„Да оставим проблеми и за нашите деца, за да не скучаят.”
Ото фон Бисмарк
На 27 ноември 1919 в кметството на Ньой-сюр-Сен, Париж, е подписан мирният договор между България и страните от Антантата, слагащ края на участието ни в Първата световна война. С този международноправен акт се узаконяват редица трагични промени за българската държава, нейните граждани и юридически лица. Границите се променят и десетки хиляди българи остават извън пределите на своето Отечество. Една част от тях решават да останат по родните си места, макар и с чуждо гражданство, докато други ги напускат, за да градят наново живота си в България. Българската държава е силно орязана в териториален аспект и обременена с многобройна бежанска общност. Освен това е задължена да изплати огромни суми на победителките от Първата световна война под формата на репарации. Българската нация не постига своя национален идеал въпреки дългогодишните борби и множеството дадени жертви във войните за национално обединение (1912-1918).
От тези събития е изминал цял век. Годишнината от подписването дава възможност да се разгледа Ньойския договор не само от историческа, но и от юридическа гедна точка. Настоящата статия има за цел да анализира правните аспекти на Договора – разпоредбите му, заложените в него норми на международното публично право, а също промените в статута на българските и чуждестранните физически и юридически лица.
Историческа справка
През есента на 1918 международният натиск върху България се засилва. Той намира своето отражение и във вътрешнополитическия живот на страната. Неблагоприятният ход на военните действия принуждава правителството да търси начин за излизане от войната. На 29 септември 1918 българската делегация подписва в Солун примирие, което преустановява военните действия. По силата на примирието България е задължена да извърши незабавна евакуация на „териториите, които все още са окупирани от българите в Гърция и Сърбия”, както и да демобилизира цялата си армия с изключение на „три дивизии, всяка от които се състои от 16 батальона и 4 кавалерийски полка”. Параграф 2 на примирието внася уточнения относно разпределението на действащата армия в България – „две дивизии за защита на източната българска граница и на Добруджа и една дивизия за защита на железниците.”
Солунското примирие води до спиране на военните действия, но не гарантира териториалната цялост на победената страна. Нарушавайки го, Румъния принуждава България да изтегли своите войски от Добруджа. В отговор на румънските действия Александър Малинов, заедно с министрите си, подава оставка на 18 ноември 1918. Председателят на Народната партия Теодор Теодоров сформира ново правителство, на което се пада нелеката задача да защитава българските национални интереси на предстоящата мирна конференция.
На 18 януари 1918 в Париж е открита конференцията за мир. Тя трябва да положи основите на следвоенния порядък, като най-важната цел е изработването на мирните договори с победените държави. Петте големи победителки (Великобритания, Франция, САЩ, Италия и Япония) призовават България да се яви на конференцията.
В София е съставена делегация нчело с премиера Теодоров. В нейния състав влизат редица министри, сред които Александър Стамболийски, Андрей Ляпчев, Янко Сакъзов и Стоян Костурков. По-късно, към делегацията се присъединява и известният юрист Венелин Ганев.
Делегатите напускат София на 20 юли 1919 и пристигат в Париж шест дни по-късно. Там те са подложени на редица унизителни ограничения от домакините. В своя реч в Народното събрание от 9 ноември 1919 Теодоров споделя, че „делегацията беше поставена, при нейното пристигане, в условия твърде неблагоприятни, за да може да изпълни задачата си тъй, както тя мислеше, че ще има да я изпълнява”. Българските представители се изправят срещу обвиненията на френската преса и на т.нар. „малки победителки” (Кралството на сърби, хървати и словенци, Румъния, Гърция) за т.нар. „варварства”, уж извършени от армията ни в хода на войната.
Основната задача на делегатите е разглеждането на проектодоговора за мир. Той включва 296 члена, а обемът му е 131 страници. Две трети от проектодоговора са буквално преписани от Версайския договор, като името „Германия” просто е заместено с „България”. На места дори са допуснати грешки, като тази в член 190 от проектодоговора, където се говори за „германска територия”, макар че документът визира България. Проектодоговорът задължава България да разруши корабостроителниците си за кръстосвачи и подводници, при положение, че по време на войната тя не е разполагала с мощен флот като този на Германия. Освен това, черновата на Ньойския договор съдържа разпоредби относно разрушаването на бойни кораби (чл. 83-86), спиране на производството на самолети (чл. 91 и 92) и отказ на България от всички конвенции за Мароко и Египет.
