19
Сря, Ян
30 Нови статии

2034: следващата световна война

брой 6 2021
Typography

Elliot Ackerman, Admiral James Stavridis, 2034: A Novel of the Next World War, 320 p., Penguin Press, 2021.

Появилият се през март трилър „2034: Роман за следващата световна война” представлява измислена футуристична, но плашещо реалистична, история за това, как САЩ биха могли да станат участник в Трета световна война. Действието в него се развива в недалечното бъдеще, а описаният от създателите му глобален конфликт е резултат от поредица стратегически грешки и недалновидността, проявени от страна на Америка, както и от достигналото критичната си точка напрежение в отношенията и с нейните съперници.

Книгата описва хипотетична война между Китай и Америка, която избухва през 2034 с морско сражение между двете страни в Тайванския пролив, като на страната на китайците негласно действат Русия и Иран. В крайна сметка се стига до ядрен сблъсък, който изравнява със земята редица градове на Китай и САЩ, а в доминираща световна сила се превръща неутралната Индия. Разбира се, това е само роман, но онова което го прави наистина плашещ е, че ако прегледаме съобщенията в медиите през последните месеци, ще осъзнаем, че там се описват доста от нещата, които според авторите на книгата ще се случат след 13 години, т.е. през 2034. Ще припомня само, че наскоро Иран и Китай подписаха всеобхватно 25-годишно споразумение за сътрудничество, а в отговор на мащабните военни маневри на НАТО в Черно море, Русия временно концентрира значителни сили по границата с Украйна, а нейният президент Путин предупреди САЩ, че всеки, който заплашва страната му, "ще съжалява за това така, както никога не е съжалявал".

На фона на редовните полети на китайски изтребитeли, разполагаши със свръхмодерни технологии за радиоелектронна борба, над Тайван, външният министър на тази страна пък заяви, че американците "нямат право да говорят с Китай от позиция на силата".

Автори на романа са двама бивши американски военни – Елиът Акерман и Джеймс Ставридис, а самият той представлява напрегнат и увлекателен разказ за едно възможно кошмарно бъдеще на Съединените щати, в което те излизат крайно отслабени и загубили глобалното си влияние след поредната световна война със своите най-опасни противници.

Джеймс Ставридис е адмирал от резерва на американските ВМС и бивш командващ на Южното командване (2006-2009) и Европейско командване на САЩ, както и Върховен главнокомандващ на силите на НАТО в Европа (2009-2013).

Eлиът Акерман пък е писател, който осем години е офицер в американската морска пехота и специалните служби. Участвал е в различни мисии в Близкия Изток и Югозападна Азия. Като командир на група за специални операции на Корпуса на морската пехота е бил главен военен съветник на афганистанския батальон командоси (700 човека), ангажиран със задържането и ликвидирането на високопоставени водачи на Движението „Талибан”.

Книгата представлява своеобразно предупреждение към американското  ръководство и служителите в службите за сигурност на САЩ за последиците, до които би могло да доведе тяхното високомерие и липсата на стратегическа визия. Според авторите и, най-разрушителните кризи в сферата на националната сигурност в съвременната американска история, а именно терористичните нападения от 11септември и пандемията от коронавирус, са можели да бъдат смекчени, ако във Вашингтон си бяха направили труда да осъществят по-внимателен предварителен анализ на заплахите, пред които е изправена страната.

Според един от героите в книгата – китайски адмирал, характерни за американците са тяхната „морална увереност” и „безгрижен оптимизъм”, които „ги провалиха в момента, когато отчаяно се опитваха да намерят решението на проблем, който не разбираха”. В тази история САЩ се оказват участници в световна война против Китай, подкрепян от Русия и Иран, откривайки с изненада, че кибер-тактиката и възможностите на изкуствения интелект, използвани от противниците им, далеч превъзхождат американските. Като според Акерман и Ставридис, китайският суперпроект „Един пояс, един път”, т.е. сегашната стратегия на Пекин за развитие на инфраструктурата в огромното пространство между Източна Азия и Западна Европа, която е свързана с мащабни инвестиции в над 70 държави и международни групи, се оказва мощна глобална инициатива, укрепила алианса на Китай с все по-дръзкия Иран.

