„Романтичният“ подход към (РС)Македония

Този проблем продължава да присъства в съвременния дневен ред, въпреки двата международни документа, подписани, съответно, през 1999 и 2017 с цел да се намери взаимно приемливо решение на „отворените въпроси“. Неблагоприятната и за двете държави тенденция ескалира в края на 2020, когато България прибягна до крайната мярка да блокира решението на Съвета на ЕС за започване на преговори за членство в Съюза на Република Северна (РС) Македония, а покрай нея и на Албания.Това решение се радва на почти пълен политически и обществен консенсус, от който все пак се разграничават гласовете на редица изследователи и експерти.

Но нека проследим накратко хронологията на събитията, които доведоха до това развитие.

Двустранните договори, които отвориха пътя на РС Македония към НАТО

След продължителни преговори, на 1 август 2017 в Скопие беше подписан „Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония“. Той влезе в сила на 14 февруари 2018, след като беше ратифициран с единодушие от българското Народно събрание и гласуван от Събранието на Република Македония само с подкрепата на управляващата коалиция, докато опозиционната партия ВМРО-ДПМНЕ (Вътрешна македонска революционна организация – Демократическа партия за македонско национално единство) бойкотира заседанието. Впрочем, самото подписване на договора стана възможно, едва след като изборите през 2017 бяха спечелени от СДСМ (Социалдемократически съюз на Македония), с което беше прекъснато над десетгодишното управление на ВМРО-ДПМНЕ.

Договорът трансформира в правно обвързващи задължения политическите ангажименти на двете страни, поети в Съвместната декларация от 1999, която беше възпроизведена почти изцяло в него. В допълнение страните се договориха: да развиват сътрудничеството помежду си в областта на европейската и евроатлантическата интеграция, насочено към успешната подготовка на Република Македония за присъединяването й към ЕС и НАТО;  да създадат Съвместна мултидисциплинарна експертна комисия на паритетен принцип по исторически и образователни въпроси; да организират по взаимна договореност съвместни чествания на общи исторически събития и личности, насочени към укрепване на добросъседските отношения в духа на европейските ценности; и да учредят Съвместна междуправителствена комисия с цел преглед на ефективното прилагане на договора.

Потвърдена беше и „езиковата формула“ от Съвместната декларация, като, наред с това, в преамбюла на договора двете страни се задължиха „да имат предвид общата история, която свързва двете държави и народите им“^[1].

Двустранният договор между България и Република Македония беше само една от стъпките към приемането на последната в НАТО и започването на преговори за присъединяването й към ЕС.

Всъщност, основното препятствие в това отношение беше преодоляно с подписването от Гърция и Република Македония, при посредничеството на ООН и подкрепата на ЕС, на 17 юни 2018 в Преспа, на „Окончателното споразумение за разрешаване на разликите, описани в резолюциите 817 (1993) и 845 (1993) на Съвета за сигурност на Организацията на обединените нации, за прекратяване на Временната спогодба от 1995 и за установяване на стратегическо партньорство между страните“ (Преспанско споразумение).

Споразумението влезе в сила на 12 февруари 2019, след ратифицирането му от македонската и гръцката страни, съответно на 20 юни 2018 и 25 януари 2019, както и след приемането на промени в македонската конституция, закрепващи новото име на държавата („Република Северна Македония“), и подписването от Гърция на протокола за приемането на РС Македония в НАТО на 8 февруари 2019. Следва да се отбележи, че ратификацията на споразумението беше гласувана от гръцкия парламент само с няколко гласа над необходимото за това обикновено мнозинство, докато съответните заседания на Събранието на РС Македония бяха отново бойкотирани от опозиционната ВМРО-ДПМНЕ.

Преспанското споразумение решава няколко фундаментални проблема като условие за признаването на Скопие от Гърция и свалянето на нейното вето за членство в НАТО и ЕС, сред които са не само въпросът за името, но и тези за националността и езика. Накратко, в отговор на промяната на конституционното име на Република Македония, Гърция призна нейния език и национална идентичност като „македонски“. Това, разбира се, не беше безусловно признаване, доколкото Споразумението регламентира различното разбиране на страните относно термините „Македония“ и „македонски“, които се отнасят, според тях, до различен исторически контекст и културно наследство.

По такъв начин, за Гърция тези термини обозначават „не само областта  и народа в северната част от нейната територия, но така също и техните атрибути, както и елинската цивилизация, история, култура и наследство на тази област от античността до наши дни“^[2].

