24
Сря, Юли
27 Нови статии

Геополитическата динамика в Южнокитайско море и стратегията на Пекин

брой 6 2023
Typography

Потребителски рейтинг: 4 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда неактивна
 

В последно време вниманието на американското правителство и специалните служби беше привлечено от публикуваните от компанията BlackSky сателитни снимки на военноморската база Реам в Камбоджа, чието изграждане се финансира от Китай.

Доскоро съобщенията за евентуално създаване на военноморска база в разположеното в Тайландския залив пристанище Сиануквил бяха поставяни под съмнение. Сега обаче, докладите, базирани на сателитни изображения, представят убедителни доказателства, че бъдещата военноморска база на Китай е почти готова. При това стремежът на китайците за създаване на нови бази в региона съвсем не се ограничава с този конкретен случай. Според експертите от базирания в САЩ изследователски институт AidData, пристанищата Хамбантота, в Шри Ланка, Бата, в Екваториална Гвинея и Гуадар, в Пакистан са трите най-вероятни местоположения на новата китайска военноморска база, която ще бъде създадена в периода 2025-2030.

Впрочем, изготвеният от въпросните експерти "кратък списък" съдържа осем места, където Китай би могъл да установи военноморски бази през следващите две до пет години, като повечето са разположени в Африка. Сред тях са Криби, в Камерун; Луганвил, във Вануату; Накала, в Мозамбик и Нуакшот, в Мавритания. В тази връзка те посочват, че Китай е направил значителни инвестиции в пристанища, пристанищни съоръжения и инфраструктура, разположени в Западна и Централна Африка, както и в Атлантическия регион. Изборът на обектите е показателен, тъй като така се избягва използването на термина „база“. При всички случаи, бихме могли да приемем, че китайските инвестиции, съзнателното използване на невоенна терминология при обсъждането на изграждащите се от китайците съоръжения и очевидният напредък или очерталото се приключване на редица проекти, са индикации за стратегическите амбиции на Пекин в глобалното морско пространство. Което пък е очевидно предизвикателство към доминиращата позиция в това пространство на САЩ, изправяйки ги пред т.нар „дилема на сигурността”.

 

Стратегическите морски амбиции

 

Стремежът на Китай към създаване на множество бази, включително една в близост до югозападния фланг на Виетнам, е показателен за неговите стратегически амбиции. През последните години Пекин демонстрира проактивен подход за увеличаване на военния си капацитет чрез изграждане на пристанища в стратегически важни зони. Сред примерите е международното пристанище Хамбантота в Шри Ланка, в което китайците са инвестирали 2,18 млрд. долара. На свой ред, модернизацията на ключовото пристанище Криби в Камерун ще изисква приблизително 1,3 млрд. долара, докато в терминала Bayport на израелското средиземноморски пристанище Хайфа, изграден от Shanghai International Port Group, са инвестирани 1,25 млрд. долара, а в пристанището Кая в Ангола китайците са вложили 1,1 млрд. долара. Китай разполага със стратегически военни съоръжения на няколко места, включително в Оман, Джибути, Кения, Танзания и Сейшелските острови, без да споменавам китайското присъствие в някои съседни региони.

Публикуваните от BlackSky сателитни снимки на военноморската база Реам в Камбоджа, показват, че след завършването и тя  ще може да приема, освен товарни, и големи военни кораби. Тоест, ще се превърне в ценно допълнение към морския потенциал на Китай, разширявайки оперативния обхват на неговите военноморски кораби, и ще осигури на Китайската народно-освободителна армия (КНОА) директен достъп до Тайландския залив, допълвайки вече съществуващите и бази в Южнокитайско море.

Развитието на мрежата от стратегически пристанища на Пекин я превръща в съвкупност от ценни активи, обкръжаващи Индия, която претендира за доминация в региона, и улесняващи достъпа на КНОА до крайбрежните зони, простиращи се далеч отвъд непосредствено прилежащите до Китай територии. Тоест, тя играе ключова роля за подобряване възможностите на китайската армия, улеснявайки превръщането и във впечатляващи морска (а не само сухопътна) сила, способна да действа в отдалечени от Китай локации.

