Големият азиатски проект на Америка

В динамичния азиатски ред, където се очертават нови центрове на сила, възходът на Китай е най-сериозното предизвикателство пред способността на Вашингтон да защити собствените си интереси в региона (1) . През 2000 тогавашният кандидат-президент Джордж У. Буш определи Китай като основния стратегически и военен конкурент на САЩ (2) . През септември 2005 заместник държавният секретар Робърт Зелик открито предупреди Пекин „да не търси доминация” в Азия, твърдейки, че китайците се стремят именно към това (3) .

Изправени пред подобно предизвикателство, САЩ укрепват двата основни „стълба” на своята политика за сигурност в региона от времето на студената война: системата от двустранни военни алианси и разположените в ключови стратегически зони американски въоръжени сили. Вашингтон стартира реконфигурацията на своите части, постоянно дислоцирани до този момент в Япония и Южна Корея, укрепва съюза си с Австралия, обяви Тайланд и Филипините за свои най-важни съюзници, извън НАТО и подписа широкообхватно споразумение за стратегическо сътрудничество със Сингапур. Междувременно, Пентагонът продължава да изпраща нова военна техника в региона, включително атакуващи подводници, разрушители с крилати ракети на борда, стратегически бомбардировачи и бойни хеликоптери, които се концентрират в базата в Гуам.

Към тези съществуващи и преди „стълбове” на своята стратегия за сигурност в Азия, Съединените щати вече добавят и трети, предназначен да ограничи опасността от китайска хегемония в Азия, сдържайки и насочвайки в конструктивно русло китайските регионални амбиции. Американската политика цели да ускори икономическия и военния възход на няколко ключови за САЩ азиатски държави, разполагащи с потенциал и амбиции да се противопоставят на китайските планове за доминация в региона. Тоест, САЩ не работят пряко за „сдържането” на Китай. Американската политика следва една по-различна стратегия, целяща запазването на стратегическата позиция на Вашингтон в Азия, чрез стимулиране и улесняване възхода на приятелски настроени азиатски сили, което би поставило преграда пред китайските опити за постигане на хегемония и, едновременно с това, би позволила на самата Америка да съхрани позицията си на решаващ стратегически фактор в Азия. Изправени пред китайското предизвикателство, САЩ съзнателно окуражават появата на нови силови центрове, които, според тях, няма да ерозират собствената им позиция, а по-скоро биха я укрепили в рамките на един нов азиатски силов баланс между очертаващите се световни сили: Китай, Япония и Индия.

Подкрепата за „нормализирането на Япония”

През последното десетилетие САЩ използваха американско-японския съюз и промените във вътрешнополитическия климат на Япония и нейната политика на сигурност за да стимулират постепенната и „нормализация”, т.е.превръщането и във велика сила не само в икономическо, а и във военно отношение. Тъй като модерната идентификация на Япония, като немилитаризирана търговска държава, беше поставена под въпрос от извършващите се в света (включително и в Азия) промени, Вашингтон започна систематично да внушава на Токио необходимостта от повишаване отбранителния потенциал на страната и ангажирането и в различни военни мисии. Това, без съмнение, ерозира пацифистките ограничителни норми, които самите японци си бяха наложили след 1945, но в същото време легитимира тези промени, давайки възможност на Япония да участва по-активно във формирането на глобалния ред.

Непосредствено след севернокорейската ядрена криза от 1994 и по време на кризата в Тайванския пролив от 1995-1996, Вашингтон успя да накара Токио да поеме определени отговорности, като активен гарант за сигурността в Азиатско-тихоокеанския регион, които излизаха извън тесните рамки на японската самоотбрана. Тази знаменателна промяна стана възможна, след като моментната заплаха от Северна Корея и дългосрочното предизвикателство, свързано с китайския възход, бяха оценени подобаващо от политическия елит във Вашингтон и Токио и окончателно убедиха САЩ, че Япония следва да поеме далеч по-големи ангажименти в сферата на сигурността и отбраната. Така, в съвместната японско-американска декларация по въпросите на сигурността от 1996, се посочваше, че „сигурността и на двете държави е наразривно свързана с бъдещето на Азиатско-тихоокеанския регион”, като цели 11 пъти се подчертаваше необходимостта да бъде гарантирана сигурността в него (4) .

На базата на тази промяна в японско-американския съюз и неговата преориентация от двустранните към регионалните проблеми, администрацията на Буш, дошла на власт през 2001, реши да превърне Япония в нещо като „Великобритания на Далечния изток”, т.е. в могъщ съюзник, разполагащ със съответната военна сила, позволяваща му да действа като глобален партньор на Америка в сферата на сигурността (5) . В тази връзка, заместник държавният секретар Ричард Армитидж неколкократно призова Япония да ревизира своята интерпретация на прословутия параграф 9 от националната конституция, забраняващ на страната да участва в колективни военни блокове, квалифицирайки го като „ограничение” и „пречка” за задълбочаване и укрепване на съюзническите отношения (6) . През 2004, държавният секретар Колин Пауъл посъветва Токио да преразгледа своята пацифистка конституция, намеквайки, че това би гарантирало американската подкрепа за желанието на Япония да получи постоянно място в Съвета за сигурност на ООН (7) . Високопоставени американски държавни служители активно внушаваха на японците да изпратят свои бойни кораби в Индийския океан по време на конфликта в Афганистан и официално предложиха Япония да изпрати свои части в Ирак, което в крайна сметка доведе до първия военен ангажимент на страната в зона на бойни действия от 1945 насам.

Вашингтон легитимира новата роля на Япония като военна сила, превръщайки я в свой партньор и гарант за съхраняване на глобалния баланс в момент, когато той е изправен пред нови предизвикателства. Благодарение на силната американска подкрепа, Токио се нареди сред създателите на т.нар. Инициатива за сигурност в борбата с разпространението на оръжия за масово поразяване ( PSI ) – „глобална инициатива с глобален подход”, и стана домакин на военноморски учения с участието на бойни кораби от три континента (8) . Американската администрация съумя да убеди Япония да участва съвместно със САЩ в разработването на т.нар. „система за ограничена противоракетна отбрана” ( TMD ).

