19
Сря, Ян
30 Нови статии

Съединените щати: глобален хегемон или просто "велика сила"?

брой 6 2021
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Както твърди в National Interest професорът по политология в Университета "Джон Мейсън" - Марк Кац, за очертаващия се край на американските глобална хегемония свидетелстват следните ключови събития от последните петнайсетина години:

  • - неспособността на САЩ да постигнат успех в мащабните и продължителни военни операции в Афганистан и Ирак;
  • - немощният американски отговор на руските действия по време на събитията през 2008 в Грузия и през 2014 в Украйна;
  • - Вашингтон отстъпи инициативата за разрешаването на конфликтите в Близкия Изток (Сирия и Йемен) и Северна Африка (Либия) на Москва, Техеран и Анкара;
  • - САЩ не можаха да попречат на Китай да увеличи драстично мощта си, да утвърди доминацията си в Източнокитайско и Южнокитайско морета и да разшири своето влияние, благодарение на инициативата "Един пояс, един път";
  • - провалът на опитите на Белия дом да се сближи с противниците си (Тръмп например, се опита безуспешно да "дресира" Северна Корея и Иран). Нещо повече, Вашингтон не съумя да разубеди своите съюзници да не си сътрудичат със съперниците на Америка.

Паническото изтегляне на американските въоръжени сили от Афганистан и планираното изтегляне от Ирак в края на 2021 са сред основните признаци, че еднополюсният свят, доминиран от САЩ (ако въобще е съществувал) върви към края си. Сред експертите обаче, няма единно мнение относно бъдещия "постамерикански" световен ред. Някои смятат, че Китай би могъл да се превърне в следващата доминираща сила, други пък са убедени, че светът отново ще стане двуполюсен, а основните му силови центрове ще са в Пекин и Вашингтон. Според цитирания по-горе проф. Кац обаче, в рамките на тази система може да съществува и трета голяма сила, способна да балансира между Китай и САЩ, и това е Русия.

Хипотетичният "свят без Америка"

Преди почти четвърт век тогавашният американски президент Бил Клинтън за първи път нарече САЩ "незаменима държава", а по-късно този термин многократно беше използван от неговия държавен секретар Мадлин Олбрайт. Смисълът, който се влага в него е, че без Съединените щати в света не може да съществува какъвто и да било ред, да не говорим за решаването на фундаменталните проблеми както на глобално равнище, така и в отделните части на света. Разбира се, не бе случайно че това понятие възникна и се наложи именно когато "еднополюсният свят" почти се бе превърнал в реалност, т.е. през краткия период, в който влиянието и авторитетът на Америка бяха достигнали своя апогей.

Дали обаче и днес САЩ си остават също толкова "незаменими" за света? За да отговорим на този въпрос, следва да си представим какво би станало, ако в резултат от някакви вътрешни сътресения, "самотната суперсила" престане да бъде част от глобалната политика и икономика, отказвайки се от всички подписани от нея международни споразумения, прекратявайки членството си в глобалните и регионални организации, запечатвайки границите и замразявайки имиграцията, и въобще прекратявайки за известно време отношенията си с останалия свят за да се концентрира изцяло върху собствените си проблеми.

Първата последица от подобно, макар и крайно невероятно развитие е, че в света ще остане само една ядрена суперсила, в лицето на Русия. В резултат ще рухнат окончателно и основите на двустранния американско-руски контрол на стратегическите въоръжения. Изглежда малко вероятно, че някоя от по-малките ядрени държави би била склонна да преговаря с руснаците по въпроса за ядрените въоръжения, заради огромния разрив между тях и всички останали играчи в тези сфера. Още по-невероятно е Русия сама да се откаже от уникалното си предимство в това отношение. В същото време обаче, то едва ли ще даде възможност на Москва да диктува безапелационно условията си. Ядрените арсенали на другите по-малки играчи ще продължат да са достатъчно надеждни инструменти за сдържане, а войната между ядрените сили ще си остане също толкова малко вероятна, както и днес.

Затова пък проблемът за ядреното разпространение със сигурност ще се изостри и то сериозно. С изчезването на "разширеното сдържане", осъществявано в момента от САЩ, мнозина бивши американски съюзници и партньори могат да решат да се сдобият със собствен ядрен арсенал. Това се отнася най-вече за Източна Азия (Япония, Южна Корея и Тайван), както и за Близкия Изток (Саудитска Арабия, Турция, Египет). Впрочем не бива да изключваме, че подобни амбиции би могла да прояви и Германия. Тоест, в света много бързо могат да се появят пет-шест нови ядрени сили.

При това, ако ядреното разпространение в Източна Азия най-вероятно няма да доведе до рязка ескалация на военно-политическите рискове, появата на нови ядрени държави в Близкия Изток може да има ужасни последици за региона, както и за света, като цяло. Разбира се, днес също е налице заплаха от разпространение на ядреното оръжие в Близкия Изток, при това до голама степен тъкмо заради непоследователния американски подход към решаването на проблемите, свързани с иранската ядрена програма.

