21
Пет, Юни
7 Нови статии

Битката за Глобалния Юг

брой 4 2023
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Както посочва в британския The Economist чилийският дипломат от кариерата (и бивш посланик на страната си в Китай, Индия и ЮАР) Хорхе Хейне: "Много държави, оказали се днес между САЩ, Китай и Русия, са изпълнени с решимост да запазят неутралитета си.

С постепенната ерозия на доминирания от американците световен ред, съществуващ след 1945, и ускоряването на икономическата дезинтеграция, те се стремят към постигане на разумни сделки, въпреки всички разногласия. Подобен делови подход трансформира традиционната геополитика". Много показателно в тази връзка е едно проучване на Economist Intelligence Unit, според което 52 държави, в които живее 15% от световното население (т.нар. "колективен Запад" и съюзниците му) осъждат руската инвазия в Украйна, 12 страни я подкрепят, докато цели 127 не принадлежат към нито един от тези два "лагера". От друга страна, сред 25-те най-големи икономики, които не желаят да вземат страна в китайско-американския конфликт, са както огромната Индия, така и малкият Катар. Всички обаче имат нещо общо: те са изключително прагматични и, ако се обединят, биха представлявали изключително влиятелен международен фактор. В момента в тези 25 страни (да ги наречем Г-25) живее 45% от световното неселениие, а делът им в глобалния БВП е нараснал от 11%, през 1992, до 18%, през 2013, т.е. по този показател те вече надминават ЕС. Следваната от тях стратегия на неутралитет по отношение на ключовите геополитически конфликти е свързана със сериозни рискове, но разкрива и изключителни възможности. Успешният характер на действията им ще оказва влияние върху световния ред в продължение на десетилетия, а САЩ и Китай ще бъдат готови на всичко за да ги привлекат на своя страна.

(Гео)политиката на "неприсъединилите се" държави

Ще припомня, че през различни периоди на ХХ век "неприсъединяването" има различен смисъл за едни или други държави. Така на конференциите в индонезийския град Бандунг (1955) и в сръбската столица Белград (1961) политическите лидери лансират идеята за различаващ се както от Запада, така и от Съветския блок, "Трети свят". От края на 60-те години те все повече се концентрират върху проблема за икономическото неравенстно между Глобалния Юг (по-слабо разпространен термин за т.нар. Трети свят) и Индустриалния Север. Членове на официално съществуващото Движение за неприсъединяване стават почти всички държави от Африка, Азия и Латинска Америка. След края на студената война обаче, то се превърна (по думите на един индийски професор) в "загиваща организация, нуждаеща се от достойно погребение".

Днес за неутралните държави е характерно не членството им в едно или друго обединение, а по-скоро техните специфични особености и поведение. По правило, тези "средни държави" са прагмагични и предприемчиви. В една от книгите си, споменатият по-горе чилийски дипломат Хорхе Хейне твърди, че през ХХ век държавите обикновено пасивно "плуват" в орбитата на едната или друга свръхдържава. Според него, днес е налице "далеч по-активна" оценка на най-подходящите средства за постигане на конкретни цели. Някои определят това като "минилатерализъм" (за разлика от мултилатерализма) - т.е. използване на отделни алианси и групировки за постигане на резултати в определени сфери, вместо обединяване на силите в големи блокове.

По правило, неприсъединилите се държави смятат западните лидери за лицемерни. Те припомнят, в частност, че през 2022 Комитетът за подпомагане на развитието към ОИСР, в който участват 31 западни донори, обеща на Украйна около 170 млрд. долара за първата година на конфликта и с Русия, т.е. 90% от цялата отпусната от него помощ. От гледната точка на Запада, подобна щедрост е доказателство за солидарността му с другите демокрации. Други обаче смятат, че западните държави са склонни да отпускат такива средства само, докато това обслужва собствените им интереси. Както отбеляза в тази връзка индийският външен министър Субраманям Джайканкар: "Европа отдавна трябваше да преодолее мисловния навик, според който собствените и проблеми, автоматично се превръщат в проблеми на целия останал свят".

Като цяло, тази позиция съвпада с мнението на обществеността в Глобалния Юг. В публикувания през 2022 доклад на Кембриджкия университет се посочва, че 75% от жителите на либералните демокрации имат негативно отношение към Китай, а 87% - към Русия. Сред останалите над шест милиарда жители на планетата обаче, картината е точно обратната. Тоест, очертава се разрив между западната визия за света и тази на останалите държави. Според резултатите от публикувано в началото на 2023 проучване на Европейския съвет за международни отношения, голяма част от индийците (48%) и мнозинството турци (51%) смятат, че новият световен ред ще бъде многополюсен и няма да бъде доминиран от Запада. С това обаче са съгласни само 37% от американците, 31% от гражданите на ЕС и 29% от британците. Западът очевидно смята, че светът е навлязъл в своеобразно продължение на студената война, докато останалите виждат съвършено различна картина.

Скритите механизми

Да се върнем обаче към държавите от споменатата по-горе група Г-25. В нея влизат най-гъсто населените страни в света, двете най-големи демокрации на планетата, в лицето на Индия и Индонезия, а също Виетнам, Саудитска Арабия и Египет, които представляват различни форми на автокрация. Между тях съществува значително неравенство по отношение на жизненото равнище. БВП на глава от населението в Саудитска Арабия е над 27 хил. долара, т.е. повече отколкото в редица европейски държави, докато в Пакистан е едва 1600 долара.

