27
Чет, Юни
24 New Articles

Идеята за европейска армия в контекста на отношенията между Брюксел и Вашингтон

брой 1 2019
Typography

На 6 ноември 2018, по време на посещението си във Вердюн, по повод стогодишнината от края на Първата световна война, френският президент Еманюел Макрон заяви: “Гледам Европа и мисля, че тя е все по-фрагментирана. В момента в света има все повече тоталитарни сили, които се превъоръжават. Налице са атаки в киберпространството и намеси в нашия демократичен живот.

Ние трябва да се защитаваме от Китай, Русия и дори от САЩ. Няма да сме в състояние да защитим европейците, ако не вземем решение за създаването на истинска общоевропейска армия. Трябва да имаме Европа, която да е способна да се защитава, дори и това да не зависи от САЩ“.

Няколко дни по-късно Макрон е срещна в Париж с американския президент Доналд Тръмп. Преди срещата Тръмп квалифицира думите на френския си колега за необходимостта да бъде създадена европейска армия, която да защити ЕС от „Китай, Русия и дори САЩ” като „крайно оскърбителни”, посочвайки, че „преди да предприема подобна стъпка, Европа може би трябваше да даде своя по-справедлив принос за финансирането на НАТО, която се спонсорира в значителна степен от САЩ”. Американският посланик за ЕС Гордън Сонленд пък поиска обяснение от ЕС във връзка с намерението му да създаде европейска армия: "Това е много чувствителен въпрос за нас. Ние редовно убеждаваме редовия американски избирател, че САЩ, въпреки всичките си проблеми, всяка година харчат десетки милиарди долари за защитата на Европа от Русия и други неприятелски сили, макар че тези пари биха могли да отидат за покриване на вътрешните ни нужди". Според него, това решение ще усложни ситуацията, тъй като ЕС изглежда е решил, че ще може да се справи с външните заплахи с помощта на собствени въоръжени сили. В тази връзка, Сонленд посочи, че САЩ чуват от Европа "две диаметрално противоположни гледни точки": според едната, бъдещата армия ще се ангажира само с ограничени конфликти,  докато според другата, става дума за създаване на самостоятелна разузнавателна общност и пълноценна армия. "Надяваме се, че ако ЕС действително иска да постигне определена степен на автономност и отбранителни възможности, това ще бъде стриктно координирано с НАТО и като допълнение, а не като замяна на пакта" - заключава Сонленд.

На свой ред, в отговор на поредицата нападки на Тръмп в Туитър, Макрон заяви, че Франция и САЩ са дългосрочни съюзници, които трябва да се отнасят с уважение един към друг, но че Франция е съюзник, а не васал на САЩ. Според него: „Съединените щати са съюзникът, с когото поемаме всички рискове и с когото извършваме най-сложните операции. Всеки ден се борим с тероризма и в Сирия, и в Африка. Нашите войници ежедневно действат заедно. Но да си съюзник не означава да си васална страна. Ние не бива да зависим от тях".

В същото време обаче, по време на разговора с Тръмп, Макрон значително смекчи реториката си, отбелязвайки, „че не е честно сигурността на Европа да се гарантира единствено от САЩ... и тъкмо поради това смятам, че тя трябва да разполага с по-големи възможности и по-силна отбрана, за да сподели тази задача”. Тоест, той на практика се солидаризира с искането на Тръмп за повишаване на европейските разходи за отбрана в рамките на НАТО.

Тези твърдения на Макрон, накараха някои да предположат, че говорейки за европейски въоръжени сили, той ги разглежда по-скоро като допълнение към съществуващите структури на НАТО, с чиято помощ към алианса да бъдат привлечени и онези европейски страни членки, които не са част от него (Австрия, Финландия, Ирландия, Швеция, Кипър и Малта). Това би позволило – в пълно съответствие с претенциите на Тръмп – самостоятелно да бъде укрепена сигурността на Европа. Последввалите събития обаче показаха, че това не е точно така.

В интервю за CNN Макрон заяви: „Не искам европейските държави да увеличават бюджета си за отбрана само за да купуват повече оръжие от САЩ или от някой друг. Мисля, че ако наистина решим да увеличим своя бюджет, средствата трябва да отидат за създаване на автономен военен потенциал, т.е. за да се превърнем в наистина суверенна сила”. Според анализаторите, това е наистина знаково твърдение, защото по този начин френският президент си позволи да засегне „свещената крава” на американската външна политика, един от чиито най-важни приоритети е гарантирането на постоянни и мащабни поръчки за военно-промишления комплекс на САЩ.

