25
Сря, Ное
27 New Articles

Изборите в Сърбия през 2020 и регионалната стабилност

брой 5 2020
Typography

По волята на историческото развитие Сърбия има дълбока геополитическа обвързаност с много от процесите, които протичат в Западните Балкани. Затова всяко евентуално разместване на политическите пластове в Белград предизвиква оправдания интерес на съседните страни и на големите международни играчи.

Тази  споделена чувствителност е израз на опасението, че властовите пулсации в сръбската столица могат да се превърнат в предизвикателство за регионалната стабилност

„Неприличните“ изборни резултати

Сръбската прогресивна партия спечели редовните парламентарни избори на 21 юни 2020.[1] Победата беше очаквана, но напълно ненужна в такъв мащаб. Формацията на президента Александър Вучич получи над 60% от действителните гласове и си осигури точно три четвърти от депутатските мандати (188 от 250). Разгромната победа демонстрира потискаща политическа мощ, която обаче не създава добър облик за една държава, кандидатстваща за член на ЕС. Някои коментатори иронично отбелязват, че по-впечатляващи изборни успехи могат да се получат вероятно само в Беларус.[2]

Анализирана ретроспективно, победата беше предвидима и прогнозируема. Още през януари социолозите оповестиха очакване за 50% от гласовете в полза на Сръбската прогрeсивна партия (СПП). През март вече се говореше за над 60%. Ако има някаква изненада, тя не е в крайния резултат, а в това, че екипът на Александър Вучич не се опита да го намали. На Балканите понякога прогнозите могат и да не се сбъднат. Предварително беше ясно, че толкова голяма победа не е необходима нито на Вучич, нито на неговата партия. Депутатите са достатъчно за промяна на конституцията. Тя наистина ще има нужда от ревизия при евентуално постигане на споразумение за Косово, но точно в такива случаи се изисква не аритметично мнозинство в парламента, а широка обществена подкрепа. Тоест, напълно излишно бе Вучич да демонстрира политическата си сила по този начин. Президентът и неговата партия вероятно трябваше да положат известни усилия за леко „подпомагане“ на онези опозиционни партии, които се съгласиха да участват в изборите и бяха на ръба на изборната бариера от 3%. Поне три формации имаха шанс да я прескочат. Никой нямаше да се изненада, ако в тяхна полза бяха приложени различни неофициални лостове и механизми за влияние върху избирателите. Тази възможност обаче беше пропусната, въпреки че на първи юли имаше повторно гласуване в част от изборните секции. Повече опозиционни депутати в парламента със сигурност биха легитимирали допълнително следващото управление на Сръбската прогресивна партия. При демокрацията винаги е по-добре опозицията да бъде вътре в парламента, отколкото на улицата.

Вероятно сръбският президент и неговото близко обкръжение са си давали сметка за проблема, но истината е, че бяха поставени в своеобразен „параграф 22“ - нямаха нужда да спечелят толкова, но имаха нужда да се повиши избирателната активност. Изборите протичаха в атмосфера на призиви за бойкот от страна на водещи опозиционни лидери. Техните привърженици си останаха у дома. Другите, които излязоха доброволно или под някакъв натиск, гласуваха за управляващите и увеличиха техния резултат. Медийната среда също бе очевидно по-благосклонна към кандидатите на властта. Официалните международни наблюдатели пък докладваха, че изборите са преминали законно и редовно, но „избирателите са имали ограничен избор“ поради липсата на „медийно разнообразие“.[3] Ситуацията беше усложнена от съчетанието на избори за парламент и за локално самоуправление. Местните интереси мобилизираха допълнително своите привърженици. Всъщност, голямата интрига не бяха парламентарните резултати, а местните избори. По тази причина някои от опозиционните политици се отказаха от бойкота и участваха, защото на карта бяха поставени техните интереси на местно ниво. Партии, които не преминаха изборния праг за парламент, успяха да спечелят в общините, където са традиционно силни. Многото случаи на кметове, преизбрани за трети, четвърти или пети мандат не покриват идеалния модел за демокрация, но доказват че микрополитиката е много важна за изборите в Сърбия през 2020.