На теория, НАТО би могла да продължи да съществува и в хипотетичния "свят без САЩ", но само ако големите европейски държави - Великобритания, Германия и Франция, са склонни да напрегнат максимално своя икономически, политически и военен потенциал. В рамките на този сценарий обаче, разходите за отбрана на останалите страни членки на пакта ще трябва да нараснат не до 2%, а поне до 4-5% от техния БВП, макар че дори и това няма да компенсира липсата на американците. Без лидерството на Вашингтон, НАТО вероятно ще се трансформира в регионален военно-политически придатък на Европейския съюз, при това ролята в него на Великобритания, която вече е извън ЕС, остава неясна. При всички случаи ангажирането на пакта с различни проблеми извън пряката му зона на отговорност силно ще намалее. В отсъствието на САЩ алиансът едва ли ще запази глобалните си амбиции, а разширяването му почти сигурно ще бъде преустановено.

В хипотетичния "свят без САЩ", Китай автоматично ще се превърне в неоспорим глобален технологичен лидер. От друга страна, ЕС, Япония, Индия и държавите от АСЕАН вероятно ще бъдат по-склонни да се противопоставят съвместно на китайската хегемония. Дали обаче ще успеят да създадат напълно независима от китайците глобална технологична екосистема остава открит въпрос. Последното до голяма степен ще зависи от това, доколко твърдо или "меко" ще действа Пекин и доколко Китай ще съумее да преодолее изкушението да наложи едностранно собствената си визия по ключовите за цялата световна общност въпроси, касаещи развитието на новите технологии.

Ако доларът излезе от глобалната финансова система, в основна резервна валута най-вероятно ще се превърне еврото, защото частично конвертируемият китайски юан още дълго време няма да може да се конкурира с него. Впрочем, възможно е да нарасне и ролята на други световни валути - британския паунд, японската йена или швейцарския франк. В същото време европейските и азиатски финансови центрове, като Лондон, Франкфурт, Шанхай, Сингапур и т.н. ще получат мощни допълнителни стимули за развитие.

Със сигурност би се наложила фундаментална и вероятно изключително болезнена трансформация на международните финансови институции (МБВР, МВФ), в които САЩ традиционно играеха водещата роля. На свой ред, ООН ще бъде поразена от изключително дълбока институционална криза, тъй като ще и се наложи да напусне централата си в Ню Йорк и да се лиши от 22% от основния си бюджет, без да споменавам за американския принос за отделните подразделения и програми на Световната организация.

Отсъствието на САЩ от глобалните енергийни пазари пък може да стимулира временния възход на ОПЕК и усилване на руските позиции, макар че "зелената" и "шистовата" революции в световната енергетика няма да спрат. Освен това, хипотетичното оттегляне на Вашингтон от глобалните пазари на въоръжение и продоволствие ще доведе до радикалното им преразпределяне, при това възникналият вакуум много трудно ще бъде запълнен дори и със съвместните усилия на останалите играчи.

Внезапното изчезване на мощното американско културно влияние, вероятно ще даде нов шанс на старите европейски културни центрове да възродят позициите и влиянието си, европейското кино вече ще се конкурира най-вече с Боливуд и китайските филмови компании, в отсъствието на Ню Йорк, Париж и Милано отново ще се превърнат в най-големите глобални модни центрове, а Великобритания щи си върне позициите на световен музикален център от 60-те години на миналия век. На пазарите за битова електроника пък, в отсъствието на компании като Apple, битката ще се води между най-големите корпорации на Китай, Япония, Южна Корея и Тайван. Липсата на Америка вероятно ще се отрази най-силно в сферата на науката и висшето образование, които ще преживеят силен шок.

Разбира се, хипотетичното изчезване на САЩ няма да означава края на света, който със сигурност ще го преживее, като е преживял и изчезването на Римската империя например. Поне на първо време обаче, много от международните играчи и най-вече онези, които в течение на дълги години бяха свикнали да разчитат на "американския чадър", ще се чувстват доста некомфортно. Несъмнено, при подобно развитие, светът ще бъде разтърсен от многобройни кризи и конфликти и вероятно ще настъпи продължителна епоха на нетабилност и неопределеност, тъй като "битката за американското наследство" ще бъде дълга и напрегната. От друга страна, някои проблеми ще могат да бъдат решавани по-лесно, тъй като през последните години САЩ в редица случаи не бяха фактор за решаването на проблемите, а част от самите проблеми. При всички случаи обаче, Съединените щати ще липсват на света. По същия начин, по който биха му липсвали и Китай, Русия, или Германия. И само в този смисъл бихме могли да приемем, че САЩ наистина са "незаменима държава".

