Преди всичко бих искала да отдам дължимото на Русия - една разорена от Хитлер страна, чиито загуби в края на Втората световна война достигат 23 милиона души, и най-вече на руските войници, благодарение на които броят на убитите немски военни се оказва десет пъти по-голям от този на войниците на съюзниците.
Ялтенската конференция е организирана преди 75 години, през февруари 1945, във връзка с желанието на Рузвелт окончателно да формулира плана за създаване на световна организация за сигурност, способна да поддържа мира в поствоенния свят през следващите петдесет години. Ялта се оказва върховата точка в съюзническите отношения между трите държави участнички, тъй като основният и участник - Франклин Делано Рузвелт - умира скоро след нейното приключване.
Причините за конференцията
Рузвелт съзнателно иска да проведе втората среща с Йосиф Сталин и Уинстън Чърчил преди окончателната победа, т.е. докато армиите на трите страни все още настъпват към Берлин, докато съюзниците имат обща военна цел и докато Русия и Британия зависят от масираните доставки от САЩ по програмата Lend-Lease ("Заем-наем").
На свой ред, Сталин, който не е склонен за пътува далеч, избира Ялта за провеждането на конференцията, макар че градът е разрушен от германската армия, тъй като в неговите дворци могат да бъдат разположения многобройните сътрудници, необходими за осъществяването на подобно мероприятие. В тази връзка, Чърчил жлъчно (и несправедливо) отбелязва, че "дори ако бяхме изгубили десет години в търсене на подходящото място за конференцията, едва ли можехме да намерим някое по-неподходящо от това" [Цит. по: Harriman, p. 390].
Всъщност, началото на Световната организация за сигурност е поставено през лятото на предишната 1944 в имението Дъмбартън Оукс, във Вашингтон. Приоритетна цел е създаването на организация, която да е достатъчно влиятелна за да не допусне Германия да се опита за трети път да постигне глобално господство.
Преди началото на конференцията, Рузвелт иска да се увери, че възгледите му съвпадат с тези на Сталин. За целта, в края на януари 1945, той моли посланика на САЩ в Москва Аверил Хариман да информира външния министър Вячеслав Молотов и заместнка му Иван Майский за въпросите, които възнамерява да постави за обсъждане в Ялта: "всички въпроси, касаещи бъдещето на Германия, включително нейното разделяне, и всички други въпроси, останали нерешени след конференцията в Дъмбартън Оукс. Освен това президентът иска да разговаря за Полша. Той иска да обсъди и политическите и военни аспекти на войната в Тихия океан и Европа" [Дневник]. Този избор на темата на преговорите съвпада с онова, което възнамерява да обсъжда Сталин. Затова в отговора си Молотов отбелязва, че "съветското правителство не е подготвило конкретен дневен ред и няма да предлага такъв".
От друга страна, Рузвелт съзнателно избягва да обсъжда дневния ред на конференцията с Чърчил. По време на срещата в Малта, където те двамата пристигат с кораб преди да излетят в Сочи (там е най-близкото до Ялта летище), президентът на САЩ отклонява всички опити на британския премиер да повдигне този въпрос, включително по време на няколкото съвместни вечери. Много е вероятно Рузвелт да е бил допълнително раздразнен и предпазлив по отношение на Чърчил заради пренебрежителното подмятане на последния относно Китай, който следва да стане един от постоянните членове на Съвета за сигурност и който британския премиер нарича "голямата американска илюзия" [Stettinius].
Веднага след пристигането си в Ливадия (предградие на Ялта) Рузвелт нарежда на Хариман да се обади на Молотов в Юсуповския дворец за да уточни с него плана за срещата със Сталин. В същото време Чърчил и членовете на британската делегация просто са информирани за мястото и времето на провеждане на тристранните срещи, без това да е предварително съгласувано с тях.
Според някои историци, още тогава Рузвелт не се чувствал добре, но са налице редица свидетелства на участници в събитието, които доказват, че тове не е вярно. Така, в писмо, изпратено от Ялта до сестра и, дъщерята на Аверил Хариман - журналистката Катлийн Хариман, която по онова време е на двайсетина години, споделя, че Рузвелт "се държи непосредствено, демонстрирайки тънко чувство за хумор" и се намира "в отлична форма" [Цит. по: Harriman, p. 391-392]. Много години по-късно обаче, през 1987, когато паметта и вече е изкривена от времето и студената война, тя твърди друго: "бях ужасена, колко зле изглеждаше президентът" [Costigliola, p. 324].
Отношенията между Рузвелт и Сталин
В основата на отношенията между Рузвелт и Сталин е заложено общото им убеждение, че САЩ следва да предоставят дългосрочен заем на Русия (СССР). При това въпросът не е, дали този заем ще бъде отпуснат, а при какви условия ще стане това. За неговото решаване държавният секретар на САЩ Едуард Стетиниъс разчита на данните за съветските военни загуби, оценявани тогава на 16 млрд. долара, т.е. 25% от целия капитал на страната, както и за загубите на производствени запаси и лична собственост, съставляващи още 4 млрд. Стетиниъс заявява на Молотов, че е готов да обсъди този въпрос в Ялта или по-късно - в Москва или пък във Вашингтон.