Кампанията протече в условия на предизвикван от страна на опозицията бойкот. Той постигна известен успех само в Белград. Някои критици на опозицията твърдят, че ако не са били призивите за неучастие, поне десет белградски общини са можели да бъдат спечелени от противници на Вучич. В крайна сметка, избирателната активност доближи 49 %. Наред с бойкота, влияние за по-слабото участие в изборите оказаха епидемията от коронавирус и дъждовното време. Както обикновено в такива случаи, и двете страни се обявиха за морални победители. Опозицията изтъква, че е свалила активността под 50%. Управляващите опонират, че в съседна Хърватия, където две седмици по-късно също се проведоха парламентарни избори и също има коронавирус, но няма призиви за бойкот, са излезли 2% по-малко избиратели отколкото в Сърбия. 

Не е коректно да се обяснява изборният резултат на управляващите само с различните форми на принуда. Мнозина бяха позитивно мотивирани с някои от икономическите мерки за справяне с проблемите, породени от „коронакризата“ като раздаване по 100 евро на всеки пълнолетен гражданин, осигуряване на ваучери за вътрешен туризъм на студенти и пенсионери или повишаване, от 1 април, на заплатите на всички в системата на здравеопазването с 10%.

Триумфална или пирова победа

Новия парламент има четиригодишен хоризонт, ако не бъдат предизвикани  извънредни избори. По регламент работата му трябва да приключи през 2024. При реализиране на този сценарий може да се постигне пълен 12-годишен цикъл в сръбския политически живот. Той започна през 2012 с победата на Томислав Николич на президентските избори и формирането на управляваща коалиция между Сръбската прогресивна партия и социалистите. При нормална ситуация не би трябвало да се очаква промяна в цикличността. Възможно е през 2022 и 2023 да започнат да се развиват други тенденции, които е още рано да бъдат прогнозирани. Те могат да бъдат свързани с президентските избори, които ще бъдат важен индикатор за бъдещи промени. Несъмнено влияние ще оказват и три фактора с външен адрес – Брюксел, Вашингтон и Москва. Под въздействието на теми като бъдещото еврочленство или отношенията с Косово ще се наложи да се вземат някои важни решения, които да изискват пренареждане на политическата система.

Подобни очаквания обаче са валидни само при безконфликтно развитие на политическия живот. Същевременно, ключовият въпрос от лятото на 2020 е, дали полученото мнозинство е стабилизиращ или дестабилизиращ фактор. Изборната победа може да изиграе лоша шега на победителите. Критично настроени наблюдатели отбелязват, че изборен успех с над 60% е „направо фантастичен резултат“, но това не води автоматично до по-голяма стабилност.[4] Всъщност, в цяла Европа ситуацията не може се определи като нормална. Така е и навсякъде по света. Мерките за ограничаване на коронавирусната пандемия създават психическо напрежение сред големи групи хора. То се съчетава взривоопасно с натрупани социални проблеми и политически противопоставяния.

Опитът на властите в Белград да въведат по-строги карантинни мерки след приключване на изборите изведе хиляди протестиращи по улиците и площадите на сръбските градове. Прогресивната партия и персонално президентът Вучич бяха обвинени, че са прекъснали карантината заради изборите, което е създало заплаха за здравето на населението. Същевременно, няма как да се отрече, че в подобна обстановка се провеждат избори и в Хърватия, и в Република Северна Македония, а предстоят и в Черна гора. Когато темата започна да се изчерпва, на протестите бяха издигнати нови обвинения – за предателство по въпроса за Косово. В сръбското общество има достатъчно недоволство срещу управляващите и само крайното разделение  в редиците на опозицията осигурява известен комфорт на властта.

Усещането за пирова победа има още едно измерение. Победителите организираха мащабно празненство по сръбски с музика на живо, без да спазват каквито и да било предпазни мерки. Резултатът се видя почти мигновено и имаше ефект на първо поражение. През следващите дни много от участниците в тържеството бяха диагностицирани като болни от коронавирус. Разболяха се председателят на парламента, министърът на отбраната, ръководителят на канцеларията за Косово. Почина бащата на вътрешния министър, който не знаеше, дали да урежда погребение или да брани властта.

