Според преподавателя в Университета на Гоа и вицепрезидент на Форума на комплексна стратeгия за национална сигурност (FINS) Датеш Парулекар: „През последните пет години, премиерът Нарендра Моди полагаше целенасочени усилия да върне на Индия загубения и стратегически статут в Южна Азия и да постигне признаването на Делхи за регионален лидер, в съответствие с фактическото роля на страната в региона.
За целта той укрепваше партньорските отношения между Индия и съседните държави и всячески развиваше взаимодействието с тях на политическата сцена, като осъществи официални посещения във всички страни от Южна Азия и даде тласък за съживяването на институционалните механизми на двустранния диалог. Пак в тази посока бяха насочени и обмислените и координирани усилия на висшите ешалони на властта за възстановяване на динамиката на междудържавните инфраструктурни проекти така че да бъде ускорено завършването им и да бъде възстановено разклатеното доверие в тяхната жизноспособност. А също, да бъдат затвърдени мултивекторните връзки и разширен логистично компактния стокообмен, като се разчита на цивилизационно сходство между страните от региона, което е ключовата основа за мащабни икономически трансформации и повишаване на мобилността в него. Ето защо, през новия премиерски мандат на Моди можем да очакваме интензифициране на усилията за прокарване на този негов курс. Делхи не е в състояние да промени суровата реалност на търговската зависимост на южноазиатските държави от Китай, нито пък може да се противопостави на индустриалното и инфраструктурно настъпление на Пекин през Хималаите и морските маршрути в Южна Азия, които са традиционна сфера на влияние на Индия, затова следва да се ориентира към „стратегия на баланса”. Тази стратегия комбинира елементите на преки ответни мерки, при определени условия, с реализацията на сложна и щателно обмислена диференцирана парадигма за формирането на региона. Последната може да бъде проследена в новите и възродени функционални инициативи за регионално икономическо сътрудничество (Инициативата на държавите от Бенгалския зали за многоотраслово икономическо сътрудничество - BIMSTEC), както и в моделите за субрегионална интеграция (Инициативата на четирите страни – Бангладеш, Бутан, Индия и Непал - BBIN) и т.н. насочени към придобиване на по-голяма тежест в региона”.
Централноазиатското направление на индийската стратегия
Специално внимание в рамките на тази стратегия заслужават Иран и Афганистан, които са ключови за индийското проникване на централноазиатските пазари. Ето защо, още в самото начало на втория му мандат, правителството на Моди ще трябва да се заеме с решаването на два, свързани помежду си, проблема. Първият е Афганистан и създаването там на условия за пълното изтегляне на американските войски и очертаване рамките на потенциалното участие на талибаните в бъдещото политическо устройство на страната. Вторият пък е свързан с ескалация на американско-иранската конфронтация в Близкия Изток (особено след убийството на иранския генерал Сюлеймани от американски дрон край Багдад) и претенциите на САЩ потребителите на ирански петрол, и в частност Индия, да забранят операциите с ирански банки. И двата проблема могат да имат негативни последии за индийските стратегически интереси както в краткосрочна, така и в дългосрочна перспектива и препятстват реализацията на стремежите на Делхи и обоснованите надежди за усилване на индийското влияние. Решаването им е изключително важно за Индия, защото именно то е ключът към достъпа до стратегическите ресурси на Централна Азия и регионалните пазари. И двата аспекта зависят от превръщането на Афганистан в нормална държава, както и от прекратяването на продължаващите провокации срещу Иран и опитите за извиване на ръце, от страна на основните му противници в региона и САЩ, което не позволява на Техеран да се присъедини към инициативите за многостранно регионално сътрудничество и гарантиране на общ достъп до ресурсите. Тези въпроси бяха обсъждани и на последната среща на върха на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) в Бишкек, през юни 2019. В тази връзка ще напомня, че индийският премиер Моди посети всички централноазиатски държави още през 2015, а две години по-късно страната му се присъедини към ШОС с цел да развива устойчиви и плодотворни двустранни връзки с всеки от суверенните субекти в региона. Що се отнася до Афганистан, макар че САЩ държат Делхи в течение на тайните си преговори с талибаните в Катар, Индия е загрижена от липсата на яснота относно това, колко далеч би стигнал Вашингтон за да постигне тази своя цел. Индийците са притеснени и от двойнствената позиция на САЩ относно включването на талибаните в афганистанското правителство, без да искат от тях гаранции, че ще проявят отговорност и няма да използват от насилие. Делхи е втория най-важен партньор на Кабул в сферата на развитието, след Вашингтон. Привличайки финансови и материални ресурси за широк спектър от проекти за повишаване икономическия потенциал на Афганистан, Индия разчита, че тази страна ще се превърне в сравнително демократична, безопасна и стабилна държава.
