29
Пет, Сеп
23 Нови статии

Трансформацията на външнополитическите приоритети на Армения

брой 1 2023
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Спецификата на арменската външна политика в момента се определя от резултатите от Втората Карабахска война през есента на 2020, която промени радикално силовия баланс в региона.

Основната последица от поражението на Армения във войната бе не само съществената промяна на външнополитическия курс на Ереван, но и безпрецедентната от поне сто години насам ситуация, в която Турция реално претендира за влияние в Армения.

На този фон, продължаващият конфликт между Русия и Запада заради войната в Украйна може да катализира осъществяващите се в страната процеси, в резултат от което не може да се изключва и промяната на външнополитическите приоритети на Ереван.

Еволюцията на проблема с Нагорни Карабах

Консервираният и лишен от перспектива за разрешаване нагорнокарабахски конфликт тлееше в продължение на десетилетия. На практика, тази ситуация устройваше почти всички - както самия, непризнат от никого, Нагорни Карабах и Армения, така и основните световни силови центрове - посредници за разрешаването на проблема (Русия, САЩ и ЕС), разбира се с изключение на постепенно усилващият се и обзет от желание за реванш Азербайджан. Вяло протичащият процес на преговори или по-скоро имитацията на такива, беше прекъснат донякъде от продължилият четири дни арменско-азербайджански въоръжен сблъсък през април 2016. Показателно е, че тази кратка и кръвопролитна война, приключила без значим успех на нито една от страните, беше представена пред арменското общество едва ли не като победа на Ереван и Степанакерт ("столицата" на Нагорни Карабах). Всъшност, това беше само "разузнаване с бой", което показа на Баку слабостите на карабахските въоръжени сили и неспособността на Ереван да взема нестандартни и ефективни военно-политически решения (например, да признае едностранно независимостта на т.нар. Нагорнокарабахска република).

След 2016 преговорният процес изпадна с състояние на своеобразна анабиоза, ако не броим краткият и изначално лишен от позитивно съдържание тласък през 2018, т.е. непосредствено след идването на власт на Никол Пашинян и неговата партия. Смяната на властта в Ереван, на фона на фактическата липса на очакваните реформи във всички сфери, включително и военната, породи определени надежди и катализиреа амбициозните планове на Баку. В резултат на 44-дневната Втора Карабахска война (27 септември - 10 ноември 2020), която бе добре подготвена и отлично осъществена от азербайджанските въоръжени сили, армията на Нагорни Карабах беше разгромена. Арменската военна машина не се намеси, доброволческото движение не изигра сериозна роля, а "международната общност" на практика даде на Баку "карт бланш" да постигне онова, което беше планирал. Широко рекламираната "защитна фронтова линия" на арменската армия около Нагорни Карабах престана да съществува, общата граница между самообявилата се република и Иран беше прекъсната, а южната и част, включително стратегическият град Шуша, бяха загубени. При това моментът беше отлично подбран - президентските избори в САЩ, пика на пандемията от коронавирус и продължаващата миграционна криза в Европа, без да броим ескалацията на напрежението между Москва и Киев.

След приключването на войната, Азербайджан си поставя две основни задачи: да убеди Армения, Русия, САЩ и ЕС, че проблемът с Нагорни Карабах действително е изчерпан и да деблокира транспортната връзка между Азербайджан и Турция. Третият важен въпрос - проблемът за делимитирането и демаркирането на границиите между Армения и Азербайджан се използва най-вече като средство за натиск върху Ереван. Показателно е, че сред формулираните от Баку "пет точки", които трябвашще да залегнат в основата на арменско-азербайджанското мирно споразумение, са взаимното признаване на териториалната цялост на двете държави (т.е. фактическото признаване от страна на Ереван, че Нагорни Карабах е част от Азербайджан), делимитирането и демаркацията на държавните граници и възстановяването на транспортните комуникации.