Коалиционната аритметика

Необичайният за демократичните общества изборен резултат поставя въпросителната, не кой ще управлява, а кой ще бъде опозиция. На парламентарния терен има само един кандидат за ролята – Сръбският патриотичен съюз (СПАС) с 11 депутати. Става дума за едно крило от старата Демократическа партия, което се ръководи от бившия национал и шампион по ватерполо Александър Шапич. След края на спортната си кариера той се включи в политиката и на два пъти бе преизбиран за кмет на най-голямата столична община – Нови Белград. През 2020 Шапич доказа, че местните интереси са водещи при тези избори като спечели първото място в своята община.

Други евентуални опозиционери са парламентарните представители на малцинствата, но те традиционно са склонни да се споразумяват с властта.

Изборните резултати предполагат възможността Сръбската прогресивна партия да стигне докрай и да се ориентира към еднолично управление. Да бъде сама на върха е изкушение за всяка партия, защото това е част от човешката природа. Формално погледнато, победата обезсмисля досегашното коалиционно партньорство със Социалистическата партия на външния министър Ивица Дачич. Самият Дачич не гори от желание да излезе в опозиция със своите 32 депутата. Неколцина партийни функционери от локално ниво, чиито местни интереси бяха накърнени от Прогресивната партия и се включиха в протестите срещу президента, бяха светкавично изключени. Надеждата на Дачич е сътрудничеството във  властта да продължи. Предполага се, че така може да се удовлетвори един от външните фактори, намесени в сръбската политика. Има една градска легенда в Белград, според която преди всяко формиране на правителство е имало посещение на водещи сръбски политици в Москва. Там са били договаряни коалициите и управляващите мнозинства. Посещенията са представяни пред външния свят като частни пътувания, понякога като извършване на медицински прегледи, а за някои изобщо не сигурно, че са се провели. На тези срещи обикновено е договаряно влизането на Социалистическата партия в различните правителства. Такава намеса не бива да се изключва, но и не бива да се преекспонира. Все пак, следва да се отчете едно многозначително съображение. От дълги години ръководител на ключовото за икономиката и за външната политика предприятие „Сърбиягаз” е един от заместник-председателите на Социалистическата партия. 

Всъщност, коалицията е по-необходима на Прогресивната партия. Така тя показва, че не иска да държи еднолично властта, че може да я сподели и, че има коалиционна култура, което е израз на модерен европейски поглед и европейски ценности. Очакването е Вучич и неговите колеги да проявят здрав разум. Социалистите са подходяща патерица. Партньорството с тях не беше необходимо и в досегашната конфигурация, но отправяше послание, че Прогресивната партия не се стреми към абсолютна власт. Перспективата е Социалистическата партия да остане във властта, независимо, че може да има по-малко места в правителството. Но дори социалистите да получат по-ниска относителна тежест, посланието продължава да бъде валидно.

Ако има някаква логика в развитието на процесите, досегашната управленска конфигурация трябва да се запази. В тази посока следва да се търси и третият коалиционен партньор – Съюзът на унгарците във Войводина. Партията на унгарското малцинство първа обяви, че възнамерява да остане част от управляващата коалиция. Тя традиционно се явява свързващо звено между Белград и Будапеща. Неслучайно един от първите чуждестранни политици, които поздравиха Вучич за победата, беше Виктор Орбан.

Четиримата бошнашки депутати на бившия главен мюфтия Муамер Зукорлич също са давали в миналото достатъчно примери за сътрудничество с управляващите. Дори обединените партии на албанското малцинство изразиха готовност да се присъединят към властта, ако получат няколко поста, сред които министър на местното самоуправление, заместник-министър на икономиката и държавен секретар в Министерството на образованието.[5]

Остават трима депутати на санджакския лидер Сюлейман Углянин, който през 2012-2014 вече е бил партньор на прогресисти и социалисти.

Още на първата си пресконференция след обявяване на изборната победа президентът Вучич обяви „Искам да разговаряме с всички, да правим компромиси, не искам да проявяваме арогантност, надменност и високомерие“. Той се ангажира да преговаря с всички партии, дори и с тези, които не са преминали изборния праг. „Ще вземем хора и от другите листи, за да се опитаме да направим правителство, което ще трябва да приема ключови решения в предстоящия период и което ще има още по-широк консенсус от широката подкрепа, която получихме“.[6]