Това обаче, е предизвикателство не само за Индия, но и за държавите, които спорят с китайците за принадлежността на редица острови в Южнокитайско море. Те са принудени да се адаптират към наличието (или предстоящата поява) на нова инфраструктура "с двойно предназначение", способна да приема въоръжени с ракети подводници и бойни самолети, в региони, до които КНОА доскоро нямаше достъп. Според контраадмирала от резерва Майкъл Макдевит от Военноморския колеж на САЩ, до 2035 КНОА ше разполага с 270 бойни кораба, способни да действат в открито море, което ще надхвърли размерите на американския военен флот.

 

Предизвикателство към хегемонията на САЩ

 

През последните години, редица експерти твърдяха, че впечатляващата китайска инициатива "Един пояс, един път" (ЕПЕП), всъщност представлява целенасочена стратегия за ерозия на доминацията на САЩ в съседните на Китай области, а сред най-амбициозните й цели е именно създаването на бази в нови региони, които да осигурят осезаеми предимства за китайския военен потенциал. Пример за тази концепция е стратегическият фокус на Пекин върху Централна Америка, Африка и Арктическия регион.

Според стратезите от Вашингтон, макар на пръв поглед да изглежда, че ЕПЕП се ръководи предимно от икономически съображения, на практика този суперпроект си поставя редица цели, пряко касаещи китайската национална сигурност. В рамките на ЕПЕП, в частност, бяха изградени стратегически докове и пристанища, които са от жизненоважно значение за поддържането на бъдещи китайски военноморски операции. Преговорите между Пекин и Чили относно изграждането на пристанище в Пунта Аренас например, могат да дадат на Китай възможност да установи присъствие и в Антарктика.

В тази връзка ще припомня, че китайците осъществиха значителни финансови инвестиции в петролния терминал TAECJ във венецуелското пристанище Пуерто Хосе, възлизащи на 441 млн. долара, както и в пристанището на Сантяго де Куба, където вложиха 133 млн. долара. Това позволява на Китай да си осигури стратегическо предимство, установявайки присъствие и получавайки възможност да разположи свои военни кораби в непосредствена близост до континенталната част на САЩ. Този факт, както и вдигналото много шум посещение на учебния кораб "Перекоп" на руските ВМС в пристанището на Хавана, през юли 2023, представляват сериозно предизвикателство, а според някои дори поставят под въпрос актуалността на прословутата Доктрина Монро на САЩ. При всички случаи, значението на изброените по-горе пристанища не е свързано само с търговските операции на китайците. Ролята им е далеч по-значима, защото позволява появата на китайски военни кораби в зони, смятани доскоро за "задния двор" на САЩ. Истината е, че американците не бяха се сблъсквали с подобно предизвикателство от времето на Карибската криза през октомври 1962, изправила САЩ и СССР на ръба на ядрената война. Впрочем, Западното полукълбо традиционно се смята и за зона на отговорност на НАТО още от ерата на студената война насам.

Всичко това поражда закономерния въпрос, дали именно тези действия не са основния елемент в стратегическия план на Пекин за реализиране на визията на президента Си Дзинпин за "велико възраждане на китайската нация"?

Историята показва, че противопоставянето на доминиращия световен играч от страна на претендиращите за тази роля негови конкуренти е постоянно повтарящ се феномен. В края на ХV и началото на ХVІ век например, Португалия се очертава като световен лидер, а Испания - като неин основен съперник, който в крайна сметка я измества от върха. В края на ХVІ и началото на ХVІІ век пък, Франция си съперничи с Холандия в стремежа за глобално лидерство, което е сред основните причини за краха на холандските глобални амбиции. В края на ХVІІ и началото на ХVІІІ век Британската империя е изправена пред значителни регионални и глобални предизвикателства, предимно от страна на Франция, а през ХІХ век - и на Германия. През втората половина на ХХ век пък Съветският съюз упорито си съперничи за глобално лидерство със САЩ.

