17
Чет, Окт
4 New Articles

Швейцарският неутралитет като образец и модел за подражание

брой 2 2019
Typography

                 "Опасявам се, че неутралитетът ще се окаже горчив хап за приятелите ни, но въпреки това е необходим, за да ни предпази от ужасите на войната"

                                                                                                                            Томас ДЖЕФЕСЪН

 

По време на президентските избори в САЩ през 2016, на фона на общото политическо говорене, се открояваха гласовете в полза на връщане към политиката на неинтервенционизъм, като  някои дори споменаваха често и думата „неутралитет" в речите си. Подобна тенденция за „възвръщане на независимостта" се наблюдава и в Европа - най-ярко във Великобритания: не липсваха например, твърдения, че денят на Брекзит е Ден на независимостта на Обединеното кралство Налице са настроения страната да търси нов външнополитически курс, възприемайки Швейцария като модел за подражание - нещо, което, както ще стане ясно от изложеното по-долу, е прилагано в миналото от не една държава по света.

И така, интересът към неутралитета се усилва, в същото време обаче, самата концепция за това, какво точно представлява той, търпи търпи множество интерпретации. Сигурно е, че в очите на дипломатите от началото на миналото столетие представата за това какво представлява „политиката на ненамеса във война" съществено се различава от модерното разбиране за неутралитета. Настоящата статия си поставя за цел да хвърли малко повече светлина по темата, проследявайки през призмата на швейцарския неутралитет, еволюцията на понятието през годините и практическите ефекти от дипломатическото му приложение през периодите на глобални конфликти.

Обща характеристика на швейцарския неутралитет

Първоначално Швейцария възприема своя неутралитет като своеобразна „аварийна спирачка" за избягване на нежелан конфликт. През годините обаче швейцарците осъзнават очевидните му предимства и днес (поне на пръв поглед) той вече се превърнал в елемент от националната им идентичност. Възприета като официална външна политика във всички швейцарски конституции през годините (1815, 1846, 1874 и 1999) тази концепция гъвкаво се адаптира към обстоятелствата и се прилага съобразно националните интереси на страната.

За да се обясни швейцарският неутралитет и да се разбере по-добре „еволюцита" на концепцията, се налага да обърнем повече внимание на особеностите на швейцарската вътрешна политиката. Както е известно, Швейцария е силно децентрализирана федерална държава с много силно местно самоуправление, стигащо дoтам т.н. Gemeinden (административна единица, съпоставима с българските общини, но на още по-ниско ниво) да провеждат самостоятелни политики в определени сфери. Швейцарската политическа система се основава на принципа на пряката демокрация, а конституцията на страната е сред „най-меките", както и една от най-подробните, тъй като всичко, което не е описано във федералната конституция, остава извън компетенциите на федералната държава, а е в тези на отделните кантони (щати). Конституцията може да се променя и допълва чрез инструментите на пряката демокрация – граждански инициативи и последващи референдуми, без да се търси никакъв друг коректив освен волята на гражданите (с изключение на редките случаи, нарушаващи ius cogens). Именно затова и върховният закон често бива променян – понякога дори по няколко пъти в рамките на една година. За швейцарската конституция не са характерни т.н. "вечни клаузи" – всяка конституционна разпоредба може да бъде изменяна, допълвана или отменяна по всяко време.

Швейцарците разпознават в Червения кръст един от символите си, ясно изразявайки непоклатимо желание да промотират мира и да избягват войната на всяка цена. Същевременно, Швейцария е една от най-милитаризираните държави със задължителна военна служба, която реално продължава до пенсионна възраст - макар и привърженици на мира, швейцарците ясно дават да се разбере, че ще защитават суверенитета си с всички средства на въоръжения неутралитет.

Във вътрешнополитически план, швейцарското общество разбира неутралитета като „независимост" от всякакви външни фактори. Показателно е, че макар Асамблеята на ООН да е в Женева, Швейцария се присъединява към организацията едва през 2001, след оспорван референдум (едва 54,6% гласуват „за"), и то само при условие, че Швейцария при всички положения ще запази своя постоянен и въоръжен неутралитет. Предишният опит за присъединява през 1986 пък е отхвърлен от 75% от населението.

Макар че поддържа активни икономически връзки с Европейския съюз, няма изгледи някой ден Швейцария да се присъедини към него. Въпреки че се използва от предимствата на единния европейски пазар, отношенията й с ЕС са регламентирани чрез сложна система от двустранни споразумения. Без да член на ЕС, Швейцария логично е сред стожерите на Съвета на Европа и прави всичко възможно за затвърждаване авторитета на организацията.

