24
Съб, Авг
4 New Articles

Американската стратегия в Африка

брой6 2007
Typography

Африка, разполагаща с огромни природни богатства и евтина работна ръка, винаги е привличала вниманието на Съединените щати. Така, в книгата си „Корените на американската външна политика”, професорът ат Йоркския университет в Торонто (Канада) Гейбриъл Колко подчертава, че: „без постоянната доставка на такива стратегически суровини, като желязна руда, боксити, мед, цинк и азбест, по цени, изгодни за САЩ, американската икономика щеше да изглежда по съвсем друг начин и съвсем нямаше да е толкова просперираща”.

По данни на различни американски статистически източници, в средата на 70-те години на миналия век, делът на африканските държави по отношение на запасите и добива на основни минерални суровини е бил следният:

Минерал % от световното производство % от световните запаси

Антимон ЮАР (22%), Мароко (3%) ЮАР (6%)

Боксити Гвинея (8%), други страни (1%) Гвинея (26%, Камерун (4%), Гана (2%)

Хром ЮАР (26%), Зимбабве (8%), Мадагаскар (20%) ЮАР (71%), Зимбабве (26%)

Кобалт ДР Конго (58%), Замбия (10%), Мароко (6%) ДР Конго (18%), Замбия (8%)

Колумбит Нигерия (6%), ДР Конго (3%), Кения (3%), Уганда (2%) Нигерия (2%), други страни (2%)

Злато ЮАР (61%), Гана (2%) ЮАР (53%)

Манган ЮАР (17%), Габон (10%), други страни (4%) ЮАР (42%), Габон (2%)

Петрол Нигерия (4%), Либия (3%), Алжир (2%), други страни (1%) Либия (4%), Нигерия (2%), Алжир (2%), други страни (1%)

Платина ЮАР (49%) ЮАР (47%)

Уран ЮАР (14%), Нигер (5%), Габон (3%) ЮАР (16%), Нигер (2%), други страни (2%)

Ванадий ЮАР (46%) ЮАР (32%)

Източник: Africa and the United States Vital Interests, Ed. By Jenifer Whitaker, A CFR Books, N.Y., 1978, p.37

През същия период експертите оценяват зависимостта на САЩ от вноса на тези минерални суровини като „голяма”. Това, впрочем, се вижда и от долната таблица:

Минерал Вносна зависимост (в %) Източник на доставка (в%)

Колумбит 100 Нигерия (10%)

Манган 99 Габон (32%), ЮАР (12%)

Кобалт 98 ДР Конго (37%)

Хром 91 ЮАР (24%), Зимбабве (12%)

Боксити 85 Гвинея (16%)

Платина 80 ЮАР (68%)

Антимон 56 ЮАР (22%)

Злато 45 Няма данни

Ванадий 36 ЮАР (59%)

Петрол 35 Нигерия (17%), Алжир (7%), Либия (6%)

Източник: Africa and the United States Vital Interests, Ed. By Jenifer Whitaker, A CFR Books, N.Y., 1978, p.3 9.

Според американските експерти, хромът, който се използва за производството на неръждаема стомана, на практика, не може да се замени с нещо друго. Кобалтът пък е изключително важен за производството на свръхустойчиви, издържащи при екстремни температурни условия, сплави. Манганът се използва в производството на високоустойчива и качествена стомана. Бокситите са суровина за производството на алуминий, а антимонът се използва в производството на автомобилни свещи. На свой ред, колумбитът и ванадият са необходими компоненти при производството на стомана, а металите от платиновата група се използват широко в химическата петролната и електротехническата индустрия. Що се отнася до златото, петрола и урана, няма защо да ги коментираме.

През 1981, в изказването си пред Съвета по международни отношения във Вашингтон, директорът на Центъра за африкански изследвания към Джорджтаунския университет (и помощник на държавния секретар по африканските въпроси по времето на президента Рейгън) професор Честър Крокър подчертава, че: „Държавите, разположени на юг от Сахара, са източник на суровини от жизнено значение за нашето развитие и отбрана. В някои случаи те практически изцяло покриват потребностите ни, като това особено се отнася за хрома, използван в американската автомобилна и военна индустрии, мангана – в металургичния отрасъл, кобалта – в производството на реактивни двигатели и минно оборудване, както и медта, техническите диаманти, слюдата и т.н.”.

През 1992 мнението му бе потвърдено от американския политолог Майкъл Клъф, според който: „необходимостта да си гарантираме достъп до стратегическите минерални суровини винаги е била сред основните аргументи в полза на икономическото значение на Африка за САЩ и останалите индустриални държави”.

През март 1999, в изказването си на конференцията на министрите на икономиката и финансите на африканските страни и САЩ, провела се във Вашингтон, президентът на Корпорацията на отвъдморските частни инвестиции на САЩ ( Overseas Private Investment Corporation - OPIC ) ) Дейвид Букос отбеляза, че: „За нарастващото значение на стратегическото сътрудничество между САЩ и африканските държави говори не само свикването на настоящата конференция, но и икономическите показатели. Африка вече се смята от американския бизнес за един от перспективните региони”. Според него, през 1999 ОПИК е реализирала 50 различни проекта в 20 африкански държави на юг от Сахара, на обща стойност 890 млн. долара (ръст в сравнение с 1997 от 100 млн. долара). Става дума за такива сфери на икономиката като селското стопанство, телекомуникациите, финансовите услуги, обработвателната и минната индустрии, транспорта.


В началото на ХХІ век тези показатели остават приблизително на същото равнище, с изключение на вноса на петрол и метали от платиновата група. Според данните, посочени в Доклада на администрацията до Конгреса за икономическата политика към страните от Африка, южно от Сахара (март 2001), в сравнение с началото на 90-те години на миналия век, през 2001 вносът на енергоносители, както и на метали от платиновата група, в САЩ е нарастнал със 70%.

Огромното значение на петрола за американската икономика се подчертава още през 1981 от известния политолог Карл Солбърг: „Веднага след като петролът измести въглищата като основен енергоизточнок, Америка се оказа във възходяща траектория. Именно залагайки на петрола, западните демокрации съумяха да продължат индустриалното си развитие на основата на свободната инициатива. Днес ни изглежда очевидно, че демокрацията изцяло зависи от петрола. Евтиният петрол беше в основата на възхода на индустриалното производство в Европа и Америка”.

Според сътрудника на Фондация Херитидж Брет Шефър: „Африка придобива все по-голямо значение за САЩ, като източник на петрол”. През 2005, САЩ покриват 18% от потребностите си от петрол, чрез внос от Африка. В сравнение с 1999, през 2006 американският внос на петрол от африканските държави, разположени на юг от Сахара, е нараснал с 1/3, докато вносът от района на Персийския залив демонстрира тенденция към спад. Тоест, значението на Африка, като източник на енергоносители за САЩ, не може да се оспорва.

Според професор Антъни Лейк и бившия губернатор на Ню Джърси Кристин Тод Уитмън, които са автори на доклада на американския Съвет за международни отношения ( CFR ), озаглавен „Стратегическият подход на САЩ към африканските държави”: „Международното значение на Африка нараства непрекъснато. До 2010 се очаква държавите на юг от Сахара да се превърнат в също толкова важен източник на енергоносители за САЩ, какъвто днес са страните от Близкия изток и Персийския залив. Китай, Индия, ЕС и други държави ще се конкурират помежду си, както и със САЩ, за достъпа и контрола над находищата на петрол, природен газ и други полезни изкопаеми в африканския регион. Освен това, Африка е сред основните бойни полета в битката с международния тероризъм. Днес африканците биват привличани да участват в терористични операции в Южна Азия и Близкия изток (включително в Ирак). Освен това континентът е епицентър на пандемията от СПИН, заплашваща цялото човечество”. По-нататък в доклада се отбелязва, че „енергийната сигурност на САЩ пряко зависи от стабилните доставки на енергоресурси на приемливи цени от колкото се може повече източници. Смята се, че един от всички пет барела петрол, постъпващи на световния пазар в периода 2005-2010 идва от находищата в Гвинейския залив, при това се очаква, че американският внос на петрол от региона ще нарастне от 15% до 20% през 2010. Предполага се, че през 2010 общата сума на чуждестранните инвестиции в разработването на петролните находища в тази зона, ще достигне 33 млрд. долара. При това делът на американските компании ще надмине 40% от сумата. Петролът ще се транзитира от дълбоководните находища край бреговете на Нигерия, Ангола и Екваториална Гвинея. Като цяло, значението на региона за САЩ се определя не само от обема на американските инвестиции, или от дела му в петролния внос на страната, но и от присъствието в него на американски граждани, които проучват и разработват петролните находища, както и от факта, че държавите от Гвинейския залив произвеждат петрол с ниско съдържание на сяра, който се котира изключително високо на американския пазар”.

За значението на африканския петрол за съвременната икономика на САЩ се говори и в доклада „За гарантирането на прозрачност в африканския петролен сектор”, изготвен през март 2004 от Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон, в рамките на проекта „Растящите енергийни потребности на САЩ и Африка”. В доклада се отбелязва, че: „САЩ имат жизнено важни и постоянно нарастващи национални интереси в петролната промишленост на държавите от Западна и Централна Африка и, особено, в Нигерия и Ангола”.

По-нататък в него се подчертава, че: „Днес в света няма друг мащабен източник на енергоносители като Саудитска Арабия. В същото време, макар че разполагат с по-скромни от саудитските запаси от тази суровина, страните от Западна и Централна Африка се превръщат в най-важния алтернативен източник на петрол. При това в момент, когато в САЩ нараства търсенето на втечнен природен газ за американските ТЕЦ-ове. Тоест, енергийната и икономическа сигурност на САЩ пряко зависят от гарантирането на вътрешната стабилност в тези две африкански държави”.

През април 2004, на конференцията на Американския предприемачески институт, президентът на корпорацията „Шеврон-Тексако” (а в миналото изпълнителен директор на нигерийския клон на компанията) Джордж Къркланд заяви, че: „Правителството на САЩ трябва и занапред да разглежда Африка като стратегически важен регион, както от гледна точка на минералните ресурси, така и на необходимостта от поддържане на стабилност в един регион, където се води активна борба с тероризма. Африка е сред най-обещаващите източници на петрол и газ”.

Всичко това илюстрира нарастващите очаквания на американските делови кръгове по отношение на африканските петролни доставки. В тази връзка, може да се предположи, че докато не бъдат разработени алтернативни видове енергоресурси или пък усвоени други (неафрикански) източници за доставката им, вносът на петрол и газ от Африка (и, най-вече, от зоната на Гвинейския залив) ще си остава приоритет в геополитиката на САЩ и американската администрация ще направи всичко възможно за да си осигури постоянни и непрекъснати доставки.

На второ място по значение за САЩ (след петрола) са металите от платиновата група, които са най-важната суровина за американската електронна и авио-космическа индустрия, чието развитие получи нов мощен импулс след като президентът Буш обяви началото на „войната с международния тероризъм”.

Най-важният показател за неотслабващия (и дори усилващ се) интерес на САЩ към Африка е постепенния ръст на американските инвестиции (преки и портфейлни) в икономиката на страните от континента. Ако в началото но 80-те години на миналия век, те бяха малко над 4 млрд. долара, през 1988 достигнаха 6 млрд., а през 2003 – нарастнаха до 15,062 млрд. долара. В началото на 2005 преките частни инвестиции на САЩ в африканските държави, на юг от Сахара, бяха 13,5 млрд. долара, като от тях: в ЮАР – 5 млрд. долара, Екваториална Гвинея – 3,1 млрд. долара, Ангола – 1,1 млрд. долара, Нигерия – 955 млн. долара, Чад – 894 млн. долара и Габон – 537 млн. долара.

Що се отнася до търговския оборот на САЩ с африканските държави, на юг от Сахара, той демонстрира устойчив ръст, най-вече за сметка нарастване стойността на внасяния суров петрол и петролни продукти, като в началото на 2006 надмина 60 млрд. долара.

Координнирането на дейността на американските частни капитали в Африка се осъществява от Корпоративния съвет за Африка (ССА), създаден през 1992, чиято централа е във Вашингтон. Той обединява над 170 компании, т.е. около 85% от всички американски фирми, действащи на континента.

Според президента на съвета Стивън Хейс, „Африка е един от бързорастящите пазари, които все още не са добре усвоени от американския бизнес”. Сред компаниите от САЩ, проявяващи подчертан интерес към Черния континент, са гиганти като „Шеврон”, Даймлер Крайслер”, „Ексън Мобил”, „Лазар Каплан”, „Кока-Кола”, „Боинг”, „Нортроп Грумън” и много други.

По правило, тези компании финансират провеждането на делови форуми „САЩ-Африка” на най-високо равнище, т.е. на тях присъстват и представители на американската администрация, и лидери на африканските държави. Така например, през 2003, на годишното събрание на ССА във Вашингтон присъстваха президентът Буш-младши, тогавашният държавен секретар Колин Пауъл и други високопоставени представители на американското правителство, както и президентите на Ангола, Ботсуана, Екваториална Гвинея, Малави, Мозамбик, Сенегал, вицепрезидентът на Нигерия, кралят на Свазиленд, премиерите на Мавриций и Камерун.

В рамките на конференцията се проведоха кръгли маси за обсъждане на конкретни планове за развитие на търговско-икономическите отношения между САЩ и всяка африканска страна-участничка във форума, като всяка от тях представи основните си експортни стоки. Общият брой на участниците в конференцията от 2003 надмина две хиляди души.

От 1992 насам Корпоративният съвет за Африка организира търговско-опознавателни мисии в страните от континента за да заинтересува американския бизнес. Дейността на съвета се подкрепя и от африканските правителства. В частност, по време на споменатата по-горе среща във Вашингтон, президентът на Руанда Пол Кагаме официално покани американските инвеститори да посетят страната му, обещавайки, че правителството ще направи всичко възможно, за да им гарантира максимални печалби.

Тези обещания не останаха без отклик – през лятото на 2006 администрацията на Буш подписа с правителството на Руанда Споразумение за подпомагане на търговията и инвестициите. В резултат от това, още в началото на 2007, търговският обмен между двете страни нарастна с една трета, а Руанда се превърна в сериозен доставчик на кафе, друга селскостопанска продукция и текстилни изделия за американския пазар. Успешното развитие на търговско-икономическото сътрудничество с Руанда, след подписването на въпросното споразумение, позволи на заместник държавния секретар по търговията Карен Бхатия да заяви, че „администрацията на Буш възнамерява да сътрудничи ползотворно с африканските страни, които се стремят да постигнат прогрес, разширявайки търговията си, а Руанда е сред най-надеждните ни партньори в региона”.

Политическите интереси

Според професор Гейбриъл Колко, „бъдещето на американската икономическа мощ много тясно се преплита със съдбата на Третия свят и САЩ не могат да позволят на тази част от планетата да потърси и избере собствен път на развитие, защото Третият свят не бива да получи възможност да влияе върху американската геополитика”.


В последната редакция (от март 2006) на „Стратегията за национална сигурност на САЩ”, се подчертава „нарастващото геостратегическо значение на Африканския континент” за Съединените щати, както и „големият приоритет, който представлява развитието на отношенията с африканските държави” за администрацията на президента Буш-младши. При това САЩ признават, че американската национална сигурност пряко зависи от сътрудничеството с африканците за укрепването и развитието на т.нар. „слаби и пропаднали държави” и поставането под контрола на „ефективните демокрации” на „неуправляемите територии на континента”. В Стратегията се съдържа и изводът, че „африканците се нуждаят от партньорството на САЩ, а не от патернализма на Америка”.