Това сътрудничество тласка Япония към осъзнаване на необходимостта да се откаже от досегашните ограничения на военните си възможности, още повече, че разработването на TMD ще изисква от Токио да се съобразява с редица регионални и международни фактори, които не касаят пряко отбраната на японската територия. За да изпълни своите военни задължения в рамките на TMD и другите ангажименти, свързани с алианса и със САЩ, Япония произвежда или получава от Вашингтон военна техника и оръжие, които значително увеличават възможностите и да осъществява офанзивни военни действия, поставяйки под въпрос поетото след края на Втората световна война задължение никога да не се превръща в голяма военна сила. Токио очевидно ще трябва да се откаже и от досегашната практика военните му разходи да не надвишават 1% от БНП на страната (9) .

Впрочем, Япония обяви, че ролята, която играе за регионалната сигурност, в рамките на своя алианс със САЩ, е „от голяма обществена полза” за всички държави в Азия (10) . В тази връзка японският преминер Шиндзо Абе призова за широка обществена подкрепа за намерението на страната му да поеме по-голяма „отговорност” за гарантиране на стабилността и сигурността на континента, което, според него, е „едно все още неизпълнено задължение на моето поколение” (11) . В контекста на японската вътрешна политика, намерението на Токио да се ангажира с все по-мащабни регионални и глобални военни мисии, легитимира нарастването на японските военни възможности и отговорности по начин, който редуцира политическата цена на по-нататъшната милитаризация на страната (12) .

Обикновено, на въпроса, дали подкрепата на САЩ за трансформирането на Япония в регионален фактор в сферата на сигурността не нарушава силовия баланс в Азия, американските правителствени чиновници отговарят, че най-голямата заплаха за този баланс е ръстът на военната мощ на Китай и в този смисъл подкрепата за Япония е по-скоро начин за неговото запазване и стабилизиране (13) . Междувременно, докато Япония все повече се превръща в нова военна сила, способна да изпраща военни мисии в чужбина и разполагащи със солиден военен потенциал, САЩ активно работят за превръщането и в истински силов център, играещ ключова роля в новия азиатски и глобален модел на сигурност и балансиращ възхода на Китай.

Подкрепата за индийския възход

Паралелно с това, Вашингтон полага усилия и за превръщането на Индия в силен и независим силов център в Азия. „Индия е все още в началната фаза от процеса на трансформацията и в глобална сила” – заяви високопоставен американски правителствен чиновник – и задачата на САЩ през следващите 5-10 години е да лансират, съдействат и формират този процес” (14) .

---

Още през 1988 специалната комисия на Пентагона, натоварена със съставянето на прогноза за бъдещите глобални промени в сферата на сигурността, посочи Индия, като индустриален и военен център на сила, на който САЩ ще могат да разчитат (15) , но последвалите спорове за индийското ядрено оръжие попречиха на процеса на сближаване между двете държави да се развие още през 90-те години на миналия век. Все пак стратегическият диалог между Вашингтон и Делхи, който стартира непосредствено след индийските ядрени опити през 1998, демонстрира наличието на сходни интереси, включително и обща загриженост за стратегическите последици от възхода на Китай.

През 2000, Буш и неговите съветници обявиха, че тяхната бъдеща азиатска политика предвижда една по-значима роля за динамично развиващата се и демократична Индия, в промяната на силовия баланс в Азия и преодоляването на новите глобални предизвикателства. Осъществявайки поредната стъпка в тази посока, през 2005, администрацията на Буш декларира намерение да подкрепи индийския възход, т.е. „да изиграе ролята на акушерка при раждането на нова велика сила” (16) , нещо безпрецедентно в историята на американската външна политика. Съединените щати обявиха, през март 2005, че ще „помогнат на Индия да се превърне във водеща световна сила през ХХІ век” и са съвсем наясно с последиците във военен план от тази своя политика (17) , която самото американско правителство оценява като изцяло позитивна (18) . САЩ подкрепят индийския възход, защото вярват, че няма други две държави, които да имат толкова много общи интереси в дългосрочен план за решаването на такива фундаментални въпроси, като ограничаването на китайската мощ, гарантиране сигурността на международните морски пътища и борбата с ислямисткия тероризъм (19) .

Съединените щати подкрепиха това свое виждане с поредица от споразумения, целящи значителното укрепване на индийския военен, икономически и технологичен капацитет. Десетгодишната програма за сътрудничество в сферата на отбраната, включва провеждането на съвместни военни учения, разширяването на оръжейната търговия между двете страни и трансфера на военни технологии, сътрудничеството в областта на противоракетната отбрана и съвместното производство на военна техника. САЩ активно разширяват доставките си на военна техника и високи технологии за Индия без да се интересуват особено от чисто финансовата печалба. Те предложиха да предоставят на Делхи цяла поточна линия за сглобяване на реактивни изтребители, както и други военни технологии, без да настояват срещу това индийското правителство да се ангажира с военен съюз с Америка, нито дори да декларира, че двете страни преследват общи геополитически цели. Споразуменията за стратегическо партньорство от 2005 и 2006 поставиха формалната основа на сътрудничеството с Индия в трансфера на високи технологии, атомната енергетика за мирни цели, увеличаване на икономическия потенциал, търговията, инвестициите, науката, образованието, селското стопанството и т.н., чиято цел е ускоряване развитието на страната.

