14
Чет, Ное
5 Нови статии

Популизмът: заплаха или инструмент за съживяване на демокрацията?

брой 6 2023
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Думата „демокрация“ произлиза от съчетанието на гръцките думи demos и kratos. Следователно, демокрацията означава, че народът (demos) държи властта (kratos) (Christiano 2018). Думата популизъм пък води началото си от латинската дума populus, която буквално означава народ (Friedman 2017).

Популистите - от Уго Чавес до Доналд Тръмп, твърдят, че искат да предоставят властта на тези, които възприемат като истински народ (Thiers and Wehner 2022). Според класическото определение на Кас Муде, популизмът следва да се възприема като „тънкоцентрична идеология“, според която обществото в крайна сметка е разделено на два хомогенни и антагонистични лагера – „чистия народ“ и „корумпирания елит“. Муде твърди също, че „политиката трябва да бъде израз на volonté générale на народа“ (Mudde 2004, 532). Следователно, и популистите, и демократите, поставят един от най-фундаменталните въпроси на политическата теория, а именно, как да се дефинира народът.

Докато демокрацията е система на управление, популизмът е „идеология, ориентирана към тънкостите“, която предоставя средства за превземане на демократичното управление. От своя страна, това повдига въпроса, дали популизмът е опасен за демокрацията или не. Някои автори са силно критични към популизма. Пол Тагарт например, твърди, че популизмът е „патология“ на демократичната политика (Taggart 2002), докато Стивън Левицки и Даниел Зиблат предполагат, че „популизмът изобщо застрашава демократичния живот“ (Levitsky и Ziblatt 2018). Надя Урбинати пък твърди, че популизмът е „обезобразяване“ на демокрацията, което води до авторитаризъм чрез процес на монополизиране на общественото мнение в името на единството (Urbinati 2014). В настоящата статия ще подложа това твърдение на критика, като се опитам да докажа, че популизмът понякога е необходим за утвърдените демокрации . В същото време ще възприема диархичната дефиниция на демокрацията на Урбинати и ще се фокусирам не върху процедурната страна на демокрацията, като например контрола и баланса на властта, а върху страната на мнението, която е съществената грижа на демокрацията .

 

Демокрацията е обезобразена: критиката на Урбинати към популизма

 

Основната критика, която Урбинати отправя към популизма, е, че той води до „обезобразяване на демокрацията“ (Urbinati 2014). Тя концептуализира демокрацията като диархия поради нейната двойствена природа. Освен процедурната страна, която подкрепя демократичния процес чрез конституционни проверки и баланси, съществува и страна на мнението, в която съвещателните процедури и свободата на изразяване са необходимо допълнение към тези институции. Следователно, едно общество е демократично не само заради свободните, конкурентни избори, но и заради стремежа да улесни „ефективната политическа конкуренция и дебати между различни конкуриращи се мнения“ (Urbinati 2012, 180). Институциите не могат да съществуват без конкурентни мнения и обратно.

На свой ред, популистите се опитват да монополизират мнението в демократичното общество с цел създаване на „хегемонен народ”. Според Урбинати, това има негативни последици за отношенията между държавата и гражданското общество, тъй като тези отношения се характеризират с наличието на политически и социални конфликти. Предвид това напрежение, държавата е институцията, играеща ролята на посредник между различните интереси, а популизмът се стреми към пробив в  конфликта и възстановяване на  обединяващата и подчиняваща роля на представителството. Както посочва Урбинати: Популизмът предполага, че народът (в единствено число) е винаги прав – това го кара да размие диархичната структура и да даде приоритет на сферата на мнението (обединено в един разказ)... както характерът, така и практиката на популизма подчертават и повече или по-малко съзнателно произтичат от една визия за демокрацията, която може да стане дълбоко вредна за политическата свобода, доколкото разтваря политическата диалектика между гражданите и групите, отменя посредничеството на политическите институции и поддържа органична представа за политическото тяло, която е противна на малцинствата и индивидуалните права“ (Urbinati, 2012, 130-156).

Следователно, популизмът е призив за концентрация на властта. Твърдейки, че напълно представлява народа, „обединен в един-единствен разказ“, популизмът се измества от демократичната политика към авторитаризма (Urbinati 2012, 156).