В този смисъл, ситуацията в Африка има своята специфика за САЩ. Вековете на търговията с роби оставиха отпечатъка си върху американско-африканските отношения. Най-вече, от гледна точка на взаимодействието на разнородните сили, формиращи геополитическата структура „САЩ-афроамериканската общност-африканските държави”. Така, ако съдим по едно изказване на Сайръс Ванс (държавен секретар по времето на президента Картър) на конференцията на Националната асоциация за съдействие на прогреса на цветнокожото население на САЩ, през юли 1977, можем да предположим, че развитието на събитията в Африка се отразява пряко върху вътрешнополитическата ситуация в самите САЩ, което е свързано с наличието на многомилионна афроамериканска общност там. Затова държавната администрация се стреми да получи подкрепата на африканските правителства за външнополитическата си стратегия. В частност, разсъждавайки за ролята на африканските държави в ООН, бившият помощник-държавен секретар по въпросите на Африка в администрацията на Буш-младши Хърмън Коен подчертава, че многостранната дипломация в ООН тепърва ще играе все по-важна роля, а африканските държави, които са около една трета от световната общност, оказват значително влияние върху хода на международните преговори. Ето защо американската администрация открай време полага усилия за да си осигури подкрепата на африканските държави за своята външна политика или поне да разчита на разбиране от тяхна страна. Така, опитвайки се да постигне тази цел, администрацията на Буш-младши реши да вкара в действие т.нар. „трансформираща дипломация”. Според държавния секретар Кондолиза Райс, основната и задача е осигуряване на партньорство с други страни: „използвайки дипломатически средства, ние се опитваме да помогнем на чуждите граждани за да подобрим условията на живот в техните страни, както и да променим към по-добро и самите тези страни”.

Белият дом се стреми да установи дългосрочни партньорски отношения с държавите от Африка. Което е съвсем логично, имайки предвид политическото значение на въпросните страни в международните отношения – от обявяването на независимостта си, те съставляват значителна част от всички, принадлежащи към т.нар. Трети свят (както е известно, този термин се появи в епохата на студената война, за да определи мястото на неприсъединилите се страни) държави. Разбираемо е, че позицията им по цял ред значими международни проблеми в ООН е изключително важна за САЩ, Китай, както и за всяка друга голяма световна държава (независимо дали става дума за подкрепа или за отхвърляне на тяхната политика).

Примерите за подобни дипломатически стъпки на американските представители в ООН са повече от достатъчно. Понякога в тях се ангажират високопоставени членове на държавната администрация, включително и самият президент. В частност, преди да вземе решение за активизиране на подготовката на военната кампания срещу Ирак, президентът Буш-младши се срещна, през есента на 2002, с лидерите на девет африкански държави, пристигнали в Ню Йорк за сесията на Генералната асамблея на ООН, и ги помоли да подкрепят иракската политика на САЩ, или поне да не пречат на американските действия.

Още по-актуална се оказа позицията на африканските държави-членки на Съвета за сигурност на ООН през март 2003, когато там се получи разцепление по повод на военната кампания срещу Ирак. За да си осигурят подкрепа за незабавна война срещу режима на Саддам Хюсеин (каквато вече им бяха декларирали Великобритания, Испания и България), САЩ проведоха серия от консултации с останалите непостоянни членки на Съвета за сигурност и в частност с Гвинея, Камерун и Ангола (които бяха склонни да подкрепят отрицателната позиция на Франция, Германия, Русия и Китай).

Опитвайки се да формират в африканските държави политически климат, благоприятстващ осъществяването на американската геополитическа стратегия, администрациите на Клинтън и Буш-младши се стремяха да наложат в тези страни демокрация от американски тип. Така, според документа на Държавния департамент озаглавен „Африка: подкрепа за човешките права и утвърждаване на демократичните институции. Постигнатото от САЩ през 2002-2003”, администрацията на Буш разработи и вече реализира програма за „утвърждаване на демокрацията” в практически всички африкански държави на юг от Сахара, отчитайки спецификата на всяка от тях. Посочва се, че приятелски настроените и склонни да сътрудничат със САЩ кръгове в африканските държави (също както и в Латинска Америка или Азия) биха могли да съдействат за осъществяване на глобалните планове на Вашингтон.

В тази връзка, в речта си по повод началото на втория си президентски мандат, произнесена през януари 2005, Буш-младши заяви, че: „Събитията и здравият смисъл ни накараха да осъзнаем една проста истина: по-нататъшното съществуване на свободата в нашата страна, все повече зависи от установяването на свобода и в другите държави. Разпространяването на свободата по целия свят е задължително условие за мира на планетата. Днес жизненоважните интереси на САЩ и нашите собствени, дълбоки убеждения, формират единно цяло. От основаването на нашата държава, непрекъснато повтаряме, че всеки мъж и всяка жена на тази планета имат права и достойнство, тъй като са създадени по образ и подобие на Божието Провидение. В продължение на векове ние провъзгласяваме правото на самоуправление, тъй като никой не е определен да бъде господор или роб. Към това са се стремели бащите ни, днес това е неотложен въпрос, касаещ гарантирането на собствената ни сигурност”.

Сред инструментите за практическата реализация на тази политика е програмата за създаване в Африка на система от телекомуникационни станции, позволяващи приемането на сигнали от американските космически спътници над Атлантическия и Индийския океани (системата Интелсат). Американският Конгрес взе решение за развитието на тази програма още през 1970. Днес, такива станции функционират в практически всички страни от Черния континент, като държавите от Магреб получават сигнали от спътника над Атлантика, а всички държави от Машрек (т.е. азиатската част от арабския свят, включително Арабския полуостров – б.р.) и Източна Африка – от този над Индийския океан. Дългогодишните пропагандни усилия на САЩ в тази сфера носят известна полза и за повишаване авторитета на страната на континента.

В същото време, американските планове съвсем не винаги се увенчават с успех. Затова администрацията на Буш-младши, за разлика от предшествениците си, полага допълнителни усилия за да подпомогне идването на власт на „подходящите” политици в ключовите за американската политика африкански държави. В частност, от юни 2002, се реализира разработената от Държавния департамент програма, наречена „Диалози за демокрация”, участници в която са представители на редица страни от Африка и Латинска Америка, като Кабо Верде, Мали, Ботсуана, Сенегал, Кения, Гана, Мозамбик, Ямайка, Бразилия, Чили, Никарагуа, Салвадор, Перу и Доминиканската република. Наред с тях, в нея участват и представители на Организацията на американските държави (ОАД) и Африканския съюз (АС). По правило, изброените по-горе страни биват представени на периодично провежданите в рамките на тази програма конференции на ниво президенти и премиери. Така, на състоялият се, през юни 2003, в САЩ форум на „Общността на демокрациите” (както го определи тогавашният зам. държавен секретар по глобалните проблеми Пола Добрянски) се обсъждаха проблемите на укрепването и развитието на демократичните институции в страните от Африка и Латинска Америка, като основното внимание беше концентрирано върху усъвършенстване на методите за борба с корупцията, провеждане на предизборни кампании и усъвършестване на партийното строителство. В дискусиите участваха вицепрезидентът на Кения Майкъл Вамалва, както и президентите на Кабо Верде, Мали, Ботсуана, Сенегал, Гана и Мозамбик. Междувременно, в медиите изтече доста информация за финансирането на демократичните процеси в споменатите региони. Така, от 1999 до 2003, САЩ са изразходвали над 58 млн. долара за „подкрепа на демокрацията” в Нигерия. Според американския посланик в страната Хауърд Джитър, 18 млн. долара са похарчени за финансиране на прехода към „гражданско общество”, а останалите са отишли за финансиране на нигерийската правна система, политическите партии, парламента и централната избирателна комисия. Наред с това, от 1999 насам, в Нигерия действат представители на институциите на американските Демократична и Републиканска партии, които запознават с особеностите на законодателния процес депутатите от местната Национална асамблея.

Военните интереси на САЩ в Африка

Що се отнася до американските военни интереси на Черния континент, те имат два елемента – военно-политически и военно-стратегически, чиято приоритетност се променя в съответствие с промените в глобалната военна стратегия на Вашингтон.

Така, в разгара на студената война, доминираха военно-стратегическите интереси на САЩ в Африка. През септември 1983 беше създадено т.нар. Централно командване ( CENTCOM ), чиято зона на действие двайсет години по-късно покриваше територията на 25 държави, включително 11 африкански (Египет, Джибути, Етиопия, Еритрея, Кения, Сомалия, Мавриций, Сейшелски острови, Судан, Танзания и Уганда).

Оше през декември 1983, в изказване пред Конгреса, тогавашният държавен секретар по отбраната Каспър Уайнбъргър изложи глобалната американска стратегия за „разгръщане на силите на предните рубежи”. CENTCOM , както и другите стратегически военни командвания на САЩ, играят важна роля в реализирането на американската геостратегия. Става дума за защитата на стратегически важните сухопътни, морски и въздушни комункации, които в случай на военни действия могат да се използват за транспортиране на войски и товари, както и за гарантиране сигурността на маршрутите за доставка на жизнено важни за американската икономика минерални суровини от посегателствата на потенциални противници при всеки международен конфликт с участието на САЩ и съюзниците им от НАТО.

В тази връзка, американските експерти подчертават ключовото значение на контрола над корабоплаването от Средиземно море, през Суецкия канал, Червено море и пролива Баб ел-Мандеб, към Арабско море, както и от източната част на Тихия океан, през нос Хорн (или Панамския канал), Южния Атлантик и нос Добра надежда, към Индийския океан.

При това, за да попълнят запасите си от продоволствие, гориво и вода, патрулиращите по споменатите по-горе морски комуникации американски бойни кораби трябва да използват местни ресурси, което пък принуждава САЩ да изграждат свои бази и други военни обекти в крайбрежните държави, включително и в тези от Африка. Дипломатическото и политическо осигуряване на тази стратегия предполага налагането на приятелски настроени към Америка режими във въпросните страни.

В чисто практически план, това се изразява в модернизирането или изграждането от американските военни на бази с различно предназначение. В Египет това са базите Кайро Уест, Уади Хана, Луксор, Асуан и Рас-Банас (на Червено море), както и военните обекти в района на оазиса Фарафра, край Мерс-Матрух и в района на Ел-Аламейн (на Средиземно море). В Кения – модернизираната за приемане на големи бойни кораби акватория на пристанището Момбаса. В Сомалия – реконструираното пристанище и летище на Бербера (пистата на летището е дълга над 4 км, което позволява там да кацат всички видове модерни бойни самолети). В Судан – военните бази в Суакин (на Червено море), Ел-Фашера (до границата с Либия и Чад) и Донгола (северно от столицата Хартум). В Джибути, американците получиха постоянен достъп до френската база в страната. В Мароко – военните обекти в Танжер, Сиди-Яхия, Сиди-Буквадел, Бен-Герир и Бен-Слиман (между САЩ и Мароко има споразумение за „стратегическо сътрудничество).

Смята се, че всички тези бази и обекти са предназначени за „силите за бързо разгръщане”, които ще се използват, както в рамките на CENTCOM , така и на Стратегическото командване на американските части в Европа, в чиято оперативна зона (ако се съди по официалните бюлетини на Департамента по отбраната) влизат Алжир, Ангола, Бенин, Ботсуана, Буркина-Фасо, Бурунди, Камерун, Кабо-Верде, Централноафриканската република, Чад, Конго, Кот д ' Ивоар, Екваториална Гвинея, Демократична република Конго, Габон, Гамбия, Гана, Гвинея-Бисау, Лесото, Либерия, Либия, Малави, Мали, Мавритания, Мароко, Мозамбик, Намибия, Нигер, Нигерия, Руанда, Сао Томе и Принсипи, Сенегал, Сиера Леоне, ЮАР, Свазиленд, Танзания, Тунис, Уганда, Замбия и Зимбабве.

На остров Диего Гарсия (от архипелага Чагос в Индийския океан) бяха изградени бази на американските военно-въздушни и военно-морски сили, които могат да приемат стратегически бомбардиромачи Б-52 и атомни подводници. Досега тези обекти са били използвани в бойни условия три пъти: през 1991, по време на операцията „Пустинна буря” в района на Персийския залив, през 2001, по време на войната с режима на талибаните в Афганистан, и през 2003, при интервенцията в Ирак.

През 1983 американците се споразумяха със Заир (днес Демократична република Конго) за изграждането на негова територия на военновъздушна база и полигон за изпитания на крилати ракети.


От 90-те години насам, поради промяната в глобалните намерения на Вашингтон, на преден план излезе военно-политическият аспект на американската стратегия в Африка. През този период САЩ отделяха най-голямо внимание на създаването на „транснационални африкански сили” за поддържане на мира.

През август 2001, Пентагонът лансира своята „Стратегия за африканските държави, на юг от Сахара”, предвиждаща участието на американската армия за гарантиране доставките на стратегически суровини от африканските държави (най-вече петрол, а също злато, диаманти, мед, боксити, уран, манган и кобалт), в борбата с организираната престъпност и наркотрафика, в умиротворителни операции и в борбата с разпространението на опасни инфекциозни болести (и, особено, СПИН).

След събитията от 11 септември 2001, военните планове на САЩ отново претърпяха радикална промяна, а Африканският континент отново стана, едновременно, и стратегически важен и обект на съперничество с другите големи държави. Терористичните нападения в Ню Йорк и Вашингтон накараха американските стратези да оценят значението на африканските държави, като своеобразен „втори фронт” в глобалната война с тероризма. При това Пентагонът концентрира усилията си в страните от Северна и Източна Африка и, в частност, от Африканския Рог, тъй като, в географски, културен и религиозен план тези държави са тясно свързани с районите на Близкия и Средния изток, които са центровете на глобалната терористична активност, осъществявана на огромните територии от Арабския полуостров до Пакистан. Освен това американците съзнават, че мюсюлманското население в Африка представлява потенциална опасност за американските интереси, тъй като е подложено на масирана антиамериканска пропаганда от страна на кръгове, склонни към използването на тероризма. В тази връзка, Пентагонът разработи и активно осъществява на практика редица програми, специално предназначени за африканските страни. Първата от тях е свързана с дейността на Обединената специална бойна група в района на Африканския Рог ( Combined Joint Task Force – Horn of Africa ), сред чиито задачи е борбата с „клетките” на Ал Кайда и привържениците и в Източна Африка – Джибути, Еритрея, Етиопия, Кения, Сомалия и Судан, както и в Йемен. В наземните операции са ангажирани над хиляда американски военни от специалните части. Патрулирането в крайбрежните води се осъществява от т.нар. „Обединена специална бойна група 150”, включваща военни кораби на САЩ, Германия, Испания и Великобритания. В региона действа и специалният самолет на ЦРУ Predator („Хищник”), предназначен да открива и унищожава „цели на терористите”. Така, през ноември 2001, ракета, изстреляна от Predator , унищожи един от лидерите на Ал Кайда, заедно с четиримата му телохранители, пътуващи с автомобил на територията на Йемен.

В тази връзка следва да отбележим, че, според президента Буш-младши, ключова роля в борбата с тероризма в региона играе Джибути, където функционира т.нар. „Радио Саваа”, денонощно предаващо на арабски за Судан и държавите от Близкия изток. Неслучайно Джибути е сред най-големите реципиенти на американска помощ в Африка.

