Напоследък в коментарите относно състоянието и перспективите пред Европейския съюз започват да преобладават песимистичните и откровено алармистки прогнози. Върху характера на тези оценки влияе не само анализът на многобройните проблеми, с който днес се сблъсква ЕС, но и отчайващата неспособност на т.нар. "брюкселски еврократи" да предложат адекватни решения.
На този фон, все повече експерти акцентират не толкова върху очевидните исторически постижения на "европейския проект", колкото на огромните предизвикателства, пред които той е изправен в момента. В резултат от което и повечето прогнози за по-нататъшното му развитие не са никак добри.
Разбира се, в европейската, включително българската, аналитична общност продължава да съществува и доста активна група от "еврооптимисти", сред които са мнозина изтъкнати европеисти, както и политици, предимно от либералния спектър. И както би могло да се очаква, те оценяват "европейския проект" не само като най-успешния в историята, но и като най-перспективния модел на регионална интеграция. Въпреки че признават наличието на сериозни проблеми и кризи в развитието на Европейския съюз, "еврооптимистите" са убедени, че той в крайна сметка ще извлече полза от тях, като своевременно осъществи необходимите корекции в стратегията за понататъшното си институционално развитие.
Основните предизвикателства пред ЕС
Независимо от всички различия в своето отношение към Европесйкия съюз обаче, и двете групи експерти и политици посочват наличието на няколко фундаментални предизвикателства пред легитимността на ЕС и неговото успешно функциониране, отговорът на които ще определи и бъдещето на целия "европейски проект", като по-долу ще се спра на най-важните измежду тях.
Липсата на стратегическа автономия на ЕС
Въпреки многобройните декларации относно необходимостта от предприемането на действия, целящи постигане на "стратегическа автономия" от САЩ, засега в тази сфера не е направено кой знае какво. Нещо повече, мнозина в Брюксел смятат, че след влизането на Байдън в Белия дом, необходимостта от повишаване нивото на самостоятелност на Съюза почти е изчезнала. На практика, подобен отказ от постигането на "стратегическа автономия" от САЩ доста улеснява (или по-скоро опростява) задачите на стратегическото планиране на ЕС, но в същото време ерозира и възможностите за провеждане на активна европейска политика, включително по отношение на Русия.
Редица експерти смятат, че с течение на времето вредите за Съюза, породени от липсата на "стратегическа автономия", само ще нарастват. В частност, негативно въздействие върху него ще окаже неизбежното изостряне на американско-китайското противопоставяне и свързаното с това усилване на натиска на Вашингтон върху Брюксел с цел консолидирането на "общия фронт на Запада" срещу Китай. На фона на очертаващия се нов двуполюсен модел на глобалната политика, ЕС ще бъде принуден все по-плътно да следва руслото на американската стратегия, отказвайки се от шанса да се превърне в самостоятелен геополитически субект. Проектите от типа на "Северен поток 2" или "Балкански поток" ще станат "политически невъзможни". От друга страна, опората единствено на САЩ няма да даде на ЕС дългосрочни гаранции за съхраняване единството на "колективния Запад". Не може да се изключи например, още през 2024 в Белия дом да се появи политик, подобен на Тръмп, което ще свари брюкселските "еврократи" абсолютно неподготвени.
Ерозията на икономическата и технологична конкурентоспособност на Съюза
Въпреки че разполага с огромен икономически и научно-технически потенциал, в момента ЕС изостава по редица ключови направления както от Северна Америка, така и от Източна Азия. И, ако този разрив продължи да се задълбочава, Съюзът ще бъде застрашен постепенно да се превърне в своеобразен "музей на индустриалната икономика" и да бъде изтласкан в периферията на глобалното икономическо и технологично развитие.
Налице са и наслагващи се проблеми, свързани с традиционната специфика на европейския социален модел. Заради запазването на твърде щедрите програми за социална защита, работната сила в ЕС се оказва прекалено скъпа за успешната конкуренция на глобалните пазари, освен това нейната професионална и географска мобилност си остава сравнително ниска в много страни членки на Съюза.