Според покойния американски социолог и икономист Имануел Уолърстийн, до 1967 САЩ са били във фаза на ярко изразен хегемонистичен възход, след което са навлезли във фаза на упадък, който продължава до днес. Тоест, сегашната китайска военноморска експанзия, ознаменувана и улеснена от придобиване контрола над ключови пристанища, би могла да се тълкува като израз на очертаните по-горе исторически тенденции възходящите сили да отправят предизвикателства към глобалния  хегемон. Търговската и икономическа активност на Китай в Тихия океан например, включва инвестиции, които може би са свързани с намерението и способността му да осъществява в бъдеще военни и военноморски операции от "най-висока класа", т.е. достъпни само за т.нар. суперсили.

При всички случаи впечатляващите китайски инвестиции за развитие на пристанищната инфраструктура потенциално биха могли да доведат до значителен ръст на военните способности на Китай. Както е известно, тези инвестиции са предназначени за създаване на инфраструктура и военноморски капацитет, надхвърлящи необходимите способности за противодействие на пиратството или за участие в хуманитарни операции. Още повече, че включват и разработването на усъвършенствани платформи за събиране на разузнавателна информация за военноморските сили на потенцалните китайски противници. Освен това се полагат усилия за повишаване устойчивостта на логистичните мрежи, които играят решаваща роля при провеждането на операции по време на конфликт.

Очерталата се дилема на сигурността

Представянето на очертаните по-горе действия на Китай като военна заплаха от страна на американското правителство несъмнено ще доведе до разработването на политически отговори, които са в съответствие с това възприятие (независимо, дали то е вярно или погрешно). Тоест, съществуването на военна заплаха за САЩ е обосновано от нейното тълкуване от страна на американските стратези, като по този начин се предполага, че процесът на военна ескалация вече е започнал. Което пък означава, че в момента Съединените щати са изправени пред т.нар. "дилема на сигурността".

Както е известно, концепцията за "дилемата на сигурността" е лансирана за първи път от Джон Херц през 1950, като впоследствие е разширена от Робърт Джървис и Чарлз Глейзър. В основата и е идеята, че усилията на една държава да защити собствената си сигурност могат неволно да доведат до несигурността на други държави. На свой ред, последните реагират, за да защитят собствената си сигурност, като по този начин увеличават вероятността от конфликт, което не е водещо намерение на нито една държава.

В конкретният случай, дилемата на сигурността е породена от стремежа на Китай да придобие контрол над ключови  пристанища като средство за укрепване оперативните способности на КНОА срещу потенциален противник, който би могъл да предприеме подобни действия. Същността на дилемата включва държави, разполагащи с ограничена информация, като поради това всяка от тях постоянно спекулира относно действията, целите и намеренията на другата. В конкретния случай, САЩ, а може би и Индия, т.е. двете страни които се чувстват най-притеснени за своята сигурност от хипотетични действия на Китай, могат още повече да изострят ситуацията, като предприемат действия, водени от императива да подобрят сигурността си, включително като формират алианси. Като ситуацията допълнително се усложнява от присъствието на други нации, някои от които се чувстват застрашени от китайската, а други - от американската/индийската военна експанзия в близост до тях.

Истината е, че покупката или арендата на пристанища от Китай и последващите усилия за укрепване на военните му способности по нищо не се отличават от тези на САЩ, които в момента имат 21 стратегически разположени военноморски бази от голямо значение по целия свят. От гледна точка на Китай, може да се твърди, че поне шест американски военноморски съоръжения представляват пряка заплаха за него и националната му сигурност: Сингапур, където е разположена Commander Logistics Group Western Pacific или военноморската база Fleet Activities Chinhae в Пусан, Южна Корея. Сред останалите ключови американски военни бази, разположени в близост до Китай, са тези в Йокосука и Сасебо, Япония, плюс военноморската база Уайт Бийч, на остров Окинава и, разбира, се военноморската база USO в Гуам, където е щабът на Командването на военноморските експедиционни сили в Тихия океан (NEFCPAC ).

Тоест, създаването на военноморски бази от Китай цели по-скоро смекчаване на предполагаемата американска заплаха и противодействие на доминиращата мощ на САЩ. Предвид това, въпросът за контрахегемонията във връзка с морските пристанища на Китай и дилемата на сигурността се оказва решаващ за разбирането на тази динамика.