С разпространението на глобализацията, търговският модел на Г-25 се превърна в многополюсен. Около 43% от търговията на държавите от групата се осъществява със страни от Западния блок, 19% - с Русия и Китай и 30% - със страни, които не влизат в нито един от тези "лагери". 77% от целия обем на мексиканската търговия е със Запада, също както и 60% от тази на Израел и Алжир. Над половината от стокооборота на Чили е с Китай, което е най-високия показател за всички държави от Г-25. Над половината от търговията на Аржентина и почти половината от тази на Индия се осъществяват с други неутрални държави.

Оръжейната търговия също демонстрира наличието на сложна система от лоялности. Индия например, се опитва да ограничи рисковете: така в периода 2018-2022 Русия беше основния и доставчик на въоръжения (45%), но 29% от оръжейните доставки за Делхи идват от Европа. В бъдеще тази страна вероятно ще се стреми към по-голяма независимост, разчитайки на помощта на Америка. По отношение на съперника на Индия Китай, който снабдява с оръжие заклетия и противник Пакистан, нещата са ясни. Що се отнася до Израел, Мароко, Саудитска Арабия и ЮАР, в това отношение те разчитат най-вече на САЩ.

В света не съществува (и не се очертава да възникне) никакъв общ ръководен орган, който да представлява интересите на неприсъединилите се държави. Вместо това, множество различни организации, като Г-20 например, им предоставят различни по ефективността си платформи за изява. Групата държави от БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и ЮАР) се стремят към разширяване и обсъждат потенциалното членство на Иран и Саудитска Арабия. В преговорите за климата, осъществявани в рамките на ООН, участва много по-широка група от над 130 държави, включително Китай.

Въпреки различията и липсата на официална организация, неприсъединилите се държави имат обща цел: да сключват изгодни сделки на фона на бързопроменящата се ситуация в света. През първите двайсет години на ХХІ век повечето от тях се стремяха едновременно да укрепват отношенията си със Запада, Китай и Русия. Сега обаче нещата се промениха. Западът укрепва алиансите си, налага все нови санкции на Москва и ограничава достъпа на Пекин до високите технологии.

Това обаче представлява сериозна заплаха за много неприсъединили се държави. Антируските санкции доведоха до глобален скок на цените на енергоносителите и храните, провокирайки негативна реакция в целия свят. Наскоро държавният секретар по финансите на САЩ Джанет Йелън призова американските компании да прехвърлят веригите си за доставки в "приятелските държави". Налице са и промени в инвестиционната сфера. Междувременно Пекин и Москва продължават да се сближават. В побликувано наскоро изследване на МВФ се посочва, че от 2018 насам геополитическото разположение на силите, измервано със сходството в моделите на гласуване в рамките на ООН, все повече определя и разполагането на преките чуждестранни инвестиции. Според сценариите на МВФ, предвиждащи проблеми и прекъсвания в глобалната търговия, последиците за развиващите се пазари могат да се окажат доста по-сериозни, отколкото за развитите.

Въпреки това, много неприсъединили се държави разчитат на ползата от икономическата раздробеност и политическата фрагментация, ограничавайки рисковете в отношенията с големите сили и утвърждавайки собственото си влияние. За да добием представа, как точно работи тази "транзакционна стратегия", следва да анализираме подхода на някои големи държави, попаднали "между два огъня". Пример за това е Бразилия: тя се обявява против онова, което нейният външен министър Мауро Виейра определя като "автоматично изравняване". Луис Инасиу Лула да Силва, който отново стана президент на страната в началото на 2023, вижда в Джо Байдън съюзник в борбата с климатичните промени. По време на срещата между двамата през февруари, във Вашингтон, те се договориха да възстановят функционирането на съвместните екологични институции. Освен това САЩ определят Бразилия като "голям съюзник извън НАТО" - статут, позволяващ и да поддържа разширено сътрудничество с американската армия.

В същото време обаче, поне засега, отношенията на Бразилия със Запада имат ограничен характер. Подобно на други държави от региона, тя отклони предложенията на САЩ и Германия да предаде на Украйна старата си военна техника, руско производство, срещу обещания за ново западно въоръжение. Посещението на Лула в Пекин през април, потвърди икономическото значение на Китай, при това не само за Бразилия. За последните 20 години стокооборотът между двете страни е нараснал 37 пъти. Истината е, че бразилците се възползваха от взаимните мита, които си наложиха един на друг САЩ и Китай, за да увеличат износа на селскостопанска продукция на китайския пазар, за сметка на американския.

Но, освен че балансира между свръхдържавите, Бразилия демонстрира и нарастваща геополитическа активност: стремейки се да възроди бразилското влияние в Африка, президентът Лула се готви да посети Черния континент. Ще примомня, че по време на първото му управление стокооборотът с Африка нарасна от 6 млрд. долара, през 2003, до 25,6 млрд., през 2012, а ЮАР стана член на БРИКС (предшественикът му Жаир Болсонару не обръщаше особено внимание на континента).

Опасенията, които изпитва Индия по отношение на Китай я накараха да търси сближаване със Запада по някои въпроси. През март 2023, премиерът на Япония, която, заедно с Индия, САЩ и Австралия, е част от Индо-Тихоокеанския форум за сигурност (QUAD) направи историческо посещение в Делхи. През 2021-2022 финансова година обемът на търговията на Индия със САЩ нахвърли този с Китай. От друга страна, въпреки ръста на покупките на френско въоръжение, Делхи продължава да купува оръжие и евтин петрол от Русия и едва ли ще се поддаде на американския натиск да скъса традиционните си отношения с Москва, освен може би, ако Путин използва ядрено оръжие в Украйна.

