В исторически план идеята за социалния бунт се появява в обществения дебат след Френската революция. Темата за бунта присъства и в „Бягство от свободата“ на Ерих Фром, който се опитва да разбере, дали, освен желанието за свобода, не съществува и първично желание за подчинение.
В „Разбунтуваният човек“ Албер Камю разглежда бунта в ситуация на привидно равенство и реално значително неравенство, в която обаче нито едно от двете не успява да надделее. (Атанасов, 2017, в: Тодоров, с. 7-20). В настоящата статия разбирам (не)равенството като отнасящо се до всичко, което е социално, политически, публично ценно за имане и разпределяне, материално и нематериално. Непокорният е личност, отхвърляща злото в името на членовете на своята социална група, без да им гарантира успех. Затова често е по-скоро сам. Бунтарят, революционерът увлича обществото, защото действието му е проява на солидарност с другите, което обещава подобрение на положението. Но и двете носят в себе си стремежи, присъщи на всяко човешко същество. Те виждат в своето поведение положителното, утвърждаващото и никой от тях не се определя като непокорен или като бунтар.
Понятието за бохем и бохемство се появява във Франция в началото на XIX век и се свързва с артистичен и интелектуален живот на доброволна бедност, свобода, квартали с евтини наеми, цигански махали и неконвенционално поведение. Литературните бохеми се приемат като скитници или маргинални елементи извън разумното общество и неговото одобрение. Ларен Стовер разделя бохемите на пет отделни вида. „Nouveaux“ са бохеми с пари, които се опитват да се присъединят към традиционните бохеми на съвременната култура. „Циганите” са скитници, нео-хипита и други, носталгично настроени към предишни романтични епохи. „Бийт” бохемите също са скитници, но нематериалисти, фокусирани в изкуството. „Дзен” или „пост-бийт“ пък са фокусирани върху духовността, а не върху изкуството. „Денди” нямат пари, но се стремят да се представят за разполагаши със скъпи и рядко срещани предмети. Днес има и още един вид – „бобо“, което е съкращение от „буржоазни бохеми”, възприемащи се като политико-културен елит. Те са заможни и успели в живота, но, едновременно с това, са запазили бунтарството си, въпреки че идеалите им за артистична романтика и революция са се трансформирали в цитати, а здравословният живот е лукс, който си заслужава цената (Долап.бг, 2017). Тук разглеждам бохемите на идеите и бохемите на бита – „бийт“, „цигани“ и „денди“. Идеи, които променят историята на човечеството и идеи, които променят разбирането ни за бунт. И накрая, бохемските идеи, възникнали поради обстоятелствата и изчезнали с промяната на външната рамка, т.е това са неистинските бохеми, които често приемаме за единствените представители на „безопасния бунт”.
Накрая, когато говоря за мълчанието на жените в съвременния свят, това вероятно би се сторило на някои като отдавна спечелена битка или тема за словесна игра. В случая става дума за иранските жени, но мълчанието на жената е културологичен феномен с общочовешко измерение, което в Иран придобива социален и политически статут и затова нарушаването му е сред значимите духовни, идейни, интелектуални дълбоко човешки образи на бунта, които представям. В тази връзка, по-нататък ще стане дума за жена-религиозен водач на секта в исляма, шахска принцеса и една от големите съвременни ирански писателки.
Непокорните
Непокорството е индивидуална постъпка със социални ефекти. Отличителната черта на непокорния е неговата съпротива, която се характеризира с морални подбуди и политически ефекти. Тук не става въпрос за политика, доминирана от морала, нито за морал, подчинен на политически цели, а за индивидуални морални действия, които се превръщат в елементи на политическия живот (Тодоров, 2017, с. 40). Моралното измерение на всяко действие с обществено значение го облагородява и достига до по-голям брой хора, доколкото моралните ценности са всеобщи, а политическите – фрагментиращи. Така, в дългосрочен план моралното действие в публичната сфера е по-трайно от политическите начинания (Атанасов, 2017, в: Тодоров, с. 7-20).
Непокорният не се стреми да промени радикално съществуващия ред или да придобие власт, или пък да построи идеалното общество, опитите за което в исторически план винаги са причинявали огромна вреда. Съпротивата срещу конкретна несправедливост не е израз на непримиримост към злото, въобще. Напротив, злото се приема като неизбежно за всяко време и място, но това не пречи на радостта от живота. Тъкмо изострените сетива за красотата и добротата правят непокорния, жизнерадостен човек по-издръжлив пред изпитанията. Всеки от непокорните възприема своя линия на поведение – понякога това е героична саможертва, в друг случай е склонност към компромиси, а в трети път - обикновено човешко щастие. „Образцово непокорство” няма, но ефектът от него е благотворен и облагородяващ (Атанасов, 2017, в: Тодоров, с. 7-20).