Сред възможните последици от запазването на сегашните негативни тенденции вътре в ЕС е и ускорената икономическа и технологична преориентация на Русия от пазарите на Съюза към тези на Китай, Югоизточна Азия и други азиатски държави. При това тя ще получи допълнителен импулс, ако Брюксел продължи да налага нови секторни санкции на Руската Федерация в сферата на високите технологии или пък да подкрепя екстериториалните санкции, налагани от САЩ в тази сфера. Освен това, загубата на икономическа и технологична конкурентоспособност от страна на ЕС би могла да постави под въпрос ценността на европейския социален модел, като своеобразен символ на модерността и модел за подражание за другите страни по света.
Задълбочаващият се проблем за единството в рамките на ЕС
Анализаторите както в самия Европейски съюз, така и извън него, посочват наличието на опасни потенциални разломи вътрев в Съюза - между т.нар. "Стара" и "Нова" Европа, между Севера и Юга на Стария континент, между големите и малки страни членки, както и между донорите и реципиентите на бюджетни средства от ЕС. Излизането на Великобитания от Съюза изостри тази тенденция, нарушавайки много от създалите си вътре в ЕС баланси. По-нататъшната ескалация на центробежните процеси може да понижи динамиката на интеграционните процеси и дори да ги тласне в обратна посока.
В много страни членки на Съюза националната идентичност е в състояние да измести на заден план т.нар. "общоевропейска идентичност". И макар че повечето експерти не вярват във възможността за окончателно разпадане на ЕС, мнозина прогнозират "национализирането" на редица от функциите, които в момента се осъществяват от брюкселските "еврократи", и усилване на националните държави членки за сметка на наднационалните органи на управление.
От една страна перспективата за евентуално отслабване на институциите и механизмите на ЕС, ще накара такива държави като Китай и Русия да акцентират все повече на двустранните си отношения с водещите европейски играчи (Германия, Франция, Италия), вместо на тези с ЕС, като цяло. В същото време обаче, появата на един слаб и неспособен да говори в един глас Съюз очевидно на се вписва в концепцията на Пекин и Москва за "многополюсния свят" и едва ли би бил достатъчно надежден техен партньор. В сферата на сигурността, отслабването на ЕС неизбежно ще означава укрепване на позициите на НАТО и САЩ в Европа, което също е в разрез с интересите на Китай и Русия. В сферата на икономиката пък, един слаб Съюз очевидно няма да може да "балансира" нарастващата китайска доминация в руската външна търговия.
Възможният възход на изолационистките настроения
Някои експерти смятат, че сред сериозните предизвикателства пред успешното понататъшно развитие на ЕС и неговата легитимност може да се окаже възходът на изолационистките настроения в страните членки и фактическият отказ на Брюксел от провеждането на активна външна политика. Истината е, че членовете на Съюза и днес не съумяват да постигнат консенсус по такива сериозни въпроси на международните отношения като бъдещето на Косово, ситуацията във Венецуела или урегулирането на израелско-палестинското противопоставяне например. Евентуално понататъшно "самозатваряне" на ЕС би означавало не само отказ от активна роля за разрешаването на такива регионални конфликти като тези в Сирия, Либия или Афганистан, но и отказ от ролята на Съюза за създаването и прокарването на т.нар. "глобални общи блага" (global commons) в такива сфери като климатичните промени, управлението на глобалния интернет, защитата на човешките права, прододоволствената сигурност и много други.
Подобен "европейски изолационизъм" ще породи двойнствена реакция в Китай и Русия. От една страна, в Пекин и Москва вероятно ще бъдат доволни, че ЕС вече няма да се бърка във вътрешните им работи, защитавайки човешките права или тези на малцинствата, и ще се откаже от по-нататъшното си разширяване в постсъветското пространство в обозримо бъдеще. От друга страна обаче, ако Брюксел откаже да участва във формулирането и прокарването на нови правила на играта в ключовите сфери на световната политика и икономика, тези правила най-вероятно ще се диктуват от Вашингтон и Пекин.
