Понятието „Вашингтонски консенсус”, появило се в края на 80-те години на миналия век, изглежда е обречено да бъде пратено в политическото небитие. Неговият автор Джон Уйлямсън (анализатор от Института за международна икономика във Вашингтон) включва в него макроикономическата стабилизация, микроикономическата либерализация и „отварянето” на вътрешния пазар. Всички тези мерки бяха препоръчвани от Международния валутен фонд (МВФ) на онези развиващи се страни, които, веднъж попаднали в примката на външния дълг, изпитваха остра нужда от неговите заеми. По-късно изразът „Вашингтонски консенсус” придоби и определен политически отенък – за едни той се превърна в символ на победата в студената война, а за други – на налаганата от САЩ политика на минимализиране ролята на държавата и на откровен монетаризъм.
В хода на осъществяваните през последните двайсетина години пазарни реформи, Китай съумя да постигне и макроикономическа стабилност, и активизиране на стопанските си субекти, и впечатляващи външноикономически успехи. С това обаче, постиженията на страната съвсем не се изчерпват: на практика, в Китай беше реализиран инвестиционен (а не „равновесен” или монетаристки) модел на развитие с много високи темпове на растеж и норма на натрупване. Характерни за този модел са водещата роля на държавата в икономиката, изпреварващ ръст на промишлеността, рязко намаляване на бедността, повишено внимание към развитието на науката и образованието. Всички тези черти, позволяващи да определим Китай като пример за успешна модернизация, дават основание за появата на едно ново понятие – „Пекински консенсус”. Негов автор е бившият редактор на авторитетното американско списание „Тайм” Джошуа Рамо (1) . Понятието символизира изключителната привлекателност на китайския опит, „който днес се опитват да изучават специализирани групи икономисти от толкова различни страни, като Тайланд, Бразилия или Виетнам например” (2) .
Разпространяването на този опит от самия Китай и от неговите партньори, включително в страните от Азия, Африка и Латинска Америка, не се посреща еднозначно от някои среди на Запад и, в частност, в Съединените щати. Според тях, е налице определена опасност, че „заедно с икономическия опит имплицитно се разширява и сферата на китайския политически авторитаризъм” (3) . В този смисъл, „укрепването на китайските позиции е неприятно явление, на което следва да се противопоставим” (4) .
Напротив, както посочва египетския социолог Ануар Абдел Малек, в редица страни от т.нар. Трети свят оценяват мирната китайска експанзия като израз на уважение към техния суверенитет и ненамеса във вътрешните им работи, а „китайските експерименти с икономическата либерализация и постепенните политически реформи се разглеждат като пример за подражание” (5) .
Китай в глобализиращият се свят
В случая е от особено значение, че Китай очевидно спада към страните, успешно адаптиращи се към глобализацията, или по-скоро адаптиращи глобализацията към собствената си специфика. Критиките на това явление от китайските политици и учени успешно се съчетават с използването му за възхода на страната. Важно е и, че глобализацията се разглежда като външен по отношение на Китай процес. Включвайки се в него, страната, на първо място, не жертва своя суверенитет или специфика, а на второ – има възможност да внесе определени корективи в глобализационния процес, „стимулирайки създаването на справедлив и рационален нов международен политически и икономически ред” (6) . Струва си да обърнем особено внимание на съчетаването на „справедливост” и „рационалност”, както и на очевидния контраст с подхода на източноевропейските посткомунистически държави, чието ключово понятие бе „интеграция” (в Европейския съюз, в цивилизованата общност, в световната икономика), предполагаща, в една или друга степен, загуба на самостоятелност.