Така, споразумението за сътрудничество в сферата на атомната енергетика (ако действително бъде приложено) ще съдейства за дългосрочния постоянен икономически ръст на Индия, ще и гарантира дял в международната търговия с технологии с двойно предназначение и ще съдейства за критично нарастване на индийската мощ, като цяло. То ще позволи също на Индия (с помощта на САЩ, разбира се) да съхрани и укрепи своята ядрена военна мощ, превръщайки се във възходяща военна сила в променяща се Азия.

Както в случая с Япония, САЩ все по-настойчиво тласкат Индия да поеме определени отговорности като техен глобален партньор в сферата на сигурността. През 2001 високопоставени американски правителствени служители лансираха идеята за начало на диалог с Индия по редица ключови за международната сиурност проблеми - от противоракетната отбрана до тероризма (20) . Вашингтон редовно се консултира с Делхи по такива въпроси като нарастващата китайска военна мощ, иранската ядрена програма или гарантирането на сигурността по международните морски пътища (21) . В частни разговори, американски официални лица достатъчно откровено споделят своята решителност да съдействат за повишаване геополитическото значение на Индия, като „независима, заслужаваща доверие и могъща държава”, способна да помогне за налагане на новия международен ред. „След 15 години светът ще бъде много по-опасно място, отколкото е днес, и ние се нуждаем от такива приятели” (22) .

Докато мнозина в Пекин виждат бъдещия световен модел като двуполюсен (т.е. доминиран от САЩ и Китай), индийският елит споделя убеждението на американците, че с нарастването на икономическите и военни възможности на Индия (с помощта на американските технологии, военен хардуер и инвестиции), Делхи ще се превърне във важен силов център в рамките на новия азиатски ред. Подобно на Китай, Индия очаква да стане „водещият играч в Азия” и, рамо до рамо със САЩ, тя „може да съдейства за установяването на много по-добър баланс в Азиатския регион” (23) . „Китай е основната причина за усилията ни да съдействаме за превръщането на Индия в световна сила - заяви високопоставен американски правителствен чиновник – Ние, не можем да говорим открито за сдържане на Китай, но възходът на Индия на практика ще означава тъкмо това” (24) . Исторически обоснованите притеснения на Индия по отношение на Китай, както и нейната амбиция да се противопостави на възхода на Китай като световна сила, дава на американците увереност, че Индия може да се превърне в приятелски настроен към САЩ независим силов полюс в очертаващият се нов модел на сигурност в Азия.

Пътят на Индия като възходяща световна сила показва, че тя не може да се разглежда като подчинен съюзник, а само като силен и равноправен партньор. В докладите на ЦРУ Индия се посочва като най-важната и „интересна” държава в международната политика, като се прогнозира, че през 2015 тя ще се превърне в четвъртата по значение световна сила (25) . САЩ възнамеряват да капитализират нарастващото значение на Индия в усилията си да „изградят стратегически стабилна Азия” (26) .

Партньорството с очертаващите се регионални сили

Вашингтон работи без много шум за промяната на системата за сигурност в Югоизточна Азия, изграждайки нови партньорства с очертаващите се регионални сили Индонезия и Виетнам. За разлика от Тайланд и Филипините, тези държави вероятно никога няма да станат формални американски съюзници, имайки предвид специфичната им история и национална идентичност. В същото време, те не изглеждат склонни да станат съюзници на Китай. Навремето Самюел Хънтингтън предсказа, че културната идентичност на Индонезия, като независима морска империя, и виетнамската национална идентичност, формирала се по време на близо петте хиляди години съпротива на китайската имперска експанзия, означава, че тези две държави, наред с Индия (и дори повече отколкото Япония), биха били склонни да балансират китайската мощ в един бъдещ китайско-центричен азиатски ред (27) .

В качеството си на четвъртата и, съответно, на единадесетата, по брой на населението си, държави в света, с динамични икономики, значителни армии и исторически настроени предпазливо към Китай, Индонезия и Виетнам имат потенциала и мотивацията (след като модернизират своите икономики и въоръжени сили с американска помощ) да се превърнат в самостоятелни „балансьори” на китайското влияние в Югоизточна Азия. Американските правителствени чиновници вярват, че и двете, в качеството им на стратегически партньори и независими центрове на сила, могат да се окажат по-полезни за САЩ, отколкото традиционните им регионални съюзници, като Тайланд или Филипините например. Последните две държави, поради ред икономически и културни причини, изглежда не са чак толкова обезспокоени от нарастващото китайско влияние в Азия и не споделят притесненията на своите съседи. Освен това, те не разполагат с потенциала на Индонезия и Виетнам (28) .

Развитието на „споделените ценности” с Индонезия

След като Индонезия съумя да „изплува” от десетилетието на проблеми, свързани с азиатската финансова криза, вътрешната политическа „революция”, отделянето на Източен Тимор и успешния демократичен преход, САЩ видяха в тази страна важна възходяща сила и стратегически регионален актьор. Анализаторите предвиждат, че индонезийската икономика може да надмине по обем най-големите европейски икономики към 2020. През този период, Индонезия, наред с Китай и Индия, ще допринесе най-много за ръста на населението на планетата и, съответно, за този на потребителското търсене (29) .

Идентифицирайки демократична, плуралистична и икономически просперираща Индонезия като потенциално значима сила, с която Съединените щати споделят общи интереси и ценности, администрацията на Буш реши да работи за укрепването на тази страна, в качеството и на автономен регионален „балансьор”. Поведението на индонезийската армия по време на кризата в Източен Тимор през 1999 и последвалите санкции на американския Конгрес, ограничи, за известно време, възможностите на Вашингтон да действа в тази посока. Но след първите преки президентски избори в Индонезия, САЩ възстановиха през 2005 връзките си с Джакарта във военната сфера, опитвайки се да помогнат за укрепване на индонезийската демокрация и, в същото време, на нейния военен и военноморски потенциал и „ясно дадоха да се разбере, че подкрепят новата роля на страната в региона” (30) .