Втора регионална програма за гарантиране на сигурността в африканските държави, лансирана от Пентагона след събитията от 11 септември 2001, стана Пан-Сахелската инициатива. Първоначално, в нея участваха Чад, Мали, Мавритания и Нигер, а целта и е „да не допусне терористите от Ал Кайда, напуснали Афганистан след американската интервенция”, както и привържениците им в Ирак, да формират на територията на въпросните държави „добре обучени и въоръжени групи моджехидини, щедро финансирани от своите покровители”.

На практика, тази инициатива се осъществява посредством участието на поделения на американските специални части ( US Special Forces ) в съвместни, с местните армии, операции – най-вече за откриване и унищожаване на „ислямските терористи”. Действащите американско-африкански подразделения са снабдени с армейски транспорт и специално оборудване, позволяващо им да определят точното местонахождение на противника (т.нар. Global Positioning System - GPS ). Те вече осъществиха няколко успешни операции, най-известната от които бе залавянето на лидери на базиращата се на алжирска територия Салафитска група за проповеди и джихад (СГПД).

Впоследствие, въз основа на получената от разузнаването информация, американският Департамент по отбраната стигна до извода, че Пан-Сахелската инициатива трябва да включва повече африкански държави, отколкото беше първоначално замислено през 2001. В резултат, през 2005, програмата се трансформира в Инициатива за борба с тероризма в района на Сахара ( Trans - Saharan Counter Terrorism Initiative ), като в нея, освен споменатите по-горе четири африкански страни, влязоха Алжир, Мароко, Тунис, Сенегал и Нигерия. За военните планове на САЩ в региона от особено значение се оказа участието на Сенегал – „най-важния франкоезичен партньор” на САЩ в Африка, на юг от Сахара, както и на Алжир, където се пресичат транссахарските маршрути.

За осъществяването на тази инициатива, през 2005, американският Конгрес отпусна 500 млн. долара за срок от пет години (т.е. по 100 млн. годишно). Официално, програмата стартира през 2005, когато се проведоха съвместни военни маневри ( “ Flintlock 2005” ) на американски специални части и части на всички африкански държави, участващи в инициативата.

Третата програма с военен характер, касаеща Африка, стартира през 2003 и се нарича Инициатива за борба с тероризма в Източна Африка ( East Africa Counter - Terrorism Initiative ). Тя включва Джибути, Еритрея, Кения, Танзания и Уганда. Програмата се ръководи от американския Държавен департамент, който осигурява финансирането и в размер от 100 млн. долара годишно. Целта и е унищожаването на създаваната в продължение на години „терористична мрежа на Ал Кайда в Източна Африка” и предотвратяване на нови нейни операции от типа на нападенията срещу посолствата на САЩ в Кения и Танзания през 1998 или срещу израелски туристически обекти в Момбаса, през 2002. В рамките на програмата се реализира и Инициативата „Чисто небе за Африка” ( Safe Skies for Africa Initiative ), която трябва да гарантира сигурността на въдушния трафик в региона. В Найроби (Кения) се намира бюрото на американския съветник по въпросите на въздушната сигурност в Източна Африка, който официално координира цялата дейност в региона, в рамките на Инициативата „Чисто небе за Африка”.

Взети заедно, всички споменати по-горе програми за гарантиране на сигурността в Африка, са в основата на днешната военна стратегия на САЩ на континента. При това в тях африканските страни са разделени, съобразно с това, доколко приоритетни са те за американската външна политика. Към първата и най-важна група спадат страните от Северна и Източна Африка, тъй като са в непосредствена близост с района на близкоизточния конфликт, който представлява своеобразен „епицентър” на стартираната от администрацията на Буш-младши „глобална война с тероризма”. Втората група включва големите африкански държави, т.нар. „регионални силови центрове”, подкрепящи американската политика на борба с тероризма. Сред тях са Нигерия, ЮАР, а също Алжир, Етиопия, Кения и Сенегал. Третата група включва петролните държави от Гвинейския залив, които са важни за САЩ от икономическа гледна точка. Останалите африкански страни, на юг от Сахара, представляващи само „епизодичен интерес” за американската политика в региона, съставляват четвъртата (по приоритет за САЩ) група държави.

Очертаните по-горе съображения позволяват да предположим, че администрацията на Буш-младши се връща към логиката от ерата на студената война, когато случващото се в отделните региони на планетата се разглеждаше от гледна точка на прякото им влияние върху международните позиции на САЩ, като цяло, а не на косвеното им въздействие върху американското влияние в света, както беше допреди събитията от 11 септември 2001 в САЩ.

Потвърждение за това е и споменатата по-горе обща активизация на американската военна политика в Африка и, в частност, разширяването на военно-техническата помощ за страните от континента. Става дума, преди всичко, за Програмата за международно военно образование и обучение (ІМЕТ), в чиито рамки африканските държави изпращат свои военни на обучение в САЩ. При това, наред с чисто военната си насоченост, програмата има и политически елемент, доколкото на африканските „курсисти” съзнателно се внушава преклонение пред американската мощ, политика и култура. Завръщайки се в родината, мнозина от тях се ориентират към политиката (включително участвайки в многобройните на Черния континент военни преврати) и се превръщат в проводници на американската политика в Африка. През 2005 в тази програма участваха 41 африкански държави, на юг от Сахара, а през миналата 2006 – вече 45. С изключение на Либия, страните от Северна Африка също участват в нея, като след 11 септември Вашингтон увеличи сумите за обучение на военнослужещи именно от този регион.

Друга американска инициатива за Африка, лансирана след терористичните нападения от 11 септември е Програмата за финансиране на военни операции в чужбина ( FMF ). Целта и е предоставяне на американско военно оборудване и техника на „приятелските” режими, което би им позволило „да укрепят и модернизират своите отбранителни възможности, да гарантират границите и териториалните си води, да укрепят взаимодействието си с американската армия и да подпомогнат коалиционните действия в рамките на войната с тероризма”. През 2006 в тази програма участваха осем африкански държави: Египет, Тунис, Мароко, Джибути, Еритрея, Етиопия, Кения и Уганда.

През 2006 администрацията на Буш стартира още една програма, наречена Глобална инициатива в сферата на миротворческите операции ( GPOI ), която в Африка е по-известна като „програма АСОТА” („Помощ в обучението за осъществяване на антитерористични операции в Африка”). Тя замени действащата от 1996 Инициатива за ликвидиране на кризисните ситуации в Африка ( ACRI ). Основната разлика между АСОТА и ACRI е, че първата цели подготовката на африкански военни за провеждането на настъпателни операции в района на Африканския Рог ( CJTE - HOA Initiative ) , в Източна Африка ( EACTI Initiative ) и в Пан-Сахелския регион ( PSI и TSCTI Initiative ). Основни реципиенти на средства, в рамките на програмата АСОТА са Мали, Нигер, Етиопия, Кения и Уганда.

През декември 2006, изпълнителният секретар на Икономическата общност на западноафриканските държави ( ECOWAS ) Мохамед ибн Чамбас помоли САЩ да увеличат средствата, отпускани за обучаване на въоръжените сили на общността, което би довело до по-ефективното им участие в операциите по поддържане на мира, които се планират в рамките на ECOWAS . Тези сили участват в програмата АСОТА, която се координира от Командването на американските войски в Европа ( EUCOM ) , в сътрудничество с американската корпорация Нортроп-Грумън, секретариата на ECOWAS и Международния център за осъществяване на миротворчески операции „Кофи Анан”, чиято централа е в Акра (Гана). Във въоръжените сили на ECOWAS участват предимно военни контингенти от Бенин, Гана, Мали, Нигерия и Сенегал. Централата на ECOWAS в Абуджа (Нигерия) поддържа постоянен контакт с всички свои военни поделения, чиято численост през 2006 беше 1500 души. Очаква се до 2010 тя да нарастне до 5000 души, което ще позволи създаването на наистина пълноценно военно подразделение (бригада), на което да може да разчита и Африканския съюз при провеждането на своите операции.

Според доскорошния командващ на американските войски в Европа генерал Джеймс Джоунс, основната цел на цялата тази военна активност на САЩ в Африка и създаването на „мрежа от бази”, позволяваща на Пентагона да осъществи на практика постановките на американската Стратегия за национална сигурност за нанасяне на превантивни удари по „огнищата на тероризма”. Така, администрацията на Буш-младши превърна „борбата с тероризма” в крайъгълен камък на своята външна политика и военна стратегия. За осъществяването на тази борба тя разчита на подкрепата на коалиции от държави, които, в една или друга степен, са заинтересовани от ликвидирането на терористичните прояви. На 19 август 2003 в антитерористичната коалиция влизаха 70 държави, като приносът на всяка е специфичен, варирайки от пряко участие във военните акции до дипломатическа подкрепа за действията на САЩ на международната сцена. Като най-предан американски съюзник в нея се очерта Великобритания, чиито доскорошен премиер Тони Блеър беше единственият от висопоставените западни лидери, който стоеше редом до президента Буш-младши, по време на речта му пред обединеното заседание на Конгреса на САЩ, непосредствено след 11 септември.


Като пример за ръководството на военни операции в чужбина, в рамките на „борбата с тероризма”, можем да посочим постепенното разгръщане на въоръжените сили на САЩ и съюзниците им от антитерористичната коалиция за нанасяне на евентуални удари срещу базите на Ал Кайда в Сомалия и Судан, през пролетта на 2002. Тогава официален представител на Пентагова заяви, че американската администрация е силно разтревожена от „нарастването на терористичната заплаха в района на Африканския Рог” и това я принуждава да предприеме ответни мерки по линия на Централното военно командване на САЩ ( CENTCOM ) .

В тази връзка, може да се предположи, че провежданите още през 80-те и 90-те години на миналия век, в рамките на CENTCOM , военни учения под кодовото название „Ярка звезда”, с участието на военни части на САЩ и Египет, могат да бъдат разширени, обхващайки далеч по-обширен регион – цяла Североизточна (а, възможно, и Източна) Африка, с участие на военни части от държавите, разположени в него.

Както е известно, Египет се присъедини към антитерористичната коалиция още през 2001, когато правителството на президента Хосни Мубарак предостави свободен въздушен коридор на всички военни самолети от страни-членки на коалицията, над своята територия. От ноември 2001, трима високопоставени египетски офицери постоянно дежурят в центъра за управление на CENT С OM в Тампа (Флорида).

През юни 2002, в речта си пред Египетския съвет по международни отношения, тогавашният американски посланик Дейвид Уелч, от името на администрацията на президента Буш-младши, очерта плановете за формиране на американско-египетско партньорство на основата на „общите ценности” (т.е. на общата визия за борбата с тероризма). В тази връзка обаче, не бива да се изключва и такъв сценарий за развитие на събитията, при който правителството на Хосни Мубарак би могло да предприеме определени стъпки за укрепване ролята на Египет като регионален „силов център”, като при това (по съображения, свързани с арабската солидарност) се дистанцира от непопулярните в мюсюлманските държави действия на Вашингтон, като например американската подкрепа за Израел или действията на САЩ в Ирак.

През май 2002 Пентагонът обяви плановете си за подготовката на военнослужещи от Еритрея за провеждането на антитерористични операции в рамките на CENTCOM . САЩ никога на са крили желанието си да получат достъп до летищата, пристанищата и други инфраструктурни обекти в тази страна. Идеята за създаването на американска военна база в Еритрея бе изцяло подкрепена и от местното правителство, още повече, че и преди там имаше американска радиолокационна станция за следене и наблюдение.

Освен това, администрацията на Буш-младши се стреми да привлече към осъществяването на военно-политическите си планове в района на Африканския Рог и Етиопия. Американските стратези дори разчитат че Еритрея и Етиопия могат да формират совеобразна „ос на стабилност” в региона, където са разположени толкова проблемни за американската стратегия държави като Сомалия и Судан. Лансирайки тази идея, зам. държавният секретар в Департамента по отбраната Майкъл Уестфол заяви: „ние смятаме Етиопия и Еритрея за бъдещи потенциални партньори на Америка”.

Но, макар че сегашното присъствие на етиопски войски в Сомалия подкрепя тезата на Уестфол, трудно можем да си представим, как може да се осъществи на практика превръщането на Еритрея и Етиопия в „ос на стабилността” в района на Африканския Рог. Съществуващите между тези две страни противоречия имат толкова дълбоки исторически корени, че евентуалните партньорски отношения между тях изглеждат неосъществими, включително и в рамките на африканската политика на САЩ.

На второ място, в миналото Етиопия поддържаше доста сложни отношения и със Судан, и със Сомалия, които през отделни периоди стигаха и до военни действия (в края на ХІХ век със Судан, а през 70-те години на ХХ век – със Сомалия). Налице са сложни проблеми и в отношенията между Еритрея и Судан. В тази връзка, изглежда, че американските планове за формиране на „ос на стабилност” в района на Африканския Рог са практически неосъществими, поне в близко бъдеще. Възможно е обаче взаимодействието между тези две държави в рамките на по-широка международна коалиция, когато някои противоречия биха могли да минат на заден план в името на обединението за осъществяването на далеч по-мащабни задачи.

За заздравяване на военно-политическите отношения с двете африкански държави, през 2003, американският Конгрес прие Закон за мирното разрешаване на граничния конфликт между Етиопия и Еритрея, изискващ и двете страни да спазват демаркацията на граничната линия, осъществена от двустранната комисия за регулиране на границата, създадена след края на въоръжения конфликт между тях (1998-2000).

В същото време, стартиралата през декември 2002 активна подготовка за интервенцията в Ирак ускори процеса на „включване” на Кения и Етиопия във военните планове на САЩ. Тогава ставаше дума за тилова подкрепа за действията на CENTCOM в Персийския залив. През същия месец, във Вашингтон, президентът Буш преговаря с етиопския премиер Мелес Зенауа и кенийския президент Даниел Арап Мой и се споразумя с тях за координиране политиката на двете източноафрикански държави с цел подпомагане действията на CENTCOM (по същото време в района на Африканския Рог се появи и тогавашният държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд). Буш определи двамата лидери като „сигурни приятели на Америка”, а в съвместното заявление се декларираше твърд стремеж за съвместна борба с тероризма. Фактът, че през 2003 президентският пост в Кения беше зает от Мваи Кибаки не повлия върху постигнатото споразумение със САЩ.

Преговорите във Вашингтон с лидерите на Кения и Етиопия бяха проведени на фона на американско-кенийските военни учения, с участието на 740 морски пехотинци на САЩ и 240 кенийски военни. След края им, американските пехотинци бяха настанени в предоставената от Франция в разположение на САЩ военна база в Джибути. По същото време там пристигна и американският десантен кораб „Маунт Уитни”, използван като временен команден пункт на американските части в района на Африканския Рог. В началото на декември 2002 общият брой на американските войници в тази част на Африка достигна две хиляди души.

Според „Ню Йорк Таймс”, акваторията на пристанището Джибути е била избрана от Пентагона заради стратегическото му разположение. Джибути е достатъчно близко до пролива Баб ел-Мандеб, както и до Аденския залив, което позволява да се контролира корабоплаването в региона и да се наблюдава развитието на ситуацията в съседен Йемен.

