14
Пет, Авг
7 New Articles

Pax Asia - Pacifica, източноазиатският геополитически съюз

брой4 2007
Typography

През повечето дни улицата пред тайландското посолство в Пном Пен отрано е пълна с рикши, които карат възрастни дами до близкия пазар. Съвсем различна обаче беше картината в един зимен ден на 2003, когато гневни тълпи обкръжиха сградата на дипломатическата мисия. Причината бе едно зле интепретирано от камбоджанските медии изказване на тайландски поп-певец, в което той нарича камбоджанците „червеи” и поставя въпроса, кога древният кралски комплекс Ангкор Ват (гордостта на Камбоджа) ще бъде върнат на Тайланд. Разгневени от публикациите в пресата, тълпите нападнаха магазините и другата собственост на тайландски бизнесмени в Пном Пен, причинявайки щети за милиони долари.

Допреди десетина години, при всеки конфликт между две източноазиатски държави, обикновено се търсеше посредничеството на единствената велика сила присъстваща в региона – САЩ, доминиращи в източноазиатската търговска, дипломатическа и дори културна сфера от края на Втората световна война насам. В конкретния случай обаче, Камбоджа и Тайланд предпочетоха да изберат за посредник Китай. С тази роля първоначално се нагърби китайският посланик в Пном Пен, а след това и зам. министърът на външните работи на Китай Уанг И.

Случаят с разрешаването на камбоджанско-тайландския мини-конфликт съвсем не е единствен. През последните десетина години и, особено, след Азиатската финансова криза през втората половина на 90-те, Източна Азия започна да се интегрира, поставяйки основите на истинска регионална общност и търсейки сътрудничество по-скоро с големите сили в региона, каквато е Китай, отколкото със САЩ, за решаването на възникнали спорове в областта на икономиката и сигурността. В цяла Източна Азия правителствата и политическите лидери се стремят да развиват нови институции и механизми за стимулиране на регионалната търговия и бизнес. Те дори създадоха общ регионален форум, в лицето на ежегодната Източноазиатска среща на върха ( EAS ), първата от които се проведе през декември 2005. Паралелно с това, сред самото население на региона започна да се формира общо пан-азиатско съзнание, като последица от все по-тесните търговски и икономически връзки, възхода на нова източноазиатска средна класа и проникването на общите елементи на азиатската „поп-култура” в обществата на отделните страни от региона. Така, постепенно хората, населяващи Източна Азия, подобно на европейците след Втората световна война, започнаха да се възприемат като граждани на един и същи регион.

През последните години, докато Източна Азия укрепваше регионалните връзки и новоизградените регионални институции, САЩ, общо взето, „отсъстваха” от региона. Подценявайки значението на източноазиатската интеграция, Вашингтон създаде усещането, че вижда в източноазиатския регионализъм заплаха за американската мощ. Истината обаче е, че новата азиатска идентичност и новите азиатски институции не би следвало да се възприемат като предизвикателство към Съединените щати и Вашингтон трябва да остане ангажиран с региона, който днес е основния двигател на глобалния икономически ръст и, в същото време, потенциално най-опасната по отношение на сигурността зона в света (1) . Ако САЩ съумеят да внесат необходимите поправки в своята източноазиатска политика за да капитализират ползата от пан-азиатските институции, те ще запазят жизненоважното си значение в новата ера на Pax Asia - Pacifica .

Началото на източноазиатската интеграция

От средата на 90-те години на миналия век, Източна Азия, която включва региона източно от Бангладеш, започна да обръща все по-голямо внимание на проблемите на своята вътрешна интеграция. Мощният икономически ръст в повечето страни от региона, доведе до формирането на нова класа от бизнесмени, поддържащи тесни връзки с колегите си от другите азиатски корпорации. От края на 90-те, тези нови бизнес-елити, постепенно излизащи извън рамките на ограничените, управлявани от една фамилия, корпорации, започнаха да проявяват прогресивно нарастващ интерес към инвестиране в съседните държави. Един пример за това е тайландският агро-индустриален гигант Charoen Pokhand , който без много шум се превърна в един от най-големите чуждестранни инвеститори в икономиката на Китай в средата на 90-те (2) .

Икономическото развитие доведе до много значителни промени в социалната сфера. За първи път, в държави като Тайланд и Южна Корея, се появи сериозна средна класа, обитаваща азиатските мега-градове, чиито представители в отделните страни много си приличат. Двайсет и няколко годишните бизнесмени, от Банкок до Токио, се придържат към сходен начин на живот - разполагат със собствени апартаменти, работят дълги часове в офисите си и после разпускат по един и същи начин. Постиженията в комуникационните технологии допълнително затвърждават тези връзки между градските средни класи в Азия. С появата на Интернет, представителите на средната класа в Източна Азия получиха възможност да установят нови контакти помежду си. Най-големите държави в региона развиват мощни филмови, телевизионни, печатни, видео и радио-индустрии, чиято продукция залива новите пан-азиатски сателитни мрежи и Интернет-сайтове.

Междувременно, задълбочаването на глобализацията и „прозрачните” граници изправиха азиатските държави пред редица нетрадиционни предизвикателства в сферата на сигурността, които, преди 90-те години на миналия век, обикновено бяха игнорирани: инфекциозните болести, тероризма, трафика на хора, разрушаването на околната среда или наркотрафика. За разлика от традиционните конфликти, които биха могли да бъдат разрешени на двустранно ниво, новите заплахи пред сигурността, като например проблемът с отровната мъгла, породена от многобройните горски пожари в Югоизточна Азия през 90-те, имат по-скоро регионален характер. Затова и преодоляването им изисква регионално, т.е. многостранно сътрудничество.

Но, въпреки, че в Източна Азия тече процес на вътрешна интеграция, тя все още не разполага с институции, способни да се справят с транснационалните предизвикателства в сферата на сигурността, укрепването на търговските отношения или икономическия регионализъм. В средата на 90-те, единствената значима регионална институция – Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия ( A СЕАН), обединяваше само шест държави от тази част на континента и не поддържаше особено интензивни връзки със Североизточна Азия. САЩ все още изпълняваха ролята на „мост” между азиатските нации, особено по отношение на заплахите към сигурността им. Така, когато бунтовнически отряди пресякоха тайландско-малайзийската граница, връзката между Банкок и Куала Лумпур се поддържаше от американски дипломати. Въпреки, че някои политически лидери от региона, като бившия министър-председател на Малайзия Махатхир Мухамед например, лансираха идеята за създаване на Източноазиатска икономическа общност (ЕА CD ), тя така и не бе материализирана. Токио, в частност, не се реши да я подкрепи, опасявайки се, че светът би могъл да я възприеме, като опит за възраждане на лансираната от Япония по време на Втората световна война т.нар. „Велика азиатска сфера за съвместен просперитет”.

Дори по време на кризи, Източна Азия не бе в състояние да реагира като една общност. Когато отровните газове от горските пожари се разпространиха из целия регион, поразявайки хората от Индонезия до Тайланд, политическите лидери на страните в него не съумяха да формулират и предприемат съвместни действия за преодоляване на проблема. Когато, през 1999, избухна конфликтът в Източен Тимор, след като жителите на тази някогашна португалска колония, изповядващи християнството, гласуваха за отделяне от Индонезия, АСЕАН не направи почти нищо и само намесата на Австралия помогна за намирането на мирно решение.

Повратната точка: Азиатската финансова криза

Всички тези очертаващи се нови регионални връзки можеха и да не се трансформират в истински интеграционен процес, ако не беше избухнала Азиатската финансова криза. Когато тя започна, с колапса на тайландската валута през 1997, много азиатски държави сметнаха, че са защитени от разпространението и, именно защото в региона липсва истинска икономическа интеграция. На практика обаче, крахът на тайландската икономика бързо доведе до финансова нестабилност и политическо напрежение в целия огромен регион между Индонезия и Южна Корея. В цяла Източна Азия, и политическите лидери, и гражданите осъзнаха, че страните от региона всъщност са много по-тясно свързани, отколкото те самите са смятали, най-малкото в съзнанието на чуждестранните инвеститори, разглеждащи Източна Азия като едно цяло и смятащи, че всички страни в него имат сходни проблеми с тези в Тайланд – т.е. лошо корпоративно управление и силно надценени национални валути. Това имаше силен психологически ефект в региона. Защото, ако отделните държави не могат да се защитят от подобна катастрофа, очевидно са необходими колективни институции, които да предпазят региона от финансовия колапс.


В същото време много азиатски държави вярваха, че, след избухването на финансовата криза, САЩ ще им се притекат на помощ. В началото, американското правителство, което беше убедено, че кризата няма да се разпространи и не смяташе Тайланд за свой приоритет, отказа да поеме инициативата за организирането на спешна подкрепа за тайландската финансова система. Тайландските лидери, които само три години преди това станаха свидетели, как САЩ спасиха Мексико от подобна криза, се почувстваха изоставени от своя традиционен чуждестранен „гарант”. С бавната си реакция, САЩ дори блокираха създаването на Паназиатски стабилизационен фонд, предложено от Япония, което бе оценено от мнозина азиатски лидери като доказателство, че основният приоритет за Вашингтон е да съхрани хегемонията си в региона, а не да подкрепи азиатската интеграция в момент, когато тя най-много се нуждаеше от това.