За РС Македония тези термини обозначават „нейната територия, език, народ и техните атрибути със собствената им история, култура и наследство, които са отчетливо различни от понятията, отнасящи се до северната част от територията на Гърция“. В допълнение, РС Македония приема, че „нейният официален език, македонският език, принадлежи към групата на южнославянските езици“, като двете страни признават, че „официалният език и другите атрибути на РС Македония не са свързани с античната елинска цивилизация, история, култура и наследство на северната област“ в Гърция^[3].

Всяка от страните се задължава да спазва суверенитета и териториалната цялост на другата страна, както и да предотвратява „дейности, които биха могли да насърчат шовинизъм, враждебност, иредентизъм и ревизионизъм“^[4].

Втората част на Споразумението съдържа конкретни разпоредби, имащи за цел издигането на двустранните отношения на нивото на „стратегическо партньорство във всички области“, като страните се задължават да приемат План за действие^[5], в който да бъдат подробно разписани мерките за осъществяването на тази цел.

С оглед на упражняването на контрол върху прилагането на Споразумението се учредяват Съвет за сътрудничество, председателстван от премиерите на двете страни, Съвместен министерски комитет и Съвместен интердисциплинарен експертен комитет по въпросите на историята, археологията и образованието, който има за цел да обсъжда обективната научна интерпретация на историческите събития^[6].

Блокирането на преговорите за членство на РС Македония в ЕС

В резултат на Преспанското споразумение РС Македония беше приета в НАТО на 30 март 2020.

Що се отнася до ЕС, на 18 юни 2019 Съветът прие заключения, в които „топло приветства историческото и безпрецедентно Споразумение от Преспа и Договора за добросъседски отношения с България и надлежно взе предвид препоръката на Комисията за откриване на преговори за присъединяване с Република Северна Македония и Република Албания“^[7]. Същевременно решението за откриването на предприсъединителни преговори с РС Македония и Албания беше отложено „предвид ограниченото време и важността на въпроса“ за не по-късно от октомври 2019^[8].

През октомври 2019 решението беше отложено още веднъж поради ветото на Франция върху започването на преговори за членство с РС Македония и Албания, като последната беше блокирана и от Нидерландия и Дания. Франция и другите държави членки оттеглиха възраженията си, след като ЕК разработи по инициатива на Париж нова, по-стриктна методика за присъединяването на нови държави към Съюза.

Това позволи на Съвета на ЕС да вземе решение на 25 март 2020 за започване на преговори за присъединяване с РС Македония и Албания и да прикани ЕК да представи предложение за преговорна рамка, в която да бъде интегриран засиленият подход към процеса на присъединяване^[9]. Решението на Съвета на ЕС беше одобрено от Европейския съвет на 26 март 2020.

Междувременно, още на 9 октомври 2019, българското правителство прие Рамкова позиция по въпроса за присъединяването на РС Македония и Албания към ЕС, която на следващия ден беше подкрепена с приетата с почти пълно единодушие Декларация на Народното събрание^[10].

В Рамковата позиция се приветства и подкрепя препоръката на ЕК за започване на предприсъединителни преговори както с Република Северна Македония, така и с Албания, като същевременно се заявява, че „България не следва да допуска интеграцията на РС Македония в ЕС да бъде съпътствана от европейска легитимация на държавно спонсорирана идеология на антибългарска основа“ и че „пренаписването на историята на част от българския народ след 1944 е сред стълбовете на антибългарската идеологическа конструкция на югославския тоталитаризъм“^[11].

Според Рамковата позиция ключовото условие за напредък в преговорите за присъединяване е стриктното и цялостното изпълнение (от РС Македония) на буквата и духа на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество по начин, който да гарантира неговата необратимост.

В този смисъл се формулират условията на българската страна за свикване на първата Междуправителствена конференция на ЕС (МПК), сред които: РС Македония следва да преустанови и да се въздържа от провеждане на политика на подкрепа и насърчаване на претенциите за признаване на т.нар. „македонско малцинство“ в България; РС Македония да декларира с вербална нота до страните членки на ООН, че използването на предвиденото в Преспанското споразумение кратко име на държавата реферира единствено към политическия субект РС Македония, а не към географския регион, част от който се намира в пределите на България; задействане на процес на реабилитация на жертвите на югославския комунистически режим, репресирани поради българското им самосъзнание; задействане на процес на осветляване на сътрудниците от днешна РС Македония на службите за сигурност на бивша Югославия; предприемане на системни мерки за премахване от табели и надписи върху паметници, паметни плочи и сгради на текстове, насаждащи открито омраза към България, например такива, съдържащи квалификации като „българския фашистки окупатор“; и постигане на конкретни резултати в работата на Съвместната мултидисциплинарна експертна комисия по историческите и образователните въпроси относно периода от общата ни история до 1944^[12].