В Западна Африка, американската администрация реши да заложи на военно-политическото сътрудничество с държавите-членки на ECOWAS и, най-вече, на формирането и подготовката на мироподдържащи сили. Стремейки се да развие и задълбочи инициативите на предишната администрация на президента Клинтън в тази сфера, чиито акцент беше поставен върху страните от Източна Африка (заради събитията в района на Големите езера), администрацията на Буш концентрира вниманието си върху активизиране на военния елемент в дейността на Икономическата общност на страните от Западна Африка ( ECOWAS ).

През август 2002, президентът на Сао Томе и Принсипи Фрадике де Менезес обяви, че се е споразумял със САЩ за изграждането на американска военна база на остров Сао Томе, която да може да приема самолетоносачи и други големи бойни кораби и, в която постоянно ще бъдат разположени американски морски пехотинци. На свой ред, Пентагонът постави въпроса за евентуалното разполагане в базата на регионално стратегическо командване на САЩ за гарантиране на американските интереси в зоната на богатия на петрол Гвинейски залив.

В тази връзка, едва ли трябва да се учудваме, че опитът за преврат, предприет от група местни военни през юли 2003, беше остро осъден както от тогавашния председател на Африканския съюз Жоаким Чисано (президент на Мозамбик) и президентите на Нигерия и Гана, така и от администрацията на Буш-младши. Нещо повече, американците активно посредничеха в усилията за разрешаване на конфликтната ситуация в страната. На свой ред, президентът на Сао Томе и Принсипи Менезес участва в заседанието на Корпоративния съвет за Африка (ССА), провело се в края на юни 2003 във Вашингтон. В речта си на тържествения обяд, на който присъства и тогавашният държавен секретар Колин Пауъл, Менезес подкрепи идеята за „истинско партньорство” със САЩ, особено в сферата на добива на енергоносители.

Потушаването на военния бунт в Сао Томе и Принсипи беше одобрено от ръководството на Корпоративния съвет за Африка, чиито президент Стивън Хейс отбеляза, че „бързото възстановяване на демокрацията в републиката е стимул за увеличаване на американските частни инвестиции в местната икономика”.

В крайна сметка, през декември 2006, беше подписано споразумение за изграждането на остров Сао Томе на радиолокационна станция на американските военно-морски сили, която ще следи стратегически важния океански трафик в зоната на Гвинейския залив.

От военно-политическа гледна точка, нарастващият интерес на САЩ към Африка, може да се обясни не само със стремежа да бъде изградена необходимата военна инфраструктура и да се формира такава система от отношения, която да гарантира безпрепятствен достъп до залежите на минерални суровини на Черния континент, но и с желанието редица африкански страни (особено в Източна Африка) да се превърнат в своеобразна тилова база на CENTCOM , осъществяващ американската „политика на силата” по отношение на Афганистан, Ирак, Иран и т.н.

В тази връзка, определен интерес представлява изказването на доскорошния командващ войските на НАТО в Европа генерал Джеймс Джоунс, че САЩ се стремят да увеличат броя на военните си в Африка, където има „големи, неконтролирани от местните власти, райони, през които, без съмнение, минават маршрутите на наркотрафикантите, разположени са лагери за подготовка на терористи и съществуват огнища на нестабилност... Африка е много важна както за НАТО, така и за САЩ. Ударните групи от самолетоносачи и експедиционните ни сили не бива да носят шестмесечно постоянно дежурство само в Средиземно море. Убеден съм, че половината от това време те биха могли да прекарват край бреговете на Западна Африка”. Съдейки по това изказване, можем да предположим, че американските части, разположени в базата в Джибути, могат да послужат като прототип при формирането на бъдещи африкански „сили за бързо реагиране” на НАТО.

През април 2004, в Щутгарт, се проведе първата в историята среща на военните министри на страните от Северна Африка и зоната на Сахел, с командващия войските на САЩ в Европа. В нея участваха представители на Мароко, Алжир, Тунис, Сенегал, Мали, Мавритания, Чад и Нигер, които се споразумяха, че страните им ще окажат съдействие на Командването на войските на САЩ в Европа ( EUROCOM ) за:

- гарантиране сигурността на транзитните маршрути на доставките на петрол и природен газ (в тази връзка, президентът на корпорацията „Шеврон-Тексако” Джордж Къркланд, който присъства на срещата, заяви, че „петролът е важна част от американския стратегически интерес, а без редовните доставки на африкански суров петрол, икономиката на САЩ ще се нуждае от поне 10 млн. галона газолин годишно);

- ликвидиране на „пояса на нестабилност” в района на Сахел (в тази връзка тогавашният зам. командващ на войските на САЩ в Европа генерал Чарлз Уолд подчертава следното: „Уязвимостта на Европа ни тревожи. Ислямистите използват слабо населените или практически необитаеми пространства за да проникнат на европейския континент, а нерядко – и за обучаване на терористи. Подготвените в базите в Сахел терористи могат да се окажат на територията на САЩ или на европейските държави само за няколко часа.”).

Наред с това, както се подчертава в документа на Белия дом, озаглавен „Африканската политика”, администрацията на Буш-младши възнамерява да създава „коалиции на желаещите” с такива ключови за американската стратегия в Африка държави, като ЮАР, Нигерия, Кения и Етиопия за съвместни действия във „войната с тероризма”. Очаква се, че военни части от тези държави ще формират гръбнака на бъдещи обединени сили (в рамките на Африканския съюз или на друга колективна основа), които ще осъществяват антитерористичните операции на Черния континент.

Предлозите, използвани за провеждането на тази американска политика по отношение на Африка, варират в зависимост от конкретната ситуация, като най-често използваният е „за противодействие на нарастващата терористична заплаха срещу интересите на САЩ в Западна и Централна Африка след 2003 (т.е. след окупацията на Ирак – б.р.) ”. В същото време американските военно-морски сили разширяват патрулните си мисии в крайбрежните води на Нигерия и другите африкански държави, разположени по атлантическото крайбрежие.

Следва да подчертаем и, че военните и военно-политически усилия на САЩ за защита на американските интереси в Африка се осъществяват и чрез техните съюзници на континента, сред които, според новата „Стратегия за националната сигурност на САЩ”, са както държавите, доказали, че могат успешно да управляват собствената си икономика и държавен апарат и да разпространят сред съседите си американския модел на демокрация и американската визия за борба с тероризма, така и Африканският съюз, като континентална организация за гарантиране на вътрешнополитическата стабилност и икономическото развитие на страните от континента. В това отношение, Вашингтон разчита особено на онези държави, в които гражданските войни са били прекратени с активното съдействие на САЩ, а властта е преминала в ръцете на проамерикански настроени кръгове.

За осъществяване на общата координация на дейността на различните институции, работещи в защита на американските интереси в чужбина и, в частност, в Африка, през март 2006, към Държавния департамент, беше създаден Офис на координатора по въпросите на възстановяването и стабилизацията. Основната задача на тази структура е улесняване на взаимодействието между Департамента по отбраната и другите ведомства при осъществяването на военни или военно-политически действия в чужбина и, най-вече, в зоните на локални и вътрешни конфликти.


Своеобразен връх на военната и военно-политическа активност на Пентагона в Африка стана решението на президента Джордж Буш-младши да създаде, до края на финансовата 2008, на Обединено военно командване за Африка ( Unified Combatant Command for Africa – AFRICOM , формално създадено през февруари 2007, като се предвижда да започне реално да фунционира през септември 2008) . Аргументирайки тази стъпка, той подчерта, че „новото командване ще укрепи и задълбочи сътрудничеството ни в сферата на сигурността с държавите от Африка, ще донесе мир на народите от континента и ще съдейства за икономическото и хуманитарното им развитие”. В рамките на AFRICOM , САЩ възнамеряват още по-тясно да си взаимодействат с лидерите на африканските държави. Според помощника по политическите въпроси на държавния секретар по отбраната Райън Хенри, в щаба на AFRICOM ще работят представители на Държавния департамент и други ведомства, които ще помагат на Пентагона да планира и осъществява операции в Африка, по линия на новото командване. В тази връзка Хенри поясни, че: „Американската администрация признава превръщането на африканските държави в ключови играчи на световната сцена... Като част от правителството, Държавният департамент по отбраната е наясно с това и е готов да сътрудничи с африканските страни, в новото им качество”. През 2007 финансова година разходите за издръжката на AFRICOM са около 50 млн. долара, но през 2008 те значително ще нарастнат.

В коментар на южноафриканската информационна агенция „Интер Прес Сървис” се излагат следните аргументи за необходимостта от създаването на AFRICOM : „нарастващата роля на африканските държави в „глобалната война с тероризма, значението на природните ресурси на континента (и, особено, на петрола и природния газ) за световната икономика, както и непрекъснато усилващото се съперничество с Китай (наред с всички останали) за достъп и контрол над тези ресурси”.

Според американския сенатор Ръсел Финголд: „ AFRICOM е жизнено необходимо за укрепване на отношенията ни с африканските държави и предотвратяване превръщането им в терористични бази за атаки срещу САЩ и техните съюзници”.

Струва си специално да се отбележи ролята на американските разузнавателни служби в подготовката и реализацията на доктрината за „глобалното лидерство на Америка”. Според заместник държавния секретар в първата администрация на Буш Ричард Армитидж, значението и ролята на външното разузнаване за получаване на секретна информация рязко са нарастнали след събитията от 11 септември.

На свой ред, преди време тогавашният ръководител на Отдела за политическо планиране към Държавния департамент (и председател на изключително влиятелния Съвет за международни отношения) Ричард Хаас подчерта, че е „важно на политиците да се казва това, което трябва да знаят, а не, което искат да чуят”. Според него, ЦРУ и другите американски специални служби са следвали именно тази постановка при обработката на фактическия материал и подготовката на препоръки по такива сложни проблеми, като глобализацията, съдбата на „демократичното управление”, еволюцията на отношенията с другите големи държави или променящият се характер на съвременната война.

Много конкретни операции, осъществявани от ЦРУ в рамките на „борбата с международния тероризъм”, все още са засекретени и ще трябва да мине доста време докато станат ясни всички подробности, свързани с тях. В същото време, както посочва бившият посланик на САЩ в Гвинея и Кения Уйлям Атууд, американските дипломати в Африка поддържат тесни контакти с представителите на ЦРУ в конкретната държава и биват предварително осведомявани за всички действия, предприемани по линия на Управлението. Според него, „при наличието на съответния контрол, ЦРУ е и ще продължи да бъде основен инструмент на нашата външна политика”.

Интересна е и интерпретацията на Ричард Хаас на понятието „национален суверенитет”, във връзка с кампанията против тероризма. Той смята, че традиционните представи за суверенитета все повече остават в миналото и една свързана с тероризма държава не може да разчита, че останалите ще се съобразяват с нейния суверенитет. В тази връзка Хаас подчертава, че след атаките от 11 септември, САЩ имат правото да нанасят превантивни удари от всякакъв вид.

По този повод президентът Буш-младши отбелязва, че: „Новите заплахи изискват и ново мислене. Не можем да стоим настрана и да не правим нищо, когато опасността нараства”.

Заключение

Изложеното дотук позволява да заключим, че традиционното за САЩ използване на силови (включително и военни) форми на натиск в международните отношения, в ерата на „войната с тероризма” и продължаващите усилия за утвърждаване на американското глобално лидерство, започва да се превръща в абсолют. При това се очертава следният сценарий: на първоначалния етап американските въоръжени сили и, най-често, на техните съюзници (в началото на ХХІ век основен и постоянен съюзник на САЩ е Великобритания), изпълняват задачата да разгромят армията на противника, след което предават функциите по закрепване на постигнатото и по-нататъшния контрол върху ситуацията, на останалите участници в коалицията, или на друга група държави, специално подбрани за осъществяване на конкретната задача (както американците се опитаха да направят в Афганистан и Ирак).

В тази връзка, можем да предположим, че тъй като в Африка САЩ нямат достатъчно силен потенциален противник (от типа на Иран или Северна Корея), американската военна мощ ще бъде използвана само в онези изключителни случаи, когато съюзниците от антитерористичната коалиция, по една или друга причина, не съумеят да се справят с възложените им задачи (например, ако изостряне на вътрешнополитическите противоречия или на отношенията с Еритрея не доведат до оттеглянето на Етиопия като регионален съюзник на САЩ, или пък ако това стори Кения).

Много по-вероятно обаче е, Вашингтон да продължи да залага в Африка не на своята армия, а на възможностите на специалните служби и прилаганите от тях методи (което се потвърждава и от цитирания по-горе Ричард Хаас), както и на патрулирането (на ротационен принцип), осъществявано от военни кораби на държавите-членки на антитерористичната коалиция, по източноафриканското крайбрежие (както и в Гвинейския залив).

* Вицепрезидент на Фондация „Адекс”, в разработката участват и други експерти на фондацията

{rt}

Африка, разполагаща с огромни природни богатства и евтина работна ръка, винаги е привличала вниманието на Съединените щати. Така, в книгата си „Корените на американската външна политика”, професорът ат Йоркския университет в Торонто (Канада) Гейбриъл Колко подчертава, че: „без постоянната доставка на такива стратегически суровини, като желязна руда, боксити, мед, цинк и азбест, по цени, изгодни за САЩ, американската икономика щеше да изглежда по съвсем друг начин и съвсем нямаше да е толкова просперираща”.

По данни на различни американски статистически източници, в средата на 70-те години на миналия век, делът на африканските държави по отношение на запасите и добива на основни минерални суровини е бил следният:

Минерал % от световното производство % от световните запаси

Антимон ЮАР (22%), Мароко (3%) ЮАР (6%)

Боксити Гвинея (8%), други страни (1%) Гвинея (26%, Камерун (4%), Гана (2%)

Хром ЮАР (26%), Зимбабве (8%), Мадагаскар (20%) ЮАР (71%), Зимбабве (26%)

Кобалт ДР Конго (58%), Замбия (10%), Мароко (6%) ДР Конго (18%), Замбия (8%)

Колумбит Нигерия (6%), ДР Конго (3%), Кения (3%), Уганда (2%) Нигерия (2%), други страни (2%)

Злато ЮАР (61%), Гана (2%) ЮАР (53%)

Манган ЮАР (17%), Габон (10%), други страни (4%) ЮАР (42%), Габон (2%)

Петрол Нигерия (4%), Либия (3%), Алжир (2%), други страни (1%) Либия (4%), Нигерия (2%), Алжир (2%), други страни (1%)

Платина ЮАР (49%) ЮАР (47%)

Уран ЮАР (14%), Нигер (5%), Габон (3%) ЮАР (16%), Нигер (2%), други страни (2%)

Ванадий ЮАР (46%) ЮАР (32%)

Източник: Africa and the United States Vital Interests, Ed. By Jenifer Whitaker, A CFR Books, N.Y., 1978, p.37

През същия период експертите оценяват зависимостта на САЩ от вноса на тези минерални суровини като „голяма”. Това, впрочем, се вижда и от долната таблица:

Минерал Вносна зависимост (в %) Източник на доставка (в%)

Колумбит 100 Нигерия (10%)

Манган 99 Габон (32%), ЮАР (12%)

Кобалт 98 ДР Конго (37%)

Хром 91 ЮАР (24%), Зимбабве (12%)

Боксити 85 Гвинея (16%)

Платина 80 ЮАР (68%)

Антимон 56 ЮАР (22%)

Злато 45 Няма данни

Ванадий 36 ЮАР (59%)

Петрол 35 Нигерия (17%), Алжир (7%), Либия (6%)

Източник: Africa and the United States Vital Interests, Ed. By Jenifer Whitaker, A CFR Books, N.Y., 1978, p.3 9.