Сред ключовите „герои” в книгата е президентът на САЩ, описан от авторите като „политически независим”, чиято администрация обаче е лишена от стратегическа визия и допуска редица тактически грешки. Това пък води до няколко морски конфликта, ескалирали в пълномащабна световна война. Според други персонажи в романа, принадежащи към висшите военни кръгове на Китай, именно ръководството на САЩ носи отговорността за краха на страната: „Дерегулирането, позволило появата на толкова много иновации и икономическа мощ, сега се превърна в слабост. Американците демонстрираха неспособността си да организират централизирана киберзащита”.

Как САЩ стигнаха дотук

В една друга книга - "Възходът и упадъкът на мира в света", авторът и Майкъл Манделбаум проследява пътя от света на студената война между американската демокрация и съветския комунизъм (1945-1989) и сравнително мирният четвърт век, без конфликти между великите сили, съпроводен от разпространението на демокрацията и глобалната икономическа взаимозависимост (1989-2015), към сегашната, далеч по-опасна епоха, когато Китай, Русия и Иран активно се съпротивляват на "демократичния натиск" на Запада, а процесът на глобализация бива прекъснат от новия възход на национализма.

Както посочва в "Ню Йорк Таймс" Томас Фридман: "Онова, което прави възхода на китайския, иранския и руския национализъм още по-опасен за САЩ е, че във всяка от тези страни той е свързан с контролираните от държавата отрасли и, в частност, с военния, при това стана факт в период, когато американската демокрация очевидно отслабва. Изтощителната политическа и културна гражданска война, която се подхранва от социалните мрежи, ограничава способността на американците да действат в унисон, както и възможностите на Вашингтон да действа като глобален стабилизатор и създател на международни институции, каквито бяха САЩ след Втората световна война".

Според Фридман: "Глупавото ни решение да разширим НАТО до границите на Русия, след разпадането на Съветския съюз, превърна посткомунистическа Русия във враг, вместо в потенциален партньор, създавайки идеалните условия за появата на такъв антизападен автократичен лидер като Путин. Представете си какво щеше да е, ако Русия, с която нямаме търговски или териториални спорове, днес беше наш съюзник срещу Китай и Иран, а не техен съюзник в споровете им с Америка”.

Неспособността на американската намеса в Афганистан и Ирак да донесе плурализъм и демокрация в тези страни, както разчитаха във Вашингтон след 11 септември 2001, в комбинация с икономическата криза през 2008 и сегашната пандемия, както и на фона на тоталната ерозия на производствената база на САЩ, ерозираха и американската самоувереност и вярата на света в Америка. А резултатът от това е, че днес Китай, Русия и Иран, а и не само те, отправят открито предизвикателство към доминирания от САЩ световен ред и го правят все по-енергично, което пък кара мнозина да се замислят, дали Вашингтон и съюзниците му притежават достатъчно воля, съюзници и ресурси за да спечелят очертаващата се геополитическа битка.

Това действително е екзистенциален въпрос, защото ако повечето американски експерти смятат, че САЩ биха могли да „сдържат” Русия и Иран, на „разумна цена”, Китай несъмнено е друг случай. Влизайки в подобна битка, американците би следвало да са наясно, кои са техните силни и слаби страни, както и тези на Китай. Истината е, че в момента Китай е равнопоставен конкурент на Америка във военната, технологичната и икономическата сфери, с едно съществено изключение – въпреки впечатляващите, координирани от китайската държава усилия за развитие на собствен вертикално интегриран сектор на производството на микрочипове, Пекин все още не е в състояние да усвои масовото производство на свръхсложни микропроцесори.

Само на няколко морски мили от Китай обаче се намира най-големият в света производител на микросхеми в света -Taiwan Semiconductor Manufacturing Company (TSMC). Тази компания е една от трите в света, произвеждащи най-високотехнологичните полупроводникови чипове, при това е най-голямата от тях (втората и третата са Samsung и Intel). В момента повечето производители на микросхеми, като IBM, Qualcomm, Nvidia и AMD (а донякъде и Intel) използват TSMC и Samsung за производството на разработваните от тях микропроцесори. Не по-малко важно е, че три от петте компании, произвеждащи свръхсложни литографски машини, инструменти и програмно осигуряване, които се използват от TSMC и другите компании за производството на микрочипове - Applied Materials, Lam Research Corporation и KLA Corporation, са базирани в САЩ.

