартира икономически реформи, създаде канали за диалог с опозицията и допусна известни, макар и силно ограничени граждански свободи. Този кратък период на културна и политическа активност, станал известен като "дамаската пролет" се оказа твърде кратък (2001-2002). През 2005 в управляващата партия БААС и силовите институции надделя курсът към запазване на статуквото. При това обаче, така и не беше формулирана приемлива алтернатива на прибързаните реформи. В крайна сметка, и двата модела (алжирският и сирийският) доведоха до граждански войни и многобройни жертви (в Алжир периодът 1992-2001 е известен като "черното десетилетие").

В същото време, арабският свят, като цяло, постигна определен напредък по отношение на интеграцията си в глобалната икономика, макар че пазарните реформи в повечето страни, където държавният сектор продължи да доминира, се сблъскаха с повсеместната съпротива на раздутия и корумпиран бюрократичен апарат, закостенелите социални структури и архаичния обществен модел. Интересно е, че в навечерието на масовите бунтове през 2011 регионът регистрира най-високите за последните трийсет години макроикономически показатели на икономическия си растеж. По редица индекси на качеството на живот, особено в градовете, той дори изпревари много развиващи се държави от Южна и Тропическа Африка. Тези постижения обаче, не се отразиха сериозно върху материалните условия на живот на по-голямата част от населението.

Всъщност, реформите се оказаха от най-голяма полза за тясна група хора от средите на управляващите, представителите на държавната бюрокрация и свързаната с нея т.нар. "нова буржоазия". Зад външно демократичната фасади се запазиха авторитарните методи на управление, които при това придобиваха все по-кланов и непотистки характер. Тоест, "арабската пролет" беше резултат от факта, че в един момент еволюционният път на развитие доведе на практика до стабилизиране на авторитарните режими с помощта на силови методи и имитация на демократични институции. Държавното строителство и модернизацията на политическите системи в региона така и не получиха логичния си завършек, а племенните, конфесионални и етнически връзки се оказаха по-силни от националната идентичност и отъждествяването на индивида с принадлежността му към конкретната държава.

В резултат от това, днешният Голям Близък Изток, който продължава да се намира в проточил се период на трансформация, изпитва силния натиск на острата вътрешна неопределеност и неблагоприятната външна среда. Освен това, на новите и "стари" управници се налага да се приспособяват към стремителните промени в глобалния силов баланс.

Независимо от нееднозначния им характер, събитията от последните десетина години в отделните държави от региона, поставят редица сериозни въпроси, касаещи характера на по-нататъшното им развитие - за границите на демократизацията в арабския свят, за централизацията и децентрализацията, за перспективите на новите и старите партии, организации и движения, за възможността за инклузивно управление, за ролята и мястото на "политическия ислям", за степента на влияние на излезлите на повърхността междуконфесионални отношения върху политиката, както и за влиянието на армията във формиращите се политически и бизнес структури.

Впрочем, оценките за настоящия период на глобални трансформации доста се различават, като в това отношение можем да разграничим три основни направления.

Според принадлежащите към първото, революциите в хода на "арабската пролет" не са постигнали целите, към които се стремяха разбунтувалите се маси, а породилите ги фундаментални причини не са премахнати и могат да генерират нови кризи. В региона укрепват позициите на т.нар. "нов авторитаризъм", модерното държавно управление се заменя с институционална доминация на специалните служби, а корупцията и непотизмът процъфтяват на фона на задълбочаващото се социално неравенство и липсата на адекватно политическо представителство. Доверието към обществено-политическите институции рязко се срива, особено сред младите хора до 30-годишнва възраст, чиито дял в населението на региона е почти 70%. Към подобна визия се придържат редица, предимно западни, политолози, които обикновено разглеждат процесите в арабския свят от гледната точка на дихотомията "автокрации-демокрации".