---

Днес американски и индонезийски бойни кораби редовно провеждат съвместни учения в стратегическите води на Югоизточна Азия. САЩ продават военна техника и резервни части за нуждите на индонезийската армия и осигуряват значителна външна помощ за усъвършенстване на капацитета, с който разполага страната в сферите на управлението, икономиката и образованието. Индонезийският елит, разбира се, е наясно с целите на Америка: „САЩ искат от нас стабилност, която да съдейства за икономическото и политическото ни развитие, така че Индонезия да се превърне във водеща сила сред страните членки на АСЕАН (Асоциацията на народите от Югоизточна Азия)” – заяви наскоро министърът на отбраната Ювоно Сударсоно. „Истинската причина, която не се споменава официално обаче е, да бъде намерен баланс на възходящата китайска мощ” (31) .

Въпреки че американските правителствени чиновници са наясно, че Индонезия няма да се включи във формален военен алианс със САЩ, имайки предвид нейната история на азиатска морска империя, която винаги се опасява да не попадне в зависимост от външи сили, Вашингтон съзнателно съдейства за самостоятелното развитие на страната, като демократична сила с голямо стратегическо значение. Както посочват редица служители на Пентагона, помагайки на Индонезия да разшири своите военни и икономически възможности, „ние се надяваме, че с укрепването на индонезийската демокрация, ще затвърдим системата от общи ценности и така си гарантираме стратегически дивиденти в по-широкия контекст на играта на силите в Азия” (32) .

Подкрепата за самостоятелен Виетнам

Вашингтон нормализира отношенията си с Ханой през 1995, като в основата на тази стъпка беше, както посочи сенаторът-републиканец Джон Маккейн, значението, което би имал един силен и самостоятелен Виетнам за регионалния силов баланс. С очертаването на китайския възход, като „проблем номер едно за американската сигурност”, беше „изцяло в интерес на САЩ Виетнам да се развива като икономически жизнена държава, силен дотолкова, че да може успешно да се противопостави на натиска на своя велик северен съсед” (33) . От друга страна обаче, тесните стратегически връзки на Вашингтон с Ханой поставят под въпрос намерението на САЩ да си сътрудничат в сферата на сигурността най-вече с доказаните азиатски демокрации и пораждат риска, американската подкрепа да доведе до укрепване позициите на виетнамския автократичен режим, вместо да стимулира неговата либерализация. Всъщност, истината е, че продължаващият американски натиск по проблемите за човешките права и религиозната свобода вече доведе до известна политическа либерализация във Виетнам, позволяваща на Вашингтон уверено да твърди, че укрепващото му партньорство с Ханой, не влиза в противоречие с американската подкрепа за универсалните ценности.

Съединените щати внимателно развиват и все по-важните, от стратегическа гледна точка, военни връзки с Виетнам, чието начало бе поставено през 1997 с първото посещението на шефа на американското Тихоокеанско командване в страната, последвано от серия посещения на военни кораби на САЩ във виетнамски пристанища и споразумението за подготовка на виетнамски офицери в Съединените щати. Високопоставен американски правителствен служител заяви, че САЩ биха искали да подобрят способността на Виетнам да охранява азиатските морски пътища, както и да играе по-голяма роля за гарантиране на сигурността в Азия, а бързият икономически ръст би улеснил и развитието на неговите военни възможности (34) .

Въпреки че продължава да действа изключително предпазливо (имайки предвид историята на отношенията му със САЩ и съседството на Китай), Виетнам има достатъчно причини да се отнася положително към интереса на Вашингтон, защото икономическият ръст и военната модернизация действително могат да укрепят позициите му на регионална сила. Макар да имитират китайския политически и икономически модел, мнозина представители на властта в Ханой са убедени, че „Пекин не желае появата на силен и независим Виетнам” (35) . През 2003, високопоставен виетнамски правителствен служител заяви пред свой американски партньор, че заради растящото китайско регионално присъствие и липсата на достатъчно внимание от страна на САЩ към Югоизточна Азия, „американско-китайско-виетнамският геополитически триъгълник е загубил баланса си” и призова американците да се противопоставят по-решително на китайското влияние (36) . През същата година управляващото във Виетнам Политбюро на местната Компартия взе стратегическо решение за значително укрепване на сътрудничеството със Съединените щати в сферата на отбраната.

В частни разговори, виетнамски официални лица признават „ключовата” роля на САЩ за гарантиране на регионалната стабилност, чрез поетите от тях ангажименти в сферата на сигурността и лидерските им позиции в тази част на Азия (37) . Всичко това сочи съвпадение на интереси. Докато Виетнам се стреми да укрепи самостоятелността си, постигайки баланс във външнополитическите отношения с Китай и САЩ, Съединените щати (които са най-големия търговски партньор и основен доставчик на военна техника на Ханой) ще продължат да подкрепят развитието и независимостта на страната за да предотвратят формирането на китайска зона на влияние в Югоизточна Азия.

Към концерт на азиатско-тихоокеанските демокрации?

Американските усилия за укрепване на многостранното сътрудничество в сферата на сигурността с притежаващите достатъчен военен потенциал азиатски демокрации разкрива нов елемент от геостратегическия проект на САЩ, който се отличава от двустранния характер на американските алианси от времето на студената война. През 1993 администрацията на Клинтън лансира тезата за „братството на свободните тихоокеански нации”, което ще укрепи сигурността и просперитета в Азия и ще съдейства за раждането на „концерт на азиатските демокрации”, обявявайки го за един от десетте си политически приоритета по отношение на Азиатско-тихоокеанския регион (38) .

За съжаление, усилията на президента Клинтън да създаде подобно регионално демократично партньорство не бяха достатъчно систематични, да не говорим, че бяха ерозирани от серията кризи в отношенията със Северна Корея, Тайван, Япония и Китай. Най-ясният израз на стремежа на тогавашната американска администрация да формализира многостранното сътрудничество в сферата на сигурността със своите азиатски съюзници беше създаването през 1999 на Тристранната координационна и надзорна група с участието на Вашингтон, Токио и Сеул за координиране на тяхната политика спрямо Северна Корея.

