Кой иска да взриви Близкия Изток: възможната иранско-американска война

Според мнозина, светът не е бил свидетел на подобна "танкерна минивойна" от над трийсет години насам. За последен път петролните танкери в района на Персийски залив бяха обект на толкова чести атаки през далечната 1984, което доведе до изострянето на ирано-иракската война - най-мащабният и кървав военен сблъсък от Втората световна война насам. Тогава интензивността на взаимните удари по танкерните флотилии беше толкова висока, че застраши глобалните петролни доставки и принуди САЩ да се намесят.

След като в края на юни 2019, иранците свалиха американски безпилотен самолет, това едва не доведе до война между двете държави. Както е известно, президентът Тръмп издаде заповед за нанасяне на въздушни удари срещу Иран, но я отмени в последния момент, когато самолетите вече са били във въздуха. Малко по-късно, напрежението отново се повиши рязко, когато (в началото на юли) иранците обявиха, че се надхвърлили максимално разрешеното ниво на обогатявен на уран от 3,67%. В отговор Тръмп препоръча на Техеран да изпълнява стрикно ангажиментите си в рамките на Съвместния всеобхватен план за действия (СВПД), макар, че самият той изтегли САЩ от него, и предупреди, че Вашингтон никога няма да допусне Иран да се сдобие с ядрено оръжие.

И тъй като коментарите за потенциална американско-иранска война не утихват, по-долу ще се опитам да очертая разположението на силите, както и да анализирам, дали страните действително са в състояние да започнат такава война и с какви  ресурси разполагат за целта. Какви удари биха могли да си нанесат САЩ и Иран и на какви "козове" разчитат? Кои са силните и слабите им места? На какви регионални алианси ще им се наложи да се опрат при евентуална война? А също, на чия страна ще застанат отделните страни в региона?

Целите и смисълът на конфликта

Преди да разгледаме силите, с които разполагат двете страни, следва да разберем логиката на сегашната ескалация на противопоставянето между САЩ и Иран. Макар че информацията за случващото се е огромна, на практика никой не задава въпроса "защо нещата се развиват по този начин?". Защо им е на американците и иранците да воюват помежду си? Защо, въобще влизат в подобен конфликт, особено след сключването на многообещаващата "ядрена сделка" преди четири години?

Целите и смисълът на войната - така както ги виждат в различните заинтересовани столици, са не по-малко важни, отколкото ходът и последиците от самия конфликт, ако той избухне, разбира се. Те ни позволяват да разберем динамиката на процесите и логическия "бекграунд" зад действията на страните, а вероятно, дори да прогнозираме интензивността на противопоставянето.

Възприемането на "иранския проблем" от страна на САЩ се основава на два фундаментални и противоборстващи си подхода. Първият предвижда използването на всички възможни силови методи за натиск върху Иран, с цел той да бъде наказан за "неправилното си поведение", т.е. за антиамериканската си политика, която не се вписва в интересите на САЩ.

Този подход се прокарва активно най-вече от републиканците и особено от неоконсервативното дясно крило на партията - архитектите на "глобалната война срещу терора", Патриотичния Акт и сакралната мисия на САЩ като "световен полицай", т.е. адептите на американската външна политика, провеждана от администрацията на Буш и Чейни след 11 септември.

Вторият подход залага на по-малко агресивни инструменти за влияние върху Иран. Логиката му е, че неутрализацията на "иранската заплаха", включително по въпросите на неразпространението на ядреното оръжие, е възможно без изолирането на тази страна и вкарването и в ъгъла, а обратното - чрез отварянето и към света. Тоест, ако Иран получи достъп до световните пазари и възможност да привлече чуждестранни капитали, интегрира се по-тясно в световната икономика и стане част от международната система, необходимостта да притежава ядрено оръжие вече няма да е чак толкова голяма, а всеки конфликт ще стане прекалено скъп за Техеран. Предоставянето на гаранции за иранската сигурност от страна на глобалните играчи би могло да затвърди тази увереност.

Освен това, подобно развитие ще укрепи позициите на умереното, реформаторско крило в иранския политикум, разбиращо езика на парите и бизнеса и подкрепяно от значителна част от населението, което в бъдеще ще неутрализира негативното въздействие на пропагандата на силовите структури и радикалите от средите на консервативното духовенство.

При управлението на Обама демократите решиха да изпробват именно втория подход, който вече бяха започнали да прилагат по отношение на Куба. Това беше първия реален опит да се реализира на практика идеята за разрешаване на кризите не чрез сила, а залагайки на диалога и търговията. След двайсетина години на безуспешна санкционна политика, Белият дом все пак реши да се включи в мирните преговори и убеди иранците да направят голям компромис, приемайки Съвместния всеобхватен план за действия (СВПД), станал по-известен като "ядрената сделка". Документът, подготвян цели десет години, беше подписан от Иран, както и от шестимата международни преговарящи (САЩ, Великобритания, Франция, Русия, Китай и Германия). Договорът предвиждаше пълна отмяна на санкциите срещу Иран, наложени във връзка с неговата ядрена програма. Срещу това, Техеран гарантираше мирния характер на ядрената си програма, задължи се да препрофилира завода за обогатяване на уран във Фордо и ядрения реактор в Арак, да изнася в чужбина произведената "тежка вода" и да не разполага през следващите 15 години с повече от 300 кг обогатен до 3,67% уран.

Международните наблюдатели, както и самите участници в преговорите, определиха това споразумение като едно от най-важните и комплексни в света и прецедент, който в случай на успех би могъл да се използва и за разрешаването на други подобни кризи, като тази със Северна Корея или пък индийско-пакистанския конфликт.

Естествено, с идването на власт през 2017 на администрацията на Доналд Тръмп - яростен противник на "ядрената сделка" и фанатичен републиканец, ситуацията се промени. Новата власт обърна иранската политика на САЩ на 180 градуса, като в основата на този обрат бяха личните предубеждения и мирогледът на самия Тръмп, а също влиянието на най-близкото му обкръжение и на някои чуждестранни лобита.

Тръмп, който още по време на предизборната си кампания критикуваше СВПД, беше убеден, че договорът е прекалено "мек" и следва да бъде променен. Според логиката на американския президент, формирала се в света на едрия нюйоркски бизнес, неизгодната сделка е по-лоша от липсата на сделка. Освен това, той е убеден, че всеки договор може да бъде пренаписан, обновен или денонсиран, като за целта е нужно само да се преговаря.

Ето защо, през май 2018 САЩ предявиха на Иран редица искания: от отказ от производството на ракети и ядрено оръжие до пълна капитулация и отказ от позициите си в Близкия Изток. И след като Техеран не пожела да разгледа този ултиматум (което беше очаквано), Тръмп едностранно изтегли САЩ от СВПД и възобнови санкциите.

Оттогава насам, американците планомерно провеждат политика на максимален натиск върху Иран, опитвайки се да го изолират, да го отрежат от пласментните пазари и да пресекат износа му на петрол и газ, който генерира голяма част от приходите на страната. По този начин САЩ се опитват да принудят Техеран да седне на масата за преговори и да отстъпи от позициите си, подписвайки ново споразумение, което Тръмп да "продаде" на американското общество в навечерието на изборите, доказвайки на всички, че все пак е по-добър президент от Обама. Поредният удар срещу Иран беше отмяната, през май 2019, на програмата за изключения от санкциите, касаеща осем държави, продължаващи да купуват ирански петрол: Турция, Япония, Южна Корея, Тайван, Китай, Гърция, Италия и Индия. Паралелно с това САЩ наложиха и нов пакет санкции, този път насочени против металургичния и петролно-химическия отрасли на Иран.