Може би най-добрият пример за това, че външнополитическият неутралитет с течение на времто се трансформира в силно изразено усещане за независимост сред обществото, е все по-ясно изразеното желание за иницииране на референдум, след който Швейцария да се оттегли от Европейската харта за правата на човека, като последица от някои решения на Европейския съд за правата на човека (вж случаите Kadi, Kadi II, Nada vs Suisse) – т.е. швейцарците не желаят да се подчиняват на "чужди съдии", пък било и от такава авторитетна институция,

Неутралитетът в международното право до Първата световна война

Великите сили за първи път се ангажират формално с проблема за неутралитета (лат. „neuter" – «нито едното, нито другото”) в края на XV век. Тогава в серия от морски обичаи те определят условията, при които неутрални кораби могат да пренасят стоки през морски блокади при военни действия. През следващите три века нациите, обявили неутралитет, се разглеждат по-скоро като неучастващи съюзници, които по някаква причина са избрали да не обявяват война. При тези неустановени взаимоотношения е обичайно явление неутралните държави да поддържат една или друга от воюващите страни без да бъдат обвинявани в нарушение на неутралния си статут. Този мек подход, понякога наричан „джентълменски неутралитет", постепенно изчезва с появата на големите войни, обхващащи вече цели континенти и моретата около тях. Към края на Наполеоновите войни Великите сили настояват, че неутралните държави трябва да се придържат към стриктен неутралитет, без каквото и да било ангажиране с някоя от воюващите страни. В поредица от договори и споразумения, довели до Хагските конвенции, държавниците в Европа определят основните правила на неутралитета и го утвърждават формално като легален институт на международното право. Според Конвенциите от Хага от 1907[1], формалното обявяване на неутралитет от дадена държава налага неприкосновеност на нейната територия и гарантира правото и на търговия с воюващите страни. От друга страна, неутралната държава поема определени задължения - например недопускане използването на територията и за военни цели от воюващите страни, съобразяване с наложените блокади и отказ от изпращане на войски, военни материали или парични средства на която и да е воюваща страна. Целта на конвенцията е да избистри концепцията за неутралитета, както и да накара малките държави да повярват, че строгият неутралитет ще им помогне да избегнат ужасите на войната.

Тази вяра обаче е дълбоко разклатена на 4 август 1914, когато, в хода на първото си голямо настъпление на Запад, германската армия нахлува на територията на неутрална Белгия. В последвалите години на Първата световна война правата на неутралните държави са систематично нарушавани до такава степен, че мнозина държавници започвят да смятат Хагските конвенции за неприложими и безполезни. Когато САЩ влизат във войната през 1917, президентът Удроу Уилсън отбелязва, че „неутралитетът вече не е удобен и желан, когато е замесен световният мир и свободата на хората"[2].

Швейцарският неутралитет: развитие и особености до Втората световна война

Швейцария, де факто, е неутрална от 1516. След поражението на войските на Конфедерацията в битката при Мариняно, Швейцария сключва мир с Франция, който впоследствие се приема и за начало на швейцарската политика на неутралитет (въпреки че Швейцария официално се обявява  за неутрална едва на Tagsatzung-ът през 1674). Съгласно сключеният мирен договор, бъдещите конфликти трябва да се разрешават чрез арбитраж. Това състояние се запазва цели 300 години, чак до 1798, когато швейцарците са принудени временно да се откажат от политиката си на неутралитет. По време на Наполеоновите войни Швейцария (под името Хелветска република) е принудена да стане френски съюзник, макар че правителството и многократно настоява пред Наполеон да възстанови швейцарския неутралитет. Това обаче не се случва чак до края на Наполеоновата ера. През по-голямата част от Наполеоновите войни швейцарците подпомагат  французите като най-значимата им военна изява е в битката при Бородино, когато прикриват френското отстъпление. По време на „Стоте дни” обаче Швейцария се сражава срещу Наполеон, като участва в редица военни акции, като обсадата на Хюнинген например.

