От хегемония и империя към свят-система

Те обаче имат различен произход, а диференциацията им, с цел да бъдат характеризирани различаващи се един от друг световни политически феномени, е осъществена от водещите представители на т.нар. светосистемен изследователски подход Иманюел Уолърстийн и Джовани Ариги.

Светосистемният подход, формирал се през 70-те – 80-те години на миналото столетие, съдейства за концептуалната обосновка на процеса на формиране на единна и цялостна „историческа система” (Иманюел Уолърстийн) в света на модерната епоха (ХVІ-ХХ век). С помощта на оригиналното му методология (светосистемния анализ) се разкрива историята на превръщането на света в единна система и се изясняват механизмите и принципите на функционирането и. Името си светосистемният подход дължи на избрания от привържениците му обект на изследвания, който Уолърстийн определя като „историческа система” или по-точно, като неин специфичен тип – „свят-система” (2).

Понятието „свят-система” не включва целия свят (планетата), а една или друга измежду историческите системи, формирани от общественото разделение на труда и притежаващи икономическа самодостатъчност. До средата на ХІХ век подобни „светове-системи” съществуват паралелно в няколко региона на света (3). И едва разпространението на съвременният капиталистически „свят-система”, който в хода на своята експанзия  (ХVІ-ХХ век), поглъща другите „светове-системи”, води до това, че съвременният „свят-система” на практика обхваща всички региони на земното кълбо и през втората половина на ХІХ век се оказва единствената историческа система на планетата. Тя е първата от „световете-системи”, превърнала се в глобална система (4). Планетарният и мащаб беше нарушен временно през ХХ век, в резултат от формирането на т.нар. „социалистически блок”, претендиращ, че изгражда алтернативна историческа система. Но реинтеграцията на „социалистическите” държави в мрежата на световните икономически връзки през 70-те- 80-те години и разпадането на Източния блок, възстановиха глобалния характер на съвременния „свят-система”.

Какво представлява хегемонията

Нека първо се опитаме да изясним значението на термина „хегемония”. Според познавачите на древногръцкия език (5), думата ἡγεμονία има следните значения: предводителство, ръководство, управление; командване, началстване; управление, царстване (6); право на председателстване (юридически термин); политически върховенство, първенство („хегемония” в прекия смисъл) и дори обозначава войскова единица.

В Древна Гърция, по време на военните походи, челният отряд, движещ се начело на армията, се нарича ἡγέμων (хегемон), а функциите му на предводител на войските се обозначава като ἡγεμονία (хегемония)(7). Когато в съвместен поход се отправя съюзната армия на няколко независими градове-държави, отрядът на онзи полис, към който съюзниците изпитват най-голямо доверие, се превръща в хегемон, т.е. получава правото да осъществява хегемония – да предводителства съюзните войски (8). Тоест, изконното значение на термина хегемония е военно предводителство, първенство, лидерство.

В енциклопедичните речници, „хегемонията” се дефинира така: „буквално – предводителство; дума, с която се обозначавало правото на върховно разпореждане с някого или с нещо (държавата, армията, кораба), като още от времето на Персийските войни гърците започват да го използват за да обозначат доминиращото политическо положение на една от гръцките държави (обикновено това е Спарта или Атина) по отношение на останалите (Виж Речника на Брокхауз и Ефрон, т.VІІІ, СПб., 1892, с.228).

В някои речници на древногръция език терминът "хегемония" се превежда и като „върховна власт”, „господство”, „империя” (9). Придаването на подобни значение на този термин е резултат от по-късните му интерпретации, които често са свързани с латинските еквиваленти на термина ἡγεμονία. Не бива да забравяме обаче, за принципните различия между държавно-политическото устройство на класическа Гърция и републиканския, а след това и имперски Рим. В класическа Гърция, където, за разлика от Рим, не се формира стабилна дълготрайна империя (ако не смятаме за такава съществувалото в краткия период между 50-те и 30-те години на V в.пр.н.е. атинско „архе” – т.е. Първия атински морски съюз), нито някаква общогръцка върховна власт, с термина „хегемония” се обозначава типът отношения между съюзните, но въпреки това независими полиси (и, в частност, между военните им контингенти в съвместните походи).