Делегатите се сблъскват и с нагли претенции за прекрояване на българските граници. Малките победителки например, настояват за териториални отстъпки, които застрашват не само целостта, но и съществунето на българската държава. В своята реч от 9 ноември 1919 премиерът Теодоров заявява, че „от сръбска страна се претендираше за една територия от около 12 хиляди квадратни километри, с население от около 600 хиляди жители, и се отнемаха няколко градове в западната част на България, именно Видин, Кула, Белоградчик и т. н.” На свой ред, Гърция има претенции за Западна Тракия, а Румъния настоява да запази Южна Добруджа с граничната ивица, определена от Букурещкия мирен договор от 1913.
В периода юли-септември 1919 Теодор Теодоров и Жорж Клемансо водят активна кореспонденция. Френският министър-председател не взема предвид съображенията и възраженията на българското правителство, които българският му колега излага в писмата. Един от най-важните документи в кореспонденцията им е писмото на Клемансо от 3 ноември 1919. В него председателят на мирната конференция заявява, че с присъединяването си към Централните сили през септември 1915 България е причинила значителни затруднения за Антантата. Тя, в частност, е прекъснала „главното съобщение между Русия и съюзниците й” и е открила пътя за Германия на изток. Поради тези причини България допринася за продължаването на войната и е „отговорна за страшните злини, които произлязоха от това”. Клемансо дава на българската делегация срок от десет дни след цитираното писмо, в които тя трябва да заяви своята готовност да подпише договора без допълнителни поправки в неговия текст. След това писмо Теодоров продължава опитите да смекчи враждебното отношение на Клемансо. На 12 септември 1919 българският министър-председател изпраща нота, в която накратко излага българските виждания: „Българското правителство има честта да изкаже надеждата, че принципът на народностите, високо възвестен от съюзните сили, ще получи най-справедливо и най-пълно приложение на Балканите…”. В нотата Министерският съвет изразява подкрепата си за организиране на плебисцити в спорните области на полуострова (Македония, Западна Тракия, Южна Добруджа) „под ефикасния контрол на Обществото на народите”, по примера на Мемел, Шлезвиг, Горна Силезия и Източна Прусия.
Исканията на българското правителство, изразени в споменатата нота обаче, не са разгледани на конференцията. Френското правителство и, в частност, Клемансо е твърдо решено бившите немски съюзници да бъдат наказани. Заради реваншистките нагласи на победителите, по-голямата част от проектодоговора остава непроменена и като структура, и като съдържание.
Българската делегация е в крайно затруднено положение. На практика, тя не участва в разискванията на мирната конференция. Сред българските представители все повече нараства опасението, че договорът за мир ще бъде наложен като диктат. Министър-председателят декларира нежеланието си да подпише подобен договор и подава оставка през есента на 1919.
Клемансо обаче продължава да упражнява натиск върху българската делегация. Тя е оглавена от новия премиер Александър Стамболийски, чието правителство включва членове на БЗНС, Народната и Прогресивнолибералната партия. Именно на Стамболийски се пада горчивата участ да подпише договора. Преди датата на подписването той заявява на обезсърчените си сънародници: „…имам куража да заявя, че вярвам в непродължително време да успеем чрез мирни средства да постигнем националния си блян.”
Самото подписване става на 27 ноември 1919 в тържествена обстановка в сградата на кметството на Ньой-сюр-Сен (име, свързано с един от рицарите, сражавали се срещу България в битката при Адрианопол през 1205 - б.а). В качеството си на председате на мирната конференция, на церемонията присъства и Жорж Клемансо, който приканва българския си колега да положи своя подпис.
В периода септември 1919 - февруари 1920 Договорът за мир е обсъждан от българската общественост и от Народното събрание. В цялата страна се организират митинги и протести срещу откъсването на етнически български територии, както и срещу размера на предвидените в договора репарации, контрибуции и трити, които облагодетелстват най-вече балканските страни-победителки във войната.