За да илюстрира това, Урбинати се позовава на контраста между обществения договор на Лок и този на Хобс (Urbinati 2014, 200). Тъй като популистите монополизират сферата на общественото мнение под единствения глас на истинския народ, те символично придобиват хобсиански суверенитет, при който липсва правото на бунт. За разлика от тях, демократичното общество изисква локиански обществен договор, в който политическото тяло запазва правото си на бунт срещу мнението на управляващите. Според Урбинати, проблемът е, че популизмът препятства свободата на изразяване, като монополизира сферата на мнението чрез хегемонен дискурс на народа (Urbinati 2014, 223). На свой ред това отваря вратата за цезаропапизма (Urbinati 2014, 224) и по същество се равнява на авторитаризъм, който в крайната си форма се консолидира в тотален контрол върху corpus politicum .

Отхвърляйки правата на отделните индивиди, популизмът дава предимство на единството пред равенството. В демократичната система тезата за „един човек - един глас“ е изключително проблематична. Опростявайки социалните сили до един, единствен глас, популизмът води до „вертикализация на политическото съгласие“ (Urbinati 2014, 170). Това противоречи на демократичната мантра за разширяване на съгласието за всички. Следователно, вместо да бъде сила за народна промяна, популизмът „открива по-дълбоко обединение на масите под ръководството на харизматичен лидер“ (Urbinati 2014, 170).

Разграничението между право и мнение е основна характеристика на демокрацията, която популистите се опитват да пренебрегнат. В „Произход на тоталитаризма“ Хана Аренд твърди, че: "[Тоталитаризмът] може да мине без consensus iuris, защото обещава да освободи изпълнението на закона от всички действия и воля на човека; и обещава справедливост на земята, защото твърди, че превръща самото човечество във въплъщение на закона” (Arendt 1951, 462).

Като вертикализира съгласието и го персонифицира, популизмът размива разликата между мнение и закон. Според Урбинати, това води до цезаропапизъм, но можем ясно да забележим обща тема между нейните идеи и тези на Аренд. И за двете държавата се превръща в инструмент на управляващите, служещ си с монополизиране на мнението и спира да играе ролята на посредник на интересите. Поради значимостта на едно, единствено мнение популизмът се превръща от „политика на включване, в политика, преди всичко на изключване“ (Urbinati 2012, 150). Тоест, за Урбинати популизмът е не въплъщение, а обезобразяване на демокрацията.

 

Квалифициране на критиката на Урбинати

 

Дотук установих, че критиката на Урбинати към популизма касае мнението в демократичната диархия. Популизмът вертикализира политическото съгласие, като обединява волята на народа в един, единствен глас. Това води до политика на изключване, а не на включване. В основата на тази критика стои концепцията за толерантността.

По същество, аргументът на Урбинати е, че популистите не приемат толерантността към различното мнение, която е необходим елемент на демокрацията. Давайки приоритет на единството пред равенството, популизмът отхвърля плурализма, което в крайната си форма може да доведе до тоталитаризъм – загриженост, изразена и от Хана Аренд.

Ако обаче се вгледаме по-внимателно в същността на толерантността, ще разберем, че всяка политика, в различна степен, е свързана с изключване. Парадоксът на толерантността на Карл Попър илюстрира добре това напрежение (Popper 1957).

Демокрациите се стремят да бъдат толерантни общества. Всяко толерантно общество е изправено пред дилема, когато се сблъска с нетолерантни възгледи. Концепцията за толерантност изисква търпимост към всички мнения. Както казва Волтер: „Не одобрявам това, което казваш, но ще защитавам до смърт правото ти да го казваш.“ (Hall 1906). За съжаление, тази идеалистична визия за толерантността като че ли не търпи развитие. Само онези, които приемат толерантността, като принцип, могат да бъдат толерирани. В „Отвореното общество и неговите врагове“ Карл Попър твърди, че оцеляването на толерантното общество изисква нетолерантност към онези, които сами са нетолерантни. Ако толерираме нетолерантните индивиди на обществото, съществува риск те да започнат да доминират в обществения живот и да сложат край на толерантността, като по този начин ще преустановят толерантността като цяло (Popper 1957, 23-40).