Прагматични и безпристрастни

Подобно на Бразилия, Индия демонстрира нарастваща активност на международната сцена. В Африка на юг от Сахара например, само Китай може да се похвали с по-голям търговски обмен от нея. През 2004-2008 средногодищният обем на преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) от Индия беше едва 0,8 млрд. долара (под 50% от тези от Швеция), но десет години по-късно достигна 31 млрд. (повече от Германия и Япония, взети заедно). През март 2023, Индия бе домакин на съвместни военни учения с представители на 31 африкански държави, освен това възнамерява да се превърне в "гласа на Глобалния Юг" в Г-20.

На свой ред, Турция също се стреми да разшири влиянието си и вече има споразумения в сферата на сигурността с 31 африкански страни. Само в периода 2020-2021 турския оръжеен износ в Черния континент е нараснал пет пъти. В същото време, съветниците на президента Ердоган не спират да повтарят, че "Новата Турция" сама ще избира партньорите си. Това впрочем, обяснява и демонстративния неутралитет на Анкара по отношение на украинския конфликт, който турците използваха за да укрепят връзките си с Москва. През 2022 турският износ в Русия достигна 7,6 млрд. долара (годишен ръст от 45%).

Междувременно, Саудитска Арабия се опитва да намали зависимостта си от своя исторически съюзник  САЩ, залагайки на Китай, който вече е най-големия и търговски партньор. Да си припомним само решенията на доминираната от Кралството ОПЕК да ограничи петролния добив, взети през октомври 2022 и април 2023. През март, с посредничеството на Пекин, Саудитите постигнаха споразумение за нормализация на отношенията с Иран и влязоха в ШОС. На свой ред, Пекин демонстрира желание да подпише споразумение за свободна търговия с държавите от Персийския залив.

Доскоро отношенията на последните с Африка се ограничаваха с енергетиката, селското стопанство и политиката в зоната на Африканския Рог. Днес обаче, Саудитска Арабия и ОАЕ подготвят амбициозни сделки за добив на полезни изкопаеми, базиращият се в Дубай пристанищен оператор DP World се превърна в най-важната логистична компания на континента, а Катар осъществява там активна дипломация (сред резултатите от която бе освобождаването на руандийския дисидент Пол Русесабагина през март).

Самите африкански държави пък отдавна следят внимателно действията на САЩ и Китай. По правило, Западът се разглежда от тях като предпочитан партньор в такива сфери като училищното образование, здравеопазването и (ако местните режими го допуснат) човешките права. Китай обаче им предлага по-сериозни неща: мостове, пътища и пристанища, както и кредити за изграждането им. Така, в периода 2007-2020, Американската агенция за развитие е отпуснала за инфраструктурни проекти в Африка на юг от Сахара 12 пъти по-малко средства, отколкото двете най-големи китайски банки за развитие (1,9 срещу 23 млрд. долара).

В същото време, много африкански държави гледат все по-скептично на западната помощ в сферата на сигурността. Както посочва в Economist висш местен чиновник: "Отношенията ни с американците в сферата на сигурността се оказаха безполезни и затова се нуждаем от Китай". В тази връзка ще припомня, че през последните месеци френските части окончателно напуснаха Мали, където се базираха цели 9 години и днес местният военен режим разчита на наемниците от частната руска военна компания "Вагнер".

Неутралните държави искат да избегнат необходимостта да избират страна, макар че САЩ и Китай всячески се опитва да ги привлекат в своята орбита. Пекин разглежда лидерството си в Глобалния Юг като начин да противодейства по-успешно на американския натиск. И, както обелязва доскорощният вицепрезидент на Нигерия Йеми Осинбаджо: "Китай се появява и действа там, където Западът не може или не иска".

Китайската експанзия и нейните критици

Днес Китай е основен търговски партньор за 120 държави, а за много от тях е и кредитор от първа и последна инстанция. През 2007-2020 китайците са отпуснали на държавите от Субсахарска Африка повече средства, отколкото следващите осем чуждестранни кредитори, взети заедно. Което несъмнено ще е от решаващо значение за урегулиране на кризата на суверенния дълг. Публикуван наскоро анализ на МВФ, касаещ 73 развиващи се страни, показва, че през 2006 на Китай са се падали едва 2% от техните външни задължения, докато тези към предимно западните кредитори от "Парижкия клуб" са били 28%. През 2020 обаче, тези дялове вече са били, съответно, 18% и 10%. Според Световната банка пък, през последните десет години китайската помощ се е равнявала на над 20% от общия обем на кредитите, отпуснати от МВФ.

Разбира се, западните експерти имат основание да твърдят, че китайската помощ съвсем не е безкористна. В бестселъра си "Банкирането на Пекин: целите и въздействието на Китай в чужбина" изпълнителният директор на британската аналитична компания AidData

Брадли Паркс показва, как Китай използва икономическите си инструменти за политически цели. За разлика от Световната банка, той много често финансира родните провинции на управляващите лидери, освен това далеч по-често от Запада кредитира корумпирани или автократични режими. Китай обикновено отпуска заемите си в условията на пълна секретност, което се отнася и за гаранциите по обезпечаването им. Въпреки това, както признава и Паркс, реализацията на китайските проекти в Третия свят води до ръст на БВП на глава от населението.