Голямото военно отстъпление на Америка

Случилото се през лятото на 2021 в Афганистан беше само поредната илюстрация за стремителната ерозия на военния статут на САЩ и склонността им с лека ръка да се отказват от ангажиментите, поети пред техните съюзници в т.нар. Голям Близък Изток, както и в света, като цяло. На практика, сегашното състояие на Америка най-точно би могло да се определи като "глобално отстъпление", защото САЩ изтеглят - временно или постоянно - военните си сили от различни точки на света, изоставяйки своите партньори и съюзници - особено в Близкия Изток и Източна Азия, които са принудени спешно да търсят други начини да гарантира сигурността си.
Ще припомня например, че уж за да осигурят прикритие за светкавичното си изтегляне от Афганистан, американците прехвърлиха единствения си самолетоносач USS Ronald Reagan от Тихия в Индийския океан, въпреки, че както е известно тази страна няма излаз на море, оставяйки по този начин морските си съединения в Тихия океан без достатъчно въздушно прикритие, което е в разрез с ангажиментите на САЩ към регионалните им съюзници.

В същото време американското командване премести стратегическите си бомбардировачи, включително В-1 и В-52, от базата в Гуам, при положение, че - поне както твърдят във Вашингтон, тя е все по-застрашена от евентуална китайска ракетна атака.

Ще припомня, че според специализираните американски медии, стратегическите бомбардировачи В-1В Lancer, изиграли важна тактическа роля в Афганистан, напоследък се сблъскват със сериозни проблеми, в резултат от които в момента могат да бъдат използвани само десетина от тях. Освен това в арсенала на САЩ има само 21 бомбардировачи Стелт В-2 Spirit, при това повечето (ако не всички) се държат в резерв за изпълнение на евентуални ядрени мисии. Тоест, остарелият В-52 на практика си остава основния стратегически бомбардировач с далечно действие на САЩ, който може да се използва в конвенционални мисии. Проблемът обаче е, че той е сравнително лесна цел за китайската и руската противовъздушна отбрана и може да функционира само ако е снабден със съответното ракетно въоръжение, което нивелира основното му предимство, а именно способността да доставя тежки товари от бомби до целта.

Освен това, САЩ изтеглиха системите за ПВО, включително Patriot и THAAD, от Саудитска Арабия, Ирак, Йордания и ОАЕ, изразявайки по този начин недоволството си от тяхната политика и изтъквайки своите усилия за постигане на помирение с Иран. Както е известно, решението за изтеглянето на американците от Афганистан беше взето без предварително да е съгласувано с доскорошното проамериканско правителство в Кабул. Ще припомня например, че частите на САЩ и подизпълнителите, включително служителите на частните военни компании, напуснаха стратегическата база Баграм посред нощ без каквото и да било предупреждение и без дори да я предадат на афганистанската армия, в резултат от което тя моментално беше разграбена.

Междувременно, след бягството от Афганистан, президентът Байдън се готви да изтегли и американските части от Ирак. Впрочем, още преди това да се е случило, американското посолство в зелената зона на Багдад вече редовно става обект на ракетни атаки. Наистина САЩ разполагат в тази страна със системи C-RAM за отбрана от ракетен, артилерийски и минометен обстрел, но според експертите ефективността им се е оказала твърде слаба, т.е. съвсем скоро оставащите американски обекти ще се окажат незащитени.

В тази връзка ще припомня, че наскоро Пентагонът публикува информация за поредна военна игра, този път посветена на "битката за Тайван". Както посочва в тази връзка бившият високопоставен служител на Департамента по отбраната Дейвид Очманек, който в момента консултира създаването на военни игри от корпорацията RAND за нуждите на Пентагона, резултатите от симулираната битка, в хода на която Китай се опитва да нахлуе в Тайван, са се оказали крайно обезпокояващи, тъй като при повечето варианти за нейното развитие, именно САЩ са били губещата страна.

Всъщност, тази военна игра само потвърждава резултатите от по-ранните подобни игри, провеждани от Rand Corporation, Корпуса на морската пехота и редица авторитетни аналитични центрове. Разликата е, че сега Пентагонът най-сетне е започнал да осъзнава, че методите му за водене на война не работят при т.нар. "еднорангови" конфликти. И, което е още по-лошо, системите за ПВО на САЩ вероятно ще се окажат неефективни при всякакъв сценарий за развитие на хипотетичната война.

Както е известно, САЩ разчитат на три основни системи: тактическата Patriot PAC 3 и стратегическите Аegis (морска и наземна) и THAAD. Четвъртата система - наземно базираните прехващачи на ракети GBI в момента на практика почти не функционира, въпреки огромните разходи по нея,  тъй като се нуждае от тов тип прихващаща ракета. Според експерти от Северното командване на САЩ (USNORTHCOM), оше през 2025 Северна Корея ще бъде в състояние да унищожи защитните системи GBI и да осъществи ракетна атака срещу територията на Съединените щати. Ще припомня че GBI са базирани в Грили, Аляска, както и в базата на американските ВВС Ванденберг, край Ломпок, Калифорния.