Представителите на второто направление не са толкова категорични в оценките си. Анализирайки осъществяващите се промени, те акцентират не толкова върху характерните особености на "пропадналите държави", колкото на това, до каква степен държавите и обществата в Близкия Изток са извлекли необходимите поуки от революционните промени и, как възнамеряват да постигнат нов социален договор, гарантиращ им устойчино развитие. Обръща се внимание и на факта, че в страните, където е имало смяна на режима или продължават гражданските конфликти, провеждането на реформи е ограничено в рамките на обективните икономически възможности на държавата. Такива страни, като Египет, Тунис, Йордания и Ливан, чиито външен дълг е над 80% от БВП, преживяват остра финансови криза. Още по-тежък случай е Сирия, където по данни на ООН над 80% от гражданите живеят под линията на бедност. Прекалено резките действия в условията на забавяне на глобалния икономически растеж и свиване на финансовите постъпления от страните-износителки на петрол, могат да провокират нови социално-политически катаклизми.

В рамките на третото направление, преобладават политолозите и експертите, които не оценяват толкова песимисично случващото се в Близкия Изток. Те гледат по-позитивно на перспективите за стабилно развитие, особено в дългосрочен план, с оглед на естествената смяна на поколенията в арабските общества. Според тях, в региона постепенно се развива процес на национална самоидентификация. "Демократичните илюзии" отстъпват място на по-прагматични подходи. В тази връзка мнозина арабски анализатори задават въпроса, дали страните им са "готови за демокрацията", както и какъв модел би бил най-подходящ за Близкия Изток. Всички познати регионални модели - египетският, турският, саудитският, иранският - се оказаха дискредитирани. На сегашния етап "политическият ислям" претърпя провал, а неговите представители са заети с критично преосмисляне на случилото се, макар че шансовете му не бива да се пренебрегват. На практика, движението на държавите от региона към либерална демокрация е малко вероятно, особено след като наложената на Ирак политическа система доведе до взрив на тероризма и деградация на основите на държавността в страната. Истината е, че демократичните ценности в тяхната западна интерпретация не се вписват в социалната психология и политическата култура на арабските общества.

В тази връзка напоследък се лансира идеята за специфичен арабски модел на демокрация. Вероятно той ще представлява вариант на т.нар. "нелиберална демокрация" със силна централна власт, т.е. своеобразен "нов консерватизъм". Още повече, че арабите не разглеждат върховната и често харизматична власт, като автократична.

Във връзка с избора на нови или хибридни модели заслужават внимание процесите на държавно строителство, развиващи се в Саудитска Арабия, ОАЕ и други арабски монархии от Персийския залив. От пет години насам, под ръководството на престолонаследника принц Мохамед бин Салман, в Саудитска Арабия се осъществяват структурни реформи, целящи посгепенната замяна на крайния религиозен консерватизъм с умерена версия на исляма, в комбинация с местния национализъм и отварянето към външния свят. Както сочат социологическите проучвания, тази политика съвпада с настроенията на младите хора, които са мнозинство от населението в Саудитска Арабия и региона, като цяло. Очевидно, последователните, еволюционни реформи, контролирани "отгоре", са един от вариантите за развитие чрез модернизация на системата за държавно управление и поощряване на частния бизнес при запазването на традиционния обществен ред. В същото време, както показва досегашният опит, предпочелите този път реформатори са изправени пред опасни предизвикателства. На обновения саудитски режим например, ще се наложи да мине по тънката граница между промяната на условията на социалния договор с обществото, свикнало с патернализма, и съпротивата на противниците на реформите от средите на традиционалистите и ислямските фундаменталисти.

Впрочем, променилите се външни условия също тласкат арабския свят да търси собствени пътища на развитие. Идеологическите притегателни центрове, характерни за двуполюсния модел, вече не съществуват. Държавите от Източна Европа, които имат собствен исторически опит в развитието на буржоазно-демократичния модел, формираха новата си "постсоциалистическа" идентичност до голяма степен върху отхвърлянето на комунизма, виждайки своеобразен ориентир в лицето на ЕС. В Близкия Изток обаче, европейският модел не пасва на регионалната специфика. Предвид факта, че комунистическата идеология се провали, а системата на либерална демокрация в САЩ и държавите от ЕС демонстрира сериозни дефекти и институционални проблеми, повечето близкоизточни държави се склонни да следват "адапционна политика", стремейки се да избягват едностранната ориентация в задълбочаващото се глобално противопоставяне. Очерталата се в последно време тенденция към формирането на нови регионални алианси, включително нормализацията на отношенията с Израел (временно прекратена след началото на войната в Газа), се вписва в този регионален контекст.