След първоначалната си забавена реакция, Вашингтон все пак оказа известна подкрепа на засегнатите от кризата икономики. Координирайки усилията си с международните финансови институции и с Япония, САЩ помогнаха за приемането на масивен комплект от мерки в подкрепа на Тайланд, Индонезия и Южна Корея. Но, така или иначе, Вашингтон очевидно не се оказа на висотата на момента, затова не е чудно, че и днес тайландските официални лица не крият раздразнението си от начина, по който навремето САЩ са се отнесли със страната им.

Докато Съединените щати се колебаеха, как точно да реагират, Китай предприе изключително важна, знакова стъпка, публично отказвайки да девалвира валутата си. Това бе, може би, по-малко значимо действие, в сравнение с мерките предложени от Япония, САЩ и международните финансови институции, но Пекин умело рекламира решението си, като доказателство за солидарността му с останалите азиатски нации, индиректно критикувайки Вашингтон, задето е забавил реакцията си.

Всъщност, китайското поведение по време на финансовата криза илюстрира променената стратегия на Пекин по отношение на региона. Нормализирането на връзките между Китай и неговите съседи беше последния мощен катализатор на реалния интеграционен процес в Източна Азия. В началото на 90-те, Китай разчиташе на военната си мощ, заплашвайки други азиатски държави и предприемайки агресивни стъпки, като например изпращането на бойни кораби в зоната на спорните острови в Южнокитайско море (3) . Тази стратегия обаче, не донесе очакваните резултати. Някои азиатски държави, като Филипините например, открито осъдиха агресивното поведение на Пекин и, в отговор, заздравиха военните си връзки със САЩ. Въпреки че Манила накара американските части да напуснат своите бази на Филипините още в началото на 90-те, след демарша на Пекин в Южнокитайско море, филипинското правителство започна все по-често да организира посещения на американски бойни кораби в своите пристанища.

Пекин твърде бързо осъзна допуснатите грешки и, когато властта в страната беше поета от по-младото поколение китайски лидери, те стигнаха до извода, че Китай трябва да промени имиджа си в региона. Така, Пекин стана ентусиазиран привърженик на азиатската интеграция (4) . Китай прекрати агресивните си набези в Южнокитайско море и, в крайна сметка, дори се съгласи да участва в съвместно проучване на петролните залежи в региона, заедно с Виетнам и Филипините. Макар че не е член на ASEAN , Пекин подписа Договора за приятелство и сътрудничество, задължаващ участниците в тази организация да уважават взимно своя суверенитет и равноправие. С разширяването на ASEAN , към който в края на 90-те се присъединиха Лаос, Камбоджа, Виетнам и Бирма, Китай декларира подкрепата си за тази тенденция. Пекин подписа споразумения за стратегическо партньорство с много азиатски държави, като Тайланд и Индонения например. Китайците лансираха идеята за организиране на неформални срещи между онези, които формират общественото мнение в Азия – т.нар. Азиатски форум Боао (по името на китайския курорт, където се провежда, подобно на Световния икономически форум в Давос).

Съвременните измерения на азиатската идентичност

През последните пет години, процесът на азиатската интеграция набра скорост. От ограничената икономическа интеграция, характерна за средата на 90-те години, Азия премина към задълбочаване на регионалната търговия и инвестиционни връзки. През 2000 източноазиатските финансови министри създадоха нова мрежа за валутен обмен. Оттогава азиатските държави подписаха цяла серия от двустранни споразумения за свободна търговия. Търговският обмен между A СЕАН и Китай бързо нарастна от 35 млрд. долара през 2000 до над 110 млрд. долара през 2005 (5) . И, което е по-важно, Китай и A СЕАН подписаха през 2004 споразумение, целящо създаването на най-голямата зона за свободна търговия в света през 2012 (6) . През август 2006, външните министри на държавите от A СЕАН се споразумяха да ускорят създаването на тяхна собствена търговска зона, включваща 10 страни от Югоизточна Азия. През същия месец, генералният секретар на A СЕАН обяви, че през следващите десетина години може да се постигне споразумение за създаване на Източноазиатска зона за свободна търговия, което значително би задълбочило регионалната икономическа интеграция (7) . Дори Япония, която доскоро смяташе за приоритет икономическите си връзки със САЩ, днес активно подкрепя задълбочаването на азиатската икономическа интеграция.

Източноазиатските компании все по-често насочват вниманието си към азиатските пазари, както по отношение на производството, така и на пласмента на вече произведените стоки. Последното вече доведе до бум на търговията в рамките на региона, чиито обем днес е 60% от цялата търговия в Източна Азия срещу 30% преди петнайсетина години (8) . Както се посочва в един анализ на Азиатската банка за развитие, регионът се опитва да реализира икономически модел на „бамбуков капитализъм”, според който азиатските компании изграждат производствени мощности в Азия, предназначени да обслужва регионалния пазар, а не само тези на САЩ и Европа, както беше досега (9) . Някои азиатски политически лидери, като бившия филипински президент Фидел Рамос например, смятат, че Източна Азия би могла да се превърне в нещо подобно на Европейския съюз, т.е. да има обща валута, пазар и институции, улесняващи търговията, и дори да провежда обща политика в сферата на сигурността (10) .

„Изместването на ударението от “ Pax Americana ” към “ Pax Asia - Pacifica ” може да се окаже отговора на общите ни проблеми – заяви Рамос на един международен форум на Хавайските острови през 2004 – след време една обща азиатска система за сигурност би могла да замени сегашния американски „чадър” в сферата на сигурността” (11) .

Развитието на икономическата интеграция форсира формирането на обща източноазиатска културна идентичност. Доколкото в азиатските мегаполиси се създават сходни консуматорски култури, става по-лесно да се произвеждат стоки, които се харесват на хората от различни страни в региона. В резултат от това, през последните пет години, сътрудничеството в културната сфера между различните азиатски страни прогресивно се задълбочава. Така, във филмовата индустрия, известни азиатски режисьори, като южнокорееца Ким Жи Вон и тайландеца Пен-Ек Ратанаруанг, си сътрудничат в създаването на пан-азиатски продукции, като „Последният живот във Вселената” например. За да си гарантират успех, холивудските продуценти все по-често пътуват до Азия за закупят правата върху различни японски, корейски, тайландски или хонконгски филми, като после възлагат на световно известни режисьори на направят техни римейки, както например Мартин Скорсезе превърна хонконгския „Адски афери” в американския „Покойникът”. Впрочем, трансазиатското сътрудничество се осъществява и в други свфери на изкуството. Азиатските биеналета и новите азиатски художествени галерии обикновено представят регионални (а не само национални) теми (12) . През пролетта на 2006 писатели от различни азиатски държави започнаха да издават съвместно литературно списание, посветено на съвременната азиатска литература (13) . Междувременно, непрекъснато нарастващите доходи и все по-прозрачните граници улесняват развитието на вътрешноазиатския туризъм. Така например, тайландските власти смятат, че през следващите десетина години туристите от Китай ще се превърнат в основния източник на доходи за местната туристическа индустрия.

Източноазиатските държави постепенно започват да възприемат и общи политически норми и правила. В няколко изследвания на East Asia Barometer - проект, който анализира общественото мнение в региона, повечето азиатски нации твърдят, че предпочитат демокрацията пред всяка друга политическа система (проучването не включва Китай, просто защото провеждането му там едва ли би било възможно). Според това проучване, източноазиатците имат и други общи политически характеристики, като например по-голямото доверие към собственото правителство, което ги отличава от гражданите на други региони, като Европа (14) . В бъдеще, тези общи политически характеристики биха могли да помогнат за формирането и на общи ценности, върху които да се изгради достатъчно силна регионална организация.

По същия начин, възходът на източноазиатската средна класа, общият опит от политическата либерализация в Азия през 80-те и 90-те години на миналия век и развитието на паназиатските медийни контакти, стимулират сътрудничеството на континента по проблеми, касаещи политическото развитие и гражданското общество. Азиатските групи за защита на човешките права, либералните политици и синдикалните организации формират регионални коалиции, пример за което е влиятелната група за защита на човешките права Азиатски форум. Държавите от Източна Азия, които исторически са силно привързани към идеята за националния суверенитет, постепенно възприемат и тази за развитието на демокрацията. Азиатските организации вече не се колебаят да се ангажират с проблемите на други страни, както например новата група, включваща парламентаристи от различни държави в Югоизточна Азия, която се опитва да улесни политическата либерализация в Бирма (15) .

Въпреки осъществяващата се икономическа и политическа интеграция, източноазиатските институции все още силно изостават от тези в обединена Европа. Което, разбира се, е нормално. Източна Азия е регион, който може да се похвали с много по-голямо икономическо и политическо разнообразие, отколкото Европа – от управляваната от военна хунта Бирма, чиито доход на глава от населението е сходен с този в Африка, на юг от Сахара, до демократична Япония, смятана за втората най-мощна икономика в света. Освен това източноазиатските държави все още се сблъскват със сериозни проблеми в сферата на сигурността, като например този със Северна Корея или пък с Тайван.