Преди да започне консултациите за правителството президентът Вучич демонстративно обяви, че формирането на новия кабинет може да почака, докато „не се върне от чужбина“ - от обиколките в Москва, Брюксел и Вашингтон. Никой няма да бъде изненадан, ако бъде повторена една конфигурация, която удовлетворява „четирите стълба“ на сръбската външна политика. Външните наблюдатели обичат да търсят знаци за, макар и нюансирани, разлики между социалисти и прогресисти по различни теми, например в подхода към косовската тема. Всъщност детайлното проследяване (в периода след 2012) на поведението на Томислав Николич, Александър Вучич, Ивица Дачич и дори военния министър Александър Вулин показва, че подобни нюанси са по-скоро за външна употреба, но на практика те са в пълен синхрон. Коалицията има и вътрешни потребители, защото не е добре да лишаваш всички други политически субекти от достъп до властта – с благините които тя носи, с постове, с обществени поръчки и с всичко останало. Не на последно място, с подобна комбинация Вучич си гарантира подкрепа за президентските избори през 2022. 

Последният въпрос в правителствената аритметика е, дали има основание да бъде излъчена друга номинация за министър-председател. При тези резултати могат да бъдат сменени и премиерът, и външният министър. Въпросът е, дали това е нужно на управляващата партия и конкретно на Александър Вучич, защото и двата поста са много успешни за досегашната конфигурация в Сърбия. В типичния си стил, Вучич едновременно похвали за досегашната работа министър-председателя Ана Бърнабич, но даде да се разбере, че тя не е безалтернативна. Бърнабич е лице, което много находчиво покрива изискванията на Брюксел за толерантност и за демокрация. От друга страна, поради своята сексуална ориентация, тя не би могла да получи голяма лична подкрепа в сръбското общество и не може да формира собствена фракция в управляващата партия или в правителството, която да застраши позицията на Вучич.

Както се казва, когато отборът побеждава, няма смисъл да се правят смени.

Резултатите на малцинствата и ефектът върху съседните държави

Дискусията за правата на малцинствата в Сърбия се проектира най-ясно чрез изборните им резултати. Парламентът, избран на 21 юни 2020, има най-голям брой малцинствени депутати през последните две десетилетия. Те се радваха на благоприятна атмосфера за провеждане на избирателна кампания, а законовата формула за изчисляване на крайните резултати беше изменена с допълнителен коефициент в тяхна полза. Най-силно се представи Съюзът на унгарците във Войводина, които спечелиха 9 мандата, при обичайни 5-6. Това даде допълнително основание на Виктор Орбан да честити победата на Вучич, а Унгария да анонсира сериозен инвестиционен пакет за строителство на газопровод до Сърбия, придружен от мощна подкрепа за евроинтеграцията на Западните Балкани. Месец по-късно, на пресконференция в Брюксел, Орбан настоя, че Сърбия е от ключово значение за функционирането на европейската сигурност и, че тя е по-необходима на ЕС, отколкото Съюзът на нея.

На албанското малцинство бяха осигурят добри условия за участие в изборите. Раздираните от междуособици албански партии от долината на Прешево в Южна Сърбия бяха инструктирани от външните министри на Албания и на Косово да участват заедно и активно на изборите. Създадена бе коалицията „Обединена долина“, която получи немислимите дотогава 3 мандата. На местно ниво изборите имаха неочакван ефект. В община Буяновац повече от десетилетие имаше съвместно управление на албански и сръбски партии. Пропорциите на избраните съветници не бяха променени, но се оказа, че албанските партии „изненадващо“ са успели да преодолеят дългогодишните си противоречия и са се споразумели да управляват заедно, изключвайки сръбските си колеги.[7] Всичко това се посреща с бурно одобрение в Тирана и в Прищина, където не крият, че вече разполагат с лост за влияние върху сръбската политика на национално и местно ниво.[8]

Формациите на сръбските мюсюлмани (бошняците) от Санджак също запазиха традиционно доброто си представяне в изборна ситуация. Листата на бившия главен мюфтия Муамер Зукорлич успя самостоятелно да спечели четири мандата, а старият санджакски лидер Сюлейман Углянин има трима народни представители. Третата видна фигура на общността е Расим Ляич, който е бил министър във всички кабинети след 2000-та. По тази причина партията му не участва самостоятелно, а нейните депутати влизат чрез листата „Александър Вучич – за нашите деца“. Тримата политици от Санджак имат разнородни международни контакти. Тук следва да се отбележи, че Нови Пазар е може би най-засегнатия от коронакризата град, след столицата. В периода след изборите местните власти потърсиха и получиха помощ от Турция, за да не спира работа болницата в града. 