Образите на непокорство, представени в настоящата статия, са в рамката на борбата за контрол върху съзнанието, мислите, идеите на хората. Това са следените хора и онези, които следят, а непокорството има силата да преминава невидимите граници между тези две групи. Неограниченият достъп до информация, който съвременните информационни и комуникационни технологии ни предоставят, от една страна, ни освобождава от централизирания властови контрол върху нашето съзнание, лична свобода и способности. От друга обаче, по-голямата свобода, която е технологично обусловена, означава и възможност за повече контрол от държавата и частните компании, имащи достъп до данните на своите клиенти. Тоталното знание осигурява тотална власт, т.е. събира се всичко за всички и се съхранява безкрайно.
Днес знаем за прекомерните институционални и бизнес амбиции благодарение на безстрашието на няколко човека, които рискуват своето спокойствие и удобство, за да разкрият пред света това, което са разбрали. Сред най-емблематичните такива личности е Едуард Сноудън, анализатор от Агенцията за национална сигурност на САЩ (АНС), който през юни 2013 организира най-голямото изтичане на секретни документи в историята на страната. Сноудън няма профил на бунтар, той е патриот. Иска да се сражава в Ирак, но е признат за негоден поради здравословен проблем. Затова избира друг начин, като поставя уменията си в служба на ЦРУ и АНС. Но онова, което научава там го разочарова. То е престъпно, вредящо на обществото и антиконституционно. Когато смяната на президентската администрация с тази на Барак Обама не променя нещата, той решава да поведе собствена самотна битка срещу онези, които смята за врагове на демокрацията. Сноудън, като цяло, е стеснителен, страни от известността, не се опитва да изтъргува документите, които притежава, и не изпитва идеологическа привързаност към държавите, където намира убежище – Китай и Русия. Действията му са продиктувани от морална убеденост, собствената му съвест и патриотизъм. Той има усещането, че изпълнява дълга си. Избирайки тази битка, той жертва кариерата си, приема да живее в изгнание, далеч от семейството си и под заплахата да прекара дълги години в затвора. Сноудън не се обявява против принципа, според който една страна трябва да се защитава и чрез подслушване на онези, които искат да й навредят. Само че тази практика е разширена до цялото население и количествената разлика предизвиква качествен прелом – всички са следени и заподозрени във всеки един момент (Тодоров, 2017, с. 185-195). И въпросът, кой е престъпник и чие действие е преследвано сякаш ни връща към древногръцката дилема в трагедията на Софокъл „Антигона“ за духа и буквата на закона.
Огледалният образ на Сноудън можем да намерим в образ на Веселин Бранев – следеният човек от времето след 1945 в България. Приема да бъде агент на Държавна сигурност (ДС) като ученик, но е отхвърлен като неблагонадежден заради измислените донесения, които прави. Терзаейки се заради постъпката си, заминава да учи в Източен Берлин, където пък се опитват да го вербуват агенти на КГБ. Този път обаче, той е решен на всичко, за да не се съгласи. Отива в зоните, окупирани от съюзниците (тогава придвижването между зоните в Берлин все още е свободно) и се надява, че се е измъкнал. Прехранва се с работа ден за ден. Посещава го само един негов приятел от Източен Берлин, който обаче успява да го подведе и стъпвайки в частта на улица, която е в Източната част, Бранев бива арестуван от тайните служи и екстрадиран в България, където е хвърлен в затвора, без да е нарушил закона. Въпреки че е син на изявен адвокат комунист, той все пак успява да отстои личността си. Работи като журналист и режисьор и отхвърля още един опит на ДС да го вербува. Емигрира в Канада през 90-те години на XX век. Когато става възможно, решава да прочете собственото си досие, което е озаглавено „Лекомисленият“. В случая лекомислен е равнозначно на непокорен. Разбира, че е следен през целия си живот, независимо, че не е дисидент и, като цяло, води живот на обикновен човек. С малкия си личен бунт обаче той е едно от многото изобличения на абсурдността, до която достига стремежът за тотален контрол над човешкото същество и битие (Коцев-Шошо, 2018, с. 132-136).