Към това следва да добавим, че макар Китай да подкрепя мултилатералния подход при решаване на въпросите, вълнуващи региона, някои други източноазиатски държави все още се опасяват, че китайският икономически възход би могъл да окаже негативно влияние върху тях. Те, в частност, смятат, че Пекин отклонява значителна част от чуждестранните инвестиции от останалите азиатски страни, както и, че съществува сериозна асиметрия в търговията на по-бедните азиатски държави с Китай, който купува на безценица техните природни ресурси, като петрол или дървен материал, и в същото време ги залива със своите стоки (16) .

Въпреки всичко, през последните четири години, започнаха да се очертават истинските институционални рамки на източноазиатската.интеграция. Така, в Североизточна Азия, шестстранните преговори, чиято цел беше прекратяването на севернокорейската ядрена програма, позволиха изграждането на стабилни нови дипломатически връзки. Някои политици от региона дори лансираха идеята, че те могат да доведат до създаването на постоянна Северноазиатска организация за сигурност. На свой ред, A СЕАН осъзна, че би могла да играе водеща роля в институционализацията на източноазиатската интеграция. Тъй като повечето държави от Югоизточна Азия са относително малки, те не представляват потенциална заплаха, като Китай, или Япония например. Тоест, АСЕАН би могла да поеме ролята на неутрален и безпристрастен посредник между азиатските гиганти, по същия начин, по който белгийският Брюксел приютява администрацията на ЕС.


Въпреки че АСЕАН доскоро концентрираше вниманието си само върху проблемите, касаещи Югоизточна Азия, напоследък организацията значително разшири сферата си на действие. Всъщност, АСЕАН може да се окаже много полезен инструмент за интегрирането и на Североизточна Азия (например чрез т.нар. Регионален форум на АСЕАН ( ARF ) или на групата АСЕАН + 3), за съвместно противопоставяне на такива транснационални заплахи, като тероризма или пиратството. Сред големите регионални сили, Китай демонстрира особена заинтересованост към идеята за укрепване на такива институции на АСЕАН, като ARF , виждайки в тях форум, на който могат да се дискутират транснационалните заплахи срещу сигурността. Нито една от тези институции обаче, все още не се е трансформирала в нещо повече от обикновена „говорилня”, т.е. те не са способни да предприемат бързи и адекватни действия (както ЕС например, е в състояние да изпрати военни части в една или друга конфликтна зона).

Срещата на източноазиатските държави ( EAS ), която се проведе за първи път през 2005, би могла да се превърне в ключова паназиатски институция. Въпреки че EAS не свърши кой знае какво на своите първи две срещи, самото и създаване, както и участието на Китай и Япония в нея, е важна стъпка напред. Също както в Европа, където изграждането на ЕС сближи и обвърза взаимно Франция и Германия, премайхвайки опасността от нови конфликти между тях, така и интеграционният процес, стимулиран от EAS , може да помогне за сближаването между Токио и Пекин.

При създаването на EAS , някои американски правителствени чиновници изразиха притеснение, че в бъдеще това би могло да доведе до създаване на нова регионална институционална рамка, изключваща Вашингтон. Истината обаче е, че EAS не представлява сериозна заплаха за ролята, която САЩ се опитват да играят в Азия. Още повече, че американските съюзници в EAS , като Сингапур и Япония, настояха в нея да участват и страни като Австралия и Индия, а не само държавите от АСЕАН и тези от Североизточна Азия. Те го направиха не само за да включат и други съюзници на САЩ в EAS , но и за да са сигурни, че нейната дейност ще се основава на либералните, демократични ценности, т.е. на ценностите, които САЩ искат да утвърдят в Азия.

САЩ и интеграционните процеси в Азия

Въпреки че страни като Япония се опитват да гарантират, че EAS няма да се превърне в антиамериканска институция, САЩ все още не са съвсем наясно, как следва да реагират на интеграционния процес в Източна Азия. Американците биха искали да са сигурни, че Съединените щати не са изключени от този процес и смятат, че Вашингтон би трябвало да попречи на по-нататъшното задълбочаване на вътрешноазиатската интеграция, което може да ограничи американското влияние в Азия. Тези страхове не са съвсем неоснователни. В бъдеще, Китай би могъл да използва влиянието си за да ерозира близките връзки на страни като Филипините или Тайланд със САЩ. Пекин може да ги притисне да не се намесват в решаването на тайванския въпрос, както вече постъпи със Сингапур, когато бившият сингапурски вицепремиер Ли Сянлун посети Тайван.

Но, ако САЩ действително се опитат да забавят (или попречат) на естествения процес на източноазиатската интеграция, те само рискуват да влошат собствения си имидж в региона, който и без това не е особено добър, поради отрицателното обществено мнение за американските действия в Ирак и войната с тероризма. Всеки опит за блокиране на регионалната интеграция, може да провокира мощни антиамерикански настроения в Азия. Подобна американска политика само би укрепила позициите на Китай (другата голяма сила в Азия), представяйки Пекин като защитник на интересите на региона от американската хегемония. Всъщност, дори ако страни като Китай действително се опитват тихомълком да ерозират американското влияние в Азия, Вашингтон не може да си позволи да действа по такъв начин.

Независимо от всичко, Съединените щати запазват достатъчно силни позиции в Азия. Те си остават най-мощната военна сила, да не говорим, че са единствената страна, разполагаща с необходимите средства да реагира на мащабни бедствия от типа на азиатското цунами през 2004. Американската култура, образование, както и американските компании запазват влиянието си в Източна Азия. Според едно изследване, проведено наскоро в Япония, Хонконг, Тайван, Сингапур, Южна Корея и Тайланд, американската музика държи между 20% и 30% от продажбите в региона (17) . Според Кетрин Далпино от Джорджтаунския университет, дори по време на неотдавнашния взрив на антиамерикански настроения в Индонезия, тази страна си е останала най-големия пазар за американската музикална телевизия МТV (18) .

Така че, вместо да се опитва да забави процеса на формиране на обща азиатска идентичност, Вашингтон би трябвало да окуражи източноазиатската интеграция, като в същото време си гарантира, че САЩ ще останат най-важния външен партньор на региона. За да го направят, американците следва да възобновят своите дипломатически усилия в Азия, което пък би им помогнало да спечелят общественото мнение на своя страна. Държавният департамент на САЩ би трябвало да се поучи от стратегията на китайското Външно министерство и да възложи на своите дипломати да концентрират усилията си за установяването на по-тесни (включително и лични) контакти с местните бизнесмени и политически лидери.

Вашингтон следва ясно да даде да се разбере, че няма да се намесва в процеса на формиране на източноазиатски организации, от типа на EAS , и не възнамерява да пречи на азиатската икономическа и културна интеграция. В крайна сметка, както сочи един наскоро публикуван анализ, дори ако идеята за Източноазиатска зона за свободна търговия се превърне в реалност, това би оказало минимален негативен ефект върху икономическия ръст в САЩ (19) . Съединените щати трябва да признаят, че укрепващата регионална икономическа интеграция, както и заздравяването на връзките между източноазиатските нации, могат да се окажат преграда пред евентуален конфликт между Китай и Япония например. Нещо повече, ако в Азия се създаде обединение от типа на ЕС, което да влияе не само върху икономиката, но и върху политиката на страните-участнички, това само би помогнало за разрешаването на регионалните конфликти.

Вашингтон би могъл да използва позициите и влиянието си в Азия за да подкрепи очертаващият се процес на демократизация в редица държави от континента – от Индонезия до Китай, и да се опита да създаде неформална общност от азиатски демокрации, с които САЩ биха могли да се консултират при решаването на едни или други регионални проблеми. Подкрепяйки подобна общност, американците биха демонстрирали, какво може да очаква всяка държава, избрала пътя на демократизацията. Заставайки редом с тези държави, САЩ ще си гарантират по-добри позиции в отношенията с Пекин и дори ще улеснят сътрудничеството си с Китай по такива въпроси от взаимен интерес като борбата с тероризма, наркотрафика и пиратството.

За да демонстрират подкрепата си за азиатската интеграция, САЩ могат да предприемат и ред други, конкретни мерки. Например, да подкрепят идеята за създаването на азиатски валутен съюз и обща азиатска валута. Белият дом би трябвало да възложи на американските посолства да сътрудничат по-тясно с водещите азиатски културни организации, като китайските Конфуциански институти например, които разпространяват китайския език и култура в чужбина. Заставайки зад други големи сили, като Япония и Китай, в съвместните им инициативи с АСЕАН (20) , САЩ могат да укрепят отношенията си с редица регионални организации, като АСЕАН или ARF например. Вашингтон би помогнал за укрепването на ASF , като го стимулира да се антажира по-сериозно с такива проблеми като тероризма, наркотрафика и организираната престъпност. Но, може би, най-добрия начин САЩ да докажат че зачитат суверенитета на държавите от АСЕАН, е да подпишат Договора за приятелство и сътрудничество на организацията – нещо, което Китай вече направи.