Критиката на Урбинати към популизма следва подобна логика. Според нея, популизмът е нефункционална форма на демокрация, тъй като изкривява представителството в името на единството, вместо да търси толерантност, приемайки равенството и плурализма. Оправданието е, че действията са в името на истинския народ, но тези, които не се вписват в „органичната представа за политическото тяло“, биват изключени (Urbinati, 2012, 224). Това може да се превърне в предпоставка за авторитарна форма на управление, което пък прави популизма несъвместим с демокрацията. И все пак, този аргумент трябва да бъде квалифициран. Урбинати пропуска една критична уговорка, която подкопава нейната критика на популизма.

За нея всички популисти могат да бъдат оценени на базата на общоприет стандарт за това, как трябва да изглежда демократичната политика. В този смисъл тя пренебрегва нюансите, които съществуват между различните видове популистки движения. На свой ред, нейният възглед става телеологичен. Тя не разглежда политическото бъдеще като отворено и условно, а по-скоро като движение в определена посока, като популизмът представлява отстъпление от тази посока. Така той се превръща по-скоро в симптом на демократичния провал, отколкото в израз на легитимно недоволство. Подобен възглед легитимира статуквото и вместо да бъде прогресивен, всъщност се превръща в консервативна защита, препятстваща политическия прогрес. 

Следва да сме наясно, че „идеологията, ориентирана към тънкостите“ разделя народа на две хомогенни групи, а подобно разделение може да доведе до цезаропапизъм в стил Урбинати само, ако тези две групи се обособят на изключително ограничен принцип. Ако случаят е такъв, популизмът става нетолерантен, тъй като разделението не може да бъде преодоляно чрез пренареждане на политическия ред. Това може да стане само чрез изключване на групите, които не се вписват в понятието за corpus politicum. Ето защо, при такъв сценарий, тъй като не приема условието на Попър, популизмът се оказва опасен за демокрацията.

Критиката на Урбинати се фокусира обаче само върху предлагането на популизма и разглежда популисткия лидер като експлоататор, готов да загърби правата на отделните малцинства в името на единството. От тази гледна точка демокрацията изглежда като самокоригиращ се процес, в който популисткият лидер представлява временна неизправност на системата. Важното е, че подобна гледна точка не признава, че съществува и страна на търсенето, в която популизмът може да представлява легитимен източник на безпокойство, което, в крайна сметка, е полезно за демокрацията. Без него подобен проблем би могъл изобщо да не излезе на преден план в политиката и това би я направило по-малко демократична, тъй като ще липсва истинско представяне на народа.

В обобщение, популизмът е опасен за демокрацията само ако се позовава на органична концепция за хомогенния народ. Ако едно популистко движение се базира на такава концепция, според парадокса на толерантността на Попър то може напълно справедливо да бъде изключено от политическия процес, защото е опасно за демокрацията. Веднъж дошъл на власт, такъв популистки лидер може да провали демократичния процес в името на единството на хомогенния народ, определящ се по етнически,  кръвен и родствен признак. Ако обаче този опит за поляризиране на обществото е предизвикан от ангажираност по отношение на социално-икономически или морални проблеми, тогава популизмът може да се разглежда като средство за съживяване на демокрацията. Това е и темата на последния раздел на настоящата статия.

 

Популисткото съзидателно разрушение

 

Освен като опасно обезобразяване на демократичния процес, популизмът би могъл да се разглежда и като средство за съживяване на демокрацията. Тъй като единствената причина, поради която популизмът може да се разглежда като патология на демокрацията, е отхвърлянето на толерантността, само тези популистки движения, които приемат принципа на толерантността, както е посочил Попър, биха могли да съставят легитимно правителство.

Популизмът, приел  условието на Попър, трябва да се възприема като средство за по-нататъшно развитие на демократичната политика, а не за нейното подкопаване. Популистите не просто изграждат собствена подкрепа, както предполага Урбинати, а вместо това те често се позовават на проблеми, които са от широко значение за политическото тяло, но не се ползват с вниманието на политическия елит .