На фона на тези китайски усилия, САЩ и съюзниците им се опитват да преформулират посланието и стратегията си по отношение на развиващите се държави. Във Вашингтон са наясно, че легитимността на доминирания от Америка световен ред се крепи да приемането му от останалите. Както отбелязва в тази връза съветникът на Байдън по националната сигурност Джейк Съливан: "Държавите не искат да избират и не бива да очакваме това от тях". Затова САЩ се стремят да провеждат по-активна дипломация в Третия свят. През 2023 например, в Африка последователно се появиха вицепрезидентът Камала Харис, финансовият министър Джанет Йелън и държавният секретар Антъни Блинкен, предстои това да стори и президентът Байдън.

Освен това САЩ укрепват партньорските си отношения в сферата на сигурността с по-влиятелните неприсъединили се държави. През ноември 2022 държавният секретар по отбраната Лойд Остин се срещна за четвърти път с индонезийския си колега, а през януари 2023 САЩ и Индия се споразумяха да задълбочат сътрудничеството си в сферата на челните военни технологии. В момента Вашингтон поддържа 88 "партньорства в сферата на отбраната" (без да броим официалните алианси като НАТО), макар че мащабите на някои от тях са ограничени.

През последните години САЩ и ЕС лансираха проекти, конкуриращи се с китайската инициатива "Един пояс, един път", но въпреки това в развиващите се държави продължава да преобладава мнението, че когато се налага изграждането на инфраструктура, способна да трансформира икономиките им, следва да се обърнат към Пекин. Така, след тазгодишното посещението на Камала Харис в Африка, местен високопоставен чиновник отбеляза, че за разлика от САЩ, които дават само обещания, китайските гости "носят кредити и инженери".

Политическият парадокс

Според някои анализатори, в момента администрацията на Байдън се опитва да провежда "двустепенна външна политика". От една страна, тя отделя приоритетно внимание на отношенията с основните си демократичсни съюзници в Европа и Азия (надявайки се да убеди и Индия да се присъедини към последните), а от друга се опитва да съхрани неособено ефективните глобални институции за да може да действа като посредник за удовлетворяване исканията на по-широка група от държави, включително повечето неутрални, в сферите на развитието, намаляване на дълговото бреме, сигурността или финансите.

В тази връзка обаче възникват три проблема. На първо място, за целта е необходимо Западът да е единен, което съвсем не е така. В тази връзка, ще припомня, че по време на посещението си в Китай през април, френският президент Макрон заяви, че Европа не бива да следва сляпо Америка по въпроса за Тайван и не само.

На второ място, Китай може да ерозира ефективността на доминираните от САЩ глобални институции, например като заложи на двустранното опрощаване на дълговете, вместо на пълноценното си участие в координирани международни усилия. Упоритостта на китайските кредитори в рамките на МВФ ограничава гъвкавостта на Фонда по отношение на държавите, опитващи да се справят с дълговото си бреме.

Третият проблем е свързан с това, че Западът далеч невинаги изпълнява обещанията си. Да вземем например, финансирането на борбата с климатичните промени: през 2009 богатите западни държави обявиха, че до 2020 ще отпускат на най-бедните страни по сто милиарда долара годишно, но на практика този показател нито веднъж не достигна повече от 85 млрд.

Опирайки се на либералните ценности и общата история, САЩ и съюзниците им съумяха да се сплотят в подкрепа на Украйна, след началото на руската инвазия в страната. Освен това те демонстрират решителност в борбата срещу "китайския авторитаризъм". Рискът обаче е, че това ще задълбочи отчуждението на държавите от Глобалния Юг от сегашния, доминиран от Вашингтон, световен ред. Което пък може да доведе до парадокса, в хода на процеса на обединяване на Запада, САЩ да отблъснат от себе си всички останали.

На фона на деглобализацията и фрагментацията на веригите за производство и създаване на добавъчна стойност се очертава тенденция към създаване на партньорства между развиващите са държави не само под формата на регионални алианси, но и на платформи за по-тясна координация на действията в ресурсните сектори на световната иконтомика. Създаването на отраслови алианси би могло да стимулира появата в глобален мащаб на по-фрагментирано икономичесско пространство, но в същото време тези тенденции могат да доведат до консолидация на контрола върху отрасловите пазари в ръцете на развиващите се държави. Сред регионалните проекти на т.нар. "Глобален Юг" са Африканската континентална зона за свободна търговия (AfCFTA), Всеобхватното регионално икономическо партньорство (RCEP), както и разширената Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС).

Освен че формират нови регионални блокове, развиващите се държави все по-активно създават платформи и клубове, обединяващи най-големите призводители на минерални ресурси, което отразява нарастваща им роля в контрола над световните ресурси и ресурсните доставки на глобалния пазар. Пример за формираните от развиващите се икономики отраслови алианси е създадената наскоро платформа за защита на тропическите гори, включваща Бразилия, Демократична република Конго и Индонезия, които притежават 52% от всички тропически гори на планетата. Аналогични "зелени алианси" бяха създадени и от други развиващи се държави: през 2021 Суринам, Панама и Бутан формираха съюз, сред чиито цели е либерализацията на търговията, определяне цените на въглеводородните енергоносители и други мерки за преориентиране на техните икономики към постигане на въглероден неутралитет.

