24
Съб, Авг
4 New Articles

Босна и Херцеговина като фактор на (не)стабилност в Западните Балкани

брой6 2007
Typography

Напоследък, когато става дума за Западните Балкани, вниманието изглежда концентрирано почти изключително върху бъдещето на Косово. В същото време, друга постюгославска държава – Босна и Херцеговина, представлява не по-малко важен елемент, от който зависи стабилността в региона. Както е известно, взаимната връзка между някои от постюгославските държави (и, в частност, между Сърбия, Босна и Херцеговина, Хърватия) се определя от няколко причини – общия етнически състав на населението и смесения му характер (сърби, бошнаци-мюсюлмани, хървати), общите проблеми (и, най-вече, избора между полиетническия и моноетническия държавен модел), нивото на социално развитие и задачите, пред които са изправени тези държави – окончателното преодоляване на последиците от войните през 90-те години на миналия век, успешно завършване на преобразованията от преходния период и, като крайна цел, интеграция в евроатлантическите структури.

За разлика от Сърбия, Хърватия и Черна гора, Босна и Херцеговина (макар да е членка на ООН) не притежава пълен държавен суверенитет. В нея и досега важна (а в редица сфери и решаваща) роля играе Върховният представител на Европейския съюз – пост, който в момента се заема от словашкия дипломат Мирослав Лайчак. Навремето се планираше, след изборите на всички нива, проведени през 2006, тази длъжност да отпадне, но както стана ясно, противоречията между трите „конституционни народи”, които са субекти на правните и политически отношения: бошнаците-мюсюлмани, хърватите и сърбите, все още не позволяват отговорността за съдбата на Босна и Херцеговина и за мира в региона да бъде прехвърлена изцяло върху техните законно избрани представители.

От 1995 Босна и Херцеговина функционира в съответствие с Дейтънските споразумения и представлява своеобразна „многостепенна държава”, състояща се от два субекта („образувания”) – Федерация Босна и Херцеговина, населена предимно с бошнаци и хървати, и Република Сръбска, мнозинството от чието население са етнически сърби, плюс т.нар. Дистрикт Бръчко (територия с площ 200 кв. км, около град Бръчко в Северна Босна, с население 82 хил. души, като от тях 40% са сърби, 40%-бошнаци, а 20%-хървати, която има местно самоуправление и се смята едновременно за част от хърватско-мюсюлманската федерация и от Република Сръбска – б.р.) . Днес страната се намира на кръстопът. Принципите на Дейтънското споразумение, които бяха съобразени със ситуацията през 1995 и целяха, преди всичко, прекратяване на избухналия през 1992 продължителен и ожесточен етнически конфликт, очевидно вече са остарели. Създадената преди 12 години сложна административно-политическа система демонстрира своята неефективност и корумпираност. Неефективни се оказват и „многостепенните” избори, и сложното изчисляване на гласовете в тях.

В същото време реформата (или дори замяната) на съществуващата конституция се сблъсква с много големи трудности, поставящи под въпрос съществуването на Босна и Херцеговина, като единна държава, и възраждащи риска от възобновяване на конфликта (което, впрочем, зависи и от развитието на все още нерешения въпрос с бъдещето на Косово). Проблемът е, че Дейтънските споразумения успяха да спрат войната, но не успяха да сложат край на етническия конфликт, който (под силния външен натиск) просто премина от стадия на въоръжената към този на политическата борба. За съжаление, многобройните избори, проведени в Босна и Херцеговина от 1996 насам, така и не се превърнаха в начин за постигане на граждански консенсус за пътищата на реформиране на обществото и държавата и тяхното бъдеще, а продължават да си остават форма за изява на междуетническите противоречия. Парадоксът е, че за това помага и самият принцип, заложен в основата на споразуменията от Дейтън – признаването на трите, споменати по-горе народи, за самостоятелни правни и политически субекти.

Подобно на останалите постюгославски и западнобалкански държави, Босна и Херцеговина се стреми да се интегрира в евроатлантическите структури. Освен всичко друго обаче, интеграцията изисква държавата да отговаря на определени стандарти и, в частност, властта в нея да бъде далеч по-унифицирана и централизирана. Истината обаче е, че властите в Сараево (столицата на цяла Босна и Херцеговина, както и на хърватско-мюсюлманската федерация) и тези в Баня Лука (столицата на Република Сръбска) имат различна визия за бъдещето на страната. Най-ярко доказателство за това станаха разгорелите си през 2007 дебати за новата конституция на страната. Противоречията по този документ се очертават по две основни линии – най-вече по етническа (т.е. между бошнаците, хърватите и сърбите), както и по партийно-политическа.

Конституционният проект на босненските мюсюлмани е дело на двете, победили на последните избори, партии – Партията за Босна и Херцеговина и Партията на демократичното действие. Двете са на мнение, че, от едно страна, държавата следва да бъде децентрализирана, а от друга – че нито един параграф на новата конституция, никога и при никакви условия, не бива да поставя под въпрос суверенитета, международно-правната субектност и териториалната цялост на Босна и Херцеговина в сегашните и граници, или пък да дава възможност за блокиране дейността на държавните институции. Защото днес такива възможности има. Една от основните идеи в този проект е ликвидиране на сегашното разделение на Босна и Херцеговина на две „образувания”: хърватско-мюсюлманската Федерация и Република Сръбска, и формирането, вместо тях, на пет региона, чиито граници ще се определят по икономически, географски, транспортни, исторически и етнически критерии.

Хърватската общност също има собствена визия за конституцията. В известна степен тя се доближава до тази на мюсюлманите, предвиждайки ликвидиране на сегашната „двучленна” структура и създаването на нова, според изброените по-горе критерии. Близостта между двете визии обаче, не изключва ожесточените спорове за границите на всеки от бъдещите региони (или области), тъй като всяка от трите общности – бошнашката, хърватската или сръбската – ще се стреми да превърне всеки отделен регион в „свое, собствено” етническо образувание.