Що се отнася до твърдението, че европейската армия ще защитава ЕС не само от Китай и Русия, но и от САЩ, то не бива да се възприема буквално, т.е. като инструмент за защита от евентуална американска военна агресия, каквато едва ли би могла да се случи някога. По-вероятно е проектът да се развие по следния сценарий. Първочално европейската армия действително ще бъде просто допълнение към НАТО. Постепенно обаче, ролята и на континента ще нараства и в резултат от това Северноатлантическият пакт ще се превърне в своеобразен център, координиращ действията на въоръжените сили на САЩ и армията на ЕС. В Париж и Берлин, както и в ЕС, като цяло, са съвършено наясно, че НАТО обслужва най-вече интересите на Америка, а не на Европа, и очевидно не са склонни до продължат да участват в тази игра, особено в момент, когато Тръмп напълно е загубил чувството си за мярка, стремейки се максимално да използва лидерските позиции на страната си в алианса.

В споменатото по-горе интервю за CNN Макрон казва следното: „Когато преди няколко седмици разбрах, че Тръмп е заявил намерение да изтегли страната си от изключително важния договор за въоръженията, подписан по време на ракетната криза в Европа през 80-те години на миналия век, се запитах, кой би станал първата жертва при подобно развитие? Европа и нейната сигурност”.

Тоест, ЕС не вижда необходимост да рискува, ангажирайки се с изключително опасните американски игри и тъкмо затова се стреми да се дистанцира от САЩ, най-вече във военно отношение. Още повече, че Ващингтон използва НАТО и за да упражнява икономически дикттат по отношение на Европа. Според Макрон: "Задачата ни е да не допуснем криза в Европа на фона на възхода на новия национализъм".

Еволюцията на идеята за европейската армия

Разбира се, идеята за европейска армия не е нова и френският президент съвсем не е първият, който я лансира. Чл.42 от Договора за ЕС предвижда съществена военна интеграция в рамките на Съюза. Дискусията за общи въоръжени сили се активизира през 2014, когато призив за създаване на обша армия на ЕС отправиха председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер и шефът на външнополитическата комисия в Бундестага Норберт Ретген. Според Юнкер, сдобивайки се със собствена армия, ЕС ще демонстрира на Русия, че „се отнася сериозно към отстояването на своите ценности”. Германският военен министър Урсула фон дер Лайен го подкрепи, подчертавайки, че в обозримо бъдеще ЕС ще се нуждае от собствена армия „на фона на зачестяващите кризи, от типа на украинската”.

През 2016 необходимостта да се пристъпи към създаването на обща европейска армия беше изтъкната и от унгарския премиер Виктор Орбан и чешкия му колега Бохуслав Соботка. Малко по-късно, на срещата на върха на ЕС през септември с.г. в Братислава, Германия и Франция официално представиха пакет от предложения за модернизация на европейската отбрана, предвиждащ създаването на общ център за управление, организиране на обмен на материално-технически ресурси, както и разполагане на обща система за спътниково наблюдение. Според редица анализатори, подготовката за създаването на обща армия на ЕС вече се разглежда в чисто практическа плоскост и въпросът е, кога този процес ще бъде окончателно „официализиран”. А повечето предположения са, че това ще се случи едва след като приключи интеграцията на военно-промишлените комплекси на двете водещи държави в ЕС.

Дискусията за евентуалното създаване на общоевропейска армия отново се активизира през втората половина на 2018, на фона на задълбочаващите се разногласия между Брюксел и Вашингтон по редица въпроси на глобалната политика и ултимативните искания на американския президент за увеличаване дела на европейските държави във финансирането на НАТО.

Идеята на Макрон беше подкрепена и от германския канцлер Меркел, която изрази мнение, че ЕС следва повече да разчита на собствените си сили и да престане да зависи от САЩ по отношение на защитата на своите интереси. Според нея, създаването на отделна армия на ЕС ще покаже на света, че "вече никога няма да има войни между европейските нации". При това обаче, Меркел специално подчерта, че тази армия няма да бъде противовес на НАТО, а по-скоро нейно допълнение. Впрочем, малко по-късно, ръководителят на европейската дипломация Федерика Могерини се опита да успокои страстите отвъд океана, заявявайки, че ЕС не се занимава с изграждането на европейска армия, защото е политически, а не военен съюз.