На теория, демокрацията е оправдана като политическа система, която отговаря на нуждите на всички граждани. Този идеал обаче, никога не може да бъде постигнат на практика поради принципа на мажоритарност, на който се основава демокрацията. Някои граждани ще се считат за политически губещи на изборите, а други – за политически победители. Въпреки това, демокрацията никога не трябва да е статична. Нейните институции следва да бъдат подложени на непрекъснато усъвършенстване, а несправедливостите да се осъждат в рамките на процес на постоянен мониторинг. Отговорността е в основата на демокрацията.

Поради сложността на съвременните общества пълно съгласие по въпросите е почти невъзможно да се постигне с демократични средства. Вместо това често наблюдаваме консенсуси. Пример за това са следвоенният консенсус във Великобритания относно социално-икономическия ред след 1945, както и неолибералният консенсус на Рейгън в САЩ в края на 70-те години на ХХ век (Heffernan 2002). Всяко от тези събития представлява консолидация на демократичната политика около набор от въпроси, които са широко подкрепени от избирателите. Подобни консенсуси обаче са и нож с две остриета. От една страна, те биха могли да доведат до продължителни периоди на растеж и социално равенство, но от друга страна, биха могли да доведат до системно подценяване на групите в обществото. Такива периоди могат да доведат до криза на представителството, при която политическото тяло се разочарова от политиката. На свой ред, популизмът може да се прояви като противотежест на политическата върхушка, насочвайки се към недостатъчно представените.

Всъщност, както твърди Ернесто Лаклау, популизмът има две демократични проявления (Laclau 2007, 167). Първо, той поляризира обществото, като създава два фронта на конфронтация. Второ, чрез поляризацията той създава ново обединение на хората около въпроси, които са в интерес на мнозинството. В резултат на този процес възниква нов политически консенсус, който съответства на по-големите нужди на по-голям брой хора. Този възглед се споделя и от Маргарет Канован, която разглежда популизма като коректив на демокрацията (Canovan 1999).

Следователно, демократичната политика е свързана с конфликти, които почти винаги са динамични. Подреждането и разединяването на консенсусите около набор от идеи е това, което тласка демокрациите към движение и развитие. То е в основата на политическия прогрес.

За да се случи този процес, популизмът трябва първо да предизвика недоволство. За да се създаде нов консенсус, старият консенсус трябва да бъде разрушен. Това е същността на логиката, стояща зад идеята за съзидателното разрушение (Roberts 2017). Прогресът може да бъде постигнат само чрез разрушаване на установените практики.

Поляризацията трябва да се разглежда като жизненоважно предварително условие за нов консенсус в политиката. Тъй като демократичната политика е свързана с конфликти, в които определени групи губят, а други печелят, разделението е неизбежно. В известен смисъл, популизмът е и политика, тъй като поражда разделение.

Въпреки това се очертава ключов въпрос: какво става, ако популизмът създава само разруха? Ако популистите не предлагат никакви решения, може да се направи заключение, че сътвореното от тях разрушение има ограничена полезност за демократичната политика. От такава гледна точка, популизмът е патология на демократичната политика, а не съживяваща сила, т.е. той не предлага никакви решения на широко известните проблеми на обществото, а ги използва за собствена политическа изгода.

Ключовият въпрос е да не се създава разделение на етническа основа, което не може да бъде пренаредено, а да се представят идеи, които разделят обществото по социални, икономически и морални въпроси. Докато популизмът създава разделение, съсредоточено около набор от въпроси, които политическият елит системно пренебрегва, популистите са полезни за демократичната политика.  С други думи, след като популистите приемат условието на Попър, те могат да доведат до пренареждане на corpus politicum в посока към нов консенсус. Това усилие винаги ще бъде колективно за всички участници в политиката, но именно популистите, нарушавайки политическите табута и придвижайки дебата напред, могат да инициират първата крачка към пренареждане на corpus politicum.

Демокрациите функционират най-добре, когато са подкрепени от силен набор от норми за управление на обществото. Тези норми често търпят застой в развитието си и обществото се разочарова от политиката. При такива обстоятелства популистките лидери биха могли  да излязат на преден план и да предизвикат пренастройване на обществото, предлагайки нов консенсус, като ясно посочат проблемите с настоящия.