В същото време, в самата конфликта зона, Баку възприе тактика на постепенно решаване на проблема, чрез "ликвидирането на предмета на преговорите". Периодичното изостряне на ситуацията в резултат от обстрелите и локалните въоръжени сблъсъци (които бяха особено интензивни в началото на август 2022), задълбочаването на битовите проблеми (водоснабдяване и т.н.), както и постоянният пропаганден натиск - всичко това целеше постепенното изтласкване на останалото в Нагорни Карабах арменско население. Което пък, автоматично би поставило и въпроса за прекратяването на руската миротворческа операция, още повече, че - както твърдят властите в Ереван - тя не разполага с пълноценен "международен мандат". Неслучайно след ескалацията на сблъсъците през август 2022 на достатъчно високо равнище беше заявено, че "арменското общество има редица въпроси относно съдържанието и същността на миротворческата мисия в Нагорни Карабах". Всъщност, въпросните сблъсъци бяха поредното "разузнаване с бой" за Азербайджан, който искаше да разбере, как ще реагират руснаците на действията му. Както изглежда, в Баку смятат, че преговорният процес и събитията около Нагорни Карабах се развиват прекалено бавно. Затова Азербайджан трескаво търси възможности за ускоряването им, с цел арменската страна да бъде принудена да приеме постигането на мир при условията, поставени от Баку. Истината е, че по съветско време границите между южнокавказките съюзни републики на практика не бяха делимитирани и осъществената по-късно демаркация и делимитация на границите на Азербайджан със съседите му бе свързана със сериозни отстъпки от страна на Русия и, особено, на Грузия, която дори се лиши от част от националната си светиня - манистирския комплекс Давид Гареджа. И тъй като различните карти дават аргументи на всяка от страните, компромисът е възможен или чрез взаимни отстъпки, или под силен натиск. Поредното изостряне на ситуацията на арменско-азербайджанската граница беше резултат именно от силовия натиск на Баку. Тоест, азерите предпочетоха "насилствената демаркация", която след това да бъде легализирана на масата за преговори и която представлява отличен коз за разрешаването на два възлови проблема - отказа на Ереван от възобновяване на темата за бъдещето на Нагорни Карабах и съгласието му за създаване на транспортен коридор Азербайджан-Нахичеван.

В резултат от това, в течение на два дни, през септември 2022, станахме свидетели на пълномащабни военни действия, при това вече не в зоната на Карабах, а директно между Армения и Азербайджан. Което стана повод експертите да припомнят за ангажиментите на Русия, както и на доминираната от нея Организация на Договора за колективна сигурност (OДКС), към Армения при нападение на член на Организацията. Още повече, че Ереван поиска помощ за преустановяване на агресията именно от ОДКС. Разбира се, двете страни в конфликта се обвиняваха взаимно за случилото се, макар че бяха налице всички белези, че ескалацията е инициирана от Азербайджан. Показателно е обаче, че в региона така и не бе изпратена мисия от наблюдатели на ОДКС, а предложението на нейния генерален секретар Станислав Зас за създаване на работна група, която да осъществява постоянен мониторинг на ситуацията си остана само добро пожелание.

Резултат от това беше спадът в доверието на арменското общество както към ОДКС, така и към Русия. Факт е, че Баку съзнателно избра момента за ескалация, възползвайки се от това, че Москва е заета с войната в Украйна, а Западът – с противопоставянето на Русия.

Разбира се, в момента никой сериозен арменски политик не би поставил въпроса за излизането на страната от ОДКС, най-малкото поради липсата на разумна алтернатива. Ереван обаче ясно показа отношението си към оказалите се неработещи гаранции за сигурност като отказа да участва във военните учение на ОДКС, провели се през септември и октомври 2022 в Казахстан.

