20
Чет, Юни
7 New Articles

Ролята на Косово в сблъсъка между САЩ, ЕС и Русия на Балканите

брой 2 2019
Typography

През миналата 2018 се очертаха няколко важни тенденции в икономическото и политическо развитие на Югоизточна Европа (ЮИЕ). Първата е свързана с обединяването на региона в единна система, включително и в резултат от развитието на проекта за Паневропейския транспортен коридор Х. Това неминуемо ще сложи край на досегашното обособяване на Западните Балкани, които вече ще се разглеждат съвместно с България, Гърция и другите държави от ЮИЕ.

Легенда:

Предимно сръбско население

Предимно албанско население

Втората тенденция е по-ясното очертаване на интересите на външните играчи, сред които са САЩ, ЕС, Китай, Великобритания, Турция, Германия, Русия, Италия, Австрия, страните от Вишеградската група и арабските държави. При това нерядко интересите  на някои от играчите, които са част от евроатлантическия блок, на практика се разминават, като от степента на това разминаване зависи и стабилността на региона в средносрочна перспектива. Пример за това са отношенията в триъгълника САЩ-ЕС-Турция. Неуспешният опит за военен преврат в Турция през 2016 и последвалото влошаване на отношенията на Анкара с Брюксел и Вашингтон и сближаването и с Москва нямаше как да не се отразят и върху Югоизточна Европа. Тъкмо поради това, някои анализатори лансираха хипотезата, че САЩ възнамеряват да превърнат Балканите в алтернативна площадка, на която да разположат своя военна и логистична инфраструктура. Сред доказателствата за това е американската военно-политическа активност в региона, включително проведените през октомври 2018 учения на НАТО в Сърбия (а преди това на двустранни учения Сърбия-САЩ), съобщенията за създаване на нова военна база в Албания и на три военни бази в Гърция, както и създаването на армия на Косово през декември 2018.

Турция очевидно е притеснена от усилването на американското присъствие в Гърция. Напоследък постоянно сме свидетели на гръцко-турски въоръжени инциденти. Освен това САЩ се противопоставят на Анкара и във връзка с разработването на газовите находища в кипърския шелф. Несъмнено, Вашингтон ще се опита да не допусне ерозия на системата за сигурност в Източната Средиземноморие, формирана още през 1952 с влизането на Гърция и Турция в НАТО. В тази връзка, сред целите на обявеното от Тръмп изтегляне на американските военни от Сирия е и стабилизирането на дипломатическите позиции на САЩ на Балканите.

На свой ред, ЕС също се конфронтира с Анкара във връзка с проучванията в кипърския шелф, като не допуска в тях да се включат и турски компании (макар че турците въобще не се съобразяват с това). В същото време обаче, според редица западни анализатори, в момента Брюксел смята Турция за по-приоритетен партньор, отколкото Русия и Китай. Тоест, можем да очакваме, че ЕС ще се стреми да минимизира вероятността от провокирането на морски инциденти от турска страна в близост до Кипър и ще се опита да ерозира очерталия се напоследък турско-руски тактически алианс.

Косовският проблем и опитите за разрешаването му

В Сърбият миналата 2018 премина под знака на очакванията за евентуалното признаване - под една или друга форма - на независимо Косово от Белград. Спекулациите по тази тема продължават и в началото на 2019, като се лансират два възможни сценария за развитие на събитията. Според първия, Белград ще получи определени части от Северно Косово, срещу което ще предаде на Косово някои населени с албанци райони в Южна Сърбия. Вторият сценарий се подкрепя от някои страни от ЕС (и най-вече от Германия), които не без основание се опасяват, че промяната на границите може да провокира ефект на доминото както в региона, така и в цяла Европа.

Първият вариант, който изглежда и по-функционален, се подкрепя от Вашингтон и  Лондон, които през миналата 2018 демонстрираха повишена активност по балканското направление. Ще припомня само, че сръбският президент Вучич и премиерът Бърнабич няколко пъти пътуваха до САЩ, където се срещнаха със съветниците на президента Тръмп, с членове на Конгреса и с председателите на МВФ и СБ.

