16
Сря, Окт
4 New Articles

Здравко ГАВРАН: Светът, който познавахме, се променя в основите си

брой 1 2019
Typography

Здравко Гавран е хърватски дипломат от кариерата, писател и литературен критик. Роден е през 1957 в Славонски Брод. През 1981 завършва Философския факултет на Загребския университет. Известно време работи в католическото издание Glas Koncila. В края на 80-те години се включва в политическото движение за създаване на независима хърватска държава, а през 1992-1993 е съветник на първия хърватски президент Франьо Туджман. От 1995 до днес е служител в Министерството на външните работи, с ранг пълномощен министър. Гавран е професор по хърватски език и литература. Автор е на десетки изследвания, посветени на събития в различни точки на света, включително в Европа и Близкия Изток, както и на осем книги.

Интервюто, което публикуваме с любезното съдействия на Давор Диянович и Hkv, отразява единствено личните му позиции, а не тези на хърватското Външно министерство.

 

- Свидетели сме на сериозни политически сътресения, въоръжени конфликти и формиране на нови алианси. При това е все по-очевидно, че вече не съществува нито един силен център или съюз, който да е в състояние да доминира и да насочва световните събития по свое, собствено усмотрение. По-скоро виждаме противопоставяне между различни сили и алианси, някои от които са сравними по своята мощ, а други - не. Светът сякаш е загубил дори онова минимално единство, гарант за което беше и би трябвало да бъде Организацията на обединените нации и най-вече нейният Съвет за сигурност. Това единство се крепеше на мълчаливото съгласие на световната общност с доминиращата роля на САЩ и техните съюзници. Според Вас, вървим ли към многополюсен свят, т.е. към разпадането на досегашния световен ред?

- "Многополюсният свят" е понятие от най-новата руска доктрина, касаеща външната политика и сигурността. Използвайки този термин, Русия иска да каже, че светът през ХХІ век вече не е и не може да бъде "биполярен" (Западът и НАТО срещу комунистическия блок, който се разпадна преди почти трийсет години), нито "еднополюсен", защото САЩ - сами или заедно със своите европейски и други съюзници, вече не са в състояние да доминират, т.е. да бъдат световен хегемон. Русия иска да каже, че през последните години редица други държави възстановиха или укрепиха своята икономическа, политическа и военна мощ. Става дума, на първо място, за самата Русия, както и за Китай, в качеството им на свръхдържави, а също за редица регионални сили, като Индия, Пакистан, Япония, Иран и Турция. Своя роля имат и вече съществуващите и потенциално възможни регионални алианси (европейски, арабски, тихоокеански, африкански, латиноамерикански и т.н.). Но, колкото и нова (а според някои, и оригинална) да изглежда идеята за "мултиполярността", на практика тя е продължение на старата теза, обоснована преди повече от двайсет години от консервативния американски политолог Самюел Хънтингтън. Тя е свързана с необходимостта от преформатиране на глобалния ред, формирал се след Втората световна война, с оглед началото на "конфликта/сблъсъка на цивилизациите" и беше лансирана от Хънтингън още през 1996 в прочутата му книга "Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред". В нея той прогнозира, че бъдещите войни ще се водят между обединени на цивилизационен принцип държави.

От друга страна, от 1945 до наши дни и особено през последните трийсетина години, светът съществено се промени в икономически, демографски и редица други аспекти. Някои страни, принадлежащи към общността, известна в близкото минало като Трети свят или като "развиващи се държави", включително Китай, а също Индия, Индонезия, Бразилия, Мексико и Нигерия, укрепиха позициите си във всяко едно отношение. На международен жаргон, тези набиращи мощ държави се определят като «emerging nations». Става дума за страни с бързо нарастваща икономика, претендиращи за далеч по-значима роля в международните отношения, отколкото тази, която играеха през втората половина на ХХ век. Символ на първата фаза в развитието на събитията бяха обединенията на най-развитите държави в света, като Организацията за икономическо сътрудничество (ОИСР) и Г-7. Символ на втората пък са Г-20, БРИКС (в страните от тази група живеят 40% от световното население) и т.н.

В същото време идеите, които доскоро бяха агресивно прокарвани от САЩ и Запада, като цяло, като мултикултурализма, демократизацията или "износа на демокрация", т.е. идеите за трансформирането на цялата планета по западните стандарти, напоследък изглеждат все по-утопични. Все повече са онези, които открито се съпротивляват на подобни стремежи, защитавайки суверенитета и легитимността на различните модели на управление. Става дума например, за китайския модел, съчетаващ пазарния капитализъм, етатизма и ограничаването на демокрацията в рамките на еднопартийната ("комунистическа") система.

