24
Съб, Авг
4 New Articles

Развитието на европейската общност след Студената война и взаимоотношенията и със САЩ

брой 2 2019
Typography

Някои отъждествяваха края на студената война с края на историята. За други обаче, това бе просто начало на нова глава от нея. Пред народите и политическите елити на Стария континент стояха редица важни задачи, свързани с прехода от тоталитаризъм към демокрация и формирането на нов подход към европейската интеграция.

За да бъде осъществена докрай европейската идея, трябваше не само да се намери най-добрия път за „обединение“ между Източна и Западна Европа, но и да се предефинира нейната крайна цел и да се определи ролята, която европейската общност иска да играе в международните отношения. След краха на Съветския съюз амбициите на „големия брат“ на Европейската икономическа общност (ЕИО) – САЩ, да влияе върху политическите процеси на Стария континент, и особено в Източна Европа, растяха право пропорционално на възможностите му за това. Целта на настоящата статия е да проследи накратко взаимодействието между двата избора на Европа – за интеграция със, или еманципация от, САЩ, в контекста на утвърждаването на еднополюсната тенденция в международните отношения. Както и да бъде направен кратък преглед на основните предизвикателства пред ЕС в контекста на трансформацията през последните години на системата на международните отношения от еднополюсна към многополюсна.

Как Европа съумява да балансира между двата избора в процеса на своята вътрешна интеграция и себеизграждане? За да отговоря на този въпрос, по-долу ще се опитам да покажа, че дългосрочната цел на обединена Европа винаги е била укрепването й като самостоятелен субект в международната политика, макар че пътят към тази цел традиционно е осеян с препятствия от външен и вътрешен характер.

Отношението на САЩ към европейската идея и ролята на НАТО

Към края на студената война политиката на САЩ спрямо Европейската общност е нееднозначна. На думи Вашингтон поддържа западноевропейската интеграция. Както свидетелства Бжежински обаче, убеждавайки се още от началото на 70-те години, че успешното й развитие отдалечава Западна Европа от Северна Америка, „на практика Съединените щати са далеч по-малко ясни и последователни“. С нескрито огорчение председателят на Европейската комисия Жак Делор заявява през януари 1989: „Целият свят проявява голям интерес към нас, с изключение на Съединените щати и Япония”. Като потвърждение на думите му е достатъчно да напомня, че САЩ на практика признават Европейската общност едва през 1990 с Трансатлантическата декларация, след 17-годишни настоявания на европейците.

След края на студената война и разпадането Варшавския договор, НАТО до голяма степен губи основанията за своето съществуване. Въпреки това Вашингтон се стреми да поддържа отношенията си с европейските държави поотделно или в рамките на доминираната от него НАТО. САЩ желаят да са силната страна в общуването със своите съюзници. Целта на Вашингтон е формулирана отчетливо в една директива на президента Клинтън от 1994: „да се утвърждава ключовата роля на НАТО в Европа след студената война”. „Много институции ще играят роля в този процес - се доуточнява в документа, - в това число ЕС, ЗЕС, ОССЕ и ООН. Но НАТО, най-великият в историята политико-военен съюз, ще играе най-важната роля”.

Най-тежкият си удар върху европейската идея САЩ нанасят на Балканите. Амбицията на европейците да се утвърдят като главен регулатор на възникващите на собствения им континент проблеми търпи провал в опита да се справят със сложния пъзел на разпадащата се Югославска федерация, за което много помагат самите американци. Създавайки впечатление, че Европа и ООН са безсилни да се справят с предизвикателствата на разпадаща се Югославия, САЩ заменят езика на дипломацията с аргументите на силата. Налагането на американската воля е голям провал на Европейската общност, показал нагледно разминаването между афишираните й цели и практическите възможности за тяхното постигане.

Тук на преден план излиза европейският прагматизъм. Изпаднала в невъзможност да урегулира поредицата постюгославски конфликти и да противостои на нарастващото американско влияние в Източна Европа, Европейската общност съумя по най-ефективния начин да се възползва от настъплението на НАТО на Изток, като индиректно обвърза членството в Северноатлантическия алианс с това в ЕС. Без съмнение, членството в общ военен съюз и, съответно, в обща зона за сигурност, създаде предпоставки за корелация на политиките на европейските държави. Както ЕС, така и НАТО бяха облагодетелствани от това обвързване, но дългосрочните политически дивиденти са за Европейския съюз. Бързата и до голяма степен ефективна интеграция между европейските държави, въпреки утвърждаването на НАТО, доведе до появата на паневропейска стратегическа общност, с интереси, невинаги съвпадащи с тези на САЩ.

