Бумерангът на мигрантската криза

Както е известно, въпреки дълбоките разногласия между отделните страни членки относно механизмите за решаването на този проблем, Съюзът в крайна сметка успя да формулира общ заключителен документ. Както доста точно се изрази по този повод премиерът н Люксембург Ксавие Бетел: "постигнахме сделка относно миграцията". Разбира се, детайлите по сделката вероятно ще продължат да се договарят поне до края на 2018, ако не и след това. Какво все пак, включва тя?

На първо място, отказ от практиката на принудителна релокация на имигрантите. Тоест, държавите, които не искат да приемат имигранти, могат да докажат "европейската си солидарност" и с финансови вноски. Което естествено ще се отрази негативно на бюджетите им, но пък ще им позволи да избегнат притока на неподдаващи се на интеграция чужденци. Именно със съзнанието, че приемат по-малкото зло, Унгария и Полша в крайна сметка склониха да подкрепят "миграционната сделка".

На второ място, пребиваващите в Европа мигранти няма да могат самостоятелно да избират в коя държава да живеят.

На трето място, беше взето решение за по-активна подкрепа на Европейската агенция за гранична и брегова охрана Frontex.

На четвърно място, беше постигнато съгласие за създаване на центрове за дислоциране на мигрантите извън ЕС. Става дума за лагери за първично разполагане на бежанци в Северна Африка (или в някои европейски държави извън Съюза, които са склонни да ги допуснат), откъдето част от тях ще разпределят в изразилите доброволно готовността си да ги приемат страни членки на ЕС.
На пето място, беше потвърден ангажиментът да бъде финансиран Доверителният фонд на ЕС за Африка, с цел да бъдат подпомогнати африканските държави, които генерират най-много имигранти. В тази връзка председателят на Европейския съвет Доналд Туск съобщи, че на фонда допълнително ще бъдат отпуснати 500 млн. евро.

Освен това, беше обсъден въпросът за т.нар. вторична миграция (т.е. за бежанците, влезли през една страна членка на ЕС, които след известно време искат убежище в друга). В заключителния документ се подчертава и необходимостта от финансова подкрепа за страните членки на ЕС по външните граници на Съюза (каквато е и България), както и предоставяне на необходимата помощ на полицията и експертите по проблемите на бежанците. Посочва се, че страните членки "следва да предприемат всички необходими вътрешни законодателни и административни мерки, за да ограничат подобно движение, а също да си сътрудничат тясно по този въпрос".

След приключването на срещата, германският канцлер Меркел констатира, че резултатите от преговорите са "добра новина", макар че според нея "тепърва предстои да се направи още много за да се изгладят противоречията в позиците на отделните страни членки".

Истината обаче е, че последната среща на върха на ЕС се оказа пълен провал на привържениците на мултикултурализма, каквато впрочем е и самата Меркел. Както е известно, малко преди нея в собствената и Германия избухна остър спор, вътре в управляващата коалиция, относно миграционната политика. Той беше иницииран от поредица изявления и последвалия ултиматум на външния министър Хорст Зеехофер (настояващ в Германия да не се допускат мигранти, които преди това са регистрирани в друга страна членка на ЕС).

Всъщност, въпреки очакванията, основният играч на срещата в Брюксел не беше Германия, а по-скоро Италия - една от основните държави, през които мигрантите проникват в ЕС по т.нар. Средиземноморски маршрут. Именно тя блокира повечето предложения на оста Берлин-Париж за решаване на мигрантския проблем. В навечерието на Срещата на върха на ЕС италианският премиер Джузепе Конте представи предложението си за "Европейска многопластова стратегия за миграцията", като сред основните искания на Рим беше преразглеждането на Дъблинското споразумение, според което отговорността за приемането на мигрантите се възлага на първата страна от Съюза, в която те са влезли. Освен това, италианската страна предложи въвеждане на национални квоти и за икономическите мигранти, като всяка държава се съгласи да приеме такива хора от граничните държави като Италия, Гърция и Испания, откъдето те най-често влизат в Европа. След като в крайна сметка италианската позиция беше взета предвид от останалите, вицепремиерът Матео Салвини гордо обяви, че страната му е излялза от политическата изолация, отбелязвайки, че резултатите от преговорите са показали, че Италия постепенно си връща статута на основен играч в рамките на ЕС. Разбира се, Рим не беше сам в борбата си против задълбочаването на мигрантския проблем в Европа, тъй като желанията му съвпадат с последователните декларации по въпроса на Варшава и Будапеща.

