Неизменният характер на политиката на великите държави

От една страна, конференцията, провела се през 1975 във Финландия, на която 35 държави подписаха споразумение, призваващо окончателните граници в Европа след Втората световна война и призоваващо за международно сътрудничество и спазване на човешките права. От друга страна – тристранната среща на върха през 1945 в Крим, където западните лидери предават страните от Източна Европа, предоставяйки на Сталин пълна свобода на действие в този регион. Според Бербок, изборът, пред който сме изправени, е между „системата на съвместна отговорност за сигурността и мира” или „системата на съперничество на силите и сферите на влияние”. Малко по-късно, през март 2022, председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен вече твърдеше, че Западът е взел правилното решение, отказвайки да обсъжда въпросите за разширяването на НАТО или за неутралитета на Украйна. "Путин се опитва да върне времето назад към друга епоха – епоха на използване на твърда сила, силова политика, сфери на влияние и вътрешни репресии – заяви тя – Сигурна съм обаче, че няма да успее”.

Година и половина след началото на украинския конфликт мнението, че сферите на влияние са останали в миналото, изглежда по-разпространено, откогато и да било преди. Колкото и да е парадоксално, първият голям военен конфликт на европейска земя от времето на Втората световна война насам се разглежда от мнозина представители на американския и европейските външнополитически елити, не като белег за завръщането на реалностите на международната силова политика, а по-скоро като знак, че западните ценности и сътрудничеството в сферата на сигурността биха могли да възтържествуват в света. Действително, в Стратегията за национална сигурност, която Белият дом публикува през октомври 2022, се твърди, че: „Ние оглавяваме единния принципен и решителен отговор на действията на Русия и успяхме да сплотим света в подкрепа на украинския народ, докато той защитавата страната си”.

Достатъчно е обаче, да се отдръпнем само на крачка от този гръмогласен триумфализъм и картината ще ни се стори далеч по-малко ясна. Истината е, че конфликтът в Украйна представлява, ако не пълен крах на американската „стратегия на сдържането”, то поне очевиден провал на политическите решения на САЩ за поддържане на мира в Европа от последните няколко десетилетия. Без съмнение, украинският конфликт демонстрира готовността на Запада да се противопостави на завръщането на силовата политика. Той обаче показа и цялата практическа ограниченост на тази стратегия. Изминалата почти година и половина не опроверга реалното съществуване на съперничеството между великите държави, както твърдяха някои, а по-скоро показа, как това съперничество се реализира на практика. Случващото се доказва, че Съединените щати невинаги могат да сдържат една решително настроена реваншистка държава, без при това да поемат неприемливо високи разходи и рискове.

Подобна "грешка в диагнозата" е от огромно значение: ако американските политици разглеждат войната в Украйна като триумф на политиката на САЩ, изглежда много вероятно, че ще допуснат аналогични грешки и на други места. А тъй като Съединените щати навлизат в период на ескалиращи спорове за границите на западната сфера на влияние и за това, как тази сфера ще си взаимодейства със сферите на влияние на Русия и Китай, извличането на правилните поуки от случващото се в Украйна е актуално повече отвсякога.

Крахът на американската стратегия

Много от оценките, публикувани след като Байдън преполови президентския си мандат, премълчават първата година от неговото пребиваване в Белия дом, възхвалявайки вместо това реакцията му на руската инвазия в Украйна без обаче да отчитат изявленията на президента относно очертаващата се криза, направени през 2021. Така, според професор Лиана Фикс от берлинската Фондация Кьорбер: "Политиката на Байдън по отношение на Русия беше може би най-успешната за САЩ от поне десет години насам". Впрочем, дори критиците на външнополитическото статукво смятат, че администрацията на Байдън се справя добре с кризата. Стивън Вертхайм и Матю Дъс от Центъра Карнеги например твърдят, че "Байдън действаше много умело по отношение на Русия". Без съмнение, всички те са прави, но само отчасти. Администрацията на Байдън реагира прагматично и компетентно на най-голямата геополитическа криза за последните десетилетия, като първо предупреди за вероятността от военни действия, а след това предостави военна подкрепа на Украйна, като в същото време внимателно следеше рисковете от ескалация на конфликта.

Малцина от наблюдателите обаче, оцениха толкова комплиментарно първата година от управлението на Байдън. Повечето от тях не обърнаха внимание на разминаването между заявленията на администрацията преди руската инвазия и след нейното начало. Така например, още през 2021 представители на президентската администрация декларираха, че привързаността на Съединените щати към суверенитета на Украйна е "непоколебима". А през ноември същата година те, в частни разговори, обсъдиха изпращането на американски военни съветници в помощ на украинците. Но, към 24 февруари, когято започна руската инвазия, тонът на администрацията се промени драстично: беше заявено, че САЩ няма да участват пряко във военните действия в Украйна, а ще разчитат на икономическите санкции срещу Москва, военната помощ и разузнавателната подкрепа за Киев.