Тоест, в момента Вашингтон все още разполага с инструменти за въздействие за да попречи на TSMC да произвежда свръхмодерни микросхеми за китайските компании. Ще припомня, че наскоро САЩ принудиха TSMC да откаже да поема нови поръчки от седем китайски суперкомпютърни центрове, подозирани, че подпомагат оръжейните разработки на Пекин.

Именно това е и една от причините Китай толкова да настоява да си върне Тайван. Както показва и „2034: роман за следващата Световна война”, тези причини не са само идеологически, а са свързани и с желанието TSMC и другите високотехнологични тайвански корпорации да станат част от китайския военно-индустриален комплекс, включително по чисто стратегически съображения. Защото в света на дигиталните технологии онзи, който контролира най-добрия производител на микросхеми, ще контролира почти всичко. Неслучайно книгата на Акерман и Ставридис започва именно със завоюването на Тайван от Китай.

Оста Пекин-Москва

Мнозина американски експерти отдавна предупреждават, че формирането на ос Пекин-Москва може да се окаже огромна заплаха за хегемонията на САЩ, включително заради способността им да манипулират данни и да проникват и в най-добре защитените мрежи, което ги прави водещите играчи в евентуална бъдеща глобална кибервойна. В тази връзка, романът на Акерман и Ставридис не е просто поредната утопия, тъй като описва възможния път към нова световна война по плашещо правдоподобен начин. Впрочем, както твърди самият Акерман в едно свое интервю за Jewish Insider, книгата е предупреждение за това, как САЩ „биха могли, подобно на лунатици, на тръгнат по пътя към световна война”. На свой ред, Ставридис напомня, че „вече е написано много за възможността да избухне война между Америка и Китай. Обикновено обаче, въпросът се поставя само теоретично, като анализаторите се опитват да прогнозират, кога точно това би могло да се случи. Всъщност, най-важният въпрос е друг и той е, кой ще победи в тази война?”.

Разбира се, в подобен мащабен сблъсък едва ли може да има истински победители. А най-добрият начин да се избегне войната е вероятният противник да бъде убеден, че със сигурност би се оказал най-големия губещ от нея. Проблемът обаче е, че съотношението на силите между Китай и САЩ е доста сложно, защото тук следва да се имат предвид и бюджетите на двете страни, и количеството кораби и самолети, с които те разполагат, и географията, и системата от алианси и технологиите (особено подводните им флоти, киберсигурността и космоса).

Що се отнася до бюджетите, през 2020 военните разходи на САЩ бяха 714 млрд. долара, а през 2021 те нараснаха до 733 млрд. Не е съвсем ясно, какви средства изразходва Китай за своята отбрана, но те със сигурност са по-малко. Официално, военният бюджет на страната за 2021 е 1,36 трлн. юана (212,6 млрд. долара), което е с 6,8% повече отколкото през 2020.

За разлика от САЩ обаче, Китай не е обременен с толкова големи разходи за личния състав на въоръжените си сили, тъй като американските се формират изцяло на доброволна основа. Освен това военната му активност е ограничена най-вече в района на Източна Азия, докато военното присъствие на САЩ е повсеместно, което им струва твърде скъпо. Да не забравяме и, че китайците не обявяват значителна част от военните си разходи. Тоест, що се отнася до ресурсите, САЩ имат определено предимство, но то не е чак толкова сериозно, както някои си мислят.

По броя на военните си кораби Китай вече изпреварва Съединените щати, в съотношение 350:300. Освен това, почти всяка седмица китайските корабостроителници пускат нови военни кораби, макар че става дума най-вече за ракетни катери, корвети и фрегати, които не ползват свръхмодерни технологии. От друга страна, американските кораби имат по-голяма водоизместимост и разполагат с по-съвременни настъпателни и отбранителни системи на въоръжение, както и с по-опитни екипажи.