Протестното писмо на Народното събрание остава без отзвук сред делегатите в Париж. Въпреки недоволството на народните представители договорът е ратифициран на 15 февруари 1920.
Въведение в юридическия преглед на Ньойския договор
Ньойският договор е класически международен договор. Той е сключен между две страни. Едната страна са победителките от Първата световна война, които договорът означава с термина “съюзни и сдружени сили”. Съюзните и сдружени сили, които подписват чрез свои представители Ньойския договор, са САЩ, Великобритания, Канада, Австралия, Южноафриканския съюз, Нова Зеландия, Индия, Франция, Италия, Япония, Белгия, Китай, Куба, Гърция, Хиджаз, Полша, Румъния, Кралството на сърби, хървати и словенци, Португалия, Сиам (дн. Тайланд) и Чехо-Словашката република. Другата страна е Царство България.
Актът се разделя на 13 части, които съдържат 296 члена. В този обширен текст са включени разпоредби от международното публично право (части 1,2,3,4,5,6 и 10), наказателното право (част 6), финансовото право (части 7 и 8), гражданското право (част 9), международното частно право и трудовото право (част 12). Последната тринадесета част не е посветена на конкретен правен дял, а е озаглавена “Разни клаузи”. В същия дял на договора се посочва, че той се изготвя на английски, френски и италиански език. В случаи на възникнали разногласия, за меродавен се счита френският текст, с изключение на част 1, която приема английския текст като равнопоставен на френския.
Авторите на Ньойския договор отделят значително внимание на политическите въпроси като например международното признаване на Кралството на сърби, хървати и словенци, очертаване на границите на България и отношенията й със съседните държави. Но те не пренебрегват и спешните дела, свързани с гражданството на бившите български поданици, режима на приемане на чуждо гражданство, сроковете за напускане на новите граници, статута на юридическите лица от български и чуждестранен произход, режима на корабоплаването по река Дунав и т.н.
Разпоредбите на Ньойския договор и на правните институти, заложени в тях
Първата част от Ньойския договор представлява препис на Устава на Обществото на народите (ОН). Това не е изолиран случай, тъй като той е включен като неразделна част и от Версайския, Сен-Жерменския, Трианонския и Севърския договори.
Уставът на ОН се състои от 26 члена, които извеждат принципите на тази организация, ръководните й органи и нейния режим на работа. Основополагащият документ изтъква водещата роля на Събранието и Съвета на ОН. Решенията и на двата органа се вземат с единодушие. Държавите членки имат право да изпратят най-много трима представители в Събранието, всеки от които разполага с един глас. Последният член разрешава на държавите участнички да не приемат внесените поправки в Устава, което е равносилно на напускане на Обществото.
Част втора е една от най-важните глави в целия договор. Тя е посветена на границите на България. Втората част обхваща текста от чл. 27 до чл. 35. Договорът ясно очертава кои реки, планини и кои шосета пресича граничната ивица. Най-напред е уредена границата между България и Кралството на сърби, хървати и словенци (КСХС). КСХС получава отделни села от бившата Кулска околия, градовете Цариброд и Босилеград с прилежащите им области, следва старата българо-сръбска граница и накрая отделя долината на река Струмешница, заедно с град Струмица, от България. Българо-гръцката граница, като цяло, остава в своя довоенен вид (към 1 август 1914, б.а). Договорът уточнява, че западнотракийските земи са територии „чиято съдба впоследствие ще бъде определена от съюзните и сдружени сили”. Тази уговорка в текста дава надежда на Стамболийски, че Беломорието може да бъде спасено за българската национална кауза. Същевременно обаче, договорът установява в района на Ксантийско и Гюмюрджинско нова българо-гръцка граница, която съвпада със съвременната. Румънско-българската граница е уредена с параграф 5 от чл. 27, в който се казва че тя се възстановява във вида си от 1 август 1914, т.е Южна Добруджа се връща в територията на Кралство Румъния.
Останалите членове предвиждат създаване на гранични комисии, които да осигурят спазването на предвидените в договора териториални изменения.