Последното изпитание на системата Aegis бе проведено в края на юли, в близост до Хаваите, като системата беше инсталирана на ескадрения миноносец USS Ralph Johnson (DDG-114). Корабът изстреля четири ракети AEGIS SM-6 Dual II срещу двете мишени (балистични ракети с малък и среден обсег), но успя да порази само едната. Впрочем, при миналогодишните изпитания системата не успя да прихване нито една цел, въпреки че се смята за най-добрата, с която разполагат САЩ (между другото тя е и в основата на японските прихващачи с морско базиране). Тоест, системата Aegis демонстрира ефективност на поразяване от едва 50%, въпреки че на теория тя би трябвало да е 95%.

Към тревогите на Пентагона във връзка с ниската ефективност на противоракетната отбрана се прибавя и нарастващата уязвимост на американските военни платформи и бази. Макар че САЩ разполагат с бази в Япония, включително на остров Окинава, а също в Южна Корея и Гуам, в случай на конфликт те ще станат обект на масирани ракетни атаки от страна на Китай. Освен това, американските самолетоносачи трябва да бъдат разположени на стотици, ако не и на хиляди мили от потенциалната фронтова линия, каквато е Тайван, което ги прави по-малко полезни за оказване на въздушна поддръжка на евентуални наземни операции. При това повечето самолетоносачи не могат да носят съвременните изтребители F-35. Както показва последната военна игра на RAND, САЩ няма да са в състояние да гарантират неоходимата поддръжка на мрежовите комуникации, т.е. те могат да бъдат прекъснати от противника. А, както е известно, за ключово военно предимство на американците се смята възможността за използване на масирана огнева мощ срещу най-важните цели, именно с помощта на мрежовите системи за откриване на целта и насочване към нея на най-близко разположените прихващачи.

Американските експерти твърдят, че Пентагонът изпитва сериозни съмнения и относно ползата и защитеността на най-новите си изтребители F-35. Тези самолети се разглеждат като тактическа платформа за постигане на превъзходство във въздуха, но разполагат с ограничено количество управляеми бомби. Обхватът им на действие е сравнително ограничен, а вероятно ще им се наложи да се сблъскат с по-съвършените самолети на китайците (Су-35 и J-20), снабдени с ракети "въздух-въздух", позволяващи да унищожават противниците си извън зоната на видимост (BVD), както и с усъвършенствани радиолокатори AESA.

Що се отнася да състоянието на американските ВМС, те несъмнено биха могли да са изключително полезни при евентуален сблъсък с китайския флот. В тази сфера САЩ могат да се похвалят с известен прогрес при противокорабните ракети с голям обсег (LRASM), с каквито биха могли да бъдат снабдени и самолетите F-18, B1-B и F-35. Те са труднооткриваеми, а обсегът им е 300 морски мили. Ще припомня обаче, че в сравнение с руските свръхзвукови ракети „Циркон”, които имат максимална скорост над 8000 км/ч и също се изстрелват от кораби, LRASM притежава много по-малка скорост. През юли руснаците осъществиха успешни изпитания на ракетата „Циркон” от борда на фрегата „Адмирал Горшков”. Обсегът и е 1000 км (621 морски мили) и според експертите е неуловима от радарите.

Не е ясно, дали Китай ще са сдобие с тази руска ракета, или ще създаде собствена, но истината е, че „Циркон” значително превъзхожда всичко, с което САЩ разполагат в момента или ще разполагат през следващите 4-5 години. В същото време, отчитайки инфлацията, бюджетът за отбрана на администрацията на Байъдън за 2021 (716 млрд. долара) е с 4% по-малък от този на Тръмп за 2020. Освен това той предвижда съставът на ВМС да си остане на сегашното ниво от 296 кораба, докато администрацията на Тръмп планираше до 2026 броят им да достигне 316.

Освен това, военият флот на САЩ ще получи само един нов ескадрен миноносец с управляеми ракети клас Arleigh Burke (на стойност 2 млрд. долара), вместо планираните два. Новият военен бюджет предвижда и бракуването на старите самолети на американските ВВС, включително част от самолетите А-10 (ще бъдат бракувани 42 от общо 367-те), както и 47 самолети F-16 C/D, 48 - F-15 C/D, 14 - KC-10 и 19 - KC-35. Намаляват и експедиционните възможности на Корпуса на морската пехота, който се превръща в своеобразно допълнение към ВМС на САЩ. Бюджетът на сухопътните сили също е намален, но въпреки това командващите се надяват, че поне до 2035 те ще превъзхождат потенциалните си противници и най-вече Китай.

Неслучайно редица американски експерти определят днешните действия на САЩ във военната сфера като „Голямото отстъпление”, посочвайки, че Вашингтон, поне временно, оставя партньорите и съюзниците се, особено в Близкия Изток и Източна Азия, недостатъчно защитени и поради това – несигурни за своето бъдеще. В тази ситуация мнозина от тях могат да се окажат принудени да търсят компромис с Китай, Русия и Иран.

