Политиката на България по съвременните измерения на македонския въпрос в условията на глобализация и регионализация

През последвалия период са предлагани различни форми за неговото решаване: териториално обединение на българския народ, развитие на идеята за автономия на Македония (и Одринско) до независима Македония, обособяването на Македония като звено в Балканската федерация и т.н. Всички тези проекти са свързани с териториални промени, което е пораждало съпротивата на съседните балкански държави и техни ответни действия, изразяващи се в подмяна на етническия състав (окончателно в Беломорска Македония в Гърция през 1949) или на етническото самосъзнание на българите като основна част от населението (Вардарска Македония след 1944, днес Северна Македония). Държавните граници, разделили през 1913 географската област Македония, обаче остават практически непроменени.

Северна Македония формално се отдели от Югославия през 1991, в резултат от което София за първи път получи възможността пряко да се договаря със Скопие. Българските свръхочаквания обаче се оказаха илюзорни, а поведението на властите край Вардар напълно оправда използваното до началото на 2019 в международното общуване име Бивша югославска република Македония. Авторите на това название едва ли са си давали сметка, че то точно отразява съхраненото влияние на Белград в почти всички обществено-политически, икономически и културни сфери.

През изминалите години след началото на демократичния преход през 1989 България се опита да възстанови съществувалите в миналото духовни връзки с Македония, но поради колебливия и непоследователен подход, не постигна съществени резултати. След наложеното през 2020 българско вето върху началото на преговорния процес за евроинтеграцията на Скопие, отношенията между двете страни, които поради влиянието на Белград и Москва никога не са били добри, достигнаха точката на замръзване. В случая не става въпрос, чия е основната вина за този резултат, а как той да се преодолее.

Необходимостта от нов подход

Посоченото състояние на двустранните отношения ясно указва за нуждата от нов подход от българска страна, но на практика такъв липсва. Поради тази причина контролираните медии в Северна Македония асоциират България основно с нейната стара политика по македонския въпрос, на което София не съумява адекватно да се противопостави. Въпреки че след казуса „Косово”, анексирането на Крим от Русия през 2014 и непризнатото присъединяване през 2022 на части от Украйна (т.н. Луганска и Донецка народни републики), постулатът за непроменяемост на европейските граници е силно разклатен, в чисто теоретико-практичен аспект, противно на внушенията на пропагандата в Скопие, България освен че няма желание, очевидно не притежава и подготовка и ресурс да провежда такъв тип опасна за сигурността на Балканите политика. Липсата на нов български подход обаче безспорно създава програмен вакуум, което улеснява оставането на Северна Македония в зоната на постюгославското пространство и е логичен отговор за причината за неуспехите на българската политика в тази посока.

В същото време, на ниво многостранно сътрудничество, България постигна успехи като например разработването на предложението на френското председателство на ЕС с поставянето на определени условия пред Скопие или блокирането на внесения в Сената на САЩ проект за резолюция 741, предлагаща септември 2022 да бъде обявен за „Месец на македонското наследство и честване на македонския език, история и култура на македонските американци и техния невероятен принос за САЩ“. Този успех е важен, но не е достатъчен за спечелване сърцата на обикновените граждани на Северна Македония. Практиката от изминалите 30 години показва, че без промени в постюгославската рамка, няма условия за възникване на обективни предпоставки за обрат в двустранните отношения. България не само не се ползва с авторитет сред тази част от северномакедонските граждани, които са изградили нова македонска идентичност, но губи влияние и сред другата част от тях, които въпреки явната и скрита дискриминация продължаваха да съхраняват, в една или друга степен, българско самосъзнание и да наричат говоримия от тях език български. Тъй като от страна на българската дипломация не са разработени действащи механизми за подкрепа на лицата с българско самосъзнание, при всеки опит за негова изява върху тях се стоварва наследения от югославската епоха тоталитарен подход на държавата. Поради тази причина въпросните българи се маргинализират (достъпът им до образование, трудова реализация в държавния сектор, а понякога и до здравеопазване, е ограничен, като в същото време са подлагани на тотален административен натиск) или са принудени да се съобразяват с прилаганите срещу тях мерки за дебългаризация, което при всички случаи се отразява неблагоприятно върху междупоколенческата приемственост.