Третата част е озаглавена „политически клаузи”. Тя обхваща членове 36-63 и е разделена на 5 отдела. Първият отдел задължава България да признае КСХС, както вече са го направили „съюзните и сдружени сили”. Българските поданици, които остават в териториите, отстъпени на КСХС, получават „сърбо-хърватско-словенско поданство” и губят старото си българско поданство. Чл. 40 дава възможност новите поданици на КСХС, навършили 18-годишна възраст, да оптират (т.е. да вземат решение) за бившето си поданство и в срок от 12 месеца след влизането в сила на договора да се преселят в държавата, за чието гражданство са оптирали. Сменилите своето поданство запазват собствеността си в КСХС. Вторият отдел предвижда сходен правен режим за българските поданици, на които е отредено да живеят на гръцка територия. Разликата с КСХС е, че за същата категория правни субекти, оптирали за старото си поданство, гръцкото правителство дава срок от две години след влизането в сила на договора, за да напуснат новата си държава. Те също запазват собствеността си в земите, които са напуснали. Четвъртият отдел урежда защитата на националните малцинства, намиращи се на територията на Царство България. Петият отдел включва общи разпореждания.
Част четвърта обхваща чл. 64-104. Тя е заделена за военните ограничения, наложени на България. Страната е длъжна да сведе войските си до 20 хиляди, а жандармерията до 10 хиляди души. Граничната стража пък не може да надвишава 3000 души. Чл. 65 изрично забранява задължителната военна служба. За в бъдеще българската армия се сформира „само чрез доброволно постъпване.”
Петата част разглежда въпросите, свързани с военнопленниците и военните гробища. Те се съдържат в чл. 105-117. Чл. 105 гарантира бързото връщане на българските военнопленници и интернирани цивилни лица. Чл. 109 изтъква, че в България се връщат и военнопленниците, които са осъдени за нарушения на дисциплината, без да се изчаква излежаването на наказанието им. Същият член обаче допълва, че тази разпоредба важи за делинквентите, извършили своите деяния до 15 октомври 1919.
Шестата част е с наказателноправен характер. Тя е сред най-кратките – има три члена (чл.118-120). Българското правителство е задължено да предаде на съюзните и сдружени сили всички лица, които „са обвинени в извършването на актове в нарушение на законите и обичаите на войната”. Чл. 119 гарантира правото на обвиняемия във военни престъпления да избере адвокат за защита на своите интереси по време на процес.
Част 7 е една от най-противоречивите през 1919. Тя е озаглавена „Репарации”. Обхваща чл. 121-131 и отделно от тях анекс, съдържащ разпоредби с преходен характер. Чл. 121 изтъква вината на България за нейното участие в „нападателната война, която Германия и Австро-Унгария бяха почнали срещу съюзните и сдружени държави…” и взема предвид невъзможността на победената страна да покрие разходите по възстановяване на щетите, причинени в хода на войната. Ньойският договор задължава България да изплати на победителите сумата от 2,250,000,000 златни франка в рамките на полугодишни вноски. Чл. 121 посочва 1 юли 1920 като датата за изплащане на първата вноска, а платежният срок за в бъдеще е от 1 януари до 1 юли всяка следваща година. Чл. 123 дава право на България да плаща допълнително извън горепосочения полугодишен срок.
Осмата част урежда всички финансови въпроси, които не са свързани с репарациите. Тя включва текстовете на чл. 132-146. В нея проличава силното влияние на златния стандарт и доминиращото място на златото като основно платежно средство. Чл. 132 забранява на българското правителство да изнася злато до 1 май 1921 без предварителното одобрение на Междусъюзническата комисия. Разпоредбата на чл. 146 е категорична: „Всяко задължение…в изпълнение на настоящия договор, ще се смята като равноценно в злато…”.
Отделно от тези разпоредби се регламентира изплащането на българския дял от държавния дълг на бившата Османска империя и отказа на България от всякакви ползи, свързани с Брест-Литовския мирен договор от 3 март1918.