По време на своята кандидат-президентска кампания през 2000, Буш също лансира идеята за създаването на един „азиатски концерт”, обявявайки, че САЩ трябва „да работят за това общността на свободните тихоокеански нации да стане също толкова силна и обединена, колкото и трансатлантическата общност между САЩ и Европа”. Той обеща да работи за изграждането на „силни демократични съюзи” в Азия, които макар и да не застрашават пряко Китай, биха съдействали за „обуздаването” на неговата експанзия (39) . В Националната стратегия за сигурност на САЩ от 2002 пък се посочваше, че Съединените щати ще „прилагат своите стратегии като организират подходящите коалиции – толкова широки, колкото е нужно – от държави, способни и настроени да наложат такъв силов баланс, който да е от полза на свободата”. Сред тези държави се споменаваха Япония, Южна Корея и Австралия в Азия, като целта беше „да се реализира смесица от регионални и двустранни стратегии, позволяващи да се контролира и направлява ходът на промените в този динамичен регион” (40) .

Според редица американски официални лица, сполетялото Азия през декември 2004 цунами се е оказало възможност да се укрепи сътрудничеството в сферата на сигурността между САЩ и водещите азиатски сили, на основата на безпрецедентното военно сътрудничество между страните, формиращи т.нар. „ядро” – Австралия, Индия, Индонезия, Япония и САЩ, за осигуряване на необходимата хуманитарна помощ за засегнатите от бедствието зони. Американците не криеха желанието си да трансформират тази „цунами-коалиция” в истински регионален алианс, чиито членки са обединени от общите си демократични ценности (41) .

Паралелно с това, Вашингтон окуражи Токио да развие японско-американския алианс извън тесните двустранни рамки като съдейства за укрепване на военното сътрудничество между САЩ, Япония и останалите азиатски демокрации. През 2005, Съединените щати и Япония са споразумяха (за първи път в историята си като съюзници) да осъществят съвместни военни учения и маневри с други страни, целящи укрепването на регионалната и международна сигурност. През същата година японските сили за самоотбрана за първи път участваха в най-големите в Азия военни учения „Златна кобра”, заедно със САЩ, Тайланд и Сингапур.

За да укрепят тристранното стратегическо сътрудничество и съвместното планиране, Австралия, Япония и САЩ лансираха инициативата за създаване на Тристранен диалог по сигурността ( TSD ) на ниво министри. Непосредствено преди срещата на TSD , през март 2006, американският държавен секретар Кондолиза Райс отправи остри критики към Китай, определяйки го като „негативна сила” в региона. Тя обяви, че разговорите в рамките на TSD ще се фокусират върху китайския възход и подчерта, че военната мощ на Китай „предизвиква загриженост сред онези от нас, които са поели отговорността да защитят мира в Азиатско-тихоокеанския регион...Всички ние, в този регион, носим съвместната отговорност и задължение да се опитаме да създадем такива условия, в които възходът на Китай да има положителни, а не отрицателни, последици за международните отношения” (42) . Тоест, очевидно е, че Съединените щати работят за обединяването на основните си съюзници в Азия, така че заедно да могат да променят китайските стратегически възможности и да окуражат Пекин да поеме своите отговорности на възходяща сила. Попитан, дали Китай следва да разглежда тристранния форум, създаден от САЩ и неговите азиатски съюзници, като повод за тревога, американски правителствен служител отговори, че се надява това да е точно така (43) .

---

На срещата на ръководителите на страните-членки на НАТО в Рига, в края на 2006, САЩ си осигуриха съгласието на пакта да укрепи военната интероперативност и съвместното планиране с Австралия, Япония, Нова Зеландия и Южна Корея. Всъщност, това бе част от по-мащабния американски проект да бъдат окуражени азиатските партньори ва Вашингтон да поемат глобални отговорности в сферата на сигурността, превръщайки се в онова, което самите американски чиновници наричат „доставчици на демокрация и сигурност”, както и да бъде формализирано и институционализирано сътрудничеството в сферата на сигурността между партньорите, споделящи общи ценности и разполагащи със значителни военни възможности (44) . В края на 2006 Япония и Индия обявиха, че ще поддържат стратегическо и глобално партньорство, а в началото на 2007 Япония подписа договор за сигурност с Австралия – първото подобно споразумение, като изключим съюза между Япония и САЩ, което Токио подписва от 1945 насам. САЩ, разбира се, обявиха че подкрепят и двете споразумения.

До голяма степен благодарение на инициативността на японския премиер Шиндзо Абе, Австралия, Индия, Япония и Съединените щати се готвят да стартират през настоящата 2007 първия си официален съвместен диалог по проблемите на сигурността. Междувременно, през април 2007, Япония се присъедини към САЩ и Индия в безпрецедентните съвместни военноморски учения в Тихия океан. Въпреки, че на този етап става дума по-скоро за визия, отколкото за политика, идеята за формирането и функционалното развитие на нови коалиции за сигурност с водещите азиатски демокрации, безспорно е много привлекателна за Съединените щати, които, заедно с партньорите си от Австралия, Индия и Япония, имат общ интерес от създаването и укрепването на съвместен модел за сигурност, който да гарантира споделяните от тях ценности, защитавайки ги от надвисналата сянка на китайската авторитарна мощ.

Сила или отстъпчивост?

Тази политика цели да обвърже заедно приятелски настроените към Вашингтон силови центрове в Азия за да бъде съхранен регионалния баланс, който гарантира интересите и ценностите на САЩ от китайския възход. „Бихме искали да окуражим подема на приятелски настроените, независими азиатски държави, но искаме и да обвържем интересите им с нашите, собствени” – заяви бившият служител на Съвета за национална сигурност Майкъл Грийн (45) . САЩ се опитват да укрепят позициите и възможностите на своите азиатски съюзници, а не да ги подчинят или да ги ограничат в рамките на някакви структури, подобни на алиансите от времето на студената война, чрез които САЩ просто институционализираха своята доминация.