 

Южнокитайско море, като най-вероятната зона на бъдещ конфликт

 

Южнокитайско море представлява възел от геополитически проблеми и изострено съперничесство. 12-те процента от световния улов на риба, които се добиват в тази акватория, са от жизненоважно значение за осигуряване на средства за съществуване на милиони жители на държавите по крайбрежието. Освен това, в региона са концентрирани значителни неизползвани запаси от петрол (около 11 млрд. барела) и природен газ (около 5 трлн. куб.м). Те са сред факторите за сегашния просперитет и потенциалния икономически растеж на крайбрежните държави.

Стратегическото значение на Южнокитайско море е свързано и с международната търговия: оттук се осъществява над една трета от световния морски трафик. Това е основният морски маршрут, който свързва най-големите азиатска икономики с пазарите на Европа, Африка и Америка: всяка година по него се превозват стоки на обща стойност над 3 трилионна долара. На този фон е нормално Южнокитайско море да се превърне в зона на териториални претенции и сблъсък между различни морски юрисдикции.

Историческите проблеми в Южнокитайско море са с вековни корени. Регионалните играчи, включително Китай (а, отделно от него, и Тайван), Филипините, Виетнам, Малайзия и Бруней се борят за суверенитет върху различни острове и рифове. Съперничеството им формира сложно кълбо от спорове, в които се съчетават исторически интерпретации, национално самолюбие и тактически предимства. Намесата на световните държави, като САЩ например, придава допълнителни измерения на този и без това многопластов проблем.

В контекста на сложните взаимоотношения между играчите, скорошният епизод, когато китайски и филипински кораби си сблъскаха в спорния район на Южнокитайско море беше тревожен знак. Защото този инцидент не е аномалия, а отразява напрежението и непредсказуемостта, доминиращи в региона. Освен това, е конкретно доказателство за връзките между китайските въоръжени сили и хипотетичните морски военизирани формирования и изяснява стратегическата ориентация на Пекин към повишаване на рисковете в морската сфера.

Ето защо ще се спра по-подробно на това събития, опитвайки се да анализирам значението му в по-широкия контекст на регионалната сигурност. Както посочва старшият изседовател на Босфорския център за азиатски изследвания д-р Хасим Тюркер, потенциалът за ограничен военен конфликт в Южнокитайско море е по-очевиден, дори отколкото в спора за Тайван.

 

Противопоставянето между Китай и Филипините

 

Както е известно, в началото на август филипински кораб, снабдяващ отдалечен военен пункт на националните въоръжни сили, се сблъска в района на островите Спратли с група китайски кораби. Представеният по-късно от правителството в Манила видеозапис на инцидента демонстрира не само конкретните действия на китайската флотилия, но и доказва връзката между китайските военни и хипотетичното „морско опълчение” на Китай, което някои анализатори наричат „сините човечета” на Пекин, разглеждайки ги като елемент от многопластовия подход на страната към воденето на военни действия в бъдеще. Това поражда сериозни въпроси относно мотивите на китайците и участието на недържавни играчи в евентуални бъдещи морски конфликти.

Последиците от този инцидент излизат извън рамките на конкретния спор и оказват влияние върху регионалните и глобални ландшафти. Той усилва вече съществуващите подозрения и напрежението между Китай и Филипините, внасяйки нов елемент в и без това обърканата матрица на конфликтите в Южнокитайско море. Освен това, инцидентът нагледно демонстрира, колко крехък е формиралият се баланс и колко реална е възможността подобно ограничено на пръв поглед събитие да ескалира в по-мащабно противопоставяне. Използването на нетрадиционни военноморски ресурси, като хипотетичното китайско военноморско опълчение, подчертава променящия се характер на разногласията в Южнокитайско море (и не само) и необходимостта от по-дълбоко разбиране на разнообразните структури в региона и динамиката на тяхното развитие.