Днес е съвършено очевидно, че това беше правилния избор. Прякото участие на САЩ във военен конфликт с Русия, която разполага с ядрено оръжие, щеше да бъде катастрофална грешка. Това обаче поставя под въпрос стратегията на администрацията за предотвратяване на конфликта в предходните месеци. По всеобщо мнение, няколко седмици или дори месеци преди  началото на войната, Байдън е стигнал до извода, че цената на пряката военна конфронтация с Москва ще бъде прекалено висока. Американските официални лица открито обсъждаха въоръжаването на бъдещите украински въстаници след очакваната от всички победа на Русия. Но, ако те от самото начало са знаели, че шансовете за предотвратяване на конфликта не са големи и, че САЩ няма да се намесват пряко в него, защо не са обсъждали други политически варианти, например налагането на мораториум върху присъединяването на Украйна към НАТО? Защо продължиха да разиграват подобна изключително лоша карта с надеждата, че това по някакъв начин би могло да предотврати действията на Русия?

Най-вероятнияят отговор е, че във Вашингтон не са искали да признаят, че откритият отказ на САЩ да защитават Украйна би повлиял негативно на международния им имидж в период на ескалиращо съперничество. Това би демонстрирало, че възможностите на Америка са ограничени. Не можем да виним изцяло администрацията на Байдън за този когнитивен дисонанс. Идеята, че Украйна и Грузия някой ден ще влязат в НАТО - и, че възприемането на друг курс би означавало признание за ограничената мощ на САЩ - беше основната предпоставка за външната политика на страната, поне от времето на управлението на Джордж Буш-младши насам. И то въпреки, че много други страни членки на алианска отхвърляха тази идея.

Действително, особено след руските действия в Украйна през 2014, сред външнополитическите елити се смяташе, че членството на Украйна и Грузия в НАТО е нешо по-скоро желано, отколкото практически осъществимо. Както отбеляза няколко седмици преди началото на войната в Украйна Майкъл О'Ханлън от Института Брукингс: "Да казваш, че Украйна няма да влезе в НАТО в скоро време (ако въобще влезе) не е отстъпка към Путин, а признаване на реалността". Въпреки това, дори когато военната фаза на конфликта започна да придобива реални очертания, американските политици отказваха да признаят тази реалност, давайки ясно да се разбере, че няма да обсъждат с Русия каквито и да било ограничения в политиката на отворени врати на НАТО.

Не е ясно, дали постигането на някакъв компромис относно потенциалното членство на Украйна в НАТО би предотвратило войната. Руските искания Украйна да остане неприсъединила се държава, биха могли да попречат и на по-тесните връзки между Киев и ЕС, което мнозина украинци биха възприели далеч по-зле. Някои предполагат, че военната операция е била неизбежен резултат от ненаситните ревизионистки и имперски импулси на президента Владимир Путин. Неговата реторика позволява да направим извод, че той не разглежда Украйна като независима държава, а по-скоро като разбунтувала се руска провинция. Възможно е, той да беше решил да рискува при всички случаи, разглеждайки потенциалните териториални завоевания в Украйна като по-ценни от евентуалните политически отстъпки на Запада.

Би било голяма грешка обаче, да се твърди, че негъвкавата политика, прокарвана от Вашингтон в Източна Европа в течение на последните няколко десетилетия, не е изиграла никаква роля за възникването на украинския конфликт. Нежеланието да се обсъжда какъвто и да било алтернативен път за Украйна, Грузия, Молдова и други държави, доведе до формирането на токсична смес от политически спорове, опасения относно сигурността и имперски амбиции, което в крайна сметка изправи целия регион на ръба на войната. И какъвто и да се окаже окончателният резултат от конфликта в Украйна, фактът, че той въобще се случи, представлява крах на политиката в региона.

Защо се завръщат сферите на влияние

През 2017, когато в своята Стратегия за националната сигурност администрацията на Тръмп приветства завръщането на "съперничеството между великите държави", във Вашингтон възникнаха спорове относно това, как следва да се дефинира това понятие. Тогава малцина предполагаха, че това може да означава връщане към откритите въоръжени конфликти в периферията на Европа. Войната в Украйна обаче, извежда на преден план онези разходи, които би могло да повлече съперничеството между великите държави, особено ако се окаже неконтролируемо. Което с пълна сила потвърждава възможността за възникване на глобална катастрофа в случай, че американските политици не се откажат от еднополюсното си мислене.