Впрочем, ситуацията във финансовата сфера също е повече от тревожна. Както е известно, през 2019 за максимален таван на държавния дълг на САЩ беше определена сумата от 22 трлн. долара. През август 2021 това ограничение беше премахнато в резултат от преговорите в Конгреса за новия бюджет на страната. Междувременно, в края на юни американският държавен дълг достигна 28,5 трлн. долара, което налага на Вашингтон или да увеличи лимита на дълга, или пък да преустанови действието на споменатото ограничение. В тази връзка агенция Bloomberg посочва, че” „Ако не бъдат предприети необходимите действия, още в края на октомври САЩ могат да се окажат изправени пред дефолт. От 80-те години на миналия век насам страната успяваше да избегне тази опасност, макар че за целта на правителството понякога се налагаше да прекрати формално дейността си до постигане на необходимото споразумение в Конгреса".

В момента Департаментът по финансите започна да продава някои видове държавни ценни книжа. Както посочва по този повод старшият научен сътрудник от Института за световна икономика „Питърсън” – Дейвид Уилкокс, вече е настъпил моментът „вниманието на конгресмените да се концентрира върху този проблем и да започнат да обсъждат решаването му”. Междувременно, финансовият министър Джанет Йелън също предупреди Конгреса за заплахата от дефолт, който може да нанесе „непоправима вреда на икономиката на САЩ и икономическото положение на всички американци”, ако не бъде взето решение за повишаване тавана на държавния дълг или не бъде преустановено действието на сегашното му ограничаване.

На този фон неравенството в американското общество продължава се задълбочава. Американските милиардери стават все по-богати и многобройни, а Пентагонът и оръжейните корпорации продължават да получават огромни суми, докато "сметките" в редица кризисни сфери остават неплатени. Ето защо, както посочва американският политолог Том Енгелхард: "може би вече трябва да започнем да разглеждаме САЩ като несъстоятелна имперска система. За съжаление, американците все още трудно го осъзнават (което вероятно обяснява и безумния период на управлението на Тръмп). Въпреки това, следва най-сетне да се откажем от фантазиите, че прокарваме демокрацията в света, защото истината е, че живеем в страна, която рискува да загуби собствената си демокрация. Забравете за Афганистан, зашото от нападението срещу Капитолия на 6 януари 2021, до приемането на последните (анти)избирателни закони в Тексас, всичко сочи, че американската вътрешнополитическа система фалира и се разпада. Само че, за разлика от Афганистан, президентът Байдън не може да се изтегли от нея".

На този фон изглежда парадоксално, че в глобален аспект, администрацията на Байдън демонстрира самоубийствен стремеж да влезе в нова студена (и не само) война с Китай, "обръщайки се към Азия", а Пентагонът продължава да укрепва мощта си (от военноморската до ядрената), сякаш САЩ действително все още остават господстващата имперска сила на планетата. Само че това вече не е така. Според Том Енгелхард: "Истинският въпрос пред Америка е, дали трийсет години след краха на Съветската империя, далеч по-могъщата Американска империя не върви в същата посока и при това го прави още по-хаотично? И, ако това е така, какви ще са последиците за всички нас?".

Перспективите пред "самотната суперсила"

Както е известно, донякъде подобно на Съветския съюз, Американската държава изначално представлява своеобразен идеологически проект, т.е. опит да се реализират абстрактните идеи на френското Просвещение в "девствените територии" на Северна Америка. Никак не е случайно, че от самото си възникване САЩ се позиционират като наследник на Римската република, включително създавайки свой Капитолийски хълм във Вашингтон

Както е известно, всеки идеологически проект има своите плюсови и минуси. Сред първите е възможността за обединяване "под един покрив" на голям брай представители на различни народи и дори раси. Сред минусите пък е фактът, че провалът на идеологическия проект, почти винаги означава и края на съществуването на реализиращата го държава, в досегашния и вид.

Ще припомня, че САЩ придобиват съвременния си вид не с приемането на Декларацията за независимост през 1776, а доста по-късно. През цялата първа половина на ХІХ век те осъществяват последователна териториална експанзия към Тихия океан, влизайки в конфликт с Испания, Великобритания и Мексико. Континенталната територия на САЩ добива съвременните си очертания чак през 1853, а покупката на Аляска става още по-късно - през 1867. Между тези две дати страната преживява тежка гражданска война, а последвалият я период на "реконструкция" приключва едва през 1877. В исторически план, това не е достатъчно дълъг срок за да приемем тезата за необратимия характер на американската държава, в сегашното и качество.

Американската политическа система също се оформя доста по-късно, отколкото сме свикнали да мислим. Истината е, че либерално-демократичната система, основаваща се на всеобщото избирателно право и гарантиране правата на малцинствата, се оформя едва в началото на 60-те години на миналия век. Преди това в САЩ действа стриктна система от различни ограничения, лишаваща на практика значителна част от населението от участие в изборите. Тя е отменена едва през 1964 с приемането на 24-та поправка към Конституцията, а афроамериканското население в редица южни щати получава избирателни права, само благодарение на съответния закон от 1965. Всъщност, предвид внесените поправки в конституциите на южните щати, този процес се проточва чак до началото на 70-те години.