 

Перспективата за ескалация на напрежението в Южнокитайско море

 

Истината е, че Южнокитайско море открай време е огнище на разногласия и антагонизъм. Ясно изразената позиция на Китая, както и защитните съоръжения на създадените от китайците изкуствени острови и осъществяваният от тях всеобхватен военноморски мониторинг провокират историческото недоволство на съседните държави: Филипините, Виетнам, Малайзия, Бруней и Тайван. В подобна ситуация са налице предпоставки както за случайна, така и за преднамерена ескалация на напрежението.

Залозите за регионалните играчи са изключително големи. Виетнам, Малайзия и Филипините са загрижени за териториалната си цялост и достъпа до най-вжните природни ресурси. На свой ред, САЩ подкрепят претенциите на някои от китайските съседи, осъществяват операции за гарантиране на свободата на корабоплаване (FONOP) и продължават да са ангажирани с Договора за взаимна отбрана с Филипините от 1951 (предвиждащ оказване на взаимна помощ при нападение срещу една от страните), което допълнително усложнява разрешаването на споровете в Южнокитайско море.

На този фон, всяко от изброените по-долу евентуални действия в региона би могло да доведе до възникване на ограничен военен конфликт:

- непреднамерена ескалация, т.е. случаен сблъсък между военни кораби, подобен на разгледания по-горе, може да провокира ескалация на конфликта, при липса на необходимия контрол;

- съзнателна провокация, т.е. преднамерени действия на някой от играчите в региона, целящ да провери решимостта на другия, може да провокира ответни действия и ескалация;

- възникването на правна и дипломатическа "задънена улица", т.е. невъзможността за разрешаване на споровете с легални и дипломатически методи, може да доведе до втвърдяване на позиците и нарастващ стремеж към използване на силови средства;

- външна инвазия: участието на външни сили може да доведе до ръст на напрежението и промяна на динамиката в региона.

Сложният геополитически релеф на Южнокитайско море и кълбото от преплитащи се исторически противоречия, териториални спорове, планове и интереси на регионалните играчи, прави перспективата за възникване на ограничен военен конфликт доста реалистична. Затова е необходимо всички заинтересовани страни да осъществяват интензивен диалог, укрепвайки доверието помежду си и формулирайки мерки за сдържане на конфликтите и спазване нормите на международното право.

 

Най-вероятните точки на конфликт

 

В рамките на променливия геополитически ландшафт на Източна Азия, Южнокитайско море и проблемът с Тайван представляват контрастни сценарии, отразяващи сложната динамика на регионалните сили, историческото наследство и стратегическите интереси.

Тайванският проблем, чиито корени са в историческите и политически конфликти между комунистически Китай и Тайван, се характеризира с крехък баланс, съхраняван със средствата на предпазливата дипломация и стратегическата сдържаност.

Въпреки периодичното му изостряне, и двете страни все още демонстрират определена готовност за запазване на статуквото, тъй като са наясно за катастрофалните последици, които би имал евентуален военен конфликт.

Но, ако тайванският проблем, макар и временно, не представлява непосредствена заплаха от избухване на война в региона, в зоната на Южнокитайско море, където има голям брой играчи, противоречиви интереси и постоянни (включително съвсем скорошни) инциденти, вероятността за възникването на ограничен военен конфликт изглежда доста висока. Което изисква създаването на надеждни механизми за предотвратяване на конфликтите, добре обмислено дипломатическо взаимодействие и строго спазване на международните норми и договори.

Несъмнено, потенциален военен сблъсък в Южнокитайско море, дори и да има ограничен характер, ще наруши регионалния баланас. Преките последици от него ще са предимно икономически и ще повлияят съществено върху функционирането на най-важните коридори, по които се реализира глобалната търговия. Ще бъде застрашен и достъпът до богатите рибни ресурси на региона, както и запасите от енергоносители, необходими за гарантиране съществуването и енергийната сигурност на много държави от Югоизточна Азия. Освен това, политическите последици могат да усилят вече съществуващите противоречия, да ерозират усилията за развитие на регионалното сътрудничество и да намалят драстично нивото на доверие между държавите, особено на фона на взаимните териториални претенции.