Новите реалности в Южен Кавказ

През последните над трийсет години карабахският конфликт беше най-важния външнополитически въпрос за Армения. Както е известно, независимата арменска държава възникна на вълната на масовите протести в съветска Армения, чиито участници настояваха за присъединяването на населения с етнически арменци Нагорни Карабах към Арменската ССР, след което последва първата война с Азербайджан (1992-1994) и проточилите се с десетилетия преговори за разрешаване на конфликта между двете постсъветски републики с посредничеството на водещите световни сили. Ще припомня, че дори решението на Ереван да се ориентира към Евразийския икономически съюз (вместо да подпише споразумение за асоциация с ЕС) беше обяснено от тогавашния президент Серж Саргсян с необходимостта да се гарантира сигурността на страната, в контекста на нерешения карабахски конфликт.

Поражението, което претърпя Армения в 44-дневната Втора Карабахска война през есента на 2020, драматично промени силовия баланс в региона и сериозно ограничи възможностите на Ереван. На практика, страната престана да бъде гарант за сигурността на арменското население на Арцах (както арменците наричат Карабах), прехвърляйки отговорността за това на руските миротворци. Армията за отбрана на Арцах вече не се попълва с доброволци от Армения, а самата Карабахска република не само беше лишена от 3/4 от своята територия, но и от изгражданата с година отбранителна линия. Поради това, както и предвид факта, че в Арцах живеят по-малко от 150 хиляди души, в момента сигурността му изцяло зависи от руските миротворци и готовността на Москва да не допусне Баку да реши окончателно карабахския въпрос със сила.

Ереван се опитва да компенсира отказа си от участие в гарантирането на сигурността на населението на Арцах, увеличавайки финансовата помощ за републиката. Така, през 2021, бюджетът на т.нар. Нагорнокарабахска република е нараснал с ъс 122%, достигайки 174 млрд. драма (440 млн. евро), при положение, че през 2019 финансовата помощ на Армения е била 57,8 млрд. драма, а през 2021 - 128 млрд. драма.

Що се отнася до проблемите на сигурността, следва да отбележа, че след разполагането на руските миротворци в Карабах, Азербайджан прехвърли натиска си към границата с Армения. От май 2021 насам азербайджанските части неколкократно нахлуваха на международно признатата територия на Армения, което през ноември 2021 дори доведе до най-големия след края на войната сблъсък между армиите на двете страни. Тази тактика на Баку преследва няколко цели. От една страна, азерите искат да накарат Армения и международната общност да забравят за карабахския въпрос на фона на напрежението по арменско-азербайджанската граница и - спекулирайки със заплахата от нова война - да постигнат признаването на Карабах за част от Азербайджан (какъвто бе до 1991). От друга страна, азербайджанските части заемат стратегически важните височини в граничните територии на Армения за да отслабят възможността на арменската армия да окаже ефективна съпротива в случай на нова война.

Новият подход на Ереван към карабахския въпрос

След поражението на страната му във войната премиерът Никол Пашинян заяви, че Армения възнамерява за постави началото на "мирна епоха" в региона.След което, както той, така и депутатите от управляващата партия Граждански договор започнаха активно да прокарват тезата, че нормализацията на отношенията с Азербайджан и Турция няма алтернатива, въпреки продължавашите инциденти по границата с Азербайджан и в Арцах и публичните признания на Баку, че целта му е връщането на Нагорни Карабах.

В тази връзка Ереван промени и подхода си към процеса на преговори. Както заяви пред парламента самият Пашинян, ако в миналото в основата на арменската концепция за разрешаване на нагорно-карабахския конфликт е бил независимият статут на Карабах, който да гарантира сигурността и правата на местното арменско население, сега Армения поставя на първо място, гаранциите за сигурността и правата и, въз основа на това, решаването на въпроса за статута на Карабах/Арцах. Според Пашинян: "В момента статутът не е цел, а средство за гарантиране на сигурността, правата и свободите на арменците от Нагорни Карабах. Този дискурс е по-разбираем за международната общност и изяснява нашите цели и съшността на нагорно-карабаския проблем. Има обаче и един много важен фактор: следва да разглеждаме като възможно решение всеки статус, който наистина гарантира сигурността, правата и свободите на арменците от Нагорни Карабах".