И така, дали вървим към "многополюсен" свят и разпадане на "световния ред"? Несъмнено е така. Трудно е обаче да се каже, как ще изглежда този нов свят и коя ще е геополитическата му доминанта, какви блокове ще се формират, а кои ще се разпаднат; къде ще минава границата между новите блокове и зони на влияние; колко време ще е необходимо за да се утвърдят новите "демаркационни линии"; каква конкуренция ще породят тези процеси, колко търговски войни, конфликти, вътрешни разломи и идеологически сблъсъци ще провокират; кои народи и държави ще спечелят, а кои ще се окажат губещи; ще станем ли свидетели на нови завоевателни войни и масова миграция; ще се ориентират ли някои сили към разширяване на собственото си "жизнено пространство" и т.н.

Следва да отбележа, че в тази игра има маса фактори и аспекти, като започнем с геополитическите и геоикономическите, минем през демографските и културно-религиозните, и стигнем да енергийните, екологичните, климатичните и медицинските (сушите, недостигът на храна и питейна вода и породената от това миграция, потенциалните "войни за вода" или плодородни земи, както и природните катастрофи, епидемии, пандемии и т.н.). Важна роля играят и научно-техническите фактори (третата технологично-информационна революция и кибервойните, бързо развиващият се изкуствен интелект, роботизацията; влиянието на всичко това върху хората и пхихичното им здраве, тяхната обитаема среда, живота на флората и фауната и т.н.).

- На европейския континент нараства напрежението, породено не само от вътрешните противоречия, но и от конфликта между западните държави и Русия, а напоследък - и Турция. Къде се корени това напрежение?

- Липсата на достатъчно разбиране и "затягането на възлите" в отношенията между основните западни сили - ЕС и НАТО, от една страна, и Русия - от друга, което продължава вече няколко години, са породени от дълбоки и в същото време трудни за улавяне причини. Всичко това наистина е тревожно, но не е задължително да доведе до фатален край. Впрочем, най-добре е да илюстрираме еволюцията, довела до сегашното състояние на нещата, с конкретни примери, иначе рискуваме за затънем в предположения и спекулации.

При управлението на президента Борис Елцин (1991-2000) в Русия бяха извършени големи промени, бе сложен край на управлението на съветските реакционно-комунистически сили, т.е. беше осъществена демократизацията на страната. Тя се обърна към Запада. В онзи период на "дива" приватизация и капитализация възникнаха и т.нар. олигарси, които буквално изсмукваха всички жизнени сокове на страната и прехвърляха в чужбина гигантски финансови средства, спечелени от експлоатацията на руските природни ресурси. Путин (който първо беше назначен за премиер, през 2000-та стана президент, после пак беше премиер, а днес отново е държавен глава), осигурявайки си подкрепата на ключови кадри от своята бивша служба - КГБ, си постави задачата или да "установи контрол" над олигарсите или да ги "ликвидира". Така бе поставено началото на "чистката" в олигархичните среди, в хода на която някои от принадлежащите към тях "капитулираха", а повечето от другите бяха съдени и вкарани в затвора.

Най-известният от тях е Михаил Ходорковский, който беше в руски затвор от 2005 до 2013, след което - под натиска на Запада - беше освободен и се пресели във Великобритания. Друг руски багаташ - Борис Березовский, който също се обяви срещу Путин (макар че в началото на кариерата му го подкрепяше), също избяга в Англия, за да избегне наказанието, наложено му от съда, отнел му и бизнес-империята, създадена от него по време на приватизацията. Както е известно, Березовский умря през 2013 при недокрай изяснени обстоятелство (беше обявено, че се е обесил).

Впрочем, още в края на 2006 смъртта на бившия руския агент/беглец Литвиненко в Лондон привлече вниманието на световните медии и на дипломатическата общност. Твърдеше се, че той вероятно е бил отровен с радиоактивен изотоп на полоний 210, сипан в чая му. И след като Москва отхвърли доста нахалните претенции на Лондон, който искаше да му бъде дадена възможност да търси виновниците в самата Русия, това провокира своеобразна британско-руска дипломатическа война. Естествено, Вашингтон, членовете на НАТО, както и Европейският съюз, заеха страната на британците...

- Искате да кажете, че тези събития са повлияли съществено върху всички последвали?