Налице е очевиден стремеж на държавите от Близкия Изток да създадат благоприятни условия за разрешаване на вътрешните си проблеми без външна намеса. Спецификата на сегашния момент обаче е, че в региона остро се усещат негативните последици от новото геополитическо противопоставяне през ХХІ век. "Двойното военно напрежение" в Европа и Азиатско-Тихоокеанския регион отвлича световните ресурси от целите за развитие, стимулирайки нова надпревара във въоръженията. В същото време Близкият Изток вече не е същия, какъвто беше допреди 20-30 години. Регионът, до голяма степен, се превърна от обект на геополитиката в сериозен (в много отношения) активен субект, с който световните държави са принудени да се съобразяват.

 

Радикализацията на арабските общества

 

Междувременно, първите изводи от войната в Газа сочат, че палестинско-израелският конфликт (каквото и да говореха преди това) си остава в центъра на близкоизточната (гео)политика. Освен това, трансформацията на световния ред в "по-справедлива" форма, изисква по-големи усилия и отговорност от страна на регионалните играчи. В условията на ограничено и предимно "словесно" участие на арабските режими, се очертава, на първо място, липсата на субектност от тяхна страна, тъй като действията им не отговарят на исканията на хората, а на второ - потенциалната радикализация на населението. Основният извод от случващото се, а именно необходимостта от прекратяване на насилието и преход към мирно разрешаване на палестинския проблем, бива игнориран от Израел, а до известна степен - и от САЩ. В същото време международната общност, в лицето на ООН, въпреки критиките срещу действията на израелската армия в Газа, отказва да наложи санкции на Израел, макар че той очевидно нарушава правото на нациите на самоопределение. Тоест, прекратяването на войната между Израел и ХАМАС не е достатъчно, а следва да се търси устойчиво мирно разрешаване на палестинско-израелския конфликт, като цяло.

 

"Палестинизацията" на конфликта

 

В исторически план, неспособността на арабските режими да постигнат разрешаването на палестинския конфликт е сред основните причини техните лидери да загубят до голяма степен легитимността си в очите на собствените си общества. Историята и форматите на палестинско-израелското урегулиране са достатъчно сложни, но сред ключовите причини за неговия провал е и отказът на Израел от продължаването на преговорния процес. Както е известно, Междинното споразумение относно Западния бряг и Ивицата Газа, подписано през 1995 в египетския курорт Таба (т.нар. договор Осло ІІ) трябваше да се превърне в основа за последващи преговори за подготовката на окончателно всеобхватно мирно споразумение. На практика обаче, то се оказа последното значимо постижение по пътя на търсенето на мирно разрешаване на палестинско-израелския конфликт. През следващите двайсет години израелската страна последователно отказваше да продължи процеса на преговори, разглеждайки палестинските организации като терористична заплаха, при това продължаваше изграждането на селища на спорните територии, осъществявайки икономическа блокада на палестинските райони и извършвайки наказателни набези и военни операции. Като капак на всичко, през последните години бяха допуснати провокационни действия на крайнодесни и ултрарелигиозни израелски формации в непосредствена близост до мюсюлманските свещени места в Йерусалим, включително джамията Ал Акса, което допълнително изостри ситуацията.

Темата за арабско-израелския конфликт и окупацията за свещения за няколко световни религии град Йерусалим, е сред доминиращите в реториката на радикалните ислямистки организации и оказва силно влияние върху тяхната идеология. Въпреки това, в последно време наблюдаваме своеобразна "палестинизация" на този конфликт. Ще припомня, че въоръженото нападение на ХАМАС срещу територията на Израел беше организирано самостоятелно от групировката, освен това нито една арабска или неарабска държава (като изключим йеменските хути) така и не влезе в реална война с Израел заради случващото се в Газа. Впрочем, реториката на лидерите на ХАМАС показва, че в това отношении движението разчита само на себе си. Което радикално се различава от начина, по който действаха палестинските организации в предходните десетилетия.