В Китай са наясно както със заплахите, така и с шансовете, които разкрива глобализацията. От една страна, става дума за „световна икономическа война, в която не може да не участваш”, а от друга – „за взаимодействие, изгодно за всички участници в него”. Тоест, използвайки възможностите, не бива да се забравят и опасностите. След влизането, през 2001, на Китай в Световната търговска организация (СТО) обаче, там много по-често се споменават благоприятните възможности (включително за разрешаването на острите вътрешни проблеми, и особено, този със заетостта), които разкриват ръстът на външната търговия, притокът на свежи инвестиции и т.н. Това едва ли е учудващо: през 2002-2006 китайският износ нарастваше с изключително високи темпове като в края на периода Китай настигна по този показател САЩ. Валутните резерви на страната надминаха 1,2 трилиона долара. Тоест, излиза, че глобализацията е изгодна за Китай, което разбира се не означава, че всичко в нея устройва Пекин. Там не престават да подчертават положителното си отношение към китайското участие в международния икономически живот. Всяко правителство отговаря пред световната икономика за състоянието на собственото си национално стопанство – и тази теза, която често се използва от официален Пекин, фиксира, освен всичко друго, водещата роля на държавата в икономиката.
Днес тя се подкрепя и от редица допълнителни аргументи. Един от тях е, че държавният контрол е необходим за предотвратяването на наблагоприятните външни въздействия – защото резултатите от високите темпове на икономически ръст в Китай с пълна сила се усещат от неговите търговски партньори в Азия, за които китайския пазар става все по-важен (вж. таблица 1) . Държавата се оказва полезна и за защитата на вътрешния пазар от чуждестранните монополисти, както и за създаването на собствени транснационална компании (ТНК). Без всичко това е невъзможно постигането на реално равноправие в съвременния свят на глобална конкуренция.
Така, участието в глобализацията по никой начин не означава пълна либерализация във външноикономическата сфера, още повече, че делът на китайския държавен сектор в нея е много висок (от порядъка на 65%, отчитайки и дела на държавата в предприятията с чуждестранно участие). Нещо повече, напоследък Китай започна да ограничава привилегиит e на чуждестранните инвеститори. Поредната сесия на китайския парламент от март 2007 прие унифициране на данъците, плащани от чуждите и от националните предприятия. Пекин не бърза особено и с превръщането на юана в конвертируеема валута по сметките на движението на капитала. При това т.нар. „жънминби” (т.е. „народни пари”) са сред най-стабилните валути в света, с превъзходно реално обезпечение, а ефективната система за мониторинг на пазарите не допуска осъществяването на мащабни финансови спекулации.
Тоест, налице е ясно изразен самостоятелен и творчески подход, позволяващ целенасочено да се формира бъдещата роля на Китай в световната икономиката. Подобен подход дава възможност и на другите държави да разчитат на установяването на по-демократична и справедлива система на международно разделение на труда. Сред практическите пътища за създаването и може да стане разширяването на взаимноизгодното сътрудничеството с Китай, включително кооперирането в различни сфери на производството, инвестициите, науката и техниката, образованието и т.н.
Регионалната геоикономика на Китай
Отговорното отношение към задълженията, поети от Пекин при приемането на страната в СТО, не означава отказ на Китай от преференциалните търговски споразумения – двустранни и регионални. Обратното – в хода на приключването на преговорите си със СТО, китайците забележимо интензифицираха усилията си в сферата на регионалното сътрудничество с азиатските държави (и техните обединения от типа на АСЕАН и ШОС). С добри темпове се реализира на практика споразумението за създаването на зона за свободна търговия «АСЕАН-Китай», влязло в сила през 2005. При това Пекин съзнателно подкрепя центростремителните тенденции в Асоциацията и спазва приетия от тази организация принцип за предоставяне на допълнителни привилегии на по-слабите в икономически план членове. През миналата 2006, обемът на взаимната търговия достигна 160 млрд. долара, като в нея страните от АСЕАН могат да се похвалят със значителен положителен актив (около 20 млрд. долара).
Укрепването на позициите на Китай в световната икономика се съпровожда от важни отстъпки в китайската външноикономическа политика по отношение на съседните развиващи се държави.
Динамичният икономически възход на Китай и укрепването на позициите му на световния пазар се оценява в страните от АСЕАН положително, като цяло. Както е известно Пекин оказа решаваща финансова подкрепа на страните-членки на Асоциацията, пострадали от финансовата криза през 1997-1998 и отказа да девалвира валутата си, което би усложнило значително излизането от кризата. Позитивно се възприема и готовността на Китай да участва в големите инвестиционни проекти в басейна на река Меконг, както и в изграждането на железопътната линия, която ще свърже държавите от АСЕАН с Китайската народна република. В тази връзка, споразумението с Китай се оценява и като важен катализатор на задълбочаването на сътрудничеството вътре в самата Асоциация.