Истината е, че от гледната точка на САЩ, нито едно военно-политическо решение в Европа не бива да се взема без тяхно знание и одобрение. Което автоматично означава, че те смятат за недопустимо създаването на каквато и да било военно-политическа структура без американско участие. Тоест, по отношение на Европа Съединените щати следват негласна "Доктрина Монро".

Мъчителният процес на излизане на Великобритания от Съюза постави началото на трансформацията на „колективния Запад”, като от едната страна на този процес са САЩ и Великобритания, а от другата е ЕС, с очерталата се тенденция за превръщането му в своеобразна „френско-германска империя” (ако използваме терминологията на френския финансов министър Бруно Льо Мер). А икономическото структуриране на френско-германското ядро на Европа ще се осъществи и чрез интеграцията на военно-индустриалните комплекси на Германия и Франция, към които неизбежно ще се присъедини и индустрията на Северна Италия. В тази връзка ще напомня, че през лятото на 2016 френската държана компания Nexter Systems S.A. и германската компания Kraus-Maffei Wegmann GmbH & Co. KG (KMW) създадоха общ холдинг KNDS (станал по-известен като. „танковия Еърбъс”), произвеждащ бронетанкова техника и артилерийско въоръжение. Както е известно обаче, 49% от акциите на Kraus-Maffei са собственост на групата Siemens AG, в която миноритарни акционери с право да участват в избора на Съвета на директорите, са най-големите в света американски инвестиционни фондове The Vanguard Group и BlackRock. Което пък означава, че САЩ ще разполагат с директен достъп до всички иновационни решения на европейския „отбранителен суперхолдинг”.

След като, през септември 2017, Макрон обяви, че окончателно е одобрил сливането на най-голямата италианска военноморска компания Fincantieri с френската държавна корпорация Naval Group, се заговори за появата на „военноморски Еърбъс”. Година по-късно пък бяха предприети първите практически стъпки към това сливане. Както е известно, двете компании и преди си сътрудничеха при изграждането на спомагателни кораби за френския военноморски флот. През 2019 те ще представят план за модернизация на разрушителите от клас Horizon, включваща снабдяването им със системи за управление на бойните действия. 34% от акциите на Naval Group обаче са собственост на транснационалната корпорация Thales, миноритарни акционери в която (както и във Fincantieri) са споменатите по-горе американски фондове The Vanguard Group и BlackRock. Впрочем, те са миноритарни акционери и в създадения още през 1998 европейски авиокосмически холдинг European Aeronautic Defence and Space Airbus Group (EADS). Той възникна в резултат от сливането на германската компания Daimler-Benz Aerospace AG, френската Aérospatiale-Matra и испанската CASA (Construcciones Aeronáuticas SA). ЕADS е втората в света най-голяма авиокосмическа корпорация (след Boeing) и вторият най-голям производител на военна техника в Европа, след BAE Systems. Тоест, въпреки обидата на Тръмп от предложението на Макрон за създаване на европейска армия, истината е, че САЩ прнтежават достатъчно инструменти за контрол над нея – ако тя въобще се появи, разбира се.

За разлика от американския си колега, руският президент Путин се отнесе далеч по-спокойно към идеята за европейска армия, която да защитава ЕС, включително и от Русия, и дори публично я подкрепи. Вероятно, защото в Кремъл са наясно с разликата в подходите на двата „локомотива” на ЕС, включително по отношение на хипотетичната европейска армия. Така, ако Франция все още е склонна да демонстрира мускули на глобалната сцена – въпреки провалите си в последно време, включително в Либия и в Западна Африка, като цяло, Германия се стреми най-вече да контролира, да „дисциплинира” и да гарантира сигурността на самия Европейски съюз. Което пък означава, че „общата европейска армия”, дори ако наистина се появи, едва ли ще е по-способна да води реални бойни действия, отколкото днешната НАТО (като изключим „американския компонент” на пакта , разбира се). Тя обаче, със сигурност ще е по-слабо зависима от Вашингтон и това, само по себе си, е достатъчно за Кремъл. В тази връзка следва да напомня, че от чисто военно-политическа гледна точка, по-голямата самостоятелност на ЕС във военната сфера не променя кой знае какво за Русия. От друга страна, за Москва е важно да отчита всички сили и средства, които са концентрирани (и биха могли да бъдат използвани) срещу нея в Европа, без оглед чии точно са те  - на НАТО, на бъдещата европейска армия или на отделни национални държави. Просто, защото руските военни следва да се съобразяват не с декларираните намерения, а с реалния военен потенциал.