Ползата от неизбежната интеграция

Преди десетина години, когато финансовата криза порази Азия, много държави от континента (от Тайланд до Южна Корея) разчитаха на американската подкрепа. Ако днес се случи нещо подобно, местните лидери едва ли биха се обърнали към Вашингтон. За някои американски политици подобна промяна е обезспокоителна, но всъщност тя не е такава. През следващото десетилетие интеграционният процес в Източна Азия ще се ускори, като регионалната търговия все повече ще се концентрира около Китай, традиционните заплахи към сигурността постепенно ще избледняват, а азиатските политически и икономически институции ще стават все по-зрели и ефективни. В някои отношения, тази интеграция ще ограничи американското влияние. Така, с развитието на вътрешноазиатската търговия и консумация, ще намалява и ролята на САЩ, като търговски партньор и основен консуматор на продукцията на източноазиатските икономики. Някои азиатски лидери могат дори да се изкушат да отправят открито предизвикателство към американската мощ в региона, макар че, имайки предвид здравите връзки на САЩ с Япония и Сингапур, както и с такива страни извън региона, като Индия и Австралия, нито един откровено антиамерикански политик няма да е в състояние да поведе след себе си и останалите.


Именно защото източноазиатската интеграция е неизбежен процес, Вашингтон има само един избор: да укрепи собствения си имидж в региона, като превърне Азия в същия приоритет, за какъвто смята Европа и, в същото време, да активизира своята дипломация за да улесни по-тясното взаимодействие между водещите азиатски сили, като за целта използва АСЕАН, като посредник. Гарантирайки ролята си в Азия, Вашингтон ще може да продължи да подкрепя процеса на демократизация в региона, да окаже влияние върху бъдещата политика на Китай (ключовият фактор в Азия) и да се отнася с необходимата толерантност към новите тенденции и институции в Азия, които не включват Съединените щати.

Бележки:

1. Joshua Kurlantzick, “Pax Asia-Pacifica: Asia's Emerging Identity and Implications for U.S. Policy,” Pacific Council on International Policy and USC Center for Public Diplo­macy, April 2007, http://www.pacificcouncil.org/pdfs/KurlantzickReportFinal.pdf.

2. Paul Handley, “De-Mythologizing Charoen Pokphand,” in Ethnic Business: Chinese Capitalism in Southeast Asia , ed. K. S. Jomo (London: Taylor and Francis, 2001).

3. David Shambaugh, Power Shift (Berkeley, Calif.: University of California Press, 2005), p. 28.

4. Интервюта на автора с китайски дипломати във Вашингтон и Пекин , август 2005.

5. Thitipha Wattanapruttipaisan, “A Blossoming Relationship,” Bangkok Post , October 4, 2006, http://www.bilaterals.org/article.php3?id_article=6142.

6. “China Forges Landmark Free Trade Pact With Southeast Asian Nations,” Associated Press, November 29, 2004, http://www.usatoday.com/news/world/2004-11-29-china-trade_x.htm.

7. “East Asia FTA Can Be Done in Ten Years,” Bernama , August 8, 2006, http://www.bilaterals.org/article.php3?id_article=5456.

8. Phar Kim Beng, “Divining East Asian Integration: From Divide to Dividend” (working paper, Waseda University symposium, 2004), http://www.waseda-coe-cas.jp/sympo­sium/pdf0412/phar0412.pdf; Daniel Sneider, “Asia's Polite Reception to Bush Masks Declining U.S. Influence,” YaleGlobal , November 17, 2005, http://yaleglobal.yale.edu/display.article?id=6531.

9. Eric Teo Chu Cheow, “China as the Center of Asian Economic Integration,” China Brief , July 22, 2004, http://www.jamestown.org/publications_details.php?volume_id=395&issue_id=3025&article_id=2368296.

10. Fidel Ramos, “Pacific Forum Ambassador L.W. ‘Bill' and Jean Lane Lecture in Di­plomacy” (speech, Washington, D.C., May 2006), http://www.csis.org/component/option,com_csis_events/task,view/id,982/.

11. Ibid.

12. Hanna Kite, “Arts and Minds,” Time , September 25, 2006, p. 70.

13. Park Chung-a, “Asian Literary Magazine Debuts,” Korea Times , May 22, 2006.

14. Robert Albritton and Thawilwadee Bureekul, “Social and Cultural Supports for Plural Democracy in Eight Asian Nations: A Cross-National, Within-Nation Analysis,” Asian Barometer Working Paper Series , no. 31 (2005), http://www.asianbarometer.org/neweng­lish/publications/workingpapers/no.31.pdf.

15. Интервю на автора с високопоставен бирмаански активист , Вашингтон, август 2005.

16. Thai officials, Indonesian officials, Malaysian officials, and Filipino officials, interviews with author, Bangkok, Jakarta, Kuala Lumpur, and Manila, January 2006 and March 2006.

17. Nissim Kadosh Otmazgin, “Cultural Commodities and Regionalization in East Asia,” Contemporary Southeast Asia 27, no. 3 (December 2005): 499.

18. Catharin E. Dalpino, “Bush in Southeast Asia: Widening Gyres,” in Bush Administra­tion Policy in Asia 2001–2004: Second Thoughts and Second Fronts , ed. Richard W. Baker (Washington, D.C.: East West Center Publications, 2005).

19. Shujiro Urata and Kozo Kiyota, “The Impacts of an East Asia FTA on Foreign Trade in East Asia,” NBER Working Paper Series , no. 10173 (December 2003), http://www.nber.org/papers/W10173.

20. Интервюта на автора със сингапурски дипломати , Сингапур , януари 2006.

* Авторът е анализатор в Тихоокеанския съвет по международна политика и преподавател в Центъра на Фондация Карнеги за укрепване на световния мир, във Вашингтон

{rt}

През повечето дни улицата пред тайландското посолство в Пном Пен отрано е пълна с рикши, които карат възрастни дами до близкия пазар. Съвсем различна обаче беше картината в един зимен ден на 2003, когато гневни тълпи обкръжиха сградата на дипломатическата мисия. Причината бе едно зле интепретирано от камбоджанските медии изказване на тайландски поп-певец, в което той нарича камбоджанците „червеи” и поставя въпроса, кога древният кралски комплекс Ангкор Ват (гордостта на Камбоджа) ще бъде върнат на Тайланд. Разгневени от публикациите в пресата, тълпите нападнаха магазините и другата собственост на тайландски бизнесмени в Пном Пен, причинявайки щети за милиони долари.

Допреди десетина години, при всеки конфликт между две източноазиатски държави, обикновено се търсеше посредничеството на единствената велика сила присъстваща в региона – САЩ, доминиращи в източноазиатската търговска, дипломатическа и дори културна сфера от края на Втората световна война насам. В конкретния случай обаче, Камбоджа и Тайланд предпочетоха да изберат за посредник Китай. С тази роля първоначално се нагърби китайският посланик в Пном Пен, а след това и зам. министърът на външните работи на Китай Уанг И.

Случаят с разрешаването на камбоджанско-тайландския мини-конфликт съвсем не е единствен. През последните десетина години и, особено, след Азиатската финансова криза през втората половина на 90-те, Източна Азия започна да се интегрира, поставяйки основите на истинска регионална общност и търсейки сътрудничество по-скоро с големите сили в региона, каквато е Китай, отколкото със САЩ, за решаването на възникнали спорове в областта на икономиката и сигурността. В цяла Източна Азия правителствата и политическите лидери се стремят да развиват нови институции и механизми за стимулиране на регионалната търговия и бизнес. Те дори създадоха общ регионален форум, в лицето на ежегодната Източноазиатска среща на върха ( EAS ), първата от които се проведе през декември 2005. Паралелно с това, сред самото население на региона започна да се формира общо пан-азиатско съзнание, като последица от все по-тесните търговски и икономически връзки, възхода на нова източноазиатска средна класа и проникването на общите елементи на азиатската „поп-култура” в обществата на отделните страни от региона. Така, постепенно хората, населяващи Източна Азия, подобно на европейците след Втората световна война, започнаха да се възприемат като граждани на един и същи регион.

През последните години, докато Източна Азия укрепваше регионалните връзки и новоизградените регионални институции, САЩ, общо взето, „отсъстваха” от региона. Подценявайки значението на източноазиатската интеграция, Вашингтон създаде усещането, че вижда в източноазиатския регионализъм заплаха за американската мощ. Истината обаче е, че новата азиатска идентичност и новите азиатски институции не би следвало да се възприемат като предизвикателство към Съединените щати и Вашингтон трябва да остане ангажиран с региона, който днес е основния двигател на глобалния икономически ръст и, в същото време, потенциално най-опасната по отношение на сигурността зона в света (1) . Ако САЩ съумеят да внесат необходимите поправки в своята източноазиатска политика за да капитализират ползата от пан-азиатските институции, те ще запазят жизненоважното си значение в новата ера на Pax Asia - Pacifica .

Началото на източноазиатската интеграция

От средата на 90-те години на миналия век, Източна Азия, която включва региона източно от Бангладеш, започна да обръща все по-голямо внимание на проблемите на своята вътрешна интеграция. Мощният икономически ръст в повечето страни от региона, доведе до формирането на нова класа от бизнесмени, поддържащи тесни връзки с колегите си от другите азиатски корпорации. От края на 90-те, тези нови бизнес-елити, постепенно излизащи извън рамките на ограничените, управлявани от една фамилия, корпорации, започнаха да проявяват прогресивно нарастващ интерес към инвестиране в съседните държави. Един пример за това е тайландският агро-индустриален гигант Charoen Pokhand , който без много шум се превърна в един от най-големите чуждестранни инвеститори в икономиката на Китай в средата на 90-те (2) .