Демографската криза и следващите миграционни кризи
Демографите смятат, че са налице дългосрочни тенденции за намаляване на населението на ЕС, което допълнително усилва вероятността за нови мащабни миграционни вълни към Стария континент, генерирани от държавите в Близкия Изток, Южна Азия и Африка. По-консервативно ориентираните анализатори свързват очевидния срив на демографския потенциал на Съюза със спецификата на съвременния европейски либерализъм (поощряването на еднополовите бракове, разпадането на традиционното семейство и намаляващата религиозност на европейците), макар че подобен процес е налице и в държави, които не следват либералния модел. При всички случаи, постепенната промяна на демографската структура на ЕС, свързана с повишаване дела на имигрантите от арабски, африкански или друг неевропейски етнически произход - особено на фона на отчайващата липса на оптимални модели за тяхната интеграция - с основание се разглежда като едно от най-сериозните предизвикателства пред бъдещето на Европейския съюз и това на отделните страни членки.
За консервативните политици както в самия ЕС (и особено в източната му част), така и извън него, провалът на експериментите на Брюксел, Берлин и Париж за управление на международните мигрантски потоци и на стратегиите в сферата на демографското развитие, е още един аргумент за ограничаване или дори пълно прекратяване на външните миграционни потоци в отделните европейски държави. В Русия пък, те дори пораждат твърдения, че именно тя следва да стане законния наследник на традиционните европейски ценности (семейство, църква, държава), от които самата Европа уж последователно се отказва. Затоват пък либералните кръгове в тази страна разглеждат сходните демографски проблеми като потвърждение на собствената им представа за Русия като европейска (а не евроазиатска) страна, както и за необходимостта от по-тясно взаимодействие между Москва и Брюксел по проблемите на демографията и управлението на международните миграционни потоци.
Възможно ли е разпадането на ЕС?
Както посочва бившият председател на Европейския съвет и екс-премиер на Полша Доналд Туск, "ЕС е отслабен и е застрашен от разпадане заради действията на редица страни членки". Сред последните Туск визира и собствената си родина, както и Унгария, подчертавайки в интервю за полския канал TVN24, че "ако се появят още държави, опитващи се да навредят по някакъв начин на Съюза, това може да се окаже края му". Той смята, че кризата в отношенията между Брюксел и някои страни членки има политически характер и отдавна е факт, и макар да не вярва, че ЕС би могъл да се разпадне още "вдруги ден", допуска че има такава възможност. В същото време, Туск напомня, че "когато преди време разговарях с Дейвид Камерън (бившият британски премиер, организирал референдума за Brexit - б.а.), той ми каза да не се тревожа, защото страната му със сигурност няма да напусне ЕС. Само половин година по-късно обаче се случи точно това".
Ще припомня, че в Брюксел са крайно недоволни от осъществяваната от полските власти съдебна реформа, която според "еврократите" ерозира демокрацията в страната. Преди това съдът на ЕС в Страсбург постанови, че някои елементи на реформата са в разрез европейското право, особено що се отнася до независимостта на съдебната система. Беше посочено също, че онези от тях, които касаят Дисциплинарната камара към полския Върховен съд, не гарантират незавасимостта и безпристрасността на съдиите, защото могат да бъда подложени на прякото или косвено влияние на законодателната и и изпълнителната власт. И, ако Варшава не премахне тези нарушения е застрашена от глоба.
Що се отнася до Унгария, сред причините за сегашните и разногласия с Брюксел е уж осъществяваната от Будапеща дискриминация на местната гей-общност. Става дума, в частност за забраната на ЛГБТ-пропагандата в училищата на страната. Срещу тези мерки на унгарските власти вече се обявиха 14 страни членки на ЕС.
Както Варшава, така и Будапеща категорично отхвърлиха обвиненията на "еврократите", потвърждавайки правото си да приемат собствени закони.
Разбира се, изглежда много съмнително, че наличието на подобни разногласия би могло да доведе до напускане на ЕС, още по-малко пък до пълното му разпадане. Всъщност, кой друг, освен Полша и Унгария, би могъл да излезе от ЕС? Доскоро сочената за един от фаворитите на президентските избори във Франция Марин Льо Пен говореше за Frexit, само че тя е в опозиция, а и напоследък темата очевидно не е сред приоритетите и. Същото се отнася и за другите държави, в които евроскептиците имат силни позиции.
На теория, Европейският съюз би могъл да се разпадне, както и всеки друг алианс, включващ отделни и напълно способни да съществуват и самостоятелно части. Друг въпрос е, че следвоенната европейска интеграция представлява продължителен процес, предполагащ не само разширяване, чрез интегрирането на нови страни членки, но и "задълбочаване", посредством нови договори, определящи и уточняващи икономическите, политически и други аспекти на интеграцията.