На пленарните заседания в Ялта Рузвелт, Сталин и Чърчил обсъждат детайлите на организацията на своеобразно бъдещо световно правителство, чиято роля трябва да бъде сдържането на държавите в рамките на собствените им граници. Определена е датата - 25 април 1945, както и мястото - Сан Франциско, където следва да се съберат представители на всички държави по света, за да създадат този механизъм. Чърчил обаче се обявява против насрочването на конференция за създавана на бъдеща Световна организация преди края на войната. Според него: "по това време битката ще е в своя разгар" и представителите на отделните държави няма да са в състояние да отделят нужното внимание на срещата, някои страни все още за са под германска окупация и ще трябва да бъдат представлявани от правителства в изгнание [Batler, c. 464].
Бележките на британския премиер обаче са учтиво игнорирани от останалите двама участника. Рузвелт очевидно усеща, че държавите от антихитлеристката коалиция следва да сформират Организацията на обединените нации, докато все още поддържат достатъчно устойчиви връзки помежду си. Затова той възпира Чърчил от по-нататъшни възражения, отбелязвайки, че се предлага само да бъде свикана учредителната конференция, а различните варианти ще бъдат разгледани от външните министри. Сталин подкрепя Рузвелт, също както и външните министри на трите страни, които по-късно се срещат за да уточнят детайлите на бъдещия форум.
Рузвелт играе ролята на своеобразно "свързващо звено" между Чърчил и Сталин. Когато възникват разногласия, което често се случва, тъй като дискусиите се водят обстоятелно и свободно, Рузвел по правило се стреми да намери допирни точки и да изглажда противоречията.
Участниците в конференцията не успяват да се споразумеят относно репарациите, които да бъдат наложени на Германия, затова решават да бъде създадена комисия, която по-късно да разгледа този въпрос. Сталин смята, че общата сума на репарациите следва да бъде 20 млрд. долара, половината от които да получи Русия (СССР). Чърчил възрадява срещу посочването на конкретна сума. В крайна сметка, компромисното решение е въпросът да бъде поставен за обсъждане от бъдеща Междусюзническа комисия за репарациите, която да работи в Москва. В същото време, в директивите за дейността на комисията (съдържащи се в протокола на Ялтенската конференция) се посочва, че тя "следва да вземе под внимание определената от американската и съветската страна обща стойност на репарациите от 20 млрд. долара, 50% от които следва да получи Съветския съюз" [Stettinius, p. 242].
Рузвелт и Сталин рещават помежду си и друг ключов въпрос, представайки решението си на Чърчил като свършен факт. Става дума за подробно споразумение, което освен всичко друго, касае и руската военна интервенция в Манджурия. В тази връзка съветският генерал Алексей Антонов съобщава на американския си колега Джордж Маршал, че три месеца след капитулацията на Германия, той ще приключи с прехвърлянето на съветската армия от Западния фронт в Манджурия и ще може да атакува съсредоточената там японска Квантунска армия. Целта е да не се позволи на Квантунската армия да нападне американските войски, чиито десант на Японския архипелат е насрочен за 1 ноември 1945. Тази операция е от огромно значение заради гигантските загуби, които САЩ търпят в Тихия океан по време на сраженията с отчаяно съпротивляващите се японци. На практика, Хариман и Антонов започват да разработват съвместно плана за прехвърляне на руската армия и нейното въоръжение към манджурската граница до октомври. Срещу тази грандиозна отстъпка на руснаците, Рузвелт склонява на Съветския съюз да бъдат върнати териториите, отнети от Руската империя в резултат от Руско-японската война през 1904-1905. Научавайки за това, командващият Атлантическия флот на САЩ адмирал Кинг възкликва: "Току що спасихме живота на два милиона американци!" Meacham, p. 317]. На свой ред, Чърчил е до такава степен вбесен заради отстраняването му от обсъждането на този въпрос, че дори обмисля да откаже да подпише заключителния документ на конференцията. В крайна сметка обаче, той стига до извода, че подписът на Великобритания е необходим за да се гарантира правото и да поиска връщането на окупираните от японците имперски колонии - Малайзия, Сингапур и Бирма.
Компромисите, направени от Сталин
В Ялта Сталин прави изключително важна отстъпка на Рузвелт, съгласявайки се, че дневният ред на Съвета за сигурност няма да бъде засегнат от правото на вето. Най-трудният въпрос на срещата на тримата лидери обаче се оказва бъдещето на Полша. Червената армия освобождава тази страна и руснаците установяват там правителство, което да я управлява. Предвоенното полско правителство в изгнание, което се намира в Лондон, е настроено антируски. Сталин, който в живота си е бил свидетел на две германски инвазии, иска Полша да бъде страна, способна да се противопостави на Германия и да приятелски настроена към Русия. От своя страна, Рузвелт и Чърчил не признават създаденото от руснаците правителство в Люблин. Проблемът е свързан с необходимостта да бъде създадено временно правителство, което да управлява Полша, докато поляците бъдат в състояние да проведат независими избори. Тоест, нещата опират до това, да бъде намерен общ език по този въпрос. Заключителното заявление, подписано от Рузвелт, Чърчил и Сталин, предвижда реорганизация на действащото в Полша правителство, като в него бъдат включени демократични политици от самата Полша, както и от средите на полската емиграция. Новото правителство бива задължено да "проведе свободни избори, без каквито и да било препястствия, в максимално кратки срокове въз основа на всеобщото избирателно право и с тайно гласуване" [Batler, с. 500].
