13
Вт, Апр
8 New Articles

МDO-стратегията на Пентагона срещу Русия и Китай

брой 1 2021
Typography

Както е известно, през 2017 Пентагонът възприе концепцията за т.нар. стратегически "мултидоменни" (т.е. осъществявани на много различни равнища) операции - Multi-Domain Operations (MDO), която би трябвало да позволи на САЩ да побеждават с помощта на сравнително малки сили, разчитайки най-вече на технологичното си превъзходство.

Планът за модернизация на армията на САЩ до 2035

Две години по-късно (през октомври 2019) именно тази концепция беше заложена в основата на плана за модернизация на американските въоръжени сили до 2035 (Army Modernization Strategy 2019) (1), който следва да се реализира на четири етапа.

През първият етап (2020-2022), който тече в момента, следва да се осъществи рестарт на военната индустрия, чрез 31 програми по шест основни направления: свръхзвукови оръжия, крилати ракети с голям обсег, безжични високоскоростни системи за управление, дигитално бойно поле, далекобойна артилерия и реактивни системи за залпов огън (РСЗО) и качествено нова екипировка за американските военни. Планира се доставката на първите серийни образци да бъде осъществена през 2021.

Усилията в рамките на втория етап (2023-2025) ще бъдат насочени към преформатиране на щатната структура на въоръжените сили и използването им съобразно стандартите на MDO. За целта, от есента на 2019 в Европа и в зоната на Тихия океан действат два центъра за "стратегическа модернизация", като с приоритет се ползва европейският център. Акцентира се върху развитието на системите за близка противовъздушна отбрана (ПВО) на основата на противотанковите оръдия Stryker (комплексът IM-SHORAD), самоходните зенитни ракетно-артилерийски комплекси IFPC 2-1 Block1, оперативно тактическите ракети PrSM и наземните свръхзвукови комплекси LRVH.

През третия етап (2026-2028) сухопътните сили на САЩ следва да бъдат снабдени с нови бойни машини на пехотата (БМП) в рамките на програмата OMVF,  въоръжените сили да получат голям брой тактически ударни дронове в рамките на програмата FUTAS, а също да бъдат радикално разширени възможностите на американските ВВС. Паралелно с това се планира до 2028 да се създадат необходимите сили и средства за пълната цифровизация на бойните действия. Според американските стратези, това би трябвало да гарантира превъзходството над равен или дори по-силен противник, по отношение на обема и комплексния характер на разузнавателната информация, овладяването на тактическата и оперативна ситуация, пълна и всеобхватна информираност за случващото се в цялата зона на сраженията, а също и в дълбочина до 1000-1500 км навътре в противниковата територия, както и по отношение на скоростта и ефективността на реакцията на бързите промени в бойната ситуация, като цяло.

Макар че официално тази концепция се приписва на генерал Стивън Таунсенд, който до 2019 ръководеше Армейското командване за обучение и доктрина, а днес е шеф на Африканското командване на въоръжените сили на САЩ (AFRICOM), истината е, че тя доста напомня стратегията на "светкавичната война" на нацистка Германия, разбира се, съобразена със съвременните условия и изпробвана на практика по време на инвазията в Ирак през 2003 и надградена въз основа на опита на американците от Сирия.

Еволюцията на концепцията за съвременната война

Както е известно, според формиралите се в резултат от Втората световна война представи, доминиращи чак до средата на 70-те години на ХХ век, за да могат да водят пълноценна война срещу СССР в Европа, държавите от НАТО смятаха за необходимо да разпологат с поне 3 млн. действащи военни, като 1,6 млн. следваше да бъдат предоставени от европейските съюзници (включително Турция), а останалите 1,4 млн. - от САЩ. По онова време се очертават следните три ключови проблема: ресурсите, разходите и неяснотата относно възможния ход на военните действия. При това, от решаването на първия зависи и преодоляването на другите два. Статистиката от Втората световна война, както и от военните учения по време на студената война, показват, че за унишожаването на един самолет например, са необходими средно поне 20 хил. снаряда на зенитната артиления и над 16 изстрелвания на зенитни ракети. За унищожаването на един танк пък са необходими средно хиляда артилерийски изстрела (от всички калибри) или 19-20 изстрелвания на противотанкове ракети. Да не говорим за такива ресурси като мини или патрони. Всички те обаче следва своевременно да бъдат доставени въпреки рисковете при транспортирането им по съществуващата логистична инфраструктура. Постоянната заплаха от недостиг на снаряди, ракети или гориво често се отразява фатално върху боеспособността на разположените на предната фронтова линия части и способността им да изпълнят поставените задачи.