Икономическото развитие доведе до много значителни промени в социалната сфера. За първи път, в държави като Тайланд и Южна Корея, се появи сериозна средна класа, обитаваща азиатските мега-градове, чиито представители в отделните страни много си приличат. Двайсет и няколко годишните бизнесмени, от Банкок до Токио, се придържат към сходен начин на живот - разполагат със собствени апартаменти, работят дълги часове в офисите си и после разпускат по един и същи начин. Постиженията в комуникационните технологии допълнително затвърждават тези връзки между градските средни класи в Азия. С появата на Интернет, представителите на средната класа в Източна Азия получиха възможност да установят нови контакти помежду си. Най-големите държави в региона развиват мощни филмови, телевизионни, печатни, видео и радио-индустрии, чиято продукция залива новите пан-азиатски сателитни мрежи и Интернет-сайтове.

Междувременно, задълбочаването на глобализацията и „прозрачните” граници изправиха азиатските държави пред редица нетрадиционни предизвикателства в сферата на сигурността, които, преди 90-те години на миналия век, обикновено бяха игнорирани: инфекциозните болести, тероризма, трафика на хора, разрушаването на околната среда или наркотрафика. За разлика от традиционните конфликти, които биха могли да бъдат разрешени на двустранно ниво, новите заплахи пред сигурността, като например проблемът с отровната мъгла, породена от многобройните горски пожари в Югоизточна Азия през 90-те, имат по-скоро регионален характер. Затова и преодоляването им изисква регионално, т.е. многостранно сътрудничество.

Но, въпреки, че в Източна Азия тече процес на вътрешна интеграция, тя все още не разполага с институции, способни да се справят с транснационалните предизвикателства в сферата на сигурността, укрепването на търговските отношения или икономическия регионализъм. В средата на 90-те, единствената значима регионална институция – Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия ( A СЕАН), обединяваше само шест държави от тази част на континента и не поддържаше особено интензивни връзки със Североизточна Азия. САЩ все още изпълняваха ролята на „мост” между азиатските нации, особено по отношение на заплахите към сигурността им. Така, когато бунтовнически отряди пресякоха тайландско-малайзийската граница, връзката между Банкок и Куала Лумпур се поддържаше от американски дипломати. Въпреки, че някои политически лидери от региона, като бившия министър-председател на Малайзия Махатхир Мухамед например, лансираха идеята за създаване на Източноазиатска икономическа общност (ЕА CD ), тя така и не бе материализирана. Токио, в частност, не се реши да я подкрепи, опасявайки се, че светът би могъл да я възприеме, като опит за възраждане на лансираната от Япония по време на Втората световна война т.нар. „Велика азиатска сфера за съвместен просперитет”.

Дори по време на кризи, Източна Азия не бе в състояние да реагира като една общност. Когато отровните газове от горските пожари се разпространиха из целия регион, поразявайки хората от Индонезия до Тайланд, политическите лидери на страните в него не съумяха да формулират и предприемат съвместни действия за преодоляване на проблема. Когато, през 1999, избухна конфликтът в Източен Тимор, след като жителите на тази някогашна португалска колония, изповядващи християнството, гласуваха за отделяне от Индонезия, АСЕАН не направи почти нищо и само намесата на Австралия помогна за намирането на мирно решение.

Повратната точка: Азиатската финансова криза

Всички тези очертаващи се нови регионални връзки можеха и да не се трансформират в истински интеграционен процес, ако не беше избухнала Азиатската финансова криза. Когато тя започна, с колапса на тайландската валута през 1997, много азиатски държави сметнаха, че са защитени от разпространението и, именно защото в региона липсва истинска икономическа интеграция. На практика обаче, крахът на тайландската икономика бързо доведе до финансова нестабилност и политическо напрежение в целия огромен регион между Индонезия и Южна Корея. В цяла Източна Азия, и политическите лидери, и гражданите осъзнаха, че страните от региона всъщност са много по-тясно свързани, отколкото те самите са смятали, най-малкото в съзнанието на чуждестранните инвеститори, разглеждащи Източна Азия като едно цяло и смятащи, че всички страни в него имат сходни проблеми с тези в Тайланд – т.е. лошо корпоративно управление и силно надценени национални валути. Това имаше силен психологически ефект в региона. Защото, ако отделните държави не могат да се защитят от подобна катастрофа, очевидно са необходими колективни институции, които да предпазят региона от финансовия колапс.

През повечето дни улицата пред тайландското посолство в Пном Пен отрано е пълна с рикши, които карат възрастни дами до близкия пазар. Съвсем различна обаче беше картината в един зимен ден на 2003, когато гневни тълпи обкръжиха сградата на дипломатическата мисия. Причината бе едно зле интепретирано от камбоджанските медии изказване на тайландски поп-певец, в което той нарича камбоджанците „червеи” и поставя въпроса, кога древният кралски комплекс Ангкор Ват (гордостта на Камбоджа) ще бъде върнат на Тайланд. Разгневени от публикациите в пресата, тълпите нападнаха магазините и другата собственост на тайландски бизнесмени в Пном Пен, причинявайки щети за милиони долари.

Допреди десетина години, при всеки конфликт между две източноазиатски държави, обикновено се търсеше посредничеството на единствената велика сила присъстваща в региона – САЩ, доминиращи в източноазиатската търговска, дипломатическа и дори културна сфера от края на Втората световна война насам. В конкретния случай обаче, Камбоджа и Тайланд предпочетоха да изберат за посредник Китай. С тази роля първоначално се нагърби китайският посланик в Пном Пен, а след това и зам. министърът на външните работи на Китай Уанг И.

Случаят с разрешаването на камбоджанско-тайландския мини-конфликт съвсем не е единствен. През последните десетина години и, особено, след Азиатската финансова криза през втората половина на 90-те, Източна Азия започна да се интегрира, поставяйки основите на истинска регионална общност и търсейки сътрудничество по-скоро с големите сили в региона, каквато е Китай, отколкото със САЩ, за решаването на възникнали спорове в областта на икономиката и сигурността. В цяла Източна Азия правителствата и политическите лидери се стремят да развиват нови институции и механизми за стимулиране на регионалната търговия и бизнес. Те дори създадоха общ регионален форум, в лицето на ежегодната Източноазиатска среща на върха ( EAS ), първата от които се проведе през декември 2005. Паралелно с това, сред самото население на региона започна да се формира общо пан-азиатско съзнание, като последица от все по-тесните търговски и икономически връзки, възхода на нова източноазиатска средна класа и проникването на общите елементи на азиатската „поп-култура” в обществата на отделните страни от региона. Така, постепенно хората, населяващи Източна Азия, подобно на европейците след Втората световна война, започнаха да се възприемат като граждани на един и същи регион.

През последните години, докато Източна Азия укрепваше регионалните връзки и новоизградените регионални институции, САЩ, общо взето, „отсъстваха” от региона. Подценявайки значението на източноазиатската интеграция, Вашингтон създаде усещането, че вижда в източноазиатския регионализъм заплаха за американската мощ. Истината обаче е, че новата азиатска идентичност и новите азиатски институции не би следвало да се възприемат като предизвикателство към Съединените щати и Вашингтон трябва да остане ангажиран с региона, който днес е основния двигател на глобалния икономически ръст и, в същото време, потенциално най-опасната по отношение на сигурността зона в света (1) . Ако САЩ съумеят да внесат необходимите поправки в своята източноазиатска политика за да капитализират ползата от пан-азиатските институции, те ще запазят жизненоважното си значение в новата ера на Pax Asia - Pacifica .

Началото на източноазиатската интеграция

От средата на 90-те години на миналия век, Източна Азия, която включва региона източно от Бангладеш, започна да обръща все по-голямо внимание на проблемите на своята вътрешна интеграция. Мощният икономически ръст в повечето страни от региона, доведе до формирането на нова класа от бизнесмени, поддържащи тесни връзки с колегите си от другите азиатски корпорации. От края на 90-те, тези нови бизнес-елити, постепенно излизащи извън рамките на ограничените, управлявани от една фамилия, корпорации, започнаха да проявяват прогресивно нарастващ интерес към инвестиране в съседните държави. Един пример за това е тайландският агро-индустриален гигант Charoen Pokhand , който без много шум се превърна в един от най-големите чуждестранни инвеститори в икономиката на Китай в средата на 90-те (2) .

Икономическото развитие доведе до много значителни промени в социалната сфера. За първи път, в държави като Тайланд и Южна Корея, се появи сериозна средна класа, обитаваща азиатските мега-градове, чиито представители в отделните страни много си приличат. Двайсет и няколко годишните бизнесмени, от Банкок до Токио, се придържат към сходен начин на живот - разполагат със собствени апартаменти, работят дълги часове в офисите си и после разпускат по един и същи начин. Постиженията в комуникационните технологии допълнително затвърждават тези връзки между градските средни класи в Азия. С появата на Интернет, представителите на средната класа в Източна Азия получиха възможност да установят нови контакти помежду си. Най-големите държави в региона развиват мощни филмови, телевизионни, печатни, видео и радио-индустрии, чиято продукция залива новите пан-азиатски сателитни мрежи и Интернет-сайтове.