Досегашната българска политика към Скопие не само че не можа да отговори на основното предизвикателство – съхраняване на българското социокултурно наследство (и пространство) в днешна Северна Македония – но очевидно не е разработила алтернативен проактивен подход, в който да залегнат предимствата от протичащите в планетарен мащаб промени. Днес в света много от последиците от насажданата в дадени региони териториалната затвореност и обособеност се преодоляват от процеса на глобализация. Той променя системата на доскорошните международни отношения, преодолява досегашните граници и при всички случаи влияе върху посоката на развитие. Въпреки че глобализацията безспорно има и негативни страни, тя е неизбежна, а възможността за преодоляване на границите като бариера пред движението на културни ценности и идеи е възможност за България да преодолее блокадата, наложена и чрез контролираната информационна среда в Северна Македония. Съвременните средства за интерактивна комуникация и проникваемостта на електронните медии са неизползван инструмент за справяне с умишлено поддържаните стари проблеми и напрежение.

Подобно преосмисляне на досегашната пасивна българска регионална политика е необходимо и заради това, че твърденията, че националните държави бързо ще се трансформират в хода на глобализацията, не се сбъдват. Така например, през 2005 са правени прогнози, че към 2025 националните държави ще изчезнат и на тяхно място ще се появят вътрешни субекти („градове-държави“) или регионални обединения („държави-региони“). Към момента това очевидно не се случва, а националната държава, въпреки безспорните и изменения, още дълго време ще бъде основен субект на международното право. Успоредно с това обаче, някои от наддържавните социокултурни обединения придобиват все по-голямо значение в съвременната геополитика. Пример за това е наблюдаваната консолидация на албанския фактор в западната и централната част на Балканския геополитически хоризонтал, обхващаща Албания, Косово и части от Северна Македония и Черна гора.

На този фон концепцията за национална сигурност, която е присъща основно на националните държави, следва да бъде модифицирана не само в областта на анализа на заплахите, идващи отвъд държавните граници, но и в разработването на мерки, обезпечаващи функционирането на наддържавни социокултурни обединения, придаващи ѝ по-голяма сигурност и геополитическа тежест. Въпреки че е желателно, не е задължително подобни обединения да възникват непременно на базата на двустранни или многостранни договори. Така например консолидацията на албанския фактор на Балканите започва през период, когато между Албания на Енвер Ходжа и Югославия на Тито съществува силен антагонизъм. Турция също засилва своето социокултурно влияние на Балканите, като в повечето случаи разчита на собствени инициативи, а не на двустранни договорености.

През 1962 съветникът на Тодор Живков по македонския въпрос Иван Александров в своите засекретени бележки пише: „За „истината“ по македонския въпрос световната общественост се осведомява от югославска страна. В приятелските ни страни не знаят истината. А ние имахме силни и верни приятели, които в нужда биха ни подкрепили… Нашата икономика е далеч по-добра от югославската. Това ни прави по-силни и ако се наложи, открито можем да говорим по македонския въпрос“. Тогавашното българско държавно ръководство, най-вече поради натиска на Москва, не се съобразява във външната си политика с този анализ. От тогава са изминали 60 години, от които повече от 30 в условията на преход към демокрация, но въпреки това в международната си дейност България не е преодоляла инерцията и слабостите си по съвременните измерения на македонския въпрос, останали в наследство от тоталитарния период.

В наши дни глобализацията силно е разклатила старата концепция за „богатия Север“ и „бедния Юг“ и в наши дни някои нейни теоретици разделят света на условен „център“, „полуцентър“ и „периферия“. Това не са толкова географски, колкото икономически и външнополитически категории, като към центъра се отнасят развитите държави, а сред тях спадат и тези в Европейския съюз. От тази гледна точка, България, макар и с известна условност, е част от глобалния „център“. В същото време Северна Македония чрез желанието си да стане член на ЕС се стреми да бъде и част от „центъра“, но към настоящия момент е в „полуцентъра“.

През 2021 България има брутен вътрешен продукт по пазарни цени от 71077 млн. евро. За същата година този показател за Северна Македония е 11734 млн. евро, т.е. той е едва 16,5% от българския. На тази основа е логично да се допусне, че България има много по-големи възможности да отстоява своята позиция по македонския въпрос, отколкото Северна Македония. Поведението на двете държави обаче е съвсем различно и ако се направи анонимен анализ на действията им, трудно ще може да се отговори, коя от тях принадлежи към „центъра“ и коя към „полуцентъра“. На практика, активна е страната с по-малък потенциал – Северна Македония, а при България, като страна с по-голям потенциал, освен действията на нейните официални държавни представители, които са част от служебните им задължения, не могат да се откроят други значими изяви, популяризиращи българската позиция. Въпреки многократно по-малките си възможности, Скопие последователно отстоява своята официална доктрина, създадена още през 1945 в Белград и Москва. Според различни източници, в края на 2021 правителството на Северна Македония задели целево за лобизъм и черен PR срещу България 30 млн. евро, използвани в ЕС и САЩ. Вносителите на проекторезолюция 741, очевидно с цел за вътрешнополитическа употреба от Северна Македония, лансираха идеята за санкции срещу България, заради наложеното от София вето за началото на нейните преговори за еврочленство. Анализът сочи, че един от вносителите – Клаудия Тени – през 80-те години на миналия век е работила в югославското посолство в Ню Йорк. Тази антибългарска инициатива се прокарва и с помощта на т.н. Обединена македонска диаспора – казионна организация със седалище във Вашингтон, но създадена със съдействието на властите в Скопие и финансирана оттам. Смята се, че годишният и бюджет е 4 млн. долара и има 16 души на щат. Тя дълго време работи с американски лобистки фирми, като вече са изградени доверени връзки и по този начин се прокарват постулатите на югомакедонизма.