Ограничените възможности на разузнаването (от всички видове и типове) както и несигурните комуникации водят до опасно непознаване на само на състава и намеренията на противника, но нерядко и на текущото положение на собствените сили. Което пък води до критично закъсняла реакция на променящата се ситуация и издаване на неадекватни спрямо нея бойни заповеди на тактическо, оперативно и дори стратегическо ниво.

За да се компенсират по някакъв начин всички тези недостатъци се налага поддържането на непрекъснато фронтова линия, по цялата дължина на която са разположени войски. Формирането и отнема до 50% от наличните ресурси, което не позволява те да бъдат концентрирани по направлението на основния удар.

Първата война в Залива (1990-1991) внезапно демонстрира ограничените ресурси на "колективния Запад". Водената от САЩ многонационална коалиция успя да събере само 700 хиляди военни, 450 хиляди от които бяха американци. При това формирането на експедиционния корпус принуди Пентагона буквално да "оголи" всички останали направления, включително европейското. Което окончателно потвърди извода, че за някогашните милионни армии вече не може да се говори. Тоест, беше необходимо да се търсят нови начини за воденето на войните, а "първата лястовица" в това отношение стана концепцията на "въздушно-наземните сражения" (AirLand Battle - ALB). Всъщност, поне на теория, тя фигурираше в полевия устав на американските Въоръжени сили FM-100-5 още от 1982, но почти не беше прилагана на практика.

Резултатът от операция "Пустинна буря" показа обаче, че това вече е абсолютно належащо. На първо място, защото в перспектива се очакваха още по-мащабни съкращения на числеността на въоръжените сили. Дори и най-мощната на планетата американска икономика не можеше да си позволи поддръжката на традиционната масова армия. На второ място, защото операцията в Кувейт убедително потвърди изводите от арабско-израелските войни през 1967 и особено през 1973, демонстрирали, че сраженията могат да се печелят и без наличието на плътен фронт и дори без добре подсигурени флангове, а само благодарение на огромното превъзходство в огнева мощ, отличната подготовка на личния състав, скоростта и дълбочината на операциите.

Неслучайно, американската инвазия в Ирак през 2003 по нищо не приличаше на тази в Кувейт. За първи път в историята на големите войни, Пентагонът реализира успешно концепцията ALB и нейния основен елемент - "цифровото бойно поле".

От 48-те милиарда долара, изразходвани за тази операция, около 14 млрд. отидоха за снабдяването на войските със средства за комуникация и разполагането на мрежи за мобилна връзка, изцяло покриваща театъра на военните действмия. Комбинацията между разположената на ниска орбита спътникова групировка и мобилните приемно-предавателни наземни станции, гарантира на военните части и щабовете широколентова и високоскоростна кодирана връзка, дори и в най-отдалечените пустинни райони. Въз основа на нея Пентагонът създаде единна автоматизирана база данни, обединяваща информацията за и от всички родове войски и всички подразделения - от бойните и дори диверсионните, до онези отговарящи за тиловото снабдяване и щабното планиране. Всеки обект, събитие и дори случайно получени сведения, моментално влизат в базата, която ги обработва по предварително зададени алгоритми, след което ги изпраща, в зависимост от тяхната важност, на строго определен кръг от потребители. Включително, като посочва конкретните цели за авиацията и артилерията в един или друг район на театъра на военни действия. Всичко това се използва при формулирането на ежедневните бойни задания от щабовете на авиацията и командването на артилерията.

Макар че в хода на практическата реализация на концепцията възникнаха редица проблеми - например многобройни инциденти със случайни удари по собствените части (от общо 120 унишожени танкове на САЩ, над 80 бяха поразени от самите американци), като цяло, резултатите от прилагането и бяха оценени като успешни. Американската армия разгроми почти равната и по численост сухопътна групировка на Саддам Хюсеин, налагайки темпове и дълбочина на военните операции, които значително надхвърляха възможностите на иракската армия, изградена въз основа на остарелите стандарти и опита от Втората световна война.

През следващите години, усъвършенстването на концепцията за въздушно-наземните сражения се осъществяваше, отчитайки новите технологични разработки и най-вече тези в сферата на безпилотните летателни апарати.