Тоест, хипотетичното разпадане на ЕС няма да означава анулиране на огромното количество договори и споразумения, регулиращи отношенията между страните членки. С други думи, то няма да прилича на разпадането на Съветската империя например, след което отношенията между новите независими държави трябваше да се градят буквално от нулата.
Освен това, днешните елити на континентална Европа не са убедени, че биха се чувствали по-добре поотделно, отколкото заедно. Великобритания винаги е представлявала "специален случай" в рамките на европейската интеграция, докато френският евроскептицизъм например, се изчерпва с гласуването против приемането на обща европейска конституция и претенциите за реформиране на ЕС.
Макар в цитираното по-горе интервю Туск да твърди, че в основата на "евроскептицизма" са Полша и Унгария, истината е, че това течение възникна във Великобритания още през 80-те години на миналия век, когато тогавашният британски премиер Маргарет Тачър посочи опасността от свръхцентрализация и унифициране на Европа в рамките на нейната задълбочаваща се интеграция. Някои смятаха, че Brexit ще тласне държавите от континентална Европа към отказ от членството в ЕС, но на практика се случи по-скоро обратното: дори десните популисти, обявяващи се преди това за провеждането на аналогични на британския референдуми в страните си, сега се придържат към не толкова радикални и по-скоро "реформистки" позиции.
Що се отнася до Полша и Унгария, те очевидно не са станали кой знае колко "недемократични", нещо повече, според социологическите анкети и резултатите от изборите, обществата и в двете страна са разделени почти по равно между либерално-демократичния и - условно казано - консервативно-патриотичния електорат. Освен това, и в полското, и в унгарското общество на практика съществува консенсус по отношение на евентуалното им излизане от ЕС - огромната част от населението се обявява против това.
При това положение, доколко опасна за бъдещето на Съюза е кризата в отношенията между Брюксел и отделни страни членки, която според Туск има политически характер и се развива отдавна? Тук нещата опират до степента, до която е достигнала тази криза. Излизането на Великобритания от ЕС беше истинска и то много сериозна криза и за самата страна, и за Съюза, като цяло. В този смисъл, съпротивата на Будапеща и Варшава срещу "еврократите", което - предимно за вътрешно ползване - се представя като стремеж да бъде защитен националния суверенитет, въобще не може да се сравнява с Brexit, тъй като (поне засега) има по-скоро декларативен характер.
Истината е, че резултатите от британския референдум през юни 2016, както впрочем и победата на Тръмп на изборите в САЩ през есента на същата година, бяха еднакво изненадващи. Но след като дори и при авторитарните режими далеч не всичко е предопределено и може да се контролира, това е още по-малко възможно при т.нар. "стари демокрации".
В момента в европейското пространство липсват други интеграционни проекти, освен ЕС, а идеята да се възстанови системата от напълно независими национални държави, т.е. връшането към периода между двете световни войни, не поражда особен ентусиазъм. Освен това, дори ако една или друга страна членка реши да напусне Съюза, тя няма да промени географското си положение, т.е ще бъде принудена отново да си взаимодейства с ЕС, но вече без да може по какъвто и да било начин да влияе отвътре върху политиката му.
Негативният сценарий
От друга страна обаче, изразената наскоро от премиера на Нидерландия Марк Рюте теза, че може би е необходимо да бъде създаден нов Европейски съюз, без участието на Унгария и Полша, която вероятно се подкрепя от мнозина в т.нар. "Стара Европа", означава, че очертаващата се вътре в ЕС своеобразна цивилизационна "желязна завеса", действително може да постави под въпрос бъдещето на целия европейски проект. Защото голяма част от страните членки от постсоциалистическото пространство ревностно държат на своя суверенитет и култура, което пък ги превръща по-скоро в пречка, отколкото в "ценен актив" за брюкселските "еврократи".