Антипод на тези два образа на преследваните хора е примерът на човек, който преследва, също нетипичен образ – Съмърсет Моъм. Бунтът е шпионство, а шпионството е дисекция на човешката душа. Понякога непокорният не е привидно спокоен, а животът му е поредица от парадокси, постоянна съпротива на духа, постоянна борба за идеал и обикновено след такъв живот остава изкуството. Съмърсет Моъм е роден във Франция, без да е французин, завършва медицина, въпреки че произхожда от семейство на юристи. Не е лекар нито един ден от живота си. Започва да заеква, въпреки че думите са неговата сила. Той е британски агент в Швейцария и Англия. Получава мисия да разработи план за задържането на Русия в Първата световна война и предотвратяване на завземането на властта от болшевиките. Мисията му се проваля, но вдъхновението от шпионството остава в неговите разкази. Те показват не само политическите конфликти, но и човешката природа. А наблюденията му са толкова точни, че по-късно Чърчил го съветва да изгори голяма част от записките си (Генова, 2018, с. 76-82).
Всъщност, в тези образи виждаме непокорството като действие на собствените си вътрешни сили. Това е отказ от дадена зависимост, неподдаване на определено изкушение, на страсти, на леснината, или на нетърпимостта и озлоблението. Сякаш е трябвало да бъдеш изхвърлен от живота, за да докоснеш неговия център и от тоталния страх се е родило тотално мъжество (Тодоров, 2017, с. 197-206).
Бохемите
Да си бохем е призвание, чест, отговорност. Дори в обикновен ден тази титла задължава с определени правила (Стоянович, 2017, с. 8) Бохемството е умишленото противодейсвтие на скуката. Развлеченията трябва да са поразителни, с елементи на финес и изкуство, а бохемът е леконравен и детински любопитен (Симеонов, 2017, с. 20-28). Като всички егоисти, бохемът не може да живее сам. От друга страна, бохемството често е израз на самота, прикрита от фиксирането върху определени хобита и поведение. Страстта към четенето на книги например, също е проява на бохемски дух, както и колекционирането на неща... и на хора. (Стоева, 2017, с. 30-36). Бохемът не признава ограниченията на плътта и често се отличава с изключителна работоспособност. Бохемството се преживява като състояние на духа, а не като леност без смисъл. Търсенето на смисъл или създаването на смисъл е негова същност.
Вероятно е показателно, че човекът, който през XIX век определя с идеите си, историята на света през XX век, е бохем. (Димитров, 2017, с. 38-47). Образът на бохема изисква той да бъде достатъчно „луд”, т.е. да е неподвластен в ума си и безкраен в мечтите си. От Маркс и Енгелс, вторият не е такъв. Той е добър и съпричастен човек, който страда за работническата класа в Англия. Само че, когато си твърде добър, не можеш да създадеш идеология, защото всяка идеология е „лудост”, целяща да промени представите за това, кое е нормално. Нищо не ускорява човешкият устрем в дадена посока, както го правят идеологиите – или към катарзис, или към общностен живот. В двойката герои по-горе, Маркс е мислителят, повелителят, титанът, бохемът, а Енгелс е помощникът, работещият, даващият, изтърпяващият.
Бохемът Маркс е протестант, внук на равини, с докторска степен, журналист, ухажващ съпругата си със собствени стихове за Страшния съд, който спори с всички за всичко, убеждавайки ги, че освен него никой друг нищо не разбира. Последното, което може да се каже за него е, че е грижовен съпруг и баща. Той е обсебен твърде много от собствените си мисли, за да се замисля за положението на близките си. Губи две от децата си заради недохранване, но жена му винаги го подкрепя. Въпреки че, е изключително разпилян, хаотичен и трудно подрежда записките си, тя разбира, че живее с човек, който не може да подреди живота си, но може да пренареди бъдещето. Живее в Кьолн, Париж, Брюксел, Лондон. След публикуването на първия му том през 1867, „Капиталът” носи световно признание на Маркс и – каква ирония - решава финансовите му проблеми. До края на живота си той продължава да работи непостоянно, концентрира се трудно и прекарва времето си в градските заведения, водейки разговори, продължаващи десетки часове. Том втори и трети на „Капиталът“ остават ръкописи, които излизат благодарение на Енгелс след сериозни корекции и редакции. Тоест, не е необходимо да си икономист, за да създадеш икономическа теория, която променя света. Не е нужно да пишеш в кабинет, ако имаш какво да кажеш и барът е достатъчен. Това, което ти трябва е бляскав ум, верен приятел и жена/мъж, която/който те подкрепя.