Новите тенденции

Както посочва американският военен експерт Крис Озбърн в публикуваната през август 2019 в National Interest статия с показателнота заглавие "Как Америка може да спечели войната срещу Русия или Китай": "Командването за перспективните въоръжения на САЩ вече създаде две многодоменни оперативни групи. Те предупреждават за заплахи в Европа и Тихоокеанския басейн и целят развитието на взаимодействието между разнородни единици във въздуха, по суша и по море. Ръководителят на командването на перспективните въоръжения генерал Джон Мъри наскоро заяви, че армията се приспособява бързо към воденето на многодоменни бойни действия в рамките на подготовката за война на бъдещето. По думите на Мъри, преобразувания се правят както на структурно и организационно ниво, така и в тактиката, техниката и процедурата на действията" (2).
На свой ред, коментирайки ролята на ВВС в тази инициатива, ръководителят на Института за аерокосмически изследвания „Мичъл“ генерал Дейвид Дептула, подчертава, че разпределената многодоменна мрежа ще бъде „костелив орех“ за противника. Тази концепция, при която информацията се превръща в незаменима съединителна тъкан на многодоменните военни действия, е разработена от Дептула в програмния доклад на Института Мичъл „Развитие на технологиите и войната в XXI век: въвеждане на „Боен облак“. В него, в частност, се посочва, че "Бойният облак преобръща цялата парадигма на комбинирания бой, защото акцентът вече не е върху оперативните области, а върху информацията. Тази концепция се развива еволюционно и разграничените мрежови платформи - във всяка област - се превръщат в своеобразна „система от системи“. Така, редица наземни оръжия, като управляемите многозарядни ракетни системи и артилерия, достигат своя предел на разстояние от 70 до 90 километра. Високомобилните ракетно-артилерийски системи с оперативно-техническо предназначение (HIMARS) пък имат максимален обсег от 300 километра. Това, впрочем, съвсем не означава, че целта може да бъде идентифицирана бързо на такова разстояние.
Както е известно, редица изтребители, бомбардировачи, дронове и наблюдателни самолети могат да изминат до 500 морски мили без зареждане с гориво. Когато се интегрира с наземно оръжие, това може значително да увеличи обхвата на потенциалните атаки от въздуха и сушата, както и разузнавателните мисии. Целта е да се формира разширена „самовъзстановяваща се“ военна мрежа.
Както посочва генералът: „ако врагът е унищожил няколко самолета, данните ще отидат в останалите елементи от мрежата“. В рамките на тази структура „бойният облак“ може да използва разпръснатите средства на ВВС с голям обсег в качеството на „сензорни възли“, в тандем с наземните оръжия.
Американските въоръжени сили разработват далекобойни оръжия с висока точност (LRPF), предназначени да поразяват цели на разстояние до 500 километра. Това е пример, как наземните оръжия ще могат да нанасят удари по цели на големи разстояния с помощта на „мрежови“ въздушни платформи. Неслучайно най-големите разработчици на оръжие разглеждат създаването на LRPF като приоритет, и работят по него с ускорени темпове.
Според генерал Дептула, значително разширената въздушно-наземна мрежа би могла да унищожава оръжия на големи разстояния с помощта на въздушни „възли“. Той смята, че един "по-разпръснат модел на атака", подсилен от оръжия и датчици за далечна дистанция, ще може да застраши и недостъпни досега цели.

Мишените са Русия и Китай

Най-общо казано, широко рекламираната напоследък от Пентагона стратегия Multi-Domain Operations (MDO), представлява модернизирана версия на споменатата по-горе концепция ALB, като се отличава от нея с формирането на комуникационна мрежа с използване на дронове, по-голяма устойчивост на електрониката към факторите на радиоелектронната борба (РЕБ), повишаване мобилността на военните части и преминаването им от дивизионна и бригадна структура към малки тактически батальони, увеличаване далекобойността на артилерията и ракетите, тотална доминация във въздуха (отново с помощта на различни видове дронове) и обработката на големи масиви оперативни данни въз основа на алгоритми с използване на изкуствен интелект. Смята се, че по този начин значително намалялата по своята численост (до 500 хил. души) европейска войскова групировка на НАТО ще може да отрази успешно "евентуална руска военна инвазия" и дори да осъществява мащабни настъпателни действия "с решителни цели и в стратегическа дълбочина", т.е. на територията на самата Русия или поне в буферната зона между нея и НАТО (в Украйна и Беларус).

В рамките на тази концепция, определящи за стратезите на САЩ са два фактора. На първо място, според Пентагона, реализацията и ще изисква "дори по-малко жива сила, отколкото в Ирак", като оценките са, че за успеха на "европейския фронт на НАТО" срещу руснаците ще са достатъчни само 140 хиляди американски военни. При това, някои експерти твърдят, че в началния етап от хипотетичния сблъсък ще бъдат достатъчно дори само половината от тях. Както е известно, в момента 15 хиляди американски военни вече са разположени в Европа на постоянна основа, а до 25 хиляди могат да бъдат прехвърлени от САЩ за участие в големите учения на НАТО на континента, например в планираното за първата половина на 2020 учение "Defender Europe-2020" (отложено заради пандемията от коронавирус, но не и отменено).

