20
Нед, Сеп
22 New Articles

Отношенията между София и Скопие в контекста на европейската перспектива на Република Северна Македония

брой 4 2020
Typography

През 2018 Република България за първи път пое председателството на Съвета на ЕС в период на несигурност за целия Съюз. Осъзнавайки привилегията, отговорността, но и възможността за страната и региона с бурно минало в съседство, министърът на българското председателство Лиляна Павлова и премиерът Борисов неколкократно подчертаваха, че това Председателство е балканско, с надежда политическата линия да бъде продължена от другите председателстващи държави от Тройката[1].

Потвърждаването на ангажираността на ЕС към Западните Балкани (ЗБ)[2] и тяхната европейска перспектива е от решаващо значение както за региона, така и за ЕС. Българските усилия в рамките на Председателството (и не само) са издържани в духа на добросъседските отношения и регионалното сътрудничество. Предоставянето на реална европейска перспектива за ЗБ, в допълнение към изпълнение на критериите от Копенхаген и прилагането на решителни реформи е от ключово значение за региона. Българското председателство имаше четири основни приоритета[3], като единият бе „Европейска перспектива и свързаност на Западните Балкани“.

Стимулирането и поставянето на нова основа на двустранните отношения между България и Република Македония засилва ангажимента на страната ни към региона. Влошаващата се ситуация в Босна и Херцеговина и Косово, завръщането на национализма и популизма също изиграха роля Западните Балкани да бъдат определени като приоритет на българското Председателство. Сред основните му ценности бе политиката за разширяване на ЕС, която продължава да е най-ефективния инструмент за гарантиране на мир, стабилност и просперитет в ЗБ чрез задълбочаване на регионалното сътрудничество и развитие и поддържане на добросъседски отношения. Председателството се съсредоточи върху засилването на партньорствата на всички нива, основани на интегриран подход и сътрудничество.

Решаващият момент за нов импулс в процеса на разширяване на ЕС, след като референдумът през 2016 доведе до излизането на Великобритания от Съюза, беше изпуснат[4]. Според Флориан Бийбър, вотът на Обединеното кралство за излизане от ЕС ще има последици не само за Великобритания и Съюза, но и за страните от ЗБ.  ЕС е на кръстопът, като все още липсва консенсус по отношение на по-нататъшното разширяване (включително към ЗБ). Политическите елити на държавите членки искат реформи, преди отново да бъде даден приоритет на разширяването, но все още няма единодушие относно посоката, вида и цената на реформите. Това, от своя страна, прави ЕС не само уязвим, но и все по-малко привлекателен за ЗБ и техните политически лидери, чакали дълго за да бъдат допуснати „да прекрачат прага“ на Обединена Европа. За балканските елити, присъединяването към европейските структури заплашва да се превърне в неясна перспектива. Новата популистка и националистическа вълна в Европа, съчетана с колебливото отношение на държавите-членки към разширяването през последните години, може лесно да омаловажи постигнатият напредък от всички държави в региона. Въпреки че влиянието на Русия и Турция в Западните Балкани често е преекспонирано, те представляват модели на управление за редица регионални лидери, които се стремят да приближат политиката си повече към тези и други играчи извън ЕС[5].

Българо-македонските отношения след 1999

България е първата държава, признала Република Македония[6] с официалното ѝ име (15.01.1992). Това показва, че българската държава няма териториални или други претенции към бившата югорепублика (Бивша югославска република Македония, или БЮРМ, е името с което държавата е приета в ООН и се използва в международните отношения до подписването на Договора от Преспа). Признанието е емоционално и исторически обосновано решение и особено през първите години след него двустранните отношения са напрегнати, непоследователни и нереципрочни. Като държава, граничеща с региона на ЗБ и (от 2007) държава-членка на ЕС, България носи специфична отговорност да гарантира, че страните, стремящи се към европейско и евроатлантическо членство, отговарят на европейските стандарти за добросъседски отношения.