Според американските експерти, хромът, който се използва за производството на неръждаема стомана, на практика, не може да се замени с нещо друго. Кобалтът пък е изключително важен за производството на свръхустойчиви, издържащи при екстремни температурни условия, сплави. Манганът се използва в производството на високоустойчива и качествена стомана. Бокситите са суровина за производството на алуминий, а антимонът се използва в производството на автомобилни свещи. На свой ред, колумбитът и ванадият са необходими компоненти при производството на стомана, а металите от платиновата група се използват широко в химическата петролната и електротехническата индустрия. Що се отнася до златото, петрола и урана, няма защо да ги коментираме.

През 1981, в изказването си пред Съвета по международни отношения във Вашингтон, директорът на Центъра за африкански изследвания към Джорджтаунския университет (и помощник на държавния секретар по африканските въпроси по времето на президента Рейгън) професор Честър Крокър подчертава, че: „Държавите, разположени на юг от Сахара, са източник на суровини от жизнено значение за нашето развитие и отбрана. В някои случаи те практически изцяло покриват потребностите ни, като това особено се отнася за хрома, използван в американската автомобилна и военна индустрии, мангана – в металургичния отрасъл, кобалта – в производството на реактивни двигатели и минно оборудване, както и медта, техническите диаманти, слюдата и т.н.”.

През 1992 мнението му бе потвърдено от американския политолог Майкъл Клъф, според който: „необходимостта да си гарантираме достъп до стратегическите минерални суровини винаги е била сред основните аргументи в полза на икономическото значение на Африка за САЩ и останалите индустриални държави”.

През март 1999, в изказването си на конференцията на министрите на икономиката и финансите на африканските страни и САЩ, провела се във Вашингтон, президентът на Корпорацията на отвъдморските частни инвестиции на САЩ ( Overseas Private Investment Corporation - OPIC ) ) Дейвид Букос отбеляза, че: „За нарастващото значение на стратегическото сътрудничество между САЩ и африканските държави говори не само свикването на настоящата конференция, но и икономическите показатели. Африка вече се смята от американския бизнес за един от перспективните региони”. Според него, през 1999 ОПИК е реализирала 50 различни проекта в 20 африкански държави на юг от Сахара, на обща стойност 890 млн. долара (ръст в сравнение с 1997 от 100 млн. долара). Става дума за такива сфери на икономиката като селското стопанство, телекомуникациите, финансовите услуги, обработвателната и минната индустрии, транспорта.

Африка, разполагаща с огромни природни богатства и евтина работна ръка, винаги е привличала вниманието на Съединените щати. Така, в книгата си „Корените на американската външна политика”, професорът ат Йоркския университет в Торонто (Канада) Гейбриъл Колко подчертава, че: „без постоянната доставка на такива стратегически суровини, като желязна руда, боксити, мед, цинк и азбест, по цени, изгодни за САЩ, американската икономика щеше да изглежда по съвсем друг начин и съвсем нямаше да е толкова просперираща”.

По данни на различни американски статистически източници, в средата на 70-те години на миналия век, делът на африканските държави по отношение на запасите и добива на основни минерални суровини е бил следният:

Минерал % от световното производство % от световните запаси

Антимон ЮАР (22%), Мароко (3%) ЮАР (6%)

Боксити Гвинея (8%), други страни (1%) Гвинея (26%, Камерун (4%), Гана (2%)

Хром ЮАР (26%), Зимбабве (8%), Мадагаскар (20%) ЮАР (71%), Зимбабве (26%)

Кобалт ДР Конго (58%), Замбия (10%), Мароко (6%) ДР Конго (18%), Замбия (8%)

Колумбит Нигерия (6%), ДР Конго (3%), Кения (3%), Уганда (2%) Нигерия (2%), други страни (2%)

Злато ЮАР (61%), Гана (2%) ЮАР (53%)

Манган ЮАР (17%), Габон (10%), други страни (4%) ЮАР (42%), Габон (2%)

Петрол Нигерия (4%), Либия (3%), Алжир (2%), други страни (1%) Либия (4%), Нигерия (2%), Алжир (2%), други страни (1%)

Платина ЮАР (49%) ЮАР (47%)

Уран ЮАР (14%), Нигер (5%), Габон (3%) ЮАР (16%), Нигер (2%), други страни (2%)

Ванадий ЮАР (46%) ЮАР (32%)

Източник: Africa and the United States Vital Interests, Ed. By Jenifer Whitaker, A CFR Books, N.Y., 1978, p.37

През същия период експертите оценяват зависимостта на САЩ от вноса на тези минерални суровини като „голяма”. Това, впрочем, се вижда и от долната таблица:

Минерал Вносна зависимост (в %) Източник на доставка (в%)

Колумбит 100 Нигерия (10%)

Манган 99 Габон (32%), ЮАР (12%)

Кобалт 98 ДР Конго (37%)

Хром 91 ЮАР (24%), Зимбабве (12%)

Боксити 85 Гвинея (16%)

Платина 80 ЮАР (68%)

Антимон 56 ЮАР (22%)

Злато 45 Няма данни

Ванадий 36 ЮАР (59%)

Петрол 35 Нигерия (17%), Алжир (7%), Либия (6%)

Източник: Africa and the United States Vital Interests, Ed. By Jenifer Whitaker, A CFR Books, N.Y., 1978, p.3 9.

Според американските експерти, хромът, който се използва за производството на неръждаема стомана, на практика, не може да се замени с нещо друго. Кобалтът пък е изключително важен за производството на свръхустойчиви, издържащи при екстремни температурни условия, сплави. Манганът се използва в производството на високоустойчива и качествена стомана. Бокситите са суровина за производството на алуминий, а антимонът се използва в производството на автомобилни свещи. На свой ред, колумбитът и ванадият са необходими компоненти при производството на стомана, а металите от платиновата група се използват широко в химическата петролната и електротехническата индустрия. Що се отнася до златото, петрола и урана, няма защо да ги коментираме.

През 1981, в изказването си пред Съвета по международни отношения във Вашингтон, директорът на Центъра за африкански изследвания към Джорджтаунския университет (и помощник на държавния секретар по африканските въпроси по времето на президента Рейгън) професор Честър Крокър подчертава, че: „Държавите, разположени на юг от Сахара, са източник на суровини от жизнено значение за нашето развитие и отбрана. В някои случаи те практически изцяло покриват потребностите ни, като това особено се отнася за хрома, използван в американската автомобилна и военна индустрии, мангана – в металургичния отрасъл, кобалта – в производството на реактивни двигатели и минно оборудване, както и медта, техническите диаманти, слюдата и т.н.”.

През 1992 мнението му бе потвърдено от американския политолог Майкъл Клъф, според който: „необходимостта да си гарантираме достъп до стратегическите минерални суровини винаги е била сред основните аргументи в полза на икономическото значение на Африка за САЩ и останалите индустриални държави”.

През март 1999, в изказването си на конференцията на министрите на икономиката и финансите на африканските страни и САЩ, провела се във Вашингтон, президентът на Корпорацията на отвъдморските частни инвестиции на САЩ ( Overseas Private Investment Corporation - OPIC ) ) Дейвид Букос отбеляза, че: „За нарастващото значение на стратегическото сътрудничество между САЩ и африканските държави говори не само свикването на настоящата конференция, но и икономическите показатели. Африка вече се смята от американския бизнес за един от перспективните региони”. Според него, през 1999 ОПИК е реализирала 50 различни проекта в 20 африкански държави на юг от Сахара, на обща стойност 890 млн. долара (ръст в сравнение с 1997 от 100 млн. долара). Става дума за такива сфери на икономиката като селското стопанство, телекомуникациите, финансовите услуги, обработвателната и минната индустрии, транспорта.

Страница 2

В началото на ХХІ век тези показатели остават приблизително на същото равнище, с изключение на вноса на петрол и метали от платиновата група. Според данните, посочени в Доклада на администрацията до Конгреса за икономическата политика към страните от Африка, южно от Сахара (март 2001), в сравнение с началото на 90-те години на миналия век, през 2001 вносът на енергоносители, както и на метали от платиновата група, в САЩ е нарастнал със 70%.

Огромното значение на петрола за американската икономика се подчертава още през 1981 от известния политолог Карл Солбърг: „Веднага след като петролът измести въглищата като основен енергоизточнок, Америка се оказа във възходяща траектория. Именно залагайки на петрола, западните демокрации съумяха да продължат индустриалното си развитие на основата на свободната инициатива. Днес ни изглежда очевидно, че демокрацията изцяло зависи от петрола. Евтиният петрол беше в основата на възхода на индустриалното производство в Европа и Америка”.

Според сътрудника на Фондация Херитидж Брет Шефър: „Африка придобива все по-голямо значение за САЩ, като източник на петрол”. През 2005, САЩ покриват 18% от потребностите си от петрол, чрез внос от Африка. В сравнение с 1999, през 2006 американският внос на петрол от африканските държави, разположени на юг от Сахара, е нараснал с 1/3, докато вносът от района на Персийския залив демонстрира тенденция към спад. Тоест, значението на Африка, като източник на енергоносители за САЩ, не може да се оспорва.

Според професор Антъни Лейк и бившия губернатор на Ню Джърси Кристин Тод Уитмън, които са автори на доклада на американския Съвет за международни отношения ( CFR ), озаглавен „Стратегическият подход на САЩ към африканските държави”: „Международното значение на Африка нараства непрекъснато. До 2010 се очаква държавите на юг от Сахара да се превърнат в също толкова важен източник на енергоносители за САЩ, какъвто днес са страните от Близкия изток и Персийския залив. Китай, Индия, ЕС и други държави ще се конкурират помежду си, както и със САЩ, за достъпа и контрола над находищата на петрол, природен газ и други полезни изкопаеми в африканския регион. Освен това, Африка е сред основните бойни полета в битката с международния тероризъм. Днес африканците биват привличани да участват в терористични операции в Южна Азия и Близкия изток (включително в Ирак). Освен това континентът е епицентър на пандемията от СПИН, заплашваща цялото човечество”. По-нататък в доклада се отбелязва, че „енергийната сигурност на САЩ пряко зависи от стабилните доставки на енергоресурси на приемливи цени от колкото се може повече източници. Смята се, че един от всички пет барела петрол, постъпващи на световния пазар в периода 2005-2010 идва от находищата в Гвинейския залив, при това се очаква, че американският внос на петрол от региона ще нарастне от 15% до 20% през 2010. Предполага се, че през 2010 общата сума на чуждестранните инвестиции в разработването на петролните находища в тази зона, ще достигне 33 млрд. долара. При това делът на американските компании ще надмине 40% от сумата. Петролът ще се транзитира от дълбоководните находища край бреговете на Нигерия, Ангола и Екваториална Гвинея. Като цяло, значението на региона за САЩ се определя не само от обема на американските инвестиции, или от дела му в петролния внос на страната, но и от присъствието в него на американски граждани, които проучват и разработват петролните находища, както и от факта, че държавите от Гвинейския залив произвеждат петрол с ниско съдържание на сяра, който се котира изключително високо на американския пазар”.

За значението на африканския петрол за съвременната икономика на САЩ се говори и в доклада „За гарантирането на прозрачност в африканския петролен сектор”, изготвен през март 2004 от Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон, в рамките на проекта „Растящите енергийни потребности на САЩ и Африка”. В доклада се отбелязва, че: „САЩ имат жизнено важни и постоянно нарастващи национални интереси в петролната промишленост на държавите от Западна и Централна Африка и, особено, в Нигерия и Ангола”.

По-нататък в него се подчертава, че: „Днес в света няма друг мащабен източник на енергоносители като Саудитска Арабия. В същото време, макар че разполагат с по-скромни от саудитските запаси от тази суровина, страните от Западна и Централна Африка се превръщат в най-важния алтернативен източник на петрол. При това в момент, когато в САЩ нараства търсенето на втечнен природен газ за американските ТЕЦ-ове. Тоест, енергийната и икономическа сигурност на САЩ пряко зависят от гарантирането на вътрешната стабилност в тези две африкански държави”.

През април 2004, на конференцията на Американския предприемачески институт, президентът на корпорацията „Шеврон-Тексако” (а в миналото изпълнителен директор на нигерийския клон на компанията) Джордж Къркланд заяви, че: „Правителството на САЩ трябва и занапред да разглежда Африка като стратегически важен регион, както от гледна точка на минералните ресурси, така и на необходимостта от поддържане на стабилност в един регион, където се води активна борба с тероризма. Африка е сред най-обещаващите източници на петрол и газ”.

Всичко това илюстрира нарастващите очаквания на американските делови кръгове по отношение на африканските петролни доставки. В тази връзка, може да се предположи, че докато не бъдат разработени алтернативни видове енергоресурси или пък усвоени други (неафрикански) източници за доставката им, вносът на петрол и газ от Африка (и, най-вече, от зоната на Гвинейския залив) ще си остава приоритет в геополитиката на САЩ и американската администрация ще направи всичко възможно за да си осигури постоянни и непрекъснати доставки.

На второ място по значение за САЩ (след петрола) са металите от платиновата група, които са най-важната суровина за американската електронна и авио-космическа индустрия, чието развитие получи нов мощен импулс след като президентът Буш обяви началото на „войната с международния тероризъм”.

Най-важният показател за неотслабващия (и дори усилващ се) интерес на САЩ към Африка е постепенния ръст на американските инвестиции (преки и портфейлни) в икономиката на страните от континента. Ако в началото но 80-те години на миналия век, те бяха малко над 4 млрд. долара, през 1988 достигнаха 6 млрд., а през 2003 – нарастнаха до 15,062 млрд. долара. В началото на 2005 преките частни инвестиции на САЩ в африканските държави, на юг от Сахара, бяха 13,5 млрд. долара, като от тях: в ЮАР – 5 млрд. долара, Екваториална Гвинея – 3,1 млрд. долара, Ангола – 1,1 млрд. долара, Нигерия – 955 млн. долара, Чад – 894 млн. долара и Габон – 537 млн. долара.

Що се отнася до търговския оборот на САЩ с африканските държави, на юг от Сахара, той демонстрира устойчив ръст, най-вече за сметка нарастване стойността на внасяния суров петрол и петролни продукти, като в началото на 2006 надмина 60 млрд. долара.

Координнирането на дейността на американските частни капитали в Африка се осъществява от Корпоративния съвет за Африка (ССА), създаден през 1992, чиято централа е във Вашингтон. Той обединява над 170 компании, т.е. около 85% от всички американски фирми, действащи на континента.

Според президента на съвета Стивън Хейс, „Африка е един от бързорастящите пазари, които все още не са добре усвоени от американския бизнес”. Сред компаниите от САЩ, проявяващи подчертан интерес към Черния континент, са гиганти като „Шеврон”, Даймлер Крайслер”, „Ексън Мобил”, „Лазар Каплан”, „Кока-Кола”, „Боинг”, „Нортроп Грумън” и много други.