В по-широк геополитически смисъл, конфликтът в Украйна бележи завръщането на борбата за сфери на влияние в световната политика. Казано по-простичко, сферата на влияние представлява географска зона, в която великата държава може да гарантира своите политически или икономически интереси, опитвайки се да не допусне това за съперничещите и сили, дори ако не контролира пряко въпросната територия. Вероятно заради факта, че понятието "сфера на влияние" се появява в периода на разцвет на имперския колониализъм или пък просто, защото често се използва на практика по откровено аморални начини, то придобива силно негативен отенък. Днес словосъчетанието "сфери на влияние" поражда асоциации с Конференцията в Ялта и произволната подялба на Европа след Втората световна война. Или пък с британския премиер Невил Чембърлейн, опитал се да "омиротвори" Хитлер в Мюнхен, през 1938. Критиците твърдят, че понятието "сфера на влияние" е морално неоправдано, защото с негова помощ великите държави обричат малките страни да страдат от посегателствата на по-големите си съседи.

Подобни подходи обаче, отразяват фундаментално неразбиране на концепцията. Не е задължително "сферата на влияние" да бъде нещо като сделка между една или друга велика сила, осъществявана за сметка на по-малките и уязвими държави. Най-често това е просто факт, категория на географията и мощта. Сферата на влияние е просто място, където една велика държава утвърждава своето господство, а другата се бои или не е склонна да и отправи предизвикателство, защото предполагаемите разходи са прекалено високи. Да си припомним например, случая с Афганистан: в писмото си от 1869 тогавашният руски външен министър уверява британския си колега, че Афганистан се намира "изцяло извън сферата, в която Русия би могла да оказва влияние". По-късно двете страни формализират това споразумение, освен това установяват ясни граници на своите зони на влияние в съседна Персия, в рамките на Англо-руската конвенция от 1907. И едното, и другото отразяват простата реалност: руснаците не вярват, че ползите от битката им с британците за Афганистан или за контрол над цяла Персия биха си стрували необходимите за това разходи и жертви.

Някои експерти смятат, че днес не можем да допуснем подобни договорки, твърдейки, че светът вече е надживял тези остарели колониални идеи и е навлязъл в по-просветена епоха. Истината обаче е доста по-различна. В еднополюсния свят, т.е в в периода на глобална американска доминация, последвал разпадането на Съветския съюз, САЩ просто нямаха нужда да се замислят за сфери на влияние, тъй като мощта им беше неоспорима. Харвардският професор Греъм Елисън го формулира достатъчно точно: по онова време политиката на САЩ престана да признава наличието на сфери на влияние "не защото тази концепция е остаряла, а защото целият свят на практика се превърна в американска сфера на влияние".

Така, когато през 1999, по време на интервенцията на НАТО в Косово, Русия заяви, че остатъчна Югославия е част от нейната сфера на влияние и изпрати група свои десантчици на "донкихотовска мисия" за овладяването на летището в Прищина, САЩ просто отхвърлиха с досада претенциите и. Беше ясно, че Москва, чиито десантчици бяха принудени да молят колегите си от НАТО да им доставят продоволствие и запаси, не е в състояние да подкрепи претенциите си със сила. По същия начин, когато в средата на 90-те години Китай реши да ескалира напрежението около Тайван, САЩ отговориха с масирана демонстрация на военна мощ, прехвърляйки група самолетоносачи през Тайванския пролив и принуждавайки китайските лидери да отстъпят.

Настойчивите заявления на Вашингтон от последните десетилетия, че вече не би трябвало да съществуват "сфери на влияние" бяха просто деклариране на американската глобална доминация и върховенство, също както и всички останали действия на САШ. Днес обаче, светът навлиза в период на оспорване на границите на американската мощ, тъй като Русия и Китай демонстрират нарастващи способности да отстояват интересите си в районите, прилежащи до техните граници.

Преди началото на руската инвазия в Украйна, Съединените щати отказваха да обсъждат политиката на отворени врати на НАТО по една ключова причина: това уж би могло да лиши държавите от Източна Европа от възможността за собствен външнополитически избор. Само няколко седмици преди войната, в отговор на въпрос относно политиката на отворени врати, американският държавен секретар Антъни Блинкен категорично заяви, че: "Няма да има промени. Съществуват основни принципи, към които се стремим да се придържаме и защитаваме, включително правото на държавите да избират собствените си механизми за сигурност и своите алианси".

Миналата 2022 показа обаче, че този подход не е достатъчен, отчасти защото не отчита ролята на руския фактор. Изправен пред перспективата на "излизането" на Украйна от руската орбита и невъзможността да постигне каквито и да било отстъпки от западните държави, Путин реши вместо това да рискува и да започне скъпоструваща военна интервенция. И въпреки че в хода на войната руските части претърпяха известни неуспехи, той се оказа готов да предприеме още по-радикални стъпки за да се опита да контролира Украйна - от масовата мобилизация на руската армия до масираните бомбардировки на украинската инфраструктура.