Опитвайки се да съгласува позицията си с Вашингтон, Брюксел беше принуден да направи някои корекции. Така, след заявлението на съветника на Тръмп Джонт Болтън от септември 2018, че не бива да се изключва размяната на територии между Белград и Прищина, европейският дипломат №1 Федерика Могерини моментално промени дотогавашната си позиция, обявявайки, че ЕС ще подкрепи "всяко споразумение, отчитащо интересите на двете страни и отговарящо на международното право".

Що се отнася до сръбските управляващи, изглежда че те са склонни да подкрепят варианта с размяна на територии, проблемът обаче е, че макар в краткосрочен план това би им донесло някакви политически ползи, то не гарантира членството на Сърбия в ЕС, а на практика я принуждава да стане член на НАТО, тъй като приемането на Косово в пакта (в случай че независимостта му бъде призната от Белград) вероятно ще се стане доста бързо. Освен това, предавайки на косоварите районите на Прешево и Буяновац, Сърбия на практика ще загуби контрола си върху границата с Македония и достъпа до стратегическия транзитен маршрут на Коридор Х, който е от ключово значение за нейната икономика, осигурявайки и пряк достъп до гръцките пристанища.

Накрая, да не забравяме, че в Косово е налице остър конфликт между премиера Харадинай, който квалифицира размяната на територии като национално предателство, и президента Тачи, който пък изглежда склонен към компромис с Белград. В тази връзка ще напомня, че именно слуховете за подобна размяна на територии доведоха да оставката на един от съветниците на Тачи и до призиви за свалянето на президента. Именно тази вътрешнополитическа борба беше една от причините за поредните антисръбски провокации в края на 2018, включително налагането на 100%-ни мита върху стоките, внасяни от Сърбия и босненската Република Сръбска, които едновременно обслужват интересите на Тачи и се разглеждат като инструмент за допълнителен натиск върху Белград.

Очевидно е, че посредническата мисия на ЕС за постигане на споразумение между Сърбия и Косово се провали, тъй като въпреки честите появи в региона на Федерика Могерини през миналата 2018, Съюзът така и не можа да накара Белград да предприеме толкова чаканите от Брюксел стъпки. В резултат от това, в края на 2018 и началото на 2019 станахме свидетели на стремежа на САЩ и Великобритания отново да поемат инициативата, прокарвайки собствения си модел за разрешаване на проблема.

Въпреки това, след като заради действията на Прищина ситуацията във връзка с бъдещето на Косово отново се изостри до крайност, както и след знаковото посещение на руския президент Путин в Белград през януари 2019, Брюксел отново реши да активизира своя "план за Косово". Както е известно, този план беше обект на оживени дискусии през цялата минала 2018. Той предполага размяната на населените със сърби северни анклави на Косово с населената предимно с албанци Прешевска долина в Южна Сърбия. Естествено въпросът за тази размяна не се поставяше съвсем открито от управлящите в Белград и Прищина, за да не бъде провокирана гневната реакция на собствения им националистически настроен електорат, който разполага с доста силни позиции в Сърбия и тотално доминира в Косово, където открито се подкрепя идеята за „Велика Албания”. Затова сръбският президент Вучич предпочиташе да говори за "усилено търсене на компромисно решение", а пък албанския му колега Тачи убеждаваше косоварите, че не става дума за някаква подялба на Косово, а само за "корекция на границите". Вместо от тях, този проект усилено се озвучаваше и коментираше от анализаторите и експертите. От своя страна, висшите представители на ЕС, НАТО и Русия даваха да се разбере, че биха подкрепили всеки вариант за постигане на споразумение между Белград и Прищина. При това, ако руският интерес в случая се определя от необходимостта да се гарантира реализацията на проекта за втората тръба на газопровода "Турски поток", Брюксел традиционно се стреми да включи целия Балкански полуостров (без оглед на различните териториални комбинации) в своята сфера на влияние. В същото време, макар че Москва изглежда склонна да приеме евроинтеграцията на региона, тя категорично отхвърля неговата "натовизация".

Ситуацията се промени в края на 2018, когато албанският премиер Един Рама се появи в косовския град Печ (някогашната резиденция на сръбските патриарси) и обвини ЕС, че дискриминира самообявилата се държава, отказвайки да предостави на гражданите и безвизов режим. Затова, според Рама, с този въпрос ще се заеме самата Албания, в рамките на своята "Стратегия за обединяване на албанците до 2025". Думите му бяха последвани от реални действия, в резултат от които в началото на 2019 митническите процедури между Косово и Албания бяха силно опростени, също както и граничният контрол между двете държави, с тенденция съвсем скоро границата между тях окончателно да изчезне.