На второ място, основните усилия за постигането на победа следва да бъдат поети от авиацията и дроновете, които могат по-лесно да бъдат използвани и да бъдат по-бързо разположени в зоната на военни действия, буквално в последния момент. Практическият опит от военните учения на НАТО (както впрочем и от руските военни учения) сочи, че съвременната групировка на ВВС е в състояние да постигне светкавична концентрация на въздушни удари в участък в радиус до 700 км от условната "средна точка" на нейното базиране.

Всъщност, основната идея на концепцията MDO е следната. Очевидно НАТО няма ресурси да създаде и поддържа плътен и непрекъснат фронт срещу Русия (в тази връзка ще припомня, че през ноември 1943 общата дължина на германско-руския фронт е 6,2 хил. км, при средна дълбочина на огнево въздействие не повече от 30 км). Впрочем, същото се отнася и за руснаците. Тоест, ако станем свидетели на светкавично начало на бойните действия в зона с дълбочина 200-300 км, понятието за фронт ще се трансформира в огромно пространство на сражения, т.е. самият фронт неизбежно ще се разпадне на отделни огнища и маневриращи или стационирани малобройни групировки - повечето от които ще са с размер на батальон, рота или дори взвод. Между тях няма да има нито обща комуникация, нито взаимодействие - дори на оперативно равнище, нито някаква плътна линия на съпротива.

Според американските стратези, в подобен хаос ще спечели онзи играч, който успее да наложи на противника си по-бързи темпове на промяна на обстановката, превъзхожда го по отношение на цялостната си представа за общата картина на военните действия и по-бързо от него концентрира ударните си сили в необходимите за постигане на локална победа точки.

Освен това, ангажираните в сраженията войски ще се окажат лишени от нормална логистика, т.е. неизбежно ще започнат бързо да губят своята боеспособност, подвижност и ударна мощ. Което пък е свързано с големи загуби в жива сила и техника. В резултат противникът просто няма да успее да използва мобилизационния си потенциал - както човешки, така и (особено) военен.

Експертите на Пентагона разчитат, че до 2028-2030 САЩ бъдат много по-добре подготвени за подобен тип война, отколкото Русия или Китай - макар че на Тихоокеанския театър на военните действия концепцията MDO притежава редица специфични особености.

Що се отнася да такъв неизбежен фактор, като ядреното оръжие, американските стратези разчитат да го "елиминират" посредством принципното изменение на стратегическия характер на самата война. На първо място, според тях, "новият тип война" срещу Русия вече не предполага директната военна окупация на цялата и територия или поне на нейната западна част, по класическата линия "Архангелск-Астрахан" (определена още навремето от нацистките генерали). Освен това, НАТО очевидно не възнамерява да шурмува и превзема Москва. Вместо това се предвижда битката с руснаците не само да приключи бързо, но и да има локален характер - по възможност в рамките на територията на Беларус, Югоизточна Украйна и - частично - в района на Прибалтика. Тоест, формално, територията на самата Руска Федерация не би трябвало да бъде засегната от военнитедействия. Според американските военни, това не би дало повод на Москва да активира стратегическото си ядрено оръжие, атакувайки с него самите САЩ. Във Вашингтон очевидно разчитат, че тя евентуално би могла да използва само тактическо ядрено оръжие, което ще има пагубни последици за източноевропейските "фронтови държави" - от балтийските постсъветски държави, през Полша и Украйна, до Румъния и България, но изглежда в САЩ смятат това за допустимо в името на голямата цел - елиминирането на "руската заплаха".

Това, на което разчитат американците е, че в хода на "светкавичната война" в огромното пространство по периферията на Русия, тя напълно ще изтощи силите на своите Западен и Южен военни окръзи. След което се планира западните медии (както и прозападните медии в самата Русия) да придадат на случващото се мащабите на "стратегическо поражение", да провокират паника у населението и да го тласнат към бунт срещу управляващите в Кремъл. Тоест, разчита се Русия да бъде залята от мащабни безредици, а държавата да бъде принудена да използва остатъка от организираните си сили, включително армейски части, за тяхното потискане, лишавайки се по този начин от възможността да продължи организираната военна съпротива срещу атакуващите я армии на НАТО.