Резултатите за българското малцинство в Сърбия се отчитат на местно ниво.  Най-голямата изборна победа, която постигна Сръбската прогресивна партия на общинските избори с почти 96%, беше реализирана в Босилеград, където кметът и лидер на българското малцинство Владимир Захариев се коалира с партията на Вучич. „Вечният кмет“ Захариев извоюва своя шести мандат начело на общината. На практика той контролира и националния съвет на българите в Сърбия. Други български политици също постигнаха успех. Демократичната партия на българите, която се яви в няколко общини, успя да реализира самостоятелно второ място и 15% в Димитровград, докато на други места е в коалиция или с Прогресивната партия, или със социалистите. Единствената победа на социалистите (от близо 250 общини) е в Сурдулица. Там кмет за пореден мандат ще бъде Новица Тончев, който като депутат оглавява парламентарната група за приятелство с България. Той е член на ръководството на СПС и брат на един от най-близките съратници на Ивица Дачич – Ивица Тончев. Новица Тончев обвини публично партията на Вучич, че е нелоялен партньор на местно ниво, но се оказа единственият социалист, който не бе изключен заради подобни коментари.

С оглед на тези резултати става по-трудно да се претендира за политически проблеми пред българите и да се твърди, че те не са добре представени в местното самоуправление. В Белград имат основание да настояват, че се спазват правата на малцинството, както и, че малцинството сътрудничи успешно с властта. Буди любопитство и липсата на публично огласена информация, дали и на какво ниво от България е оправен поздрав до Вучич за победата на изборите. В сръбските медии не е отразено подобно съобщение. Вероятно дипломатическият протокол е бил спазен, но не му е отдадено специално внимание. Може да се очаква известно предпазливост в София, защото след съставянето на новото сръбско правителство се очаква от българска страна да бъде подновен въпросът за предаването на ексбанкера Цветан Василев. Отговорът може да се предвиди като се проследят някои тенденции в поведението на сръбските елити в подобни случаи. Те показват трайна константа в склонността си да събират личности като Василев. Периодично на сръбска територия се появяват румънски банкери, понякога гръцки аферисти, някои избягал от Босна и Херцеговина или от Черна гора. На всички тях се гледа като на добре търгуеми заложници, които се ценни не с това да бъдат предадени/ продадени еднократно, а да бъдат държани като източници на информация и инструмент за натиск.

Създава се впечатлението, че категоричната изборна победа развързва ръцете на управляващия елит в Сърбия спрямо съседните страни. Ако изключим сценария с нарастваща вълна от протести за непризнаване на изборите, властта се чувства достатъчно стабилна да води активна регионална външна политика. Подкрепата за православната църква в Черна гора и близостта на Вучич със сръбските лидери в Босна и Херцеговина са все вектори, върху които Сърбия ще стъпва. След изборите в Република Северна Македония, Белград се сблъсква с някои международни фактори, но и там ще се опита да вземе своето.

Белград получи неочакван шанс с изборите в Хърватия. Крехката преднина, която има правителството в Загреб след парламентарните избори го принуди да търси подкрепата на депутатите от сръбското малцинство. Те веднага му я дадоха и си осигуриха министерски пост. В случая е важно да се отбележи, че лидерите на сърбите в Хърватия никога не са криели своята обвързаност с Белград.

Сърбия между големите играчи.

Процесът на евроинтеграция не е повлиян от изборните резултати. Сред първите, които поздравиха Вучич за победата, се нареждат Доналд Туск и други видни фигури от групата на Европейската народна партия. При европейските социалисти реакцията беше напълно противоположна - те обявиха изборите за нелегитимни, а Сърбия - за недемократична държава. Тези видими белези на двоен стандарт откриват широки възможности за лавиране пред Сръбската прогресивна партия и нейните партньори. Последващите коментари, направени във връзка с възобновяване на диалога Белград-Прищина, показаха, че и без да е член на ЕС, Сърбия се намира в центъра на вниманието както на Съюза, така и на САЩ.