Българските нагласи и възгледи по сложните въпроси, свързани с македонската външна политика, се формират през различни исторически периоди и са противоречиви, което пречи за провежданетo на последователна и проактивна „македонска” политика (Ivanov, L. et al. 2008, 7). През 1999 е подписана двустранна декларация между премиерите Любчо Георгиевски и Иван Костов. Тя поставя началото на нов етап в българо-македонските отношения, характеризиращ се със засилено сътрудничество, контакти и споразумения в различни области. Драматичните промени в Македония след подписването на Декларацията водят до промяна в приоритетите и ключовите политически участници на македонската политическа сцена. Бурният етнически конфликт в Косово (1998-1999) се разпростира изключително бързо и страната е изправена пред хуманитарна криза и напрежение заради увеличаващия се бежански поток. Етнополитическата криза през 2001, резултат  както от косовския конфликт, така и от повишаването на напрежението вътре в самата държава,  има сериозни последици за Македония,  външните отношения и за националистическата политика (неомакедонизъм)[7] на Скопие, като цяло. С нарастването на субективните възприятия за несигурност и уязвимост, това води до възраждане на национализма. Разрешаването на кризата, завършила с Охридското рамково споразумение, се възприема от македонското общество като удар върху държавността, разглеждана като израз на неговата идентичност. Съгласно Споразумението е приет механизъм, защитаващ малцинствените общности от мнозинството, чрез право на вето в парламента върху законите, които имат отношение към междуетническите отношения (принцип на Бадинтер). Наложени са и други промени, включително в Конституцията на страната. Сред най-емблематичните са: албанският език придобива официален статут, признава се право на обучение на албански, както и правото за използване на символите на малцинствените общности;

Колебанията и взаимозависимостта в двустранните отношения са особено очевидни, когато настъпват промени в политическата власт. След падането от власт на Иван Костов българо-македонските отношения губят скорост. Това води до използване на език на омраза и по-нататъшно влошаване на отношенията до точката на замръзване. През 2012 тогавашният български външен министър Николай Младенов, заявява че първоначално обявената безусловна подкрепа за европейската интеграция на  Македония вече не е гарантирана, освен ако отношенията между двете държави не се подобрят. Той очертава конкретни мерки, които трябва да бъдат изпълнени (подписването на договор за добросъседски отношения, инфраструктура и сътрудничество и създаване на съвет на високо равнище за ежегодни междуправителствени срещи) в замяна на българската подкрепа. Македонската страна заявява, че работи за подобряването на двустранните отношения[8]. И двете страни осъзнават, че статутът на Македония като държава - кандидат за член на ЕС предлага възможности за формиране на отношенията с България на стабилна и положителна основа.

Българо-македонските отношения след 2017

Българската подкрепа за интеграцията на Македония в ЕС става още по-важна, в светлината на подписаното през 2017 споразумение за добросъседски отношения между София и Скопие. След дълъг период на липса на по-обвързващ двустранен документ, белязан само от интерес към подписването на такъв, на 02.08.2017 двустранният договор между България и Македония, надграждащ декларацията от 1999 стана факт. През период от близо двадесет години не бе налице последователна политическа воля за укрепване на двустранните отношения, те продължиха да бъдат непоследователни и невинаги добронамерени. Македонската страна често е отговаряла неподобаващо на българските усилия и политическа линия за подкрепа, като ставахме свидетели на провокации и националистически изказвания. Документът акцентира върху развитието на добросъседските отношения между страните, развитието на регионалното сътрудничество и сътрудничеството в ключови сектори[9]. Този договор е резултат от политическа воля за усъвършенстване и показва ново ниво на сътрудничество. „Плодовете“ и ефектите от него трябваше да станат ясни през следващите години.