Тоест, на практика, още няма дори и едно поколение, чиито живот да е преминал изцяло в рамките на либерално-демократичната система. В момента САЩ все още се управляват от лидери, родени и израснали в друга система. В тази връзка възниква закономерният въпрос, доколко здрави са вътрешните връзки, на които се крепи тази възникнала не чак толкова отдавна (от гледна точка на историята) държава? От средата на ХХ век насам, американските експерти водят безкрайни спорове, дали в рамките на САЩ вече се е оформила нова "американска нация", или понятието "американец" си остава по-скоро политическо, т.е. става дума за гражданин на Съединените щати. Резултатите от тези дискусии са нееднозначни. Би могло да се твърди например, че по Източното крайбрежие на страната действително се е формирал характерният тип на "белия американец с европейски корени и свързан с европейската култура", макар и възприел чисто американските ценности. В тази общност отлично се вписват почти всички имигранти от Стария континент: британци, ирландци, поляци, евреи, германци, гърци, българи и т.н. Разбира се, асимилацията им не преминава съвсем гладко, но въпреки това, смесвайки се помежду си, те формират онзи типичен образ на американеца, който познаваме от класическите холивудски филми.

За разлика от тях обаче, големи маси други имигранти - афроамериканци, китайци, японци или "латиноси", не успяват да се впишат напълно в този проект. Впрочем не е ясно дори, дали в него се е вписало и бялото население от Западното крайбрежие на САЩ (Калифорния например, доста се различава от региона на Нова Англия). В американските градове постепенно се формираха своеобразни гета, различаващи се от старите италиански, ирландски или еврейски квартали, чиито обитатели се стремят максимално бързо да се впишат в американското общество. В новите "цветни" анклави обаче, жителите им могат да прекарат целия си живот без дори да научат английски и без да влязат в по-близък контакт не само с останалата Америка, но дори и с жителите на съседните квартали.

Прословутият американски "котел за претопяване" престана да функционира още от 70-те години на миналия век. На първо място, разпадна се общодържавната образователна система, в резултат от което се появиха т.нар. "етнически училища", учениците в които след завършването си невинаги могат дори да говорят добре английски. На второ място, в ежедневния живот писменият английски постепенно започна да се заменя с устния (жаргонен), или от електронното общуване. На трето място, Демократическата партия постепенно се превърна в изразител на интересите на всевъзможни малцинства, пречейки на федералното правителство да ограничи постоянните им претенции. Така диаспорите и расовите общности започнаха да се трансформират първо в културни, а след това и в политически общности.

Мащабните расови вълнения през 2020 налагат нов поглед върху етнополитическите процеси в САЩ. Мнозина анализатори бяха изненадани от яростта, с която протестиращите (при това не само афроамериканците) унищожаваха паметниците на видни исторически личности - от Колумб, до адмирал Фарагът, сражавал се през Гражданската война на страната на Севера. Напълно възможно е, те просто да не ги смятат за част от своята история и собственото си културно наследство. Тоест, за тях тези паметници са част от културата на друга държава, която смятат за чужда. По същия начин впрочем, германските варвари унищожават културното наследство на Рим, арабите - на Византия, а чехите и словаците - това на Хабсбургската империя. Друг показателен факт е тормозът, който оказват чернокожите американски студенти на своите бели професори и който доста напомня сходни прояви при разпадането на Австро-Унгария.

Всъщност, истината е, че идеологията на политическата коректност, която се налага в днешните Съединени щати, отрича класическите либерални свободи. Не може да се говори за свобода на словото, ако нямаш правото да коментираш малцинствата, или определени обществени явления или събития от миналото. Ако пък социалните мрежи блокират конкретни ползватели, заради "неправилните им постове", това не е свобода на печата, а чиста цензура. Ако пък се налага т.нар. "позитивна дискриминация", не може да се говори за равенство на гражданите пред закона, а по-скоро за своеобразно възраждане на съсловните привилегии. Ако мъжете вече трябва да внимават, как гледат жените, за да не бъдат обвинени в "сексуален тормоз", очевидно става дума за сурови битови ограничения. Изгарянията на книги на Ръдиярд Киплинг или Марк Твен от радикални феминистки или "чернокожи активисти" пък доста напомнят кладите, на които средновековните фанатици са горели произведения на изкуството през Ренесанса. На този фон ставаме свидетели на масово нарушаване на такъв фундаментален принцип като презумпцията за невинност: достатъчно е в медиите да се появят нечии спомени отпреди двайсет години (впрочем, най-пресният случай са отправените обвинения за сексуално насилие към Боб Дилън, уж имали място преди повече от половин век!), за да бъде сложен кръст на нечия политически или артистична кариера, дори ако истиността им не бъде доказана.