Истината е, че много трудно може да бъде очертана някаква ясна стратегия на САЩ по отношение на Иран. Администрацията на Тръмп, която е силно повлияна от различни идеологически концепции на предишното поколение републиканци, се хвърли в атака срещу Техеран без да има визия относно начините за излизане от ситуацията, както и за целите, които иска да постигне. Реваншът на републиканците-неоконсерватори през 2017 доведе до това, че в администрацията на Тръмп се появиха множество одиозни фигури от ерата на Буш и Чейни, които доскоро изглеждаха тотално дискредитирани. В сферата на външната политика, повечето от тях бяха откровени "ястреби", привърженици на концепциите за агресивен натиск и използване на военна сила за осъществяване на различни форми на външнополитическа експанзия. Назначаването на Джон Болтън за съветник на президента по националната сигурност и на Майкъл Помпео за държавен секретар, бетонира антииранския курс в Близкия Изток, който поеха САЩ при Тръмп, пращайки на боклука всички решения на Обама и демократите.

В момента най-близкото обкръжение на Тръмп се формира предимно от хора, които смятат конфронтацията с Иран за правилна и необходима. Екипът на Джон Болтън пък е най-радикалната фракция в Белия дом, обявяваща се за силова смяна на режима в Техеран, при това на всяка цена, точно като в добрите стари времена на Буш-младши или Рейгън, който между другото беше президентът, намесил се през 1987 в иракско-иранската война.

Впрочем, неоконсерваторите, които разглеждат борбата с Иран като свещена мисия на САЩ, не са единствените, които влияят на Тръмп по въпроса. Втората най-голяма фракция е лобито на транснационалните корпорации, част от което е зетят на президента и негов старши съветник Джаред Кушнер. Международните корпорации и най-вече петролните, подкрепят обрата, осъществен от Тръмп в иранската политика на САЩ, макар че не смятат за необходимо да се стига да открит въоръжен конфликт. Най-важното за тях е да печелят от колебанията в цените на петрола, да отрежат враждебния режим на аятоласите от глобалните енергийни пазари и да постигнат по-изгодни условия в рамките на "ядрената сделка", за да използват всичко това на изборите. Доналд Тръмп се придържа към сходни позиции, тъй като и самият той е едър бизнесмен и майстор на пазарлъците.

Противопоставянето между споменатите две фракции определя сегашния ирански дискурс в Белия дом, формирайки иранската външна политика на САЩ. Именно заради постоянните интриги между двете групировки, Вашинггон толкова често изпраща противоречиви сигнали относно Иран. Впрочем от изхода от това противопоставяне зависи и бъдещето на иранско-американския сблъсък. Анализирайки реториката на администрацията на Тръмп и действията и през последните две години, можем да очертаем следните цели на САЩ в това противопоставяне:

• - Подписване на ново "ядрено споразумение" 2.0, включващо нови отстъпки от иранска страна;
• - Мобилизация на електората на Тръмп на президентските избори през 2020;
• - Отвличане на вниманието на обществеността от вътрешните проблеми;
• - Изтласкването на Иран от регионалната надпревара във въоръженията и недопускане той да се сдобие с ядрено оръжие;
• - Отрязване на един от основните конкуренти в енергийната сфера от външните пазари и постепенно овладяване на позициите му - самостоятелно или с помощта на американските съюзници, блокирайки иранските енергийни проекти;
• - Ограничаване активността на Иран в региона с цел плавното прехвърляне на функциите на "регионален полицай" към регионалните съюзници на САЩ, създавайки за целта специална устойчива геополитическа структура.

В самия Иран разглеждат конфликта със САЩ през призмата на вътрешната политика и историческия опит. Отношенията между американците и иранците винаги са били напрегнати. В Иран и досега не могат да простят на САЩ несправедливите петролни сделки, полуколониалното отношения и държавния преврат, в резултат от който в началото на 50-години на ХХ век Западът сваля националистически настроения ирански премиер Мохамед Мосадък, дръзнал да възстанови контрола на държавата над петролната индустрия. За иранското политическо ръководство, Съединените щати са най-големия външен враг, около който вече са създадени толкова символи, образи, наративи и ужасяващи истории, че противопоставянето с Вашингтон се е превърнало в основа на собствената му вътрешна легитимност.

С иранците поначало се преговаря доста трудно, за тях е характерно изостреното чувство на национална гордост, смесено с носталгия по "славните времена" от миналото. Те никога не вземат решенията си под външен натиск и никога не биха отстъпили по въпроси, касаещи сакралните духовни скрепления на нацията, освен това традиционно смятат националния суверенитет за висша ценност на своята държава и основа на иранската независимост. Именно затова историята с преговорите между САЩ и Северна Корея няма как да се повтори с Иран в същата форма и при сходни обстоятелства. Азиатската гъвкавост не е присъща на иранската политическа култура.

В днешен Иран съществуват три основни политически групировки, борещи се за влияние и власт и формиращи външната политика на страната. Това са умерените реформатори начело с президента Хасан Рухани, консервативното духовенство начело с Ибрахим Раиси и силовите структури, начело с генералите от Корпуса на стражите на ислямската революция (КСИР). И трите фракции активно сътрудничат помежду си и също толкова активно се карат. Има нещо обаче, което ги обединява в трудни ситуции и това е вкоренилият се в обществото през последните 40 години антиамериканизъм. В момента, в който възникне заплаха за националния суверенитет на страната, и трите групи се обединяват в единен фронт, който на практика не може да бъде победен. С други думи, ако азиатците или европейците, при определени условия, могат да склонят на компромис или да "разведрят" ситуацията чрез преговори, лансирайки безмислени и демонстративни мирни инициативи, в Близкия Изток този модел не работи. Ако иранците, както и другите страни от региона, бъдат подложени на натиск, те също започват да оказват натиск, без значение, как би се отразило това върху собственото им благосъстояние или оцеляване. И тъкмо това все още не могат да разберат нито американците, нито европейците, опитвайки се да градят отношенията с този сложен и многопластов район на света.

Ето защо, не е учудващо, че в отговор на натиска на САЩ, Иран, след като търпеливо изчака цяла година (до голяма степен, благодарение на виртуозната гъвкавост, проявена от европейската и руската дипломации), реши да даде достоен отговор на американците. Така, в началото на май 2019 официален Техеран съобщи, че спира изпълнението на своята част от ангажиментите в рамките на "ядрената сделка" от 2015. Освен това иранците заплашиха, че ще предприемат още по-твърди мерки, ако през следващите два месеца не бъдат изпълнените исканията им: смекчаване, по един или друг начин, на банковите и петролни санкции на САЩ. В противен случай иранците заплашиха да спрат експорта на "тежка вода" и да премахнат ограниченията върху обогатяването на урана. И в началото на юли изпълниха заканите си. В момента Иран вече официално е надхвърлил прага от 300 кг, обогатен до 3,67%, уран, с който може да разполага според "ядрената сделка". Което рязко повишава залозите в играта, принуждавайки САЩ и ЕС да се активизират.

Ясно е, че иранското предупреждение беше насочено най-вече към европейците, руснаците и китайците - т.е. играчите, които продължиха да подкрепят "ядрената сделка" и се опитват да я запазят под една или друга форма. Иранците са недоволни, че през последната една година не успяха да намерят начин да заобиколят американските санкции, да убедят международните компании да останат на иранския пазар и да накарат ЕС да формира действен механизъм за преодоляване на санкциите. Създаденият през февруари 2019 механизъм за търговия с Иран (INSTEX) не е достатъчно съвършен, не е подходящ за големи търговски обеми и засега касае само стоки, които не са обект на американските санкции.