Европейската интеграция и ролята на еврото

След рухването на Берлинската стена Европейската общност израства по естествен път като влиятелен фактор в международния живот. Европейската интеграция се разширява с включването на източногерманските провинции (1990) и на три проспериращи западноевропейски държави (Австрия, Швеция и Финландия, през 1995), както и чрез системата на Европейски споразумения за асоцииране на новите демокрации към Европейския съюз (от 1991). С подписването на договора от Маастрихт през 1992 (с който ЕИО се трансформира в ЕС) се издигнаха стълбовете, върху които да стъпи общото европейско икономическо пространство – взаимодействие в сферата на правосъдието, сигурността и външната политика. Очертани бяха критериите за приемане на обща европейска валута. Тези действия говорят за нарастване на амбициите и самочувствието на европейците в новите условия.

Що се отнася до разширяването на Изток, опитът от обединението на Германия сочи, че това няма как да стане без сериозни субсидии от страна на Западна Европа. За да се възползват от тях, кандидат-членките трябва да преминат през процес на синхронизация на законодателството си с европейското и гарантиране върховенството на закона.  Западноевропейците са заинтересовани от разширяването, защото разрастването на Европейския съюз ще осигури по-добър достъп на конкурентоспособните им стоки до пазарите на Източна Европа и ще подхрани икономическия им растеж. Реалният обем на икономиката на ЕС след присъединяването на страните от Източна Европа (през 2004 и 2007), надвиши този на САЩ, а вътрешния пазар на Съюза обедини над 500 млн. души. По този начин ЕС се превърна в най-голямата икономическа сила в света. От което следва, че въпреки съюзническите си отношения, в сферата на финансите и търговията Европа и САЩ са сериозни конкуренти.

Всъщност, именно във финансово-икономическата конкуренция между Европа и САЩ се корени една от най-важните причини за появата на еврото. Разбира се, общата европейска валута бе необходим етап от формирането на общи европейски икономически и политически интереси, което само по себе си е достатъчна причина. Но появата на еврото и неговият срив с 25% спрямо долара през 2002, в известен смисъл, възстанови защитата на европейската икономика от САЩ, като смъкна цените на европейските стоки за износ и увеличи цените на всички американски вносни стоки със същия процент. Още с въвеждането му, еврото бе разглеждано като бъдеща алтернативна версия на „световна резервна валута”. Появата му ознаменува старта на нов сценарий на глобализацията и дори нещо повече – различен сценарий за развитие на човешката история. Европейците отправиха сериозно предизвикателство към очертаната от американците магистрала на доларова глобализация и съпътстваща я американизация. Т.е. не просто към долара, но и към „американския месианизъм” и концепцията за еднополюсния свят.

Антагонизмът между долара и еврото намира израз в непрекъснатото надлъгване между Федералния резерв и Европейската централна банка, от което зависи конкурентното съотношение между американските и европейските стоки и, съответно, перспективите за икономически растеж от двете страни на Атлантика.

Двете противоположни тенденции в началото на XXI век

Тук следва да посоча една от особеностите на европейската геополитика, която бележи нейната история, а твърде вероятно и бъдещето и.  От геополитическа гледна точка, с Германия традиционно се свързва „континенталното” начало на европейската политика, т.е. това което принадлежи на „сушата“. На нея противостои „островната” Великобритания – морският полюс на континента („морето“). До голяма степен самостоятелен елемент на европейската геополитическа система е Франция, която се изявява или като континентална интегрираща сила (по времето на Наполеон или Дьо Гол) или като британски съюзник (Антантата). Балансираща между силите на „морето“ и „сушата“, френската ориентация е в състояние да наклони везните към една от двете тенденции. Неслучайно Великобритания има специфична визия за европейската интеграция и не прие еврото, а в последствие дори реши да напусне ЕС.