Засилването на добросъседските отношения и сътрудничеството беше още по-важно в рамките на българското Председателство. Надеждите бяха, че София и Скопие ще демонстрират, че балканските страни са способни да разрешат споровете и разногласията си чрез сътрудничество. Сближаването в българо-македонските отношения беше приветствано от представителите на ЕС. Европейският комисар по европейската политика за съседство и преговорите за разширяване Йоханес Хан сподели, че след насилието в македонския парламент през 2017 е видял „невъзможното“, след което добави, че там очевидно всичко е възможно[10]. От друга страна, Зоран Заев - македонски премиер до януари 2020, споделя, че социалното разочарование от забавената европейска и евроатлантическа интеграция на страната и високите очаквания на гражданите са част от кризата. Думите му са подкрепени от мнения относно забавената интеграция в ЕС и основните проблеми, които стоят на пътя ѝ, изразени в проучване, проведено от Международния републикански институт през 2018, което показва, че голяма част от анкетираните подкрепят присъединяването към ЕС (83%). 57% смятат, че Македония е по-близо до присъединяването през 2018, отколкото през 2005, което показва, че мерките, предприети от правителството на СДСМ и подобрените регионални отношения, влияят положително върху общественото мнение. 44% пък смятат, че въпросът с името е трябвало да бъде решен по-рано, а 37% подкрепят присъединяването на страната към ЕС и НАТО под името „Република Северна Македония“. Цифрите показват, че обществото е уморено от дългогодишния проблем с името и проточилата се европейска интеграция и хората, общо взето, са положително настроени към новото име на страната[11].

В двустранните отношения с Македония и съгласно разпоредбите на подписаният договор за приятелство и добросъседство, България настоява да се подчертаят аспектите на „общата“ история между двете страни, но това често се тълкува от Скопие като агресивна политика. Според българската визия, македонската национална идентичност - отделна от българската - е родена едва след Втората световна война.  Северна Македония пък проследява присъствието на самостоятелна идентичност и борба за национална независимост много по-назад във времето, чак до античността. С договора, задължаващ двете страни да преодолеят взаимните недоразумения и да изградят стабилни, приятелски отношения, българското правителство спечели точки на двустранно, регионално и европейско ниво[12].

От друга страна, съвсем скорошните български изявления, намекващи че страната ни би могла да не подкрепи започването на преговори със западната ни съседка, по повод спрялата работа съвместна историческа комисия (създадена по силата на Договора за приятелство и добросъседство) отново поставят тона на двустранните отношения под въпрос. Двустранната комисия има за цел да изясни и изчисти спорните моменти от историята на двете държави и да подпомогне македонската страна да премахне неистините в учебниците си. Работата на Комисията е затруднена от нежеланието за откровен диалог и постигнатият напредък не е голям, имайки предвид споровете които се водят около исторически личности като Гоце Делчев, Даме Груев и др.   Македонската страна, в лицето на президента Пендаровски (СДСМ), се разграничи от миналогодишното си изказване за идентичността на Гоце Делчев, както и от изказването на президентския съветник Денко Малески (първият министър на външните работи на независима Македония), който заяви че „Гоце Делчев се определя като българин, но тогава се ражда „мултинационална“ Македония“[13]. Подобни моменти продължават да повдигат въпроси за нивото на българо-македонските отношения и доколко те са приятелски и добронамерени. По отношение на целта на провокациите, вероятно е крайно време българската дипломация да заеме по-категорична позиция и да следва твърда линия на защита на българския национален интерес, без това да влияе на добрия тон в двустранните ни отношения.

Евроинтеграцията на Македония и ролята на България

Евроинтеграцията на страните от ЗБ е тема, която се дискутира много след разпадането на Югославия. Усилията на ЕС в региона са материализирани под формата на експертна, икономическа и финансова помощ в предприсъединителния период. Става дума за държави, които трябва да преодолеят по-различни предизвикателства, от онези, които са били на дневен ред за останалите европейски държави, след разпадането на двуполюсната система. Някои от тях, като Северна Македония, са нестабилни в етническо и политическо отношение и реформите, необходими, за да бъде страната поне частично готова да стане част от ЕС, са сложни и отнемат много време. Демократизацията там се забавя, защото тези държави са различни от останалата част на Европа. Има широко разпространено разочарование от неспособността на демократизацията бързо да доведе до социално-икономически ползи за посткомунистически икономики. Това показва, че настоящата формула за разширяване е недостатъчна, както и, че ЕС е загубил (поне част от) своята трансформативна сила и се е променил бързо и значително, при това в негативна посока. Процесът все още е прекалено формален и не отчита особеностите на страните от ЗБ, нито промените, случващи се в самия Съюз.