Много важна роля в иранските действия играят усилията на Техеран да съхрани имиджа си. Проявите на слабост се смята за недопустими в иранската политика, особено в наелектризираната атмосфера на "обсадената крепост", която режимът на аятоласите усилено култивира от дълги години насам, до голяма степен благодарение и на действията на самите САЩ. След оттеглянето на Вашингтон от "ядрената сделка" в Иран рязко укрепнаха позициите на групировките на силовите структури и консервативното духовенство. В известен смисъл, за тях решението на Тръмп беше истински подарък: те най-сетне получиха шанс да отмъстят на противниците си-реформатори, доказвайки, че през всички тези години са били прави по отношение на преговорите със Запада. След решението на Вашингтон да напусне СВПД, влиянието на президента на Иран Хасан Рухани, за когото "сделката" беше смисъла на първия му мандат и най-голямата "защита" от натиска на силовите структури, намаля. Радикалите моментално се нахвърлиха върху него, обвинявайки го в "предателство", "безхаберие" и "липса на професионализъм" по въпросите на националната сигурност. Рухани по чудо успя да запази президентския си пост, макар че за целта се наложи да направи редица политически "жертви". През последната една година, парламентът, контролиран от силовите структури, уволни под различни предлози неколцина министри от правителството на Рухани, а основният му съперник - радикалният консерватор Ибрахим Раиси оглави съдебната власт в Иран, представляваща мощна структура, способна да влияе директно върху политиката. Обикновено именно шефът на тази институция разполага с най-голям шанс да стане бъдещия "върховен лидер" (рахбар) на мястото на сегашния - аятолах Али Хаменей.

В момента, иранските власти се опитват с всички сили да съхранят имиджа и престижа си. Умерените реформатори са принудени да действат в синхрон със съперниците си, а те не могат да си позволят да проявят слабост, за да не се сринат в очите на обществото. От което следва извода, че макар Иран да не иска война, по-скоро ще реши да воюва, отколкото да приеме унизителен и позорен мир, капитулирайки пред САЩ при условията, които се опитва да му натрапи администрацията на Тръмп.

Впрочем, не бива да се заблуждаваме и да смятаме, че след като всички в Техеран са толкова неотстъпчиви, войната е неизбежна. На практика, основната цел на иранското политическо ръководство в сегашната ситуация е не само да съхрани имиджа си и да отстои своите позиции, но и... да не допусне война със САЩ.

Иранските лидери многократно повтаряха, че не желаят открит конфликт и са готови да преговарят. Самият върховен лидер на Иран аятолах Али Хаменей, срещу когото Вашингтон наложи наскоро персонални санкции, неведнъж е казвал, че не възнамерява на воюва със САЩ. В края на краищата, именно Хаменей беше човекът, който през 1987, в качеството си на президент на Иран, инициира мирните преговори с администрацията на Рейгън.

Истината обаче е, че във Вашингтон и Техеран гледат на преговорите по различен начин. Ако американците настояват Иран да седне на масата за преговори под натиска на санкциите, веднага да сложи всички карти на масата и на практика да капитулира, иранците смятат, че диалогът е възможен само при наличие на взаимно уважение. За Иран е много важно да приключи конфликта чрез преговори и постигане на някакво споразумение, но е още по-важно да го направи, като го представи за своя "победа". Малцина обърнаха внимание на "информационната реакция" на Иран, след като Тръмп едва не започна война против него, отменяйки в последния момент въздушните удари срещу неговата територия. В Техеран моментално заговориха, че именно със своето смело и решително поведение са накарали американците да се откажат от планираното нападение. Иранците искрено вярват, че оказването на контранатиск срещу САЩ е ефективен начин американците да бъдат накарани да преговарят. Изглежда парадоксално, но в известен смисъл Иран и САЩ действат по една и съща схема: заплахи, агресия, натиск, нагнетяване и ескалация на напрежението с цел противникът да бъде принуден да преговаря, при това от по-слаби позиции. Въпросът е само, кой ще отстъпи първи.

И така, основните цели на Иран в сегашното му противопоставяне със САЩ са:

• - Запазването на собствения имидж и престиж;
• - Склоняване на САЩ да преговарят без предварителни условия и да сменят сегашната си реторика с "по-уважителна";
• - Оказване на максимален натиск с цел да се демонстрира, колко скъпо може да излезе на американците конфронтацията с Иран;
• - Мобилизация на населението около управляващите елити;
• - Постигане на нов всеобхватен договор, който да гарантира иранските интереси и да позволи на режима в Техеран да обяви, че победил;
• - Защита на собствените инвестиции и влияние в Близкия Изток, постигнати през последните 20 години.

САЩ в Близкия Изток: разположение на силите и съюзници

Сега нека анализираме разположението на силите в Близкия Изток в навечерието на потенциалния конфликт. Ще започна с позициите на САЩ в региона.

Американското военно присъствие в Близкия Изток е наистина впечатляващо. САЩ разполагат в региона с над 30 военни бази (без да броим другите военни обекти). От Турция до Пакистан и от Туркменистан до Оман те притежават мощна военна инфраструктура, обкръжаваша Иран по прилежащите му територии и формираща плътен пръстен около него. Тя включва военни бази, морски пристанища, лагери, летища, наблюдателни пунктове, ударни флотилии, сили за бързо реагиране, пустинни рейнджъри - с две думи всичко, което можем да си представим.

Най-големите бази на САЩ се намират в ключовите за тях държави - Саудитска Арабия, Катар, Ирак, Афганистан, Пакистан и Бахрейн. Тези войски, които са разположени там най-вече за да защитават дългосрочните американски инвестиции в местните енергоносители, формират първата линия на отбрана в случай на потенциален конфликт с Иран.

"Мозъкът" и "сърцето" на американската военна машина в Близкия Изток се намират в Катар, на територията на военновъздушната база "Ал-Удейд", която е най-голямата в региона. Тук е базирано Централното военно командване на САЩ (US CENTCOM), отговарящо за планирането и осъществяването на операциите в хода на военните действия в Близкия Изток, Източна Африка и Централна Азия. В случай на конфликт с Иран, именно оттук САЩ ще осъществяват оперативното управление на военните операции и ще избират мишените за нанасяне на удари по противника.

Най-големите американски военно-логистични възли са Йордания, Кувейт, Турция и Пакистан. И четирите страни представляват своеобразни "оръжейни хъбове", през които САЩ доставят въоръжение на съюзниците си. При това във всяка от тях (с изключение на Турция) има по няколко американски военни бази, освен това те осигуряват на САЩ достъп до стратегически важни райони, които потенциално могат да станат арена на сражения с проиранските сили.

Чрез Йордания, САЩ традиционно упражняваха влияние върху Сирия, Египет и палестинските територии. Именно през Аман например, американците прехвърляха оръжие за антиправителствените групировки в Южна и Източна Сирия в периода 2011-2017. Турция пък им даваше възможност да контролират северните райони на Сирия и съседен Ирак, а достъпът до военновъздушната база "Инджирлик" на практика направи възможна цялата военна кампания на САЩ "Непоколебима решимост", стартирана през 2014 против терористите от Ислямска държава.

На свой ред, Кувейт и Пакистан позволяват на американците да следят придвижването на иранските части и да наблюдават границите на Иран, както и целия район на Персийския залив. Освен всичко друго, Кувейт е и междинен пункт за прехвърляне на оръжие в Ирак и Сирия. Доскоро Пакистан пък беше основната военно-разузнавателна база на САЩ по афганистанското направление, както и за шпиониране на активността на Техеран в Централна Азия и в мюсюлманските територии на Индия. Впрочем, след 2017 отношенията между Исламабад и Вашингтон се влошиха заради постепенната преориентация на Пакистан към Китай.