Тоест, в древногръция език думата „хегемония” не означава „господство” и „империя”. В него „господството” се обозначава с думите ἀρχή (архе) и κυρία (кирия), които означават също „власт”. От първата произхожда μοναρχία (монархия) – „власт на един човек”, а от съединяването на двете думи – новогръцката κυριαρχία (кириархия) – „господство”.

В латинския език обаче,„господство” се обозначава с думите dominatio, dominatus, които означават също „върховна власт” и „владичество”. Освен това, понятието „върховна власт” се предава с израза summum imperium. А както е известно, от imperium произхожда думата „империя”.

Тоест, синоними на понятието „господство” и близкото му „върховна власт”, в гръцкия и латинския езици, са думите ἀρχή, κυρία, μοναρχία, dominatio, domi-natus и summum imperium. Древногръцката думата ἡγεμονία, от която произхожда и използваната от нас днес „хегемония”, не е синонимна с тях. В латинския език и съответства терминът principatus – „лидерство”, „ръководна роля”. С други думи, в изконното си значение, понятието „хегемония” не е тъждествено на понятията „господство”, „върховна власт”, „монархия” и „империя”. Смисълът му е „предводителство”, „ръководство”, но не под формата на господство или империя, а по-скоро като лидерство.

Имайки предвид латинския произход на думата „империя” (imperium), изглежда допустимо използването на словосъчетанието „имперско господство” (всъщност, „властващо господство, като това прилагателно пояснява и усилва синонимното съществително), но не и на „имперска хегемония”. Описаните по-горе смислови нюанси се оказват съществени при последващия анализ на представите на привържениците на миросистемния подход за разграничаването и предметното определяне на разглежданите понятия, използвани за обозначаване на политическите феномени в съвременния свят-система.

Съвременният капиталистически свят-система

Сега нека разгледаме феномена, който Иманюел Уолърстийн и Джовани Ариги определят като капиталистическа хегемония в съвременния (капиталистически) свят-система. Преди всичко, за да разберем логиката на концептуалните им конструкции, се налага постоянно да помним, че съществуват два възможни варианта (форми) на развитие на историческата система, възникнала през ХVІ век в Европа и определяна  в трудовите на въпросните двама автори като „съвременна”. Първият е  „светът-икономика” (единна икономическа система, политически оформена в рамките на системата на междудържавните отношения). Вторият пък е „светът-империя” (единна икономическа система, политически оформена в рамките на единната имперска държава). Според привържениците на светосистемния подход, капиталистическата система може да се съхрани и да продължи да се развива само под формата на свят-икономика.

„Капитализмът постига своя разцвет, именно защото „светът-икономика” включва в себе си не една, а множество политически системи (държави – Р.З.)” (10). Съществуването на система на междудържавните отношения е необходимо условие за развитието на капитализма. Това е свързано с факта, че капитализмът изисква наличието на определени взаимоотношения между капитала и държавната власт. Според Уолърстийн, ако управляващите станат „прекалено силни, както е в „световете-империи”, интересите им ще натежат над тези на производителите и безкрайното натрупване на капитала ще престане да бъде основния приоритет” (11).

„В историята на капиталистическия „свят-икономика” нееднократно се правят опити за трансформирането му в „свят-империя” (12). Такива опити се предприемат от австрийските и испански Хабсбурги през ХVІ-ХVІІ век, от Франция в края на ХVІІ – началото на ХVІІІ век и в началото на ХІХ век, както и от Германия през първата половина на ХХ век. Важно е подчертаем, че успешната реализация на тази цел би означавала ликвидирането на системата от много държави (13). „Всички тези опити търпят крах. Предприемат се обаче повтарящи се и съвършено противоположни на тях опити на определени държави за постигане на хегемония в междудържавната система, като в три случая тези опити, на практика, се оказват успешни, макар и за сравнително кратки периоди от време” (14). Става дума за Холандия в средата на ХVІІ век, Великобритания през ХІХ век и САЩ през втората половина на ХХ век. Важно е са изясним разликата между първата и втората група опити.