Що се отнася до Преговорната рамка, която следва да бъде приета от първата МПК, България ще предостави съгласието си само, след като в нея бъдат отразени по подходящ начин чувствителните за страната ни въпроси като: добросъседството следва да бъде потвърдено като хоризонтален критерий в рамките на целия процес на присъединяване; изпълнението на двустранните Договори с държави членки на ЕС (България и Гърция) е интегрална част от приложимите условия и ще се оценява в рамките на преговорна глава 35; и по отношение на езика да се използва фразата „официален език на РС Македония“^[13].

По отношение на езика се декларира, че „езиковата норма, обявена за конституционен език в РС Македония, е свързана с еволюцията на българския език и неговите наречия в някогашната югославска република след кодифицирането им след 1944“ и, че „никой документ/изявление в процеса на присъединяване не може да се разглежда като признание от българска страна на съществуването на т.нар. „македонски език“, отделен от българския“^[14].

В заключение на частта от Рамковата позиция, отнасяща се до РС Македония, България си запазва правото, при съображения, свързани с националната сигурност, да преустанови подкрепата си в процеса на разширяване^[15]. 

Според информация, разпространена в медиите, на 17 септември 2020 българската страна е разпространила в съответните работни органи на Съвета на ЕС неофициален документ, в който се предоставя допълнителна информация относно нейната позиция по процеса на присъединяването на РС Македония („разяснителен меморандум“). Поводът за това е оценката, че прилагането на Договора за добросъседство (с България) се намира в застой, тъй като е блокирано до голяма степен след обявеното на 29 ноември 2019 решение на представителите на РС Македония да прекратят за неопределено време участието си в работата на Съвместната мултидисциплинарна експертна комисия по исторически и образователни въпроси, създадена съгласно чл. 8 (2) от Договора^[16].

В меморандума отново са формулирани позициите и предложенията на българската страна за преодоляване на застоя в изпълнението на Договора за добросъседство: РС Македония официално да декларира пред ООН и всички други международни организации, че използването на краткото име на държавата, предвидено в Преспанското споразумение, се отнася само до политическия субект „Република Северна Македония”, а не до географския регион на Северна Македония, част от който се намира в България; документите на ЕС да се отнасят до „официалния език на РС Македония“ или, в случай на абсолютна необходимост, до „македонски език“ със звездичка и пояснение под линия: „съгласно Конституцията на РС Македония“; РС Македония да преустанови политиките за насърчаване и подкрепа на лица и организации, търсещи признаването на несъществуващо „македонско малцинство“ в България и незабавно да приведе своите позиции и действия в международни организации и форуми в съответствие с чл. 11 от Договора; и България не може да приеме, че продължаващият процес на национално изграждане в РС Македония ще се осъществи чрез преразглеждане на общата ни история и отричане на общите ни етнически и езикови корени^[17].

Документът се спира подробно и на основните национално-исторически аргументи, на които се основава българската позиция: „македонски език“ или етническа принадлежност не съществуват до 2 август 1944, когато Антифашистката асамблея за национално освобождение на Македония (АСНОМ) обявява съществуването на отделен „македонски“ език; създаването на „македонска идентичност“ и „македонска нация“ е резултат на „етнически и езиков инженеринг“ чрез заемане на части от историята на съседните държави, който се е състоял по времето на бивши авторитарни режими; този процес на изграждане на „македонската идентичност“ се ограничава само на територията на създадената през 1945 Социалистическа Република Македония, а след 1991 и на Република Македония; и официалният език, използван в РС Македония, може да се разглежда само като писмена регионална норма на българския език, като разбирането на българската страна е, че той е кодифициран от правна норма в първата ѝ конституция като независима държава, приета на 17 ноември 1991.

В края на документа се посочва, че „България очаква всички партньори в ЕС да вземат предвид реалните опасения на друга държава членка и че разчита на тяхната силна подкрепа и солидарност по въпроса“^[18].