Великите сили официално признават швейцарския неутралитет в Парижкия договор, сключен на 20 ноември 1815. Любопитно е, че това първоначално е планирано да се случи по-рано, по време на Виенския конгрес, но след завръщането на Наполеон (март-юни 2015) противниците му умишлено забавят процеса, тъй като се налага австрийските войски да минат през швейцарска територия, за да достигнат Франция. В крайна сметка след окончателната победа над Наполеон, Австрия, Великобритания, Португалия, Прусия и Русия приемат желанието на Швейцария за отказ от намеса в бъдещи военни ангажименти и гарантират териториалната цялост на страната.

По време на Френско-Пруската война Швейцария решава да приема на територията си победените френски войски на генерал Шарл Бурбаки, осигурявайки им хуманитарна и медицинска помощ. Затвърдените позиции на въоръжения неутралитет, както и инициативи като основаването на Червения кръст през 1863, спомагат за широкото международно признание на швейцарския неутралитет.

През 1907 Швейцария подписва Хагските конвенции, за които стана дума по-горе.

През 1920 страната възприема т.н. „диференциран неутралитет", присъединявайки се към Обществото на народите. Още през септември същата година, Съветът на ОН изразява становището, че „идеята за неутралитета на членовете на Общестото не е съвместима с принципа, че всички членове трябва да действат заедно, за да накарат правата им да се зачитат". На практика, това означава, че, в случай на война, ОН изисква всички страни членки да подкрепят държавата, която се счита за нападната, чрез икономически санкции и дори военни действия срещу страната агресор. Почти веднага, този принцип е оспорен от Швейцария, която декларира, че ако участва в съвместна акция на ОН срещу конкретна държава ще наруши вековната си традиция на неутралитет и ненамеса. Обществото е принудено да се съгласи с това и да отмени принципа, намирайки съмнително оправдание във вярата си, че „Швейцария няма да стои настрани когато основните принципи на ОН трябва да бъдат защитавани"[3]. Основният проблем обаче – как да се съвмести членството в Обществото декларирания неутралитет на много от страните, членуващи в нея, така и не е разрешен. Вместо това, е постигнат своеобразен компромис, опиращ се на желанието на неутралните страни да получат защита от ОН и желанието на Обществото за по-голяма представителност чрез тяхното участие.

Убеждавайки се в неспособността на ОН да изпълни задачите си (неуспешните икономически санкции срещу Италия заради нападението й срещу Етиопия), Швейцария се оттегля от нея и така окончателно изоставя диференцирания неутралитет, възприемайки нова концепция – пълният, интегрален неутралитет. В навечерието на Втората световна война страната обявява всеобща мобилизация, ясно заявявайки, че ще брани неутралната си позиция, независимостта и териториалната си неприкосновеност на всяка цена.

„Неутралитетът в действие" през Втората световна война

Най-голямото изпитание за неутралитета като концепция, и неговото практическо приложение безспорно са глобалните конфликти и най-вече Втората световна война. Следва да се отбележи, че и в двете световни войни България първоначално също е сред неутралните държави, но впоследствие променя външнополитическата си позиция и затова не е предмет на настоящото изследване. Целта му е да установим, доколко и как е „тестван" неутралитетът и какви са практическите му проявления.

Според историците, „Втората световна война е най-голямото изпитание за швейцарския неутралитет в цялата история на страната"[4]. Обстоятелството, че Швейцария съумява да съхрани неутралния си статус, макар и заобиколена отвсякъде от държави от Оста през 1940-1943, говори за изключително благоприятно стечение на фактори - удобен за защита в случай на нападение планински терен, силна армия, самозадоволяваща се индустрия, но и умела външна политика. Сред най-значимите стожери на неутралитета е швейцарската армия. При население от 4,2 млн. души, през септември 1939, само за три дни (1-3 септември) са мобилизирани 500 хил. души. И въпреки недостатъците, характерни за всяка армия на малка европейска държава, като липса на достатъчно модерно въоръжение например, добре обучената швейцарска армия, в съчетание с планинския терен и усилваните всяка година укрепления, са сериозен възпиращ фактор за всеки агресор. Като най-вероятен такъв се счита Германия, където управляващата нацистка партия неведнъж е предявявала искания за присъединяване на немскоговорящите кантони на Швейцария към Райха.

