24
Съб, Авг
4 New Articles

Тиери Дьо МОНБРИАЛ: Навлизаме в един многополюсен и хетерогенен свят

брой6 2007
Typography

Тиери дьо Монбриал е роден през 1943. Завършва парижката Политехника и Минното училище. По-късно получава докторска степен в Университета Бъркли, Калифорния. Известно време е преподавател в Политехниката (където създава Катедрата по икономика и остава неин ръководител до 1992) и Консерваторията по изкуства и занаяти. Директор на списание „Външна политика” ( Politique etrangere ) . В продължение на няколко години ръководи Центъра за анализи и прогнози към френското Външно министерство.

Тиери дьо Монбриал е професор по международни отношения в Университета на Париж ІІ. През 1992 е избран за член на Академията за политически и хуманитарни науки – една от петте академии, формиращи Института на Франция.

В 1979 Дьо Монбриал създава Френския институт за международни отношения ( IFRI ), чиито генерален директор е до днес. Той е член на директорския борд на конференциите на Билдербергската група (от 1979), на Съвета към Центъра за прогнозни изследвания и международна информация ( CEPII ), участва и в редакционния съвет на списание Foreign Policy . Автор на двайсет книги, сред които „Политическа география”, „Речник по стратегия”, „Франция през новия век” и др. От декември 2006 Тиери дьо Монбриал е чуждестранен член на БАН. Интервюто публикуваме с любезното съдействие на Франсоа Груиньо и Жак Юбер-Родие ( LE ).

•  След триумфа на пазарната икономика и демократичните постижения в Латинска Америка и Източна Европа, на дневен ред са нови проблеми. Вие самият говорите в книгите си за азиатския деспотизъм, други пък се безпокоят от т.нар. „руски авторитаризъм”. Всъщност, има ли бъдеще демокрацията?

•  Демократичното развитие е силна историческа тенденция, която, в дългосрочна перспектива, е необратима. Бих искал също да напомня, че демокрацията включва няколко съвсем общи принципи: сменяемост на властта, зачитане на човешките права и всеобщо избирателно право, като начините, по които те биват използвани, могат да варират до безкрайност. За американците например, някои реалности във Франция, могат да изглеждат неособено демократични. Както и обратното. Освен това, демокрацията не може да бъде натрапена отвън. В същото време Западът – т.е. САЩ и Европа, имат лошия навик да дават уроци по демокрация на останалите страни. С изключение на немногобройните прозападно настроени елити, по-голямата част от населението и политическата класа в такива страни, като Русия или Китай, смята, че подобно поведение е проява на „неоимпериализъм”. Впрочем, аз мисля по същия начин. Необходимо е западните държави да усвоят тънкото изкуство на баланса между утвърждаването на собствените принципи и дипломацията, която да не внушава постоянно на останалите, какво точно следва да направят.

•  Как може да се постигне подобен баланс?

•  Като се гордеем с тези ценности, които сме решили да защитаваме и, което е най-важното, като вършим достойни постъпки, пораждащи уважение. Което, разбира се, не изключва намесата, в зависимост от конкретната ситуация.

•  Съгласен ли сте с френския външен министър Бернар Кушнер, според когото чеченският проблем например, не може да се реши само с разсъждения за човешките права?

•  Разбира се. При това съм много доволен, че го казва тъкмо Бернар Кушнер, който иначе е прекалено силно увлечен от абстрактните идеи за демокрацията и подкрепя намесата във вътрешните работи на други държави. В този случай обаче, той противоречи на собствените си погрешни тези.

•  През ХХ век доминираха САЩ и техните ценности. Дали през ХХІ век „първа цигулка” ще свири Китай?

•  В продължени на повече от сто години обстоятелствата работеха в полза на САЩ. След икономическия бум от края на ХІХ век, в началото на ХХ-ти, те много спечелиха от „гражданската война в Европа”, т.е. от Първата световна война, която, де факто, извади Стария континент от играта. В периода между двете световни войни, доларът и британската лира влязоха в гигантска битка помежду си, приключила с поражението на лирата. Наистина, възходът на САЩ като велика държава беше неуверен и на моменти „изолационистки”. До Втората световна война, последвана от мощната „студена вълна”, американците не демонстрираха особено желание да се ангажират с подобна роля. След това ситуацията се промени. Въпреки изграждането на единна Европа, крахът на съветската система изглеждаше като грандиозна победа на Америка. Така, през последните десетилетия на ХХ век се създаде впечатление, че живеем в еднопюлюсен свят, доминиран от американското „меко влияние” – своеобразен нравствен камертон за всички останали държави. На площад „Тянанмън”, през 1989, китайските студенти размахваха американското знаме. Но само най-големите наивници повярваха, че целия китайски народ мечтае да се хвърли в прегръдките на САЩ.