Следващият етап в реализацията на този сценарий предвижда редица международни организации от типа на ЕС, ОССЕ или ООН, да поискат провеждането в Русия на "нови и напълно демократични избори", като за целта Москва се задължава да допусне на територията на страната голям брой чуждестранни "наблюдатели". Което пък ще се използва като удобно прикритие за нейната формално мирна "хуманитарна" окупация. Заключителен етап на "операцията" ще стане установяването на откровено прозападен режим в Кремъл и последващото разпадане на Руската Федерация на "съставните и части". Което е и основната стратегическа цел на глобалната война, като цяло.

Някои изводи

Разбира се, изложената по-горе американска концепция за разгрома на Русия, а след това и на Китай, е изключително спорна, дори според част от военните и геополитическите експерти в самите САЩ. Най-слабото и място са спекулациите относно готовността на Русия да използва стратегически ядрени оръжия срещу европейските държави от НАТО и САЩ, при положение, че сраженията с пакта няма да се водят на нейна територия. Вашингтонските стратези очевидно смятат за възможно руското ръководство да бъде убедено да не предприема подобна стъпка с помощта на различни дипломатически, политически и медийни инструменти. Поне, докато тя загуби подкрепата на мнозинството руснаци и, което е по-важно - на значителна част от командването на руските въоръжени сили. Предвид сегашното състояние на руския (и китайския) военен потенциал обаче, изглежда много по-вероятно или руснаците да удържат победа в битката с НАТО/САЩ на територията на Източна Европа, където в хода на сраженията най-силно ще пострадат местните съюзници на Вашингтон, или пък - което ще бъде най-ужасния сценарий, тактическата ядрена война в Източна Европа или в Западния Тихи Океан, ще ескалира в стратегическа, като в резултат от това ще бъде унищожена цялата планета.

Не по-малко спорна впрочем, изглежда способността на войските на НАТО/САЩ да осъществяват успешно подобна MDO-война. Още повече, в нея американците могат да разчитат твърдо единствено на собствения си контингент от максимум 140 хиляди души, което очевидно няма да е достатъчно за постигането на победа. За да се появят подобни шансове, европейските съюзници на Вашингтон би трябвало да изпратят на "Руския фронт" между 200 и 350 хиляди войници от офицери. На практика обаче, американците биха могли да получат подкрепа единствено от 70-хилядната полска армия, плюс около 20 хиляди британски военни. На другите европейски държави и най-вече на Германия, Франция и Италия едва ли може да се разчита в това отношение.

В същото време следва да се имат предвид два важни момента.

На първо място, САЩ възнамеряват да приложат тази схема и за да се справят с Китай. Като за начало разгромят китайската експедиционна групировка, която Пекин може да реши да изпрати за да окупира Тайван - като това действие най-вероятно ще бъде провокирано от самите американци. Всъщност, Пентагонът и водещите аналитични центрове в САЩ активно дискутират тази концепция поне от три години насам. Неслучайно през септември 2020 началник щаба на американските ВВС генерал Чарлз Браун прогнозира, че в оброзимо бъдеще страната му ще влезе във война с мащабите на Втората световна и призова да започне още сега да се готви за това.

На второ място, от 2016 насам частите на НАТО активно отработват на територията на Източна Европа  именно тази схема за водене на военни действия. Всъщност, ученията "Defender Europe - 2020", планирани за първата половина на миналата година, трябваше да станат своеобразна глобална проверка на концепцията MDO. Както е известно, беше планирано в тях да участват над 40 хиляди военни от страните членки на НАТО, включително над 25 хиляди американски, прехвърлени за целта от САЩ. Ученията бяха отложени заради пандемията от коронавирус, но това въобще не променя нещата.

Както изглежда, на ниво глобална стратегия, командването на въоръжените сили, както и политическото ръководство на САЩ, смятат американската победа в евентуална стратегическа "мултидоменна" операция срещу Русия, (а след това и срещу Китай) за напълно възможна. В този контекст, опитите за откъсване на Беларус от Русия, също следва да се разглеждат в рамките на очертаната в настоящата статия концепция, т.е. като част от подготовката на основния бъдещ театър на военните действия на НАТО/САЩ срещу Русия. Проблемът обаче е, че надеждите на САЩ в това отношение могат да се окажат илюзорни и вместо до "елиминиране на руската заплаха", планираната от тях MDO - война, да доведе до ликвидирането на цялата човешка цивилизация.

 

Бележки:

 

  1. https://www.army.mil/e2/downloads/rv7/2019_army_modernization_strategy_final.pdf
  2. https://nationalinterest.org/blog/buzz/how-america-would-win-war-against-russia-or-china-think-f-35s-and-more-70581

 

* Българско геополитическо дружество