Неспокойната обстановка и усилващата се роля на Русия и Китай в Афганистан, както и потенциалната възможност Пакистан да инкорпорира тази страна в своята концепция за „стратегическа дълбочина”, принуди Делхи де предприеме добре обмислена тактическа стъпка. Отказвайки се от присъщия за индийското стратегическо мислене идеализъм и включвайки се в основополагащия шестстранен диалог за Афганистан, иницииран от Русия, Индия дори изпрати в Москва двама свои дипломати за да участват в провелите се там консултации с талибаните. И то, въпреки съвместнте действия по формирането на консенсусен подход с представителите на американския елит в Държавния департамент и Пентагона, които гледат да избегнат гнева на Тръмп и се отнасят пренебрежително към индийско-афганистанското споразумение за развитие, да не говорим за принципното нежелание на Индия да компенсира по какъвто и да било начин съкращаването на американското военно присъствие в страната.
Иранското направление на индийската геополитика изправя Делхи пред редица изключително сложни дилеми. Значението, което има Иран за Индия трудно може да се подценява, не само заради дългогодишното сътрудничество в енергийната сфера, но и от гледна точка на критично важното значение на свободния достъп на иранците до отдалечените територии на Централна Азия и на евразийския континент. Освен това, Техеран използва морските простори в западната част на Индийския океан, където контролираната от Делхи инфраструктура от пристанища и логистични механизми представлява жизненоважен инструмент за оказване на стратегическо влияние, както и за търговска и бизнес активност по трасетата на стратегическите морски комуникации. Както е известно, през декември 2018 беше подписано споразумение за предаване под индийски контрол на част от иранското пристънище Чабахар, като първоначалните оценки бяха, че става дума за изгоден в търговско отношение и конкурентен бизнес проект. Засега нищо не застрашава пълноценната работа на пристанището, но ако натискът на САЩ, опитващи се да принудят основните купувачи на ирански петрол (каквато е Индия) продължи (което е сигурно, поне докато Тръмп е президент), ограничаването на връзките между Иран и Индия ще позволи на Китай да се възползва от ситуацията в свой интерес. Тоест, Пекин може да привлече Техеран на своя страна, изкушавайки го с участие в инфраструктурните проекти, в рамките на китайската инициатива „Един пояс, един път”. Впрочем, развитието на иранско-индийските отношения поставя и важния въпрос, какво точно представлява стратегическата автономия във външната политика и как тя се вписва в реалностите на динамично променящата се ситуация на все по-взаимносвързания и взаимнозависим свят.
Въпреки публично декларирания принцип за върховенство на националните интереси при формиране политиката на индийската държава, на практика, тя често се основава по-скоро на принципа quid pro quos, т.е. "услуга срещу услуга". Външната политика на Делхи при управлението на Моди заслужава висока оценка заради умението успешно да лавира между противопоставящите се помежду си регионални играчи. При това този успех на Индия се дължи не на нейното "затваряне в себе си" или на стремеж да прости и забрави обидите от миналото, а благодарение на активното укрепване на ползотворните връзки и с Израел, и с шиитския Иран, и със сунитските държави от Персийския залив, начело със Саудитска Арабия. В момента обаче, тази "всеобхватност" (или по-скоро "всеядност") на индийската външна политика би могла да отиде (поне временно) на заден план, тъй като Делхи може да бъде принуден да ограничи търговските връзки с Иран, опитвайки се да компенсира дефицита на енергоносители чрез организиране на доставки от Саудитска Арабия и ОАЕ. Просто защото, не е в интерес на Индия да си навлече гнева на сегашния стратегически недалновиден, груб и отмъстителен президент на САЩ.
Необходимият икономически пробив
В периода, преди идването на власт на Моди през 2014, траекторията на външната политика и дипломатическата ориентация на Индия страдаха от определена ограниченост, инертност и склонност към назидателност, което обяснява и недостатъчната и ефективност. Администрацията на Моди очерта нови рамки на индийския интернационализъм, което доведе до своеобразен рестарт на цялата външнополитическа активност на страната. Този интернационализъм предвиждаше отказ от изграждане на отношенията със съседите на основата на консервативните картографски представи и формулиране на нови концепции за взаимодействие с тях. Дипломацията на неефективния субконтинентален мащаб на икономическото съществуване на страната беше преосмислена и трансформирана в дипломация, базираща се на икономиката, чиято динамика се обуславя от демократичното управление, основано на система от правила, и от "демографията на търсенето". Освен това, за да си гарантира необходимата обществена подкрепа и синергия, новата индийска дипломация реши да заложи на "меката сила", т.е. на демонстрацията на цивилизационната и културна изключителност и величието на страната. По време на втория си мандат, правителството на Моди ще следи много внимателно тази основополагаща икономическа дипломация да продължи да набира скорост и да покорява нови върхове.