Стратегията на Скопие

Актуалната стратегия на властите в Скопие е изцяло съобразена със съвременните процеси на глобализация и регионализация. Очевидно в нея се отчита фактът, че глобалната система е взаимосвързана и промени в една нейна част неминуемо водят до промени в други нейни части. Поради тази причина Северна Македония развива сравнително мащабна дейност в САЩ и в стратегически важни за македонизма страни членки на ЕС като Белгия, Германия, Австрия и др., като очакванията са това да се отрази негативно върху евроатлантическото възприятие на официалната българска позиция и да донесе видими вътрешнополитически дивиденти за системните политически фактори в Скопие.

Мащабите на дейността на властта в Северна Македония личат и от прегледа на издадените и масово разпространявани през последните 20 години публикации на международни езици по различни аспекти на македонския въпрос. На второ място след гръцката позиция по международни публикации следват тези на Северна Македония. Към момента все още преобладават изданията, отстояващи гръцката теза във възникналия през 1991 спор за името на тогавашната Република Македония, но след като в началото на 2019 бяха приложени клаузите на Преспанския договор, гръцките публикации започват да губят част от своята политическа актуалност.

С излизането на преден план на пакета български искания "4+1" (спиране на фалшифицирането на миналото, реформа на образованието, разкриване на архивите на репресивните служби, спиране на преследването на лицата, които се самоопределят като българи и вписването им в Конституцията на Северна Македония наравно с останалите части от народи), именно тази проблематика се очертава като актуална за бъдещата евроинтеграция на Скопие. Поради тази причина ролята на тази литература нараства, но в същото време броят на актуалните български издания по македонския въпрос за международна употреба е повече от скромен. След приемането от Министерски съвет на 9 октомври 2019 на „Рамкова позиция относно разширяване на ЕС и процеса на стабилизиране и асоцииране: Северна Македония и Албания“ и от Народното събрание на 10 октомври 2019 на декларацията във връзка с разширяването на ЕС и процеса на стабилизиране и асоцииране на Северна Македония и Албания, единствената държавна институция, която е публикувала на английски език своя позиция по откритите въпроси със Скопие, е БАН с книгата си от 2020 „За официалния език на Република Северна Македония“. Освен нея, през 2021 бяха издадени „България и Македония. История и политика“ на английски и „Бяла книга за езиковия спор между България и Република Северна Македония“ на английски, немски, испански и на скопската писмена норма. Тяхната поява обаче е изцяло частна инициатива, без каквато и да било подкрепа от страна на държавата. Поради тази причина е затруднено и разпространението на въпросните издания по света.

Въпреки постигнатия външнополитически успех от България, тревожен е фактът, че евроатлантическото информационно пространство продължава да не е наситено с информация за българската позиция. Когато се анализират постигнатите от българската дипломация успехи трябва да се отчита, че политиците постоянно се сменят и нуждата от запознаване на заместилите ги е постоянна. Необходимо е също да се достигне до нивото от експерти, които подготвят предварително дадена позиция. Именно част тях, както и някои журналисти, са обект на интерес от страна на лобистките програми на Скопие. В този подход там се изхожда от разбирането, че благодарение на възможностите за масова комуникация на различни нива, може да се променя не само индивидуалната, но и колективната идентичност. Това е основната причина, поради която се полагат огромни усилия за отстояване на официалната доктрина и масовите фалшификации, използването на езика на омразата и ограничаването на човешките права на македонските българи като нейна неразделна част. Израз на това разбиране е и клеветническото твърдение, че България оспорвала съвременната македонска идентичност и език.