„Хегемонистичният дух – посочва в тази връзка Уолърстийн – е съвършено различен от духа на света-империя (т.е. на имперското господство – Р.З.), на практика в много отношения те са почти противоположни. За хегемония в междудържавната система може да се говори в ситуация, когато непрекъснатото съперничество между „великите държави” е толкова небалансирано, че една държава, която на практика е първа сред равни, се оказва способна на наложи на останалите своите правила и стремежи в икономическата, политическата, военната, дипломатическата и дори културната сфери. Материална основа на тази държава е способността на нейните икономически субекти да действат по-ефективно и на трите основни икономически „сцени” – в агроиндустриалното производство, търговията и финансите” (15).

Уолърстийн подчертава, че държавата-хегемон не е всемогъща, тъй като „в рамките на междудържавната система не може да съществува всемогъщество” (16), то е характерно за имперското господство. Хегемония е „феномен, възникващ при наличието на специфични обстоятелства, и играе значителна роля в историческото развитие на капиталистическия свят-икономика” (17).

Държавите-хегемони (предимно морски), постигат този статус в хода на т.нар. световни войни (Холандия през Трийсетгодишната война, Англия по време на Наполеоновите войни, а САЩ – на Първата и Втората световни войни), в които им противостои доминиращата, във военно-политическо отношение, континентална държава (съответно, Старата империя, съвместно с Испания, Франция и Германия), опитваща се да трансформира света-икономика в свят-империя (18). Тези доминиращи държави претендират не за капиталистическа хегемония в междудържавната система, а за ликвидирането на тази система и налагането на собственото си имперско господство.

По този начин, светосистемният подход позволява да се изясни функционалното значение на капиталистическата хегемония като атрибут на съвременния свят-система (капиталистическият свят-икономика). Политическите функции на държавата-хегемон в междудържавната система са следните.

На първо място, поддържане на силовия баланс между държавите (т.е. ролята на „държава-балансьор”) (19). На второ място, гарантиране стабилността на междудържавната система чрез въвеждане на ред в отношенията вътре в нея, съдействайки за формирането или пък ръководейки формирането на съответния международен политически ред. Най-важни сред тях  в историята на съвременния свят-система са Мюнстерско-Остабрюкският (Вестфалският) международен политически ред, установен през 1648, Виенският от 1815 и Ялтенско-Потдсамският от 1945, които целят закрепването на икономическите предимства и политическата сигурност на държавата-хегемон, но не само нейните.

Робърт Коен и Джоузеф Най лансират концепцията на „хегемонистичната стабилност”. Според тях, хегемонистична е онази система, в която „една държава е достатъчно могъща за да може да защити основните правила, регулиращи междудържавните отношения, и притежава волята да го направи” (20). Освен това, хегемонът играе ключовата роля при формирането на новите международни правила. За разлика от претендентите за имперско господство, стремящи се към разрушаването на силовия баланс в междудържавната система и нейното ликвидиране чрез подчиняването (поглъщането) на другите държави, хегемонът се изявава като гарант за поддържането на баланса и запазването на системата.

Тезата за (капиталистическата) хегемония като концептуално отражение на феномена на съвременната глобална система получава по-нататъшно развитие в трудовете на Джовани Ариги. Той характеризира „световните хегемонии като системно лидерство и ръководство” (21). В трудовете си, Ариги постоянно подчертава характерния белег на хегемонията – изразяването от държавата-хегемон на общите интереси в междудържавната система. Изтъкването на този белег му позвалява да предложи по-ясна дефиниция на „хегемонията” и да очертае разликата между нея и „господството”: „Докато господството се основава най-вече на принудата, лидерството, което определя хегемонията, се базира на способността на доминиращата група да се позиционира и да се възприема от останалите като изразител на общия интерес” (22). Тоест, „хегемонията” е нещо повече и различно от чистото „господство”: това е допълнителна мощ (или влияние - power), с която се сдобива доминиращата група благодарение на способността си да води обществото в посока, отговаряща на интересите не само на въпросната група, а и се възприема от следващите я групи като обслужваща по-общите интереси” (23). „Когато говорим за лидерство в международния контекст обаче, това понятие се използва за обозначаването на съвършено различни феномени. От една страна, то се използва за обозначаване на факта, че, благодарение на успехите си, доминиращата държава се превръща в „модел” за останалите, които се стремят да и подражават и, по този начин, ги привлича към собствения си път на развитие (в определен исторически период това е характерно и за Холандия например, която Маркс нарича „образцова капиталистическа държава от ХVІІ век” (24) – Р.З.). От друга страна, понятието за лидерство се използва за обозначаване на факта, че лидиращата държава води системата от държава в определена, желана от нея посока, и, в съответствие с това, се възприема от повечето от тях като следваща общия интерес. В този смисъл, лидерството разширява влиянието на доминиращата държава и представлява определяща характеристика на световните хегемонии” (25).