Това несъмнено ще изисква спазване на принципите на взаимността, но няма да направи задължително приемането на огледални ответни мерки, с цел да бъде изключена заплахата от действия против самата Индия.
Правителството на Моди пое ангажимент в рамките на следващите десет години да създаде в страната "икономика за 5 трилиона долара". Задължително условие за постигането на толкова амбициозна стратегическа цел в условията на глобална рецесия и нарастваща протекционистка вълна, е международното икономическо сътрудничество и взаимодействие. За решаването на грандиозната задача за извеждане на националната икономика на ново количествено и качествено равнище няма да е достатъчно само нейното "линейно" развитие, а ще е необходим истински "пробив".
Факт е, че през първия мандат на Моди, Индия извървя много сериозен път. Тя дълго време беше възприемана като държава, чиито дефицит на физическа и социална инфраструктура не и позволява да реализира напълно националния си потенциал в икономиката и поради това - нуждаеща се от радикални вътрешни реформи, вътрешни инициативи и инструментални средства. Този дефицит не позволяваше на страната да увеличи дела си в глобалното производство и търговия. Онези времена обаче отминаха и днес Индия представлява бързо възходяща развиваща се държава, а трансформациите в нейната икономика и политика получиха одобрението на международните политически кръгове. Именно впечатляващите икономически показатели и ефективността на сегашното политическо ръководство, позволиха на индийската дипломация да възстанови позициите си на международната сцена и да започне да действа по-уверено, енергично и целеустремено. Сред примерите за това е индийско-френската инициатива за създаването на Международния соларен алианс (ISA), чиято централа е в Индия. Целта на ISA е подпомагане използването на възобновяеми енергийни източници и устойчивото развитие на цялото пространство на т.нар. Глобален Юг.
Разширеното съседство
Няма съмнение, че и през втория управленски мандат на Моди, индийската външна политика ще продължи да набира скорост, опирайки се на концепцията си за т.нар. "разширено съседство". Последната залага на паралелното разширяване на взаимодействието по източното и по западното направления, възприемани като логически съвместими, опирайки се на неизменната географска специфика на Индия и атрибутивните принципи на нейния цивилизационен обхват. Съдействието за "ефективното взаимодействие на разединените общности и просветеното сътрудничество" на регионално ниво беше своеобразна визитна картичка на първото правителство на Моди през 2014-2019 и той няма никакви причини да се отказва от тази политика или да променя нещо в нея. Това се обуслява от голямата дължина на индийските източни сухопътни и морски граници, откъснатостта на североизточните и щати, които не се отличават с високо развитие, както и от факта, че половината от индустриалния БВП на страната се изнася в Югоизточна Азия.
Следва да се имат предвид традиционните културни и цивилизационни връзки, както и развитието на всеобхватни контакти с държавите от АСЕАН и другите икономики от Източна Азия, с които Делхи поддържа тесни двустранни отношения на различно ниво. За да се гарантира по-тясната интеграция на пазарите и логистичните средства, както и по-голямата ангажираност на въпросните страни в икономическото развитие на Индия, т.е. за увеличаване на техните инвестиции, правителството на Моди ще трябва да положи повече усилия за разширяване на търговския обмен и всестранното развивие на разнородната транспортна инфраструктура. По същия начин, отчитайки спецификата на географското положение на Индия на кръстопътя на стратегическите морски комуникации, още през първия си мандат Моди демонстрира стремеж страната му да извлече конкретна полза от изключително благоприятното си разположение в района на Индийския океан и своята огромна, но почти неусвоена изключителна икономическа зона. В частност, бяха реализирани редица новаторски проекти и инициативи, които за първи път бяха споменати още през 2003 в индийската концепция, озаглавена "Сигурност и растеж за всички в региона" ("Sagar Mala"). И тъй като в момента Индийският океан е в центъра на вниманието на многобройни екстериториални и извънрегионални суверенни образувания и организации, през втория си мандат, Моди ще трябва да демонстрира по-висока готовност и инициативност по отношение формирането на достатъчно мощни морски сили, ако не иска страната му да се окаже второстепенен играч и действително се стреми Индия да може да защити своите морски търговски интереси и стратегическата си сфера на влияние.