Така, полският премиер Матеуш Моравецки, акцентира най-вече върху отказа от практиката на принудителна релокация на мигрантите. Впрочем, малко преди това, унгарският му колега Виктор Орбан дори беше похвален от Ангела Меркел като положителен пример за борба с нелегалната имиграция, като канцлерът (макар и "през зъби") призна, че унгарските мерки за укрепване на границите защитават и Германия.

Държавите, настояващи за ограничаване на бежанския поток към Европа са много, като освен т.нар. Вишеградска четворка, сред тях са България, Холандия, Дания и др. За целта, на срещата в Брюксел беше решено отново да бъде ангажирана Турция, която ще получи втория транш от средствата, предназначени за финансирането на миграционната и сделка с ЕС. В същото време, Брюксел призова Анкара да вземе мерки за съкрашаване броя на мигрантите, проникващи в Европа по Източносредиземноморския маршрут. Както е известно, преди това, Съюзът поставяше пред Турция редица условия за отпускането на въпросните средства, но на фона на кризата "еврократите" бяха принудени да смекчат претенциите си. Тоест, макар да изглежда, парадоксално, режимът на Ердоган се оказа сред големите печеливши от срещата в Брюксел по мигрантския проблем.

На свой ред, на срещата на върха на ЕС британския премиер Тереза Мей се задоволи да отбележи, че мигрантите много рискуват, осъществявайки "подобни опасни преходи" и "доверявайки се на трафикантите на хора". Президентът на Франция Макрон пък заяви, че постигнатото на срещата споразумение "ще позволи по-добре да защитим границите си и да втвърдим правилата за приемане на бежанци". Което едва ли е изненадващо на фона на статистическите данни за броя на мигрантите във Франции, който вече е толкова голям, че според някои само в рамките на следващите едно-две поколения повечето жители на страната вече няма да са от френски произход. Доста различна беше реакцията на новия испански премиер - социалистът Педро Санчес, който между другото се появи в Брюксел непосредствено след срещата си с Джордж Сорос. Той разкритикува приетото на срещата споразумение, посочвайки, че "то далеч не е най-доброто, което бихме могли да постигнем". Тук е мястото да посоча, че Гърция (очевидно разчитайки на облекчения във връзка с гигантския и дълг) и Испания се съгласиха да приемат обратно бежанците, задържани от немските власти по границата между Германия и Австрия. Впрочем, в момента Испания е сред европейските държави, които приемат най-много мигранти (между другото, в началото на август 2018, италианският външен министър Салвини обвини Мадрид, че "подкрепя безконтролната миграция"). На свой ред, Германия обеща да съдейства за събирането на семействата на мигрантите, намиращи се в Гърция и Испания.

След края на срещата, последваха и първите стъпки в посока към реализиране на постигната "миграционна сделка". Така, в писмо до испанския премиер Санчес от 1 август 2018 председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер обеща, че ЕС ще отдели още 55 млн. евро, които ще бъдат дадени на Мароко и Тунис за подпомагане на мигрантите от Близкия Изток и Африка, които пресичат границите на двете държави на път за Европа. Срещу това те трябва да поемат ангажимента да не допуснат мигрантите да продължат към Стария континент. Освен това, плановете са там постепенно да бъдат връщани и част от "бежанците", които в момента се намират в Европа. Буквално същия ден Фpенският парламент окончателно одобри проектозакона за предоставяне на убежище и за имиграцията, С него се съкращават сроковете за депозиране и разглеждане на молбите за предоставяне на убежище - от 90 на 60 дни, а самите молби ще се обработват не в рамките на 11 месеца, както е сега, а само на 6. Освен това, при отказ, имигрантите ще имат по-малко време да го обжалват, а пък срокът за задържане на онези, които следва да бъдат експулсирани от страната, се повишава до 90 дни. Очевидно Макрон и назначеното от него центристко правителство се ориентират към по-твърда линия по отношение на т.нар. "икономически мигранти", които нямат основание да претендират за убежище в страната. Френският вътрешен министър Жерар Колон аргументира втвърдяването на миграционното законодателство с рязко нарасналия брой на молбите за получаване на бежансти статут, които през миналата 2017 са били със 100 хиляди повече, отколкото през 2016.