Днес, двайсет години след падането на Берлинската стена, американците проиграха всичките си козове. При управлението на Джордж Буш-младши те загубиха и по-голямата част от победоносното си „меко влияние”, с което се сдобиха след краха на съветската система през 1991. В същото време сме свидетели на възхода на други държави.

•  Навлизаме ли в ерата на многополюсния свят?

•  Навлизаме в един многополюсен, но в същото време и хетерогенен, свят. Използвам термина „хетерогенен” (т.е. разнороден) в смисъла, който влага в него и Раймон Арон, разграничаващ.нар. „хомогенна система”, в която държавите споделят едни и същи ценности, например демократичните (както това става в „западната подсистема”), от т.нар. „хетерогенна система”, в която ценностите значително се различават помежду си.

•  Доколко обаче „западната подсистема” наистина е хомогенна?

•  Трябва да разбираме разликата между хетерогенност и разнообразие. Страните-членки на ЕС са много различни, особено след последната вълна на разширяване на Съюза, но ние имаме обща културна платформа, единни демократични концепции, които сме наследили от историческото минало. Това разнообразие е едно голямо богатство. И то не противоречи на единството, чиито принцип, между другото, беше заложен и в проекта за Европейска конституция. За сметка на това, можем да говорим за хетерогенност между Европа и Русия или Китай. В този случай трябва да се говори не за единство, а за сътрудничество. Ако западните държави водят идеологическа партизанска война срещу останалите полюси в многополюсната система, можем предварително да смятаме битката за загубена. И това поражда противоречия, които могат да навредят на сътрудничеството, играещо жизнено важна роля в такива сфери, като например борбата с тероризма или глобалното затопляне.

•  Както е известно, държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс се отнася отрицателно към концепцията за многополюсния свят...

•  Точно така. Американските ни приятели представляват невероятна „жанрова смесица”: те едновременно са дълбоко идеологизирани, което играе ролята на циментиращ фактор за тяхното общество; в същото време те са и много прагматични и тъкмо това ги спасява. След окупирането на Ирак, митът за „новия Близък изток”, където може да се изнася демокрация, е най-яркия пример за това, колко заслепяваща може да се окаже идеологията, пък дори и ако първоначалните намерение са били съвсем благородни.

•  Тоест, изключвате появата на една, единствена доминираща държава?

•  Мощта на отделните силови полюси все още е много неравна и Съединените щати ще останат изключително могъща държава в течение на следващите десетина-петнайсет години. След това ситуацията може да се развие по няколко сценария. Ако не се случи нещо непредвидимо, след двайсет-трийсет години Китай може да стане най-силната световна държава. Дали страната ще съумее да съхрани темповете на икономическия си ръст? Възможно е, но не можем да бъдем стопроцентово сигурни. Един от най-важните уроци на историята е, че постоянно се случват непредвидени неща. Спомнете си например за Херман Кан, създателят на прочутия Институт Хъдсън, чиито труд за термоядрената война вдъхнови навремето Стенли Кубрик да създаде филма си „Доктор Стрейнджлъв”. През 1970 той предсказа, че в края на ХХ век двете най-силни световни държави ще станат... Бразилия и Иран.

•  Индия също се пробужда. Мислите ли, че и тя може да играе важна роля?

•  Индия принадлежи към друга категория. Съществуването и, само по себе си, е чудо. Тя е много разнопланова страна, която в значителна степен дължи целостта си на две империи, едната от които сменя другата: тази на Великите Моголи и Британската. Наистина, благодарение на реформите от 90-те години на миналия век, Индия съумя да осъществи мощен икономически подем. Въпреки това и предстои да реши много важни проблеми, касаещи бъдещото и развитие. Днес Индия е регионална държава, но тя не се опитва (подобно на Китай) да включи във външнополитическия си „дневен ред” Африка или даже Косово. Тя не е глобална държава, освен в чисто икономически план, където ролята и е изключително важна. Както впрочем и тази на Бразилия.

•  А възможно ли е в „държава номер едно” да се превърне Русия?

•  В Русия периодично се разгаря спор между прозападно настроените кръгове и „славянофилите”. След разпадането на Съветския съюз той еднозначено беше решен в полза на „славянофилите”. Което обаче не означава, че няма да избухне отново след двайсет или трийсет години... Дори въпросът за присъединяването на Русия към Европейския съюз изглежда прекалено труден. Наистина, той не е на дневен ред, защото самите руснаци изключват подобна възможност. Но, обърнете внимание, че не става дума за „антизападен избор”. Руснаците искат да сътрудничат със Запада, но сред тях се е създало впечатление, че западните държави, след победата си над СССР, се опитват да ги поставят под свой контрол.