Арменските власти обясняват промяната на подходите си в процеса на преговори с позицията и призивите на международната общност. Както посочва в тази връзка Пашинян: "Днес световната общност ясно ни дава да разберем, че да бъдем единствената държава в света, която не признава на двустранно равнише териториалната цялост на турския съюзник Азербайджан, представлява голяма опасност не само за Арцах, но и за Армения. Международната общност изисква от нас да свалим малко летвата по въпроса за статута на Нагорни Карабах и по този начин да постигнем по-голяма международна консолидация около Армения и Арцах. В противен случай не бихме могли да разчитаме на международната общност и то, не защото тя не иска, а защото няма да може да ни помогне".

Активизацията на Брюксел

В случая е показателно, че изказването на Пашинян относно призивите на международната общност "да бъде свалена летвата" по отношение на арменските искания в преговорите за Карабах беше направено след посешението му в Брюксел през април 2022, където се срещна и преговаря с президента на Азербайджан Илхам Алиев при посредничеството на председателя на Европейския съвет Шарл Мишел (още три срещи в същия формат се проведоха в Брюксел - отново през април, а също и през май и в края на август).

На фона на рязкото влошаване на отношенията между Русия и Запада след началото на руската инвазия в Украйна, ЕС демонстрира нарастваща активност в преговорния процес за Карабах. Срещата в Брюксел през април беше първата между ръководителите на Армения и Азербайджан след военните сблъсъци в Карабах в края на март. Впрочем, последните също бяха косвено свързани с войната в Украйна - така, ако преди началото и азербайджанската армия се ограничаваше само със стрелба срещу арменските позиции, след като в Баку стигнаха до извода, че руснаците са затънали в Украйна, преминаха към активни действия, завземайки отделни селища и стратегически височини в Карабах.

Двете срещи на Алиев, Пашинян и Мишел в Брюксел доведоха до това, че ЕС на практика започна да прокарва и реализира всички договорености относно делимитиране на границата и деблокиране на комуникациите в региона, които бяха постигнати преди това с посредничеството на Русия. При това обаче, самата Русия въобще не бе спомената в хода на срещите. След втората среща между Пашинян, Алиев и Мишел, последва и първата среща на азербайджанската и арменска комисии за делимитиране на границата. Тази безпрецедентна активизация на Брюксел едва ли щеше да е възможна, ако Минската група на ОССЕ (създадена преди 30 години с цел постигане на мирно разрешаване на Карабахския въпрос, под председателството на Русия, САЩ и Франция и с участието на Беларус, Италия, Германия, Турция, Финландия и Швеция, както и Армения и Азербайджан) функционираше нормално. Но, ако преди 44-дневната Втора Карабахска война, позициите на държавите-съпредседателки на групата общо взето съвпадаха, след тристранната декларация от 9 ноември 2020, сложила край на войната и очертала водещата роля на Русия в процеса на преговори, недоволството на Вашингтон и Париж от "монополизирането" на процеса от Москва започна да ескалира. А след рязкото изостряне на отношенията с Русия заради Украйна, Минската група на практика спря да функционира, а САЩ и Франция заложиха на Европейската комисия, като конкурент на руснаците, в процеса на преговорите.

Естествено, всичко това провокира недоволството на Москва. От една страна, тя обвинява САЩ и Франция, че са блокирали работата на Минската група, а от друга - напомня, че в своята посредническа мисия ЕС е принуден да се опира на тристранните декларации на ръководителите на Армения, Азербайджан и Русия и съдържащите се в тях договорености.

Плюсовете за Баку и минусите за Ереван

Конфликтът между съпредседателите на Минската група на ОССЕ беше изцяло от полза за Баку и постави Ереван в още по-трудно положение в хода на преговорите. След Втората Карабахска война азербайджанските власти последователно заявяват, че въпросът е решен и Минската група вече няма с какво да помогне. Действайки от позицията на победител и разчитайки на тесния си съюз с Турция, Баку на практика провокира конкуренция между Русия и Запада за това, кой пръв ще накара Армения да признае Карабах за част от Азербайджан.