Китай и глобалните финансови институции
На фона на буксуващите преговори в рамките на СТО, либерализацията на търговията на базата на преференциалните регионални споразумения означава на практика, че в геоикономическата стратегия на Пекин, СТО остава на втори план. Впрочем, същата съдба вероятно очаква в Югоизточна Азия и МВФ и Световната банка (СБ). Казано по-простичко, основните институции на «Вашингтонския консенсус» вече не изглеждат кой знае колко необходими в Азия (макар че никой не ги смята и за напълно безполезни или пък вредни).
Разполагайки с много значителни валутни ресурси, Китай изразходва част от тях за да подпомогне финансово съседните държави (през 2006, само на Филипините, бяха предоставени 2 млрд. долара, които преди това страната безуспешно се опита да получи от СБ).
Коригирането, с китайско участие, на глобализацията към по-сериозно отчитане на интересите на развиващите се държави изглежда напълно възможна. И тъкмо регионализацията се оказва инструмент за реализирането на подобна корекция.
Глобализацията и регионализацията отчасти се допълват, отчасти си противоречат. Най-важното обаче е, че пълната им реализация може да доведе до формирането на съвършено различни типове световни системи. Ако глобализацията предполага формирането на единна глобална икономика и основаваща се на нея доминация на най-силната държава (моделът на еднополюсния свят), икономическата регионализация води до създаването на няколко взаимодействащи и конкуриращи се групировки, даващи възможност за многополюсно управление на световната система. Зоната за свободна търговия «АСЕАН-Китай» вече се превръща в една от тези групировки. Теоретично, подобен шанс имат и Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), Южноазиатска организация за сътрудничество (СААРК) или Съвета за сътрудничество на арабските страни от Персийския залив (ССАСПЗ). Ясно е, че регионалното сътрудничество укрепва колективните и индивидуални позиции на развиващите се страни в преговорите, съдействайки за по-равноправното им участие в глобализационния процес. Като резултат от това сътрудничество, в Азия намалява делът на вертикалните търговско-икономически връзки (с развитите държави) и нараства този на хоризонталните (т.е. между развиващите се страни и новите индустриални държави). В случая, ролята на интеграционна платформа, до голяма степен, се изпълнява именно от китайската икономика (фиг.1).
След ХV конгрес на Китайската компартия, във вътрешната политика на Пекин се наблюдава повишено внимание към социалните проблеми. Нараства преразпределителната роля на държавата (чиито доходи са нарастнали през 2006 с 20%), вземат се мерки за смекчаване на диспропорциите между града и селото, между бедните и богатите региони. Очевидно е, че става дума за дългосрочна стратегия, която трябва да реши определени макроикономически задачи: по-равномерното разпределение може да повиши вътрешното търсене и да успокои поне малко очертаващото се „прегряване” на китайската икономика. Така проблемите с бедността, при запазване на сегашната динамика на икономическото развитие (пък дори и ако тя спадне) вече не изглеждат непреодолими. Лансираната от китайското ръководство концепция за „хармоничното социалистическо общество”, както и очерталият се след 2002 „ляв уклон” в социално-икономическата политика на Китай, изглежда са знак за постепенното приключване на етапа, в който пазарните трансформации и либерализирането на националната икономика и външноикономическите връзки определяха основното съдържание на фундаменталните промени, осъществяващи се в страната.
Бележки:
1 . Ramo , Joshua Cooper. The Beijing Consensus: notes on the new physics of Chinese power. L.: The Foreign Policy Centre, 2004.
2 . Ibid., с .26.
3 . Thompson, Drew. China 's soft power in Africa : from “Beijing Consensus” to health diplomacy// China Brief. 2005. Vol.V. No.21, p.4.
4 . Kurlantzick, Joshua. China 's chance. Prospect Magazine. 2005. March. Issue 108.
5 . Al-Ahram Weekly. 2004. October 14.