Подобна политика е привлекателна за азиатските лидери, които искат да увеличат потенциала на своите страни и, в същото време, да си разширят полето за маневри в рамките на очертаващия се нов ред в Азия и, които съзнават, че сътрудничеството със САЩ за укрепване на техните икономически и военни възможности ще ускори този процес, ще утвърди самостоятелността им и ще балансира нарастващото китайско влияние. От друга страна, американската политика традиционно продължава да поражда определено безспокойство в Индия, Индонезия и Виетнам, относно евентуални американски хегемонистични стремежи. По ирония, макар че американските лидери приветстват решителността на въпросните страни да запазят своята самостоятелност на фона на китайския възход, като по този начин помогнат за съхраняването на плуралистичния модел в Азия, истината е, че този стремеж към самостоятелност означава и, че те се притесняват от американската доминация, не по-малко, отколкото от китайската.

Въпреки това, САЩ продължават да смятат, че са им необходими силни партньори. Както отбеляза бившият индийски външен министър Шиам Саран: „Ако САЩ демонстрират напоследък толкова голямо внимание към Индия, това не е, защото Индия е слаба, а защото е силна. Тоест, американците ни оценяват като страна, разполагаща с многобройни възможности и потенциал да се превърне в изключително важна сила в бъдеще” (46) . На свой ред, бившият японски премиер Юничиро Коизуми лансира, на пръв поглед парадоксалното, твърдение, че укрепването на мощта на Япония в рамките на съюза и със САЩ, на практика може да съдейства за подобряване на отношенията между Токио и Пекин (47) . Стратегията на Вашингтон за създаване на нови силови центрове в Азия се основава на съвпадението между американските интереси и тези на страни като Индия и Япония за укрепване на техните възможности и разширяване на отбранителните им хоризонти, така че да могат реално да влияят върху формирането на новия световен ред през ХХІ век.

С реализацията на своя „голям проект за Азия” САЩ не целят просто сдържането на Китай, а и да формират китайските геополитическите възможности, като страна, намираща се на „стратегически кръстопът” (48) . Вашингтон се опитва да ограничи потенциалния стратегически избор на Пекин, като създава и укрепва приятелски настроени сили в Азия, по китайската „периферия”, които са в състояние да ограничат и конструктивно да канализират регионалните и международни амбиции на Китай. „Много е полезно да напомним на китайците – споделя високопоставен американски правителствен чиновник – че има и други страни във възход, каквато е Индия например, които при това се ръководят от ценности, каквито споделяме и ние, американците. Това е по-различно от „сдържането”, по-скоро става дума за окуражаване или за промяна на китайската визия за международната система по един конструктивен начин” (49) .

Отговорът на Китай

Подобни твърдения обаче, разкриват опасността, която новият азиатски проект на САЩ може да представлява за Китай, рязко изостряйки дилемите, свързани със сигурността, пред които е изправен Пекин, на фона на нарастващата военна мощ на Индия и Япония и очертаващите са нови коалиции от антикитайски настроени държави в китайската периферия. Появата на подобна „спирала на несигурност” може да провокира същата онази „китайска опасност”, която американците се опитват да избегнат. Преди да поеме сегашния си пост, президентът на Китай Ху Цзинтао, по време на поредица от вътрешнопартийни дискусии, които по-късно бяха публикувани на Запад, разкри загрижеността на Пекин от опитите на САЩ да „обкръжат” Китай, укрепвайки отношенията си с неговите съседи. Както посочи Ху: „САЩ укрепват военното си присъствие в Азиатско-тихоокеанския регион, укпрепват американско-японския военен съюз, укрепват стратегическото сътрудничество с Индия, подобряват отношенията си с Виетнам, залъгват Пакистан, крепят проамериканското правителство в Афганистан, увеличават продажбите на оръжие за Тайван и т.н. Американците разширяват своите предни постове и създават нови „точки за натиск” върху нас от изток, от юг и от запад. Това води до много сериозна промяна в нашето геополитическо обкръжение” (50) .

Китайските анализатори са най-загрижени не толкова от американската мощ в Азия, която в общи линии не се е променила от края на студената война насам, а по-скоро от военния възход на Япония и превръщането и в „нормална” военна сила. Според тях, подобно развитие значително усложнява реализацията на китайските амбиции за лидерство в Азия (51) . Както подчертава известният индийски геостратег Брахма Чиланей: „при посещенията си в Китай установих, че китайците са особено чувствителни по въпроса за американско-индийските отношения, военният съюз между тези две държави е най-лошия кошмар за Китай” (52) .

В о тговор на американските опити да бъде форсирана появата на «балансьори» на китайската мощ, Пекин се опитва да следва старата политика на Бисмарк, като укрепва отношенията с най-важните си съседи, стремейки се да не допусне присъединяването им към една или друга, доминирана от САЩ, коалиция, целяща сдържането на Китай (53) . Така «Сингапур таймс» описва състоялата се през октомври 2006 среща между ръководителите на Китай и на страните от Югоизточна Азия като част от усилията на Пекин «да направи по-трудно за САЩ обединяването на страните от региона около идеята за сдържането на Китай» (54) .

Китайските ръководители упорито и умело работят за да убедят съседите си в «мирния характер на китайския възход», като в същото време поддържат добри отношения със Съединените щати, съзнавайки значението на търговията със САЩ и на американските инвестиции за модернизацията на страната и опасностите, които крие откритата оръжейна надпревара с единствената световна свръхсила за перспективите на китайското икономическо развитие. Още повече, че открит военен сблъсък със САЩ би застрашил легитимността на комунистическото управление, имайки предвид, че основните политически и икономически предизвикателства пред Китай са вътрешни, а не външни (55) .