Бахрейн е сред най-големите военноморски цитадели на САЩ, като от 1948 насам там е базиран V американски флот, сред чиито задачи е да гарантира стабилността и сигурността на международните морски комуникации: Арабско море, Суецкия канал, пролива Баб ел-Мандеб, Оманския залив, Ормузкия пролив и Персийския залив. Именно той ще бъда активиран първи, ако конфронтацията между САЩ и Иран придобие открито въоръжени измерения и се пренесе и по море. Освен флота, американците разполагат в Бахрейн и с над 7 хиляди военни, присъстващи в страната в рамките на споразумението, подписано през 1991, след Войната в Залива. Те са разположени във военноморската база на САЩ, където се базира и V американски флот. В периода 2010-2017 САЩ са изразходвали половин милиард долара за разширяване на военната инфраструктура в тази малка държавица. Американските самолети F-16 и F\A-18 са разположени във военновъздушната база "Шейх Иса", както и в базата на ВВС "Мухарак", която е част от международното летище на Бахрейн.

Допълнителни американски "козове" в региона са ударната военна сила и мобилност на Израел, военната база в Джибути, достъпът до стратегически безценните омански пристанища, боеспособните войски на Саудитска Арабия и ОАЕ, както и веригата целеви бази в Кралството.

Освен това САЩ могат да разчитат и на скорошната си придобивка - 4-те мобилни военни лагери на територията на източните, югоизточни и североизточни райони на Сирия. Това са предимно кюрдски територии в провинциите Ал-Хасака, Ракка и Алепо, превърнали се в опора на проамериканските сили след 2014, когато САЩ стартираха операцията срещу бойците на ИД. След разгрома на терористите, този кюрдски анклав се използва за сдържането на сирийските правителствени сили (на които памага Иран) и турската армия, стремяща се прочисти граничните територии на Северна Сирия от кюрдските въоръжени групировки.

Иран в Близкия Изток: разположение на силите и съюзници

Влиянието на Иран в Близкия Изток покрива предимно четири арабски столици, разположени по т.нар. "шиитски полумесец", т.е. веригата държави с внушително шиитско малцинство. Това са Бейрут, Дамаск, Багдад и Сана. Макар че религиозвото разделение сред мюсюлманите в този регион не е решаващ фактор за противопоставянето, то исторически предопределя онези държави, които станаха съюзници на Иран, или предпочитат да не се конфронтират с него.

Ливан е сред най-големите предни постове на иранското влияние, който се намира и най-близко до границите на Израел. Основен съюзник на Техеран в страната е шиитското движение "Хизбула". Освен, че тази организация се смята за терористична в много държави по света, тя е и един от най-големите политически играчи в Ливан. На последните парламентарни избори през май 2018 партията "Хизбула" беше сред най-добре представилите се и увеличи рязко присъствието си в коалиционното правителство. Именно на щиковете на десетките хиляди бойци на "Хизбула" се крепи и иранската военна инфраструктура в Ливан и именно благодарение на това движение Техеран може да упражнява политическо влияние върху Бейрут. Заради мащабното присъствие на "Хизбула" по израелските граници, официален Тел Авив не е изоставил плановете си да започне нова война срещу проиранските сили в Южен Ливан. При това организацията нерядко се смята за паралелни Въоръжени сили на Ливан. В арсенала на "Хизбула" има балистични ракети, реактивни системи за залпов огън "Град", противотанкови и преносими зенитни ракетни комплекси и дори остарели съветски или югославски средни танкове.

Макар че мощта на "Хизбула" не представлява директна военна заплаха за Израел, а още по-малко - за САЩ, тя е един от неприятните сюрпризи, които може да им организира Иран в случай на въоръжен конфликт за да отвлече силите на противника от основната зона на военни действия - собствената си територия и района на Персийския залив. Освен с "Хизбула", Иран поддържа приятелски отношения и с други политически кланове в Ливан и най-вече с дясно-християнските просирийски партии като "Свободния патриотичен фронт", част от който са президентът Мишел Аун и външният министър Джебран Басил. Впрочем, иранците са в нелоши отношения и с част от ливанските сунити.

Друг бастион на иранското влиняие в региона е Сирия. От 2013 насам Иран активно помага на сирийското правителство на Башар Асад в проточилия се вече 8 години конфликт. Ударната сила на Техеран в тази страна са бойците на "Хизбула", анфганистанските шиитски бригади "Ал-Фатимиюн", пакистанските отряди "Ал-Зейнабиюн" и иранските военни съветници, плюс няколко отряда на специалните части, оказали решаваща помощ на сирийската армия в редица големи военни кампании.

Точният брой на проиранските бойци в Сирия не е известен, но по някои данни, през осемте години на конфликта там са загинали 5 хиляди от тях, включително десетина ирански бригадни генерали. Иранците разполагат с обширна агентурна мрежа в страната, както и с няколко щаба, разположени в сирийските военни бази около Дамаск и Хомс.

След свалянето на Саддам Хюсеин, иранското влияние в Ирак нарасна взривообразно. В момента официален Техеран е близък съюзник на Багдад. Ирак внася от Иран елекроенергия, петрол и газ и осъществява активна търговия със своя съсед. Иранците разполагат с огромна агентурна мрежа на цялата територия на страна, а за техни предни постове са смятат южните и югоизточни иракски провинции, където са щабовете на военизираните формирования "Сили за народна мобилизация", създадени от Иран и местните шиитски лидери през 2014 за борба срещу терористите от Ислямска държава. Оттогава насам те се превърнаха в едни от най-боеспособните военни подразделения в Ирак и постепенно бяха интегрирани в състава на иракската армия. Което не пречи на Техеран да продължава да ги финансира.

Накрая, Йемен е друг доста неочакван бастион на проиранското влияние, макар и не толкова мощен, като Ирак или Сирия. В исторически план, местните шиити често са враждували с Иран, затова съюзът между тях е по-скоро принудителен, тъй като имат общ враг в лицето на Саудитска Арабия. Няма данни за масирано участие на иранците в конфликта в Йемен, но Техеран открито помага на шиитските отряди на т.нар. "хуси" с оръжие, финанси и хуманитарни пратки.

И в четирите изброени по-горе страни Иран разполага със свои агенти за влияние (журналисти, политици, племенни вождове и духовни лидери), както и с прокси-инфраструктура под формата на мобилни лагери, складове с оръжие и нелегални ядра от военни специалисти. За разлика от САЩ, иранците нямат пълноценна верига от военни бази в региона, затова предпочитат да залагат на партизанската война. За целта им е достатъчно да разполагат с няколко десетки хиляди въоръжени бойци от различни паравоенни формирования, които представляват или "паралелни военни структури" в съответната държава (като движението "Ансарула" в Йемен, или "Хизбула" в Ливан), или пък част от самата нея ("Силите за народна мобилизация" в Ирак, палестинските бригади "Ал-Кудс" в Сирия).

Освен това, Иран разполага и с допълнителни козове в противопоставянето с регионалните си противници. Сред тях е придобитото наскоро влияние в Катар (заради конфликта между Доха и Рияд през 2017), както и търговско-икономическите и финансови връзки с Оман, Кувейт, Бахрейн, Палестина, Турция и Пакистан.

Основните предизвикателства пред САЩ в случай на война

По-долу ще се опитам да анализирам основните проблеми, пред които ще бъдат изправени противостоящите си играчи в случай на военен конфликт. Става дума за онези фактори, които - според мен - не позволяват да се говори за реална възможност за избухване на пълномащабна война, поне от рационална, геостратегическа гледна точка. Защо и двете страни не са готови за такава война, въпреки желанието на част от техните политически елити и (вероятно) на привилегированите им класи? Причината е свързана с наличието на следните предизвикателства, които могат да превърнат потенциалния американско-ирански конфликт в глобална катастрофа.