Практически паралелно с това Прищина удвои митата на внасяните от Сърбия стоки, като първоначално тази мярка се оправдаваше с нежеланието на Белград да допуска на своя територия стоки, носещи знак "произведено в Косово". Истинската и цел обаче беше обявена малко по-късно от косовския премиер Харадинай: "няма да премахнем митата, докато Сърбия не признае независимостта на Косово". На практика, предприетите от Прищина действия удариха най-вече сръбските анклави в Северно Косово, снабдяващи се със стоки предимно от Сърбия. Наистина, в началото населените с албанци зони също бяха засегнати от спирането на сръбския внос, но много бързо бяха "компенсирани" от Албания, през чиято територия в Косово влизат стоките от ЕС.

Позицията на Брюксел към претенциите на Прищина

След многобройните декларации и протести от страна на Сърбия, ръководството на ЕС в крайна сметка беше принудено да втвърди реториката си по отношение на косовския режим. Брюксел поиска от албанските власти в Прищина да отменят наложените мита върху вноса на стоки от Сърбия и Босна и Херцеговина. В резултат от това, провелото се на 17 декември 2018 трето по ред заседание на Съвета по стабилизация и асоциация ЕС-Косово, приключи със скандал. За разлика от предишните заседания, този път, вместо да се констатира "прогреса", постигнат от Прищина по пътя към интеграцията на Косово в ЕС, беше публикувано доста критично за косоварите заявление, а заключителната пресконференция, на която трябваше да участва косовския премиер Рамуш Харадинай, беще отменена в последния момент без каквито и да било обяснения.

В заключителното си заявление ЕС призова косовските власти да отменят взетото от кабинета на Харадинаи на 21 ноември 2018 едностранно решение за повишаване със 100% на митата, както и незабавно да изпълни всички вече постигнати в рамките на брюкселските преговори договорености с Белград. Според Брюксел, налагането на въпросните мита "вреди на икономическите интереси на самото Косово и неговото население", ограничавайки изкуствено търговските потоци и понижавайки привлекателността на самопровъзгласилата се държава, като място за инвестиции и бизнес. Представителите на ЕС подчертаха и "значението на постоянното участие на Косово в осъществявания със съдействието на Съюза диалог с Белград, ускоряването и активизирането на работата по изготвяне на правно задължаващо споразумение за всеобхватна нормализация на отношенията между Косово и Сърбия", акцентирайки върху необходимостта да се изпълни споразумението от 2015 за формиране на Съюз на сръбските общини в Косово.

На свой ред, сръбските власти посочват, че действията на Прищина са грубо нарушение на приетото под егидата на ЕС Централноевропейско споразумение за свободна търговия (CEFTA). Истината е, че Брюксел прекалено дълго се въздържаше да реагира подобаващо на действията на Косово, избягвайки да ги критикува открито. Същото се отнася впрочем и за нахлуването на косовската полиция в населените със сърби северни части на страната, където се намират контролираният от Белград язовир и ВЕЦ "Газивода". Тогава "еврократите" се ограничиха с призив страните да запазят спокойствие, премълчавайки, че албанските действия директно нарушават брюкселските споразумения за правата и статута на сръбските общини в Северно Косово.

Какво е обяснението за внезапното втвърдяване на реториката на Брюксел и реанимирането на позабравените призиви към Прищина да спазва "споразумението от 2015 за формиране на съюз на общините със сръбско мнозинство", което беше блокирано от косовските власти? Причината не е свързана със стремежа на европейските чиновници най-сетне да заемат обективна позиция по отношение на косовския конфликт, тъй като нито кадровият състав на ръководството на ЕС, още по-малко пък неговата политика, показват, че в Брюксел са осъзнали грешките си и са склонни да преосмислят досегашния си подход към проблема. Неочакваната проява на обективност от страна на Съюза се корени другаде и е свързана със стремежа му да разиграва откровено антируски геополитически игри в Западните Балкани. Критикувайки Прищина, Брюксел няма никакво намерение да се откаже от пълната си подкрепа за едностранно прокламираната независимост на Косово. Става дума по-скоро за изпращане на определен сигнал към Сърбия и босненската Република Сръбска, във връзка с техните все по-тесни в последно време дипломатически и търговско-икономически връзки с Москва.