По правило, тези компании финансират провеждането на делови форуми „САЩ-Африка” на най-високо равнище, т.е. на тях присъстват и представители на американската администрация, и лидери на африканските държави. Така например, през 2003, на годишното събрание на ССА във Вашингтон присъстваха президентът Буш-младши, тогавашният държавен секретар Колин Пауъл и други високопоставени представители на американското правителство, както и президентите на Ангола, Ботсуана, Екваториална Гвинея, Малави, Мозамбик, Сенегал, вицепрезидентът на Нигерия, кралят на Свазиленд, премиерите на Мавриций и Камерун.

В рамките на конференцията се проведоха кръгли маси за обсъждане на конкретни планове за развитие на търговско-икономическите отношения между САЩ и всяка африканска страна-участничка във форума, като всяка от тях представи основните си експортни стоки. Общият брой на участниците в конференцията от 2003 надмина две хиляди души.

От 1992 насам Корпоративният съвет за Африка организира търговско-опознавателни мисии в страните от континента за да заинтересува американския бизнес. Дейността на съвета се подкрепя и от африканските правителства. В частност, по време на споменатата по-горе среща във Вашингтон, президентът на Руанда Пол Кагаме официално покани американските инвеститори да посетят страната му, обещавайки, че правителството ще направи всичко възможно, за да им гарантира максимални печалби.

Тези обещания не останаха без отклик – през лятото на 2006 администрацията на Буш подписа с правителството на Руанда Споразумение за подпомагане на търговията и инвестициите. В резултат от това, още в началото на 2007, търговският обмен между двете страни нарастна с една трета, а Руанда се превърна в сериозен доставчик на кафе, друга селскостопанска продукция и текстилни изделия за американския пазар. Успешното развитие на търговско-икономическото сътрудничество с Руанда, след подписването на въпросното споразумение, позволи на заместник държавния секретар по търговията Карен Бхатия да заяви, че „администрацията на Буш възнамерява да сътрудничи ползотворно с африканските страни, които се стремят да постигнат прогрес, разширявайки търговията си, а Руанда е сред най-надеждните ни партньори в региона”.

Политическите интереси

Според професор Гейбриъл Колко, „бъдещето на американската икономическа мощ много тясно се преплита със съдбата на Третия свят и САЩ не могат да позволят на тази част от планетата да потърси и избере собствен път на развитие, защото Третият свят не бива да получи възможност да влияе върху американската геополитика”.

Страница 3

В последната редакция (от март 2006) на „Стратегията за национална сигурност на САЩ”, се подчертава „нарастващото геостратегическо значение на Африканския континент” за Съединените щати, както и „големият приоритет, който представлява развитието на отношенията с африканските държави” за администрацията на президента Буш-младши. При това САЩ признават, че американската национална сигурност пряко зависи от сътрудничеството с африканците за укрепването и развитието на т.нар. „слаби и пропаднали държави” и поставането под контрола на „ефективните демокрации” на „неуправляемите територии на континента”. В Стратегията се съдържа и изводът, че „африканците се нуждаят от партньорството на САЩ, а не от патернализма на Америка”.

В този смисъл, ситуацията в Африка има своята специфика за САЩ. Вековете на търговията с роби оставиха отпечатъка си върху американско-африканските отношения. Най-вече, от гледна точка на взаимодействието на разнородните сили, формиращи геополитическата структура „САЩ-афроамериканската общност-африканските държави”. Така, ако съдим по едно изказване на Сайръс Ванс (държавен секретар по времето на президента Картър) на конференцията на Националната асоциация за съдействие на прогреса на цветнокожото население на САЩ, през юли 1977, можем да предположим, че развитието на събитията в Африка се отразява пряко върху вътрешнополитическата ситуация в самите САЩ, което е свързано с наличието на многомилионна афроамериканска общност там. Затова държавната администрация се стреми да получи подкрепата на африканските правителства за външнополитическата си стратегия. В частност, разсъждавайки за ролята на африканските държави в ООН, бившият помощник-държавен секретар по въпросите на Африка в администрацията на Буш-младши Хърмън Коен подчертава, че многостранната дипломация в ООН тепърва ще играе все по-важна роля, а африканските държави, които са около една трета от световната общност, оказват значително влияние върху хода на международните преговори. Ето защо американската администрация открай време полага усилия за да си осигури подкрепата на африканските държави за своята външна политика или поне да разчита на разбиране от тяхна страна. Така, опитвайки се да постигне тази цел, администрацията на Буш-младши реши да вкара в действие т.нар. „трансформираща дипломация”. Според държавния секретар Кондолиза Райс, основната и задача е осигуряване на партньорство с други страни: „използвайки дипломатически средства, ние се опитваме да помогнем на чуждите граждани за да подобрим условията на живот в техните страни, както и да променим към по-добро и самите тези страни”.

Белият дом се стреми да установи дългосрочни партньорски отношения с държавите от Африка. Което е съвсем логично, имайки предвид политическото значение на въпросните страни в международните отношения – от обявяването на независимостта си, те съставляват значителна част от всички, принадлежащи към т.нар. Трети свят (както е известно, този термин се появи в епохата на студената война, за да определи мястото на неприсъединилите се страни) държави. Разбираемо е, че позицията им по цял ред значими международни проблеми в ООН е изключително важна за САЩ, Китай, както и за всяка друга голяма световна държава (независимо дали става дума за подкрепа или за отхвърляне на тяхната политика).

Примерите за подобни дипломатически стъпки на американските представители в ООН са повече от достатъчно. Понякога в тях се ангажират високопоставени членове на държавната администрация, включително и самият президент. В частност, преди да вземе решение за активизиране на подготовката на военната кампания срещу Ирак, президентът Буш-младши се срещна, през есента на 2002, с лидерите на девет африкански държави, пристигнали в Ню Йорк за сесията на Генералната асамблея на ООН, и ги помоли да подкрепят иракската политика на САЩ, или поне да не пречат на американските действия.

Още по-актуална се оказа позицията на африканските държави-членки на Съвета за сигурност на ООН през март 2003, когато там се получи разцепление по повод на военната кампания срещу Ирак. За да си осигурят подкрепа за незабавна война срещу режима на Саддам Хюсеин (каквато вече им бяха декларирали Великобритания, Испания и България), САЩ проведоха серия от консултации с останалите непостоянни членки на Съвета за сигурност и в частност с Гвинея, Камерун и Ангола (които бяха склонни да подкрепят отрицателната позиция на Франция, Германия, Русия и Китай).

Опитвайки се да формират в африканските държави политически климат, благоприятстващ осъществяването на американската геополитическа стратегия, администрациите на Клинтън и Буш-младши се стремяха да наложат в тези страни демокрация от американски тип. Така, според документа на Държавния департамент озаглавен „Африка: подкрепа за човешките права и утвърждаване на демократичните институции. Постигнатото от САЩ през 2002-2003”, администрацията на Буш разработи и вече реализира програма за „утвърждаване на демокрацията” в практически всички африкански държави на юг от Сахара, отчитайки спецификата на всяка от тях. Посочва се, че приятелски настроените и склонни да сътрудничат със САЩ кръгове в африканските държави (също както и в Латинска Америка или Азия) биха могли да съдействат за осъществяване на глобалните планове на Вашингтон.

В тази връзка, в речта си по повод началото на втория си президентски мандат, произнесена през януари 2005, Буш-младши заяви, че: „Събитията и здравият смисъл ни накараха да осъзнаем една проста истина: по-нататъшното съществуване на свободата в нашата страна, все повече зависи от установяването на свобода и в другите държави. Разпространяването на свободата по целия свят е задължително условие за мира на планетата. Днес жизненоважните интереси на САЩ и нашите собствени, дълбоки убеждения, формират единно цяло. От основаването на нашата държава, непрекъснато повтаряме, че всеки мъж и всяка жена на тази планета имат права и достойнство, тъй като са създадени по образ и подобие на Божието Провидение. В продължение на векове ние провъзгласяваме правото на самоуправление, тъй като никой не е определен да бъде господор или роб. Към това са се стремели бащите ни, днес това е неотложен въпрос, касаещ гарантирането на собствената ни сигурност”.

Сред инструментите за практическата реализация на тази политика е програмата за създаване в Африка на система от телекомуникационни станции, позволяващи приемането на сигнали от американските космически спътници над Атлантическия и Индийския океани (системата Интелсат). Американският Конгрес взе решение за развитието на тази програма още през 1970. Днес, такива станции функционират в практически всички страни от Черния континент, като държавите от Магреб получават сигнали от спътника над Атлантика, а всички държави от Машрек (т.е. азиатската част от арабския свят, включително Арабския полуостров – б.р.) и Източна Африка – от този над Индийския океан. Дългогодишните пропагандни усилия на САЩ в тази сфера носят известна полза и за повишаване авторитета на страната на континента.

В същото време, американските планове съвсем не винаги се увенчават с успех. Затова администрацията на Буш-младши, за разлика от предшествениците си, полага допълнителни усилия за да подпомогне идването на власт на „подходящите” политици в ключовите за американската политика африкански държави. В частност, от юни 2002, се реализира разработената от Държавния департамент програма, наречена „Диалози за демокрация”, участници в която са представители на редица страни от Африка и Латинска Америка, като Кабо Верде, Мали, Ботсуана, Сенегал, Кения, Гана, Мозамбик, Ямайка, Бразилия, Чили, Никарагуа, Салвадор, Перу и Доминиканската република. Наред с тях, в нея участват и представители на Организацията на американските държави (ОАД) и Африканския съюз (АС). По правило, изброените по-горе страни биват представени на периодично провежданите в рамките на тази програма конференции на ниво президенти и премиери. Така, на състоялият се, през юни 2003, в САЩ форум на „Общността на демокрациите” (както го определи тогавашният зам. държавен секретар по глобалните проблеми Пола Добрянски) се обсъждаха проблемите на укрепването и развитието на демократичните институции в страните от Африка и Латинска Америка, като основното внимание беше концентрирано върху усъвършенстване на методите за борба с корупцията, провеждане на предизборни кампании и усъвършестване на партийното строителство. В дискусиите участваха вицепрезидентът на Кения Майкъл Вамалва, както и президентите на Кабо Верде, Мали, Ботсуана, Сенегал, Гана и Мозамбик. Междувременно, в медиите изтече доста информация за финансирането на демократичните процеси в споменатите региони. Така, от 1999 до 2003, САЩ са изразходвали над 58 млн. долара за „подкрепа на демокрацията” в Нигерия. Според американския посланик в страната Хауърд Джитър, 18 млн. долара са похарчени за финансиране на прехода към „гражданско общество”, а останалите са отишли за финансиране на нигерийската правна система, политическите партии, парламента и централната избирателна комисия. Наред с това, от 1999 насам, в Нигерия действат представители на институциите на американските Демократична и Републиканска партии, които запознават с особеностите на законодателния процес депутатите от местната Национална асамблея.

Военните интереси на САЩ в Африка

Що се отнася до американските военни интереси на Черния континент, те имат два елемента – военно-политически и военно-стратегически, чиято приоритетност се променя в съответствие с промените в глобалната военна стратегия на Вашингтон.

Така, в разгара на студената война, доминираха военно-стратегическите интереси на САЩ в Африка. През септември 1983 беше създадено т.нар. Централно командване ( CENTCOM ), чиято зона на действие двайсет години по-късно покриваше територията на 25 държави, включително 11 африкански (Египет, Джибути, Етиопия, Еритрея, Кения, Сомалия, Мавриций, Сейшелски острови, Судан, Танзания и Уганда).

Оше през декември 1983, в изказване пред Конгреса, тогавашният държавен секретар по отбраната Каспър Уайнбъргър изложи глобалната американска стратегия за „разгръщане на силите на предните рубежи”. CENTCOM , както и другите стратегически военни командвания на САЩ, играят важна роля в реализирането на американската геостратегия. Става дума за защитата на стратегически важните сухопътни, морски и въздушни комункации, които в случай на военни действия могат да се използват за транспортиране на войски и товари, както и за гарантиране сигурността на маршрутите за доставка на жизнено важни за американската икономика минерални суровини от посегателствата на потенциални противници при всеки международен конфликт с участието на САЩ и съюзниците им от НАТО.

В тази връзка, американските експерти подчертават ключовото значение на контрола над корабоплаването от Средиземно море, през Суецкия канал, Червено море и пролива Баб ел-Мандеб, към Арабско море, както и от източната част на Тихия океан, през нос Хорн (или Панамския канал), Южния Атлантик и нос Добра надежда, към Индийския океан.

При това, за да попълнят запасите си от продоволствие, гориво и вода, патрулиращите по споменатите по-горе морски комуникации американски бойни кораби трябва да използват местни ресурси, което пък принуждава САЩ да изграждат свои бази и други военни обекти в крайбрежните държави, включително и в тези от Африка. Дипломатическото и политическо осигуряване на тази стратегия предполага налагането на приятелски настроени към Америка режими във въпросните страни.

В чисто практически план, това се изразява в модернизирането или изграждането от американските военни на бази с различно предназначение. В Египет това са базите Кайро Уест, Уади Хана, Луксор, Асуан и Рас-Банас (на Червено море), както и военните обекти в района на оазиса Фарафра, край Мерс-Матрух и в района на Ел-Аламейн (на Средиземно море). В Кения – модернизираната за приемане на големи бойни кораби акватория на пристанището Момбаса. В Сомалия – реконструираното пристанище и летище на Бербера (пистата на летището е дълга над 4 км, което позволява там да кацат всички видове модерни бойни самолети). В Судан – военните бази в Суакин (на Червено море), Ел-Фашера (до границата с Либия и Чад) и Донгола (северно от столицата Хартум). В Джибути, американците получиха постоянен достъп до френската база в страната. В Мароко – военните обекти в Танжер, Сиди-Яхия, Сиди-Буквадел, Бен-Герир и Бен-Слиман (между САЩ и Мароко има споразумение за „стратегическо сътрудничество).

Смята се, че всички тези бази и обекти са предназначени за „силите за бързо разгръщане”, които ще се използват, както в рамките на CENTCOM , така и на Стратегическото командване на американските части в Европа, в чиято оперативна зона (ако се съди по официалните бюлетини на Департамента по отбраната) влизат Алжир, Ангола, Бенин, Ботсуана, Буркина-Фасо, Бурунди, Камерун, Кабо-Верде, Централноафриканската република, Чад, Конго, Кот д ' Ивоар, Екваториална Гвинея, Демократична република Конго, Габон, Гамбия, Гана, Гвинея-Бисау, Лесото, Либерия, Либия, Малави, Мали, Мавритания, Мароко, Мозамбик, Намибия, Нигер, Нигерия, Руанда, Сао Томе и Принсипи, Сенегал, Сиера Леоне, ЮАР, Свазиленд, Танзания, Тунис, Уганда, Замбия и Зимбабве.

На остров Диего Гарсия (от архипелага Чагос в Индийския океан) бяха изградени бази на американските военно-въздушни и военно-морски сили, които могат да приемат стратегически бомбардиромачи Б-52 и атомни подводници. Досега тези обекти са били използвани в бойни условия три пъти: през 1991, по време на операцията „Пустинна буря” в района на Персийския залив, през 2001, по време на войната с режима на талибаните в Афганистан, и през 2003, при интервенцията в Ирак.

През 1983 американците се споразумяха със Заир (днес Демократична република Конго) за изграждането на негова територия на военновъздушна база и полигон за изпитания на крилати ракети.

Страница 4

От 90-те години насам, поради промяната в глобалните намерения на Вашингтон, на преден план излезе военно-политическият аспект на американската стратегия в Африка. През този период САЩ отделяха най-голямо внимание на създаването на „транснационални африкански сили” за поддържане на мира.