Пълзящата "африканизация" на Европа

Както заяви на последната среща на върха на Еропейския съюз в Брюксел Ангела Меркел "В Европа има много проблеми, но този свързан с миграцията може да реши съдбата на ЕС". Всъщност, т.нар. "бежански проблем" не само заплашва да стимулира разпадането на Съюза, но и застрашава съществуването на самата европейска цивилизация, тъй като коренните европейци постепенно могат да се превърнат в малцинство на Стария континент за сметка на мигрантите от Близкия Изток и Африка, при това африканците ще бъдат многократно повече от останалите.

Както се посочва в коментар на Тагешпигел, "В Германия е само въпрос на време, жителите на големите градове с "миграционно минало" да се превърнат в доминиращо мнозинство. Така, още през 2017 51,2% от гражданите на Франкфурт или не са родени в Германия, или пък имат родители-мигранти. Същото съвсем скоро ще важи и за Аугсбурт и Щутгарт. Впрочем, както съобщи наскоро Федералната статистическа служба (Destatis), всеки четвърти гражданин на Германия има "миграционно минало".

Въпреки това, участниците в срещата в Брюксел така и не съумяха да намерят изход от създалата се ситуация. Истината е, че заключителното споразумение, обявено за "компромисна сделка за бежанците", е просто фикция, която трябваше да прикрие изключително дълбоките разногласия между страните членки на ЕС относно механизмите, с чиято помощ следва да се решава проблема с продължаващите да пристигат в Европа имигранти, а също очевидната липса на ясна представа, какво следва да е решението на този проблем.

Вместо това, за изход от задънената улица, който уж се приема от всички страни членки, беше представено решението за създаването на центрове за филтрация на мигрантите, разположени извън границите на ЕС, като в тях уж ще бъдат изпращани всички спасени в Средиземно море "бежанци", както и онези, които сами се доберат до тях. Освен това, беше взето решение отделните членки на Съюза сами да определят, колко мигранти могат да приемат. Твърди се, че подобно решение удовлетворява поне частично Италия, която в момента носи основното бреме по приемането на мигрантите от Африка. На практика обаче, то удовлетворява най-вече държавите от т.нар. Вишеградска четворка (Унгария, Чехия, Словакия и Полша), както и Австрия, които не възнамеряват да приемат никакви мигранти.

Истината е, че в момента Европа е разделена на два лагера. От едната страна е глобалисткият либерален елит, в лицето на т.нар. "еврократи", както и близките до тях ключови европейски политици като френския президент Макрон, германския канцлер Меркел, испанския премиер Санчес и редица други. Плановете на този елит бяха изразени достатъчно ясно преди време от европейския комисар по въпросите на миграцията, вътрешните работи и гражданството Димитрис Аврамопулос пред американските медии. Тогава той, в частност, призова "да се гледа положително на имиграцията в Европа, като нова реалност в съвременния свят". Впрочем, още през 2017 Аврамопулос твърдеше, че Европа "се нуждае от милиони мигранти от Африка", както и, че ЕС планира да открие свои "офиси" във всички страни от Южното Средиземноморие и Западна Африка за да организира "вноса" на имигранти в Европа. Много е възможно, в крайна сметка да се окаже, че въпросните "офиси" и "филтрационните центрове", за които се говори в заключителния документ от последната среща на върха на ЕС, са едно и също нещо. Ако това наистина е така, следва да приемем и, че на въпросната среща т.нар. "еврократи" успешно са прокарали и наложили отдавна съзрялото в техните среди решение за "контролиран внос" на имигранти в Европа.
От друга страна, на либералния европейски елит се противопоставят онези, които свързаните с въпросния елит медии упорито наричат "популисти", очевидно влагайки в това понятие негативен смисъл. На практика обаче, "популистите" защитават както собствените си страни, така и Европа, като цяло, от "подмяната на коренното население", от чуждата култура и от натрапваната от либералите доктрина за "разнообразите и смесването" на културите, расите, религиите и половете. Те се обявяват за съхраняване на традиционните ценности и националните граници. Сред тях са такива държавници като унгарския премиер Виктор Орбан или федералния канцлер на Австрия Себастиян Курц. А също политически лидери, като германския вътрешен министър и председател на баварския Християнсоциален съюз Хорст Зеехофер (който буквално срина със земята решенията на последната среща на ЕС в Брюксел за противодействие на нелегалната имиграция), водачът на френския Национален фронт Марин Льо Пен или основателят и лидер на холандската Народна партия за свобода и демокрация Геерт Вилдерс. Между другото, основното разминаваме между Зеехофер и канцлера Меркел, породило толкова сътресения в управляващата в Германия "голяма коалиция", касае именно ключовия въпрос за необходимостта нелегалната имиграцията не просто да бъде "контролирана", а да бъде напълно преустановена.