- Да, поне така изглежда на пръв поглед. Дипломатическо-разузнавателната война обаче беше само увод към влошаването на отношенията между Запада и Москва. Така например, бяха прекъснати редовните срещи на високо равнище между представителите на ЕС и Русия, усили се и пропагандната война. Западните сили и Сорос рязко увеличиха своята финансова и друга подкрепа за руската опозиция, стремейки се да доведат на власт в Москва някакви други партии. Путин обаче, съумя да ги неутрализира и победи. Всички тези многогодишни усилия достигнаха кулминацията си в Киев, под формата на масови протести с участието на снайперисти. Сред скритите участници в тези събития бяха различни чуждестранни специални служби и експерти. Преди т.нар. "Майдан", украинският президент Янукович реши да се откаже от вече съгласувания договор за асоциация с ЕС (както е известно, Съюзът се опита и успя да сключи подобни договори с няколко държави от т.нар. "Източно партньорство"). Този договор поставяше под въпрос съществуващите в онзи момент отношения между Украйна и Русия в сферата на свободната търговия и икономическото сътрудничество.

В отговор на това решение на Янукович и по-точно - на забавянето на процеса на подписване на договора за асоциация, организаторите на масовите протести реагираха моментално още през декември 2013. Техните действия доведоха до това, че през февруари 2014 Янукович беше свален. На свой ред, това провокира отделянето на Крим и въоръжения бунт в Донбас, в резултат от който бяха създадени две "държави-парии" на територията на украинските Донецка и Луганска области. Между другото, там живеят до 55% етнически руснаци и традиционно има силни проруски настроения.

- Тоест, твърдите, че западните сили са повлияли съществено върху развитието на събитията в Украйна?

- Точно така. Те действаха без да осъзнават добре възможните опасни последици и нежелателни резултати. Според западните медии, ЕС и САЩ са инвестирали пет милиарда долара за свалянето на проруския президент в Украйна. Беше установено също, че самият Янукович, заедно със своите политически и бизнес съратници, е откраднал от украинския бюджет (по някои данни) над 70 млрд. долара. През март 2014 в Крим влязоха (макар и без отличителни знаци) руски части, а през април там беше проведен и съответният референдум. В резултат от това, Крим, който през 1954 беше прехвърлен административно в състава на Украйна, беше присъединен към Руската Федерация.

В международните отношения обаче, за всичко, което се прави в разрез с правилата, се налага да се плаща и последващото развитие на събитията го потвърди. Москва се възползва от едностранното отделяне на Косово от Сърбия, осъществено с покровителството на САЩ, заобикаляйки ООН и в разрез с международното право, като прецедент, оправдаващ присъединяването на Крим. След това, в Донбас избухна бунт и започна гражданска война (на практика, това бе "опосредствана война"), която в резултат на огромни усилия приключи с крехко примирие и с т.нар. Споразумения от Минск. Последните позволиха да бъде постигнат един крайно нестабилен мир, който много прилича на "примирията" с участието на Хърватска, по време на юговойните през 1991-1995, но не повече от това. Украинският възел тепърва трябва да бъде разплетен. Украйна си остава огнище на напрежение, което може да повлияе силно негативно както на източноевропейския регион, така и на континента, като цяло, водейки до конфронтация и преразпределяне на силите. ОССЕ се опитва да играе ролята на посредник непосредствено на място, следейки за спазването на примирието, но очевидно не може да го гарантира на практика.

Оттогава насам САЩ, ЕС и редица други държави оказват натиск върху Русия с различни дипломатически средства и санкции, но Москва така и не отстъпи от позициите си. Ситуацията в Украйна остава изключително тежка и до голяма степен хаотична. След някои помирителни стъпки на Русия санкциите стагнираха, но наскоро Тръмп и САЩ отново ги ескалираха.

Ако към всичко това добавим и инцидента от 2018 с мнимото отравяне на бившия руски агент Скрипал в Англия, за което Лондон обвини специалните служби на Москва и дори нарочи за виновни двама руски граждани, става ясно, че определени сили продължават да са крайно незаинтересовани от подобряването на отношенията между Русия и Запада. Както е известно, става дума за бивш руски военен разузнавач, който - в качеството си на двоен агент на британската специална служба МИ-6 - преди време разкри имената на неколцина руски агенти във Великобритания. Заради това, през 2006 той бе осъден за държавна измяна в Русия, но през 2010 беше включен в най-голямата от края на студената война насам размяна на шпиони между Руската Федерация и Запада. Тоест, от игрите на разузнаванията се ползват определени политици, но истината е, че и самата политика все по-силно се влияе от действията на специалните служби. Всичко това е интегрална част от онези истории, които се използват за да бъдем манипулирани, но не то е истинската причина за влошаването на отношенията между Русия и Запада.

- Цитирахте няколко примера, които илюстрират степента на влошаване на тези отношения. Какво бихте казал обаче, за дълбоките геополитически цели, които стоят в основата на всички тези събития?