 

Заключение

 

Настоящата статия показва, как популизмът е съживяваща сила за установените демокрации. Критиката на популизма от страна на Урбинати отъждествява популизма с авторитарната вертикализация на съгласието, което в крайна сметка е патология на демокрацията. Урбинати разглежда популизма само от гледна точка на предлагането и поради това не признава, че популистите не просто изграждат собствена подкрепа, а се позовават на проблем, който често е от широко значение за обществото. По този начин нейната критика на популизма се превръща в телеологична. Следователно нейната критика е защита на статуквото, която не разглежда бъдещето като отворено, а смята всяко политическо развитие извън установения възглед за опасно отстъпление от пътя към прогреса. Вместо това, трябва да възприемаме популизма като форма на съзидателно разрушение. Той може да разруши политическите консенсуси, като пренасочи дебата към въпроси и политики, които са били оставени извън общественото внимание за дълъг период от време. В крайна сметка, това може да доведе до ново обединение на хората, обусловено от приемането от страна на популистите на условието за толерантност на Попър.

В западните демокрации политическите партии, които са на страната на популистите, често са описвани като сключили фаустовски договор с дявола. Но тези критици трябва да си припомнят известния цитат на Йохан Волфганг фон Гьоте, че „там, където има много светлина, има и много сенки“. Демокрациите никога не са завършен продукт, именно защото са предназначени да реагират на промените в обществото. Когато не успяват да отреагират на тези промени и да решават въпроси от важно обществено значение, се появява популизмът – като средство за хвърляне на светлина там, където се е настанила сянката на прогреса.

Нелибералните елементи на популизма не бива да се разглеждат единствено като заплаха за демокрацията! Те могат да са обект на изследване и в качеството им на предизвикателство за демокрацията.

 

Библиография

Arendt, Hannah. 1951. The Origins of Totalitarisnism. London: Penguin Modern Classics.

Blyth, Mark, and Jonathan Hopkin. 2018. The Global Economics of European Populism: Growth Regimes and Party System Change in Europe. Government and Opposition 54 (2): 193-225.

Canovan, Margaret. 1999. Trust the People! Populism and the Two Faces of Democracy. Political Studies 47 (1): 2-16.

Christiano, Tom. 2018. Democracy. The Stanford Encyclopedia of Philosophy. https://plato.stanford.edu/entries/democracy/

Friedman, Uri. 2017. What Is a Populist? The Atlantic. https://theatlantic.com/international/archive/2017/02/what-is-populist-trump/516525/

Hall, Evelyn Beatrice. 1906. The Friends of Voltaire. London: G. P. Putnam.

Heffernan, Richard. 2002. The Possible as the Art of Politics: Understanding Consensus Politics. Political Studies 50 (4): 742-760.

Kaufmann, Eric. 2018. Whiteshift: Populism, Immigration and the Future of White Majorities. London: Allen Lane.

Laclau, Ernesto. 2007. On Populist Reason. New York: Verso.

Levitsky, Steven, and Daniel Ziblatt. 2018. How Democracies Die. New York: Viking.

Mudde, Cas. 2004. The Populist Zeitgeist. Government and Opposition 39 (4): 541-563.

Popper, Karl 1957. The Open Society and Its Enemies. London: Routledge.

Roberts, Kenneth. 2017. Populism and Political Parties. In The Oxford Hanbook of Populism by Kaltwasser, Cristobal Rovira and others: 286-302. Oxford: Oxford University Press.

Taggart, Paul. 2002. Populism and the Pathology of Representative Politics. In Democracies and the Populist Challenge by Meny, Yves, and Yves Surel: 62-80. London: Palgrave MacMillan.

Thiers, Consuelo, and Leslie Wehner. 2022. The Personality Traits of Populist Leaders and Their Foreign Policies: Hugo Chávez and Donald Trump. International Studies Quarterly 66 (1): 1-11.

Urbinati, Nadia. 2014. Democracy Disfigured: Opinion, Truth and the People. Boston: Harvard University Press.

 

*Докторант във Военна академия „Г.С. Раковски”

Поръчай онлайн бр.3 2024