Освен това, Сталин приема подготвената от Държавния департамент на САЩ Декларация за освободена Европа, потвърждаваща "правото на всички народи за избират формата на управление, при което ще живеят" [Batler, с. 493].
Истината е, че Сталин и Чърчил трудно се разбират помежду си, дори с посредничеството на Рузвелт. Както посочва участникът в Ялтенската конференция и тогавашен съветски посланик в САЩ (и бъдещ външен министър) Андрей Громико: "Сталин симпатизираше на Рузвелт, което не може да се каже за отношението му към британския премиер" [Громико, p. 109-110]. Според него, Чърчил "не се и опитваше да крие чувствата си, издаваше ги дори прочутата му пура. Когато беше напрегнат или развълнуван, той пушеше много повече пури, т.е. количеството им беше пряко пропорционално на степента на собствената му напрегнатост по време на дискусията. Това беше ясно на всички и зад гърба на премиера често можеха да се чуят насмешки" [Громико]. Най-блестящото постижение на Рузвелт в Ялта е, че той съумява да обедини Сталин и Чърчил около идеята за създаване на световна организация за сигурност още преди окончателната победа във войната, т.е. докато всички страни съюзници все още действат съвместно. Гениалността на тази идея става още по-очевидно след смъртта на Рузвелт, две седмици преди конференцията в Сан Франциско. Въпреки позицията на Чърчил, конференцията се провежда и всяка от страните заема своето място в Световната организация.
Рузвелт е притеснен и от въпроса за последиците от създаването на атомно оръжие. В тази връзка, той разглежда различни сценарии. Отлично съзнавайки, че Чърчил ще бъде против, той заявява на британския премиер, че, според него, е крайно време Сталин да бъде уведомен за все още неизпитаната атомна бомба, привеждайки аргумента, че "ако Дьо Гол разбере за това, със сигурност ще започне двойна игра с руснаците" [Churchill to Eden].
По този начин той се опитва да подготви Чърчил за онова, което според него следва да се случи. Хенри Стимсън, Едуард Стетиниъс, Ванивар Буш и Джеймс Конант, които ръководят научните разработки в сферата на ядреното оръжие, както и повечето съветници на британския премиер, са убедени, че руснаците ще се сдобият със собствена бомба в рамките на четири години (това се оспорва от скептиците, според които това ще изисква поне десет години) и настояват, че обменът на информация с Москва е единствения начин да се избегне оръжейната надпревара в тази сфера.
Заключение
Рузвели и Сталин си сътрудничат като равен с равен. Сталин приема повечето предложения на американския президент, защото те, кактои политиката му са доста изгодни за СССР. Като започнем със забележката на Рузвелт към съветския лидер от 1939, че формирането на алианс с Германия е безполезно и свършим с молбата от 1943 да бъде възобновено функционирането на църквите в Русия, благодарение на което духовенството също се включва в борбата с немското нашествие, и споразумението за връщане на Москва на изгубените в Руско-японската война през 1905 територии в обмен на нейната помощ във войната с Япония - Рузвелт винаги и протягал ръка към Сталин.
В Ялта Рузвелт и Сталин работят като партньори в името на общото благо на двете страни. За съжаление, със смъртта на Рузвелт на 12 април 1945, на това руско-американското партньорство е сложен край.
Литература
Батлер С. Сталин и Рузвельт: великое партнерство. М. 2017.
Громыко А.А. Памятное. М. 1988.
Дневник Молотова В.М. Прием посла США Гарримана 20 января 1945 года // Архив внешней политики Российской Федерации. Ф. 06. Оп. 7а. П. 57. Дело 2 (Крымская конференция 1945 года), 10-11.
Churchill to Eden, minute, March 25, 1945 // Sherwin M. J. A World Destroyed: Hirosima and the Origins of the Arms Race. N.Y. 1987.
Costigliola F. Roosevelt’s Lost Alliances: How Personal Politics Helped Start the Cold War. Princeton. N.J. 2012.
Gromyko A. Memories: From Stalin to Gorbachev. London. 1989.
Harriman W.A., Abel E. Special Envoy to Churchill and Stalin, 1941-1946. New York. 1975.
Meacham J. Franklin and Winston: An Intimate Portrait of an Epic Friendship. N.Y. 2003.
Stettinius E.R. The Diaries of Edward R. Stettinius Jr., 1943-1946. N.Y. 1975.
Stettinius to Walter Johnson, Feb. 2, 1945, Stettinius Papers.
* Авторката е известен американски историк, експерт по историята на Втората световна война, автор на няколко книги по темата