6 . Доклад на Цзян Цз ъ мин пред XVI конгрес на ККП (2002) http :// www . china . org . cn / russian /50838. htm
7 . Ще добавя, че нито опитът на Китай, нито този на другите азиатски държави през ХХІ век, не потвърждава тезата за увеличаване на инфлацията при нарастване на инвестициите. Така, в Китай ръстът на и без това високата норма на натрупване от 39% до 43%, през 2001–2005, увеличи инфлацията от 0,7% до 1,9%. В други азиатски държави, където нормата на натрупване беше увеличена през 2001–2004, инфлацията дори е намаляла. В Индия ръстът на инвестициите от 23% на 30% от БВП доведе до спад на инфлацията от 4,3% до 3,8%. В Индонезия нормата на натрупване пък нарастна от 19% до 21%, а инфлацията отбеляза спад от 11,5% на 6,1%. В Турция се наблюдава ръст на инвестиците от 16% до 27%, докато ръстът на цените се е забавил (от 54,4% до 8,6%). В Южна Корея се наблюдава аналогичната картина: ръст на натрупването от 29% на 31% при паралелно намаляване на инфлацията от 4,1% на 2,8%. В Шри-Ланка обемът на капиталовложенията нараства от 22% до 27%, докато индексът на цените е спаднал от 14,2% на 7,6%. Накрая, в Узбекистан, ръстът на нормата на натрупване от 21% на 24% беше съпроводен от спад на инфлацията от 27,2% до 1,7%.
* Фондация за стратегическа култура
{rt}
Понятието „Вашингтонски консенсус”, появило се в края на 80-те години на миналия век, изглежда е обречено да бъде пратено в политическото небитие. Неговият автор Джон Уйлямсън (анализатор от Института за международна икономика във Вашингтон) включва в него макроикономическата стабилизация, микроикономическата либерализация и „отварянето” на вътрешния пазар. Всички тези мерки бяха препоръчвани от Международния валутен фонд (МВФ) на онези развиващи се страни, които, веднъж попаднали в примката на външния дълг, изпитваха остра нужда от неговите заеми. По-късно изразът „Вашингтонски консенсус” придоби и определен политически отенък – за едни той се превърна в символ на победата в студената война, а за други – на налаганата от САЩ политика на минимализиране ролята на държавата и на откровен монетаризъм.
В хода на осъществяваните през последните двайсетина години пазарни реформи, Китай съумя да постигне и макроикономическа стабилност, и активизиране на стопанските си субекти, и впечатляващи външноикономически успехи. С това обаче, постиженията на страната съвсем не се изчерпват: на практика, в Китай беше реализиран инвестиционен (а не „равновесен” или монетаристки) модел на развитие с много високи темпове на растеж и норма на натрупване. Характерни за този модел са водещата роля на държавата в икономиката, изпреварващ ръст на промишлеността, рязко намаляване на бедността, повишено внимание към развитието на науката и образованието. Всички тези черти, позволяващи да определим Китай като пример за успешна модернизация, дават основание за появата на едно ново понятие – „Пекински консенсус”. Негов автор е бившият редактор на авторитетното американско списание „Тайм” Джошуа Рамо (1) . Понятието символизира изключителната привлекателност на китайския опит, „който днес се опитват да изучават специализирани групи икономисти от толкова различни страни, като Тайланд, Бразилия или Виетнам например” (2) .
Разпространяването на този опит от самия Китай и от неговите партньори, включително в страните от Азия, Африка и Латинска Америка, не се посреща еднозначно от някои среди на Запад и, в частност, в Съединените щати. Според тях, е налице определена опасност, че „заедно с икономическия опит имплицитно се разширява и сферата на китайския политически авторитаризъм” (3) . В този смисъл, „укрепването на китайските позиции е неприятно явление, на което следва да се противопоставим” (4) .
Напротив, както посочва египетския социолог Ануар Абдел Малек, в редица страни от т.нар. Трети свят оценяват мирната китайска експанзия като израз на уважение към техния суверенитет и ненамеса във вътрешните им работи, а „китайските експерименти с икономическата либерализация и постепенните политически реформи се разглеждат като пример за подражание” (5) .