Ясно е обаче, че на последната среща на върха на ЕС, привържениците на "традиционната Европа" по-скоро загубиха. И сега предстои да видим, как точно ще бъдат създадени и ще функционират т.нар. "филтрационни центрове" в Северна Африка. Защото, на практика, самото съществуване на подобни центрове е своеобразна покана за всички желаещи африканци да се преселят в Европа.

А желаещите със сигурност ще бъдат изключително много. Експертите прогнозират, че масовото преселение в Европа на т.нар. "бежанци" от Близкия Изток, чиято върхова точка беше достигната през 2014-2016, е по-скоро скромна прелюдия към наистина гигантското предстоящо "преселение на народите" от Африка в Европа. Още през следващите години европейският континент може да бъде залят от нова миграционна вълна, при това десетократно по-голяма, от близкоизточната. Очаква се, че тази африканска миграционна вълна ще бъде генерирана предимно от региона на Сахел (Нигер, Мавритания, Чад, Мали, Буркина Фасо и др.) в резултат от изключително високата раждаемост, в комбинация с ширещия се там хроничен глад.

Както заяви по този повод пред британския "Гардиан" изпълнителният директор на Световната програма за изхранване на ООН Дейвид Бизли: "Искам да предупредя европейците - ако мислите, че имате проблем, породен от дестабилизацията и конфликтите в държава като Сирия с 20-милионно население, което доведе до мигрантски поток, почакайте да видите, какво ще се случи, когато още повече бъде дестабилизиран регионът на Сахел с население от 500 милиона души. Крайно време е европейската и международната общност да се събудят". Освен това Бизли напомня че на територията на Сахел действат редица екстремистки групировки, свързани с Ал Кайда и Боко Харам, които целенасочено внедряват свои бойци в потоците бежанци и мигранти за да провокират хаос и терор в Европа. Тук е мястото да напомня, че само в Нигерия се очаква населението да нарасне от сегашните 182 млн. души, до 752 млн., в края на ХХІ век. Впрочем, същата е тенденцията и в съседните и африкански държави. Според прогнози на ООН, през следващите 30 години населението на Черния континент ще се удвои, достигайки 2,5 млрд. души, голяма част от които ще се стреми да попадне в Европа (през 2100 населението на Африка вероятно ще скочи на 4,4 млрд.). Как ЕС ще може да сдържа подобна лавина от имигранти от Африка (а да не забравяме, че и имигрантският поток от Близкия Изток със сигурност няма да секне), при това с внедрените сред тях стотици или дори хиляди екстремисти? И дали при подобно развитие филтрационните лагери в Северна Африка ще се окажат полезни?

Както е известно, през декември 2017, под егидата на Париж, беше създадена групата G-5, включваща пет държави от зоната на Сахел (Мали, Нигер, Буркина Фасо, Мавритания и Чад), чиято основна цел е борбата срещу ислямския тероризъм. Под френско ръководство и с щедрото финансиране на Саудитска Арабия и ОАЕ, G-5 вече създаде 4-хиляден военен контингент. Въпросът обаче е, какво може да направи той, както и филтрационните центрове на ЕС в Северна Африка срещу очертаващата се имигрантска лавина от десетки милиони отчаяни и готови на всичко хора?

Дали Европа действително ще съумее да постави под контрол подобна гигантска вълна? От отговора на този въпрос действително зависи бъдещето на Стария континент. За съжаление обаче, общото впечатление е, че подобна задача всъщност не се поставя, а вместо това се предприемат действия, прикриващи продължаващата реализация на доктринално обусловените задачи на глобалисткия либерален елит за "разнообразяването" и "смесването" на европейското население. Остава да видим, дали в тази битка действително ще надделеят фанатизираните ултралиберални доктринери, към които принадлежи и по-голямата част от сегашния западноевропейски елит, или пък това ще сторят привържениците на традиционната Европа, въпреки малките шансове, които им дават повечето анализатори.