В Брюксел очевидно не искат да допуснат формирането на ос Белград - Баня Лука - Москва, в рамките на която двете сръбски общности да отстояват съвместно общите си интереси, например отказа от членство в НАТО и укрепване на сътрудничеството с Русия (включително по линия на реализацията на проекта "Турски поток"). Това би поставило под въпрос плановете на ЕС и САЩ да включат целите Балкани в геополитическата си орбита. Както посочва в тази връзка в интервюто си за един гръцки вестник руският външен министър Сергей Лавров: "Виждаме, че НАТО и ЕС увеличават усилията си за по-нататъшното "усвояване" на региона. От държавите в него настойчиво се изисква да направят един по същество фалшив избор: или с Москва, или с Вашингтон и Брюксел. Подобни действия водят към по-нататъшната дестабилизация на архитектурата на сигурност в Европа, нарастване на напрежението и появата на нови разделителни линии".

Тоест, усилването на критиките на "еврократите" срещу албанските власти в Косово цели по-скоро да създаде у сърбите илюзията, че се ползват с подкрепата на ЕС. Макар че тази подкрепа ще си остане илюзия, в Брюксел очевидно се надяват, че тя е в състояние да намали привлекателността на Русия за сърбите.

Впрочем, в последните заявления на ЕС по косовския въпрос се съдържа и друг сигнал, този път адресиран към Вашингтон. Налагайки непосилни мита върху вноса на стоки от Сърбия и Босна и Херцеговина (т.е. от Република Сръбска), Прищина на практика копира модела, по който и администрацията на президента Тръмп се опитва да решава политическите и икономически спорове, касаещи САЩ. Критикувайки косоварите, Брюксел, макар и косвено, критикува курса на Тръмп към разпалване на все нови търговски войни. В конкретния случай обаче, Вашингтон също не е във възторг от действията на Прищина, които поставят под въпрос собствените му планове за бързо решаване на косовския въпрос и ускоряване на приобщаването на Сърбия към сферата на влияние на Запада. Така в последните дни на януари 2019 косовският президент Тачи и премиерът Харадинай бяха привикани в посолството на САЩ за да обсъдят американското искане за отмяна на наложените мита. Твърди се, че този въпрос е бил поставен с остър тон пред двамата и от съветника на Тръмп по националната сигурност Джон Болтън.

Тоест, освен всичко друго, Балканите могат да се превърнат в своеобразно поле за разчистване на сметки и изясняване на отношенията между Брюксел и Вашингтон. Резултатът от тази схватка обаче, едва ли ще е в полза на ЕС. Просто, защото администрацията на Тръмп няма никакво намерение да толерира подобна "двойна игра" от страна на европейските си партньори. ЕС много трудно ще може да продължи да играе "едновременно на три стола" - на американския (по въпросите, касаещи отбраната и НАТО), руския (по отношение на енергоносителите и ресурсите) и китайския (когато става дума за инвестиции и търговия).

Междувременно, властите в Прищина предприеха нова радикална стъпка, нарушавайки прословутата резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН, като официално трансформираха местните сили за сигурност в пълноценна армия на Косово. Показателно е, че последната моментално започна да получава военна помощ от САЩ, първоначално под формата на високопроходими многоцелеви джипове HMMWV (като голяма част от тях и се предоставят безплатно). След като в отговор Белград декларира, че е готов да защити сърбите в Косово, а Москва - че действията на косоварите дестабилизират ситуацията в региона, Харадинай откровено призна, че разчита на военната протекция на САЩ, обинявайки паралелно с това Русия, че именно нейната политика е основния дестабилизиращ фактор. Като капак на всичко, по време на тържествено честване на годишнината от смъртта на националния герой Скендербег в Прищина, той заяви, че не може и дума да става за подялба на Косово, защото „Косово и Албания вече са едно цяло”.