Китай в глобализиращият се свят
В случая е от особено значение, че Китай очевидно спада към страните, успешно адаптиращи се към глобализацията, или по-скоро адаптиращи глобализацията към собствената си специфика. Критиките на това явление от китайските политици и учени успешно се съчетават с използването му за възхода на страната. Важно е и, че глобализацията се разглежда като външен по отношение на Китай процес. Включвайки се в него, страната, на първо място, не жертва своя суверенитет или специфика, а на второ – има възможност да внесе определени корективи в глобализационния процес, „стимулирайки създаването на справедлив и рационален нов международен политически и икономически ред” (6) . Струва си да обърнем особено внимание на съчетаването на „справедливост” и „рационалност”, както и на очевидния контраст с подхода на източноевропейските посткомунистически държави, чието ключово понятие бе „интеграция” (в Европейския съюз, в цивилизованата общност, в световната икономика), предполагаща, в една или друга степен, загуба на самостоятелност.
В Китай са наясно както със заплахите, така и с шансовете, които разкрива глобализацията. От една страна, става дума за „световна икономическа война, в която не може да не участваш”, а от друга – „за взаимодействие, изгодно за всички участници в него”. Тоест, използвайки възможностите, не бива да се забравят и опасностите. След влизането, през 2001, на Китай в Световната търговска организация (СТО) обаче, там много по-често се споменават благоприятните възможности (включително за разрешаването на острите вътрешни проблеми, и особено, този със заетостта), които разкриват ръстът на външната търговия, притокът на свежи инвестиции и т.н. Това едва ли е учудващо: през 2002-2006 китайският износ нарастваше с изключително високи темпове като в края на периода Китай настигна по този показател САЩ. Валутните резерви на страната надминаха 1,2 трилиона долара. Тоест, излиза, че глобализацията е изгодна за Китай, което разбира се не означава, че всичко в нея устройва Пекин. Там не престават да подчертават положителното си отношение към китайското участие в международния икономически живот. Всяко правителство отговаря пред световната икономика за състоянието на собственото си национално стопанство – и тази теза, която често се използва от официален Пекин, фиксира, освен всичко друго, водещата роля на държавата в икономиката.
Днес тя се подкрепя и от редица допълнителни аргументи. Един от тях е, че държавният контрол е необходим за предотвратяването на наблагоприятните външни въздействия – защото резултатите от високите темпове на икономически ръст в Китай с пълна сила се усещат от неговите търговски партньори в Азия, за които китайския пазар става все по-важен (вж. таблица 1) . Държавата се оказва полезна и за защитата на вътрешния пазар от чуждестранните монополисти, както и за създаването на собствени транснационална компании (ТНК). Без всичко това е невъзможно постигането на реално равноправие в съвременния свят на глобална конкуренция.
Така, участието в глобализацията по никой начин не означава пълна либерализация във външноикономическата сфера, още повече, че делът на китайския държавен сектор в нея е много висок (от порядъка на 65%, отчитайки и дела на държавата в предприятията с чуждестранно участие). Нещо повече, напоследък Китай започна да ограничава привилегиит e на чуждестранните инвеститори. Поредната сесия на китайския парламент от март 2007 прие унифициране на данъците, плащани от чуждите и от националните предприятия. Пекин не бърза особено и с превръщането на юана в конвертируеема валута по сметките на движението на капитала. При това т.нар. „жънминби” (т.е. „народни пари”) са сред най-стабилните валути в света, с превъзходно реално обезпечение, а ефективната система за мониторинг на пазарите не допуска осъществяването на мащабни финансови спекулации.
Тоест, налице е ясно изразен самостоятелен и творчески подход, позволяващ целенасочено да се формира бъдещата роля на Китай в световната икономиката. Подобен подход дава възможност и на другите държави да разчитат на установяването на по-демократична и справедлива система на международно разделение на труда. Сред практическите пътища за създаването и може да стане разширяването на взаимноизгодното сътрудничеството с Китай, включително кооперирането в различни сфери на производството, инвестициите, науката и техниката, образованието и т.н.