Какво следва да се направи

За да се получи пробив в сегашната ситуация, България следва да промени подхода си от пасивен към проактивен, фокусирайки се върху разработването на модел за сближаване с гражданите на Северна Македония като алтернатива на неуспешната към момента политика за добросъседство и сътрудничество с нейните власти. Политиките на прием на студенти от български произход от Северна Македония и на предоставянето на българско гражданство (през последните няколко години този процес е блокиран поради неотстранявани слабости в сегашния Закон за българското гражданство) трябва да се трансформират от самоцел в средство за постигане на дългосрочни стратегически цели. Въпреки недостига на работна сила в българската икономика, подходът ни към нейното попълване с граждани от Северна Македония е на практика формален. При преодоляването на тази слабост трябва да се има предвид, че късите разстояния, липсата на езикова бариера и сравнително по-високото ниво на заплащане в България, отколкото в Северна Македония, може да пренасочи северномакедонските трудови мигранти от Централна и Западна Европа към България. И в този случай обаче проблемът с удостоверяването на българския им произход, каквито са изискванията на Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност, стои открит и изисква предприемането на неотложни действия.

Реализирането на възможностите за обучение, трудова реализация, лечение, почивка и т.н. може да бъде разглеждано и като обществена реакция срещу реалното забавяне, ако не и загуба, на европерспективите за Скопие, в случай на отказ от реформиране. Съществуващите обосновани предположения сред европейските и американски дипломати, че въпреки декларациите Северна Македония реално не желае евроинтеграция и затова я саботира с действията си, неминуемо ще засилят интереса към България.

Това е възможност и за активно търсене на информация от български електронни медии, чрез което ще се преодолее наложената от властите край Вардар информационна блокада. Създаването на програма за закупуване на авторски права с цел разпространението на чужда продукция на територията на Северна Македония и в други райони по света е следващата голяма стъпка, която трябва да се направи в посока на функциониране на водещи български медии като глобални. Само така могат да бъдат запълнени съществуващите културни ниши и да се стигне до реално културно взаимодействие между България и Северна Македония.

С подобни действия България трябва да изгради регионално сътрудничество,  заобикалящо липсата на добра воля от страна на правителството в Скопие. Част от тези дейности трябва да търсят европейска подкрепа, по аналогия с оперативната програма Румъния - Молдова, финансирана от ЕС през периода 2014-2020. Такъв проект може да има и политически измерения, защото би могъл да съдейства за разпространението на принципите и ценностите на плуралистичната демокрация. Подобна регионална политика може да се разглежда като контрапункт на сръбския проект „Отворени Балкани“, известен повече като „Сръбски свят“, към който в евроатлантическото пространство не се гледа с добро око, тъй като зад него прозират интересите на Москва и свързаните с тях порочни практики. По своята геополитическа същност, тази политика на Белград е „вертикална“ – тя се осъществява по Балканския вертикал и цели да предотврати процеса на балансиране на Балканския хоризонтал, включително и чрез териториално прекъсване на двете му противоположни части.

Очевидно е, че македонизмът, като идеология и практика на чужди на Македония и България сили, е в глобално настъпление, поради което справянето с него изисква и глобално противодействие. Крайно време е София да формулира своите важни стратегически цели и да започне да ги реализира. В тази насока тя трябва да преосмисли и своята комуникационна стратегия, включително да ревизира целесъобразността на използваните при нейната реализация средства. Акцентът вече не може да бъде поставян върху подкрепата на българските граждани за членството на България в ЕС, тъй като това е отдавна постигната цел, а да се прецени как по-целесъобразно да бъдат използвани преимуществата от това членство. Тук е много важно кадровото и ресурсно обезпечаване на разработването и популяризирането на българската позиция за бъдещо регионално развитие и нашето място в него.

В тази насока, освен че е необходимо да се заздравяват връзките с българските граждани по света, особено с оглед на възможностите за лобистка дейност, трябва да се масовизират и задълбочават преките контакти с граждани на Северна Македония. Тази дейност следва да залегне в основата на създаването на общо социокултурно пространство, включващо България и Северна Македония, като към подобен регионален проект могат да бъдат приобщавани и други български общности в т.н. Западни Балкани като тези в Сърбия, Косово и Албания. Това ще доведе до консолидация в източната част на Балканския геополитически хоризонтал и балансиране на процесите в двете му противоположни части.

При всички случаи българският модел за регионализация трябва да бъде в унисон с глобализацията, но в същото време следва да изиграе ролята на коректив на някои от нейните негативни последици, изразяващи се в деструктивни и дезинтегриращи процеси.  Интегративният заряд на подобен проект не само ще доведе до по-голяма пропускливост на границата между двете страни, но така оформеното социокултурно пространство ще има много по-голям потенциал да участва в глобалния културен обмен като не размива, а надгражда културните реалности. В съвременната глобална система общите наддържавни социо-културни пространства имат много по-големи възможности да съхраняват спецификите на идентичността си и в крайна сметка, това е една от възможностите България и Северна Македония да запазят характерните за тях общи особености. Затова София трябва да застане твърдо зад реализацията на подобен проект.

*Институт за изследване на населението и човека при БАН, Югозападен университет „Неофит Рилски” в Благоевград