Трудната вътрешна ситуация в Северна Македония не позволява бърз напредък в процеса на присъединяване. Политиката в страната е разделена по етнически линии, като политическите партии представляват интересите на техните собствени етнически групи. Според Дейвид Браун, като последица от възприеманата социална несправедливост и липсата на доверие в националните власти, се усилва привързаността към етническата група (Brown 2000, 43-44). Северна Македония се нуждае от ясна политическа ориентация, която да действа като стимул за увеличаване на икономическите резултати. Рано или късно политическият елит трябваше да възприеме (или пък официално да отхвърли) ясен проевропейски курс.

Друга пречка пред пълноправното членство в ЕС беше спорът за името с Гърция. Въпреки факта, че гръцките и македонските премиери се срещаха редовно и двете десетилетия на международно посредничество, дълго време липсваше значителен напредък. Бившият премиер Никола Груевски (2006-2016) декларираше, че не подкрепя компромис, включващ промяна на името „Република Македония.“ Това направи задачата на следващия премиер Заев още по-сложна. Той неведнъж бе показвал, че е готов за преговори и компромиси по въпроса с името. Политическата линия, която следва, е проевропейска и умерена и  показава желание за развитие на добри отношения с всички съседни държави и напредък към пълно присъединяване.

В светлината на последвалите събития и в рамките на българското Председателство, македонският премиер и неговият гръцки колега се договориха за постигане на компромис по въпроса с името по време на срещата на върха за Западните Балкани в София (17.05.2018). Въпреки това, веднага след обявяването на новината, и в двете страни избухнаха масови протести. А това не е начинът, по който се изграждат и поддържат добросъседски отношения в регионален мащаб. Подобни действия са знак за изострен национализъм и нежелание за промяна на статуквото. Спорът за името изискваше преговори и компромиси от двете страни, а не уговорки за постигнатия напредък. Подписването на договора от Преспа през 2018 между гръцкия и македонския премиер даде надежди за по-добро, по-спокойно и по-малко националистическо бъдеще на Балканите и окончателно разрешаване на почти 30-годишния спор за името. Сключеният договор има както привърженици, така и много критици и в двете държави. Привържениците му твърдят, че той ще укрепи и утвърди македонската идентичност. От друга страна, критиците изтъкват загуба на идентичност и асиметричност в отношенията със страните членки и квалифицират целия процес като национална капитулация. За да се използва инерцията за по-нататъшно развитие на двустранните отношения македонските елити и институции би следвало да се съсредоточат върху цялостното прилагане на споразумението, игнорирайки консервативните гласове, които се застъпват за ревизията му.

Северна Македония се нуждае от ясна политическа ориентация, която би ѝ позволила да напредне по пътя на европейската интеграция. Да бъдеш държава членка на ЕС означава да споделяш общи привилегии и отговорности; новите държави членки трябва да са готови да защитават външните граници срещу заплахите за Съюза и да изграждат и надграждат гражданско общество. Според Аделина Марини, България може и трябва да играе ролята на Хърватия за Северна Македония, тъй като това може да помогне на Скопие да се освободи от негативния имидж, който има не само в ЕС, но и в региона. Хърватия, Северна Македония и България биха могли да демонстрират как протичат преговорите за присъединяване, какви са техниките, какви административни усилия са необходими. Това би подготвило страната много по-добре и би могло отново да възбуди европейския ентусиазъм[14]. България направи много за това приоритета на ЗБ да бъде поставен на високо място в дневния ред на ЕС, но трябва да продължи недвусмислено да подкрепя развитието на устойчиви добросъседски отношения в целия регион, насърчавайки регионалната стабилност и ангажираността с европейското бъдеще на региона съсед.

В края на юни 2018 правителствата на държавите членки на ЕС се споразумяха да забавят решението за започване на преговори за присъединяване с Северна Македония и Албания до 2019, ако двете държави продължат с провеждането на реформи. Решението дойде след тежък и напрегнат дебат, вследствие на противопоставянето от френска, холандска и датска страна за даване зелена светлина на двамата кандидати. Патовата ситуация се случи точно след като Скопие и Атина разрешиха дългогодишния спор за името на страната. Което повдига въпроси относно достоверността на усилията на ЕС да се сближи с региона, в който влиянието на Русия и Турция нараства през годините[15].