Първото сериозно изпитание за Швейцария през войната е свързано с германската офанзива на Запад през май 1940. Швейцарското въздушно пространство многократно е нарушавано от германски бомбардировъчни формации, атакуващи Франция. Швейцарците се въздържат от дипломатически протести, но нареждат на военновъздушните си сили да прихващат всеки нарушител. След като швейцарски изтребители свалят няколко германски самолета, командващият Луфтвафе (германските ВВС) маршал Гьоринг нарежда изтребителен ескорт за своите бомбардировачи над Швейцария. Това води до няколко свирепи въздушни битки, например на 17 май 1940, когато във въздушен бой влизат 38 германски и 14 швейцарски самолета. Германските загуби са значителни и гневният Хитлер преминава към открити заплахи. В крайна сметка, отчитайки очертаващия се германски успех във Франция, Швейцария отстъпва и нарежда на своите ВВС да прекратят атаките си. Германия обаче, също спира своите масирани въздушни нарушения в края на май, отчасти и защото изходът на кампанията във Франция вече е ясен. През юни 1940 целият френски XLV корпус (30 хил. души) се изтегля в Швейцария и е интерниран. Това, наред с големия поток от бежанци, създава сериозни затруднения на швейцарската икономика. Ето защо властите се стараят да не дават повод за война и да си сътрудничат с Хитлер. Така, до 1942 външната търговия на страната е предимно с Германия. Едва в края на 1942, във връзка с настъпващия обрат по фронтовете и засиления натиск на Съюзниците, швейцарският износ за Германия започва постепенно да намалява.

След Пърл Харбър и обявяването на война на САЩ от страна на Германия, интересите на Германия в САЩ и на САЩ в Германия, със съгласието на двете страни, са поети от Швейцария, което е сериозно признание за швейцарския неутралитет. Тези интереси включват надзираване на дипломатическата собственост на двете страни, осигуряване размяната на интернирани цивилни и дипломатически лица и, съвместно с Червения кръст, инспекция на военнопленническите лагери в САЩ и Германия.

Към края на войната заплахата от вражеско нападение в Швейцария изчезва, но се увеличават инцидентите, свързани със съюзническите бомбардировки над Германия. Още през декември 1940 английските военновъздушни сили бомбардират по погрешка Базел. На 1 април  1944 американски самолети хвърлят няколкостотин бомби върху граничния град Шафхаузен, обърквайки го със съседния немски град Тутлинген. Загиват над 150 швейцарци. Това предизвиква първия и най-сериозен дипломатически протест на Швейцария за цялата война. САЩ се извиняват и обявяват, че ще платят компенсация - 62 милиона долара, предоставени след войната.[5]

Неутралитетът от края на Втората световна война до наши дни

След края на Втората световна война концепцията отново се променя: „Неутралитет и солидарност" е новият лозунг на швейцарското правителство през следвоенният период. Това включва активно сътрудничество с останалите държави, които желаят да бъдат неутрални или необвързани, както и участие в задгранични хуманитарни и мироопазващи операции като тази в Корея през 1953, където швейцарски наблюдатели осъществяват мониторинг на сключеното примирие.

През 1975, благодарение на общопризнатия си дипломатически статут, Швейцария издейства изрично признание на правата на неутралните държави с Акта от Хелзинки на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ, днес - ОССЕ).

През 1986 Швейцария заявява, че би могла да се присъедини към ООН, но декларира, че няма да отстъпи от принципите си на продължителен и въоръжен неутралитет. Огромното мнозинство от швейцарските граждани обаче, отхвърлят референдума за присъединяването, като това води до проточването на процеса (с нови, много оспорвани кампании) чак до 2001.

През 1999 швейцарското правителство заявява, че „в бъдеще е важно неутралитетът ни да не да бъде пречка за постигане на сигурност. Дори и при най-строгото му спазване, ние все пак имаме значително поле за сътрудничество в тази сфера и, за разлика от миналото, сега трябва активно да го използваме"[6].

По време на кризата в Косово Швейцария отказва да разреши военни полети на НАТО през своето въздушно пространство, а само такива с хуманитарна цел. Швейцарските въздушни сили пък осъществяват хуманитарни мисии на място, осигурявайки транспортирането на бежанци, ранени и стоки.

През 2001 Законът за отбраната на страната частично е ревизиран, разрешавайки участието на Швейцария в мироопазващи мисии, включително използването на нейни военни части, подпомагащи мира, както и за самозащита от глобалните заплахи като тероризма. Правото на неутралитет по отношение на терористични организации не се прилага в Швейцария, тъй като става въпрос за „заплаха, която не признава националните граници, а съответно и правата, произтичащи от тяхното съществуване".

Както е известно, военната интервенция в Ирак през 2003 не се осъществява с мандат на ООН, затова Швейцария отново забранява военни полети над страната, въздържайки се от каквато и да било намеса в конфликта.