Не много по-късно, се появява и образът на софийския бохем с балтон от началото на XX век – обречените млади, които не могат да понасят действителността трезви (Проданов, 2017 с. 76-80). Това е красотата на скръбта от невъзможното завръщане в изгубения рай на детството. Това е и травматичното българско откъсване от уюта на малкото населено място, което бележи модерната ни история. Балтон има и Димчо Дебелянов. Той е един от софийските литературни бохеми от 1906, когато завършва Първа мъжка гимназия, до 1916, когато отива на фронта. Заемането на балтон, продажбата на балтон, кражбата на балтон, откупуването на заложен балтон са действия, без които не могат да бъдат представени бохемските взаимоотношения и тези със заобикалящия ги враждебен свят на едно поколение, смятащо се за „изгубено“. Космополитното в бохемския литературен дух се сблъсква с илюзията за национално обединение и страда, като превръща страданието си в интелектуална игра и в живота, и в словото – т.е. превръща и двете в пародия на пародията. А житейският път на Дебелянов сякаш олицетворява в пълна степен определението, че бохемството е етап в артистичния живот, предшестващ Академията или моргата. Димчо Дебелянов загива в сражение на около 200 км от софийския бар „Копривщица“, носещ името на родния му град и последното софийско заведение, в което той се прощава с приятелите си (Проданов, 2017 с. 76-80). Така бохемството се превръща в нещо самобитно и национално определено, а не универсално, т.е. едно и също навсякъде. То се преплита с политическия дневен ред и не може да се отдели от идеала за обединение на съкровеното, което е разделено – родното място (патриархалното със столичното, освободеното с неосвободеното).
Третият образ е бохемството на обстоятелствата. В тоталитарните условия, породени донякъде от опитите за осъществяване на идеите на Маркс в реалностите на XX век, бохемството се проявява като реакция спрямо политическата система, но не като борба с нея, а като пълното й пренебрегване. В този смисъл бохемството е опит за изплъзване от официалната култура и желание за разгръщане на индивидуалното в рамките на ограниченото. Пример за това е наличието на бохемство като социално явление в ГДР и неговата липса във ФРГ, по време на студената война. Официалното съществуване е скучно за хората с интелектуални амбиции, които обаче осъзнават, че тези амбиции ще останат неосъществени. Бохемството е отричане на казионното и задължителното и заместването му с лутане между съмненията в себе си и надменността, между периодите на творчество, което никой няма да види, и периодите на меланхолия. В случая бохемството е начин за изразяване на индивидуалността в една затворена система. Това обаче не означава, че тези бохеми могат да се справят със свободата или че знаят, какво да правят с нея. След края на студената война в условията на демократизация бохемите по-често се превръщат в „бачкатори“ или бизнесмени, а не в изявени интелектуалци, които вече имат свободата да изразят гласно важни за обществото идеи (Драгостинова, 2017, с. 90-98).
В крайна сметка, във всяко от проявленията си, бохемството (независимо къде и кога) се свързва с отказ от грижата за утрешния ден, сигурността на битието, ясния социален статус и произход. Присъщо му е пренебрежение към материалното и парите, склонност към духовното и онова което го издига или терзае. Бохемът създава свои пространства – кафенето, казиното, бирарията, където литературата, духът, изкуството са при масите. Житейското поведение на бохема сякаш е опит да осмисли и оправдае невъзможността да притежава и задържа вещите, заедно с предчувствието за апокалипсис, в който животът и на имащите, и на нямащите изчезва еднакво бързо (Проданов, 2017, с. 76-80).
Жените, които не мълчат
Векове наред иранските жени са скрити в практиката на забулването и мълчанието. Традиционното правило изисква тялото на жената да бъде скрито, гласът ѝ да не се чува и животът ѝ да не се разказва. В Иран мълчанието на жените е критерий за тяхната привлекателност. Мирът в обществото се крепи на безгласността на жената. Образованата жена е опасност за моралните устои на обществото, защото веднъж научила се да пише, тя „ще започне да пише любовни писма“, а това ще застраши репутацията на семейството и ще подкопае съществуващия обществен ред. Жените на Иран престават да мълчат през последните два века, не изведнъж и не революционно, а както предполага женската сила, като водата, която издълбава камъка. Осмеляват се да заговорят, да пишат и творят, когато не желаят да ги чуят. Именно, да ги чуят, дори все още не да ги приемат, разберат или оправдаят (Янева, с. 17, 55).