През август 2001, Пентагонът лансира своята „Стратегия за африканските държави, на юг от Сахара”, предвиждаща участието на американската армия за гарантиране доставките на стратегически суровини от африканските държави (най-вече петрол, а също злато, диаманти, мед, боксити, уран, манган и кобалт), в борбата с организираната престъпност и наркотрафика, в умиротворителни операции и в борбата с разпространението на опасни инфекциозни болести (и, особено, СПИН).

След събитията от 11 септември 2001, военните планове на САЩ отново претърпяха радикална промяна, а Африканският континент отново стана, едновременно, и стратегически важен и обект на съперничество с другите големи държави. Терористичните нападения в Ню Йорк и Вашингтон накараха американските стратези да оценят значението на африканските държави, като своеобразен „втори фронт” в глобалната война с тероризма. При това Пентагонът концентрира усилията си в страните от Северна и Източна Африка и, в частност, от Африканския Рог, тъй като, в географски, културен и религиозен план тези държави са тясно свързани с районите на Близкия и Средния изток, които са центровете на глобалната терористична активност, осъществявана на огромните територии от Арабския полуостров до Пакистан. Освен това американците съзнават, че мюсюлманското население в Африка представлява потенциална опасност за американските интереси, тъй като е подложено на масирана антиамериканска пропаганда от страна на кръгове, склонни към използването на тероризма. В тази връзка, Пентагонът разработи и активно осъществява на практика редица програми, специално предназначени за африканските страни. Първата от тях е свързана с дейността на Обединената специална бойна група в района на Африканския Рог ( Combined Joint Task Force – Horn of Africa ), сред чиито задачи е борбата с „клетките” на Ал Кайда и привържениците и в Източна Африка – Джибути, Еритрея, Етиопия, Кения, Сомалия и Судан, както и в Йемен. В наземните операции са ангажирани над хиляда американски военни от специалните части. Патрулирането в крайбрежните води се осъществява от т.нар. „Обединена специална бойна група 150”, включваща военни кораби на САЩ, Германия, Испания и Великобритания. В региона действа и специалният самолет на ЦРУ Predator („Хищник”), предназначен да открива и унищожава „цели на терористите”. Така, през ноември 2001, ракета, изстреляна от Predator , унищожи един от лидерите на Ал Кайда, заедно с четиримата му телохранители, пътуващи с автомобил на територията на Йемен.

В тази връзка следва да отбележим, че, според президента Буш-младши, ключова роля в борбата с тероризма в региона играе Джибути, където функционира т.нар. „Радио Саваа”, денонощно предаващо на арабски за Судан и държавите от Близкия изток. Неслучайно Джибути е сред най-големите реципиенти на американска помощ в Африка.

Втора регионална програма за гарантиране на сигурността в африканските държави, лансирана от Пентагона след събитията от 11 септември 2001, стана Пан-Сахелската инициатива. Първоначално, в нея участваха Чад, Мали, Мавритания и Нигер, а целта и е „да не допусне терористите от Ал Кайда, напуснали Афганистан след американската интервенция”, както и привържениците им в Ирак, да формират на територията на въпросните държави „добре обучени и въоръжени групи моджехидини, щедро финансирани от своите покровители”.

На практика, тази инициатива се осъществява посредством участието на поделения на американските специални части ( US Special Forces ) в съвместни, с местните армии, операции – най-вече за откриване и унищожаване на „ислямските терористи”. Действащите американско-африкански подразделения са снабдени с армейски транспорт и специално оборудване, позволяващо им да определят точното местонахождение на противника (т.нар. Global Positioning System - GPS ). Те вече осъществиха няколко успешни операции, най-известната от които бе залавянето на лидери на базиращата се на алжирска територия Салафитска група за проповеди и джихад (СГПД).

Впоследствие, въз основа на получената от разузнаването информация, американският Департамент по отбраната стигна до извода, че Пан-Сахелската инициатива трябва да включва повече африкански държави, отколкото беше първоначално замислено през 2001. В резултат, през 2005, програмата се трансформира в Инициатива за борба с тероризма в района на Сахара ( Trans - Saharan Counter Terrorism Initiative ), като в нея, освен споменатите по-горе четири африкански страни, влязоха Алжир, Мароко, Тунис, Сенегал и Нигерия. За военните планове на САЩ в региона от особено значение се оказа участието на Сенегал – „най-важния франкоезичен партньор” на САЩ в Африка, на юг от Сахара, както и на Алжир, където се пресичат транссахарските маршрути.

За осъществяването на тази инициатива, през 2005, американският Конгрес отпусна 500 млн. долара за срок от пет години (т.е. по 100 млн. годишно). Официално, програмата стартира през 2005, когато се проведоха съвместни военни маневри ( “ Flintlock 2005” ) на американски специални части и части на всички африкански държави, участващи в инициативата.

Третата програма с военен характер, касаеща Африка, стартира през 2003 и се нарича Инициатива за борба с тероризма в Източна Африка ( East Africa Counter - Terrorism Initiative ). Тя включва Джибути, Еритрея, Кения, Танзания и Уганда. Програмата се ръководи от американския Държавен департамент, който осигурява финансирането и в размер от 100 млн. долара годишно. Целта и е унищожаването на създаваната в продължение на години „терористична мрежа на Ал Кайда в Източна Африка” и предотвратяване на нови нейни операции от типа на нападенията срещу посолствата на САЩ в Кения и Танзания през 1998 или срещу израелски туристически обекти в Момбаса, през 2002. В рамките на програмата се реализира и Инициативата „Чисто небе за Африка” ( Safe Skies for Africa Initiative ), която трябва да гарантира сигурността на въдушния трафик в региона. В Найроби (Кения) се намира бюрото на американския съветник по въпросите на въздушната сигурност в Източна Африка, който официално координира цялата дейност в региона, в рамките на Инициативата „Чисто небе за Африка”.

Взети заедно, всички споменати по-горе програми за гарантиране на сигурността в Африка, са в основата на днешната военна стратегия на САЩ на континента. При това в тях африканските страни са разделени, съобразно с това, доколко приоритетни са те за американската външна политика. Към първата и най-важна група спадат страните от Северна и Източна Африка, тъй като са в непосредствена близост с района на близкоизточния конфликт, който представлява своеобразен „епицентър” на стартираната от администрацията на Буш-младши „глобална война с тероризма”. Втората група включва големите африкански държави, т.нар. „регионални силови центрове”, подкрепящи американската политика на борба с тероризма. Сред тях са Нигерия, ЮАР, а също Алжир, Етиопия, Кения и Сенегал. Третата група включва петролните държави от Гвинейския залив, които са важни за САЩ от икономическа гледна точка. Останалите африкански страни, на юг от Сахара, представляващи само „епизодичен интерес” за американската политика в региона, съставляват четвъртата (по приоритет за САЩ) група държави.

Очертаните по-горе съображения позволяват да предположим, че администрацията на Буш-младши се връща към логиката от ерата на студената война, когато случващото се в отделните региони на планетата се разглеждаше от гледна точка на прякото им влияние върху международните позиции на САЩ, като цяло, а не на косвеното им въздействие върху американското влияние в света, както беше допреди събитията от 11 септември 2001 в САЩ.

Потвърждение за това е и споменатата по-горе обща активизация на американската военна политика в Африка и, в частност, разширяването на военно-техническата помощ за страните от континента. Става дума, преди всичко, за Програмата за международно военно образование и обучение (ІМЕТ), в чиито рамки африканските държави изпращат свои военни на обучение в САЩ. При това, наред с чисто военната си насоченост, програмата има и политически елемент, доколкото на африканските „курсисти” съзнателно се внушава преклонение пред американската мощ, политика и култура. Завръщайки се в родината, мнозина от тях се ориентират към политиката (включително участвайки в многобройните на Черния континент военни преврати) и се превръщат в проводници на американската политика в Африка. През 2005 в тази програма участваха 41 африкански държави, на юг от Сахара, а през миналата 2006 – вече 45. С изключение на Либия, страните от Северна Африка също участват в нея, като след 11 септември Вашингтон увеличи сумите за обучение на военнослужещи именно от този регион.

Друга американска инициатива за Африка, лансирана след терористичните нападения от 11 септември е Програмата за финансиране на военни операции в чужбина ( FMF ). Целта и е предоставяне на американско военно оборудване и техника на „приятелските” режими, което би им позволило „да укрепят и модернизират своите отбранителни възможности, да гарантират границите и териториалните си води, да укрепят взаимодействието си с американската армия и да подпомогнат коалиционните действия в рамките на войната с тероризма”. През 2006 в тази програма участваха осем африкански държави: Египет, Тунис, Мароко, Джибути, Еритрея, Етиопия, Кения и Уганда.

През 2006 администрацията на Буш стартира още една програма, наречена Глобална инициатива в сферата на миротворческите операции ( GPOI ), която в Африка е по-известна като „програма АСОТА” („Помощ в обучението за осъществяване на антитерористични операции в Африка”). Тя замени действащата от 1996 Инициатива за ликвидиране на кризисните ситуации в Африка ( ACRI ). Основната разлика между АСОТА и ACRI е, че първата цели подготовката на африкански военни за провеждането на настъпателни операции в района на Африканския Рог ( CJTE - HOA Initiative ) , в Източна Африка ( EACTI Initiative ) и в Пан-Сахелския регион ( PSI и TSCTI Initiative ). Основни реципиенти на средства, в рамките на програмата АСОТА са Мали, Нигер, Етиопия, Кения и Уганда.

През декември 2006, изпълнителният секретар на Икономическата общност на западноафриканските държави ( ECOWAS ) Мохамед ибн Чамбас помоли САЩ да увеличат средствата, отпускани за обучаване на въоръжените сили на общността, което би довело до по-ефективното им участие в операциите по поддържане на мира, които се планират в рамките на ECOWAS . Тези сили участват в програмата АСОТА, която се координира от Командването на американските войски в Европа ( EUCOM ) , в сътрудничество с американската корпорация Нортроп-Грумън, секретариата на ECOWAS и Международния център за осъществяване на миротворчески операции „Кофи Анан”, чиято централа е в Акра (Гана). Във въоръжените сили на ECOWAS участват предимно военни контингенти от Бенин, Гана, Мали, Нигерия и Сенегал. Централата на ECOWAS в Абуджа (Нигерия) поддържа постоянен контакт с всички свои военни поделения, чиято численост през 2006 беше 1500 души. Очаква се до 2010 тя да нарастне до 5000 души, което ще позволи създаването на наистина пълноценно военно подразделение (бригада), на което да може да разчита и Африканския съюз при провеждането на своите операции.

Според доскорошния командващ на американските войски в Европа генерал Джеймс Джоунс, основната цел на цялата тази военна активност на САЩ в Африка и създаването на „мрежа от бази”, позволяваща на Пентагона да осъществи на практика постановките на американската Стратегия за национална сигурност за нанасяне на превантивни удари по „огнищата на тероризма”. Така, администрацията на Буш-младши превърна „борбата с тероризма” в крайъгълен камък на своята външна политика и военна стратегия. За осъществяването на тази борба тя разчита на подкрепата на коалиции от държави, които, в една или друга степен, са заинтересовани от ликвидирането на терористичните прояви. На 19 август 2003 в антитерористичната коалиция влизаха 70 държави, като приносът на всяка е специфичен, варирайки от пряко участие във военните акции до дипломатическа подкрепа за действията на САЩ на международната сцена. Като най-предан американски съюзник в нея се очерта Великобритания, чиито доскорошен премиер Тони Блеър беше единственият от висопоставените западни лидери, който стоеше редом до президента Буш-младши, по време на речта му пред обединеното заседание на Конгреса на САЩ, непосредствено след 11 септември.

Страница 5

Като пример за ръководството на военни операции в чужбина, в рамките на „борбата с тероризма”, можем да посочим постепенното разгръщане на въоръжените сили на САЩ и съюзниците им от антитерористичната коалиция за нанасяне на евентуални удари срещу базите на Ал Кайда в Сомалия и Судан, през пролетта на 2002. Тогава официален представител на Пентагова заяви, че американската администрация е силно разтревожена от „нарастването на терористичната заплаха в района на Африканския Рог” и това я принуждава да предприеме ответни мерки по линия на Централното военно командване на САЩ ( CENTCOM ) .

В тази връзка, може да се предположи, че провежданите още през 80-те и 90-те години на миналия век, в рамките на CENTCOM , военни учения под кодовото название „Ярка звезда”, с участието на военни части на САЩ и Египет, могат да бъдат разширени, обхващайки далеч по-обширен регион – цяла Североизточна (а, възможно, и Източна) Африка, с участие на военни части от държавите, разположени в него.

Както е известно, Египет се присъедини към антитерористичната коалиция още през 2001, когато правителството на президента Хосни Мубарак предостави свободен въздушен коридор на всички военни самолети от страни-членки на коалицията, над своята територия. От ноември 2001, трима високопоставени египетски офицери постоянно дежурят в центъра за управление на CENT С OM в Тампа (Флорида).

През юни 2002, в речта си пред Египетския съвет по международни отношения, тогавашният американски посланик Дейвид Уелч, от името на администрацията на президента Буш-младши, очерта плановете за формиране на американско-египетско партньорство на основата на „общите ценности” (т.е. на общата визия за борбата с тероризма). В тази връзка обаче, не бива да се изключва и такъв сценарий за развитие на събитията, при който правителството на Хосни Мубарак би могло да предприеме определени стъпки за укрепване ролята на Египет като регионален „силов център”, като при това (по съображения, свързани с арабската солидарност) се дистанцира от непопулярните в мюсюлманските държави действия на Вашингтон, като например американската подкрепа за Израел или действията на САЩ в Ирак.

През май 2002 Пентагонът обяви плановете си за подготовката на военнослужещи от Еритрея за провеждането на антитерористични операции в рамките на CENTCOM . САЩ никога на са крили желанието си да получат достъп до летищата, пристанищата и други инфраструктурни обекти в тази страна. Идеята за създаването на американска военна база в Еритрея бе изцяло подкрепена и от местното правителство, още повече, че и преди там имаше американска радиолокационна станция за следене и наблюдение.

Освен това, администрацията на Буш-младши се стреми да привлече към осъществяването на военно-политическите си планове в района на Африканския Рог и Етиопия. Американските стратези дори разчитат че Еритрея и Етиопия могат да формират совеобразна „ос на стабилност” в региона, където са разположени толкова проблемни за американската стратегия държави като Сомалия и Судан. Лансирайки тази идея, зам. държавният секретар в Департамента по отбраната Майкъл Уестфол заяви: „ние смятаме Етиопия и Еритрея за бъдещи потенциални партньори на Америка”.

Но, макар че сегашното присъствие на етиопски войски в Сомалия подкрепя тезата на Уестфол, трудно можем да си представим, как може да се осъществи на практика превръщането на Еритрея и Етиопия в „ос на стабилността” в района на Африканския Рог. Съществуващите между тези две страни противоречия имат толкова дълбоки исторически корени, че евентуалните партньорски отношения между тях изглеждат неосъществими, включително и в рамките на африканската политика на САЩ.