Вторичните последици от подобно развитие ще се усетят в целия свят. Водещите държави, като САЩ и Китай, които имат сериозни интереси в региона, могат да създадат проблеми за глобалната финансова система и системата за сигурност.

Опасността от интензификация на конфликта, която може да ангажира в него и други държави и да окаже негативно влияние върху международната търговия, потвърждава необходимостта от спешно предприемане на превантивни мерки за недопускане на подобно развитие.

Предвид големия залог, подобна превантивна тактика се превръща в императив, като тя би могла да включва:

- дипломатическо взаимодействие: откровени дискусии между противопоставящите се играчи и привличането на безпристрастни арбитри;

- мерки за укрепване на доверието: прилагане на механизми за подобряване на прозрачността, комуникацията и взаимното доверие между регионални субекти.

- спазване на международните норми, включително на Конвенцията на ООН по морско право (UNCLOS) и съотвеннвите международни стандарти;

- регионално сътрудничество: укрепване на регионалните организации и структури, способстващи за сътрудничеството и мирното разрешаване на съществуващите спорове.

И така, възможността за възникване на конфликт в Южнокитайско море представлява съвсем реална заплаха с мащабни последици. Последният сблъсък между китайски и филипински кораби е поредното доказателство, колко бързо би могла да се изостри обстановката в региона. Осъзнавайки цялата сложност на ситуацията и действайки предпазливо и отговорно, международната общност би могла да насочи усилията си за нейното успояване и стабилизиране. Реализирането на подобна стратегия за смекчаване на последиците от периодичните сблъсъци ше е от решаващо значение за успокояване на напрегната обстановка в зоната на Южнокитайско море.

 

Геополитическите аспекти на проблема с Южнокитайско море

 

Значението на Южнокитайско море излиза далеч извън рамките на прилежащите му граници, като оказва влияние върху по-мащабните геополитически колебания и олицетворява сложна система от стремежи, препятствия и перспективи. В тази ключова стратегически зона големите държави, и най-вече САЩ и Китай, залагат на специфични подходи за постигане на собствените си геополитически цели.

Използвайки такива споразумения, като Договора за взаимна отбрана с Филипините от 1951 например, САЩ осъществяват операции за "гарантиране на свободното корабоплаване". На свой ред, Китай увеличава военното си присъствие и предявява определени териториални претенции, което отразява интереса му да усили влиянието си в региона. Други регионални играчи, като Русия, Япония и Индия, които имат собствени интереси в Южнокитайско море, също играят важна роля в рамките на този многопластов геополитически ладшафт, повишавайки сложността му.

Очертаващите се геополитически тенденции дават представа за евентуалното направление, в което биха могли да се развият споровете в Южнокитайско море. Ръстът на национализма, трансформацията на съществуващите алианси, иновациите в сферата на морските технологии и промените в световната икономика са най-важните съставляващи, които ще определят съдбата на региона. Динамиката на Южнокитайско море не е затворена само в рамките на региона, а се преплита с по-мащабните колебания на международната мощ и доминация.

В същото време обаче, Южнокитайско море не е само огнище на противопоставяне, но въплъщава и перспективите за взаимно сътрудничество и колективен просперитет. Запазващите се териториални разногласия, екологичните опасения и пиратството пораждат проблеми, но регионалните усилия, съвместните инициативи за развитие и споразуменията в сферата на сигурността имат силен трансформиращ потенциал. Тоест, превръщането на Южнокитайско море от символ на раздора в символ на регионалната интеграция и сътрудничество е напълно постижима перспектива.

В заключение ще отбележа, че Южнокитайско море играе ключова роля в регионалната и глобална геополитика и привлича калейдоскоп от интереси. Осъзнаването на реалната ситуация и възможностите за сътрудничество, както и стремежът към намиране на взаимноприемливи решения на проблемите в региона, са от критично важно значение за успешната навигация в многопластовия ландшафт на съвременната геополитика. Бъдещите траектории на развитие на Южнокитайско море изискват от играчите разумно поведение, умело прогнозиране и твърда привързаност към мира и стабилността в региона

 

*Българско геополитическо дружество

Поръчай онлайн бр.3 2024