Швейцарският неутралитет -  образец и модел за подражание

С течение на времето някои държави се убеждават в предимствата на неутралитета и, „вдъхновени" от швейцарския пример (някои откровено признават, че го разглеждат като модел за подражание), възприемат тази концепция и в своята външна политика. По-долу ще се опитам да направя бегло сравнение между моделите на европейските неутрални държави, с цел се откроят на приликите и разликите им с този на Швейцария, започвайки от самата Конфедерация.

Както вече посочих, Швейцария е, де факто, неутрална от 1516 и е призната международноправно като такава през 1815. Нейният неутралитет е самоопределен, продължителен и въоръжен. Днес страната е член на ООН и Съвета на Европа и участва в програмата „Партньорство за мир" на НАТО. Тя обаче не е член на НАТО и ЕС и не търси подобно членство. Към средата на 2004, около 250 швейцарски военни са ангажирани в международни операции по света.

Швеция е неутрална от 1855, след продължителни провали във външната си политика. Страната обаче се възприема по-скоро като необвързана, отколкото неутрална. Тя е член на ООН, Съвета на Европа и ЕС и участва в програмата „Партньорство за мир" на НАТО, ЕС. Не е членка на Северноатлантическия алианс и, поне засега, не търси такова членство. Към средата на 2004 около 1000 души шведски военен персонал са били ангажирани в международни операции по света.

Финландия е неутрална от 1955, вследствие на геополитическата ситуация, в която се оказва след края на Втората световна война. От 1995 обаче тя се възприема по-скоро като необвързана, отколкото неутрална. Член е на ООН, Съвета на Европа и ЕС и участва в програмата „Партньорство за мир" на НАТО. Не е член на Алианса и – поне официално – все още не търси такова членство. Към средата на 2004 около 1000 души финландски военен персонал са били ангажирани в международни операции по света.

Австрия e неутрална от 1955 по силата на държавен договор, изрично посочвайки, че възприема именно швейцарския модел на неутралитет. До 2001 тя се смята за неутрална, а от 2001 се възприема като необвързана. Страната е член на ООН, Съвета на Европа и ЕС и участва в програмата „Партньорство за мир" на НАТО. Не е членка на Алианса. В средата на 2004 около 1000 души австрийски военен персонал са били ангажирани в международни операции по света.

Република Ирландия е неутрална от 1938 с цел политическо отдалечаване от Обединеното Кралство. Неутралитетът и е самоопределен. Тя е член на ООН, Съвета на Европа и ЕС и участва в програмата „Партньорство за мир" на НАТО. Не е членка на пакта и не търси такова членство. Към средата на 2004 около 800 души ирландски военен персонал са били ангажирани в международни операции по света.

Към този списък на неутралнит държави в Европа бихме могли да добавим, с известни уговорки, и Молдова, Малта и Кипър.

Съгласно правото на неутралитета всички тези държави би трябвало да предприемат мерки за взаимопомощ, в случай, че на някоя от тях бъде обявена война и дипломатическият им статут бъде нарушен.[7]

Заключение

Най-общо казано неутралитетът означава дадена държава да не взима отношение във въоръжени конфликти. Това обаче не е пречка за страни като Швейцария да извършват хуманитарни действия по време на война

Що се касае до международното право, правата и задълженията на неутралните държави са описани за пръв път в Хагските конвенции от 1907. Заедно с правото за военна намеса, им е признато и правото за самозащита, както и тяхната териториална неприкосновеност. Политиката на неутралитет не се прилага в случаи на икономически санкции. Неутралните държави могат да прилагат такива санкции, възприети от ООН или друга организация, в която членуват.

Неутралитетът не се възприема и в случаи на военни санкции, наложени от Съвета за сигурност към ООН на основание Глава VII Хартата на ООН. Съгласно неутралното право, военните санкции, наложени от ООН, не следва да се възприемат като акт на война, а по-скоро като правно средство за налагане решенията на Съвета за сигурност, действащ от името на международната общност в името на възстановяването на мира и сигурността. Затова и неутралното право не забранява на неутралните държави да участват в такива санкции. Въпреки това, Швейцария ясно заявява още при присъединяването си към организацията, че ще участва в подобни действия, само ако те са от хуманитарно естество.