Както посочва Джонатан Саксти в британсия The Telegraph: "Наскоро станахме свидетели на нова демонстрация на съществуващото вътре в ЕС цивилизационното раздение, в резултат от правните битки между Брюксел, от една страна, и Будапеща и Варшава - от друга, този път заради правата на т.нар. ЛГБТ-общност. Макар че Съюзът не разполага с механизъм за изключване на отделни страни членки, чл.7 на Договора за ЕС допуска те да бъдат лишавани от право на глас. Тоест, това позволява Унгария и Полша да бъдат разследвани. В същото време, признаването им за "нарушители" ще изисква консенсусно решение на всички страни членки, което най-вероятно ще се окаже невъзможно. Затова пък евентуалното налагане на санкции срещу тях може да стане и с квалифицирано мнозинство".
Според Саксти, макар мнозина да смятат, че Брюксел трябва просто "да затегне гайките" за да върне в строя бунтуващите се страни членки от Централна и Източна Европа, на практика нещата не са толкова прости. Евентуалните финансови санкции срещу държавите от региона вероятно ще имат ефект, но истината е, че някои от тях все по-малко се нуждаят от европейските средства и с течение на времето ще могат да продължат да се развиват успешно и със значително ограничени субсидии от ЕС, още повече, че последните съвсем не са "безплатни". Тоест, възможното налагане на финансови санкции би могло допълнително да намали в техните очи привлекателността на "европейския проект". А големият риск за Брюксел е, че ако се опита да окаже прекалено силен натиск върху тях, редица държави от Централна и Източна Европа могат окончателно да загубят стимулите си за оставане в Съюза. Макар че, по правило, те са бенефициенти на ЕС, европейските субсидии реално не надвхвърлят 1,5%-3% от техния БВП.
Освен това, мнозинството страни членки на ЕС от региона вече са изградили повече или по-малко устойчиви пазарни икономики, имат сравнително ниски дългове и динамично развиващи се индустриален и информационен сектори, от които западноевропейските държави се оказват (колкото и да е парадоксално) все по-зависими. По такъв ключов показател като съотношението между държавния дълг и БВП, през 2020 Унгария (78%) стои значително по-добре не само от Франция (115,9%) и Италия (159,6%), но и спрямо средните показатели на ЕС, като цяло (93,9%). Същият показател на Полша (56,6%) пък се оказва по-добър дори от този на Германия (71,2%). Ще напомня също, че за разлика от средиземноморските страни членки, тези от Централна и Източна Европа в повечето случаи запазиха собствените си валути, т.е. ще могат сравнително лесно да излязат от ЕС, ако все пак решат да го сторят.
Съюзът действително се намира в много трудна ситуация. Ако нещата наистина бяха толкова прости и Брюксел можеше да разчита на стратегията на "моркова и тоягата" (т.е. на субсидиите и наказанията на непокорните постсоциалистически страни членки), той със сигурност би се опитал да я използва. "Еврократите" обаче не го сториха, което окончателно убеди противниците им от Централна и Източна Европа, че заплахите от тяхна страна са просто блъф. Само че, ако в Будапеща, Варшава и някои други столици наистина мислят така, те със сигурност ще продължат да прокарват собствената си линия. В тази връзка все повече западноевропейски анализатори поставят закономерния въпрос, какво всъщност получава т.нар. "Стара Европа" от своите източноевропейски партньори, след като непрекъснато се оплаква, че те "изсмукват ресурсите и", а на всичкото отгоре се превръщат във все по-сериозна заплаха за федералистките амбиции на брюкселските "еврократи"?
Нещо повече, според споменатия по-горе британски анализатор Джонатан Саксти: "Брюксел би следвало да се опасява и от евентуално обръщане на Унгария и Полша към Кремъл. Никой не може да е сигурен, че страните от Централна и Източна Европа вечно ще продължат да се отнасят (както го правят сега) враждебно към Русия - една държава, която реализира гигантски национални проекти, конкуриращи се с китайския мегапроект "Един пояс, един път" и която до края на века, в резултат от климатичните промени, ще се сдобие с още 5 млн. кв. км територии, годни за живот и развитие на селското стопанство. Тъй като на преден план в Европа все повече излиза поколението, формирало се след студената война, няма никакви гаранции, че сегашната висока степен на вражебност по отношение на Москва ще се запази и занапред. Истината е, че в цивилизационно отношение средният поляк има много повече общи неща със средния руснак, отколкото средния германец например. Също както и Унгария и Полша, Русия все повече се превръща в "рехристианизираща" се държава, базираща се на националния си флаг, вярата и семейството".