Въпреки дипломатическите усилия да бъде избегнат подобен развой на събитията, на 17 ноември 2020, по време на заседание на Съвет „Общи въпроси“ на ЕС, България обяви, че „на този етап не може да подкрепи проекта на Преговорна рамка с РС Македония и започването на Междуправителствена конференция през декември същата година, тъй като той  не отразява българските искания и не може да бъде подкрепен в настоящия му вид“^[19]. Според българския външен министър, в Преговорната рамка на са отразени три от основните условия, формулирани в рамковата позиция от 2019, а именно „придържането към формулата за езика от 1999, пътна карта за изпълнение на договора от 2017 и много ясен текст, че няма да се поддържат претенции за македонско малцинство в България". Наред с това се заявява готовност за промяна на позицията и подновяване на преговорите по Преговорната рамка в рамките на ЕС, когато има готовност за компромиси от другата страна^[20].

Месец по-късно, на 17 декември 2020, две други държави членки – Чехия и Словакия, блокираха, от тяхна страна, заключенията на Съвета на ЕС по разширяването на ЕС (които нямат пряко отношение към започването на преговори с РС Македония и Албания) в знак на несъгласие с текст, който е бил добавен по искане на България. Същият подчертава важността на договорите на РС Македония с България и Гърция, както и обстоятелството, че „тяхното прилагане ще доведе до край на всички претенции, основани на грешно интерпретиране на историята“^[21].

В отговор на изразеното от страна на България съжаление, че заключенията на Съвета на ЕС са били неочаквано блокирани от две държави членки без обяснение и нейната готовност да чуе притесненията, които са довели до това решение^[22], Чехия и Словакия публикуваха още същия ден съвместна декларация. В нея се заявява, че двете страни „не са в състояние да дадат съгласието си за проекта на заключения, тъй като той съдържа елементи, включително понятието „фалшифициране на историята“, които по тяхно мнение биха навредили в огромна степен на процеса на разширяване“ и на приемането на Преговорната рамка с РС Македония. В същото време те заявяват, че „няма да позволят Съюзът да бъде съдник на нашата споделена история и на това, как се самоидентифицираме и какъв език използваме“. Според Чехия и Словакия, тези въпроси принадлежат на засегнатите страни, като те са „на разположение да ги подкрепят с опита си и с техния собствен оздравителен процес“. В края на декларацията се подчертава дълбокото разочарование на двете страни, че преговорните рамки с РС Македония и Албания не са могли да бъдат одобрени^[23].

„Абсолютният“ национален консенсус

Политиката на България към държавите от Западните Балкани е политически и нормативно закрепена в Програмата за управление от 2017 г. и Актуализираната Стратегия за национална сигурност от 2018. В тях ясно се подчертава, че Република България ще подкрепя активно и последователно европейската и евроатлантическата интеграция на държавите от Западните Балкани, като отчита ключовото значение в процеса на разширяване на принципа на добросъседските отношения^[24]. В допълнение Програмата за управление формулира необходимостта от активна политика в това отношение в рамките на ЕС и НАТО „с оглед на адекватното отчитане на българските национални интереси“, както и от подписването на Договор за приятелство и добросъседство с Република Македония^[25].

Българският подход към започването на предприсъединителни преговори с РС Македония е подробно разписан в приетата от Министерския съвет Рамкова позиция, която е подкрепена от всички парламентарни сили посредством гласуваната от тях Декларация на НС. Този подход се подкрепя и от Българската академия на науките (БАН), която заявява в изрично съобщение, публикувано на 10 ноември 2020 че намира за ползотворни усилията на българското правителство за приобщаване на РС Македония към ценностите на ЕС и подкрепя позицията му до ЕК, както и че не приема предложената към момента преговорна рамка за РС Македония и проекта на декларация към нея^[26].

Нещо повече, основните постановки, залегнали в Рамковата позиция, се ползват с изключителната подкрепа не само на управляващата коалиция, парламентарно представените партии и БАН, но и на общественото мнение като цяло.

Така например, национално представително проучване, извършено от социологическата агенция „Алфа рисърч“ в периода 26-29 октомври 2020, т.е. около две седмици преди България да блокира приемането от Съвета на ЕС на Преговорната рамка с РС Македония, установява, че 83.8% (от анкетираните) не са съгласни България да подкрепи РС Македония за членство в ЕС, докато не бъде постигнато съгласие относно факти от историческото минало на България^[27]. 