Кой стои зад масовата миграция от Африка

И така, докато през периода 2013-2016 основната част от мигрантския поток към Европа се формираше от мигранти от Близкия и Средния Изток (и най-вече от Сирия, Ирак и Афганистан), през последните две години в него отново доминират мигрантите от Черния континент (и най-вече от Западна Африка и зоната на Сахел). Въпреки че миграционният процес от Африка към Европа продължава вече доста десетилетия (а през последните две е особено интензивен), международните структури, както и правозащитните организации не предприемат сериозни конкретни стъпки за разрешаване на тази ненормална ситуация, която поражда тежки проблеми за обикновените коренни европейци. Нещо повече, по правило всички опити за спиране на бежанския поток, предприемани едностранно от отделни европейски държави, се сблъскват със съпротивата на брюкселския "елит". Последната среща на върха на ЕС, провела се в края на юни 2018 отново демонстрира липсата на ясни идеи по миграционния въпрос, а желаещи да приемат мигрантите от Африка така и не се появиха.

В същото време, големите европейски медии, почти не коментират едно от измеренията на нелегалната имиграция от Африка, а именно, че от доста време насам тя се е превърнала в твърде изгоден бизнес. Впрочем, те мълчат и за това, който точно е свързан с този бизнес по прехвърлянето на нелегални мигранти към бреговете на Италия, Гърция и Испания. А също и, как африканците могат да си позволят да плащат за прехвърлянето си през Средиземно море между 800 и 1500 евро на човек. Откъде биха могли да разполагат с подобни средства, хора, бягащи от войните и от глада, при положение, че в повечето държави от Черния континент БВП на глава от населението е под 300 евро годишно?

През последния почти четвърт век на постоянен приток на мигранти от Африка (немалко от които намериха смъртта си във водите на Средиземно море) към бреговете на Италия, нито един от отговорните за решаването на този проблем чиновници от централата на ЕС така и не можа да даде ясен отговор на простичния въпрос, как нито един от организаторите на криминалния бизнес с трафика на мигранти все още не е изправен пред съда.

Истината е, че първоначално самите италиански власти предпочитаха да гледат през пръсти на нелегалната имиграция, тъй като притокът на работна ръка позволяваше да бъде понижено (легално или не) нивото на заплащане, което пък беше изгодно на местните производители. Впрочем, някои и днес се опитват да защитават тази тенденция, въпреки пълната и несъстоятелност. Така, в едно скорошно свое изказване пред депутатите в италианския Парламент, президентът на Института за социално осигуряване (INPS) Тито Боери заяви, че без нови имигранти, в бъдеще много трудно ще могат да бъдат гарантирани пенсиите, тъй като младите италианци продължават да напускат страната.

Тоест, очертава се наистина абсурдна ситуация: младите дипломирани специалисти са пронудени да си търсят работа в чужбина, а вместо тях се предлага да се "внася" евтина работна ръка, която уж ще тласне напред националната икономика. Всъщност, истината е, че спадът на производството в Италия, както и паралелно развиващият се процес на обща деградация на обществото и обедняване на населението, са тясно свързани именно с притока на неквалифицирани работници. В южните области на страната например, много африкански имигранти са наети да берат плодове и зеленчуци в условия близки, до "робските" (впрочем в подобни условия работят и немалко нелегални имигранти от България и Румъния, при това не само от ромската общност), като негативните последици от това за местното общество от морална гледна точка многократно надхвърлят и без това слабата икономическа изгода.

Както е известно, проблемите на Черния континент са мнобройни и разнообразни. Сред тях са и постоянните въоръжени конфликти, и ужасяващата бедност, и епидемиите, а също неграмотността, безработицата, липсата на ефективна здравна система, сушата, гладът, недостигът на питейна вода... Във войните, които постоянно избухват в една или друга точка на Африка (не без намесата на западните държави), се сражават и непълнолетни, които непрекъснато стават свидетели или преки участници в проявите на кърваво насилие, отразяващо се пагубно върху психиката им. Между другото, детският труд масово се използва от такива известни компании «Philip Morris», «Victoria's Secret», «Apple», «Nokia», разчитащи на африканските суровини за собственото си производство. Макар и да са богати на всевъзможни природни ресурси, държавите от континента страдат от перманентна бедност, включително заради заробващите условия и заемите, натрапени им от развитите западни държави, контролиращи техните огромни дългове.