Очевидно в момента е налице конфликт между две различаващи се визии за Европа, които Брюксел се опитва да примири. Въпросът обаче е, колко дълго "еврократите" ще са склонни да търпят непокорните "консервативни" страни членки от Централна и Източна Европа, а също, колко дълго последните ще са склонни да се примиряват с опитите на западните либерално-прогресистки елити да им натрапват собствените си "ценности". Само времето ще покаже, но съдейки по всичко, нито една от страните е склонна да отстъпи. Ако Унгария и Полша смятат, че Брюксел няма да дръзне да предприеме радикални репресивни мерки срещу тях, няма да имат и сериозна причина да променят поведението си. Истината е, че страните членки на ЕС от Централна Източна Европа никога досега на са били толкова слабо зависими от Брюксел, както днес, и с течение на времето, когато поколението родено след края на студената война започне да заема ключовите постове в ръководството на своите държави, предимно славянските народи от т.нар. "Нова Европа" могат да решат, че най-сетне са в състояние да диктуват собствените си условия на "загниващите и все по-безволеви" държави от западната част на континента.
Заключение
Както посочва в To Vima гръцкият анализатор Микелис Хадзидакис: "Продължителната криза изправи европейската сплотеност пред много сериозно изпитание, като в тази връзка възниква въпросът, кое от двете лица на ЕС ще победи този път. Дали ще се върнем в миналото или все пак ни очаква едно добро бъдеще? От отговора на този въпрос зависи жизнеспособността на самия Съюз".
Според Хадзидакис, "първото лице" на ЕС е това на единството и солидарността, т.е. онази Европа, подкрепяща по-слабите страни членки с финансови пакети и програми за подпомагане, което би трябвало да съдейства за сближаването между държавите от Севера и Юга на континента. Това е и онази Европа, която формулира общи цели и визии и работи не само за силните страни членки на ЕС, а за всички. Що се отнася до "второто лице" на европейския проект, гръцкият анализатор го свързва най-вече с Германия и налаганата от Берлин и Брюксел стриктна финансова дисциплина и сурови наказателни мерки срещу онези страни членки, които я нарушават.
В тази връзка ще припомня, че в едно скорошно интервю за Financial Times соченият за евентуален наследник на Ангела Меркел лидер на германската Християндемократическа партия Армин Лашет подчерта необходимостта за връщане към "фискалната ортодоксалност" и отказ от европейския план за консолидация на дълга. Тоест, той на практика изрази мнение, че нито една страна членка на ЕС не бива да носи солидарна отговорност за дълговете на другите, в съответствие с критериите от Маастрихт, слагайки по този начин кръст на възможното намаляване на разрива между Севера и Юга. Освен това Лашет заяви, че европейските държани следва незабавно да започнат отново да спазват правилата за съкращаване на бюджетния си дефицит, игнорирайки факта, че през последната година и половина ЕС и светът понесоха изключително тежък икономически удар заради пандемията от коронавирус. Което означава, че Германия може би отново ще се опита да сложи край на модела на "държавата на всеобщото благоденствие" и ръста на социалните разходи в полза на най-уязвимте граждани на Съюза, които поддържат социалната сплотеност в сегашните трудни времена.
Според някои, евентуалното връщане към модела на сурови икономии, ако Лашет поеме управлението на Германия, може да означава и края на европейския проект. Но дори, ако това твърдение е пресилено, няма съмнение, че при подобно развитие ще станем свидетели на края на ЕС - такъв, какъвто го познаваме.
Очевидно е, че "европейският проект" се намира на съдбоносен кръстопът. ЕС или ще се трансформира с цел постепенната си пълна федерализация, или пък ще деградира до хлабав икономически, търговски и митнически съюз. За да продължи постъпателното си развитие Съюзът се нуждае от обща външна политика, както и от икономически и социални реформи с цел възраждане на солидарността и сплотеността между страните членки.
Сегашната заплаха пред европейския социален модел поражда основателни опасения сред европейските общества, които обаче не изглеждат склонни да жертват този модел в името на "икономическата рационалност", още повече че резултатите от възприемането на подобен подход са доста съмнителни.
* Център за мониторинг и превенция на конфликтите