Под общи интереси за системата, като цяло, се разбират „колективните” аспекти на влиянието. Те „характеризират взаимоотношенията в играта с положителен резултат, в която сътрудничеството между различните субекти увеличава влиянието им по отношение на третата страна” (за разлика от играта с нулева сума, в която печалбата на един от играчите означава загубата на друг) (26) .

Началото: ефимерната холандска хегемония

Защо привържениците на светосистемния подход единодушно смятат Холандия от средата на ХVІІ век (или по-точно в периода 1620-1672) за първия капиталистически хегемон (28) в рамките на формиращия се европейски свят-икономика (който по онова време току що се е зародил и е сравнително неголям)? Та нали през ХVІІ век в Европа не доминира Холандия, а първо Хабсбургите и после французите – ако разбираме доминацията най-вече като геополитическа и военно-стратегическа.

След като, в резултат от Трийсетгодишната война, Хабсбургите се отказват от претенциите си за господство, домираща държава в Европа става Франция. Но, явявайки се по времето на Вестфалския мер през 1648 гарант за поддържането на силовия баланс в международната система, през следващите десетилетия тя се ориентира към експанзионистична политика и престава да играел ролята на такъв гарант. По-скоро напротив, през втората половина на ХVІІ-началото на ХVІІІ век, Франция се оказва новия претендент за имперско господство в Западна Европа. При това за светосистемния подход е принципно важно, че „ядрото” на капиталистическия свят-икономика се разполага в онзи период именно там и най-вече на територията на Холандия, както и в Северна Франция и Англия. А по-голямата част от „периферията” – като източници на суровини и почти безплатни ценни метали, представляват испанските владения в Америка (за които Франция претендира в битката за „испанското наследство”). Ето защо, постигането на целите, които си поставя Франция, би означавало превръщането на тогавашния свят-икономика в свят-империя. В тази връзка си струва да припомним, че в препоръките си към Людовик ХІV финансовият му министър Колбер посочва, че ако кралят успее „да подчини целите Обединени провинции, търговията им би се превърнала в търговия на поданиците на Негово Величество и вече няма да има нужда да молим никого за нищо” (29).

Ключ към отговора на въпроса за холандската хегемония може да стане лансираната от Джовани Ариги дихотомична типолотия на начините на управление или „логиките на властта”, т.е. разделянето им на териториална и капиталистическа. „Териториалните управници отъждествяват властта с размерите или населеността на своите владения и смятат богатството/капиталът само за средства или пък за страничен продук на стремежа към териториална експанзия. Капиталистическите управници, напротив, отъждествяват властта със степента на собствения си контрол над редките ресурси и смятат териториалните придобивки за средство и страничен продукт на натрупването на капитала. В териториалната стратегия, контролът над територията и населението е цел, а контролът върху мобилния капитал е средство за укрепване на държавата и водене на войни. В капиталистическата стратегия пък, това отношение между целите и средствата се обръща с главата надолу: контролът върху мобилния капитал е цел, а този над територията и населението – средство” (30). При това, „постоянното противопоставяне между капиталистическата и териториална логики на властта и постоянното разрешаване на противоречията помежду им чрез реорганизацията на световната политико-икономическо пространство от водещата капиталистическа държава” (31) е важна особеност на съвременната междудържавна система още от времето на зараждането и. Още през ХV век водещите италиански градове-държави не просто действат като велики държави в европейската политика, но и извличат от това печалби, напълно съпоставими с тези на най-успешните династични държави от Западна и Северозападна Европа (32). По този начин те демонстрират, че дори и най-малките територии могат да се превърнат в средоточие на огромна власт, стремейки се изключително към натрупването на богатство, а не към придобиването на територии и поданици. Необходими са два века – приблизително между 1450 и 1650, за да може новият тип капиталистическа държава в лицето на Обединените провинции (Холандия) да получи възможността да промени европейската система в името на потребността от натрупване на капитал в световен мащаб” (33). Холандската капиталистическа олигархия „е носител на капиталистическата логика на властта, както и лидер в поддържането на силовия баланс и пионер в сферата на дипломатическите инициативи и иновиции” (34). „Богатството и влиянието на Холандия се основава на търговските и финансови мрежи (а не на териториалното господство – Р.З.), които холандската капиталистическа олигархия отнема от морските и колониални империи. Тези мрежи покриват целия свят” (35). „Холандците са лидери не само в натрупването на капитала, но и в рационализацията на военните методи” (36). Подготовката на холандската армия по метода на принц Мориц Орански (Насау) ги прави изключително ефективни на бойното поле, което „неутрализира количественото превъзходство на Испания и, следователно, води до паритет между военните потенциали на европейските държави. Подкрепяйки с всички сили, усвояването на тези нови методи от своите съюзници, Обединените провинции създават равни условия за държавите в Европа, което става предпоставка за създаването на бъдещата Вестфалска система” (37).