Европейска или френско-германска армия?

Очевидно е, че лансираната от Макрон идея не е чисто ситуативна и само негова, собствена. Сред доказателствата за това е, че тя беше подкрепена незабавно от германския канцлер Меркел. В речта си пред Европейския парламент в Страсбург от 13 ноември 2018 (в рамките на дебата за бъдещето на ЕС) тя заяви, че „старите ни съюзници поставят установените връзки под въпрос”, очевидно визирайки критиките на президента Тръмп към НАТО и заплахата му, че при определени условия САЩ биха могли да излязат от пакта.

„Следва да работим върху формулирането на визия за една истинска европейска армия” – подчерта Меркел, според която Европейският съюз следва да създаде собствен Съвет за сигурност, чиито „членове да работят на ротационен принцип и да приемат важните решения много по-бързо, отколкото сега”, а „Европа трябва да стане по-активна и дееспособна в сферата на външната политика”. Според мнозина, самият факт, че идеята за европейската армия се подкрепя от лидерите на двете водещи държави в ЕС, както и от председателя на Европейската комисия, говори за това, че тя съвсем не е толкова нереалистична, както вероятно се струва на някои.

Но свой ред, по време посещението си в Берлин на 18 ноември 2018, Макрон произнесе реч в Бундестага, в която акцентира върху значението френско-германското сътрудничество, като ключов фактор за противодействие на "глобалния хаос". Според него: "Ако не поемем отговорността за собствената си съдба, ще продължим да играем несамостоятелна роля в световната политика". Доколко реалистична обаче е идеята на Макрон за създаването на европейска армия, още повече, че тя не се подкрепя от всички членове на ЕС? Австрия например се обяви против нея, тъй като тя противоречи на конституцията и, а холандският премиер Марк Рюте отбеляза, че Париж и Берлин "прекалено избързват", подчертавайки, че без НАТО ще е много трудно да се гарантира сигурността на Европа.

Разбира се, нито Макрон, нито Меркел твърдят, че проектът за европейска армия е насочен против НАТО, макар мнозина да смятат, че това е точно така. Симптоматично е също, че именно Париж съживи тази идея, предвид факта, че Франция се върна във военната организация на НАТО едва през 2009. Макрон очевидно се опитва да съхрани популярността си на ниво ЕС, тъй като протестите в собствената му страна буквално сринаха вътрешнополитическия му рейтенг.

По принцип, френският президент е прав, че един силен ЕС - особено ако разполага и със собствена армия - би могъл да се нареди сред факторите за предотвратяване на "хаоса в света". Възниква обаче въпросът, каква обединена Европа визира френският президент? Дали такава, която е готова да прекрати симбиозата между ЕС и САЩ? Едва ли, защото нито Франция, нито Германия демонстрират склонност за практически стъпки в тази посока. В такъв, случай, какво ново предлага Макрон?

За да подкрепят идеята за европейска армия, европейците би следвало да са наясно, каква е нейната истинска цел? Дали, това е намаляване на зависимостта на ЕС от САЩ и укрепване на суверенитета и стабилността на Съюза? Или просто става дума за поредна ескалация на милитаризацията извън рамките на вече съществуващата инфраструктура на НАТО, чиято цел е сблъсъкът с "новите врагове" на Европа, в лицето на Русия и Китай? Защото европейците със сигурност биха подкрепили стабилността на ЕС, но едва ли ще са във възторг от поредното дрънкане на оръжие, да не говорим пък от перспективата, Европа да се превърне някой ден в бойно поле между Запада и руско-китайския алианс.