Въпросът с Косово влезе в дневния ред веднага след изборите. Още на следващия ден след приключване на гласуването специалният европейски представител Мирослав Лайчак направи посещение в Белград. По пътя, той се отби в Прищина за среща с новото косовско правителство. В двете столици Лайчак обяви плановете да бъде подновен през юли диалогът, който беше преустановен от края на 2018. От САЩ се опитаха да присвоят инициативата, като  организираха на 27 юни среща във Вашингтон за подновявате на преговорите между Белград и Прищина. Припламнаха искри, които можеха да разпалят сериозен пожар. Върховният представител на ЕС за общата външна политика и сигурността Жозеп Борел направи симптоматично изявление, че Европа не може да бъде пълноценен международен фактор, ако не реши един регионален проблем като косовския. Само след няколко часа обаче му се наложи да обяснява, че изказването му не трябва да се приема като израз на съперничество със САЩ. Въпреки това, екипът на Борел в спешен порядък подготви по-ранна среща на водещи сръбски и косовски държавници за 25 юни в Брюксел, преди обявените разговори във Вашингтон.

На фона на тези тихи драми Александър Вучич посети Москва. Той беше официален гост на парада на победата, в който участваха и 75 сръбски гвардейци. Говорителят на Кремъл Дмитрий Песков обяви, че според Русия, каквото и да било решение на косовския въпрос трябва да се базира на уважението към Сърбия. Само седмица по-рано руският външен министър беше в Белград със сходно послание.

Докато Вучич гостуваше в Москва, от ЕС съобщиха, че очакват делегации от Белград и Прищина да посетят Брюксел за „отделни срещи“ с европейски представители. Косовският президент Хашим Тачи не посрещна поканата с особен ентусиазъм, повтаряйки, че не желае да работи с европейския посредник Лайчак. Изглежда като нелепа случайност, но още на 24 юни Специалната прокуратура за военните престъпления в Косово предяви обвинения срещу Хашим Тачи и още няколко души във военни престъпления и престъпления срещу човечеството.[9] В резултат Тачи беше принуден буквално да върне самолета, с който се бе запътил за САЩ. Вместо него делегацията трябваше да се ръководи от премиера Абдула Хоти, но той също отказа да замине за Вашингтон. Опитни дипломати коментират, че никой няма да повярва, връчването на обвинението точно преди срещата да е случайност и, че това е пореден пример за задълбочаване на пропастта между ЕС и САЩ.[10] Говорителят на ЕС Петер Стано побърза да декларира, че Европейският съюз подкрепя работата на специалната прокуратура в Хага. Специалният съд и специалният прокурор са структури от косовската съдебна система, но са разположени в Хага и се финансират от ЕС, откъдето произхождат и повечето съдии.[11] Председател на съда е българката Екатерина Трендафилова. Определени размисли поражда и биографията на специалния прокурор Джак Смит от САЩ, който е заемал високи постове в Министерството на правосъдието по времето на Барак Обама. Вътрешните противници на президента Тръмп от Демократическата партия и външните му противници от ЕС бяха видимо доволни, че той не успя да си припише ролята на световен миротворец.[12]

Първоначалните опасения, че диалогът е забавен с поне една година не се оправдаха, защото мястото на Тачи се зае от Хоти. Същевременно не може да не се признае, че като положение и опит той не е равностоен опонент на Вучич. Някои коментатори не се притесниха да заявят, че в сравнение с Вучич „Хоти е политическо джудже“.[13] На 26 юни самият Вучич направи триумфално посещение в Брюксел. Там той се срещна с председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен, комисаря по разширяването Оливер Вархей и председателя на Европейския съвет Шарл Мишел.

През следващите дни се стигна до своеобразно примирие, сключено между заместник помощник-държавния секретар Матю Палмър и Мирослав Лайчак, които обявиха, че САЩ и ЕС не са съперници и имат общи цели и визии за Западните Балкани.[14] На този основа дълго чаканата среща на високо равнище за отношенията между Сърбия и Косово започна на 10 юли. Тя се проведе чрез видеоконферентна връзка под егидата на Франция, Германия и ЕС. Участваха френският президент Макрон, германският канцлер Меркел, сръбският президент Вучич, косовският премиер Хоти, върховният представител на ЕС за външната политика и сигурността Жозеп Борел и специалният пратеник на ЕС за Западните Балкани Мирослав Лайчак.