Баку и преди умело използваше интереса на западните държави към неговите енергоносители, но след като ЕС се ориентира към пълен отказ от руския газ и петрол, значението му за Запада рязко нарасна. Още повече, че според Вашингтон и Брюксел, разрешаването на карабахския конфликт ще ограничи съществено възможностите на Русия да влияе на Азербайджан и Армения, тъй като възможностите на Москва да оказва натиск върху Баку и без това са ограничени, а ако Армения загуби Карабах и нормализира отношенията си с Азербайджан и Турция при техните условия, въпросът за по-нататъшната целесъобразност на военно-политическия алианс с Русия несъмнено ще стане особено актуален за арменската общество. Последният и без това е обект на остри критики от страна на прозападните медии, партии и НПО, които в последно време значително увеличиха влиянието си при формирането на обществените настроения в Армения. При това, според западните стратези, обещаната от ЕС и САЩ финансова помощ през следващите пет години (2,6 млрд. евро, основната част от които са кредити и възможни инвестиции) ще помогне на арменското общество да приеме по-лесно отказа от независимия статут на Карабах. Тук е мястото да напомня и, че САЩ и ЕС планират да финансират и съвместните програми на Армения и Азербайджан за промяна на начина, по който общественото мнение в тях възприема карабахския проблем.

Според Вашингтон и Брюксел, най-лесно изглежда разрешаването на конфликта да бъде постигнато за сметка на арменската страна. След края на войната Никол Пашинян неколкократно даваше да се разбере, че е склонен да отстъпи от очертаните от самия него "червени линии" и да продължи преговорите. Така например, той на практика се отказа от поставените предварителни условия за продължаване на преговорите - освобождаването на всички арменски пленници и изтеглянето на азербайджанските части от окупираните територии на Армения.

Всъшност, за самия Пашинян, основната пречка пред подписването на мирен договор с Азербайджан си остава страхът, че това би могло да му струва властта, а може би и главата. Твърденията му пред Парламента, че международната общност настоява "да бъде свалена летвата" на исканията относно статута на Карабах, накара опозицията да инициира масови протестни действия и то при положение, че мнозина обикновени арменци все още не могат да повярват, че сегашните управляващи в Ереван са склонни официално да се откажат от Арцах. Не бива да се изключва обаче, че след поредния неуспешен опит на опозицията да отстрани Пашинян от властта с помощта на улични протести, управляващите все пак ще поемат риска да подпишат мирен договор с Азербайджан. Още повече, че - както показва практиката от последните две години - САЩ и ЕС са склонни да си затворят очите за евентуални антидемократични и откровно репресивни действия на арменското правителство срещу опозицията, ако сметнат, че това ще му помогне да постигне разрешаването на карабахския конфликт.

В последно време проправителствените и прозападни медии и политици упорито прокарват в арменското общество тезата, че - наред с бившите управляващи в Ереван - Русия е основния виновник за поражението на Армения във Втората Карабахска война и действа съвместно с Азербайджан и Турция. Което пък води до сериозен спад на проруските настроения сред обикновените арменци. Впрочем, самата руска политика също помага на противниците на Москва да прокарват подобни твърдения. Истината е, че в момента Русия не предлага съществено различаващ се от западния план за разрешаване на карабахския конфликт. Включително, защото е прекалено концентрирана върху случващото се в Украйна, без да игнорираме факта, че традиционно подценява необходимостта да полага сериозни усилия за спечелване симпатиите на народите в постсъветското пространство. Вероятно руските власти смятат, че ще могат да компенсират сегашните отстъпки пред тандема Баку-Анкара, ерозиращи позициите им в региона, след успешното приключване на войната в Украйна. И тъкмо поради това, Москва се опитва да докаже водещата си роля в региона с подписването и реализацията на споразумения, осъществени под собствената и егида. Макар че, както вече посочих, нормализацията на отношенията на Армения с Азербайджан и Турция само за сметка на арменската страна, може да доведе до това Русия не само да загуби новата си база в региона, в лицето на своята миротворчески мисия в Карабах, но и да постави под въпрос по-нататъшното присъствие на 102 руска военна база и граничните части на руснаците в Армения.