Карта на зоните на т.нар. land grabbing в Африка: посочени са кои държави и компании осъществяват мащабни покупки на земя на континента

Именно с началото на масовия приток на африкански мигранти в Европа е свързан и феноменът, известен като land grabbing, т.е. масовото закупуване на плодородни земи от различни транснационални компании (при това не само западни, но и китайски или арабски), които от началото на ХХІ век вече за купили или взели под аренда 88 милиона хектара земи по света, като по-голямата част са именно в Африка. Те се използват за отглеждането на селскостопански култури (включително генномодифицирани) и производството на биокарбуранти, дърводобив и създаването на индустриални и туристически зони. Това гарантира гигантски печалби на корпорациите, които и без това са достатъчно богати, но в същото време води до ръст на междуплеменните и национални конфликти, прогонването на големи групи хора от обитаваните от тях територии, опустошаване на околната среда и ликвидиране на биологичното разнообразие.

Тоест, в момента в Африка се реализира своеобразен неоколониален бизнес проект, в рамките на който биват присвоявани национални ресурси, без каквато и да било полза за местното население, но с огромна печалба за богатите държави. Сред последните лидират САЩ, Великобритания и Холандия, но по пътя им вече вървят (при това с много бързи темпове) Китай, Индия, Бразилия и ОАЕ.

Все още е трудно да се анализира достатъчно детайлно феноменът на land grabbing, тъй като в повечето случаи подробностите относно този тип сделки се пазят в тайна, като те се сключват между правителствата на отделни африкански (и не само, разбира се) държави и големите корпорации, а финансирането на проектите се реализира чрез офшорните зони или пък чрез сложна мрежа от посреднически компании. Очевидно е обаче, че тъкмо подобни феномени способстват за масовата миграция от Черния континент към Европа. И, докато международните организации демонстрират пълно безсилие по въпроса и мислят единствено за това, къде биха могли да разпределят милионите бежанци, вместо да предприемат конкретни действия за радикална промяна на ситуацията, корабите и лодките, препълнени с отчаяни африкански мигранти ще продължат да циркулират между северните брегове на Черния континент и тези на Италия, Гърция и Испания. Нещо повече - налице е реален риск съвсем скоро те да се превърнат в истински флотилии.

Миграция, престъпност и тероризъм

В началото на юни 2018 американската Фондация Херитидж публикува детайлен анализ на профила на типичния терорист в Европа от средите на мигрантите, представящи се за бежанци или претендиращи за убежище. В него, в частност, се посочва, че от януари 2014 насам 44 мигранти са участвали в 32 терористични нападения (планирани или осъществени на практика), в които са загинали 182 души, а 814 са били ранени. 21 от тези атаки са били свързани с известни терористични групировки, докато в останалите случаи не може да се докаже подобна обвързаност. Основната мишена на терористичните нападения е била Германия (41% от всички случаи), а общият брой на страните, където е имало подобни атаки е 12 (освен Германия, това са Франция, Белгия, Великобритания, Австрия, Дания, Финландия, Италия, Холандия, Швеция, Норвегия и Швейцария). В 56% от нападенията жертвите са били цивилни граждани, а само в 9% тях обект са били държавни служители или сгради. Най-често в терористичните атаки са участвали  мигранти от Сирия (15 от общо 44), а останалите са били от Афганистан, Алжир, Ирак, Мароко, Пакистан, Русия, Саудитска Арабия, Сомалия, Судан, Тунис и Узбекистан.

75% от осъществените или предотвратени 32 нападения са били планирани от мигрантите в рамките на първите две години след пристигането им в Европа, като 21 атаки са планирани още през първата година. В случая с нападението във влака Париж-Амстердам например, извършилите го мигранти са пристигнали на континента само три седмици преди това. 18 атаки са били осъществени или предотвратени през 2016, докато през миналата 2017 те са били само 9, затова пък 5 от тях са довели до жертви и ранени, т.е. налице е значително повишаване на тяхната ефективност (от 22% до 56%).