Американската инвазия в Ирак през 2003 актуализира тези дълбочинни линии на геополитическия разлом, които в едни по-спокойни условия оставаха невидими за външния наблюдател. Западният свят се оказа разделен на две геополитически образувания: морският англосаксонски полюс (САЩ, Великобритания) и сухопътният континентален европейски полюс – Франция и Германия. По отношение на десетте страни от Източна Европа, подкрепили американската инвазия, коментарът на бившия френски президент Жак Ширак, че „са изпуснали прекрасната възможност да си замълчат” е достатъчно красноречив. Франция и Германия заподозряха „висшия авторитет“ в опасна безотговорност и, както се оказа впоследствие, не без основание.

В миналото американците имаха нужда от френско-германското помирение заради общия враг, в лицето на комунистическия блок. Те обаче едва ли са предполагали, че това помирение ще доведе до формирането на конкурентна стратегическа общност. В периода 1965-2000 европейските лидери не направиха избор между интеграция и еманципация, а едновременно либерализираха икономиката и обединиха континента. Това изправи САЩ в началото на XXI век пред въпроса, дали доскорошните им „подопечни“ са предатели, или честни съюзници. Този въпрос е от особено значение за американците, имайки предвид, че възприетата като външнополитическа доктрина „американска глобализация“ се базираше на принципа на асиметрията. В икономическата си експанзия САЩ залагаха на петродолара, неолибералната теория и все по-голямата консумация. Така САЩ се превърнаха в двигател на икономическия растеж в света, но и зависимостта им от външния свят нарасна неимоверно.

Така въздействието върху Европа, която САЩ разглеждаха като своя „зона на интереси“, се превърна в невралгична точка за американската хегемония. Закономерното желание за самостоятелност на Европа се изправи срещу олигархичните тенденции, целящи интеграция със САЩ по неолибералната формула. Нагледно олицетворение на тези тенденции беше дългогодишният председател на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу (2004-2014), предложил проваления проект за Европейска конституция. Непосредствено след изтичане на мандата си, той зае позиция в американската банка Goldman Sachs, предизвиквайки гнева и изумлението на водещи европейски политици. Впрочем, като отдадени неолиберали и лобисти на едрия капитал и интересите на САЩ в Европа, се проявиха и други ключови европейски бюрократи, „надживели“ идеята за Европа на нациите. Същевременно се оерта и нарастване на силите, не само за сближаване, но и разединяване – напрежение, характерно за разводите.

Кризи, конфликти и дипломация в контекста на формиращия се многополюсен свят

Бъдещите историци вероятно ще спорят, кое международно събитие е най-симптоматично за началото на упадъка на хегемония на САЩ в международните отношения. Дали това бе противоречивата американска инвазия в Ирак от 2003, икономическата криза от 2008, или пък украинската криза от 2014. Сред тези събития, със своите колосални и наистина глобални последствия, изпъква икономическата криза от 2008, която разклати устоите на световния финансов ред. Не само, защото даде възможност за надигане на икономическата мощ на Китай, на фона на стагниращите западни икономики, но и защото разкри деструктивните характеристики на неолибералния икономически модел, изграден на основата на валутните и борсови спекулации.

Спукването на балона на пазара на недвижимите имоти в САЩ удари особено силно европейските инвеститори, които, като основни чуждестранни инвеститори в САЩ, се оказаха най-големите губещи. На всичкото отгоре, отприщената спирала на рецесията изкара наяве някои структурни проблеми в европейските икономики. Такива изпъкнаха най-вече по отношение на Гърция, чиято криза на практика се превърна в общоевропейски проблем.

През 2010 стана ясно, че още преди страната да приеме еврото през 2002, американската банка Goldman Sachs е помогнала на Гърция да прикрие над 2% бюджетен дефицит от Евростат, посредством сделка за транзакции на гръцки дългови облигации от йени и долари в евро, осъществявани за определен период от време. През същата 2010 новоизбраното правителство на Папандреу разкри, че бюджетния дефицит на държавата ще надхвърли 12% - т.е. няколко пъти повече от заявяваната преди това цифра. „Би било скандално, ако се окаже, че банката, която ни доведе до ръба на бездната, е помогнала за подправяне на статистиката“, коментира тогава германският канцлер Ангела Меркел.