Най-голямото и фундаментално предимство на САЩ пред Иран е пълното им и непреодолимо военно провъзходство. В това отношение американците превъзхождат иранците при всякакво разположение на силите. Броят на военните им бази позволява на САЩ бързо да мобилизират силите си, а системите за ПРО ще защитят основните им пунктове за управление, летищата и военните обекти на територията на съюзните държави. Силовата доминация обаче, отдавна не е определящ фактор в съвременните конфликти. Въпреки безумното количество военни обекти на САЩ в Близкия Изток, те страдат от сериозни военно-политически "пропуски", които не биха им позволили да одържат пълна победа срещу такъв противник, какъвто е Иран.

Един от първите и, според мен, фундаментални проблеми пред САЩ е ненадеждността на техните регионални съюзници. Въпреки оптимистичните твърдения на Доналд Тръмп за "чудесните" му отношения с "прекрасните момчета" от Рияд, Абу-Даби и Тел Авив, реалното отношение на тези страни към перспективата за военен конфликт с Иран поставя множество въпроси и дори ни кара да се замислим, дали САЩ въобще разполагат с истински съюзници в този регион? Като това  се отнася най-вече за арабските монархии от Персийския залив.

Традиционният стремеж на последните е да постигнат максимална изгода с минимални разходи и, ако е възможно, без да поемат никакви обременяващи ги ангажименти. Нещо подобно наблюдаваме в момента и в отношенията между САЩ и Саудитска Арабия. В своята иранска политика, администрацията на Тръмп залага еднозначно и безапелационно на Рияд. Това обаче е и една от най-глупавите и груби грешки на Вашингтон. Проблемът е, че заради своя фанатичен и агресивен стремеж да доминира в арабския свят, Саудитска Арабия на практика не разполага в момента с надеждни съюзници. Затова всички идеи и планове на Белия дом (от типа на концепцията за създаването на "арабска НАТО") за формиране на проамерикански регионален военно-политически алианс, начело със Саудитите, са обречени на провал. Проблемът се корени не само в историческото религиозно-политическо съперничество между отделните арабски държави в Близкия Изток, но и в конкретните личности, в които Тръмп вижда не това, което те представляват в действителност.

Откакто властта в Саудитска Арабия попадна в ръцете на престолонаследника принц Мохамед бин Салман (син на сегашния крал Салман бин Абдел-Азис), външната политика на Кралството тотално се срина. За малко повече от три години Саудитите успяха да се скарат с практически всичките си съседи и партньори в региона, включително с онези, които дълги години се смятаха за съюзници и бяха щедро финансирани от саудитската хазна. Истината е, че днес Рияд е самотен в своите геополитически амбиции. Нека видим, защо е така.

Йемен е ликвидиран като държава. След интервенцията на просаудитската арабска коалиция през 2015 страната затъна в нискоинтензивна многопластова гражданска война, чиито край не се вижда. Старото законно правителство се превърна в сборище на саудитски марионетки, разкъсвано от вътрешни битки за влияние, пари и контрабанда на оръжие и наркотици през южните пристанища. Тоест, Йемен вече не съществува като единна държава.

Обезкръвеният от шестгодишната война с терористите от Ислямска държава и отслабен заради краха на старите елити на фона на все по-младото си население Ирак се отдалечи още повече от Рияд. Съмнителните схеми за финансиране на бойците от ИД от страна на Саудитите породиха подозрения и презрение в Багдад, поради което отношенията между двете страни продължават да са напрегнати. Това пък съдейства за укрепване на позициите на Иран, който - за разлика от Саудитите - изигра решаваща роля в отбраната на Багдад срещу силите на ИД през 2014. Нещо повече, парламентарните избори в Ирак през 2018 само укрепиха иранското влияние и усилиха позициите на иракските националисти. Не е учудващо, че в края на юни 2019 иракският президент Бархам Салих открито заяви, че в случай на война с Иран, Багдад няма да застане на страната на САЩ.

Сирия тепърва навлиза в следвоенния период на реконструкция и помирение. Саудитска Арабия, която изигра ключова роля във финансирането, въоръжаването и подготовката на различните антиправителствени групировки в тази страна след 2011 (включително ИД и Ал Кайда), окончателно загуби влиянието и позициите си в нея. Тук е мястото да припомня, че в миналото Дамаск поддържаше тясно партньорство с Рияд, опитвайки се да балансира между Иран и Саудитска Арабия. Днес обаче, отношенията между Дамаск и Рияд са трайно влошении и едва ли ще се подобрят в близко бъдеще.

Йордания пък преживява остра социално-икономическа криза заради провалените реформи, програмата на МВФ и войната в съседна Сирия, която срути регионалната търговия. Това накара крал Абдула ІІ да промени позицията си по отношение на сирийската криза и след 2016 да се самоотстрани от процесите там, а през 2017 да прекрати окончателно подкрепата си за антиправителствените групировки, които се финансираха и въоръжаваха от йорданска теритария, през Аман. Това пък влоши отношенията му със Саудитска Арабия. Като капак на всичко, опитът на Рияд "по братски" да натрапи през 2018 на йорданците заем от няколко милиарда долара, на фона на финансовата криза в страната, провокира точно противоположната реакция и допълнително усили антисаудитските настроения в обществото. Нещо повече, дори самият крал Абдула ІІ започна да се отнася с подозрение към Саудитите, след като те инспирираха през лятото на 2018 бунт на източните племена срещу него и участваха в подготовката на държавен преврат през май с.г. Тоест, очевидно е, че в случай на война с Иран, Йордания няма да подкрепи Саудитите и техните съюзници.

Палестинците също загубиха доверието си към Саудитска Арабия след като престолонаследникът принц Мохамед бин Салман публично подкрепи съмнителния план на Доналд Тръмп за разрешаване на израелско-палестинския конфликт, наречен "сделката на века". Сближавайки се с Израел, Рияд отблъсна от себе си значителна част от палестинците, включително политическото им ръководство. Оглушителното мълчание на принц Мохамед във връзка с преместването на посолството на САЩ в Израел от Тел Авив в Йерусалим окончателно ерозира доверието към Рияд.

Най-показателно обаче е случилото се в Ливан. През ноември 2017, по заповед на престолонаследника принц Мохамед, ливанският премиер и просаудитски настроен политик Саад Харири беше насилствено задържан по време на официалното си посещение в Рияд. Саудитските му домакини го принудиха публично да заяви, че подава оставка. Това невиждано унижение, причината за която беше желанието на Рияд да провокира политическа криза в Ливан, по-късно отблъсна от Саудитите част от просаудитските сунитски елити в Бейрут, а на парламентарните избори през 2018 струти рейтингите на техните партии, усилвайки влиянието на Иран в страната. Обидата от този инцидент се запазва и днес, а отношенията между саудитския престолонаследник и Харири изглеждат трайно влошени.

Монархиите от Персийския залив, смятани за най-близките съюзници на Саудитска Арабия, също успяха да се скарат с принц Мохамед. Притеснени от агресивната и некомпетентна външна политика на Рияд в Йемен, Сирия, Ирак и Ливан, Кувейт и Оман решиха да се отдръпнат от случващото се и да запазят връзките си с Иран. Те не се присъединиха към арабската коалиция на Саудитите в Йемен и отказаха да финансират бунтовническите групировки в Сирия. Освен това, Оман отказа да подкрепи Рияд в организираната от него блокада на Катар през май 2017.

Бахрейн, е най-близкия съюзник на Саудитска Арабия и, на практика, е протекторат на Рияд заради разположените там от 2011 насам саудитски войски. Мнозинството от местното население са мюсюлмани-шиити, които не гледат добре на Саудитите. Единственото, което удържа Бахрейн в сферата на влияние на Рияд, е управляващата фамилия Ал-Халифа. Въпреки това, и тя не успя да гарантира пълното подчиняване на Бахрейн на Саудитите. В края на декември 2018 Манама официално възстанови дипломатическите си отношения със Сирия.