Що се отнася до вътрешнополитическата ситуация в палестинските територии, случилото се в рамките на палестинското-израелския конфликт вече нанесе сериозен удар по престижа на основаната навремето от Ясер Арафат партия ФАТАХ и лично на президента на т.нар. Палестинска национална автономия (ПНА) Махмуд Абас. През всичките тези години ФАТАХ се придържаше почти изключително към политически методи в усилията си за създаване на палестинска държава, но така и не съума да постигне целта си. От своя страна, ръководството на ХАМАС, оценявайки оказалите се безрезултатни методи на конкурентите от ФАТАХ, както и липсата на желание от страна на Бенямин Нетаняху и оглавяваните от него все по-радикално десни правителства на Израел за постигането на трайно мирно решение на палестинския въпрос, очевидно е стигнало до извода, че това може да бъде постигнато само чрез въоръжена борба, включително чрез откровен тероризъм.

Постепенното "поглъщане" на все нови и нови палестински територии от Израел, накара голяма част от палестинците да повярват, че лидерите на ХАМАС са прави. На свой ред, за да може да се противопостави ефективно на възхода на съперниците си, ФАТАХ се нуждаеше от "ребрандиране", т.е. от нови лица и нов "силен лидер". Това обаче не се случи. Освен това, постепенното "задушаване" на Палестинската автономия от Израел също не работи в полза на ФАТАХ. На този фон ХАМАС (разбира се, ако не бъде унищожена от израелската армия в хода на войната в Газа) прави ясна заявка за лидерство в рамките на палестинската общност. Действията на организацията показаха, че тя може да си позволи да не разчита на арабските съседи. Управлявашите в ОАЕ, Египет, Йордания и Саудитска Арабия (която иска да запази възможността за установяване на официални отношения с Израел, в рамките на сделката със САЩ, и, както твърди Bloomberg, е предложила на Иран да инвестира в неговата икономика, ако склони да сдържа своите „проксита”,  като Хизбула, за да не се допусне разширяване на конфликта между израелците и ХАМАС) се разглеждат от последователите на движението като предатели на палестинската кауза. Освен това, лидерите на ХАМАС смятат, че възможността арабските режими да гарантират собствената си сигурност чрез сепаративни сделки с Израел и САЩ е илюзия и се опитват да внушат това на цялата арабска общественост. Факт е, че израелското ръководство не смята за необходимо да се връща към споразумението "Осло ІІ" или да търси разрешаване на проблема чрез създаването на палестинска държава, тъй като, поне досега, не се боеше да срещне въоръжен отпор от "слабите" палестинци и затова продължаваше с подкрепата на САЩ да ерозира основите на евентуалната бъдеща палестинска държава. Показателно е също, че ливанската организация Хизбула не се опита да осъществи мащабна военна кампания против Израел, след началото на войната в Газа, като вместо това поддържа "контролирано ниво на напрежение" по границата между Ливан и еврейската държава, принуждавайки израелците да държат там сериозни военни сили.

Изглежда, че лидерите на държавите от арабския свят продължават да живеят в "стария еднополюсен свят". Те се боят да вървят напред, оставайки заложник на страховете си от САЩ. От друга страна обаче, само пречупването на тази парадигма може да интегрира региона на Близкия Изток в новия многополюсен световен ред, за който толкова се говори. Тоест, необходимите решения в тази посока следва да бъдат взети сега, иначе има риск никога да не бъдат взети и тогава арабският свят ще трябва да се примири, че няма да може да заеме достойно място в новия многополюсен свят. Арабските режими се стремят на всяка цена за съхранят властта си, но в средносрочна переспектива могат да се сблъскат с радикализацията на своите общества.