Дори премахването на забулването през 1936 е под формата на забрана, а не на право, и онези жени, които искат да останат забулени, отново са изключени от образованието и обществената роля. В този случай жените не са цел на политиката, а неин инструмент, чрез който шах Реза Пахлави иска да подобри своя международен имидж, подражавайки на Кемал Ататюрк в съседна Турция. В началото на 60-те години на XX век продължава да се счита, че избирателните права на жените биха създали смут и довели до мизерия, поквара и проституция (Янева, с. 135). Самият шах Мохамад Реза Пахлави, който управлява по това време, не вярва в способностите и интелекта на жените, а копира западния опит само за да изглежда страната му модерна. Все пак реформите, които той въвежда, правят иранките видими за обществото и откриват пътя им към гласност (Янева, с. 148-151). Гласът им е смесица от патриотизъм и свободолюбие, които не са равнозначни на феминизма в западното му разбиране. Това е форма на бунт, която кара слушателя да замълчи, както реагира и самият шах, когато директно се сблъсква с въпроса за избирателното право на жените. След Ислямската революция през 1979, жените губят голяма част от постигнатото. Те се превръщат в символи, но не и в граждани (Янева, с. 180-181). По-късно, Ирано-иракската война, въпреки че носи икономическа криза на страната, се оказва фактор, който позволява на жените да постигнат по-гъвкаво и компромисно отношение на режима към възможността им за публична изява (Янева, с. 186-192).
В Иран нищо не е такова, каквото изглежда, и съществува една постоянна двойнственост в резултатите от битките на иранските жени. Всеки малък успех, право, свобода или признание се съпровожда от допълваща забрана в някоя съседна област или дори в сферата на извоюваното право. Така, когато Ширин Ебади печели Нобелова награда за мир през 2003, вицепрезидентът я поздравява, а тогаващният президент Мохамад Хатами заявява, че Нобеловата награда за литература е по-важна от тази за мир. В същото време, през седмицата след тържественото ѝ посрещане, по време на традиционните петъчни молитви всички проповедници заклеймяват и Ебади, и Нобеловата награда, като опит на външни сили да отслабят Ислямската република (Янева, с. 210-212).
За вдъхновителка на женското движение в Иран се смята Фатима Бейгом Барагани, по-известна като Тахере Горат ол-Ейн или „радост за очите“, която през XIX век се превръща в признат и от мъжете религиозен водач. Баща ѝ е изследовател на Корана, чичо ѝ води петъчните проповеди в градската джамия на Газвин, а леля ѝ е известен калиграф. Тахере е образована и се отличава с ораторско майсторство и в проза, и в поезия. Тя се увлича по новото тогава религиозно учение „шейхи” и става един от изявените му водачи, а по-късно е ревностна последователка на Сейед Али Мохамад Ширази (Баб). Тя е първата жена, дръзнала да се разбули, произнася пламенни речи и приобщава много хора към „бабизма”. Екзекутирана е, заедно с много мъже, обявени за еретици, през 1852. Това, което оставя на иранските жени след себе си е, че доказва, че жената може да пише и разсъждава за обществото и пред обществото. Тя е може би първата или една от първите, които нарушават вековната тишина, наложена на иранските жени. Френският писател Катюл Мендес нарича Тахере, „Жана Д‘Арк на Персия“ и пише пиеса за живота ѝ, а през 2007 Бахие Нахджавани и посвещава романа „Жената, която четеше твърде много“ (Янева, с. 23-35).
Принцеса Тадж ос-Салтане или „короната на монархията“, дъщеря на Насер ад-Дин шах, пише първите мемоари в историята на иранската женска литература. Да пишеш мемоари в Иран е равносилно на разбулване. Те са написани през 1924, но са отпечатани едва през 1982. Мемоарите на принцесата не са само лична история, а съдържат политически и социални коментари за периода и за харема, и показват нейните задълбочени познания по история, философия, френска литература и европейска политика. Творбата свидетелства за влиянието на западните ценности върху традиционните ирански порядки и раздвоението, което това носи на лично и на социално равнище - да бъдеш майка и иранка, и да бъдеш човек. Нейният бунт се изразява в отричането на закостенелите традиции, изучаването на френския език и европейските философи, както и в писането. Това е едновременно бунт и спасение от депресията, много разпространена сред иранските жени. Принцесата не среща подкрепа от близките си, обявена е за еретичка и е изолирана. Впрочем, тя не е нито първата, нито последната, с която се постъпва по този начин (Янева, с. 92-101).