Всъщност, до приемането на нова конституция има още много време, защото лидерите на сръбската общност от Република Сръбска твърдо държат за запазването и като етническо образувание. В това отношение те се обявяват за съхраняване на принципите на Дейтънските споразумения, които в миналото често подлагаха на унищожителна критика. Позицията им се обяснява, както с недоверието, което сърбите изпитват към хърватите и бошнаците, така и с факта, че част от техните политици все още не са се отказали напълно от идеята за отделянето на Република Сръбска от Босна и Херцеговина и присъединяването и към Сърбия. Съществува дори известна възможност, опитите за определяне окончателния статут на Косово да активизират усилията на част от политическия елит на босненските сърби за провеждане на референдум по този въпрос. Именно поради това сръбската общност възприе толкова болезнено неотдавнашното заявление на германския посланик в Сараево Михаел Шмунк, че в Босна и Херцеговина следва да се формира единна нация. Но, ако сърбите го тълкуват като опит за „насилствено налагане на етническо единство”, бошнаците и хърватите го възприемат като стремеж към „създаването на гражданска нация”.

С други думи, предстои да се реши въпросът, дали Босна и Херцеговина ще предприеме реални стъпки към формирането на единна полиетническа гражданска нация, която занапред ще бъде единствения правен субект, или ще си остане аморфно образувание, в което политическите проблеми ще се определят от съотношението на силите между трите етноса. Налагането на последният вариант не изключва възможността хърватската общност отново да постави въпроса за създаването на трето – хърватско – „образувание”, слагайки по този начин край на хърватско-мюсюлманската Федерация Босна и Херцеговина.

Впрочем, политико-правните проблеми на Босна и Херцеговина съвсем не се изчерпват с противоречията между трите „конституционни” народа. Все по-голямо значение постепенно започва да придобива и въпросът за националните малцинства. Проблемът е, че според сегашния избирателен закон, член на висшия ръководен орган на Босна и Херцеговина – нейният Президиум (включващ представители на бошнаците, хърватите и сърбите), или депутат в Палатата на националностите (Парламентът на страната) не може да стане гражданин, който не принадлежи към нито един от трите т.нар. „конституционни народи”. Това, разбира се, поражда нарастващо недоволство сред представителите на различните национални малцинства в Босна и Херцеговина – евреи, цигани, чехи и т.н. Така, главата на еврейската общност в страната изпрати наскоро до Европейския съд по човешките права жалба, в която постави въпроса за гарантиране правата на представителите на всички националности да бъдат избирани на тези длъжности. Наистина, сегашното положение не просто узаконява дискриминацията, но и пречи за формиране на единна полиетническа общност в Босна и Херцеговина. И в този случай обаче, етническата принадлежност играе водеща роля, защото националните малцинства не желаят да се задоволяват с това техни представители да бъдат избирани в Парламента или в Президиума, като членове на една или друга политическа партия. Те поставят въпроса за правото да избират депутати, като представители на собствените си етнически общности, т.е. за осъществяване на колективни (а не на индивидуални) права.

Парадоксът на ситуацията в Босна и Херцеговина е в това, че известният принцип на гражданската държава „един човек – един глас”, на практика, води до задънена улица, защото избирателите, както и преди, продължават масово да гласуват според етническата си принадлежност, а не в зависимост от политическите си пристрастия. Което е отражение на факта, че в Босна и Херцеговина, въпреки несъмнените успехи, постигнати след 1995, нито бошнаците, нито сърбите, нито хърватите могат да се похвалят със социално структурирано общество, в което партиите да отразяват реалните интереси на социалните слоеве, а не просто да жонглират с различни комбинации от националистически лозунги. В същото време, вече дълги години остават нерешени такива сериозни социални проблеми, като безработицата, свързана с липсата на достатъчно производствен капацитет, емиграцията, отсъствието или недостига на социални гаранции, бедността и проточилият се процес на разминиране на някогашните бойни полета. Очевидно е, че опирайки се на етническия принцип на организация на обществото и държавата, тези проблеми няма как да бъдат решени. Не бива да забравяме обаче, че в случая огромно значение има народопсихологията, която в значителна степен се основава, ако не на откритата враждебност, то на недоверието към хората от друга националност.

Не на последно място, тази особеност се дължи на факта, че все още не са приключили съдебните процеси срещу местните военни и политици, обвинени във военни престъпления и престъпления срещу човечеството. Те се водят в Трибунала за бивша Югославия в Хага (където в момента текат делата срещу бившия командващ на босненската армия генерал Расим Делич и генерала от армията на Република Сръбска Драгомир Милошевич), както и в съдилищата на Босна и Херцеговина, Сърбия и Хърватия. Въпреки това, за хората, загубили свои близки в сраженията и кланетата (броят на убитите по време на войната в Босна и Херцеговина варира между 80 и 200 хиляди души, да не говорим за ранените, бежанците и изселените лица), злото продължава да остава ненаказано и справедливостта не е възстановена. Все още не са открити, идентифицирани и погребани телата на много жертви на босненската трагедия, независимо от националността и вярата им.

Така, Босна и Херцеговина продължава да се движи в порочния затворен кръг, отчаяно опитвайки се да съвмести два трудно съвместими принципа: на съблюдаване правата и свободите на личността, от една страна, а от друга – на колективните права и интереси на народите, но най-вече на трите „конституционни” народа. И, докато това е така, страната трудно може да се възприема като фактор за стабилност в и без това неособено стабилния регион на т.нар. Западни Балкани.

* Българско геополитическо дружество

{rt}