Същевременно, в проучването се прави извода, че по голяма част от спорните въпроси, които България поставя като изисквания пред РС Македония, за да даде съгласие за началото на преговорите, българското обществено мнение е настроено компромисно – без жертване на историческо минало и достойнство, но и без крайно радикални позиции.

В частност, 54.1% от анкетираните подкрепят България да признае съвременната македонската идентичност, ако РС Македония признае, че в началото на ХХ век огромната част от населението й се самоопределя като българско, а изграждането на нова „македонска национална идентичност“ започва след 1944, без да засяга гражданите на България и техните предци, като 29.5% застъпват по-крайната позиция, че България изобщо не бива да признава съществуването на съвременна македонска идентичност.

Що се отнася до езика, позициите на анкетираните са по-изравнени - 42.4% смятат, че България трябва да признае съществуването на македонски език, само ако РС Македония приеме, че този език е започнал да се създава през 1944 на основата на западните български диалекти, докато мнозинството, т.е. 45.5%, смятат, че не трябва да се признава съществуването на отделен македонски език^[28].

Горните факти водят до логичното заключение, че „такова единомислие между официалната политика и общественото мнение като това за Македония рядко се забелязва и никой не може да го пренебрегва"^[29].

Отрезвяващите гласове на малцинството

Въпреки това, почти абсолютният национален консенсус по съвременното издание на т. нар. македонски въпрос не изглежда толкова непоклатим, ако официалната позиция бъде подложена на критична експертна оценка.

Още на 10 октомври 2019 група „граждани на Република България и Република Македония, без разлика на политически пристрастия и национална идентичност“ публикува декларация, в която се изразява разочарование и дълбока тревога от оповестената предния ден Рамкова позиция. В декларацията се заявява, че „отричането и понижаването на създадената през последните десетилетия македонска култура може само да нагнети омраза към България, като по този начин българската рамкова позиция вместо да засили връзките ни на база нашата обща история, ще се превърне в нова разделителна линия на подозрение и неприязън. Всичко това е дълбоко обезпокоително и то поставя под съмнение цялостното развитие на преговорите в бъдеще“^[30].

„Разяснителният меморандум“ до държавите членки на ЕС даде повод за публикуването на 5 октомври 2020 на друга декларация, подписана този път от български историци, политолози и общественици, които изразяват убеждението си, че меморандумът не отразява постигнатото от редица български историци през последните десетилетия и, че заедно с това той не съответства на „принципите и ценностите, върху които е изграден ЕС и в подкрепа на които се обявява“. Те изразяват своето несъгласие с централната постановка на меморандума, че „процесът на формиране на македонската нация, при всичките му специфики, се различава същностно от пътя, по който са формирани и другите нации, и че той може да се сведе до формулата за „етнически и езиков инженеринг““^[31].

Декларацията се  противопоставя на „опростенческото представяне на македонската нация като плод на „югославската пропаганда“, изтъквайки редица аргументи и позиции, сред които: твърденията за рождена дата на нация и на език са научно незащитими и са в разрез с постиженията на историческата наука, както и на социалните и хуманитарните науки като цяло; макар да приемаме понятието „обща история“, ние се противопоставяме на неговите елементарни интерпретации, както и на използването му за налагане на единствен разказ – в случая официализирания в България разказ за миналото; смятаме, че претенцията за обща история до 1944, еднозначно тълкувана като българска, е неубедителна. Заедно с това, вярваме, че концепции като „споделена история“ и „преплетена история“ биха могли да дообогатят нашите разбирания за миналото; и особено нелепа е посочената в меморандума бройка жертви на югославския комунистически режим в Македония. Тя надхвърля всички разумни параметри и компрометира понякога основателните настоявания от българска страна за придържане в интерпретациите към фактите и документите.

В обобщение, авторите на декларацията изразяват несъгласието си с „господството на едно изживяло времето си, романтично и митологично историографско мислене в самата България (...), което изглежда неадекватно на фона на критичната историческа наука днес“ и се обявяват за „принципна смяна на парадигмата в историческото мислене, за която е крайно време да бъдат отворени и българските медии“^[32].