В съвместният си труд Джовани Ариги и съпругата ми Бевърли Силвър посочват, че „говорим за холандска хегемония в рамките на европейската система на суверенните държави най-вече, защото холандците играят водеща роля в продължителната борба, резултат от която става установяването на тази система във Вестфалските договори от 1648 (38). Подразбирайки, че в основата на холандската хегемония в капиталистическия свят-икономика през ХVІІ век е заложена капиталистическата логика на властта, Ариги акцентира, преди всичко, върху икономическата мощ на Холандия. „През ХVІІ век за една политическа структура по-голяма от града-държава, но по-малка от националната държава (каквато са Обединените провинции) „абсолютната икономическа тежест” е съществен за осигуряването на командни позиции в европейския свят-икономика и гарантирането на водеща роля за консолидацията на системата на суверенните държави” (39).

Според Питър Тейлър, холандската хегемония се оказва „необходимия проводник, прокарващ пътя” към създаването на съвременната система от суверенни държави (40). „Във военната сфера този път се прокарва предимно чрез демонстрация на границите на принудителната власт на имперска Испания” (41). „В това отношение, нито една хегемонистична държава не е по-истинска от Холандия, чиито контрол върху балтийската търговия е източник на излишна ликвидност (активи, превръщани в налично платежно средство – Р.З.) и чиято излишна ликвидност е единствения и най-важен източник на конкурентното предимство на холандците в европейската борба за влияние” (42).

През втората половина на ХVІІ век, не Франция, а именно Холандия играе ролята на лидер при поддържането на силовия баланс в системата на междудържавните отношения, т.е. продължават да изпълняват функцията на държава-балансьор, която отХVІІ до края на ХХ век поемат капиталистическите хегемони в съвременния свят-система. Както посочва известният руски историк проф. Юрий Ивонин, „естествено, че териториалните и политически претенции (т.е. териториалната логика на властта – Р.З.) на Франция пораждат опасения у съседните държави и най-вече у Холандия, поела основната роля в организацията на насочените срещу Версай коалиции. Четирите войни, последна от които е Войната за испанското наследство (1701-1713), до голяма степен, са следствие от опитите на Франция да наруши установилото се след Вестфалския мир през 1648 равновесие в Европа” (43). Тоест, през ХVІІІ век, именно Холандия разполага с възможности и воля да противодейства на претендентите за господство, подпомагайки противниците им с помощта на наличните лостове за финансово-икономическо влияние. Неслучайно Колбер дава на Людовик ХVІ споменатата по-горе препоръка, не е случайно и, че именно от Холандия пратениците на руския владетел Петър І разчитат да получат материална подкрепа за планираната война срещу Турция (макар и безуспешно, защото тази война противоречи на интересите на холандската търговия с Изтока )(44).