Междувременно, по време на посещението си в Ереван през септември, председателката на Камарата на представителите в Конгреса на САЩ Нанси Пелоси открито обвини Баку за ескалацията на конфлекта, намеквайки, че страната и би могла да окаже военна помощ на Армения. Впрочем, още преди това Вашингтон обвини Азербайджан, че обстрелва арменската територия. Разбира се, алтернативата, предложена от Пелоси на Ереван, не означава преориентация на Армения към НАТО заради ключовата роля на азербайджанския съюзник Турция в алианса. Друг е въпросът, доколко подобна алтернатива въобще съществува, тъй като е много съмнително, че САЩ биха склонили да се кофронтират открито с Баку и Анкара заради Армения. По-важното обаче е, че се опитват да внушат на последната, че може да разчита на американската подкрепа (включително по време на срещата между държавния секретар на САЩ Антъни Блинкен и американския съпредседател на Минската група  Филип Рикър с арменския външен министър Арарат Мирзоян, провела се през септември 2022 във Вашингтон).

В тази връзка ще припомня, че в края на септември съветникът по националната сигурност Джейк Съливан се срещна с колегите си от Армения и Азербайджан Армен Григорян и Хикмет Хаджиев и оцени разговорите с тях като "открити и конструктивни". Според арменската посланичка във Вашингтон Лилит Макунц, на срещата в Белия дом е била разработена пътна карта за по-нататъшните мирни преговори между двете страни. Самият Григорян пък посочи, че е обсъдил със Съливан "как можем да укрепим американско-арменските отношения", като, според него, сферите на потенциалното бъдещо сътрудничество са сигурността, енергетиката, дипломацията и икономическикте отношения. Все още не е ясно, дали укрепването на двустранните отношения ще засегне и военната сфера. Както е известно, през септември 2022 арменския министър на отбраната Сурен Папикян посети Пентагона. Впрочем, показателно е също, че според Григорян, страната му вече обсъжда нормализацията на отношенията с Анкара и двете страни принципно са се споразумели да отворят границата си за транзит на стоки и хора, макар че в началото това ще касае само граждани и компании от трети страни.

В известна степен, Ереван беше подкрепен и от ЕС, както и от Иран. Катастрофалното отслабване на Армения и усилването на турско-азербайджанския алианс, претендиращ за "транспортен коридор" в непосредствена близост до иранската граница силно безпокои Техеран и тъкмо поради това, в официалните ирански изявление се акцентира върху недопустимостта от ревизия на границите между страните в конфликта. Друг въпрос е, че цялата тази словесна подкрепа от страна на Русия, ОДКС, САЩ, ЕС и Иран не може да бъде трансформирана от Ереван в реален международен натиск върху все по-самоуверения Азербайджан. Очевидно азербайджанският натиск върху Армения ще продължи, а отслабената Армения едва ли ще може да му се противопостави сериозно.