Да не забравяме и, че САЩ разполагат с най-модерната и сложна система за управление на въоръжените сили, обединяваща авиацията за далечни действия, надводния и подводния флот. От друга страна, предвид сложните географски условия в Източна Азия, китайците имат леко превъзходство по отношение на броя на авиационните и морски платформи, а американците – по отношение на тяхното качество.

От географска гледна точка, Китай ще разполага със сериозни предимства, ако конфликтът му със САЩ се развива в зоната на Южнокитайско и Източнокитайско морета. Китайците ще могат да попълват запасите си от гориво и боеприпаси, както и да осъществяват ремонт на корабите си в полеви условия, тъй като разполагат с ремонтни бази в непосредствена близост, и лесно ще могат да прехвърлят екипажи от един кораб на друг. Затова пък американците ще се сблъскат със сериозни проблеми по отношение на снабдяването и попълването на личния състав заради големите разстояния, въпреки наличието на военни бази на САЩ в близост до региона.

Освен това, Китай изгради в Южнокитайско море цяла верига от изкуствени острови, които донякъде балансират американските бази в Южна Корея, Япония и Гуам (неслучайно във ВМС на САЩ ги наричат „непотопяеми самолетоносачи”). Американските стратези се опитват да измислят начин за елиминирането на разположените там военни обекти, като една от идеите е, още в самото начало на хипотетичния конфликт да изпратят на островите специални части на морската пехота, които да унищожат настъпателните средства на китайците. Разбира се САЩ ще се опитат да компенсират недостъците в тиловото си осигуряване, привличайки своите регионални съюзници, но истината е, че географията е един от факторите, осигуряващи предимство на Китай.

Проблемът за съюзниците

И след като стана въпрос за съюзниците, САЩ традиционно смятат, че най-голямото им предимство по отношение на Китай е мрежата от съюзници и партньори, покриваща целия свят. В Азия се разчита на мощната подкрепа на Япония, която е третата икономика в света, Австралия, разполагаща с боеспособни военноморски сили, Южна Корея, Сингапур и редица други държави. Освен това американците активно „ухажват” Индия в рамките на т.на. Четиристранен диалог по сигурността, целящ да превърне тази страна в съюзник на Америка, Япония и Австралия. Доколко обаче, Вашингтон може да разчита на тези партньори в случай на мащабна война с Китай си остава много сериозен въпрос.

Нещо повече, Пекин активно формира собствена система от партньорства. Именно това е и една от целите на суперинициативата „Един пояс, един път”, с чиято помощ китайците проникват в Азия и Източна Африка. Най-важното обаче е, че Пекин укрепва отношенията си с Москва (двете страни все по-често провеждат съвместни учения), с Иран (където китайците се готвят да инвестират 400 млрд. долара), а също с Пакистан и Филипините (чиито президент Родриго Дутерте по много въпроси стои по-близо до Китай, отколкото до САЩ, въпреки че формално е техен съюзник).

Като цяло, американските съюзници са повече, освен това са по-богати и разполагат с по-силни въоръжени сили, т.е. в това отношение Вашингтон засега има предимство, но то много бързо се топи.

И накрая, най-важното е, че победата в хипотетичната американско-китайска война до голяма степен ще зависи от това, кой от противниците разполага с по-съвършени технологии. Ако става дума за такива ключови показатели като безшумните подводници, броят на военните спътници в космоса, настъпателните и отбранителни кибернетични оръжия и дроновете, САЩ все още имат предимство. Китай обаче много бързо ги настига, особено в сферата на изткуствения интелект, свръхзвуковите крилати ракети и новия отрасъл на квантовите компютри. Тоест, в годините до 2034 разривът между САЩ и Китай ще се съкрати до минимум и, ако Америка не предприеме някакви много сериозни стъпки, китайците скоро ще я изпреварят.  При това, в тези сметки не влиза руската военна мощ, която е в състояние тотално да промени баланса между двамата противници. А поне засега изглежда, че Москва е склонна да подкрепи именно Пекин.

 

*Българско геополитическо дружество