Междувременно, задълбочаването на глобализацията и „прозрачните” граници изправиха азиатските държави пред редица нетрадиционни предизвикателства в сферата на сигурността, които, преди 90-те години на миналия век, обикновено бяха игнорирани: инфекциозните болести, тероризма, трафика на хора, разрушаването на околната среда или наркотрафика. За разлика от традиционните конфликти, които биха могли да бъдат разрешени на двустранно ниво, новите заплахи пред сигурността, като например проблемът с отровната мъгла, породена от многобройните горски пожари в Югоизточна Азия през 90-те, имат по-скоро регионален характер. Затова и преодоляването им изисква регионално, т.е. многостранно сътрудничество.

Но, въпреки, че в Източна Азия тече процес на вътрешна интеграция, тя все още не разполага с институции, способни да се справят с транснационалните предизвикателства в сферата на сигурността, укрепването на търговските отношения или икономическия регионализъм. В средата на 90-те, единствената значима регионална институция – Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия ( A СЕАН), обединяваше само шест държави от тази част на континента и не поддържаше особено интензивни връзки със Североизточна Азия. САЩ все още изпълняваха ролята на „мост” между азиатските нации, особено по отношение на заплахите към сигурността им. Така, когато бунтовнически отряди пресякоха тайландско-малайзийската граница, връзката между Банкок и Куала Лумпур се поддържаше от американски дипломати. Въпреки, че някои политически лидери от региона, като бившия министър-председател на Малайзия Махатхир Мухамед например, лансираха идеята за създаване на Източноазиатска икономическа общност (ЕА CD ), тя така и не бе материализирана. Токио, в частност, не се реши да я подкрепи, опасявайки се, че светът би могъл да я възприеме, като опит за възраждане на лансираната от Япония по време на Втората световна война т.нар. „Велика азиатска сфера за съвместен просперитет”.

Дори по време на кризи, Източна Азия не бе в състояние да реагира като една общност. Когато отровните газове от горските пожари се разпространиха из целия регион, поразявайки хората от Индонезия до Тайланд, политическите лидери на страните в него не съумяха да формулират и предприемат съвместни действия за преодоляване на проблема. Когато, през 1999, избухна конфликтът в Източен Тимор, след като жителите на тази някогашна португалска колония, изповядващи християнството, гласуваха за отделяне от Индонезия, АСЕАН не направи почти нищо и само намесата на Австралия помогна за намирането на мирно решение.

Повратната точка: Азиатската финансова криза

Всички тези очертаващи се нови регионални връзки можеха и да не се трансформират в истински интеграционен процес, ако не беше избухнала Азиатската финансова криза. Когато тя започна, с колапса на тайландската валута през 1997, много азиатски държави сметнаха, че са защитени от разпространението и, именно защото в региона липсва истинска икономическа интеграция. На практика обаче, крахът на тайландската икономика бързо доведе до финансова нестабилност и политическо напрежение в целия огромен регион между Индонезия и Южна Корея. В цяла Източна Азия, и политическите лидери, и гражданите осъзнаха, че страните от региона всъщност са много по-тясно свързани, отколкото те самите са смятали, най-малкото в съзнанието на чуждестранните инвеститори, разглеждащи Източна Азия като едно цяло и смятащи, че всички страни в него имат сходни проблеми с тези в Тайланд – т.е. лошо корпоративно управление и силно надценени национални валути. Това имаше силен психологически ефект в региона. Защото, ако отделните държави не могат да се защитят от подобна катастрофа, очевидно са необходими колективни институции, които да предпазят региона от финансовия колапс.

Страница 2

В същото време много азиатски държави вярваха, че, след избухването на финансовата криза, САЩ ще им се притекат на помощ. В началото, американското правителство, което беше убедено, че кризата няма да се разпространи и не смяташе Тайланд за свой приоритет, отказа да поеме инициативата за организирането на спешна подкрепа за тайландската финансова система. Тайландските лидери, които само три години преди това станаха свидетели, как САЩ спасиха Мексико от подобна криза, се почувстваха изоставени от своя традиционен чуждестранен „гарант”. С бавната си реакция, САЩ дори блокираха създаването на Паназиатски стабилизационен фонд, предложено от Япония, което бе оценено от мнозина азиатски лидери като доказателство, че основният приоритет за Вашингтон е да съхрани хегемонията си в региона, а не да подкрепи азиатската интеграция в момент, когато тя най-много се нуждаеше от това.

След първоначалната си забавена реакция, Вашингтон все пак оказа известна подкрепа на засегнатите от кризата икономики. Координирайки усилията си с международните финансови институции и с Япония, САЩ помогнаха за приемането на масивен комплект от мерки в подкрепа на Тайланд, Индонезия и Южна Корея. Но, така или иначе, Вашингтон очевидно не се оказа на висотата на момента, затова не е чудно, че и днес тайландските официални лица не крият раздразнението си от начина, по който навремето САЩ са се отнесли със страната им.

Докато Съединените щати се колебаеха, как точно да реагират, Китай предприе изключително важна, знакова стъпка, публично отказвайки да девалвира валутата си. Това бе, може би, по-малко значимо действие, в сравнение с мерките предложени от Япония, САЩ и международните финансови институции, но Пекин умело рекламира решението си, като доказателство за солидарността му с останалите азиатски нации, индиректно критикувайки Вашингтон, задето е забавил реакцията си.

Всъщност, китайското поведение по време на финансовата криза илюстрира променената стратегия на Пекин по отношение на региона. Нормализирането на връзките между Китай и неговите съседи беше последния мощен катализатор на реалния интеграционен процес в Източна Азия. В началото на 90-те, Китай разчиташе на военната си мощ, заплашвайки други азиатски държави и предприемайки агресивни стъпки, като например изпращането на бойни кораби в зоната на спорните острови в Южнокитайско море (3) . Тази стратегия обаче, не донесе очакваните резултати. Някои азиатски държави, като Филипините например, открито осъдиха агресивното поведение на Пекин и, в отговор, заздравиха военните си връзки със САЩ. Въпреки че Манила накара американските части да напуснат своите бази на Филипините още в началото на 90-те, след демарша на Пекин в Южнокитайско море, филипинското правителство започна все по-често да организира посещения на американски бойни кораби в своите пристанища.

Пекин твърде бързо осъзна допуснатите грешки и, когато властта в страната беше поета от по-младото поколение китайски лидери, те стигнаха до извода, че Китай трябва да промени имиджа си в региона. Така, Пекин стана ентусиазиран привърженик на азиатската интеграция (4) . Китай прекрати агресивните си набези в Южнокитайско море и, в крайна сметка, дори се съгласи да участва в съвместно проучване на петролните залежи в региона, заедно с Виетнам и Филипините. Макар че не е член на ASEAN , Пекин подписа Договора за приятелство и сътрудничество, задължаващ участниците в тази организация да уважават взимно своя суверенитет и равноправие. С разширяването на ASEAN , към който в края на 90-те се присъединиха Лаос, Камбоджа, Виетнам и Бирма, Китай декларира подкрепата си за тази тенденция. Пекин подписа споразумения за стратегическо партньорство с много азиатски държави, като Тайланд и Индонения например. Китайците лансираха идеята за организиране на неформални срещи между онези, които формират общественото мнение в Азия – т.нар. Азиатски форум Боао (по името на китайския курорт, където се провежда, подобно на Световния икономически форум в Давос).

Съвременните измерения на азиатската идентичност

През последните пет години, процесът на азиатската интеграция набра скорост. От ограничената икономическа интеграция, характерна за средата на 90-те години, Азия премина към задълбочаване на регионалната търговия и инвестиционни връзки. През 2000 източноазиатските финансови министри създадоха нова мрежа за валутен обмен. Оттогава азиатските държави подписаха цяла серия от двустранни споразумения за свободна търговия. Търговският обмен между A СЕАН и Китай бързо нарастна от 35 млрд. долара през 2000 до над 110 млрд. долара през 2005 (5) . И, което е по-важно, Китай и A СЕАН подписаха през 2004 споразумение, целящо създаването на най-голямата зона за свободна търговия в света през 2012 (6) . През август 2006, външните министри на държавите от A СЕАН се споразумяха да ускорят създаването на тяхна собствена търговска зона, включваща 10 страни от Югоизточна Азия. През същия месец, генералният секретар на A СЕАН обяви, че през следващите десетина години може да се постигне споразумение за създаване на Източноазиатска зона за свободна търговия, което значително би задълбочило регионалната икономическа интеграция (7) . Дори Япония, която доскоро смяташе за приоритет икономическите си връзки със САЩ, днес активно подкрепя задълбочаването на азиатската икономическа интеграция.

Източноазиатските компании все по-често насочват вниманието си към азиатските пазари, както по отношение на производството, така и на пласмента на вече произведените стоки. Последното вече доведе до бум на търговията в рамките на региона, чиито обем днес е 60% от цялата търговия в Източна Азия срещу 30% преди петнайсетина години (8) . Както се посочва в един анализ на Азиатската банка за развитие, регионът се опитва да реализира икономически модел на „бамбуков капитализъм”, според който азиатските компании изграждат производствени мощности в Азия, предназначени да обслужва регионалния пазар, а не само тези на САЩ и Европа, както беше досега (9) . Някои азиатски политически лидери, като бившия филипински президент Фидел Рамос например, смятат, че Източна Азия би могла да се превърне в нещо подобно на Европейския съюз, т.е. да има обща валута, пазар и институции, улесняващи търговията, и дори да провежда обща политика в сферата на сигурността (10) .