Така се стигна до преките разговори между Вучич и Хоти на 16 юли в Брюксел. Европейските дипломати са силно обнадеждени от подновяването на диалога. Те планират бързо постигане на окончателно, всеобхватно и правно обвързващо споразумение за нормализиране на отношенията. Подобно очакване е прекалено оптимистично, но гарантира стабилна външна подкрепа за новото сръбско правителство в трудните първи няколко месеца от неговата работа.

Заключение

След спечелването на парламентарните избори управляващите в Сърбия се радват на интереса на великите сили и имат пред себе си слаби и разединени противници. Всичко това им развързва ръцете за активна регионална политика. Заявената готовност за уреждане на косовския въпрос им носи допълнителни преимущества. Евентуалното решение на такъв гордиев възел устройва не само външните играчи, но и цялото сръбско общество. То е безкрайно уморено от тази тема през последните вече 20 години. От Белград обаче очакват да разберат, какво точно ще им бъде предложено в замяна. Посланието е, че в един диалог не бива да има губеща страна и за всеки участник трябва да има поне минимално удовлетворение.

В тази връзка, скептично настроените наблюдатели напомнят, че Брюксел всъщност няма какво да предложи на Белград освен теоретично членство в ЕС.[15] Евентуален неуспех на посредническите усилия на Съюза в  краткосрочен план ще се използва и от САЩ, и от Русия. Сърбия продължава да разчита и на интереса на Китай. Перспективата не е непременно оптимистична, защото вниманието на големите държава означава наличие на неприятни и нерешени проблеми. Затова настъпателната сръбска политика е донякъде по принуда. Тя може да бъде разстройвана от вътрешни затруднения като констатираните обвинения в предателство за Косово. Ако някои иска да ограничи активността на Сърбия в региона на Западните Балкани, трябва само да насърчи или да окаже дискретна подкрепа на протестите срещу управляващите.

При всички случаи, наличието на такова значимо поле на интерес до българската граница трябва да държи в кондиция родните анализатори, дипломати и правителствени експерти.

 

Бележки:

 

[1] Републичка изборна комисија. Укупни резултати избора за народне посланике Народне скупштине 2020. године

[2] Biber: Naprednjaci prevazišli Putinovu Jedinstvenu Rusiju. Danas, 21.06.2020.

[3] ODIHR Special Election Assessment Mission, Republic of Serbia, Parliamentary Elections, 21 June 2020.

Statement of Preliminary Findings and Conclusions.

[4] Мапес-Нидек, Н. Един феноменален успех: Вучич и неговата система за управление на Сърбия. Дойче веле, 22.06.2020.

[5] Албанци од Вучића тражили Министарство локалне самоуправе и место помоћника министра економије. Политика, 14.07.2020.

[6] Ще преговаряме за правителство с всички партии, включително с тези, които са отпаднали на изборите, заяви Александър Вучич. БТА, 22.06.2020.

[7] Манић-Стојилковић, Д. Бујановац, aлбанске партије потписале коалициони споразум. RTS, 20.07.2020.

[8] Tači: Ujedinjenje Albanaca u Preševskoj dolini dalo je rezultat na izborima. Danas, 22.06.2020.

[9] Specialist Prosecutor’s Office. Press statement. 24.06.2020.

[10] Монтгомери: Оптужница доказ јаза између САД и ЕУ, далеко од решења. RTV, 25.06.2020.

[11] Kosovo Specialist Chambers & Specialist Prosecutor's Office - https://www.scp-ks.org/en

[12] Спаловић, Д. Трамп нa удару Брисела, Берлина и дубоке државе. Политика, 26.06.2020.

[13] Џуда: Хоти је за Вучића политички патуљак. RTS, 30.06.2020.

[14] Лајчак и Палмер: ЕУ и САД нису ривали, иста визија за Западни Балкан. RTS, 01.07.2020.

[15] "EU nema šta da ponudi Srbiji". B92, 16.07.2020.

 

* Института по балканистика при БАН. Анализът е изготвен в резултат от работата по изследователски проект „Съвременните Балкани и предизвикателствата пред България” (ДН 20/2, 11.12.2017), финансиран от Фонд „Научни изследвания” към Министерството на образованието и науката.