Впрочем, какво има предвид френският президент и когато говори за "съгласувана външна политика"? Дали става дума за наистина миролюбива външна политика на "новия ЕС", насочена към приключването на трагичните по своите последици войни в Сирия, Йемен и други региони на света, или за своеобразна "евроимперия", която - подобно на САЩ – ще се опитва да прокарва със сила "демокрацията и европейските ценности"? И, дали проектът за нова европейска армия няма да се окаже просто инструмент за налагане волята на френско-германската ос над останалите страни членки на ЕС?

Ако Макрон и Меркел (или пък техните наследници) не съумеят или не поискат да дефинират достатъчно ясно визията си за европейската бъдеще, включително в сферата на отбраната, и да убедят останалите, че тя действително е в интерес на всички европейци, техните гръмки идеи и планове ще се окажат контрапродуктивни. И само ще ускорят онези процеси, които наблюдаваме от известно време насам - отслабването на европейската единство, възходът на национализма, затварянето на границите и нарастващото желание на европейските държави (особено от Източна и Южна Европа) сами да определят поведението си.

Между другото, погледната в по-широк план, евентуалната дезинтеграция на обединена Европа, няма да навреди особено на позициите на атлантическата идеология,  особено при положение, че тя се прокарва от хора като съветника по национална сигурност на Тръмп Джон Болтън например. Истината е, че тази дезинтеграция само ще укрепи атлантизма и ще усили американското влияние върху малките държави от Стария континент (както, впрочем, и върху по-големите) напук на всички твърдения за мнимия "изолационизъм" на американския президент. В тази връзка, вероятно следва да се замислим и за реалните геополитически цели, които преследва проектът на бившия стратег на Тръмп Стив Банън за "разпадането на ЕС", чрез вкарването на "критична" маса от националистически, популистки и евроскептични депутати в Европейския парламент след изборите през 2019.

И обратното, в идеалния случай, обединена Европа би могла да се превърне в реален, при това "позитивен" глобален играч, способен да проектира влиянието си и на изток, и на запад, и на юг. Тя дори може да се превърне в централна сила, т.е. в своеобразен икономически, дипломатически и културен "възел" между САЩ, Русия, Китай, Индия, Африка, Турция, Иран и т.н. Една такава Европа със сигурност ще бъде наясно както със своето място, така и с ролята си в новия многополюсен свят. В една такава Европа, Макрон няма да може да използва хипотетичната европейска армия някъде в Африка, за да защитава там френските неоколониални интереси. Подобна обединена Европа със сигурност няма да е склонна и да се забърква в организирането на всевъзможни "цветни революции", от типа на "Арабската пролет", например, водещи до стотици хиляди жертви, огромни разрушения и мигрантски вълни към Стария континент. За съжаление, вероятността Макрон и Меркел да работят за такава Европа и такава европейска армия, е изключително малка. Големият проблем в случая е отчайващият дефицит на качествени "проевропейски играчи". Защото Макрон и Меркел очевидно не са такива и техният проект не визира създаването на обединена Европа на равноправните национални държави, а по-скоро на своеобразен френско-германски „Четвърти Райх". Впрочем, възможността да го реализират на практика (включително и онзи негов, аспект касаещ "европейската армия") напоследък силно намаля, включително заради огромното недоверие към провежданата от тях политика в самите Франция и Германия.

Проблемите пред създаването на европейска армия

Логиката изисква, бъдещата армия на ЕС да бъде подчинена на висшия ръководител на Съюза, т.е. на председателя на Европейския съвет. В момента това е Доналд Туск, но проблемът е, че той не разполага с никакви военни пълномощия. Тоест, ако ЕС действително създаде своя армия, ще му се наложи да формулира съвършено нов регламент, тъй като досега не е бил военна организация. Впрочем, някои анализатори не изключват, че ако идеята за обща армия на Съюза все пак се реализира на практика, тя може да бъде оглавена от ... Ангела Меркел. Говори се, че сегашният германски канцлер има определени амбиции към поста на Туск, чиито мандат изтича след по-малко от година.