Противно на широко разпространеното мнение, че Швейцария е „неутрална по дефиниция" неутралитетът не е определен като „национална цел" в конституцията на страната и не е търсен, нито възприеман като такава, а се разглежда по-скоро като мярка за защита на независимостта и. Според чл.185 на швейцарската конституция, сред задълженията на парламента е и да „предприема мерки за осигуряване на външната защита, независимостта и неутралитета на Швейцарската Конфедерация". Тази разпоредба обаче, подобно на която и да било друга, може да бъде променена по всяко време чрез инструментите на директната демокрация - швейцарският неутралитет е свободно избран, но и също така свободно може да бъде изоставен по волята на швейцарските граждани. В този смисъл, е неправилно той да бъде дефиниран като „постоянен", а по-скоро като „продължаващ във времето".

През годините швейцарският неутралитет е приемал различни форми, дори съществено се е различавал по характеристиките си. При избухване на глобални конфликти винаги се повдига въпросът, каква точно трябва да бъде швейцарската политика, т.е.,  какво, на практика, означава активният и въоръжен неутралитет?

След края на Първата световна война Швейцария се присъединява към Обществото на народите и е готова да налага икономически санкции, но и веднага протестира, стане ли дума за военни такива. В навечерието на Втората световна война тя ясно заявява, че ще брани правото, неутралитета и териториалната си неприкосновеност, мобилизирайки цялата си армия по границите. Същевременно, в хода на войната, правителството възприема идеята за неутралитета и като политика на солидарност, съгласно която Швейцария би трябвало да взима участие и да предприема инициативи за постигане на мир между враждуващите държави. Именно затова и швейцарски войски могат да бъдат открити в Далечния Изток, където осъществяват мониторинг на примирието между Северна и Южна Корея през 1953.

След края на студената война неутралитетът отново е адаптиран към новата външнополитическа обстановка. Правителството все по-силно акцентира върху сътрудничеството между държавите. Швейцария дори се присъединява към „Партньорство за мир" към НАТО, преценявайки, че подобно участие не означава фактическо присъединяване към военния алианс, нито пък изисква военна помощ в случай на война.

Същевременно, неутралитетът е тестван и при въоръжени действия в рамките на мандатите на ООН. Така например, по време на войната в Югославия, Швейцария не разрешава чужди военни самолети да преминават през въздушното и пространство, давайки право на транзит само на онези, извършващи хуманитарна дейност. Конфедерацията възприема същата политика и в сферата на икономиката, приемайки налагането на ембарго само, когато то е наложено от ООН, като това на Ирак през 1991 например.

Видно е, че през годините понятието за неутралитет еволюира и придобива различен смисъл – широко тълкувано, като в случаите с приемането на армията на Бурбаки през 1871, или пък тясно и стриктно, както през Втората световна война. Последната дума и най-точната оценка на политиката на ненамеса обаче следва да е на хората, върху които тя пряко влияе - жителите на Швейцария. Последните статически проучвания показват, че 80-90% от швейцарските граждани желаят страната да остане неутрална с цената на всичко.

 

Бележки:

 

Библиография:

 

  1. Външна политика на неутралните държави в Западна Европа през Втората световна война. сп. Military Strategy 2008 г.
  2. ABC of International Law. Swiss Federal Department of Foreign Affairs, Bern, 2009
  3. V Convention relative to the Rights and Duties of Neutral Powers and Persons in case of War on Land, Hague 1907
  4. XIII Convention concerning the Rights and Duties of Neutral Powers in Naval War, Hague, 1907
  5. Swiss Neutrality, 4th Revised Edition. Swiss Department for Defence, Bern, 2015

 

*Софийски университет „Св. Климент Охридски”

 

[1] V Convention relative to the Rights and Duties of Neutral Powers and Persons in case of War on Land, Hague 1907; XIII Convention concerning the Rights and Duties of Neutral Powers in Naval War, Hague, 1907

[2] ABC of International Law. Swiss Federal Department of Foreign Affairs, Bern, 2009

 

[3] Swiss Neutrality, 4th Revised Edition. Swiss Department for Defence, Bern, 2015

[4] Външна политика на неутралните държави в Западна Европа през Втората световна война. сп. Military Strategy 2008.

 

[5] Външна политика на неутралните държави в Западна Европа през Втората световна война. сп. Military Strategy 2008.

 

[6] Swiss Neutrality, 4th Revised Edition. Swiss Department for Defence, Bern, 2015

 

[7] ABC of International Law. Swiss Federal Department of Foreign Affairs, Bern, 2009