ОАЕ, които са съюзник на Саудитска Арабия в борбата и срещу Иран, имат собствени регионални амбиции и планове, невинаги съвпадащи с тези на Рияд. В Йемен например, между Саудитите и ОАЕ съществува остро съперничество, стигащо до открити военни сблъсъци между лоялните им местни групировки. В края на 2018 ОАЕ, пособно на Бахрейн, възстановиха отношенията си с Дамаск и се придържат към по-прагматична позиция спрямо Иран, предпочитайки да не се конфронтират с него.

Саудитско-катарските отношения са тотално сринати вече трета поредна година, т.е откакто Рияд реши да накаже "газовото емирство" заради прекалено самостоятелната му външна политика и прекалено тесните отношения с Иран. Блокадата на Катар, осъществена по личната заповед на принц Мохамед, провокира ефект на бумеранга за саудитските елити. Катар не просто оцеля, но и заздрави алианса си със съперниците на Рияд - Иран и Турция.

Египет е сред малкото държави, чието политическо ръководство е съюзник на Саудитите. Този алианс обаче не се крепи на доверие, добри отношения или родствени връзки, а по-скоро на петродолари. Саудитите финансираха и подкрепиха военния преврат през 2013, в резултат от който властта в Кайро премина в ръцете на военните, начело с Абдел Фатах ас-Сиси. Впрочем, Саудитска Арабия продължава да е крайно непопулярна сред египетското общество, най-вече заради лошия имидж на Мохамед бин Салман, сближаването между Саудитите и Израел и съмнителната сделка с продажбата на два спорни острова на Саудитска Арабия.

Останалите държави от Северна Африка се намират в почти същата ситуация. Преди няколко месеца например, избухна дипломатически скандал между Мароко и Саудитска Арабия. Първо, мароканците напуснаха саудитската коалиция в Йемен, а след това саудитските медии за първи път обявиха Западна Сахара за "спорен регион", отказвайки да подкрепят претенциите на Мароко. В отговор властите в Рабат дори отказаха да приемат принц Мохамед бин Салман, по време на северноафриканското му турне.

Съседният на Мароко Алжир се стреми да поддържа приятелски отношения с всички, а скорошният крах на режима на президента Абдел Азис Бутефлика "нулира" споразумението на Мохамед бин Салман с алжирските елити. Що се отнася до Тунис, Саудитите запазват нормални отношения с тази страна, макар че са в конфликт с част от управляващите сили и в частност с ислямистката партия "Ан-Нахда". Накрая, Либия е държава, която на практика не съществува. След убийството на Кадафи през 2011 гражданската война в тази страна не е спирала дори за миг.

Отношенията на Саудитска Арабия с Турция остават напрегнати заради регионалното съперничество и убийството на Джамал Хашоги през октомври 2018. Другите мюсюлмански държави по света се отнасят хладно към принц Мохамед и провежданата от него политика. В началото на 2019 например, саудитският престолонаследник внезапно и без каквито и да било обяснение отложи посещението си в Индонезия и Малайзия.

Впрочем, принц Мохамед бин Салман и обкръжението му се сблъскват с проблеми и в самото Саудитско кралство. Принцът не може да се споразумее със собствения си баща по редица въпроси на вътрешната и външната политика. Мнозина членове на кралското семейство не приемат политиката на принц Мохамед спрямо Катар и Йемен, а някои бяха възмутени от опита му да узурпира властта.

Всичко това означава, че опитът на САЩ да заложат на Саудитска Арабия и нейните мними "съюзници" е обречен на провал. Дори позициите на Рияд относно конфликта с Иран не са еднозначни. Част от саудитските елити предпочитат да не провокират война, която ще удари първо тях, а това ерозира самата основа на иранската политика на Тръмп, която до голяма степен зависи от действията на Саудитите.

Освен ненадеждността на регионалните си съюзници, САЩ се сблъскват и с друг проблем и това неутралитета на Европа. Страните от ЕС не бяха във възторг от едностранното излизане на САЩ от "ядрената сделка" през 2018, и заеха по този въпрос противоположна на американската позиция. Това директно сблъска интересите на Вашингтон и Брюксел. Европа не се нуждае от подобен конфликт. В ЕС се безпокоят, че той може да провокира нова бежанска вълна, да доведе до дестабилизирането на целия Близък Изток и да затрудни доставките на петрол и природен газ.

Ето защо европейците, съвместно с руснаците и китайците, правят всичко за да запазят "ядреното споразумение" с Техеран. Наскоро те официално стартираха механизма за търговия с Иран, заобикаляйки американските санкции (INSTEX), и не подкрепиха опитите на САЩ да изкарат иранците виновни за атаките срещу петролни танкери в Оманския залив през юни. А докато Вашингтон не си гарантира подкрепата на Европа, ще му бъде изключително трудно да осъществи успешна военна операции, да постигне морално превъзходство в тази история и да се справи с последиците от кризата.

Впрочем, проблемът с липсата на съюзници касае и самия Иран. Без значение, каква крайна цел преследва администрацията на Тръмп, тя няма на кого да се опре в Ислямската република. Евентуална смяна на режима в Техеран - ако американците успеят да стигнат дотам - би трябвало да се съпровожда с идването на нови и лоялни към САЩ управляващи. Само че такива в Иран просто липсват. А местната общественост със сигурност няма да приема "вноса" на дисиденти от чужбина, което ще доведе до повторението на "иракския сценарий" от 2003.

Друго предизвикателство пред САЩ е слабото им влияние на локално равнище. Макар че Иран не разполага с такива инструменти за влияние в глобалната политика, каквито имат американците, Техеран тотално надиграва Вашингтон в локалната политика и игрите с местните елити. А това ще е от изключително значение, когато стартира реализацията на конкретни задачи на оперативно равнище. Както показа развитието на ситуацията в Сирия, Ирак и Йемен, тук Иран разполага с очевидни предимства: връзки с племената и клановете, познания за местната култура и езици, способност да се различават отенъците и полутоновете на политическата игра. САЩ действат по-мащабно и с голям размах, пренебрегвайки "микроконтрола" на ситуацията.

В случай на въоръжен конфликт с Иран, неприятна изненада за американците ще се окаже и уязвимостта им от многопластовата партизанска война, която иранците са в състояние да разпалят из целия регион. Става дума за многобройни военизирани формирования, с каквито иранците разполагат в редица държави от Близкия Изток. Те не представляват директна военна заплаха за САЩ и дори за Израел, но в случай на конфликт, могат да организират масов терор в онези райони, в които американците дълги години са присъствали редом до проиранските сили. Това се отнася на първо място за Ирак, където позициите на американските части са уязвими за нападенията на иракските проирански сили. Саботажите, диверсиите, единичните убийства - всичко това ще принуди САЩ да изразходват повече ресурси за ликвидиране на огнищата на съпротива в целия регион, което пък ще провокира конфликти с други държави.

Вътре в самите САЩ администрацията на Тръмп ще се сблъска с две предизвикателства. Първият е общественото мнение. Според последните социологически проучвания, над 60% от американците не подкрепят дори идеята за нанасяне на изпреварващ удар по Иран. Само 12% смятат, че САЩ следва да ударят първи. Нещо повече, 61% от американските граждани продължават да подкрепят "ядреното споразумение" от 2015, което президентът Обама подписа с Иран. В случай на конфликт, ако общественото мнение не е на страната на Тръмп, това може да се окаже катастрофа за него, особено предвид наближаващите президентски избори през 2020.