Всичко това, освен че поставя под въпрос бъдещето на страната, повдига въпроси и съмнения относно възможността за повторен цикъл на вътрешнополитически национализъм и кризи. Реализирането на подобен сценарий би означавало поредната дестабилизация в национален и регионален план в момент, когато подобно развитие е нежелателно повече от всякога. В момента нито една от държавите от ЗБ не отговаря на критериите за присъединяване към ЕС. Никоя от тях няма да се присъедини без да  положи огромни усилия за укрепване на своите държавни и съдебни институции. И все пак, има силни аргументи за всички държави членки на ЕС да подкрепят започването на преговорите за присъединяване със Северна Македония и Албания възможно по-скоро. Северна Македония е напреднала с реформите, колкото и другите участници в процеса. Подкрепата за започване на предприсъединителни преговори сега означава засилване на влиянието на ЕС в региона, защото Съюзът и всички държави-членки трябва да запазят перспективата за европейско бъдеще. В тази връзка ще напомня, че в края на март 2020 ЕС все пак реши да стартира преговорите за членство със Северна Македония и Албания.

Заключение

Изискванията на ЕС по отношение на ЗБ поставят въпроса за адекватното адаптиране на стратегията на Съюза към особеностите на региона и потенциала му за справяне с напрежението породено от граничните въпроси и етническите конфликти. Процесът на стабилизиране и асоцииране, изграден на базата на изискванията на предходните стратегии, въвежда специфични за региона политически условия и признава трудното минало на тези страни, но поставя акцент върху техните задължения за изграждане и поддържане на добросъседски отношения. Стимулите на ЕС можеха да имат по-осезаеми резултати, ако бяха подкрепени от отзивчив вътрешен политически елит, определящ темпа на реформите във всяка страна. Един от основните недостатъци на подхода на Европейската Комисия е нежеланието да определи конкретни дати за преговорите на двете страни. Държавите от региона участват  в процес на реформи без видим край, освен общото изявление за „принадлежност“ към семейството на ЕС.

Държавите членки на ЕС остават разделени по въпроса за разширяването, и поради загрижеността за консолидирането на европейските норми и право в държавите, присъединили се през 2004-2007 и след това. Самият регион на ЗБ предизвиква съмнения и поражда разделения между старите и новите страни членки. Това неизбежно поражда опасения за по-нататъшни сблъсъци, ако някои западнобалкански страни се присъединят твърде бързо към Съюза. Общественото мнение също изглежда разединено. По данни на Евробарометър от 2018, 44% от обществената подкрепа на ЕС е „за“ по-нататъшно разширяване на ЕС през следващите години, докато 46% е против[16]. Подкрепата е съсредоточена предимно в по-новите държави-членки от Централна и Източна Европа. Брюксел е изправен пред дилемата за съвместяване на различни позиции в своите планове за разширяване. Необходимо е повече доверие към ЗБ, за да се засили привлекателността на европейския модел, за справянето с външни влияния и да се покаже жизнеността на ЕС след Брекзит, особено като се има предвид продължителният предприсъединителен период на тези държави.

В същото време, тъй като процесът не може да се ускори кой знае колко, предвид резервите на много държави членки, подходът на ЕК изглежда е да остави ЗБ в състояние на неопределеност. Разширяването остава мощен механизъм във външнополитическия инструментариум на ЕС, а от положените усилия личи че ЕС осъзнава значението на ЗБ, но напредъкът е възпрепятстван както от нерешените проблеми в региона и вътрешните спорове на ЕС, така и от опасенията за приемане на по-нестабилни държави в Общността.

Заедно с очевидния ръст на популистката политика нараства популярността на идеята, че институциите и върховенството на закона може да не са толкова устойчиви, дори в старите демокрации, както се смяташе по-рано. Унгария и Полша са поучителни случаи в това отношение: и двете страни бяха лидери на демократичната трансформация, обхванала бившия комунистически блок след 1989, и в двете страни тази промяна бе обусловена от наличието на ползващи се с широка популярност движения, а не стимулирана най-вече отвън, както обикновено се случва на Балканите. Но дори и демократичните постижения са обратими. Недостатъчната ефективност в насърчаването на демокрацията дава по-лоши резултати, което след това се приема като доказателство, че насърчаването на демокрацията има ограничения. Оттук, голяма част от западнобалканските политически лидери избират да продължават да симулират изпълнението на реформи, без реалното им прилагане, с цел сумите, отпускани по европейските предприсъединителни фондове да не спират. ЗБ стават свидетели на силно влошаване на перспективите за демократизация през последните няколко години. Въпреки че има изключения (такова донякъде е и мирното предаване на властта в Македония през 2017, след продължителна борба за власт), цялостната картина не е много оптимистична от гледна точка на демокрацията[17].