Напоследък се обсъжда и създаването на отраслов алианс на производителите на литий, който да обедини членовете на т.нар. "литиев триъгълник" - Аржентина, Чили и Боливия, които контролират основните запаси от литий в Латинска Америка (в региона са съсредоточени 60% от световните литиеви запаси). На свой ред, Индонезия проучва възможността за формиране на картел, подобен на ОПЕК, обединяващ производителите на никел и други ключови метали, необходими за производството на акумулаторни батерии. Както заяви в тази връзка индонезийският министър на инвестициите Бахлил Лахадалия: "Виждам предимствата от създаването на ОПЕК за управление на петролната търговия, за да се гарантира предсказуемост за потенциалните инвеститори и потребители. Индонения проучва възможността за формиране на аналогична структура за управление по отношение на полезните изкопаеми, с които разполагаме, включително никел, кобалт и манган".

Новите отраслови платформи следва да допълнят вече съществуващите механизми, доказали своята ефективност за регулиране на предлагането и динамиката на цените на суровинните стоки. Това се отнася до споразумението ОПЕК+, координиращо политиката на петролните доставки на редица ключови износители от развиващите се страни и Русия. На практика, създаването на подобни платформи ще доведе до разширяване господството на пазара, както впрочем и на цените, което най-вероятно ще се прехвърли върху потребителите. Този инфлационен фактор ще допълва такива фактори за нарастване на цените като последиците от отслабването на монетарната политика в САЩ, скокът на цената на електроенергията и хранителните продукти, недостига на работна сила, нарушените глобални вериги на доставки и т.н. Възможно е това да се окаже цената, която световната икономика ще плати за прекомерното разширяване на глобализацията през предходните десетилетия, както и за политическата целесъобразност от трансформацията на нарастващото икономическо влияние на развиващите се държави в глобалния пазарен и геополитически капитал.

Във финансово отношение, повишаването на пазарната мощ на развиващите се страни в ресурсното пространство, вероятно, ще доведе до по-нататъщно увеличаване на резервите в суверенните фондове на държавите от Глобалния Юг. Подемът на суверенните фондове до голяма степен отразява нарастваща роля на такива развиващи се икономики, като Китай и богатите на ресурси държави от Близкия Изток. В резултат, суверенните инвестиционни фондове, като Суверенния инвестиционен фонд на Сингапур (GIC), Китайската инвестиционна корпорация (СІС) и Суверенния инвестиционен фонд на Абу Даби (ADIA), си извоюваха водещи позиции на глобалния пазар на институционални инвеститори. В същото време, въпреки че суверенните фондове се превърнаха в още по-влиятелни играчи на световните финансови пазари, липсва всеобхватна платформа, обединяваща основните фондове на Глобалния Юг. В тази връзка, през последните няколко години се обсъжда възможността за създаване на подобна платформа за икономиките от БРИКС. В разширената структура БРИКС+ биха могли да влязат и някои водещи суверенни фондове от Близкия Изток.

В близко бъдеще, можем да очакваме появата на отраслови платформи с доминиращо участие на развиващите се икономики в следните сфери: редкоземни метали; производители на основни хранителнr продукти и торове; питейна вода и запазване на водните ресурси; "газова ОПЕК" и "зелени платформи”, чиито участиници са обединени от общата цел за намаляване на нетните емисии.

Впрочем, някои от тези направления вече се реализират отчасти - по отношение на "газовата ОПЕК" например, се формира група държави, обединяваща основни производители на природен газ - Форумът на държавите износителки на газ (GECF). Смята се, че GECF би могла да играе на газовия пазар същата роля, като тази на ОПЕК в петролния сектор. От друга страна обаче, в момента Форумът не разполага с пълномощия за регулиране на газовия пазар и е ангажиран предимно с обмен на информация и съвместни проучвания. Освен това, регулирането на газовия пазар е свързано с определени трудности, тъй като той е по-слабо развит от петролния от гледна точка на производството, доставките и спотовата търговия. Разбира се, в бъдеще условията за създаване на механизми за координиране на пазара между основните газови производители от развиващите се страни могат да се подобрят.

Важно е да се отбележи, че развитите икономики вече пристъпиха към създаването на собствени алианси в сферата на природните ресурси. Държавите от ЕС, в частност, създадоха т.нар. Европейски суровинен алианс, който трябва да ангажира всички заинтересовани играчи - индустриалните предприятия, участващи във веригата на формиране на стойност, страните членки на Съюза, синдикатите, представителите на гражданското общество, научно-изследователските и технологични организации, инвеститорите и НПО. Сред причините за създането на алианса е стремежът на ЕС да диверсифицира източниците на доставки на редкоземни материали, намалявайки зависимостта си от Китай. Налице са редица признаци, че тази цел се изпълнява: така, докато през 2017 98% от доставките на редкоземни метали са били от Китай, пет години по-късно този показател е 90%.

Създаването на подобни платформи се вписва в стратегията на "френдшоринга", лансирана от развитите западни икономики през 2022, т.е. преориентацията на веригите на доставки към държави, споделящи сходни политически ценности. Партньорствата между развитите държави започват да придобиват трансрегионални размери, тъй като ЕС се обединява с такива важни икономики в сферата на минералните ресурси, като Канада. Така например, подписаното през 2021 споразумение за партньорството между Канада и ЕС, цели да гарантира веригите за доставка на ключови за производството природни ресурси.