Следва да признаем, че в Брюксел въобще не бяха във възторг от неочаквано грубата американска намеса в опитите за разрешаване на косовския проблем. Впрочем, дори генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберт почти веднага след въвеждането на новите мита от Прищина, предупреди, че подобни стъпки могат да нарушат крехкия баланс в Западните Балкани. На свой ред, по време на посещението си в Белград през януари 2019, руският президент Путин изрично подчерта, че косовските власти и американските им покровители действат в разрез с Резолюция 1244, според която в Косово не се допуска присъствието на каквито и да било въоръжени формирования, освен миротворческите сили с мандат на ООН, както и на сръбски полицаи и граничари (каквито обаче там няма).

Показателно е, че на срещата си със своя руски колега, Вучич публично пое ангажимент да съгласува действията си, касаещи Косово, с Кремъл. Впрочем, тук е мястото да напомня, че през ноември миналата година, т.е. точно по време на ескалацията на напрежението в Косово, Путин проведе кратък разговор с косовския президент Тачи в Париж (където двамата присъстваха на церемонията по случай стогодищнината от края на Първата световна война). В коментара си в Twitter по повод срещата, Тачи заяви, че се е почувствал въодушевен, а пък руският президент за пореден път потвърди, че е готов да подкрепи всяко споразумение между Белград и Прищина. Което беше ясен сигнал и към двете страни в спора. Неслучайно, непосредствено след посещението на Путин в сръбската столица напрежението по косовския проблем леко спадна. Очевидно както в Брюксел, така и във Вашингтон са осъзнали, че изкуственото му изостряне може да доведе само до обратен на очакванията им резултат. И тъкмо това вероятно е причината за поредната актуализация на "европейския план за Косово".

Възможно ли ли е постигането на компромис по косовския проблем

Според цитирани от сръбската агенция Танюг анонимни европейски дипломати: "Ако Косово действително е загрижено за своята европейска перспектива, там би трябвало да са наясно, че налагането на нови мита е абсолютно контрапродуктивна мярка, която вреди не само на Сърбия, но и на работещите в региона европейски компании. В момента ЕС усилено работи по проблема за митата и взаимното споразумение, тъй като моментът за приемането му вече е дошъл и двете страни имат политическата воля за това".

В същото време Европейската комисия очевидно се готви "да поработи сериозно" и с онези страни членки на ЕС, които продължават да отхвърлят въвеждането на безвизов режим за Косово (както е известно, Сърбия вече разполага с такъв). Впрочем, аргументите, които изтъкват последните, са напълно разбираеми, тъй като те очевидно не искат да отварят границите си за гражданите на една страна, ползваща се с печалната слава на основен хъб на нелегалния трафик на оръжие на наркотици в Европа. От друга страна, опасенията на Брюксел от очертаващото се тясно сближаване (с тенденция към сливане) на Косово с Албания, вместо с ЕС, също изглеждат оправдани.

Твърде показателен в тази връзка е и възприетият напоследък от косовския президент Тачи дипломатичен тон. Така, в интервю за едно австрийско издание той заяви, че "Споразумението между Белград и Прищина е абсолютно необходимо, вече не бива да има войни между албанците и сърбите. В целия регион трябва да цари мир, затова искаме да постигнем всеобхватно, а не временно, споразумение. И двете страни ще останат мултинационални и в тях ще доминира мултиетническият европейски дух. Искаме открити граници и свободна търговия". Впрочем, в друго свое интервю от края на януари 2019 пред руската агенция РИА "Новости" косовския президент покани Владимир Путин да посети Прищина и изрази надежда, че Косово скоро ще открие свое посолство в Москва. Показателно е, че досега руските държавни медии избягваха да интервюират "косовските сепаратисти".

На свой ред, сръбският президент Вучич отново започна да говори за евентуален компромис: "22 от 27-те членове на ЕС вече са признали независимо Косово в границите на нашата южна автономна област. Време е да започнем да мислим на първо място за хората и за гарантирането на техните интереси. Жалко е, че мнозина не разбират това, но не мога да променя подхода си, няма да променя своята политика, която е рационална, сериозна и отговорна и вече донесе добри резултати за Сърбия".