И макар че тази сфера не е "изключителна", нито пък съществуването и е във вреда на който и да било друг играч, Делхи не е склонен да търпи опити за посегателство срещу нея или пък за ерозията и. Правителството на Моди се стреми да увеличи силовия компонент на индийската геополитика в прилежащите морски пространство. Това би позволило на страната му да упражнява стабилизиращо въздействие, ще укрепи водещата и роля за поддържането на реда и гарантиране на симетрията и баланса между конкуриращите се съперници и ще помогне за създаването на нормативна и институционална структура на обширното Индо-Тихоокеанско пространство, при това не само за отделни държави или групи от държави в него, а за "глобално ползване".
Значението на тези проблеми за Индия е особено голямо, тъй като именно тяхното решаване е ключа към достъпа до стратегическите ресурси на Централна Азия и пазарите на региона.
Основният фактор, определящ външната политика на Делхи, чиято цел е страната да си гарантира полагащия и се дял от растящата азиатска икономика, е начинът по който Индия изгражда двустранните и тристранните си отношения със САЩ, Китай и Русия.
Отношенията по оста Делхи-Вашингтон
Според управляващите в Делхи, отношенията със САЩ продължават да са от ключово значение за реализацията на стремежите на Индия за автономно развитие, повишаване авторитета на страната и свързаната с това възможност да проектира мощта си както в Азия, така и в света. В същото време, няма съмнение, че без оглед на сериозния потенциал на укрепването на тези отношения в двустранен и регионален формат, те отвреме навреме ограничават стратегическия избор на Делхи и влизат в разрез с индийските стратегически интереси. Въпреки разширяването на политическите контакти и икономическото сътрудничество, взаимодействието между САЩ и Индия се помрачава от свързаните с достъпа до един или друг пазар търговски спорове и разногласия, касаещи определени американски механизми за предаване на технологии и недоволството от режимите, регулиращи защитата на американската интелектуална собственост и технологично развития сектор на услугите. Освен това, въпреки сериозните успехи в укрепването на стратегическото партньорство, илюстрация за което са знаковите индийско-американски споразумения за сътрудничество във високотехнологичния граждански сектор и сферата на комуникациите, както и в такива чувствителни области, като отбраната и военното сътрудничество, и двете страни не са особено доволни от постигнатото, тъй като очевидно са очаквали повече.
Делхи например счита, че Вашингтон не оказва необходимия натиск върху Пакистан за да накара Исламабад да предприеме практически мерки и да престане да укрива и подкрепя антииндийските терористични организации. На свой ред, американците смятат, че Индия не оказва достатъчно активно притиводействие на Китай в Азия и най-вече в района на Индийския океан. Тоест, няма съмнение, че второто правителство на Моди ще си има достатъчно проблеми с непредсказуемата и капризна администрация на САЩ (особено тази на Тръмп) и ще му се наложи да прояви голяма гъвкавост за да не постави под въпрос привързаността си към ангажиментите, приети в рамките на "голямото индийско-американско партньорство", и да не пресече очертаните от Вашингтон "червени линии". И то, въпреки че индийските власти стриктно спазват всички институционални изисквания, наложени от законодателната и изпълнителна власт в САЩ, разчитайки, че това би смекчило недоволството на Тръмп, ако той реши да се откаже от изпълнението на някои споразумения по въпроси, представляващи взаимен интерес.
Втората американско индийска среща във формат "2+2"
Както е известно, през декември 2019 във Вашингтон се проведе втората годишна среща на министрите на външните работи и отбраната на Индия и САЩ, известна като "Формат 2+2" (първата среща се проведе през есента на 2018 Делхи). Самият факт на съществуването на този формат, говори за високата степен на доверие между двете държави. Резултатите от срещата във Вашингтон бяха високо оценени и от четиримата участници в нея. В частност, беше потвърдена близостта на позициите на двете държави относно военно-политическата ситуация в региона на Индийския и Тихия океан и готовността им да си сътрудничат в този регион, както и в Африка. При това американската страна даде висока оценка на последното посещение на индийския премиер Моди в САЩ и преговорите му с президента Тръмп.
Важно постижение на втората среша на "Формат 2+2" беше подписаното споразумение за сътрудничество в сферата на отбранителната индустрия, което гарантира на Индия достъп до модерните американски военни технологии. Коментирайки това споразумение, Reuters акцентира на първо място върху необходимостта Индия да повиши потенциала си в рамките на своето стратегическо противостоене с Китай, а на второ - върху появата на възможност да бъда заменени някои видове остаряло руско въоръжение. В тази връзка се посочва, че през последните десет години Индия е купила от САЩ различна военна техника на обща стойност над 15 млрд. долара.