Несъгласие с духа на Рамковата позиция изразяват и утвърдени чуждестранни българисти, които определят залегналия в нея подход като „примордиалистки", т.е. такъв, според който етническата общност или нацията притежава някакви вечни, непроменливи качества, които се предават по генетичен път от поколение на поколение от най-дълбоката древност:

„Българите смятат, че славяните в Македония, понеже преди са били българи, не могат и сега да са нещо друго, освен българи. Македонците пък мислят, че понеже сега са македонци, трябва и в миналото да са били македонци. Македонците прекаляват с крайните си опити да се различават от българите, а българите - със сляпото отричане на македонската самобитност“^[33].

Някои изводи

Противопоставянето между България и РС Македония на основата на изповядваното и от двете страни безкритично, т.е. идеалистично или романтично разбиране на националните въпроси допринася директно за по-нататъшното материализиране на производната на санстефанския геополитически синдром тенденция на „скачените съдове“, водеща до постепенната еманципация на Македония в политическо и национално отношение.

Идеята за македонската държава, която се оказва решаващ фактор в процеса на формиране на македонската нация, се намира в неразривна връзка със санстефанската геополитическа представа. Нещо повече, може да се приеме, че става дума за една и съща идея, която, преминавайки през парадоксална по своя характер еволюция, постепенно се трансформира в своето собствено отрицание.

Успешното откъсване на македонската идея от санстефанската представа се дължи определено и на невъзможността на България да осъществи докрай собствения си национален идеал. Огромните десетилетни усилия за намиране на благоприятно решение на македонския въпрос довеждат в крайна сметка до огромни антипостижения. Главният резултат от „престъпното безумие“, довело до поражението в Междусъюзническата война, е разделянето на Македония, при това изцяло за сметка на България; националната катастрофа в Първата световна война води до разцвета на идеята за македонската политическа автономия; докато държавната и национална независимост на Скопие става възможна след участието на България във Втората световна война и след поредния й неуспешен опит за обединение и присъединяване на Македония. “Престараването” на Българската комунистическа партия в политиката на помирение с Югославия в годините на социалистическия интернационализъм пък води до признаване (макар и отречено на по-късен етап) не само на македонската нация, но и на наличието на македонско малцинство на българска територия.

По такъв начин, би могло да се приеме, че българската официална политика по македонския въпрос потвърждава последователно една непоклатима геополитическа логика: всеки военен или дипломатически неуспех на България в „борбата“ за Македония неминуемо означава нова голяма крачка към нейното политическо и национално еманципиране от „майката-родина“.

Би било неуместно да се спекулира, в каква точно степен процесът на национална диференциация в РС Македония е приключил и дали той е необратим, но безспорна илюстрация за неговия напредък е ролята на двете „сестрински“ партии – „вътрешните революционни организации“ в РС Македония и България. Тяхната постепенна еволюция от единна еманация на българската националноосвободителна идеология и стратегия до непримирими врагове и противоположни полюси по въпроса за съвременната национална идентичност на Македония е пряко свидетелство за това докъде е могла да стигне неумолимата геополитическа логика на превръщане на санстефанския идеал в неговата собствена противоположност, а и отрицание – македонизма.

Неотшумелият санстефански синдром би могъл да бъде идентифициран както в „езиковия спор“ между България и Република Македония през 1990-те години, така и в романтичния подход към македонския въпрос в съвременните условия. От една страна, тези „особености“ на българската външна политика в периода след 1989 са свързани с нейните базисни геополитически характеристики, а от друга, плащат данък на дълбоко вкоренени в колективното съзнание вътрешнополитически нагласи и настроения.

Поради тази причина подобен тип политическо поведение би могъл да се оцени като „популистко“ или като симптоматично свидетелство за отсъствието на дълбоко вкоренена автономна, проактивна, прагматична и дългосрочно ориентирана стратегическа култура у българската политическа класа, която е способна да разкъса „порочните кръгове“ в нашата геополитическа идентичност.

Септември 2021

*Авторът е доктор по политология. Статията изразява личното му мнение и не ангажира редакцията или която да било организация или институция. Тя предлага допълнителна аргументация на част от тезите, формулирани от автора в предишна статия, озаглавена ««Затвореният» кръг на българската геополитика» (сп. «Геополитика и геостратегия», бр. 5, 2021 г., с. 5-10).