Междувременно, в самото Косово също е налице стремеж за отказ от курса към изостряне на конфронтацията с Белград, възприет от премиера Харадинай. Както е известно, в края на януари срещу него открито се обяви председателят на косовския парламент и лидер на Демократическата партия Кадри Весели, който поиска въведените от правителството мита за сръбските стоки да бъдат отменени за срок от 4 месеца, с което влезе в открит конфликт с Харадинай, изострил се дотолкова, че депутатите демократи заговориха дори за евентуално напускане на управляващата коалиция и правителството, което би могло да доведе до предсрочни избори. Предстои да видим, дали става дума за поредния политически цирк, или за съвсем реална борба между свързаните със САЩ радикални политици в Прищина и по-умерените "условно проевропейски" кръгове около президента Тачи.

Според мнозина експерти, моментната ситуация в т.нар. Западни Балкани е доста нестабилна, което може да доведе до неблагоприятни последици както за държавите от региона, така и за системата на международните отношения, като цяло. Вътрещните играчи не са в състояние да се справят с многобройните си проблеми, а външните преследват изключително собствените си интереси. При това тези интереси много рядко съвпадат или пък имат някакво отношение към реалните нужди на региона и населяващите го народи. Впрочем, в последно време политиката на външните играчи отразява не толкова интересите им в региона, колкото нарастващите противоречия между тях.

Външните сили и техните цели

Сред ключовите външни играчи в Западните Балкани е ЕС, чието влияние се определя най-вече от обещанието за "европейско бъдеще" на балканските държави. Факт е, че и политическите елити, и по-голямата част от населението на последните вече не могат да си представят своето съшествуване извън това "бъдеще", макар че с неговото приближаване, или пък след постигането му, броят на еврооптимистите традиционно намалява. В същото време, интеграцията с Европа си остава естествения и, както изглежда, единствения възможен избор. От друга страна, в ЕС и отделните държави членки (особено тези от Балканите) вече се е натрупал толкова сериозен кризисен потенциал, че Брюксел просто не разполага с необходимите ресурси (а и с желание) да се справи самостоятелно с предизвикателствата, дестабилизиращи региона.

На свой ред, САЩ се опитват да прокарват решения, които са им необходими най-вече за затвърждаване на американското влияние върху общоевропейските процеси и укрепване на позициите им в глобалното противопоставяне. В региона все по-мощно присъствие демонстрират и Русия, Китай, Турция и Саудитска Арабия, макар че влиянието им не е чак толкова голямо, просто защото не са в състояние да предложат алтернатива на "европейския избор", а и въобще не си поставят подобна цел.

В резултат от това, както посочват и мнозина местни политици и анализатори, Западните Балкани отново се превръщат в „бурето с барут на Европа”. Съществуващите проблеми не се решават, а само се добавят допълнителни. Двустранните преговори буксуват, без значение дали се провеждат с посредничеството или дори под егидата на ЕС и САЩ. Опитите на местните играчи да се ориентират към нестандартни подходи и да лансират нови и обещаващи инициативи, обикновено биват потискани от външните сили. Ето защо, стремейки се да извадят ситуацията от сегашната мъртва точка, вътрешните регионални играчи използват тактика на взаимни обвинения и провокации, принуждавайки външните играчи също да реагират на тях, което обаче само засилва конфронтационните тенденции, както в региона, така и в света.

На този фон трудно може да се разчита, че външните играчи могат да се откажат от едностранните си действия, а вътрешните внезапно ще демонстрират склонност към компромиси. В същото време е изключително опасно развитието на ситуацията в региона да бъде оставено на самотек, или пък да се дава карт бланш за провеждането на откровено деструктивна политика от една или друга западнобалканска даржава, тъй като това е в разрез с реалните нужди на народите от региона и перспективите за всеобхватно, устойчиво и справедливо разрешаване на тормозещите го проблеми.

Изкуствено създаденото отвън и стихийно формирало се на Балканите териториално устройство очевидно не се оправда. Впрочем, според мнозина експерти, то е претърпяло пълен провал. Етносите продължават да са разпокъсани в рамките на различни държавни образувания, където невинаги се чувстват добре или пък жизнените им интереси са директно застрашени. И само външните фактори ги удържат от изкушението да инициират открит сблъсък за преразпределяне на "спорните територии".