На второ място, в миналото Етиопия поддържаше доста сложни отношения и със Судан, и със Сомалия, които през отделни периоди стигаха и до военни действия (в края на ХІХ век със Судан, а през 70-те години на ХХ век – със Сомалия). Налице са сложни проблеми и в отношенията между Еритрея и Судан. В тази връзка, изглежда, че американските планове за формиране на „ос на стабилност” в района на Африканския Рог са практически неосъществими, поне в близко бъдеще. Възможно е обаче взаимодействието между тези две държави в рамките на по-широка международна коалиция, когато някои противоречия биха могли да минат на заден план в името на обединението за осъществяването на далеч по-мащабни задачи.

За заздравяване на военно-политическите отношения с двете африкански държави, през 2003, американският Конгрес прие Закон за мирното разрешаване на граничния конфликт между Етиопия и Еритрея, изискващ и двете страни да спазват демаркацията на граничната линия, осъществена от двустранната комисия за регулиране на границата, създадена след края на въоръжения конфликт между тях (1998-2000).

В същото време, стартиралата през декември 2002 активна подготовка за интервенцията в Ирак ускори процеса на „включване” на Кения и Етиопия във военните планове на САЩ. Тогава ставаше дума за тилова подкрепа за действията на CENTCOM в Персийския залив. През същия месец, във Вашингтон, президентът Буш преговаря с етиопския премиер Мелес Зенауа и кенийския президент Даниел Арап Мой и се споразумя с тях за координиране политиката на двете източноафрикански държави с цел подпомагане действията на CENTCOM (по същото време в района на Африканския Рог се появи и тогавашният държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд). Буш определи двамата лидери като „сигурни приятели на Америка”, а в съвместното заявление се декларираше твърд стремеж за съвместна борба с тероризма. Фактът, че през 2003 президентският пост в Кения беше зает от Мваи Кибаки не повлия върху постигнатото споразумение със САЩ.

Преговорите във Вашингтон с лидерите на Кения и Етиопия бяха проведени на фона на американско-кенийските военни учения, с участието на 740 морски пехотинци на САЩ и 240 кенийски военни. След края им, американските пехотинци бяха настанени в предоставената от Франция в разположение на САЩ военна база в Джибути. По същото време там пристигна и американският десантен кораб „Маунт Уитни”, използван като временен команден пункт на американските части в района на Африканския Рог. В началото на декември 2002 общият брой на американските войници в тази част на Африка достигна две хиляди души.

Според „Ню Йорк Таймс”, акваторията на пристанището Джибути е била избрана от Пентагона заради стратегическото му разположение. Джибути е достатъчно близко до пролива Баб ел-Мандеб, както и до Аденския залив, което позволява да се контролира корабоплаването в региона и да се наблюдава развитието на ситуацията в съседен Йемен.

В Западна Африка, американската администрация реши да заложи на военно-политическото сътрудничество с държавите-членки на ECOWAS и, най-вече, на формирането и подготовката на мироподдържащи сили. Стремейки се да развие и задълбочи инициативите на предишната администрация на президента Клинтън в тази сфера, чиито акцент беше поставен върху страните от Източна Африка (заради събитията в района на Големите езера), администрацията на Буш концентрира вниманието си върху активизиране на военния елемент в дейността на Икономическата общност на страните от Западна Африка ( ECOWAS ).

През август 2002, президентът на Сао Томе и Принсипи Фрадике де Менезес обяви, че се е споразумял със САЩ за изграждането на американска военна база на остров Сао Томе, която да може да приема самолетоносачи и други големи бойни кораби и, в която постоянно ще бъдат разположени американски морски пехотинци. На свой ред, Пентагонът постави въпроса за евентуалното разполагане в базата на регионално стратегическо командване на САЩ за гарантиране на американските интереси в зоната на богатия на петрол Гвинейски залив.

В тази връзка, едва ли трябва да се учудваме, че опитът за преврат, предприет от група местни военни през юли 2003, беше остро осъден както от тогавашния председател на Африканския съюз Жоаким Чисано (президент на Мозамбик) и президентите на Нигерия и Гана, така и от администрацията на Буш-младши. Нещо повече, американците активно посредничеха в усилията за разрешаване на конфликтната ситуация в страната. На свой ред, президентът на Сао Томе и Принсипи Менезес участва в заседанието на Корпоративния съвет за Африка (ССА), провело се в края на юни 2003 във Вашингтон. В речта си на тържествения обяд, на който присъства и тогавашният държавен секретар Колин Пауъл, Менезес подкрепи идеята за „истинско партньорство” със САЩ, особено в сферата на добива на енергоносители.

Потушаването на военния бунт в Сао Томе и Принсипи беше одобрено от ръководството на Корпоративния съвет за Африка, чиито президент Стивън Хейс отбеляза, че „бързото възстановяване на демокрацията в републиката е стимул за увеличаване на американските частни инвестиции в местната икономика”.

В крайна сметка, през декември 2006, беше подписано споразумение за изграждането на остров Сао Томе на радиолокационна станция на американските военно-морски сили, която ще следи стратегически важния океански трафик в зоната на Гвинейския залив.

От военно-политическа гледна точка, нарастващият интерес на САЩ към Африка, може да се обясни не само със стремежа да бъде изградена необходимата военна инфраструктура и да се формира такава система от отношения, която да гарантира безпрепятствен достъп до залежите на минерални суровини на Черния континент, но и с желанието редица африкански страни (особено в Източна Африка) да се превърнат в своеобразна тилова база на CENTCOM , осъществяващ американската „политика на силата” по отношение на Афганистан, Ирак, Иран и т.н.

В тази връзка, определен интерес представлява изказването на доскорошния командващ войските на НАТО в Европа генерал Джеймс Джоунс, че САЩ се стремят да увеличат броя на военните си в Африка, където има „големи, неконтролирани от местните власти, райони, през които, без съмнение, минават маршрутите на наркотрафикантите, разположени са лагери за подготовка на терористи и съществуват огнища на нестабилност... Африка е много важна както за НАТО, така и за САЩ. Ударните групи от самолетоносачи и експедиционните ни сили не бива да носят шестмесечно постоянно дежурство само в Средиземно море. Убеден съм, че половината от това време те биха могли да прекарват край бреговете на Западна Африка”. Съдейки по това изказване, можем да предположим, че американските части, разположени в базата в Джибути, могат да послужат като прототип при формирането на бъдещи африкански „сили за бързо реагиране” на НАТО.

През април 2004, в Щутгарт, се проведе първата в историята среща на военните министри на страните от Северна Африка и зоната на Сахел, с командващия войските на САЩ в Европа. В нея участваха представители на Мароко, Алжир, Тунис, Сенегал, Мали, Мавритания, Чад и Нигер, които се споразумяха, че страните им ще окажат съдействие на Командването на войските на САЩ в Европа ( EUROCOM ) за:

- гарантиране сигурността на транзитните маршрути на доставките на петрол и природен газ (в тази връзка, президентът на корпорацията „Шеврон-Тексако” Джордж Къркланд, който присъства на срещата, заяви, че „петролът е важна част от американския стратегически интерес, а без редовните доставки на африкански суров петрол, икономиката на САЩ ще се нуждае от поне 10 млн. галона газолин годишно);

- ликвидиране на „пояса на нестабилност” в района на Сахел (в тази връзка тогавашният зам. командващ на войските на САЩ в Европа генерал Чарлз Уолд подчертава следното: „Уязвимостта на Европа ни тревожи. Ислямистите използват слабо населените или практически необитаеми пространства за да проникнат на европейския континент, а нерядко – и за обучаване на терористи. Подготвените в базите в Сахел терористи могат да се окажат на територията на САЩ или на европейските държави само за няколко часа.”).

Наред с това, както се подчертава в документа на Белия дом, озаглавен „Африканската политика”, администрацията на Буш-младши възнамерява да създава „коалиции на желаещите” с такива ключови за американската стратегия в Африка държави, като ЮАР, Нигерия, Кения и Етиопия за съвместни действия във „войната с тероризма”. Очаква се, че военни части от тези държави ще формират гръбнака на бъдещи обединени сили (в рамките на Африканския съюз или на друга колективна основа), които ще осъществяват антитерористичните операции на Черния континент.

Предлозите, използвани за провеждането на тази американска политика по отношение на Африка, варират в зависимост от конкретната ситуация, като най-често използваният е „за противодействие на нарастващата терористична заплаха срещу интересите на САЩ в Западна и Централна Африка след 2003 (т.е. след окупацията на Ирак – б.р.) ”. В същото време американските военно-морски сили разширяват патрулните си мисии в крайбрежните води на Нигерия и другите африкански държави, разположени по атлантическото крайбрежие.

Следва да подчертаем и, че военните и военно-политически усилия на САЩ за защита на американските интереси в Африка се осъществяват и чрез техните съюзници на континента, сред които, според новата „Стратегия за националната сигурност на САЩ”, са както държавите, доказали, че могат успешно да управляват собствената си икономика и държавен апарат и да разпространят сред съседите си американския модел на демокрация и американската визия за борба с тероризма, така и Африканският съюз, като континентална организация за гарантиране на вътрешнополитическата стабилност и икономическото развитие на страните от континента. В това отношение, Вашингтон разчита особено на онези държави, в които гражданските войни са били прекратени с активното съдействие на САЩ, а властта е преминала в ръцете на проамерикански настроени кръгове.

За осъществяване на общата координация на дейността на различните институции, работещи в защита на американските интереси в чужбина и, в частност, в Африка, през март 2006, към Държавния департамент, беше създаден Офис на координатора по въпросите на възстановяването и стабилизацията. Основната задача на тази структура е улесняване на взаимодействието между Департамента по отбраната и другите ведомства при осъществяването на военни или военно-политически действия в чужбина и, най-вече, в зоните на локални и вътрешни конфликти.

Страница 6

Своеобразен връх на военната и военно-политическа активност на Пентагона в Африка стана решението на президента Джордж Буш-младши да създаде, до края на финансовата 2008, на Обединено военно командване за Африка ( Unified Combatant Command for Africa – AFRICOM , формално създадено през февруари 2007, като се предвижда да започне реално да фунционира през септември 2008) . Аргументирайки тази стъпка, той подчерта, че „новото командване ще укрепи и задълбочи сътрудничеството ни в сферата на сигурността с държавите от Африка, ще донесе мир на народите от континента и ще съдейства за икономическото и хуманитарното им развитие”. В рамките на AFRICOM , САЩ възнамеряват още по-тясно да си взаимодействат с лидерите на африканските държави. Според помощника по политическите въпроси на държавния секретар по отбраната Райън Хенри, в щаба на AFRICOM ще работят представители на Държавния департамент и други ведомства, които ще помагат на Пентагона да планира и осъществява операции в Африка, по линия на новото командване. В тази връзка Хенри поясни, че: „Американската администрация признава превръщането на африканските държави в ключови играчи на световната сцена... Като част от правителството, Държавният департамент по отбраната е наясно с това и е готов да сътрудничи с африканските страни, в новото им качество”. През 2007 финансова година разходите за издръжката на AFRICOM са около 50 млн. долара, но през 2008 те значително ще нарастнат.

В коментар на южноафриканската информационна агенция „Интер Прес Сървис” се излагат следните аргументи за необходимостта от създаването на AFRICOM : „нарастващата роля на африканските държави в „глобалната война с тероризма, значението на природните ресурси на континента (и, особено, на петрола и природния газ) за световната икономика, както и непрекъснато усилващото се съперничество с Китай (наред с всички останали) за достъп и контрол над тези ресурси”.

Според американския сенатор Ръсел Финголд: „ AFRICOM е жизнено необходимо за укрепване на отношенията ни с африканските държави и предотвратяване превръщането им в терористични бази за атаки срещу САЩ и техните съюзници”.

Струва си специално да се отбележи ролята на американските разузнавателни служби в подготовката и реализацията на доктрината за „глобалното лидерство на Америка”. Според заместник държавния секретар в първата администрация на Буш Ричард Армитидж, значението и ролята на външното разузнаване за получаване на секретна информация рязко са нарастнали след събитията от 11 септември.

На свой ред, преди време тогавашният ръководител на Отдела за политическо планиране към Държавния департамент (и председател на изключително влиятелния Съвет за международни отношения) Ричард Хаас подчерта, че е „важно на политиците да се казва това, което трябва да знаят, а не, което искат да чуят”. Според него, ЦРУ и другите американски специални служби са следвали именно тази постановка при обработката на фактическия материал и подготовката на препоръки по такива сложни проблеми, като глобализацията, съдбата на „демократичното управление”, еволюцията на отношенията с другите големи държави или променящият се характер на съвременната война.

Много конкретни операции, осъществявани от ЦРУ в рамките на „борбата с международния тероризъм”, все още са засекретени и ще трябва да мине доста време докато станат ясни всички подробности, свързани с тях. В същото време, както посочва бившият посланик на САЩ в Гвинея и Кения Уйлям Атууд, американските дипломати в Африка поддържат тесни контакти с представителите на ЦРУ в конкретната държава и биват предварително осведомявани за всички действия, предприемани по линия на Управлението. Според него, „при наличието на съответния контрол, ЦРУ е и ще продължи да бъде основен инструмент на нашата външна политика”.

Интересна е и интерпретацията на Ричард Хаас на понятието „национален суверенитет”, във връзка с кампанията против тероризма. Той смята, че традиционните представи за суверенитета все повече остават в миналото и една свързана с тероризма държава не може да разчита, че останалите ще се съобразяват с нейния суверенитет. В тази връзка Хаас подчертава, че след атаките от 11 септември, САЩ имат правото да нанасят превантивни удари от всякакъв вид.

По този повод президентът Буш-младши отбелязва, че: „Новите заплахи изискват и ново мислене. Не можем да стоим настрана и да не правим нищо, когато опасността нараства”.

Заключение

Изложеното дотук позволява да заключим, че традиционното за САЩ използване на силови (включително и военни) форми на натиск в международните отношения, в ерата на „войната с тероризма” и продължаващите усилия за утвърждаване на американското глобално лидерство, започва да се превръща в абсолют. При това се очертава следният сценарий: на първоначалния етап американските въоръжени сили и, най-често, на техните съюзници (в началото на ХХІ век основен и постоянен съюзник на САЩ е Великобритания), изпълняват задачата да разгромят армията на противника, след което предават функциите по закрепване на постигнатото и по-нататъшния контрол върху ситуацията, на останалите участници в коалицията, или на друга група държави, специално подбрани за осъществяване на конкретната задача (както американците се опитаха да направят в Афганистан и Ирак).

В тази връзка, можем да предположим, че тъй като в Африка САЩ нямат достатъчно силен потенциален противник (от типа на Иран или Северна Корея), американската военна мощ ще бъде използвана само в онези изключителни случаи, когато съюзниците от антитерористичната коалиция, по една или друга причина, не съумеят да се справят с възложените им задачи (например, ако изостряне на вътрешнополитическите противоречия или на отношенията с Еритрея не доведат до оттеглянето на Етиопия като регионален съюзник на САЩ, или пък ако това стори Кения).

Много по-вероятно обаче е, Вашингтон да продължи да залага в Африка не на своята армия, а на възможностите на специалните служби и прилаганите от тях методи (което се потвърждава и от цитирания по-горе Ричард Хаас), както и на патрулирането (на ротационен принцип), осъществявано от военни кораби на държавите-членки на антитерористичната коалиция, по източноафриканското крайбрежие (както и в Гвинейския залив).

* Вицепрезидент на Фондация „Адекс”, в разработката участват и други експерти на фондацията

{rt}