Бележки:

[1]Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония, 2017 г., с. 6 (https://gov.bg>files>Dogovor-RM-RB_1)

[2] Final Agreement for the settlement of the differences as described in the United Nations Security Council Resolutions 817 (1993) and 845 (1993), the termination of the Interim Accord of 1995, and the establishment of a Strategic Partnership between the Parties, 2018, p. 9 (https://vmacedonia.com/politics/macedonia-greece-agreement.html)

[3]Пактам

[4]Пактам

[5] Action Plan on the intensification and enrichment of cooperationbetween the Hellenic Republic and the Republic of North Macedonia,as provided for in the Prespa Agreement (https://vlada.mk>PrespaDogowor)

[6] Final Agreement for the settlement of the differences as described in the United Nations Security Council Resolutions 817 (1993) and 845 (1993), the termination of the Interim Accord of 1995, and the establishment of a Strategic Partnership between the Parties, 2018, p. 10, 12, 14

[7]Съвет на ЕС, 18 юни 2019, Брюксел, Заключения на Съвета относно разширяването и процеса на стабилизиране и асоцииране (https://www.consilium.europa.eu/bg/press/press-releases/2019/06/18/council-conclusions-on-enlargement-and-stabilisation-and-association-process/)

[8]Съвет (Общи въпроси) на ЕС, 15 октомври 2019, Брюксел, Заключения на председателството относноразширяването и процеса на стабилизиране и асоцииране — Албания и Република Северна Македония (https://www.consilium.europa.eu/bg/meetings/gac/2019/10/15/)

[9]Съвет на ЕС, 25 март 2020, Брюксел, Заключения на Съвета относно разширяването ипроцеса на стабилизиране и асоцииране (https://data.consilium.europa.eu/doc/document/ST-7002-2020-INIT/bg/pdf)

[10]Декларация на Четиридесет и четвъртото Народно събрание на Република България във връзка с разширяването на ЕС и Процеса на стабилизиране и асоцииране на Република Северна Македония и Република Албания, 9 октомври 2019, София, 5 с. (https://parliament.bg/bg/declaration/ID/157188)

[11]Рамкова позиция относно разширяване на ЕС и процеса на стабилизиране и асоцииране: Република Северна Македония и Албания, 9 октомври 2019 г., София, 6 с.

(https://www.gov.bg/bg/prestsentar/novini/ramkova-pozitsia)

[12]Пак там, с. 2-3

[13]Пак там, с. 4

[14]Пак там

[15]Пак там, с. 6

[16]https://varnautre.bg/2020/09/17/165323/memorandum-v-es-28-g-balgarija-podkrepja-makedonija-no-skopie-ne-spazva-dogovora

[17]Пак там

[18]Пак там

[19]Прессъобщение на Министерството на външните работи, 17 ноември 2020 г., София (https://www.mfa.bg/)

[20]https://www.mediapool.bg/sofiya-nalozhi-veto-skopie-da-spre-antibalgarskata-kampaniya-news314583.html

[21]Прес-съобщение на Министерството на външните работи, 17 декември 2020, София (https://www.mfa.bg/)

[22]Пактам

[23] Joint Statement by the Ministers of Foreign Affairs of the Czech Republic and the Slovak Republic on the Council Conclusions on Enlargement, 17 December 2020, Brussels

(https://www.mzv.cz/representation_brussels/en/news_and_media/joint_statement_by_the_ministers_of.html)

[24]Актуализирана стратегия за национална сигурност на Република България, 14 март 2018, с. 25

[25]Програмата за управлението на правителството на България за периода 2017 – 2021, 2 август 2017, с. 11, 12

[26]https://www.24chasa.bg/novini/article/9210106

[27]https://alpharesearch.bg/post/973-obshtestveni-naglasi-kum-poziciata-na-bulgaria-otnosno-zapochvaneto-na-pregovori-na-republika-severna-makedonia-za-chlenstvo-v-es.html

[28]Пак там

[29]Елдъров, Светлозар, 5 ноември 2020, http://www.focus-news.net/news/0000/00/00/2819801/

[30]https://www.mediapool.bg/balgarskata-pozitsiya-za-severna-makedoniya-e-nova-razdelitelna-liniya-news298837.html

[31]https://www.mediapool.bg/evropa-ne-ni-razbira-balgarski-ucheni-poiskaha-novo-istorichesko-mislene-za-severna-makedoniya-news312809.html

[32]Пак там

[33]Детрез, Реймон, "Македонците прекаляват. Но и българите пресилват", 30 ноември 2020. (https://www.dw.com/bg/)