Подчертавайки ролята на Холандия, Ариги е напълно наясно и с това, колко крехка е всъщност холандската „капиталистическа хегемония” през ХVІІ век. „Със създаването на Вестфалската система, Обединените провинции започват да губят наскоро придобития си статут на световна сила (те притежават този статут в рамките на капиталистическата, а не на териториална логика на властта – Р.З.). Над половин век холандците продължават да водят държавите от създадената наскоро Вестфалска система в определена посока и, най-вече, към отвъдморска търговска експанзия, подкрепяна от военноморския потенциал и създаването на акционерни компании. Това ръководство обаче, ерозира, а не укрепва холандската мощ. Тоест, холандската световна хегемония (отново в смисъла на капиталистическата, а не на териториалната логика на властта – Р.З.) се оказва, до голяма степен, ефимерно образувание, което бива разрушено много скоро след създаването си. От гледна точка на глобалната мощ, най-голяма полза от тази нова система на управление получават бившите съюзници на Обединените провинции – Франция и Англия. През следващите 150 години междудържавната система се намира в състояние на непрекъсната борба за световно превъзходство между тези две велики държави (45). Важно е да се подчертае същностното различие между тях, а именно, че Франция следва териториалната логика на властта, а Англия – капиталистическата. Затова и борбата между тях е противоборство между тези преплитащи се логики, особено в колониалната политика на Лондон. Впрочем, тези различаващи се логики на властта, от които се ръководят двете държави, се проявяват в достатъчно чист вид в началото на ХVІІІ и началото на ХІХ век във визията им за европейкото политическо устройство. „Наполеонова Франция” поставя под въпрос абсолютните права върху властта на европейските монарси, разпалвайки бунтовете отдолу и налагайки имперската си власт отгоре. Великобритания пък установява своята хегемония, оглавявайки широк алианс от предимно династични сили в борбата против тези френски посегателства срещу абсолютните права върху властта и за реставрация на Вестфалската система. Тази реставрация е успешно завършена със сключването на Виенския мир през 1815 и последвалия Аахенски конгрес през 1818. Също както холандците успешно оглавяват наскоро родената междудържавна система в битката против имперските претенции на хабсбургска Испания, британците успешно оглавяват наскоро разрушената междудържавна система в битката против имперските претенции на наполеонова Франция” (46).

Етимологичното разграничаване на понятията "империя" и "хегемония", което правят представителите на светосистемния подход, изглежда коректно. Те отнасят понятието "империя" (в значението му на "господство") и универсалистката "върховна власт" към свето-имперската форма на историческите системи (самодостатъчна икономическа система в рамките на универсалната империя, а не на междудържавната система). За разлика от него, понятието "хегемония" (в значението му на "първенство", "лидерство") характеризира феномена на капиталистическата държава-лидер в света-икономика, като историческа система, политически оформена като междудържавна система. В същото време, тъй като хегемонът в света-икономика олицетворява капиталистическата, а на териториалната логика на властта, не е задължително подобна хегемонистична държава да бъде и най-силната в геополитическо и военно-стратегическо отношение. Както показва историята на съвременния свят-система, най-силни в него могат да бъдат и държави, олицетворяващи териториалната логика на властта (Свещената Римска империя и Испания през ХVІ и началото на ХVІІ век, Франция през втората половина на ХVІІ век и началото на ХІХ век, Германия - в началото на ХХ век и в края на 30-те години на същото столетие, а вероятно и СССР през 70-те години на ХХ век, когато разполага с двойно и дори тройно превъзходство над НАТО в някои сфери на конвенционалното въоръжение). Те са доминиращи, "преобладаващи" държави, претендиращи за налагане на собственото си господство и имперска власт (в съветския случай, това е "доктрината Брежнев" за ограничения суверенитет на социалистическите държави (47)), която не е "хегемония", т.е. не се изчерпва с лидерството по отношение на останалите, юридически и фактически разноправни, държави. Въпреки това, именно хегемонът в капиталистическия свят-система, опирайки се на финенсово-икономическото си лидерство, се оказва способен да формира коалиции, противопоставящи се на претендентите за имперско господство, и се явява гарант за силовия баланс и запазването на междудържавната система - политическата форма на капиталистическия свят-икономика.