•  На какво влияние би могла да разчита Франция в този бързо променящ се свят?

•  За да продължи да играе достатъчно значителна роля, Франция трябва да бъде силна и, съответно, да проведе реформи, които да я направят образец за останалите. За нея, най-добрият лост за влияние е дейността и в рамките на ЕС. Което не означава, че Франция не може да претендира за водеща позиция, но тя може да се стреми да играе важна и позитивна роля в процеса на европейското строителство. Европа се нуждае от една „добра Франция”, а не от „еснафска Франция”. Наистина, визията на френските политици често не надхвърля рамките на националните граници. Но това е вече въпрос на поколения. И фактите диктуват своята логика. Президентът Никола Саркози например, вече промени позицията си относно Турция.

•  Какви конкретни стъпки следва да предприеме Франция за да укрепи позициите си в Европа?

•  В това отношение от изключително значение е да продължи институционното строителство. Без всякакви колебания подкрепям т.нар. „опростен договор”, който наследи от проекта за Европейска конституция всички работещи елементи и постановки и позволява да бъдат избегнати изненадите, предлагани от референдумите. Той, най-малкото, ни дава възможност да продължим да се движим напред. Освен това силно вярвам в ползата от съвместните политически проекти. В сферата на отбраната например, приносът на Франция, Германия и Великобритания е много голям. Необходимо е също да се укрепва и развива всичко онова, което усилва чувството за общо европейско гражданство. Програми като „Еразмус” например, помагат за появата на ново, по-интернационално поколение политици. Днес, България, на практика е вече на съседната улица. При наличието на шенгенското пространство, еврото и мобилните телефони, интеграцията поетапно ще приключи през следващите двайсетина години, ако разбира се, не направим прекалено много глупости. И при условие, че създадем силна култура и институции. Трябва да започнем да „създаваме европейци”.

•  Доколко осъществима е предложената от френнския президент Саркози идея за т.нар. Средиземноморски съюз?

•  Разбира се евро-средиземноморските връзки следва да укрепват. За това се говори от десетилетия насам... Но как да стане така, че различията между държавите от Магреб да се запазят? В този случай ще ни трябва силно въображение. Що се отнася до Турция, имайки предвид задълженията, вече поети от Европа, беше съвсем ясно, че преговорите с нея следва да стартират.

По отношение на Косово сами се поставихме в много сложно положение, като лансирахме плана на Ахтисаари, предвиждащ предоставяне на независимост за тази сръбска провинция. В момента сме попаднали в напълно задънена улица. Наистина, по отношение на този европейски регион не можем да избегнем съвсем справедливия въпрос: как да предложим на Сърбия, Черна гора и Косово перспектива за приемането им в ЕС, след като сме принудени да сложим кръст на подобно разширяване за да получим време за успешната интеграция на новите членки? Днес, в това отношение, липсват всякакви перспективи.

•  Каква следва да бъде френската позиция към Съединените щати?

•  Няма да можем да постигнем прогрес по нито един въпрос, ако се конфронтираме директно със САЩ. Отдавна съм сигурен в това и войната в Ирак само потвърди позицията ми. Ще ви дам за пример средновековния френски крал Людовик ХІ, наречен „Предпазливия”: за да увенчае с успех плановете си, той предпочитал да хитрува или да използва обиколни пътища... В този смисъл доста ми харесва подхода на Никола Саркози: необходимо е да повтаряме, колко обичаме американците, но при това в отношенията между нашите две страни не бива да има място за каквато и да било снизходителност. Освен всичко друго, има достатъчно солидни причини, поради които си струват да поддържаме максимално добри отношения със САЩ. Още повече, че новите членки на ЕС, по съвсем очевидни и исторически обусловени причини, демонстрират определено влечение към Америка. Ако продължим, както стана през 2003 по иракския въпрос, да заемаме напълно противоположни и неподготвени позиции, не само няма да постигнем резултати, дори и ако сме прави, но рискуваме да задълбочим разногласията вътре в Съюза.

•  Но нима по време на войната в Ирак американците не бяха напълно глухи за френските внушения?

•  Във всеки случай, американската администрация демонстративно не желаеше да ни слуша. Но, в същото време, демократите, както и някои републиканци, бяха настроени на по-друга вълна. Днес има възможност да възстановим добрите си отношения със Съединените щати. Шамарът, който американците получиха в Близкия изток им отвори очите за това, че (каквото и да се опитваше да внушава Доналд Ръмсфелд по отношение на т.нар. „Стара Европа”) те се нуждаят от нас.

{rt}