Китай и САЩ работят за формирането на очертаващия се нов регионален ред в Азия така че той да гарантира техните интереси в сферите на сигурността, икономиката и международните отношения. Истината обаче е, че понякога тези интереси се оказват фундаментално противоположни. Пекин полага усилия за изключването на САЩ от редица ключови регионални форуми, като Източноазиатската среща например, и се опитва да откъсне от тях такива ключови съюзници, като Филипините, предлагайки им огромни заеми за развитие на тяхната инфраструктура, без да ги обвързва с кой знае какви предварителни условия. На свой ред, САЩ се стремят да избегнат откритата конфронтация с възходящ Китай като стимулират появата на достатъчно мощни в икономическо и военно отношение съседи по неговата периферия.

По ирония на съдбата, Пекин и Вашингтон изглежда са съгласни, че откритото «сдържане» на Китай от страна на САЩ просто не е възможно. В същото време сегашният китайски възход съвпада по време с възхода на Индия, Индонезия, Япония и други традиционни силови центрове в Азия, а САЩ все още запазват възможността си да влияят върху крайните стратегически резултати. Вашингтон опитва да се възползва от естествените страхове на китайските съседи от евентуална хегемония на Китай в региона за да формира баланс на китайския възход в Азия.

---

В защита на собствените интереси

Подкрепата за възхода на приятелски настроените независими силови центрове в Азия, може да позволи на САЩ да съхранят привилегированата си позиция в рамките на «асиметрично многополюсната» система на сигурност в Азия, характерно за която е наличието на няколко големи центрове на сила – Китай, Индия, Индонезия, Япония, Корея, Виетнам и АСЕАН – което прави въпросната система естествено резистентна към опитите за налагане на китайска доминация (56) . Въпреки това обаче, САЩ не могат да избегнат последиците от сегашните тенденции на азиатския континент. Относителната американска мощ ще продължи да намалява, а тази на Китай и Индия – да нараства. «Груба грешка е да смятаме, че Китай е просто поредния играч – заяви още през 1993 премиерът на Сингапур Ли Куан Ю – всъщност това е най-големия играч в историята на човечеството... Масата на Китай в световния геополитически и геоикономически баланс е толкова голяма, че светът задължително трябва да потърси някакъв нов балансьор в рамките на следващите няколко десетилетия» (57) . В момента САЩ се опитват да реализират един действително голям азиатски проект за да постигнат нов силов баланс на континента, така че да защитят собствените си интереси в новия плуралистичен модел на сигурност, в който няма да доминира нито една регионална сила, и в който САЩ възнамеряват да действат заедно с демократичните и споделащи общи ценности силови центрове в преживяващата грандиозен възход Азия.

Бележки:

1. National Intelligence Council (NIC), “Mapping the Global Future: Report of the National Intelligence Council's 2020 Project,” Washington, D.C., December 2004, http://www.dni.gov/nic/NIC_globaltrend2020.html.

2. Thomas W. Lippmann, “The Tables Turn as a Bush Criticizes Clinton's Policy Towards China,” Washington Post , August 20, 1999, p. A9; Condoleezza Rice, “Promoting the National Interest,” Foreign Affairs 79, no. 1 (January/February 2000): 45–62.

3. Robert Zoellick, “Whither China: From Membership to Responsibility?” (speech, Washington, D.C., September 21, 2005), http://www.state.gov/s/d/rem/53682.htm.

4. “Japan-U.S. Joint Declaration on Security: Alliance for the Twenty-First Century,” To­kyo, April 17, 1996, http://www.mofa.go.jp/region/n-america/us/security/security.html; U.S.-Japan Security Consultative Committee, “Joint Statement: Completion of the Review of the Guidelines for U.S.-Japan Defense Cooperation,” New York, September 23, 1997, http://www.mofa.go.jp/region/n-america/us/security/defense.html (hereinaf­ter “Review of the Guidelines for U.S.-Japan Defense Cooperation”).

5. Richard Armitage et al., The United States and Japan: Advancing Toward a Mature Part­nership (Washington, D.C.: Institute for National Strategic Studies, October 2000).

6. “Why Now, They Ask: Armitage's Remarks Puzzle Lawmakers,” Asahi Shimbun , July 26, 2004.

7. Tony Barber and Barney Jopson, “Koizumi to Step Up Campaign for Permanent Secu­rity Council Seat,” Financial Times , August 25, 2004, p. 7.

8. “State Department Regular News Briefing,” FDCH Political Transcripts , August 18, 2003 (quoting Richard Boucher).

9. Christopher Hughes, Japan's Reemergence as a “Normal” Military Power? (Oxford: Ox­ford University Press, 2004), p. 35.

10. Ralph Cossa and Brad Glosserman, “U.S.-Japan Defense Cooperation: Has Japan Become the Great Britain of Asia?” Issues and Insights 5, no. 3 (March 2005): 14–15 (citing the report of the Araki Commission).

11. James Kitfield, “Asian Anchors Shift,” National Journal , November 12, 2005.

12. Jonathan Monten and Mark Provost, “Theater Missile Defense and Japanese Nuclear Weapons,” Asian Security 1, no. 3 (2005): 290.

13. U.S. officials, interviews with author, Washington, D.C., January and February 2007.

14. Интервю на автора с висш американски провителствен чиновник , New Delhi, January 2007.

15. Commission on Integrated Long-Term Strategy, “Discriminate Deterrence,” January 1988, pp. 5–11; Working Group on the Future Security Environment, “The Future Security Environment,” 1988, pp. 43–44, 47–53, 67.