Освен това, в САЩ липсва политически консенсус относно противопоставянето с Иран. Опозицията в лицето на Демократическата партия се обявява категорично против всяка ескалация на конфликта и подкрепя "ядрената сделка". Републиканската партия пък е разделена на умерени прагматици, които подкрепят санкционния натиск срещу Иран, но не искат война, и радикалните неоконсерватори, които виждат в това единствения път за премахване на "иранската заплаха". Дори в самата президентска администрация е налице конфликт между привържениците на твърдата линия и умерените относно това, какво следва да се прави с Техеран, особено след свалянето на американския безпилотен самолет.

Всички изброени по-горе фактори съвсем пряко влияят върху способността на САЩ да водят война с Иран, а също върху нейната интензивност, географски обхват, продължителност и дори върху изхода и. Ако администрацията на Тръмп не съумее да реши тези проблеми, те могат да ерозират цялата военна кампания, без значение дали тя ще е краткосрочна и ограничена, или продължителна и мащабна, с използването на сухопътни сили.

Основните предизвикателства пред Иран в случай на война

Иран се сблъсква с подобни предизвикателства, които му връзват ръцете в случай на въоръжен конфликт със САЩ. Струва си да ги очертая, за да разберем по-добре вътрешните процеси в Техеран и позицията му, относно противопоставянето с Вашингтон.

Ще започна с иранските съюзници. Също както и в случая със САЩ, Иран има немалко "колебаещи" се партньори, които няма да застанат на негова страна, ако в региона "замирише на война". При това, в основаната на неясната позиция на повечето от тях не стои някакво неразбирателство или конфликт, както е в случая със Саудитска Арабия, а по-скоро страх от последиците от подобен военен сблъсък.

Йордания, която се скара с монархиите от Залива и със САЩ заради позицията им по палестинския въпрос и финансовите проблеми, запазва отношенията си с Иран и смята, че ролята му в съседна Сирия е по-скоро стабилизираща, отколкото деструктивна. Официален Аман обаче няма никакво намерение да влиза във война със САЩ и Саудитска Арабия, тъй като рисковете са прекалено големи, освен това става въпрос за твърде скъпо мероприятие, за каквото страната не разполага нито с пари, нито с ресурси. Освен това, запазването на връзките със САЩ е важно за получаването на финансова помощ по линия на НАТО, както и на кредити от МВФ.

Макар че страните от Северна Африка поддържат твърде хладни отношения с Рияд заради деструктивния фактор, в лицето на принц Мохамед, те няма да подкрепят евентуална война и няма да застанат зад нито една от страните в нея. Дори Алжир, който преживява сериозни политически трансформации след колапса на режима на Бутефлика, няма да се хвърли на амбразурата заради старите си ирански приятели.

На свой ред, Йемен, Либия, Ирак и Ливан се разкъсват от противоречията между различните кланово-племенни групи, борещи се помежду си за власт и ресурси. Във всяка от тези страни само част от елитите може да застанат зад Иран, но моментално ще се сблъскат с противодействие на национално равнище. Което ще означава, че ефектът от подкрепата на въпросните държави ще бъде само частичен. Максималното, на което могат да разчитат иранците, е осъществяването на точкови удари по американските сили и техните съюзници.

Оман, Кувейт, Катар и Бахрейн, традиционно ще се придържат към неутрални позиции, като Иран не е в състояние да ги убеди да го подкрепят, тъй като това са твърде различни държави, в които иранците не се ползват със сериозно влияние. Единствено Бахрейн би могъл да се превърне в една от зоните на регионално противопоставяне заради силното иранско влиняие върху шиитското мнозинство в кралството. Да не забравяме и, че повечето от тези малки монархии не разполагат със силни армии и не са заинтересовани от участие в конфликти.

Саудитска Арабия и ОАЕ са първите две държави, с които Иран би започнал война. Не всички регионални шейхове в ОАЕ обаче подкрепят открития конфликт с Техеран, а позициите на принц Мохамед в Рияд се крепят на силовите му методи и потискането на опозицията, което е изключително крехка политическа конструкция.

Накрая, Сирия също не е тотално зависима от Иран, макар че ще застане на негова страна. Съперничеството с Русия за влияние и контрол над Дамаск отслаби позициите на Техеран, а санкциите на САЩ го принудиха да ограничи военното си присъствие в тази страна. Така че е трудно да прогнозираме, каква точно позиция ще заеме Башар Асад.

Освен проблема с "колебаещите се" съюзници, Иран е прекалено слаб в икономическо отношение за да си позволи въоръжен конфликт със САЩ. Американските санкции, наложени през август 2018, после през ноември с.г., а след това и през пролетта на 2019, действително нанесоха силен удар по иранската икономика. Ограниченията засегнаха банковия сектор, петролно-газовия отрасъл (включително износа на енергоносители) и металургията. Те струтиха иранския износ и рязко влошиха жизнения стандарт на населението, провокирайки антиправителствени демонстрации. Санкциите вързаха ръцете на Техеран и стесниха пространството му за маневриране. Един въоръжен конфликт само би задълбочил тези проблеми и може да "нокаутира" иранската икономика. Националната валута на страната - риалът, загуби 2/3 от стойността си, петролният износ падна с 50%, а вносът на лекарства и продоволствие стана изключително сложен заради блокирането на достъпа на Иран до световните финансови платежни системи и изключването му от SWIFT. Това изостря хуманитарната криза в страната и удря директно по населението.

Освен това Иран много сериозно отстъпва на САЩ в информационно отношение. Американският медиен ресурс е изключително мощен. САШ разпологат с една от най-мощните информоционно-пропагандни мащини и са в състояние да осъществяват информационни интервенции на глобално равнище. Тоест, Иран много трудно може да спечели битката за морално-нравствено превъзходство.

Някои изводи

Макар че има риск да стане реалност, въоръженият конфликт между Иран и САЩ и крайно нежелателен за целия Близък Изток и света. Изглежда парадоксално, но въпреки че и двете страни не искат война, водени от амбициите си и оставайки в плен на собствените си предубеждения и политически капани, те с пълна пара се движат към пълномащабен военен сблъсък. Нито САЩ, нито Иран разполагат с достатъчно средства, подкрепа, желание и готовност да победят в потенциалния конфликт, да не говорим пък да се справят с последиците от него.

САЩ, които не притежават стратегическа визия за изхода от конфликта, не са в състояние да постигнат целите си, дори ако провокират падането на управляващия в Иран режим на аятоласите. Не е ясно, какво ще правят те след това, нито как ще действат в случай на истински въоръжен сблъсък. Всеки от вариантите е лош.

Сценарият, включващ сухопътна интервенция на САЩ и съюзниците им е изключително малко вероятен и дори безумен. На първо място, американците нямат истински съюзници в Близкия Изток, може би с изключение на Израел, докато там управлява Бенямин Нетаняху.

На второ място, за подобно нахлуване в Иран, разгрома на неговата армия и окупирането на страната, САЩ ще се нуждаят от военна инфраструктура за разгръщане на ударните си сили и осъществяване на настъпление по суша. Те обаче не разполагат с подобни военни обекти, както и със съответната логистика. Американците никога не са се готвили за нахлуване в Иран.

Ирак е един от най-удобните плацдарми за настъпление срещу Иран. Само че, ако САЩ решат да осъществят там пълномащабно разгръщане ни силите си и да мобилизират сили за бъдещата интервенция (което няма как да убегне на Багдад и Техеран), изглежда твърде вероятно, че ще им се наложи преди това да свалят сегашното иракско правителство. Дори и опитът за десант на иранското крайбрежие ще се окаже катастрофа, тъй като американските части ще бъдат уязвими за иранските ракети и артилерия.