Много държави и квазидържавни образувания в региона не са в състояние да съществуват самостоятелно. Тоест, успешното им бъдеще е свързано с интеграцията, асоциацията, обединяването и търсенето на други форми на държавност. Защото те могат да съществуват само, ако се управляват отвън или пък ако са част от някакво по-голямо регионално образувание. Цялото политическо и социално-икономическо пространство на региона е фрагментирано, като отделните "парчета" са разхвърляни по съвсем произволен начин. За преформатирането му обаче, пречат най-вече същите онези външни фактори, които имат и най-голяма заслуга за неговото сегашно състояние. Очевидно е, че ако това преформатиране се развие също толкова хаотично, както и през първата половина на 90-те години (т.е. по време на юговойните), това ще доведе до нова трагедия. В същото време би било глупаво и безперспективно да продължим да си затваряме очите за реалната ситуация. Сегашното изкуствено етнонационално и териториално разграничаване няма как да бъде поддържано до безкрайност. То ще продължи да генерира напрежение, да стимулира възхода на крайнонационалистически и популистки движения и да увеличава и без това сериозния кризисен потенциал. И тъкмо поради това, в региона, сред  анализаторите от водещите "мозъчни центрове" в Европа и САЩ, както и сред елитите на основните "външни играчи", неофициално се обсъждат различни варианти за дългосрочно решаване на "балканския въпрос". Великобритания например изглежда склонна да заложи на създаването на разширени "етноцентрични държави" в Западните Балкани, т.е. на своеобразни варианти на "Велика Албания", "Велика Сърбия" и "Велика Хърватия". Реализацията на този сценарий би означавало първата да включва цялата сегашна Албания, по-голямата част от Косово, част от Македония, част от Сърбия (Прешево и Буяновац), както и населения с албанци район на черногорския град Улцин. "Велика Сърбия" пък би трябвало да обедини сегашната Сърбия, босненската Република Сръбска (с гарантиран излаз на море в района на Херцег Нови в Черна гора), както и сръбските общини в Северно Косово, включително Северна Митровица. Накрая, "Велика Хърватия" ще включва, освен сегашната хърватска държава, и съществувалата между 1991 и 1994 в Босна т.нар. "хърватска република Херцег-Босна". При подобно развитие, Черна гора ще бъде "компенсирана" с част от сръбската област Санджак, а Босна и Херцеговина ще продължи да съществува в границите на сегашната Федерация Босна и Херцеговина, с възможност да формира конфедерация с Хърватска, Сърбия или Черна гора. Големият губещ от реализацията на този британски сценарий е Македония, която ще бъде лишена от голяма част от сегашната си територия и застрашена останалата и част да бъде разпределена между България, Гърция, Албания и Сърбия. Другото възможно решение пък е формирането на конфедерация с България или Сърбия.

Последиците от прибързаната интеграция на Западните Балкани за ЕС

Истината е, че ускорената интеграция на Западните Балкани, с техните все още тлеещи конфликти, може да задълбочи дезорганизацията на ЕС и да ерозира възможностите му да се противопостави на евентуални манипулации отвън. От друга страна обаче, отказът от евроинтеграцията на региона би означавал и крах на целиа европейски проект. Брюкселските "еврократи", както и елитите в държавите от ядрото на Съюза, са наясно с това и то несъмнено ги тревожи.

В същото време, не бива да забравяме, че ЕС рядко е демонстрирал единна позиция по отношение на Западните Балкани. Големите държави членки, които са способни да проектират мощта и влиянието си в региона, преследват тук твърде различни цели. Лондон например, подобно на Вашингтон, е склонен да подкрепи проекта за укрепване на албанското етнонационално образувание, за сметка на всички останали. За Париж е по-важно да защити своите политически и икономически интереси в по-големия европейски регион и за да го постигне е склонен за "изтъргува" позициите си в Западните Балкани. За съседните на региона държави пък, които са пряко засегнати от неговите проблеми и тлееши конфликти, най-важното е да се гарантира дългосрочната му стабилност и постъпателно развитие.