Ако анализираме ефектите от гръцката дългова криза върху на развитието на европейската общност, ще видим, че те далеч не се изчерпват с някакви чисто икономически мерки. Гърция бе превърната в пример за назидание. Наложените отвън икономии и заканите на Меркел, че страната ще изплати всеки цент, заедно с лихвите, към своите кредитори – главно немски и френски банки, формираха образ на политическия елит на ЕС като защитник на едрия капитал и банковия сектор, а не на обикновените граждани. Беше поставен под въпрос дискурсът за „европейската солидарност“.

Впрочем, малко след поредната ескалация на гръцката дългова криза, във връзка с преговорите на третата спасителна програма, Гърция се превърна в епицентър на още една криза – мигрантската от септември 2015. Общоевропейският контекст в навечерието на мигрантската криза обаче не се изчерпва с гръцките проблеми. Разразилата се от своя страна през 2014 криза, след подкрепената от САЩ насилствената смяна на властта в Украйна и последвалата анексия на Крим от страна на Русия, породиха необходимост и условия за активизиране на европейската дипломация. Инициативата закономерно бе подета от лидерите на Франция и Германия, които се ангажираха с посредническа роля между новото украинско правителство и Русия по отношение на възникналия конфликт в Източна Украйна. Противно на очакванията на мнозина, европейската дипломация в лицето на двете най-мощни европейски държави пожъна сериозни успехи, кодифицирани с подписването на Минските протоколи за примирие - последният от февруари 2015. Тези договорености не само спасиха голям брой човешки животи, но и изместиха САЩ от ролята на регулатор на европейските конфликти, която американците играеха по време на югославските войни. Вашингтон, който всячески подкрепяше смяната на властта в Киев, беше изключен от формата на преговорите по отношение на Украйна, която се намира не само в периферията на Русия, но и в тази на ЕС.

Мигрантската криза и преобръщането на политическата реалност

Трудно е, особено в модерния взаимосвързан свят, изграден на основата на взаимодействието между субекти и политики, подобно на „скачени съдове“, да се разчита на случайността. Не и, когато става въпрос за отприщването на глобални процеси със заложени от субектите на международните отношения предпоставки.

Затова едва ли е просто случайност, че най-големият успех на Меркел по отношение на външната политика – Минските споразумения, бе непосредствено последван от нейния най-голям провал – политиката и към разразилата се в края на 2015 мигрантска криза.

Отприщилата се миграционна вълна завари европейските лидери напълно неподготвени, а липсата на политическа воля за овладяване и обезкуражаване на прииждащия поток от хора беляза повратна точка в политическото развитие на Европа и Западния свят като цяло. Ангела Меркел реши да покаже на нелегалните мигранти, мнозинството от които бяха без документи за самоличност, онова, което не показа на гръцките граждани на Съюза – солидарност.

Предпоставките, позволили над един милион души буквално да щурмуват европейските граници, могат да бъдат посочени без затруднения. На първо място, това са безразсъдните инвазии на САЩ в Ирак и Афганистан, както и тази в Либия (с подкрепата на Франция и Германия). Към това може да се добави и разпалването на гражданската война в Сирия, посредством въоръжаване и обучение на т.нар. „умерени бунтовници“. Преструктурирането на турската политическа система от президента Ердоган също изигра важна роля, тъй като турският лидер видя в отприщването на потока от хора към Европа възможност да легитимира заграбването на властта в Турция, принуждавайки европейските лидери да преговарят с него. Не на последно място, а дори напротив, следва да споменем действията на богато финансираните неправителствени организации, които бяха гръбнака на логистичната и координационна организация на мигрантското нашествие. Те дори стигнаха до там да дават инструкции на мигрантите за манипулиране и заблуждаване на миграционните власти на страните-членки на Съюза – действия, совпадащи с интересите и целите на трафикантите на хора.

Не е случайно, че врата за мигрантите в Европа стана именно разорената Гърция, която беше превърната от политиката на ЕС в най-уязвимото място на Съюза и олицетворение на европейските слабости.