Както е известно, в рамките на провелия се в началото на октомври 2022 в Прага първи форум на т.нар. Европейска политическа общност (създадена по инициатива на Франция и включваща всички европейски държави, без Беларус и Русия), се осъществи "историческа среща" между ръководителите на Азербайджан, Армения и Турция. Между другото, това бе първият личен контакт между арменския премиер Пашинян и турския президент Ердоган, като след срещата последният заяви, че "вярва искрено" в нормализирането на отношенията на страната му с Армения. Показателно е, че преминалата в толкова топла атмосфера среща, се проведе непосредствено след поредното изостряне на ситуацията по арменско-азербайджанската граница в средата на септември, когато азерската армия на практика нахлу на територията на Армения, нанасяйки и тежки загуби. Още по-показателно обаче е, че преговорите между Пашинян, Ердоган и Алиев в Прага протекоха изцяло в интерес на турско-азерската ос. Тук е мястото да напомня, че в навечерието им проправителственият еревански вестник "Айкакак жеманак" ("Арменско време"), чиито главен редактор е съпругата на премиера Пашинян - Ана Акопян, публикува (цитирайки "достоверен източник") списък с петте основни искания на Азербайджан към Армения: разпускане на Армията за отбрана на Нагорни Карабах; признаването на Нагорни Карабах за част от Азербайджан, при това вероятно без автономен статут; осигуряване на коридор между Азербайджан и неговия ексклав Нахичеван през територията на Армения; стартиране на процеса за делимитиране и демаркиране на арменско-азербайджанската граница в съответствие с картите от 1919-1920; изясняване съдбата на безследно изчезналите азери още по време на Първата Карабахска война през 1991-1994.

На практика, преговорите в Прага следваха именно този дневен ред. Арменската страна не изрази каквито и да било претенции, оставяйки инициативата в ръцете на Ердоган и Алиев. Последвалото заявление на турския президент, че "Армения следва да реши правните въпроси с Азербайджан и незабавно да подпише мирно споразумение", означава че текстът на въпросното споразумение вероятно вече е уточнен и остава само да се формулира подходящата правна обосновка. Но по-важното е, че нито Франция (в лицето на Макрон), нито Съветът на Европа (в лицето на Шарл Мишел) оказаха подкрепа на Пашинян в Прага, а аматьорският опит на арменския премиер да "балансира" срещата си с Ердоган, с последвалата непосредствено след това среща с гръцкия премиер Мицотакис се провали, защото се оказа, че Пашинян не е в състояние да предложи никакви реални съвместни инициативи с Атина.

Някои изводи

Според редица, включително и арменски, експерти, освен Турция и Азербайджан, най-голяма полза от рязко нарасналата дипломатическа активност на премиера Никол Пашинян ще извлекат САЩ и ЕС, докато резултатите от нея за самата Армения (и особено за арменците от Карабах) изглеждат повече от съмнителни. В Брюксел вече обявиха през октомври, че ще изпратят до 40 свои експерти като наблюдатели по границата между Армения и Азербайджан. Преди това пък, френският президент Макрон напомни за "специалните връзки" между страната си и Армения и, поне на думи, изрази своята подкрепа за нея в конфликта и с Азербайджан. В случая интересът на Париж е очевиден и е свързан, от една страна, с "изтласкването" от зоната на съприкосновение на руските миротворци, разположени там в съответствие със споразумението от ноември 2020, а от друга - с необходимостта да не се допусне тоталната турска доминация в Южен Кавказ.

Едностранната и на практика фиктивна подкрепа на ЕС за Ереван обаче, със сигурност ще провокира острата реакция на Баку и стоящата зад него Анкара и дори може да доведе до нови бойни действия. В Брюксел не биха искали да допуснат подобно развитие, тъй като много разчитат на Азербайджан като алтернативен на Русия доставчик на природен газ на европейския енергиен пазар. При всички случаи, по-натъшната интернационализация на конфликта и въвличането на нови играчи в него, едва ли ще способстват за мирното му разрешаване и дори могат да провокират нова голяма война в Южен Кавказ. Подобно развитие вероятно би донесло нови проблеми на Русия, но със сигурност би могло да доведе до окончателното ликвидиране на Армения, като самостоятелна държава. Именно това вероятно е било и основната тема на разговорите между президентите на Армения, Азербайджан и Русия, провели се на 31 октомври 2022 в Москва.

 

*Българско геополитическо дружество

 

Поръчай онлайн бр.4 2023

Поръчай онлайн бр.4 2023 на списание Геополитика в BeautyHealth.bg