В същото време обаче, е очевидно, че очакванията на САЩ, че все пак ще съумеят да "интегрират" Индия в общата си стратегия за сдържане както на Китай, така и на Русия, не отразяват реалните цели на индийската външна политика, насочена към запазването на пълната и самостоятелност и търсенето на оптимален баланс в отношенията с всички значими участници в съвременния етап на "Голямата глобална игра".
Сред най-убедителните доказателства за това, беше посещението в Иран на индийския външен министър Субрахманям Джайшанкар, осъществено непосредствено след участието му във втората среща на "Формат 2+2". Несъмнено, Иран е исторически близка на Индия държава, пълният разрив на отношенията с която (за което на практика настоява Вашингтон пред своите преки и косвени съюзници) въобще не влиза в плановете на Делхи. И макар че Индия беше принудена да се присъеди към американската "петролна блокада" на Иран, това по никакъв начин не означава прекратяване на взаимодействието с Техеран в други сфери. Така, по време на посещението си в иранската столица, Джайшанкар потвърди намерението на Индия да "ускори" модернизацията на изключително важното и за двете страни пристанище Чабахар, разположено на брега на Оманския залив. Ще напомня, че още в началото на 2018, при срещата си с иранския президент Рухани в Делхи, премиерът Моди потвърди пълната си подкрепа за този проект, който се реализира от доста време насам.
В заключение, следва да отбележа два важни момента. На първо място, запазвайки напълно самостоятелното си позициониране на международната сцена, Индия е заинтересована от развитието на всестранни отношения със САЩ. На второ място, очертаващите се днес в глобалната политика тектонични разломи преминават не само по-границите, които разделят отделните държави, но и през собствените им територии. И двата момента намериха своето отражение в хода на дискусиите, както и в резултатите от втората среща на американско-индийския "Формат 2+2".
Отношенията между Индия и Китай
Предвид усилващото се желание на САЩ да привлекат Делхи като съюзник за "сдържането" на Китай, е необходимо да обърнем специално внимание на китайско-индийските отношения, чиито фон се формира от сложното историческо наследство и взаимната подозрителност, породена от опасенията относно стратегическите намерения на всеки от двамата играчи - нещо съвсем естествено за две набиращи сила континентални държави, разположени не само в един и същи регион, но и граничещи една с друта. Така или иначе, но предвид съвпадащите политически възходящи траектории на сегашните лидери на Индия и Китай, които са силни личности и разполагат с фанатични привърженици в своите страни, през последните години отношенията между двете страни закономерно преминаха през множество възходи и спадове. Първоначално съществуваше своеобразна еуфория, породена от мащабните китайски инвестиции в индийската икономика и възходящото икономическо сътрудничество, последвана обаче от рязко влошаване на отношенията и възникването (както изглежда в резултат на непреднамерени погрешни действия) на конфликт, достигнал апогея си по време на военния сблъсък между индийски и китайски части в спорната територия Доклам през 2017. Оттогава насам и двете страни проявяват определено благоразумие и се стремят да стабилизират отношенията си, съзнателно затваряйки си очите за все още неизчистения граничен проблем. Делхи и Пекин демонстрират взаимен интерес за осъществяване на плодотворен обмен, чрез съживяването на съществуващите над двайсет механизми на двустранния диалог на различно равнище с цел отстраняване на структурннте различия, затрудняващи търговските и инвестиционни бизнес връзки. Поддържането на откровен и конструктивен диалог позволява на двамата играчи да осъзнаят по-добре стратегическите си позиции по редица аспекти на взаимодействието помежду им, а също, как използваните от тях инструменти се конкурират в нееднородните и пресичащи се сфери на влияние (а на практика, и във възприятията на Делхи и Пекин).
Мнозина очакваха, че неформалната обстановка, в която беше проведена вдигналата много шум среща между Нарендра Моди и Си Дзинпин в Ухан, през 2018, ще доведе до рестарт на индийско-китайските отношения, но въпреки проявената и от двете страни добронамереност, едва ли можеше да се разчита на толкова бързо преодоляване на натрупаните разногласия. Китай въобще не реагира на острата критика на Индия, обвиняваща го, че с реализацията на т.нар. "Китайско-пакистански икономически коридор" (ключов компонент на суперпроекта "Един пояс, един път"), нарушава нейния суверенитет (тъй като коридорът преминава през "пакистанската част" на оспорвания район на Джаму и Кашмир).