Друг алианс, формиран от развитите икономики, касае осигуряването на устойчиво развитие в сферата на добива на природни ресурси - през 2022 Канада, Австралия, Франция, Германия, Япония, Великобритания и САЩ създадоха Алианс за устойчиво развитие в сферата на най-важните полезни изкопаеми с цел повишаване устойчивостта на добива на полезни изкопаеми, необходими за успешната декарбонизация. За създаването му беше съобщено на Конференцията на ООН за биологичното разнообразие (СОР15) в Монреал.

Възходът на отрасловите картели може да набере скорост през следващите години, тъй като държавите се стремят да компенсират високата инфлация с по-високи приходи от повишаването на контрола върху отрасловите пазари и повишаване на цените в различни стокови сегменти. В тази връзка, реакцията на развиващите се страни на ерозията на универсалните правила и норми в икономическата сфера (и най-вече на принципите за справедливата и открита конкуренция), може да доведе до "картелизация" на световната икономика. На фона на нарастващия протекционизъм от страна на развитите икономики и реконфигурацията на веригите на доставки на основата на "френдшоринга", развиващите се страни все повече ще се стремят към създаване на собствени платформи, регионални обединения, институции за развитие, отраслови картели и извоюване на справедлив пазарен дял.

Основаващата се на отрасловите платформи световна икономика ще бъде по-регионализирана, по-ориентирана към развиващите се държави и по-уязвима за прекалената картелизация на отрасловите пазари. Затова е важно да се намерят начини за интеграцията на тези платформи и "клубове" в по-широките рамки на Г-20 и основните международни организации. Впрочем, що се отнася до Г-20, би могло да се наложи създаването на нов формат на взаимодействие, който да обедини тези секторални платформи - вече съществуващите обединения или групите основни производители в ключовите сектори на световната икономика. Това ще способства за разрешаването на някои важни глобални проблеми в отделни отрасли, като енергийната и продоволствената сигурност.

Глобалният Юг и многополюсният световен ред

В наскоро побликуван във "Форийн Афеърс" обширен анализ, професорът от бразилския Университет на Сау Паулу Матиас Спектор посочва, че: "Мнозина на Запад не могат да разберат, защо държавите от Глобалния Юг упорито отказват да заемат страна по отношение на войната в Украйна. Някои смятат, че те предпочитат неутралитета заради собствените си икономически интереси. Други пък обясняват това нежелание с идеологическата им близост с Москва и Пекин или дори "с липсата на морал". Всъщност, политиката на големите развиващи се държави има много по-просто обяснение: те не желаят да бъдат стъпкани в сблъсъка между Китай, Русия и САЩ".

По целия свят, от Индия до Индонезия, от Бразилия до Турция и от Нигерия до ЮАР, развиващите са страни все по-често гледат да избягват опасните и скъпоструващи алианси с големите сили, опитвайки се да съхранят възможностите си за гъвкава външна политика. Тоест, според проф. Спектор, те се придържат ком своеобразна "стратегия на хеджиране" (т.е. стратегия за избягване на рисковете, например чрез осъществяване на сделки на един пазар с цел намаляване на риска от загуби на друг), защото смятат, че бъдещият глобален силов баланс все още остава неясен и искат да избегнат ангажименти, които после ще им е трудно да изпълнят. Разполагайки с ограничени ресурси за влияние върху световната политика, развиващите се страни искат да имат възможност бързо да адаптират външната си политика към непредсказуемите обстоятелства.

В контекста на военния конфликт в Украйна, тези държави-"хеджъри" смятат, че би било глупаво да подценяват силата на Русия. Макар че според някои от тях, с навлизането си в Украйна Русия вероятно е направила грешка, която може да има негативни последици в дългосрочен план, тя си остава могъща световна сила, с която останалите ще трябва да се събразяват в обозримо бъдеще, както и задължителен участник в евентуални преговори за прекратяване на конфликта. Нещо повече, повечето държави от Глобалния Юг смятат поражението на Москва за крайно нежелателно, защото една повалена Русия би създала огромен силов вакуум, способен да дестабилизира ситуацията не само в Европа, но и в света.

Западните държави обаче, предпочетоха да отхвърлят тези техни съображения в полза на неутралитета, определяйки го като прикрита подкрепа за Русия или предлог за оправдаване на нейните действия. Във Вашингон и Брюксел разглеждат реакцията на Глобалния Юг на украинския конфликт като усложняване на и без това сложния проблем. Тази позиция обаче е погрешна, а за да подобри отношенията си с развиващите се страни, Западът би следвало да погледне много по-сериозно на проблемите на Глобалния Юг - по отношение на климатичните промени, продоволствието, торовете, търговията и много други.

Всъщност, демонстрираното от развиващите се страни външнополитическо "хеджиране" не е съвършено нова стратегия. По-малките страни отдавна я използват за управление на рисковете, пред които са изправени. През последните години обаче, все повече влиятелни представители на "постколониалния свят" също възприемат този подход. Индийският премиер Нарендра Моди например, поддържа стабилни дипломатически и търговски отношения едновременно с Китай, Русия и САЩ. Тоест, за него "хеджирането" представлява своеобразна застраховка. Ако избухне конфликт между големите държави, Индия би могла да извлече полза или като се присъедини към по-силната страна, или пък ако влезе в коалицията на по-слабите, за да сдържа силната.