Импликациите на мигрантската криза и лозунгът „бежанци, добре дошли“ се отразиха почти незабавно върху политическата конюнктура на Стария континент. Едва ли съществува съмнение, че кризата и начинът, по който тя бе адресирана от ЕС, са наклонили везните в референдума за Брекзит през юни 2016, когато Великобритания избра да напусне Съюза с минималните 51% от гласовете на британците. Малко по-късно, през ноември същата година, изборите за президент на САЩ бяха спечелени от политическия аутсайдер Доналд Тръмп, който издигна платформа за борба с нелегалната имиграция и дори за построяване на стена по границата между САЩ и Мексико за тази цел. Може да се твърди, че американският политически истъблишмънт усети „ефекта на бумеранга“ от инвазиите в Близкия Изток и провалените държави, които създаде, разчитайки, че САЩ са прекалено далеч, за да усетят директно последиците от тази политика. Победата на Тръмп не беше случайност, а закономерност, макар и трудна за прогнозиране. Тя придаде някои нови измерения на взаимоотношенията между САЩ и ЕС, макар че плоскостта, върху която те се развиват, остана същата.

Освен Брекзит, политическата реалност в Европа бе разтърсена и от надигането на популистки антисистемни движения дори в страни като Швеция, Германия и Франция. В Италия пък популистката коалиция взе властта и предприе стъпки към ограничаване на достъпа на кораби с мигранти до италианските брегове.

Социалното недоволство, терористичните нападения, растящата битовата престъпност и сервилността на политическата класа в ЕС по отношение на транснационалните корпорации и интересите на икономическите елити дават основания да предполагаме, че антисистемните партии ще продължат възхода си и през следващите години. Преформатирането на политическата и социална реалност в Европа крие множество неизвестни. Ако приемем, че се намираме в началния стадий на този процес, можем да очакваме по-нататъшна ескалация на сблъсъка между традиционните европейски партии и институциите на ЕС, от една страна, и антисистемните популистки движения, от друга.

Заключение

В отношенията си с Европа САЩ се ръководят от своите собствени интереси, които не кореспондират пряко с европейската идея – европейско обединение на основата на общи интереси, насочени към икономическо взаимодействие и предотвратяването на кризи и конфликти. Политическата асимилация на Стария континент е жизненоважна за поддържане на американската хегемония над света. Не само, защото Европа е изключително ценен протекторат, сама по себе си, но и защото тя е един от основните конкуренти на САЩ в сферата на финансите.

Въпреки силния натиск, след студената война, европейските лидери успяха да балансират политиките си. Те постигнаха значителни резултати в европейската интеграция – включиха болшинството от държави от Източна Европа в Съюза, приеха общата европейска валута и създадоха институционалните условия в перспектива ЕС да действа като самостоятелен субект на международните отношения на основата на консенсус и взаимодействие между държавите-членки. В същото време обаче, през последните години политическата класа и особено чиновниците в европейските институции, изглежда все по-откъсната от реалността на обикновените европейски граждани и все по-незаинтересована от адресирането на реалните обществени проблеми в Съюза.

Не е случайно, че преждевременният проект за обща европейска Конституция се провали именно във Франция, която е опора на европейския континентализъм. Гражданите на страната трудно могат да бъдат обвинени, че не вярват в европейската идея. Истината е, че предприемайки подобна стъпка, без да е наясно относно собствената си роля в света, Европа рискува да бъде „погълната с една хапка“ от неолиберални елити – вътрешни или задокеански.

Ретроспектино погледнато, нищо чудно да се окаже, че основната пречка пред формулирането на общи европейски интереси и политики не са били нито конкуриращите се европейски национализми, нито идеологическото противопоставяне, а това, че Европа се е оказала заложник на вътрешни или чужди олигархични и корпоративни влияния.

В основата на бъдещето изграждане на обединена Европа трябва да бъдат положени националните интереси на всяка държава членка. В противен случай, слабостта на всеки един градивен елемент заплашва бъдещето на цялата конструкция. Защото ние споделяме не само общи финансови, но и общи геополитически интереси.

Най-големият източник на евроскептицизъм е бюрократичният лобизъм, както в националните правителства, така и в европейските институции. А той носи много маски, няма нито националност, нито идеология и преследва своите цели до край. Затова ни остава да се надяваме, че мъдростта и търпението са на страната на народите на обединена Европа.

 

*Софийски университет „Св. Климент Охридски”