Смята се, че освен Франция и Германия, интерес към създаването на европейска армия могат да проявят и други държави от ЕС - например тези, които не са членове на НАТО, т.е. Швеция, Финландия, Ирландия, Кипър, Малта и Австрия. Както споменах, Виена вече изрази отрицателното си отношения към тази идея, като несъвместима с австрийския неутралитет. Други от изброените по-горе държави обаче изглеждат склонни да се разделят с неутралния си статут. Със сигурност срещу нея ще се обявят Полша, балтийските постъветски държави, Румъния, Хърватия, както и проамерикански настроените Холандия и Дания. Възможно е към тях да се присъедини и България. Освен това, би било логично командването на подобна армия да се осъществява от представител на държава, която не е член на НАТО, защото това би направило евроармията наистина независима.

Що се отнася до възможността тази армия да бъде създадена в "пълно сътласие с НАТО", както иска Меркел, това по принцип е постижимо, но само ако бъдат ясно разграничени зоните на отговорност на двете армии. Истината обаче е, че днес много по-вероятно изглежда Швеция и Финландия да влязат в НАТО, отколкото да бъде създадена армия на ЕС.

Въпреки това, идеята за създаването на европейска армия беше възприета в САЩ като заплаха за американската хегемония на континента. Всъщност, във Вашингтон не се притесняват толкова от самата идея (тъй като там не вярват, че тя може да бъде реализирана на практика в обозримо бъдеще), колкото от развитието на дискусията по тази тема. В период, когато - според американските стратези - Западът би следвало да демонстрира единство в противопоставянето на Русия и Китай, подобни разговори забиват клин в отношенията между западните съюзници. И тъй като във Вашингтон са наясно, че ако не могат да предотвратят нещо, е по-добре да го оглавят, те очевидно ще се опитат да следват подобна стратегия, поне ако се съди по думите на посланика им за ЕС Гордън Сонленд. За да си спестят поредната конфронтация с Брюксел, във Вашингтон изглежда са решили да се опитат да тласнат процеса в друга посока. Тоест, т.нар. "европейска армия" вероятно ще бъде създадена като част от НАТО, макар че засега е трудно да си представим, как точно би могло да стане това. Възможно е Ващингтон да склони да допусне създаването на специализирано, чисто европейско ниво на командване в рамките на пакта, включващо само офицери и генерали от европейските държави. При това ще се създаде видимост, че военните поделения от съответните страни са на тяхно подчинение. Впрочем, възможни са и други варианти. Едно обаче е сигурно: американските генерали ще си запазят общото ръководство и правото да вземат окончателните решение. Вашингтон просто няма как да приеме по-голяма военна "автономия" на европейците.

В същото време в САЩ са съвършено наясно, че ЕС много трудно ще създаде собствена армия, включително по чисто финансови причини. В момента повечето европейски членове на НАТО не покриват изискването да отделят 2% от своя БВП в бюджета на алианса. А за създаването на пълноценна армия ще им се наложи да отделят много повече. И тъкмо поради това във Вашингтон решиха да не пречат на дискусиите по този въпрос, а просто да ги насочат в изгодно за тях русло. За САЩ най-важното е, че европейците демонстрират готовност да харчат повече за въоръжение, защото са убедени, че в крайна сметка ще могат да направят така, че тези допълнителни средства да отидат за издръжката на НАТО. Тоест, дори ако бъде създадена, "европейската армия" няма да замени алианса, а ще представлява негов специфичен компонент, предназначен да действа само на територията на Стария континент. Това означава, че тя няма да се използва за осъществяване - съвместно със САЩ - на експанзия в други региона ни света, например в Близкия Изток, а ще бъде ангажирана изключително с проблемите на европейската отбрана.

Въпреки това, политиката на Тръмп дава известен шанс на Европа да стане по-самостоятелна във военно-политическо отношение. Тоест, възможност за се сдобие с реална военна сила и реални лостове за управление на военните формирования. Това пък би и позволило да постави въпроса за преразглеждане на представителството във военното командване на НАТО. Както е известно, Военният комитет и командването на Обединените въоръжени сили на пакта в Европа традиционно се намират в ръцете на американците. Сега европейците могат поставят въпроса за ротацията на представителите на различни страни членки на алианса на тези ключови длъжности. На пръв поглед, това са малки промени, но на практика те са твърде съществени от гледна точка на оперативното управление на въоръжените сили на НАТО. При всички случаи обаче, хипотетичната бъдеща армия на ЕС ще представлява европейска структура, вътре в алианса, т.е. не може и дума да става за разделяне на военната инфраструктура.