Както отбелязва в тази връзка, споменатият бразилски професор Спектор: "В качеството си на стратегия за управление на многополюсния свят, "хеджирането" изисква поддържане на открити канали за връзка с всички играчи. Само че това е много по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Така, при сегашния президент Луис Инасиу Лула да Силва, Бразилия осъди руската инвазия в Украйна но в същото време отхвърли всички искания на Европа да изпрати военна техника на Киев. Лула реши, че отказът да разкритикува Москва би попречил на диалога му с президента на САЩ Байдън, а продажбата да оръжие на западната коалиция ще го лиши от възможност да разговаря с руския лидер Путин. В резултат бразилските официални представители започнаха активно за призовават за прекратяване на военните действия, без обаче де предприемат нищо, което би провокирало негативната реакция на Вашингтон или Москва"

С течение на времето обаче, осъществяването на подобно "хеджиране" вероятно ще става все по-трудно, а способността да държавата да го реализира често е силно зависима от вътрешната и политика. Тоест, ако икономическите им интереси се окажат застрашени, политическите кръгове могат да поставят под въпрос стратегията на хеджиране. Така например, през 2019 предшественикът на Лула Жаир Болсонару се опита да балансира нарастващата зависимост на Бразилия от Китай с подкрепата на президента на САЩ Доналд Тръмп. В отговор влиятелна група бразилски латифундисти в Конгреса на страната се обяви против Болсонару, опасявяйки се, че с тези свои действия президентът може да ги лиши от достъп до китайския пазар.

Освен това, хеджирането, т.е. стремежът на държавата да постави на първо място националните си интереси, често поражда разочарование у съюзниците и. Турският президент Ердоган например, публично заяви подкрепа за териториалната цялост на Украйна и изпрати хуманитарна помощ на Киев. В същото време правителството му отказа да се ангажира с конфликта, въпреки че Турция е член на НАТО и поддържа стабилни връзки със САЩ и ЕС. Ердоган е наясно, че Анкара не може да си позвали да се конфронтира с Москва, защото тя разполага с влияние в редица зони, представляващи голям интерес за турците, включително Кавказ, Нагорни Карабах и Сирия.

Държавите от Глобалния Юг, следващи стратегия на хеджиране, се опасяват да не се окажат в прекалено силна икономическа взаимозависимост с партньорите си, защото тя би отслабила суверенитета им. Затова те се стремят да укрепят вътрешните си пазари и своята самостоятелност, стимулирайки индустриализацията и такива важни отрасли като транспорта, енергетиката и отбраната. Към подобен подход се придържа например, най-голямата икономика в Югоизточна Азия - Индонезия. При управлението на президента Джоко Видодо страната привлече големи китайски и западни инвестиции за да пречупи тенденцията към деиндустриализация от последине двайсет години. И тъй като вземането на страна в украинския конфликт би могло да застраши тези планове, Видодо гледа да се дистанцира от него. През 2022 той беше сред малцината световни лидери, които се срещнаха и с Байдън, и с Путин, и със Си Дзинпин, и дори с Владимир Зеленски.

Тъй като държавите от Глобалния Юг ценят свободата на действие, те гледат да формират удобни за тях партньорства за постигането на конкретни външнополитически цели, но едва ли са склонни да създават трайни алианси. И тъкмо това ги отличава от неприсъединилите се държави от ерата на студената война. В рамките на тогавашния двуполюсен модел, неприсъединилите се развиващи се страни се обединиха около обща идеология, стремейки се да постигнат по-голяма икономическа справедливост, расово равенство и прекратяване на (нео)колониалното господство. За целта те формираха стабилни коалиции в рамките на различни мултилатерални институции. Целта на днешната "стратегия на хеджиране" - напротив - е да се избегне външния натиск, свързан с избора между Китай, Русия и САЩ. Именно това е и техният отговор на появата на новия многополюсен свят.

Целите на Глобалния Юг

За държавите от Глобалния Юг, "хеджирането" не е просто начин за постигане на материални отстъпки. Тази стратегия се основава на историята на отношенията на тези страни с великите сили и убедеността им, че САЩ, в частност, винаги са демонстрирали лицемерие в отношенията си с развиващия се свят. В тази връзка е добре да си припомним, реакцията на мнозина представители на Глобалния Юг на изказването на американския вицепрезидент Камала Харис на Мюнхенската конференция по сигурността през февруари 2023. Тя заяви пред събралите се там западни лидери, че Русия е извършила "престъпления против човечеството" в Украйна и това представлява изпитание за "международното право, основаващо на правила".

Лидерите на Глобалния Юг са наясно, че руските действия в Украйна трудно могат да бъдат оправдани, но от тяхна гледна точка, речта на Харис за пореден път е демонстрирала лицемерието на Запада. Както отбелязва споменатият по-горе чилийски дипломат Хархе Хейне, САЩ не могат да очакват, че другите държави ще наложат санкции на Русия заради поведението и в Украйна, след като Вашингтон доставя оръжие на Саудитска Арабия за нейната прокси-война срещу Иран в Йемен, в резултат от която бяха убити десетки хиляди мирни граждани, беше унищожено безценно културно наследство, а милиони хора останаха без покрив. Тоест, според тях, спазването на високите морални стандарти изисква съвпадение между декларираните ценности и извършваните действия.