Освен това, Пекин решително се обявява против присъединяването на Индия към групата на ядрените доставчици (NSG), но в същото време поддържа това на Пакистан, което нарушава относителния силов баланс и се оценява от Делхи като "абсолютно неприемлива и одиозна стъпка". Да не забравяме и, че Индия изпитва сериозна тревога във връзка с характера и насочеността на китайските инвестиции към цяла Южна Азия, и смята мащабите, в които те се осъществяват, за "хищнически", защото ерозират финансовата стабилност на малките държави от региона.
Ето защо, в момента Делхи се опитва да изгради своеобразен антикитайски "санитарен кордон", опасявайки се от практическата реализация на нашумялата концепция на Пекин за "стратегическо обкръжаване" на Индия. Тези страхове допълнително се усилиха, след като стана ясно, че Непал получава достъп до седем китайски пристанища, съгласно споразумението подписано по време на Втория международен форум на Инициативята "Едив пояс, един път" в Пекин, през април 2019.
Впрочем, Китай също има своите опасения. Те са свързани най-вече със споразумението между Индия и САЩ и ролята на триъгълника Делхи-Вашингтон-Токио в битката за доминация в Индо-Тихоокеанския регион, както и с възраждането на формата QUAD (същите страни, плюс Австралия), представян като "демократичен алианс" за гарантиране "глобалния характер" на Индо-Тихоокеанския регион и имащ очевидна антикитайска насоченост.
Тоест, и на двете страни предстои да преодолеят взаимните си опасения по достатъчно убедителен и надежден начин, което ще изисква откровен обмен на мнения и проява на политическа воля. В същото време обаче, реализацията на съвместни проекти, които биха помогнали за преодоляване на дефицита на доверие, изглежда доста трудна, тъй като отношенията между Делхи и Пекин продължават да са пропити от предпазливост и подозрителност.
Еволюцията на отношенията между Делхи и Москва
Възраждането на ключовата роля на Русия на световната сцена и активното и присъствие в различни горещи точки по цялото земно кълбо, карат мнозина да се замислят за истинските намерения на Кремъл и, как следва да се реагира на тях. Това с пълна сила се отнася и за индийския елит, изправен пред задачата да рестартира двустранните отношения, в които по съветско време Москва играеще водещата роля. На фона на твърденията, че Русия е своеобразен маргинал и "стратегически разрушител", чиято роля се свежда до поддържането на определен баланс в изкривения от САЩ световен ред, премиерът Моди не допусна да стане заложник на подобни предубеждения и, демонстрирайки своя прагматизъм и принципност, се ориентира към развитие на руско-индийските търговски връзки, тъй като това отговаряше на индийските интереси. Съзнавайки необходимостта двустранното взаимодействие да не се ограничава само в традиционните рамки на военната сфера и отделни отрасли, индийското правителство съсредоточи усилията си за създаване на нови перспективи за стратегическо разширяване на сътрудничеството с Русия в сферите на енергетиката, научно-техническите иновации в гражданския сектор на икономиката, съвместните инвестиции във водещите иновационни направления и съвместната разработка на проекти за модернизация на съществуващите отбранителни платформи. И всичко това, в допълнение към "традиционните" сделки за закупуване на руско военно оборудване.
Руско-индийското взаимодействие, базиращо се на върховенството на ключовите суверенни национални интереси, доказа стабилността си и беше потвърдено от твърдото решение на Индия да купи руски зенитно-ракетни комплекси С-400 "Триумф" на обща стойност 5,43 млрд. долара (през ноември 2019 индийците платиха авансово 850 млн.), въпреки многократните предупреждения на САЩ и неприкритите заплахи, че ще бъде "наказана". През септември 2019 пък, след срещата между Путин и Моди на Петия Източен икономически форум във Владивосток, беше съобщено, че Индия е направила "огромна" поръчка на руско въоръжение за 14,5 млрд. долара. Освен това, двете страни изразиха желанието си да създадат благоприятни условия за последващо развитие на двустранното сътрудничество между въоръжените им сили и потвърдиха необходимостта от институционализиране на взаимното предлагане на логистични услуги за техните армии.
Пак за това свидетелства и миналогодишното решение на Делхи да преразгледа сдържаната си позиция относно повишаване статута на тристранния диалог Русия-Индия-Китай (РИК) от ниво външни министри до ниво президенти. Нещо повече, в кулоарите на срещата на Г-20 в Буенос Айрес, в края на 2018, наред със срещата в тристранния формат Япония-САЩ-Индия, се проведе и среща на РИК. Всичко това илюстрира стремеха на Делхи да следва призива на премиера Моди, отправен по време на срещата на върха на "Диалога Шангри-Ла" в Сингапур през юни 2018 и да отстоява идеята за открит и свободен достъп в Индо-Тихоокеанския регион. Тоест, налице са достатъчно основания да смятаме, че "Индо-Тихоокеанският диалог" ще се превърне в интегрална част от дневния ред на бъдещите двустранни индийско-руски и индийско-китайски консултации.