Нещо повече, окупирането и удържането на Иран е практически невъзможно. Това ще изисква дългосрочното ангажиране на САЩ в пълномащабна военна кампания, която ще доведе до десетки пъти по-големи човешки жертви, отколкото войната в Ирак, и ще струва поста и политическия рейтинг на президента Тръмп. Защото именно той обеща на изборите, че по време на управлението му Америка в никакъв случай няма да се забърка в поредната безмислена война в Близкия Изток.

На трето място, САЩ не разполагат с план за смяна на режима на аятоласите. Дори ако американските войски влязат в Иран и свалят елитите в Техеран, те нямат с кого да ги заменят. Освен това, не е ясно, колко дълго ще им се наложи да удържат ситуацията до пълното и стабилизиране.

По-вероятен изглежда сценарият за ограничена война. САЩ могат да активират своя флот и ВВС за да нанесат удари по военни обекти на иранското крайбрежие, както и по инфраструктурата, включително ядрената. Вашингон има и ресурси и възможност да го направи. Американските въздушни удари най-вероятно ще засегнат основните военни и военноморски бази на Иран, ракетните му комплекси, както и петролногазовата инфраструктура и транспортните комуникации. Това сериозно ще засегне иранските ВВС и ВМС, нанасяйки им непоправим ущърб. САЩ ще обстрелват Иран от базите си в Саудитска Арабия, Катар и Бахрейн. Никой обаче не може да прогнозира, какви могат да бъдат американските загуби. При положение, че общественото мнение не е на страната на Тръмп, всички човешки загуби ще се усещат изключително остро във Вашингтон и могат във всеки момент да сложат край на "малката победоносна война" на президента.

Освен това, иранският отговор може да се окаже крайно неприятен за американците и да застраши живота на хилядите американски войници в Ирак, Йордания, Афганистан, Бахрейн и Сирия. А гибелта на мирни ирански граждани в резултат от бомбардировките на индустриални обекти може окончателно да превърне конфликта с Иран във "втори Ирак" за САЩ поне през следващите десетина години, окончателно ерозирайки доверието към тях.

Тъй като не разполагат със сигурни съюзници, в самия Иран САЩ ще бъдат принудени да подкрепят двете основни антиправителствени групи - кюрдите и екстремистите от типа на Организацията на муджахидините на Иран. А примерът със съседен Ирак показва, докъде може да доведе това.

САЩ рискуват да "разпаднат" Иран на няколно квазидържави, които ще се превърнат в своеобразни "черни дупки" в региона, прокламирайки собствени "халифати" и "етнически автономии". В стратегическа перспектива, никой не знае, какво да прави с тях, а в Белия дом не са готови да поемат отговорността за появата на поредните квазидържавни образувания, които следва да бъдят подкрепяни, финансирани, въоръжавани и снабдявани с резузнавателни данни.

В момента администрацията на Тръмп се опитва да реализира сценария, залагащ на икономическото задушаване на Иран. Много е вероятно САЩ да се ограничат с него, но дори и този вариант поражда множество въпроси. Както и в случая с предишния вариант, свалянето на режима с помощта на комбинация от икономически и военни методи, провокирайки въстания в страната, може да доведе до съвършено непредсказуеми последици. А това ще изисква от САЩ да изразходват гигантски финансови ресурси, както и да си осигурят подкрепата на световните играчи за пълната, макар и краткосрочна, блокада на Иран, на което американците поне засега не могат да разчитат.

Ако пък в резултат от икономическото задушаване, иранският режим падне от самосебе си, възниква въпросът, кой ще го замести. И тъй като САЩ нямат съюзници в Иран, най-вероятно новите управляващи в Техеран ще са представители на още по-радикални и фанатични кръгове в иранския елит - още по-непредсказуеми, от онези, с които Вашингтон преговаря десет години за постигането на "ядрената сделка".

Нещо повече, иранските елити могат просто да вземат своеобразен "таймаут" и да изчакат общественото мнение отново да застане зад тях. Те отлично разбират, че времето и сега работи против администрацията на Тръмп, а в случай на продължителен конфликт, който ще прекъсне доставките на петрол и газ и ще провокира дестабилизацията на региона, световните лидери ще застанат на страната на Техеран.

Един от основните проблеми на санкционната политика на САЩ срещу Иран е абсолютното неразбиране, как тази ситуация се възприема в самия Техеран. За разлика от американците, иранците не разглеждат санкциите като "наказание" или просто "натиск". Иран е убеден, че истинската цел на Вашингтон е ликвидирането на режима на аятоласите, а санкциите са само поредното му оръжие. Което пък го навежда на мисълта, че не си струва да се предава, а трябва да се съпротивлява до последно, опитвайки се да оцелее, което иранците успешно правеха и през последните 30 години. За тях, дори и само оцеляването в условията на санкциите е победа, пък макар и "пирова". При това иранците вярват, че историята и истината са на тяхна страна. Те вече три пъти преживяха резки спадове на петролния износ и обедняване на населението - по време на иракско-иранската война (1980-1989), финансовата криза в Азия (1997) и петролната блокада (2012), наложена от САЩ и ЕС.

Освен това, оказвайки съпротива на САЩ, Иран преследва сакралната (според собствените му лидери), историческа и дори концептуална мисия - да докаже на света, че американската стратегия на максимален натиск и твърда сила не работи срещу Ислямската република. В САЩ не разбират това или пък не искат да го разберат. Администрацията на Тръмп следва старите и разбираеми за всички методи, изпитани още през 80-те години на ХХ век. Затова сценарият за икономическото задушаване на Иран може да се провали и да доведе или до пълномащабна война или до преговори, както се случи с Обама през 2012.

Предвид всичко казано по-горе, можем да направим следните изводи:

- Държавите от региона не са готови и не искат война;

- Рискът от въоръжен конфликт между Иран и САЩ не е голям и може да се реализира само под формата на ограничени военни удари по иранската територия;

- И двете страни искат преговори и сегашното противопоставяне вероятно ще приключи именно по този начин;

- Ръцете на САЩ са вързани, заради предстоящата избирателна компания и липсата на сигурни съюзници в Близкия Изток и света, а на Иран - заради сриващата се икономика и колебаещите се държави от региона;

- При всякакво съотношение на силите, конфликтът между Иран и САШ ще се окаже прекалено скъп и одиозен в очите на световната общност и дори за самата Америка, което го прави изключително непопулярен и малко вероятен;

- Единственият, условно "победоносен" вариант за САЩ е да осъществят въздушни бомбардировки на Иран, отслабвайки военния му потенция и провокирайки вътрешнополитически хаос, което би ограничило активността му в региона, а на фона на санкциите би могло да накара Техеран да седне на масата за преговори, макар че това е съмнително;

- Единственият условно "победоносен" вариант за Иран пък е да заеме глуха отбрана и да чака, докато всички останали не започнат да притискат САЩ, а регионалните им съюзници - да търсят изход от кризата, и в същото време да организира терористична кампания срещу американските сили в региона, обезкръвявайки САЩ чрез стратегията на "хилядите малки порязвания";

- Всеки въоръжен конфликт в Близкия Изток ще има катастрофални последици за глобалната икономика и може да ускори поредната вълна на финансовата криза.

Войната с Иран ще провокира скок в цените на петрола и газа, което ще засегне най-вече държавите-вносители на тези ресурси. Това, на свой ред, ще повиши цените за транспортиране на стоките и в крайна сметка ще доведе до общо нарастване на цените на продоволствените продукти, пораждайки недоволство сред населението на редица държави. Наистина, отделни страни-износителки на петрол и газ ще спечелят от ценовия скок, но продължителният конфликт бързо ще нивелира този кратковременен ефект.

* Авторът, който е роден в Дамаск, е експерт по близтоизточните проблеми на аналитичния център UIF