„Изместването на ударението от “ Pax Americana ” към “ Pax Asia - Pacifica ” може да се окаже отговора на общите ни проблеми – заяви Рамос на един международен форум на Хавайските острови през 2004 – след време една обща азиатска система за сигурност би могла да замени сегашния американски „чадър” в сферата на сигурността” (11) .

Развитието на икономическата интеграция форсира формирането на обща източноазиатска културна идентичност. Доколкото в азиатските мегаполиси се създават сходни консуматорски култури, става по-лесно да се произвеждат стоки, които се харесват на хората от различни страни в региона. В резултат от това, през последните пет години, сътрудничеството в културната сфера между различните азиатски страни прогресивно се задълбочава. Така, във филмовата индустрия, известни азиатски режисьори, като южнокорееца Ким Жи Вон и тайландеца Пен-Ек Ратанаруанг, си сътрудничат в създаването на пан-азиатски продукции, като „Последният живот във Вселената” например. За да си гарантират успех, холивудските продуценти все по-често пътуват до Азия за закупят правата върху различни японски, корейски, тайландски или хонконгски филми, като после възлагат на световно известни режисьори на направят техни римейки, както например Мартин Скорсезе превърна хонконгския „Адски афери” в американския „Покойникът”. Впрочем, трансазиатското сътрудничество се осъществява и в други свфери на изкуството. Азиатските биеналета и новите азиатски художествени галерии обикновено представят регионални (а не само национални) теми (12) . През пролетта на 2006 писатели от различни азиатски държави започнаха да издават съвместно литературно списание, посветено на съвременната азиатска литература (13) . Междувременно, непрекъснато нарастващите доходи и все по-прозрачните граници улесняват развитието на вътрешноазиатския туризъм. Така например, тайландските власти смятат, че през следващите десетина години туристите от Китай ще се превърнат в основния източник на доходи за местната туристическа индустрия.

Източноазиатските държави постепенно започват да възприемат и общи политически норми и правила. В няколко изследвания на East Asia Barometer - проект, който анализира общественото мнение в региона, повечето азиатски нации твърдят, че предпочитат демокрацията пред всяка друга политическа система (проучването не включва Китай, просто защото провеждането му там едва ли би било възможно). Според това проучване, източноазиатците имат и други общи политически характеристики, като например по-голямото доверие към собственото правителство, което ги отличава от гражданите на други региони, като Европа (14) . В бъдеще, тези общи политически характеристики биха могли да помогнат за формирането и на общи ценности, върху които да се изгради достатъчно силна регионална организация.

По същия начин, възходът на източноазиатската средна класа, общият опит от политическата либерализация в Азия през 80-те и 90-те години на миналия век и развитието на паназиатските медийни контакти, стимулират сътрудничеството на континента по проблеми, касаещи политическото развитие и гражданското общество. Азиатските групи за защита на човешките права, либералните политици и синдикалните организации формират регионални коалиции, пример за което е влиятелната група за защита на човешките права Азиатски форум. Държавите от Източна Азия, които исторически са силно привързани към идеята за националния суверенитет, постепенно възприемат и тази за развитието на демокрацията. Азиатските организации вече не се колебаят да се ангажират с проблемите на други страни, както например новата група, включваща парламентаристи от различни държави в Югоизточна Азия, която се опитва да улесни политическата либерализация в Бирма (15) .

Въпреки осъществяващата се икономическа и политическа интеграция, източноазиатските институции все още силно изостават от тези в обединена Европа. Което, разбира се, е нормално. Източна Азия е регион, който може да се похвали с много по-голямо икономическо и политическо разнообразие, отколкото Европа – от управляваната от военна хунта Бирма, чиито доход на глава от населението е сходен с този в Африка, на юг от Сахара, до демократична Япония, смятана за втората най-мощна икономика в света. Освен това източноазиатските държави все още се сблъскват със сериозни проблеми в сферата на сигурността, като например този със Северна Корея или пък с Тайван.

Към това следва да добавим, че макар Китай да подкрепя мултилатералния подход при решаване на въпросите, вълнуващи региона, някои други източноазиатски държави все още се опасяват, че китайският икономически възход би могъл да окаже негативно влияние върху тях. Те, в частност, смятат, че Пекин отклонява значителна част от чуждестранните инвестиции от останалите азиатски страни, както и, че съществува сериозна асиметрия в търговията на по-бедните азиатски държави с Китай, който купува на безценица техните природни ресурси, като петрол или дървен материал, и в същото време ги залива със своите стоки (16) .

Въпреки всичко, през последните четири години, започнаха да се очертават истинските институционални рамки на източноазиатската.интеграция. Така, в Североизточна Азия, шестстранните преговори, чиято цел беше прекратяването на севернокорейската ядрена програма, позволиха изграждането на стабилни нови дипломатически връзки. Някои политици от региона дори лансираха идеята, че те могат да доведат до създаването на постоянна Северноазиатска организация за сигурност. На свой ред, A СЕАН осъзна, че би могла да играе водеща роля в институционализацията на източноазиатската интеграция. Тъй като повечето държави от Югоизточна Азия са относително малки, те не представляват потенциална заплаха, като Китай, или Япония например. Тоест, АСЕАН би могла да поеме ролята на неутрален и безпристрастен посредник между азиатските гиганти, по същия начин, по който белгийският Брюксел приютява администрацията на ЕС.

Страница 3

Въпреки че АСЕАН доскоро концентрираше вниманието си само върху проблемите, касаещи Югоизточна Азия, напоследък организацията значително разшири сферата си на действие. Всъщност, АСЕАН може да се окаже много полезен инструмент за интегрирането и на Североизточна Азия (например чрез т.нар. Регионален форум на АСЕАН ( ARF ) или на групата АСЕАН + 3), за съвместно противопоставяне на такива транснационални заплахи, като тероризма или пиратството. Сред големите регионални сили, Китай демонстрира особена заинтересованост към идеята за укрепване на такива институции на АСЕАН, като ARF , виждайки в тях форум, на който могат да се дискутират транснационалните заплахи срещу сигурността. Нито една от тези институции обаче, все още не се е трансформирала в нещо повече от обикновена „говорилня”, т.е. те не са способни да предприемат бързи и адекватни действия (както ЕС например, е в състояние да изпрати военни части в една или друга конфликтна зона).

Срещата на източноазиатските държави ( EAS ), която се проведе за първи път през 2005, би могла да се превърне в ключова паназиатски институция. Въпреки че EAS не свърши кой знае какво на своите първи две срещи, самото и създаване, както и участието на Китай и Япония в нея, е важна стъпка напред. Също както в Европа, където изграждането на ЕС сближи и обвърза взаимно Франция и Германия, премайхвайки опасността от нови конфликти между тях, така и интеграционният процес, стимулиран от EAS , може да помогне за сближаването между Токио и Пекин.

При създаването на EAS , някои американски правителствени чиновници изразиха притеснение, че в бъдеще това би могло да доведе до създаване на нова регионална институционална рамка, изключваща Вашингтон. Истината обаче е, че EAS не представлява сериозна заплаха за ролята, която САЩ се опитват да играят в Азия. Още повече, че американските съюзници в EAS , като Сингапур и Япония, настояха в нея да участват и страни като Австралия и Индия, а не само държавите от АСЕАН и тези от Североизточна Азия. Те го направиха не само за да включат и други съюзници на САЩ в EAS , но и за да са сигурни, че нейната дейност ще се основава на либералните, демократични ценности, т.е. на ценностите, които САЩ искат да утвърдят в Азия.

САЩ и интеграционните процеси в Азия

Въпреки че страни като Япония се опитват да гарантират, че EAS няма да се превърне в антиамериканска институция, САЩ все още не са съвсем наясно, как следва да реагират на интеграционния процес в Източна Азия. Американците биха искали да са сигурни, че Съединените щати не са изключени от този процес и смятат, че Вашингтон би трябвало да попречи на по-нататъшното задълбочаване на вътрешноазиатската интеграция, което може да ограничи американското влияние в Азия. Тези страхове не са съвсем неоснователни. В бъдеще, Китай би могъл да използва влиянието си за да ерозира близките връзки на страни като Филипините или Тайланд със САЩ. Пекин може да ги притисне да не се намесват в решаването на тайванския въпрос, както вече постъпи със Сингапур, когато бившият сингапурски вицепремиер Ли Сянлун посети Тайван.

Но, ако САЩ действително се опитат да забавят (или попречат) на естествения процес на източноазиатската интеграция, те само рискуват да влошат собствения си имидж в региона, който и без това не е особено добър, поради отрицателното обществено мнение за американските действия в Ирак и войната с тероризма. Всеки опит за блокиране на регионалната интеграция, може да провокира мощни антиамерикански настроения в Азия. Подобна американска политика само би укрепила позициите на Китай (другата голяма сила в Азия), представяйки Пекин като защитник на интересите на региона от американската хегемония. Всъщност, дори ако страни като Китай действително се опитват тихомълком да ерозират американското влияние в Азия, Вашингтон не може да си позволи да действа по такъв начин.