Средната възраст на терористите е 25,1 години, като най-младият е на 16 години, а най-възрастният - на 40 (всичките са мъже). Повечето от тях за преминали през определена идеологическа обработка извън Стария континент, макар че напоследък (т.е. след 2016) терористичните нападения се планират най-вече от хора, които са се радикализирали в самата Европа.

Тук е мястото да напомня, че през същата 2015, когато германският канцлер Меркел заяви, че страната и е готова да приеме неограничен брой мигранти, в Париж терористи (макар и от средите на "европейските мюсюлмани") убиха 130 човека и раниха 368.

Проведените през септември 2016 социологически анкети в Европа, показаха, че 59% от анкетираните се опасявят, че мигрантската криза ще доведе до ръст на терористичните нападения. За съжаление тези опасения се оправдаха, като обекти на подобни нападения станаха Берлин, Лондон, Скокхолм и други западноевропейски градове. Що се отнася до ефективността на миграционните служби и силовите органи, следва да отбележа, че 24 от общо 44-мата терористи-мигранти са били със статут на кандидат за убежище, 11 - на бежанци, а останалите 9 са били без определен статут. От първите 24-ма, поне 9 са получи отказ от съответните власти да им предоставят убежище, но въпреки това са продължили спокойно да пребивават в Европа, като 4-ма от тях са участвали в ефективно осъществени терористични нападения.

По данни на Корпорация РАНД, през периода 2004-2016 Европейският съюз е загубил заради тероризма около 180 милиарда евро. Най-силно са пострадали Великобритания (43,7 млрд. евро) и Франция (43 млрд.), следвани от Испания (40 млрд.) и Германия (19,2 млрд.). В доклада на корпорацията, базиран на данни от британските служби за борба с тероризма, се посочва, че "освен онези, които са били физически обект на терористичните нападения, прекаленото внимание, които отделят на тези атаки многобройните медии и социалните мрежи, съществено увеличава броя на хората и компаниите, които са подложени на силно психологическо въздействие, което пък влияе и върху икономическото им поведение".

Както е известно, в момента армията в редица европейски държави е пратена на улиците за да предотврати нови терористични нападения. Във Франция например, половината военни са ангажирани с охраната на различни граждански обекти, като училища, паметници или религиозни центрове. В тази връзка, някои военни експерти посочват, че европейските армии са изтощени от това патрулиране по улиците до такава степен, че възникват опасения, дали с течение на времето "няма да се окажат много по-добре подготвени да охраняват гарите и летищата, отколкото да водят реални и пълноценни бойни действия". Тук обаче възниква въпросът, дали Европа наистина е настроена достатъчно решително да води истинска война срещу терора? В тази връзка ще припомня, че в момента във Франция се обсъжда възможността от затворите да бъдат освободени като минимум 50 доказани терористи. На свой ред, Великобритания също планира да пусне на свобода 80 ислямски фундаменталисти. Според съобщения във френските медии, до края на 2018 правителството планира да освободи почти 10% от 512-те осъдени по обвинение в тероризъм. В съседна Белгия пък се оказа, че терористът, осъществил терористичното нападение в Лиеж, в края на май 2018, е бил пуснат в домашен отпуск от затвора (където е излежавал присъда за трафик на наркотици), въпреки, че е фигурирал в списъка на радикализираните лица от 2017.

Очертаният в анализа на Фондация Херитидж "профил на терориста-мигрант" показва, че терористичните нападения се осъществяват не толкова от хора, имащи официален бежански статут, а по-скоро от претенденти за убежище. Сред въпросите, чиито отговор се опитват да дадат експертите на фондацията е, дали разгромът на Ислямска държава в Близкия Изток и отслабването на организационните връзки и контакти с радикалните среди в страните на произход води до намаляване на броя на нападенията в Европа или - обратното - разпространението на радикализма вече е придобило такива измерения, че терористите нямат нужда да координират атаките си с едни или други известни групировки, тъй като собствената им индоктринираност им позволява да планират и осъществяват самостоятелно терористичните си нападения. Поне засега, статистиката сочи, че вторият вариант е по-реалистичен. Доскоро малко над 1/3 от терористите се радикализираха след пристигането си в Европа, но само времето ще покаже, дали отдалечаването от регионите, където са активни терористичните организации, е фактор за намаляване на вероятността от атаки. При всички случаи обаче, прогнозите не внушават оптимизъм, тъй като статистиката сочи, че атаките вече се планират непосредствено на територията на Стария континент, дори ако изпълнителите им са се радикализирали, още преди да емигрират там.