Индия придава изключително значение на връзките си с Русия и, защото Москва се превръща в, макар и неравнопоставен по своя мащаб, но все пак реален противовес на тоталната доминация на Вашингтон на многобройните субрегионални "театри на действие" - от т.нар. AfPak (т.е. зоната "Афганистан-Пакистан") до Близкия Изток. Оста Русия-Китай е важен инструмент за алтернативно формиране на потенциалните контури на бъдещия Афганистан и може - взаимодействайки си с Пакистан - да окаже определено, ако не и решаващо влияние върху крайния резултат на този процес. В тази връзка е напълно очевидно, че Индия, с нейния силен интерес към Централна Азия, членството в ШОС (постигнато с руска помощ) и нуждата и да си гарантира директен достъп до ядрото на Евразия, заобикаляйки Европа, не може да не укрепва връзките си с Русия, паралелно с укрепването на своите отношения със САЩ.
Навремето Русия изигра огромна роля за премахване на разногласията, пречещи за постигането на споразумение между Групата 5+1 и Иран относно т.нар. Съвместен всеобхватен план за действия, както и за последователното и стриктно спазване на основните му изисквания. Предвид рязкото изостряне на напрежението между САЩ и Иран след убийството на генерал Сюлеймани и решението на Техеран да последва американския пример и напълно да излезе от "ядрената сделка", Москва може отново да изиграе решаваща роля за смекчаване на това напрежение, което би било само от полза за Индия.
Освен това, макар че Русия не е член на ОПЕК, благодарение на здравите връзки с Иран и ползотворните си работни отношения със Саудитска Арабия, тя оказва очевидно, макар и негласно, влияние ако не върху динамиката, то върху основния вектор на енергийната политика, което също е много важно за Индия.
Ядрената доктрина на Индия и нейните съседи
На практика, още от самото си създаване, индийската ядрена доктрина се крепи на два основни стълба: концепцията на "надеждното минимално сдържане" (което касае количествените измерения и разнообразието на ядрения потенциал) и "отказа от първи ядрен удар". Китай също се придържа към подобна позиция, но в Делхи се опасяват, че ако бъдат преминати определени "червени линии", Пекин може да я промени. Още повече, че според редица индийски стратези, Китай продължава да има териториални претенции към Индия - в щат Аруначал-Прадеш, както и в районите по границата с китайски Тибет.
На свой ред, Пакистан не се ангажира с подобни (имащи до голяма степен демагогски характер) задължения, противопоставяйки на индийската стратегия на "студения старт", собствените си балистични ракети с ядрени заряди с малка мощност. Както е известно, "студеният старт" предвижда светкавична война, осъществена с помощта на механизирани и танкови бригади в дълбочина на пакистанска територия, чиято задача е максимално бързо да достигнат гъстонаселените територии на Пакистан и неговите ядрени обекти, с цел да не допуснат те да бъдат използвани срещу Индия (и при това на самите индийци да не се наложи да използват собственото си ядрено оръжие). Индийските стратези разчитат, че пакистанците няма да използват тактическо ядрено оръжие на собствената си територия, макар това да изглежда доста съмнително, още повече, че те разполагат с известен брой специализирани тактически ракети с обсег до 60 км ( по четири ракети на пускова установка). Официалната пакистанска Ядрена доктрина се основава на принципа на сдържането, чрез "гарантиране на незабавен, масиран ответен ядрен удар" при евентуална сухопътна и въздушна агресия, в чиито ход бъдат пресечени определени "червени линии". Тоест, ядрените удари против проникналите в дълбочина на пакистанска територии индийски танкови групировки напълно се вписват в тази концепция.
Впрочем, тук е мястото да напомня, че в началото на декември 2019 беше осъществено поредното пробно изстрелване на индийска балистична ракета със среден обсег "Агни-3", оказал се неуспешен, въпреки първоначалните твърдения на местните медии. Вместо да прелети очакваните 2500 км, ракетата е паднала само на 115 км от брега. Разбира се, пакистанският ядрен арсенал не е по-надежден или качествен, макар че това едва ли би трабвало да успоява Делхи.