Освен това, повечето държави от Глобалния Юг трудно могат да приемат декларациите на Запада за "ред, основан на правила", при положение че САЩ и съюзниците им постоянно нарушават въпросните правила, извършвайки жестокости и масови убийства в хода на осъществяваните от тях военни интервенции, отнасят се зле с мигрантите, не спазват задължителните международни норми за въглеродните емисии и ерозират многостранните усилия, предприемани в течение на десетилетия за развитие на търговията и ограничаване на протекционизма. За по-голямата част от Глобалния Юг западните призиви към развиващите се държави да действат като "отговорни заинтересовани играчи" изглеждат празни и лицемерни.

Освен това, развиващият се свят смята за лицемерни опитите на Вашингтон да представи геополитическото си съперничество с Пекин и Москва като битка между демокрацията и автокрацията, още повече че САЩ продължават изборно да подкрепят определени авторитарни режими, когато това отговаря на собствените им интереси. През 2021 например, 35 от 50-те държави, които Freedom House определя като "диктатури", са получили американска военна помощ. Затова не бива да се учудваме, че мнозина в Глобалния Юг смятат, че "продемократичната реторика" на Запада се подчинява на собствените му интереси, а не се дължи на искрена привързаност към либералните ценности.

Но, колкото и разочароващо да изглежда западното лицемерие за държавите от Глобалния Юг, то има и положителна страна: предоставя на развиващите се страни мощен инструмент, който биха могли да използват за да постигнат промяна. Тъй като САЩ и европейските им съюзници апелират към моралните принципи за да оправдаят много свои действия, страните от Третия свят могат публично да ги критикуват и да настояват за компенсация на вредите, когато тези принципи се използват непоследователно и нечестно.

Колкото повече, толкова по-добре?

Мнозина на Запад свързват многополюсния модел с конфликти и нестабилност, предпочитайки доминацията на САЩ, както бе след разпадането на СССР. В държавите от Глобалния Юг обаче преобладава мнението, че мултиполярността би могла да стане стабилна основа на международния ред през ХХІ век. Това отчасти се дължи на собствения им исторически опит. За жителите на развиващите се страни, периодът след края на студената война беше белязан от войните в Афганистан, на Балканите и в Ирак, освен това съвпадна с мощния приток на транснационални капитали в Източна Европа, Латинска Америка и Югоизточна Азия. Както посочва в тази връзка покойният португалски анализатор и преподавател в Йейлския университет Нуно Монтейру, когато хегемонията на САЩ не е застрашена, Вашингтон става капризен и склонен да атакува и наказва "непокорните държави" и, в същото време, да не обръща необходимото внимание на тлеещите периферни регионални военни конфликти.

Разбира се, спомените на Глобалния Юг за двуполюсния модел не са по-добри. Според много развиващи се държави, студената война е била такава само, защото не се е стигнало до съкрушително противопоставяне между двете ядрени свръхдържави. Отвъд пределите на Европа и Северна Америка обаче, през втората половина на ХХ век се водеха множество "горещи войни", а политическото насилие ескалира в много държави. Истината е, че двуполюсният период се характеризира не със стабилна конкуренция по линията на "Желязната завеса", а с кървави интервенции на свръхдържавите в зоните на глобалната периферия.

Ето защо "хеджърите" от Глобалния Юг, като цяло, се отнасят позитивно към многополюсния модел. Според тях, разконцентрирането на мощта ще осигури по-голямо спокойствие на развиващите се страни, тъй като острата конкуренция между великите сили в сферата на сигурността ще затрудни усилията им да наложат волята си на по-слабите държави. А също, че съперничеството между великите сили ще ги принуди да реагират по-позитивно на призивите на малките страни за справедливост и равенство, тъй като се нуждаят от благосклонното отношение на Глобалния Юг за да се конкурират успешно със съперниците си. Освен това се смята, че деконцентрацията на глобалната власт ще даде възможност на малките държави да изразяват по-свободно мнението си в такива международни организации като ООН и СТО. А, когато това се случи, глобалните институции ще започнат да отразяват по-широк спектър от гледни точки, повишавайки собствената си легитимност.

Разбира се, възможно е подобен оптимизъм относно перспективите на многополюсния свят да се окаже необоснован. Конкуренцията в сферата на сигурността в мултиполярните системи може да накара великите сили да формират около себе си по-строга йерархия, ограничавайки възможностите на малките държави да изразяват предпочитанията си. САЩ например, "убедиха" редица държави да се противопоставят на китайското влияние, ограничавайки свободата им на действие. Освен това, великите сили могат да решат да действат заедно за да потиснат призивите за справедливост и равнопоставеност от страна на по-малките играчи, както навремето го прави т.нар. "Свещен съюз" между Австрия, Прусия и Русия през ХІХ век, потискайки националистическите и либерални масови движения в цяла Европа. В миналото, великите държави укрепват властта си, налагайки волята си на останалите. Така, победителите във Втората световна война се самоопределят за постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН, укрепвайки позициите си в рамките на мултилатералните институции. Тоест, съвсем не е очевидно, че развиващите се държави ще се чувстват по-добре в рамките на многополюсния, отколкото при предишните глобални модели.

Държавите от Глобалния Юг се стремят да "застраховат" движението си до средата на ХХІ век. Те "хеджират" рисковете си не само за да получат материални отстъпки, но и да повишат своя статут. Затова възприемат многополюсния модел като възможност да се издигнат по-високо в рамките на световния ред. А, ако САЩ искат да останат първата измежду великите сили и в новия многополюсен свят, ще им се наложи да взаимодействат по-тясно с Глобалния Юг, приемайки неговите условия.

 

* Българско геополитическо дружество

 

 

 

Поръчай онлайн бр.3 2024