На свой ред, Берлин демонстрира откровено отрицателна позиция по отношение на предлаганите, дискутирани и каквито и да било други размени на територии. Вследствие на това, тази позиция доскоро доминираше и в ЕС, като цяло. Германия смята, че подобни размени и преформатирането на балканското политическо пространство са абсолютно недопустими. Според нея, това може да има непредсказуеми последици за териториалното устройство не само на региона, но и за Европа, като цяло, както и за целия следвоенен модел на континента. Тоест, те биха поставили под въпрос легитимността на всички предшестващи решения, ще дадат повод за поставяне на въпроса за промяна на европейските граници и нови размени на територии, увеличаване на едни и компенсирането на други, навсякъде по света. Предвид факта, че на планетата има много региони, в които границите са още по-изкуствено очертани, отколкоте тези на Балканите, подобно развитие действително изглежда вероятно.

Несъмнено, позицията на Берлин изглежда обоснована. Всякакви двустранни частни споразумения за обмен на територии и преразглеждане на съществуващите граници, постигнати извън многостранния инклузивен формат и "пакетното решение", особено ако са взети под натиска на САШ, които следват единствено собствените си геополитически амбиции, биха довели тъкмо до това. Да не говорим, че поставянето под контрол на деструктивните процеси, провокирани от възприемането на подобен подход, ще бъде изключително трудно, ако въобще е възможно.

Нещата биха били по-различни, ако трансформациите се осъществят под егидата на някой от очертаните по-горе многостранни формати. На първо място, това би позволило процесът да придобие организиран и управляем характер. На второ място, то дава възможност за обединяването на всички неприемливи, сами по себе си, и взети по различно време политически решения в общ и одобрен от всички играчи "пакет". На трето място, дава перспектива за предоставяне на твърди международни гаранции за постигнатото "пакетно урегулиране". На четвърто място, установява ясни и приемливи за всички общи правила на играта.

Тоест, ако ключовите вътрешнорегионални политически сили и външните играчи демонстрират достатъчно воля да развържат "балканския възел", не съобразно някакви абстрактни принципи или нечии геополитически амбиции, а в интерес на балканските народи, всеки от тях ще може да допринесе, според възможностите си, за разрешаването на въпроса. Това би следвало да включва: отказ от военни, политически, икономически и информационни провокации; подкрепа за приемане на общ правен  режим, гарантираш свободната икономическа активност в целия регион и недопускащ дискриминация по какъвто и да било признак; упражняване на позитивно политическо влияние върху всички политически сили, с които се поддържат привилегировани отношения; предоставяне на необходимите всеобхватни международни гаранции; финансиране на ускореното развитие на региона и реализацията на различни икономически проекти, полезни и изгодни за населяващите го народи.

Заключение

Въз основа на всичко казано по-горе, можем да прогнозираме, че откровеният външен натиск върху правителствата в Югоизточна Европа (и, в частност, върху тези от Западните Балкани), с цел те да направят необходимите отстъпки за приключване на процеса на присъединяване на региона към сферата на влияние на Запада (най-вече чрез тяхното членство в НАТО) ще продължи да е сред основните характеристики на балканската политика и през 2019.

В основна тенденция през настоящата и следващите няколко години се очертава тясното преплитане на външната и вътрешната проблематика. Тоест, Балканите отново се превръщат в бойно поле на "големите външни играчи" и формираните от тях коалиции. Лошото в случая е, че само малцина от въпросните международни играчи, демонстриращи силен интерес към региона, са заинтересовани от запазването на неговата стабилност. На първо място сред тях е ЕС, както и Русия и - в по-малка степен - Турция. В този смисъл, по нататъшното развитие на ситуацията ще зависи от способността на Брюксел да трансформира балканската си периферия. Както е известно, той се опитва да прави това в рамките на т.нар. "Берлински процес", целящ формирането на нови елити и възстановаване на хоризонталните икономически връзки в региона. Доколкото може да се съди от досегашните резултати от тези усилия обаче, реформирането няма автоматично да доведе до връщането на Балканите към пътя на развитието и просперитета. Изглежда много вероятно, че ЕС няма да успее сам да реализира своята "балканска стратегия", което - както и фактът, че вместо да търси сътрудничество с Москва, Брюксел предпочита да се конфронтира с нея, опитвайки се да я изтласка напълно от региона, може да доведе до преформатиране на цялата структура на отношенията в Югоизточна Европа.

 

* Българско геополитическо дружество