16. Edward Luce, In Spite of the Gods: The Strange Rise of Modern India (London: Little and Brown, 2006), p. 281.

17. Office of the Spokesman, U.S. Department of State, “Background Briefing by Admin­istration Officials on U.S.–South Asia Relations,” Washington, D.C., March 25, 2005, http://www.state.gov/r/pa/prs/ps/2005/43853.htm.

18. U.S. Department of State, “Secretary of State Condoleezza Rice Interview With Al Hunt, Janine Zacharia, and Matt Winkler of Bloomberg News,” Washington, D.C., May 26, 2005, http://www.state.gov/secretary/rm/2005/46826.htm.

19. Интервю на автора с американски дипломат , New Delhi, January and March 2007.

20. Robert Blackwill, “The India Imperative,” National Interest , no. 80 (Summer 2005), http://www.nationalinterest.org/Article.aspx?id=10828.

21. Интервю на автора с американски дипломат , New Delhi, January 2007; “India-U.S. Joint Statement,” Washington, D.C., July 18, 2005, http://www.indianembassy.org/press_re­lease/2005/July/21.htm.

22. Интервю на автора в висш американски правителствен чиновник , New Delhi, January 2007.

23. C. Raja Mohan, Impossible Allies: Nuclear India, United States, and the Global Order (New Delhi: India Research Press, 2006), pp. 80–81 (quoting Shyam Saran).

24. Интервю на автора с ивсш американски правителствен чиновник , New Delhi, January 2007.

25. Ashley Tellis, India as a New Global Power: An Action Agenda for the United States (Washington, D.C.: Carnegie Endowment for International Peace, July 2005), p. 36.

26. “National Security Strategy of the United States of America,” September 2002, pp. 9, 27, http://www.whitehouse.gov/nsc/nss.pdf (hereinafter “National Security Strategy 2002”).

27. Samuel Huntington, The Clash of Civilizations and the Remaking of World Order (Lon­don: Simon and Schuster, 2002), pp. 218–238, 244.

28. Интервю на автора с американски превителствен чиновник , Washington, D.C., February 2007.

29. NIC, “Mapping the Global Future,” p. 29.

30. Интервю на автора с американски превителствен чиновник , Washington, D.C., February 2007.

31. Shawn Donnan, “Washington Warms to Indonesia as Conduit Into the Islamic World,” Financial Times , March 14, 2006, p. 2.

32. Интервю на автора с американски правителствен чиновник , Washington, D.C., February 2007.

33. John McCain, “Let's Normalize Relations With Vietnam,” Washington Post , May 21, 1995, p. C7.

34. Интервю на автора с американски правителствен чиновник , Washington, D.C., February 2007.

35. Evelyn Goh, Meeting the China Challenge: The U.S. in Southeast Asian Regional Security Strategies (Honolulu: East-West Center, 2005), p. 20.

36. Raymond Burghardt, “U.S.-Vietnam: Discreet Friendship Under China's Shadow,” Yale­Global Online , November 22, 2005, http://yaleglobal.yale.edu/display.article?id=6546.

37. Интервюта на автора с виетнамски правителствени чиновници , Hanoi, April 2007.

38. Ellen Bork, “Detachment Is Policy: Why the United States Needs to Lead the Asian Democracies,” Weekly Standard , May 30, 2006, http://www.newamericancentury.org/asia-20060531.htm.

39. George W. Bush, “A Distinctly American Internationalism” (speech, Simi Valley, Califor­nia, November 19, 1999), http://www.mtholyoke.edu/acad/intrel/bush/wspeech.htm.

40. “National Security Strategy 2002,” pp. 25–26.

41. “How to Go Global,” Economist , March 25, 2006.

42. Guy Dinmore, David Pilling, and Sundeep Tucker, “China Remarks Add Edge to Rice Trip to Sydney,” Financial Times , March 16, 2006, p. 10.

43. Steven Weisman, “Rice Seeks to Balance China's Power,” New York Times , March 19, 2006, p. 16.

44. Интервю на автора с американски правителствен чиновник , Washington, D.C., February 2007.

45. Michael Green, interview with author, Washington, D.C., September 2006.

46. Patricia Nunan, “India/U.S. Singh Visit,” Voice of America News , July 15, 2005.

47. Brad Glosserman, “U.S.-Japan Relations: The Alliance Transformed?” Comparative Connections 7, no. 4 (January 2006): 22.

48. U.S. Department of Defense, “Quadrennial Defense Review Report 2006,” February 6, 2006, http://www.defenselink.mil/pubs/pdfs/QDR20060203.pdf.

49. Caroline Daniel and Dimitri Sevastopulo, “Washington Treads Gently as China's Strength Grows,” Financial Times , August 23, 2005, p. 4.

50. Andrew Nathan and Bruce Gilley, China's New Rulers: The Secret Files (New York: New York Review of Books, 2002), pp. 207–208.

51. Вж. “China Expresses ‘Deep Concern' With Japan's New Defense Guidelines,” Peo­ple's Daily Online , December 11, 2004, http://english.peopledaily.com.cn/200412/11/eng20041211_166930.html; Wang Xiaomei, “Japan Is Advancing Step by Step to Be­coming a Military Power,” Guofang Bao , July 1, 2003, p. 2; “Article Slams Japan's 2001 Defense White Paper for Spreading New ‘China Threat' Theory,” Jiefangjun Bao , July 10, 2001, p. 5.

52. Brahma Chellaney, interview with author, New Delhi, September 2004.

53. Avery Goldstein, Rising to the Challenge: China's Grand Strategy and International Secu­rity (Stanford, Calif: Stanford University Press, 2005).

54. Robert Sutter and Chin-Hao Huang, “China-Southeast Asia Relations: Summitry at Home and Abroad,” Comparative Connections 8, no. 4 (January 2007), http://www.csis.org/media/csis/pubs/0604q.pdf (citing a Straits Times article).

* Авторът е преподавател в Оксфордския университет и старши сътрудник във Фондация Джордж Маршал, САЩ

{rt}