- Първо, искам да напомня, че в това интервю - особено предвид факта че съм служител на хърватското Външно министерство - изказвам само своето лично мнение, освен това не съм склонен необмислено и машинално да анализирам и обяснявам дълбоките причини или (не)забележимите цели на определени процеси. Разбира се, някои фундаментални фактори и техните причини се виждат от всички, дори с просто око. Въпреки това, в комплексните съвременни условия, всяка сериозна национална политика, особено политиката на силните държави и недържавни субекти, не е едностранчива или еднозначна и, по принцип, трудно може да бъде разбрана от "простосмъртните". Макар че мнозина мислят обрятното и вярват, че всичко им е ясно. В тази връзка бих искал да напомня, че обикновено най-дълбоките, "стратегически" цели се прикриват най-добре, като обществеността бива успешно манипулирана. "Хибридната война", която преди беше известна като "пропагандна" и която днес се разшири значително за сметка на киберпространството и различни други средства, създадени от съвременните учени, инженери и програмисти, особено във военния сектор, е необходима на първо място за да бъдат прикрити дълбоките причини за извършването на определени действия. За целта се акцентира върху това, което виждаме на повърхността. Тоест, хвърлят ни прах в очите. Понякога основната причина е политическа, друг път е икономическа, военна или пък касае сигурността. Понякога става дума за частни интереси (корупция, подкупи, лично обогатяване или запазване на натрупаното богатство). Понякога държавата или други международни субекти обслужват интересите на корпорациите или невидимите властови центрове. Разбира се, ключова роля играе и войната за контрол над енергоносителите и природните ресурси.

Друг път пък сме свидетели на феномени, породени от причини, които въобще не касаят пряко региона, където се осъществяват дипломатическите или реални сблъсъци, а са свързани с използването на тези региони или противоречия за съвършено различни (екзогенни) цели.

- Разбирам, още повече, че що се отнася до отношенията с Русия, далеч не всичко е покрито с тайна така че да не могат да бъдат изяснени поне основните причини и възможните последици...

- Прав сте. Съществуват някои обяснения, които бих могъл да озвуча. Не се налага да отиваме прекалено далеч, т.е. можем да останем в рамките на конкретните, известни ни факти, както и на онова, което знаем от прашните архиви. Така, в публикуваните наскоро разговори между президентите Елцин и Клинтън, руският държавен глава уверява американския си колега, че наследникът му Путин (когото току що е назначил за премиер и който малко по-късно поема временно и функциите на президент на Руската Федерация), притежава качества на държавник от висока класа и ще укрепи демокрацията и добрите отношения със Запада. По онова време, а също и през следващите години, Западът настояваше Русия, както и много други постсоциалистически държави, да възприеме максимално западните демократични стандарти, ценности и критерии, включително равнопоставеността между хетеро- и хомосексуалните. Както е известно, собствената ми страна - Хърватска, също беше подложена на силен натиск да приеме тези изисквания на Запада, като това продължава и днес. В същото време на Запад започват да осъзнават, че редица държави, включително членове на ЕС и НАТО, се съпротивляват на официалната доктрина и политика и не желаят да приемат новите либерално-демократични западни "догми.

И така, оказа се, че Путин - макар да демонстрира добрата си воля - не иска, или не може да играе по свирката на САЩ и Великобритания по онези въпрози, които са жизненоважни за него, или по-скоро за Русия. Западните държави (не всички, а някои - без особено желание) се опитаха с различни средства да отслабят позициите на Путин и да съдействат за свалянето му от власт. Това обаче не се случи. Въпреки обективно влошаващата се ситуация, Путин съумя да укрепи властта си. Най-опасен за него бе периодът на ниски цени на петрола, но и той вече е в миналото.

В същото време съществено нарасна (нещо, което западните специални служби пропуснаха да забележат навреме) оперативната боеспособност на руската армия, която след разпадането на Съветския съюз дълго време се смяташе за "купчина старо желязо" и "гнездо на бюрократични, корумпирани и зле подготвени кадри". След краха на СССР руските въоръжени сили разполагаха с доста скромни бюджетни средства, бяха разорени в технически и организационен аспект и не бяха в състояние да се противопоставят ефективно на Запада. През първите години на сирийския конфликт например, Москва нерядко отстъпваше, сблъсквайки се със западната самоувереност и решимост по отношение на режима в Дамаск.