Цената на бунта се плаща от всеки, дръзнал да тръгне по този път, като сред най-характерните примери за това е съдбата на писателката Шахрнуш Парсипур, която – след като е връща от Франция в Иран през 1980 - не успява да си намери работа, арестуват я и без официално обвинение и присъда прекарва в затвора цели пет години. През 1990 отново е арестувана заради повестта си „Жени без мъже“, определена като антиислямска и безсрамна, въпреки че първоначално получава одобрение за публикуване. Тиражът ѝ е изчерпан за две седмици, но вече е забранена в Иран. В момента живее и твори в САЩ. Стилът ѝ е магически реализъм, пълен с фантастични образи, като бебе- цвете на прозрачна майка, жена-дърво, мъже без глави и др. Не е традиционен в смисъла на племенен или общностен, а е разговорен, социално и психологично ориентиран и осъзнат. Този похват, тя заимства от приказките от 1001 нощ, защото има неща, които не могат да бъдат изречени направо, а трябва да бъдат казани, не документално, а мислещо. Самата тя заявява, че пише, защото е започнала да мисли (Янева, с. 258-263).
Въпреки трудностите и забраните пред иранските жени, полето, на което те изгряват, е това на думите. Литературата става средство за тяхното себеизразяване. От 80-те години на XX век насам броят на писателките постоянно нараства, сякаш писането става исторически наложително за тях, независимо от проблемите с оцеляването, цензурата, самоцензурата, произволността в забраните, разрешенията, отпечатването и целия процес по създаването на една книга (Янева, с. 235-237). Произведенията им разкриват лични и социални проблеми, разказват за техния живот. В своите разкази и романи те се смеят, танцуват, плачат, раздвоени между дълга на майки и съпруги, и таланта си на творци, но не мълчат. Създават нови сюжети, собствен стил, своя територия, пространство на духа и време за спасение (Янева, с. 243-244).
Заключение
Непокорният, бохемът или жената, която не е безмълвна, не са бунтари по природа. Те стават такива под въздействие на външни събития, поставящи под въпрос ценностната им система. Да се съпротивляваш е реакция, а не завоевание. То предполага, че групата на съпротивляващите се разполага с по-малко сила от своя противник. Това са обикновени хора, които се опитват да разграничават престъплението от престъпника, отказват да мразят враговете, подкрепят жертвите, търсят и създават смисъл, като действат в публичното пространство, и тези техни действия почти винаги имат ефект. Упорито се отстоява онова, което се смята за истинно и справедливо, като нравствената добродетел се превръща в политически инструмент и ни облагородява. Не е необходимо всички да сме непокорни, бохеми или писатели, за да бъде обществото едно по-добро място, нужно е само да умеем да виждаме хората, които са такива.
Бележки:
(1) Мотивът в заглавието на статията е по книгата на Людмила Янева „Иран: Жените, които не мълчат“. В заглавието на статията има препратка и към книгата на Цветан Тодоров „Непокорни“. И двете книги са подробно цитирани в библиографията.
Библиография:
Атанасов, Стоян (2018), За непокорството вчера и днес в: Тодоров, Цв., Непокорни, Изток-Запад, С., с. 7-20.
Генова, Ива (2018), Мемоарите на пишещата машина, L’Europeo N 61, с. 76-82.
Димитров, Мартин (2017), Най-неочакваният бохем, когото познаваш, L’Europeo N 56, с. 38-47.
Драгостинова, Жанина (2017) Сладкият живот на въздържалите се, N 56, с. 90-98.
Коцев-Шошо, Димитър (2018), Следеният човек, L’Europeo N 61, с. 132-136.
Кьосева, Уляна (2017), Бохем е този, който създава еликсира, пипера на живота, Долап.бг, 19.03.2017.
Проданов, Юрий (2017), С балтон от паяжина, L’Europeo N 56, с. 76-80.
Симеонов, Драгомир (2017) Развлечението живот, N 56, с. 20-29.
Стоева, Цвета (2017), Безценната Пеги, L’Europeo N 56, с. 30-36.
Стоянович, Иван (2017), Бохемството задължава, N 56, с. 8-19.
Тодоров, Цветан (2017), Непокорни, Изток-Запад, С.
Янева, Людмила (2018), Иран: Жените, които не мълчат, Авангард Прима, С.
* Преподавател в УНСС, член на Редакционния съвет на списание "Геополитика"