 

Няколко възможни сценария

 

В момента арабско-мюсюлманските държави избират между инстинкта си за самосъхранение и захранвания от радикализацията на масите политически популизъм. Истината е, че такива арабски играчи като ОАЕ, Саудитска Арабия и Египет разглеждат ХАМАС по-скоро като заплаха. Както е известно, от дълги години насам тези държави се борят с мрежите на "Мюсюлманските братя", с които изначално е свързано движението ХАМАС. Това допълнително улеснява Израел да прокарва стратегията си, която в моменти изглежда е насочена към разгрома на ХАМАС в северната част на Газа и депопулацията на района. В рамките на евентуален следващ етап, израелската армия може да изтласка палестинците и от южната част на Газа, което ще доведе до пълната анексия на сектора. Според този хипотетичен сценарий, след прогонването на арабите от Газа Израел постепенно ще започне изграждането на нови заселнически центрове в заетите територии, докато палестинците окончателно ще се окажат в ролята на народ без държавата, пръснат из целия свят (каквито впрочем бяха евреите до 1948). Подобна стратегия обяснява големия брой цивилни жертви в Газа, който при това постоянно нараства, на фона на липсата на реални действия от страна на арабския свят и международната общност за прекратяване на насилието.

Друг възможен сценарий е свързан с рагрома на ХАМАС в резултат от военните действия и прехвърлянето на контрола над Газа на Палестинската национална автономия или на международна коалиция, начело със САЩ. И двата сценария се подкрепят индиректно от Вашингтон, защото САЩ са единствената глобална държава, която еднозначно стои зад Израел.

Третият сценарий, който също не е невъзможен, предполага продължителни сражения в сектора Газа. Както е известно, навремето ХАМАС подкрепи бунта срещу сирийския президент Асад, т.е. със сигурност има сериозен боен опит в градски условия. Ако броят на жертвите в редиците на израелската армия нарасне, а натискът на регионалните държави върху еврейската държава се усили, Израел би могъл временно да преустанови операциите по суша и отново да заложи на въздушните удари. Това обаче няма да му позволи да установи пълен контрол над Газа, а пък ХАМАС ще може да претендира за лидерски позиции сред палестинските организации след евентуалното оттегляне на Махмуд Абас от политическата сцена. Което е в разрез с интересите на Израел и арабските държави, които се стремят да ерозират палестинското единство, но пък със сигурност ще отслаби военните възможности на ХАМАС. Освен това, Израел може да възобнови бойните действия на някой следващ етап, който ще определи израелското ръководство (възможно вече без участието на сегашния премиер Нетаняху).

Ситуацията в Сектора Газа се оценява от мнозина като хуманитарна катастрофа (до края на декември там са загинали почти двайсет хиляди цивилни граждани), но в същото време нито една международна и държавна хуманитарна организация не може да работи пълноценно в Газа, докато сраженията продължават, включително заради израелските действия, насочени към недопускането им в сектора.

Тоест, ако международната общност действително си поставя за цел постигането на макар и частични споразумения за мирно разрешаване на палестинския въпрос, това ще изисква отказ от сегашната фактическа блокада на Палестина, която е лишена от възможност да изгради собствено летище или пристанища, нито пък може самостоятелно да развива собствена икономика (предвид постоянния израелски контрол) и външни връзки, а също ревизия на циничната политика на арабските съседи (и най-вече на Йордания и Египет) по палестинския проблем.

По време на войната в Газа арабските държави отказаха да заемат достатъчно ясна и еднозначна позиция, но очертаващият се нов световен ред ще изисква активни действия

и поемане на отговорност от страна на онези играчи, които претендират за собствено място в него. Трансформацията на регионалния ред в Близкия Изток може да бъде свързана с лансирането на някаква достатъчно всеобхватна регионална иницитави, но поне досега Турция, Египет, Иран, Саудитска Арабия и т.н. не са представили какъвто и да било ясен план за действия, нито пък са показали, че наистина ще застанат зад него. Възможно е все пак подобни дискусии да се водят в закрит формат, за което говори фактът, че Саудитска Арабия, Иран, както някои високопоставени американски представители са единодушни относно необходимостта от прекратяване на насилието в Газа. Както и съобщенията в медиите, че Израел иска да създаде буферна зона от палестинската страна на гроницата с Газа, за което е уведомил няколко арабски държави, включително Саудитска Арабия. За да окажат реален натиск върху Израел в тази посока обаче, САЩ следва да са убедени, че сегашната му стратегия за пълното унищожаване на ХАМАС е нереалистична, което пък зависи от динамиката на бойните действия и натиска от страна на регионалните американски съюзници.

 

* Център за мониторинг и превенция на конфликтите