В анализа на Фондация Херитидж се посочва, че европейските държави се опитват да предотвратят нови терористични нападения, включително въвеждайки задължителен мониторинг върху продажбата на компоненти за изготвяне на взривни устройства или чрез поставяне на прегради пред пешеходните зони и метростанциите за да бъдат пресечени евентуални атаки с автомобили, както и инициирайки различни превантивни програми за работа с младите европейски мюсюлмани и мигрантите. Отбелязва се също, че общият брой на мигрантите, проникващи в Европа, засега спада (поне що се отнася до тези от Близкия Изток). Въпреки, това, американските експерти са на менине, че все още не е формулиран общ европейски подход към проблема, а в редица държави липсва както политическа воля, така и конкретни механизми за противодействие на терористичните заплахи, като сред примерите за това са мудните процедури по депортацията на нелегалните мигранти в страните на произход.

В тази връзка те препоръчват, на първо място, европейските лидери публично да признаят, че са допуснали груба грешка, отваряйки границите за мигранти от региони, където има въоръжени конфликти с ислямистите, без да разполагат с ефективна система за борба с терора. Тоест, политиците следва поне по този въпрос да дадат ясен знак на обществото, че вече "са си научили урока". На второ място, Европа трябва да намали драстично броя на приеманите мигранти, особено на тези, идващи от зони на въоръжени конфликти. Хуманните призиви за тяхното спасяване и предоставяне на шанс за достойно съществуване звучат добре, но не бива да поставят под въпрос сигурността на обществото.

На трето място, отпускането на необходимите ресурси за борба с тероризма не бива да става заложник на прословутата "политически коректност". Ако е ясно, че определена група лица от едни или други региони генерират заплаха, ресурсите следва да се отделят именно за работа в тази посока, без значение, дали това би породило критики срещу властите в предубеденост или дискриминация. Тоест, съответните органи не трябва да се страхуват да обявяват публично етническите, религиозни и регионални корени на терористите.

На четвърто място, приоритетни цели на мониторинга следва да станат онези мигранти, които искат убежище и се намират отскоро в Европа, още повече пък, ако има информация или подозрения, че могат да бъдат свързани по някакъв начин с известни терористични организации.

На пето място, трябва да бъде решен "вечният" проблем на разузнавателни служби, свързан с нежеланието им да споделят наличната си информация. След последните терористични нападения във Великобритания например, една от препоръките беше разузнаването да започне да споделя информацията си с полицията и властите по места за да бъдат наясно, с кой си имат работа и от кого следва да се опасяват.

Накрая, макар в документа на Фондация Херитидж да се напомня, че макар от обшо 194 известни на обществото осъществени или планирани терористични нападения в периода от януари 2014 до декември 2017, само 16% са свързани с мигрантите, това не означава, че европейската миграционна политика не способства за проникването на континента на радикално настроени ислямисти.

Освен това, не бива да забравяме, че решението на една европейска държава влияе върху сигурността на останалите. Терористичните нападения в Дания например, бяха планирани от терористи, живеещи в Германия. Тоест, Берлин би трябвало да е наясно, че ако е склонен да поеме определен риск, приемайки голям брой мигранти (или узаконявайки престоя им в Германия), това не означава, че и съседите му ще са склонни да следват подобна политика или, че няма да пострадат от нея.

Макар че делът на мигрантите терористи е сравнително малък, не бива да забравяме, че в резултат от терористичните нападения загиват или биват осакатявани стотици невинни хора. Отваряйки границите си преди няколко години, европейските (и най-вече германските) политици демонстрираха непростима наивност да не товорим, че не поискаха (съзнателно или не) да информират честно обществото за рисковете, свързани с огромния мигрантски поток. Очевидно последиците от решението за приемането за толкова кратко време на такъв голям брой непроверени мигранти, ще се усещат още дълги десетилетия. Ето защо е крайно време е Европа да си направи поуките от това и да започне да реализира адекватни на мащабите на заплахата мерки. Съмнително е обаче, дали сегашните европейски елити имат сили или дори желание да го сторят.

* Национален консервативен форум