Деветата част е най-обемна. Тя съдържа 71 разпоредби (чл. 132-203). Нейният предмет е икономиката и свързаните с нея въпроси. Член 162 и 163 представляват списъци с договори, конвенции и други международни актове, които съюзните и сдружени сили налагат на България. Чл. 167 изброява конвенциите, по които България не е страна, но които е задължена по силата на договора да подпише. Чрез чл. 169 Ньойският договор анулира всички договори, конвенции и други международни актове, които България е сключила с Германия, Австро-Унгария и Османската империя от 1 август 1914 до влизането в сила на договора. Уреден е и режимът на риболова по река Дунав. България се задължава да не налага ограничения или специални режими спрямо търговията, на която и да е от съюзните и сдружени сили. Установява се режим по изплащането на дългове, лихви и главници отпреди или по време на войната към лица с националност от една от договарящите се страни. Чл. 196 налага важно делене на българските физически и юридически лица от юридическа гледна точка. Първата категория е на български поданици, които ipso facto придобиват гражданство на някоя от съюзните и сдружени сили (в договора се означават като „бивши български поданици”). Втората категория са лица с българско поданство.
Десетата част касае режима на въздухоплаването (чл. 204-211). Летателните апарати на държавите победителки имат пълната свобода да преминават през българското въздушно пространство и да се приземяват на българските летища, предназначени за национален трафик.
Единадесетата част разглежда важните митнически въпроси и режима на българските пристанища, водни пътища и железници. България е задължена да не налага контрол върху миграционния трафик. Забранени са преките и косвените преференции по отношение на мита, налози, такси и забрани. По отношение на корабоплаването, ако България установи специален режим за една от съюзните и сдружени сили, той се разпростира и върху останалите. Чл. 233 отменя мандата, предоставен на Австро-Унгария на основание чл. 57 от Берлинския договор относно администрирането на дунавския пролом Железни врата. Тази дейност е прехвърлена на Европейската комисия за Дунав. Разпоредбата на новия договор отменя разпоредбата на стария.
Дванадесетата част е препис на устава на Международната организация на труда, основана на 11 април 1919. Тя има за цел да подобри трудовите и социалните условия на трудещото се население.
Последната 13-та част на Ньойския договор съдържа разпоредби, които не се включват в нито една от разгледаните части. Те са основно с международноправен характер – препотвърждаване на гаранциите на Швейцарската конфедерация, дадени от силите, участвали във Виенския конгрес през 1815; вземане предвид договора, сключен между Франция и Монако на 17 юли 1918; гарантиране сигурността на християнски религиозни мисии, които се поддържат от български лица. Езиците на договора са утвърдени – английски, френски и италиански с меродавност на френския текст (изключение се прави за устава на Обществото на народите). Последният член предвижда депозирането на договора и включените към него приложения в Париж.
Заключение
Ньойският договор е от историческо значение за България. Международноправният акт е обширен и съдържа множество разпоредби от различни правни отрасли. Той нанася тежък удар върху външнополитическото положение на страната, която остава заобиколена от враждебни съседи и не се ползва с доверието на големите победителки във войната. България остава с въоръжени сили, чиято численост е силно намалена. На много места договорът поставя тежки условия за мир и налага международноправни задължения, които победената страна не е в състояние да оспорва.
Българите са крайно разочаровани от разпоредбите на договора за мир. Вестник „Радикал” обобщава: „Може ли да има по-голямо кощунство с правото и справедливостта от насилственото откъсване на едно население от собствения му народ?”. Мъчителното адаптиране към реалността на нереализирания национален идеал, бежанските вълни, огромните репарации и международната изолация (наред с други) са предизвикателствата и последствията, които Ньойският договор поставя пред правителствата на България в последвалите години.
Договорът бележи края на поредица от войни за националното обединение на България, водени в период от само няколко години (1912-1918) и завършили без успех. Последиците от неговото изпълнение често биват определяни като Втора национална катастрофа, провокирала дълбоко разделение и ерозирала единството на българската нация.
За съвременните българи Ньойският договор е пример за несправедливост и прилагането на „правото на силния”, а също и урок за последиците от грешките на висшите политически и военни кръгове в страната.
Годишнината на Ньойския договор не бива да се ползва като инструмент за реализация на политически интереси, още по-малко пък за насаждане на омраза към победителите от Първата световна война. Историята, която води България до Ньойския договор е история на неразумни решения, взети най-вече от нейния собствен елит, демонстрирал както тогава, така и впоследствие, отчайваща геополитическа неграмотност.
* Софийски университет „Св. Климент Охридски“