Независимо от всичко, Съединените щати запазват достатъчно силни позиции в Азия. Те си остават най-мощната военна сила, да не говорим, че са единствената страна, разполагаща с необходимите средства да реагира на мащабни бедствия от типа на азиатското цунами през 2004. Американската култура, образование, както и американските компании запазват влиянието си в Източна Азия. Според едно изследване, проведено наскоро в Япония, Хонконг, Тайван, Сингапур, Южна Корея и Тайланд, американската музика държи между 20% и 30% от продажбите в региона (17) . Според Кетрин Далпино от Джорджтаунския университет, дори по време на неотдавнашния взрив на антиамерикански настроения в Индонезия, тази страна си е останала най-големия пазар за американската музикална телевизия МТV (18) .

Така че, вместо да се опитва да забави процеса на формиране на обща азиатска идентичност, Вашингтон би трябвало да окуражи източноазиатската интеграция, като в същото време си гарантира, че САЩ ще останат най-важния външен партньор на региона. За да го направят, американците следва да възобновят своите дипломатически усилия в Азия, което пък би им помогнало да спечелят общественото мнение на своя страна. Държавният департамент на САЩ би трябвало да се поучи от стратегията на китайското Външно министерство и да възложи на своите дипломати да концентрират усилията си за установяването на по-тесни (включително и лични) контакти с местните бизнесмени и политически лидери.

Вашингтон следва ясно да даде да се разбере, че няма да се намесва в процеса на формиране на източноазиатски организации, от типа на EAS , и не възнамерява да пречи на азиатската икономическа и културна интеграция. В крайна сметка, както сочи един наскоро публикуван анализ, дори ако идеята за Източноазиатска зона за свободна търговия се превърне в реалност, това би оказало минимален негативен ефект върху икономическия ръст в САЩ (19) . Съединените щати трябва да признаят, че укрепващата регионална икономическа интеграция, както и заздравяването на връзките между източноазиатските нации, могат да се окажат преграда пред евентуален конфликт между Китай и Япония например. Нещо повече, ако в Азия се създаде обединение от типа на ЕС, което да влияе не само върху икономиката, но и върху политиката на страните-участнички, това само би помогнало за разрешаването на регионалните конфликти.

Вашингтон би могъл да използва позициите и влиянието си в Азия за да подкрепи очертаващият се процес на демократизация в редица държави от континента – от Индонезия до Китай, и да се опита да създаде неформална общност от азиатски демокрации, с които САЩ биха могли да се консултират при решаването на едни или други регионални проблеми. Подкрепяйки подобна общност, американците биха демонстрирали, какво може да очаква всяка държава, избрала пътя на демократизацията. Заставайки редом с тези държави, САЩ ще си гарантират по-добри позиции в отношенията с Пекин и дори ще улеснят сътрудничеството си с Китай по такива въпроси от взаимен интерес като борбата с тероризма, наркотрафика и пиратството.

За да демонстрират подкрепата си за азиатската интеграция, САЩ могат да предприемат и ред други, конкретни мерки. Например, да подкрепят идеята за създаването на азиатски валутен съюз и обща азиатска валута. Белият дом би трябвало да възложи на американските посолства да сътрудничат по-тясно с водещите азиатски културни организации, като китайските Конфуциански институти например, които разпространяват китайския език и култура в чужбина. Заставайки зад други големи сили, като Япония и Китай, в съвместните им инициативи с АСЕАН (20) , САЩ могат да укрепят отношенията си с редица регионални организации, като АСЕАН или ARF например. Вашингтон би помогнал за укрепването на ASF , като го стимулира да се антажира по-сериозно с такива проблеми като тероризма, наркотрафика и организираната престъпност. Но, може би, най-добрия начин САЩ да докажат че зачитат суверенитета на държавите от АСЕАН, е да подпишат Договора за приятелство и сътрудничество на организацията – нещо, което Китай вече направи.

Ползата от неизбежната интеграция

Преди десетина години, когато финансовата криза порази Азия, много държави от континента (от Тайланд до Южна Корея) разчитаха на американската подкрепа. Ако днес се случи нещо подобно, местните лидери едва ли биха се обърнали към Вашингтон. За някои американски политици подобна промяна е обезспокоителна, но всъщност тя не е такава. През следващото десетилетие интеграционният процес в Източна Азия ще се ускори, като регионалната търговия все повече ще се концентрира около Китай, традиционните заплахи към сигурността постепенно ще избледняват, а азиатските политически и икономически институции ще стават все по-зрели и ефективни. В някои отношения, тази интеграция ще ограничи американското влияние. Така, с развитието на вътрешноазиатската търговия и консумация, ще намалява и ролята на САЩ, като търговски партньор и основен консуматор на продукцията на източноазиатските икономики. Някои азиатски лидери могат дори да се изкушат да отправят открито предизвикателство към американската мощ в региона, макар че, имайки предвид здравите връзки на САЩ с Япония и Сингапур, както и с такива страни извън региона, като Индия и Австралия, нито един откровено антиамерикански политик няма да е в състояние да поведе след себе си и останалите.

Страница 4

Именно защото източноазиатската интеграция е неизбежен процес, Вашингтон има само един избор: да укрепи собствения си имидж в региона, като превърне Азия в същия приоритет, за какъвто смята Европа и, в същото време, да активизира своята дипломация за да улесни по-тясното взаимодействие между водещите азиатски сили, като за целта използва АСЕАН, като посредник. Гарантирайки ролята си в Азия, Вашингтон ще може да продължи да подкрепя процеса на демократизация в региона, да окаже влияние върху бъдещата политика на Китай (ключовият фактор в Азия) и да се отнася с необходимата толерантност към новите тенденции и институции в Азия, които не включват Съединените щати.

Бележки:

1. Joshua Kurlantzick, “Pax Asia-Pacifica: Asia's Emerging Identity and Implications for U.S. Policy,” Pacific Council on International Policy and USC Center for Public Diplo­macy, April 2007, http://www.pacificcouncil.org/pdfs/KurlantzickReportFinal.pdf.

2. Paul Handley, “De-Mythologizing Charoen Pokphand,” in Ethnic Business: Chinese Capitalism in Southeast Asia , ed. K. S. Jomo (London: Taylor and Francis, 2001).

3. David Shambaugh, Power Shift (Berkeley, Calif.: University of California Press, 2005), p. 28.

4. Интервюта на автора с китайски дипломати във Вашингтон и Пекин , август 2005.

5. Thitipha Wattanapruttipaisan, “A Blossoming Relationship,” Bangkok Post , October 4, 2006, http://www.bilaterals.org/article.php3?id_article=6142.

6. “China Forges Landmark Free Trade Pact With Southeast Asian Nations,” Associated Press, November 29, 2004, http://www.usatoday.com/news/world/2004-11-29-china-trade_x.htm.

7. “East Asia FTA Can Be Done in Ten Years,” Bernama , August 8, 2006, http://www.bilaterals.org/article.php3?id_article=5456.

8. Phar Kim Beng, “Divining East Asian Integration: From Divide to Dividend” (working paper, Waseda University symposium, 2004), http://www.waseda-coe-cas.jp/sympo­sium/pdf0412/phar0412.pdf; Daniel Sneider, “Asia's Polite Reception to Bush Masks Declining U.S. Influence,” YaleGlobal , November 17, 2005, http://yaleglobal.yale.edu/display.article?id=6531.

9. Eric Teo Chu Cheow, “China as the Center of Asian Economic Integration,” China Brief , July 22, 2004, http://www.jamestown.org/publications_details.php?volume_id=395&issue_id=3025&article_id=2368296.

10. Fidel Ramos, “Pacific Forum Ambassador L.W. ‘Bill' and Jean Lane Lecture in Di­plomacy” (speech, Washington, D.C., May 2006), http://www.csis.org/component/option,com_csis_events/task,view/id,982/.

11. Ibid.

12. Hanna Kite, “Arts and Minds,” Time , September 25, 2006, p. 70.

13. Park Chung-a, “Asian Literary Magazine Debuts,” Korea Times , May 22, 2006.

14. Robert Albritton and Thawilwadee Bureekul, “Social and Cultural Supports for Plural Democracy in Eight Asian Nations: A Cross-National, Within-Nation Analysis,” Asian Barometer Working Paper Series , no. 31 (2005), http://www.asianbarometer.org/neweng­lish/publications/workingpapers/no.31.pdf.

15. Интервю на автора с високопоставен бирмаански активист , Вашингтон, август 2005.

16. Thai officials, Indonesian officials, Malaysian officials, and Filipino officials, interviews with author, Bangkok, Jakarta, Kuala Lumpur, and Manila, January 2006 and March 2006.

17. Nissim Kadosh Otmazgin, “Cultural Commodities and Regionalization in East Asia,” Contemporary Southeast Asia 27, no. 3 (December 2005): 499.

18. Catharin E. Dalpino, “Bush in Southeast Asia: Widening Gyres,” in Bush Administra­tion Policy in Asia 2001–2004: Second Thoughts and Second Fronts , ed. Richard W. Baker (Washington, D.C.: East West Center Publications, 2005).

19. Shujiro Urata and Kozo Kiyota, “The Impacts of an East Asia FTA on Foreign Trade in East Asia,” NBER Working Paper Series , no. 10173 (December 2003), http://www.nber.org/papers/W10173.

20. Интервюта на автора със сингапурски дипломати , Сингапур , януари 2006.

* Авторът е анализатор в Тихоокеанския съвет по международна политика и преподавател в Центъра на Фондация Карнеги за укрепване на световния мир, във Вашингтон

{rt}