Приемането на страните от ЗБ като пълноправни държави членки на ЕС не е лесна задача, тъй като става въпрос за изпълнение на критерии, но и за подкрепа на държавите членки, каквато към момента няма (или не е безусловна). Но възможността всички те да станат част от един Съюз на сигурност звучи като добър вариант срещу сецесионистките тенденции, които бяха преобладаващи в региона до съвсем неотдавна. ЕС обаче е в дълбока криза и е по-разделен от всякога. Бъдещото разширяване е замразено за бъдеще време и нито държавните ръководители, нито държавите членки са сигурни какво да правят по-нататък. Това прави ЕС по-малко привлекателен за балканските държави, които не напредват бързо по пътя си към евроинтеграцията. ЕС не е и не може да бъде същия, заради еволюцията си през годините, но вярвам, че Съюзът може да преодолее трудностите заедно, защото това е единственият начин да се противопостави на предизвикателствата. Макар че това е трудно постижимо в днешния динамичен, несигурен и бързо променящ се свят.

*Докторант в Катедра „Международни отношения“ на УНСС, статията е продължение на дискусията по темата, като редакцията очаква и други мнения

Бележки:

  1. Програма на Република България за Председателството на Съвета на Европейския Съюз (1 януари – 30 юни 2018 г.)https://eu2018bg.bg/bg/programme
  1. Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония.https://dv.parliament.bg/DVWeb/showMaterialDV.jsp?idMat=123506
  1. Ivanov, L. et al. (2008) “Bulgarian Policies on the Republic of Macedonia”. Manfred Wörner Foundation.
  2. T.(2018)„Beyond Enlargement.Why the EU's Western Balkans Policy Needs a Reset“. Friedrih Ebert Stiftung.
  3. Bieber, Fl. (2016) “Ever Farther Union: Balkans and the Brexit” from Nations in Transit brief, June 2016.
  4. Standard Eurobarometer 89 Report. The views of Europeans on the European Union’s Priorities. Spring 2018.

https://ec.europa.eu/commfrontoffice/publicopinion/index.cfm/Survey/getSurveyDetail/instruments/STANDARD/surveyKy/2180

  1. „Macedonia. National public opinion poll“, conducted 28 June-15 July 2018 by the International Republican Institute.https://www.iri.org/sites/default/files/iri_macedonia_july_2018_poll_public_final.pdf
  1. Политическа буря в Скопие - президентски съветник настоява, че Гоце Делчев е българин

https://www.dnevnik.bg/sviat/2020/05/02/4061961_politicheska_buria_v_skopie_-_prezidentski_suvetnik/

  1. com. Brexit: All you need to know about the UK leaving the EU.

https://www.bbc.com/news/uk-politics-32810887

  1. com Macedonia Accepts Bulgaria's Terms For Support.

https://balkaninsight.com/2012/12/05/macedonia-accepts-bulgarian-terms-for-support/

  1. com. Bulgaria pledges to champion Macedonia’s EU and NATO dreams.

https://www.euractiv.com/section/enlargement/news/bulgaria-pledges-to-champion-macedonias-eu-and-nato-dreams/

  1. Bulgaria and Macedonia, good neighbours?

https://www.balcanicaucaso.org/eng/Areas/Bulgaria/Bulgaria-and-Macedonia-good-neighbours-181841

  1. eu. Македония си няма своята Хърватия.

http://www.euinside.eu/bg/analyses/macedonia-has-no-croatia-by-its-side

  1. com. EU delays Macedonia and Albania talks

https://euobserver.com/political/142197

Източници:

 [1] След влизането в сила на Договора от Лисабон през 2009, групи от по три държави-членки („Трoйно председателство“) разработват обща работна програма за период от 18 месеца. Този механизъм за координация за по-дълъг период от време цели непрекъснатост на работата на Съвета на ЕС. Тройката от която и България беше част е: Естония, България, Австрия (07.2017-12.2018)

[2] „Западни Балкани“ се налага като понятие в края на 90-те години на ХХ век. То включва отделилите се от СФРЮ държави: Босна и Херцеговина, Сърбия, Черна гора, Р Македония, Хърватия, Косово, както и Албания, която не е била част от Югославската федерация, и изключва Словения. Целта на понятието е да обособи държавите в тази част на Балканския полуостров, които по това време не са част от ЕС.

[3] Приоритетите на българското Председателство: 1. Европейска перспектива и свързаност на Западните Балкани, 2. Сигурност и стабилност в силна и обединена Европа; 3. Бъдещето на Европа и младите хора - икономически растеж и социално сближаване и 4. Дигитална икономика и умения за бъдещето.

Програма на Република България за Председателството на Съвета на Европейския Съюз

(1 януари – 30 юни 2018) https://eu2018bg.bg/bg/programme

[4] Bbc.com. Brexit: All you need to know about the UK leaving the EU.

https://www.bbc.com/news/uk-politics-32810887

[5] Bieber, Fl. (2016) “Ever Farther Union: Balkans and the Brexit” from Nations in Transit brief, June 2016.

[6] В настоящия текст се използва официалното име на страната „Република Македония“, а след влизането в сила на договора от Преспа - промененото и име -„Република Северна Македония“.

[7] При насърчението за самоопределение което получава (социалистическа република) Македония в рамките на Югославия се  стимулира македонския национализъм/македонизъм, който преминава в неомакедонизъм-след обявяването на независимостта. Македонизмът еволюира и от югославски македонизъм се превръща в неомакедонизъм, сред основните характеристики на който е антибългаризмът.

[8] Balkaninsight.com Macedonia Accepts Bulgaria's Terms For Support. https://balkaninsight.com/2012/12/05/macedonia-accepts-bulgarian-terms-for-support/

[9] Според Договора: Чл. 2 - България ще сътрудничи и ще подкрепя Македония по пътя към европейската и евроатлантическата ѝ интеграция, Чл. 3 - ще се развива сътрудничеството в Югоизточна Европа; чл. 11 - никоя от страните няма да извършва недобросъвестни или/и сепаратистки действия спрямо другата и страните нямат и няма да предявяват териториални претенции една към друга.

Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония. https://dv.parliament.bg/DVWeb/showMaterialDV.jsp?idMat=123506

[10] Euractiv.com. Bulgaria pledges to champion Macedonia’s EU and NATO dreams.

https://www.euractiv.com/section/enlargement/news/bulgaria-pledges-to-champion-macedonias-eu-and-nato-dreams/

[11] „Macedonia. National public opinion poll“, conducted 28 June-15 July 2018 by the International Republican Institute.  https://www.iri.org/sites/default/files/iri_macedonia_july_2018_poll_public_final.pdf

[12] Bulgaria and Macedonia, good neighbours? https://www.balcanicaucaso.org/eng/Areas/Bulgaria/Bulgaria-and-Macedonia-good-neighbours-181841

[13] Политическа буря в Скопие - президентски съветник настоява, че Гоце Делчев е българин

https://www.dnevnik.bg/sviat/2020/05/02/4061961_politicheska_buria_v_skopie_-_prezidentski_suvetnik/

[14] Euinside.eu. Македония си няма своята Хърватия.

http://www.euinside.eu/bg/analyses/macedonia-has-no-croatia-by-its-side

[15] Euobserver.com. EU delays Macedonia and Albania talks

https://euobserver.com/political/142197

[16] Standard Eurobarometer 89 Report, p. 4. The views of Europeans on the European Union’s

Priorities. Spring 2018.

https://ec.europa.eu/commfrontoffice/publicopinion/index.cfm/Survey/getSurveyDetail/instruments/STANDARD/surveyKy/2180

[17] Vogel. T.(2018)„Beyond Enlargement.Why the EU's Western Balkans Policy Needs a Reset“. Friedrih Ebert Stiftung.