Основните скрепителни елементи на американското общество биват ерозирани и от залялата САЩ вълна от опити за ревизия на собствената история. Така, радикалното движение в защита правата на афроамериканците вече доведе до отричане на "бащите основатели" на САЩ, както и на повечето президенти на страната през ХІХ век, набедени за "расисти". Уродливите форми на краен феминизъм пък водят до отричането на цялата класическа американска литература като "сексистка". Само че това автоматично поставя въпроса, ако цялата история на страната действително е нелегитимна и престъпна, дали тя въобще има правото да съществува. И рано или късно американското общество ще трябва да му отговори.

Би могло дълго да се спори относно пътищата на по-нататъшното развитие на САЩ, но вече е ясно, че "класическата Америка", като "държава на белите хора" вече е в миналото. Сегашното американско общество едва ли е способно да обърне тези тенденции, връщайки се към консервативната бяла Америка от 50-те години на ХХ век. Дори, ако елитите имат силно желание за това (каквото всъщност не се забелязва), то не би могло да се случи поради редица обективни процеси, включително демографски (намаляване дела на бялото населиние), икономически (загуба на индустриалната база и градовете, като промишлени центрове) и културни (наличието на широка прослойка от ляволиберална интелигенция). На този фон пред американското общество се очертават няколко алтернативни пътища за развитие.

Възможните алтернативи

Първият вариант е дезинтеграцията на Америка. Поне засега този сценарий не изглежда особено вероятен, тъй като различните расови групи в САЩ не са концентрирани в рамките на някакви устойчиви административни зони. От друга страна обаче, при продължаващо нарастване на политическото самосъзнание на расовите групи, това може да стане факт.

Вторият вариант е свързан с трансформирането на САЩ в ляволиберален идеологически проект. Подобно развитие би могло да доведе до нов радикалноляв експеримент, което е изключително опасно за съществуващия световен ред, предвид комбинацията между лявото месианство и гигантския военен потенциал на Съединените щати. Този сценарий не бива да се пренебрегва, имайки предвид, че в името на политическата коректност в страната постепенно биват ограничавани класическите либерални свободи.

Третият сценарий, който според някои изглежда и най-реалистичен, е свързан с интегрирането на САЩ в някакъв по-голям, глобален проект. Както е известно, от 70-те години на миналия век насам, американските политолози често коментират идеята за "Американската империя". Според по-скептично настроените, тя не е реалистична, тъй като САЩ едва ли биха се ориентирали към политика на завоевания в духа на колониалните империи от ХІХ век. От друга страна обаче, "имперският сценарий" не е свързан единствено с връщането към имперската политика отпреди двеста години.

Всъщност, дискусиите за трансформирането на САЩ в "нещо по-голямо" започват още в края на 20-те години на ХХ век. По-късно те затихват, но през 90-те отново се възобновяват. По онова време, вдъхновени от успехите на европейската интеграция, Съединените щати лансираха собствения си интеграционен проект за т.нар. Северноамериканска зона за свободна търговия (NAFTA), обединяваща САЩ, Канада и Мексико. Впрочем, NAFTA имаше и символично значение, тъй като за първи път в историята си Канада се "разграничи" от Британската общност, интегрирайки се със САЩ.

Освен това, през 90-те години САЩ започнаха да се позиционират като глобален лидер. Подобна глобална свръхдържава обаче, по принцип, не се нуждае от собствен интеграционен блок, тъй като тя сама определя глобалните процеси и доминира в рамките на глобалните институции. Тоест, ако САЩ формират интеграционен блок само с Канада и Мексико, това би ограничило американските интереси само до част от Северна Америка. В тази връзка бе лансиран друг вариант: интегрирането на самите Съединени щати в ново обединение с Канада и Мексико, например чрез приемането на обща валута. Което пък породи още спорове - дали хипотетичната замяна на долара с някаква друга общоамериканска валута, ще означава края на САЩ, в сегашното им качество, или пък - напротив - ще доведе до рязко усилване позициите на Северна Америка в света?

Както е известно обаче, NAFTA, чието начало бе дадено през 1994, така и не се превърна в пълноценен интеграционен блок. Успехите и в отделни сектори (най-вече за канадската икономика) бяха очевидни, но още в края на 90-те стана ясно, че NAFTA не може да изгради реални институции, контролиращи търговската политика на участниците в нея. Разбира се, може да се спори, коя точно бе причината за това - дали страхът на елитите в САЩ от неконтролируемата имиграция от Латинска Америка или обръщането на Мексико към латиноамериканските интеграционни проекти. Така или иначе, NAFTA и до днес изглежда по-скоро като добро намерение, отколкото като реален противовес на ЕС или дори на Mercosur. Твърденията на бившия президент Тръмп, че NAFTA се е оказала по-полезна за американските партньори, отколкото за самите САЩ ,потвърждават неуспеха на този проект.

Напоследък по-актуална изглежда идеята за стартиране на "англосаксонската интеграция". В съвременния свят е налице парадоксална ситуация - интеграционни процеси се развиват в почти всички региони, с изключение именно на англосаксонската цивилизация. До голяма степен това се дължеше на членството на Великобритания в ЕС. След Брекзит обаче, вече нищо не пречи на Лондон да стартира собствен интеграционен проект, на основата на бившата Британска империя. В рамките на т.нар. Общност на нациите има 17 държави, чиито държавен глава формално е британската кралица. Теоретично е напълно възможно на тази основа да бъде стартирана нова интеграция, като алтернатива на ЕС.