Опасенията от война на два фронта
Според индийския генерал от резерва Харбхаян Синг, Ядрената доктрина на страната му има сериозни недостатъци. Тя например касае само сценария за ядрен конфликт, т.е. не предвижда превантивно използване на ядрено оръжие в случай на агресия, осъществена с конвенционални средства. Очевидно някои висши индийски военни се опасяват от факта, че армията на страната е принудена да поддържа мощни групировки както против Пакистан, така и против Китай, т.е. че може да и се наложи (предвид тесните връзки между Пекин и Исламабад) да води война едновременно на два фронта, за което силите и да се окажат недостатъчни. В тази връзка, генерал Синг смята, че Индия би следвало да отделя по-голямо внимание на развитието на своя потенциал от тактическо ядрено оръжие. А индийците със сигурност разполагат с такъв. Всъшност, по-голямата част от ядрения им потенциал се формира именно от тактическото ядрено оръжие.
Нещата обаче не опират до количеството ядрени боеприпаси, а до стратегията. Индийската доктрина предвижда използването на "масирано ядрено възмездие" само в случай, че противникът първи използва някакъв вид ядрено оръжие. Тоест, ако Пакистан използва ядрено оръжие с малка мощност за да унищожи настъпващите индийски танкови части в пустинята Раджастан например, Индия моментално ще осъществи ядрени бомбардировки на пакистански градове и стратегически цели и ще нанесе ракетни удари. Естествено, при подобно развитие, Пакистан ще се опита да бомбардира и атакува с ракети Делхи, Мумбай, Джодхпур, Чандигарх и т.н. Според Синг обаче, на практика, в момента, когато индийските войски бъдат атакувани с ядрено оръжие с малка мощност, Делхи ще бъде подложен на силен дипломатически натиск, най-вече от свръхдържавите, да не предприема ответен ядрен удар или поне да не отговаря с масиран ядрен удар и с ядрено оръжие с голяма мощ. Генералът от резерва се опасява, че при подобно развитие, индийското ръководство най-вероятно ще се огъне пред този международен натиск.
Необходимостта от ответен ядрен удар
В тази връзка, Синг посочва, че алтернативата е Индия да нанесе подобен удар с тактическо ядрено оръжие с малка и съвсем малка мощност. Само че за целта е необходими да бъдат внесени съответните поправки в Ядрената доктрина на страната. Според него, заради трудния релеф, за Индия ще бъде трудно да осъществи успешно настъпление с конвенционални средства срещу Китай, затова ще бъде много по-лесно и евтино да използва тактическо ядрено оръжие, особено предвид факта, че става дума за рядконаселени територии. Що се отнася до Пакистан, там обект на евентуален индийски тактически ядрен удар, също ще се окажат предимно пустинни територии.
По принцип, това което предлага индийският генерал от резерва, е разбираемо, само че реализацията на подобна стратегия би се сблъскала със сериозни препятствия. Възможно е например, противникът да ескалира конфликта до ниво на обмен на стратегически ядрени удари, последиците от което ще са ужасни.
Във всеки случай е любопитно, че Индия, която от една страна се опитва да смекчи противоречията си с Китай и дори с Пакистан, продължава да изпитва много сериозни опасения, свързани с тях. Което, разбира се, е взаимно, особено що се отнася до Пакистан. Според някои анализатори, постигането на помирение между Пекин, Делхи и Исламабад е само по силите на Москва (и то при добро стечение на обстоятелствата). Впрочем руснаците непрекъснато се опитват да използва Шанхайската организация за сътрудничество именно за да стимулират сътрудничеството между трите азиатски ядрени сили. Включително в рамките на различни коалиционни военни учения. Истината обаче е, че подобна задача е изключително трудна и дългосрочна, а в момента и Индия, и Пакистан (а вероятно и Китай) продължават да обмислят различни сценарии за конвенционална или „тактическа” ядрена война. Това, между другото, е единствено от полза за САЩ, които са силно заинтересовани, ядрените потенциали в Азия да бъдат насочени към всеки друг, но не и към самите тях. И в този смисъл, нагнетяването на напрежение в триъгълника Делхи-Исламабад-Пекин несъмнено е изгодно за Вашингтон.
Заключение
Всички усилия и инициативи на Индия в сферата на външната политика преследват три ключови стратегически цели. Първата е да укрепи своята уникална роля за прокарването на икономическото сътрудничество и функционалния регионализъм в рамките на субконтинента и в полза на цяла Южна Азия. Втората е да успее съществено и ефективно да интегрира прилежащите и територии както на изток (Югоизточна Азия), така и на запад (Централна и Западна Азия), използвайки за целта всички възможни средства за свързаност: твърда и/или мека, физическа и/или виртуална. И, накрая, третата е да съумее органично да интегрира отвътре, а не грубо да наложи "отгоре", глобалните институции за финансово управление, режимите за опростяване на търговските процедури и структурите на управление, способстващи за осъществяването на необходимите структурни и технологични реформи в страната.
* Българско геополитическо дружество