Но дори и в рамките на този сценарий, Съюзът ще разшири възможностите си в сферата на отбраната. В чисто политически план, европейците вече ше могат да решават някои от вътрешните въпроси на ЕС, без да се съобразяват със САЩ. Ще припомня, че по време на юговойните например, практически всички ключови решения по този въпрос се вземаха от Вашингтон. Впрочем, когато избухна кризата с т.нар. "бежанци", дори и този чисто европейски проблем, трябваше да бъде решаван със съгласието на Америка и с ангажирането на силите на НАТО. Занапред обаче, ЕС би искал сам да решава подобни въпроси и политиката на Тръмп му дава такава възможност.

Опитът от миналото и съществуващите структури

Впрочем, тук е мястото да напомня, че през 1948-2011 в Европа съществуваще т.нар. Западноевропейски съюз (ЗЕС), в чиито рамки сътрудничеството в сферата на отбраната и сигурността се осъществяваше без участието на САЩ. Разбира се, ЗЕС беше по-скоро виртуален проект, съществуващ само на хартия. Показателно е обаче, че тази организация се активизираше винаги, когато между европейците и американците бяха налице разногласия по военните въпроси. В този смисъл, подкрепата на Юнкер за създаването на европейска армия доста напомна предишната европейска политика на оказване на натиск върху САЩ. От друга страна, в рамките на ЕС, функционира и военен комитет на Съюза (EUMC), само че и той - както някога ЗЕС - се занимава с маловажни въпроси, като оказване на хуманитарна помощ или осъществяване на мониторинг в конфликтни зони. Все пак, чисто теоретично, ЕС разполага с потенциал за да трансформира EUMC в реална военна структура, подобна на НАТО. Както вече споменах обаче, създаването на европейска армия няма да е никак просто. За целта са необходими не само много пари, но и съгласието на всички страни членки.  А напоследък в ЕС нарастват центробежните настроения, да не говорим, че ако Великобритания наистина напусне Съюза, европейските ресурси за военно строителство силно ще намалеят. Просто защото тази страна беше не само икономически донор, но разполагаше и с много сериозен военен потенциал. Без нея, в ЕС остават само две държави, способни да произвеждат съвременни въоръжения - Германия и Франция, което може да се превърне в ябълка на раздора за членовете на Съюза. Просто защото, ако само тези две държави получават военните поръчки, останалите ще трябва да плащат за това. А подобно разпределение на функциите никак няма да им хареса. Тоест, те ще поискат преразпределяне на ползите и разходите, само че на практика това ще се окаже изключително сложно. Което също е в подкрепа на тезата, че идеята на Макрон, макар и подкрепена от Меркел и Юнкер, едва ли ще бъде реализирана в близко бъдеще. Особено пък от мудния апарат на брюкселските "еврократи".

Има още един важен момент. Идеята за европейската армия очевидно няма да бъде подкрепена от консервативните сили в Европа. Например от водача на Френския Национален сбор Марин Льо Пен, чиито шансове да стане следващия президент на страната силно нараснаха на фона на протестите на т.нар. "жълти жилетки" и тотално сринатия политически рейтинг на Еманюел Макрон. Впрочем, според известния швейцарски геополитик и икономист Петер Кьониг, макар че вълната от бунтове, залели Франция в края на 2018, са породени от съвсем обективни причини, те може би са били използвани от определени сили (както вътре във Франция, така и извън нея) "за да поставят на мястото му президента Макрон, оказал се първия френски политик от времето на Шарл Дьо Гол насам, дръзнал за повдигне въпроси за създаването на собствена европейска армия". Разбира се, подобни твърдения силно напомнят популярните конспиративни теории, но не бива да бъдат игнорирани.

В същото време, шансовете на Меркел да изкара до край мандата си като канцлер (официално той изтича през 2021) изглеждат все по-съмнителни, въпреки че на последния конгрес на ХДС през декември 2018 победи нейното протеже Анегрет Крамп-Каренбауер. Тоест, съдбата на сегашния космополитен европейски елит, който говори за "европейска супердържава" и за обща армия на ЕС, изглежда все по-неясна. А, ако принадлежащите към него наистина бъдат пренудени да напуснат политическата сцена, съществува съвсем реална възможност заедно с тях да бъде погребана и идеята за европейската армия.

 

*Национален консервативен форум