Това беше реалното съотношение на военните сили, разбира се, ако не броим ядреното оръжие. Истината обаче е, че само някой луд би дръзнал да го използва, т.е. ядрената война следва напълно да бъде изключена, като вариант. Естествено, трябва да си внимателен към противник, който разполага с ядрено оръжие (пример за това са Северна Корея, но също и Израел, Пакистан, Индия и други страни) и да не го провокираш, принуждавайки го да прибегне до ядрения си арсенал като крайно средство.

Постепенно, без излишен шум и далеч от погледа на западните агенти, руските въоръжени сили бяха възстановени и модернизирани. През последните две години Русия показа в Сирия новото ниво на боеспособност на своята армия, отличното и техническо снабдяване и великолепната и координация. Освен това Москва демонстрира завидни дипломатически умения, при това придържайки се към конструктивни позиции в отношенията със Запада и други субекти, като Афганистан например, както и в борбата срещу тероризма. В резултат, Асад, въпреки първоначалните очаквания, че е обречен да претърпи поражение и да загуби властта (още през 2011 всички западни сили побързаха да го "отпишат", оспорвайки легитимността му), постигна коренен прелом в хода на войната, използвайки помощта на Русия, Иран и "Хизбула". Дамаск си върна почти всички загубени региони, освен Идлиб и зоните на североизток, които се контролират от кюрдите, чиито въпрос остава нерешен. Тоест, Асад излезе победител, а САЩ загубиха доминиращата си позиция. За Близкия Изток, това е нещо съвсем ново.

Сега сирийската армия възнамерява да си върне и последните зони, контролирани от бунтовниците. В същото време, около Сирия, в Средиземноморието, са концентрирани американски и руски ракетни и други въоръжения. Всичко това поражда много сериозни опасения. В Идлиб пък са струпани около 3,5 милиона души, предимно бежанци от други райони на Сирия. Те са застрашени от мащабна хуманитарна катастрофа, която може да взриви поредната "миграционна бомба". Междувременно, проведените в началото на септември руски военни учения в източната част на Средиземноморския регион, също пораждат опасения. В тях участваха 26 кораба от Северния, Балтийския и Черноморския флот, както и от Каспийската флотилия. Част от тях са въоръжени с крилати ракети "Калибър". Освен това, пак в началото на септември, през Гибралтар в Средиземно море влезе американската атомна подводница Newport News, въоръжена с крилати ракети "Томахоук". На този фон, своето урегулиране очакват опасно изострилите се израелско-ирански, израелско-сирийски, американско-ирански и арабско-ирански отношения.

- Виждам, че от Европа се преместихме към Близкия Изток...

- Така е, защото едното е свързано с другото, както впрочем и с третото (Тихоокеанския регион) и четвъртото (Африка), освен това демонстрацията на мощ и преразпределянето на силите в Близкия Изток влияят върху европейските, като и върху международните отношения, като цяло.

Затова си струва да си припомним, какво предшестваше сирийската гражданска война, която много бързо се трансформира в регионална и "опосредствана". Неин пряк предшественик беше т.нар. "арабска пролет". Тази почти единна вълна се надигна през декември 2010 в Тунис (т.е. четири години преди поредната "оранжева революция" в Украйна), за да залее след това целия Близък Изток, включително Либия и Египет. Погледите на всички привърженици на Запада и на демократично ориентираните хора бяха приковани към тези събития. Те силно (и много наивно) се надяваха, че авторитарните ислямски режими ще паднат и, че в Близкия Изток и Северна Африка, т.е. в арабско-мюсюлманския свят, ще бъдат изградени демократични системи по западен образец (и по западно желание), т.е. в пълно съответствие със зле прикриваните интереси на Запада.

Да си припомним еуфорията, която цареше в онези дни и която впоследствие всички медии се постараха да забраавят, тъй като станахме свидетели на точно обратното на онова, на което всички разчитаха и се надяваха. Радикалният ислямизъм още повече укрепи позициите си, а автократите - стари или нови, отново поеха управлението. Либия се превърна в "държава на хаоса", в която няколко групировки водят битка за власт. Самопровъзгласилата се "Ислямска държава", нанесе гигантски ущърб на Сирия и Ирак, унищожи десетки хиляди хора и провокира масова миграция. Доброволци от всички краища на света, където доминира ислямът, се отправиха там за да воюват на страната на т.нар. "Халифат". Впрочем, оттогава насам мнозина джихадисти, включително и семействата им, се върнаха в родината си или се прехвърлиха в други региони. Стихийният и мащабен приток на мигранти от Азия и Африка, а в последно време и от Латинска Америка, до такава степен потресе гражданите на Европейския съюз и породи такива политическти промени, че днес ЕС се сблъсква с може би най-голямото за цялата си история предизвикателство пред неговата стабилност - вътрешна и външна.