Резултатите не се оказаха особено удовлетворителни за Русия: на практика тя не съумява да постигне част от предварително заявените цели. Украйна продължава да се съпротивлава, а руската икономика се сблъсква с проблеми. Войната обаче се превърна в гигантско бреме за Киев, без да забравяме за значителните разходи и риска от ескалация за Европа и САЩ. Дори ако приемем, че военният конфликт в Украйна е история на успеха на администрацията на Байдън или нейните предшественици, този успех следва да се разглежда по-скоро като "пирова победа".

Конкуренцията между великите държави не е това, което си мислите

В една своя реч през 2008, тогавашният държавен секретар Кондолиза Райс заяви твърдата си превързаност към визията за света, "в който свръхдържавата се определя като такава не със своите сфери на влияние или налагането на волята си на по-слабите". Въпреки това, 15 години по-късно, тези характеристики на великата държава се връщат с двойна сила. Конфликтът в Украйна не само не опроверга сегашния жесток характер на международната политика, но и демонстрира неприятните реалности на битката за сфери на влияние между великите държави.

Освен това, той убедително демонстрира ограничените възможности на САЩ да сдържат глобалните играчи във важните за тях региони с невоенни седства. От друга страна, ангажирането на Вашингтон в преки военни действия в тези региони би довело до неприемливо високи рискове и разходи за американската нация, което призна и самият Байдън, заявявайки пред журналисти, че: "нямаме намерение да водим трета световна война в Украйна".

В същото време, външнополитическите елити във Вашингтон слабо осъзнават, че приципът за недопускане на войни между великите държави заради периферни интереси, следва да се прилага повсеместно. Да вземем например, Тайван: американското обществено мнение е категорично против прекия военен сблъсък с Китай заради острова, а и "военните игри" показват, че подобен избор може да има катастрофални последици за САЩ. Въпреки това, американските политици продължават да се заиграват с идеята за преминаване от традиционната политика на "стратегическа двусмисленост" на правителството на САЩ по отношение на Тайван, към по-твърдата позиция на открита военна подкрепа за острова. Предвид очевидно нарастващата решимост на Пекин да постигне "обединението" с Тайван, подобна стъпка на Съединените щати би означавала повтаряне на същите грещки, които бяха допуснати в Украйна. Всеки опит да се обясни на Китай, че Тайван е извън сферата му на влияние може да доведе до война, каквато САЩ биха искали да избегнат. Каквото и да твърдят критиците, признаването на факта, че някои държави могат да разполагат с повече власт и влияние в прилежащите им региони, не обрича автоматично малките страни да бъдат завоювани от по-големите си съседи. Да си припомнем още веднъж случилото се през миналата 2022: въпреки признанието, че пряката намеса ще се окаже прекалено скъпа и рискована, САЩ въобще не изоставиха Украйна на произвола на съдбата. Напротив, американското правителство предостави на Киев съществена военна и финансова помощ, щателно подбрана така, че да бъде под прага, който би могъл да доведе до разширяване на противопоставянето. Тоест, Украйна може да бъде извън сферата на влияние на САЩ, но това няма да попречи на Вашингтон да и помага да се съпротивлява против включването и в руската сфера на влияние.

Подобна стратегия може и следва да се използва и в други региони. Малките държави могат да разширяват собствения си военен потенциал и да получават подкрепа от други страни, за да отбият апетитите на по-големите си съседи. Например, вместо демонстративни действия, предполагащи подкрепа за независимостта на Тайван, съответните американски институции би следвало да инвестират в отбраната на острова, разчитайки на диверсифицираната стратегия на "бодливото свинче". Освен че е много по-ефективно, подобно увеличаване на военната мощ да се осъществява далеч преди избухването на потенциалната война, тази стратегия би мога дори да предотврати бъдещия конфликт.

Но, за да започнат да я прилагат на практика, американските политици следва да извлекат правилните поуки от военния конфликт в Украйна. Ако във Вашингтон съумеят да се откажат от преждевременния триумфализъм, да признаят практическите предели на американската мощ, научат се да делегират отбраната на други държави, намиращи се на "върха на копието" и свикнат с "двусмислието", необходимо за успешното лавиране в онези опасни зони, където се пресичат сферите на влияние на големите сили, САЩ може би ще успеят да избегнат очертаващата се катастрофа.

*Старши научен сътрудник в Центъра „Стимсън” и доцент в Джорджтаунския университет, анализатор на „Форийн Афеърс”