Основният проблем в случая е отношението на САЩ към подобен сценарий. Някои смятат, че Вашингтон би възприел тази система като нежелан конкурент. Съществува обаче реална възможност, ако разцеплението на расова основа в Съединените щати продължи да се задълбочава, аглосаксонската общност в страната сама да поиска да се влючи в британския проект. В крайна сметка, щатите основали САЩ преди почти 250 години са създадени като колониален проект на Англия.

Расовите вълнения и усиленото налагане на т.нар. "политическа коректност" могат да провокират ответната реакция на "белите" англосаксонски щати. На теория, нищо не може да им попречи да се разделят с щатите, доминирани от афроамериканците и "латиносите" и да се интегрират в новата англосаксонска система, инициирана от Лондон. При това Канада би могла да изиграе ролята на свързващото звено в този процес, тъй като е част от Общността на нациите и представлява федерация от десет провинции и три територии. Ще припомня обаче, че първоначално тя се нарича Канадска конфедерация и е разделена на четири провинции: Онтарио, Квебек, Ню Брунсуик и Нова Скотия. Остров Нюфаундленд пък, чак до 1949, е отделен доминион на Британската империя. Тоест, би могъл да се реализира следният сценарий - ако франкофонският Квебек напусне Канада, а Нюфаундленд поиска самостоятелно да участва в британския интеграционен проект, останалата част от Канада би могла да формира алианс със САЩ (включително в рамките на формално все още съществуващата NAFTA).

Ще припомня, че в прочутия роман "1984" на Оруел се разказва за тоталитарната държава "Океания", възникнала в резултат от обединяването на САЩ и Британската империя, в границите и от 1945. Тоест, идеята за обединяването на всички държави-наследници на Британската империя при всички случаи заслужава внимание. Напълно възможно е, през ХХІ век англосаксонските държави наистана да формират интеграционен блок. Това няма задължително да означава, че те се лишават от суверенитета си, но пък би могло да доведе до преформатиране на границите им. Подобна обединена англосаксонска държава би била много по-силна от днешните САЩ, превръщайки се първата наистина глобална свръхдържава в историята.

Преформатирането на САЩ обаче ще означава разпадането на сегашния световен ред, възникнал след Втората световна война. Най-малкото, защото негови своеобразни гаранти бяха двете тогавашни свръхдържави - САЩ и СССР. Сега обаче, вместо противопоставянето между свръхдържавите и последвалите разпада на втората опити на първата да установи световна хегемония, можем да станем свидетели на завръщането на целия комплекс от традиционни проблеми и войни. При подобно развитие ще възникнат доста въпроси - например, защо Германия и Япония продължават да са държави с ограничен суверенитет, а също за границите в Източна Европа и Източна Азия, както и за бъдещето на редица велики (или регионални) държави, за възраждането на старите империи или пък за окончателната деградация на бившите им метрополии. Твърде е вероятно такива регионални сили, като Индия, Турция, или Саудитска Арабия, да продължат опитите си за осъществяване на "пробив", но в същото време е доста вероятно да се сблъскат и с криза на собствената си държавност.

Вместо, неособено реалистичната заплаха от глобална ядрена война, ще продължат конвенционалните регионални войни по суша, море и въздух, както и в космоса, в които наличието на ядрено оръжие няма да е от особено полза.

Шо се отнася до съдбата на "самотната суперсила", истината е, че тя най-вероятно е обречена да сподели участта на такива предишни "суперсили", като Римската или Монголската империи. Просто, защото всички живи системи се променят, създавайки основата за появата на други. И никой не може да твърди, че сегашният световен ред не може да се модифицира в нещо, повече или по-малко, различно от модела, наложен навремето в Ялта.

Вместо заключение: Америка, която така и не се върна

Както отбелязва в наскоро публикувата в Thе Nation статия споменатият по-горе политолог Том Енгелхард  "Ако Америка действително се е "завърнала", както твърди собственият ни президент, въпросът е в какво точно качество го е направила, имайки предвид, че САЩ вече са неспособни да доминират на планетата, както мечтаеха навремето нашите политичеси лидери? А може би новата роля на страната ни, която дълги години прахосваше трилиони долари на данъкоплатците в пещта на своите "вечни войни", е на "фалирала държава" с разпадаща се армия?".

Разбира се, никой във Вашингтон не е склонен да признае подобна възможност, въпреки позорното бягство на американската армия от Афганистан, неслучайно основните критики срещу Байдън са свързани най-вече с това, че САЩ са се изтеглили оттам "прекалено бързо".

 

* Българско геополитическо дружество

 

 

Поръчай онлайн бр.1 2022

Поръчай онлайн бр.1/2022 на списание Геополитика