Студената война като битка между двете логики на властта

Нека се опитаме да приложим дихотомната класификация на логиките на властта, лансирана от Джовани Ариги, към анализа на историята на международните отношения в периода на студената война. Показателен пример за борбата между тези логики са отношенията в триъгълника СССР - Япония - САЩ, в общия контекст на съветско-американската конфронтация. Така, до поражението си във Втората световна война, Япония действа по-скоро като субект на териториалната логика на властта. За това свидетелстват и нейният милитаризъм и експанзионистичната и политика в Източна и Югоизточна Азия и Тихия океан, както и плановете и за война срещу Съветския съюз и окупиране на Далечния Изток и Западен Сибир. Поне според мен, към същата логика на властта се придържа и Съветският съюз до края на 80-те години. Тя се проявява в свръхмилитаризацията на държавата в периода на студената война и териториалния експанзионизъм под лозунга за разпространяване на "социализма" (48). Последният аспект включва създаването на сфери на влияние в Източна Европа, Източна и Югоизточна Азия и опитите им за разширяване, за сметка на развиващите се държави и, в частност, на Афганистан. Япония, която не съумява да реализира целите си за постигане на световно могъщество въз основа на териториалната логика, в следвоенния период блестящо реализира на практика капиталистическата логика на властта, до голяма степен, натрапена и от САЩ, в качеството им на следвоенен капиталистически хегемон (49). Тоест, победената, с решаващото участие на Съветския съюз, през 1945 Япония, в известен смисъл, съумява да постигне реванш с други средства през 80-те години, вече като съюзник на САЩ. Когато през този период СССР се ангажира в новата спирала на оръжейната надпревара със САЩ, именно Япония (натрупала гигантска финансово-икономическа мощ, но оставаща си слаба, във военно отношения) се оказва основния източник за финансиране на американското правителство в надпреварата му с Москва, купувайки огромно количество ценни книжа на хазната на САЩ. По този начин, благодарение на финансовите си инструменти на влияние, Токио съдейства за ерозията на стратегическия паритет между Съединените щати и Съветския съюз. На свой ред, Вашингтон използва собствените си лостове на влияние за рязкото съкращаване на наличните финансово-икономически ресурси на СССР. Както е известно, в средата на 80-те години над половината от съветските валутни постъпления идват от износа на петрол, природен газ и други суровини. През 1985, САЩ съумяват да убедят Саудитка Арабия значително да увеличи петролния си износ, което пък води до трикратен спад на цените (от 29 долара за барел, през 1984, до 8-11 долара, през юли 1986) (50). Съответно, рязко намаляват постъпленията на валутни средства в съветската хазна, което може да се компенсира само с увеличаване обемите на износа. Така СССР изпада в изключително тежка финансова ситуация. Ресурсите му се оказват недостатъчни за решаването на комплекса от належащи задачи, пред които е изправен. По онова време, първостепенните задачи пред Москва са да догони Вашингтон в оръжейната сфера за да съхрани стратегическия силов паритет, да спонсорира просъветските политически режими в съветската сфера на влияние, да модернизира все по-изоставащата от Запада икономика, да осъществи мащабни покупки на жито от чужбина и да повиши жизненото равнище на населението. Опитвайки се да преустанови пагубната за СССР оръжейна надпревара, съветското ръководство е принудено спешно да потърси нормализация на отношенията със Запада, декларирайки т.нар. "ново политическо мислене". В същото време, сред последиците за Съветския съюз от изострянето на студената война със САЩ става икономическото и социално пренапрягане, задълбочаването на диспропорциите в икономиката и нейната стагнация, които прерастват в тежка социално-икономическа криза, съвпаднала с кризата на все по-малко ефективната при решаването на стоящите пред нея задачи политическа система.

Анализирайки конфронтацията от периода на студената война от позициите на дихотомната типология на логиките на властта, предложена от Джовани Ариги, можем да направим следния извод. Капиталистическата логика на властта,     възприета от САЩ и Япония, както и от западноевропейските им съюзници, се оказва значително по-ефективна, отколкото териториалната (геополитическа) логика на властта, от която се ръководи СССР, потвърждение на което е и неговото разпадане, непосредствено след разпадането на "социалистическия лагер". Докато през 80-те години Съветският съюз безуспешно се опитва да наложи влиянието си (което практически е безполезно) в Афганистан, САЩ ефективно използват изострянето на студената война за да ерозират финансово-икономическите възможности на основния си противник. В тази връзка е уместно да си припомним тезата на руския канцлер княз Александър Горчаков, че по-нататъшното разширяване на територията на Русия (а, в контекста на ХХ век, нейната "сфера на влияние" - Р.З.), би довело само до нейното отслабване" (51).  Този пример илюстрира силата и значението на финансово-икономическите лостове на влияние в международната политика.

Струва ми се, че за оценката на реалната мощ на държавите в света, независимо дали при анализа на историята на международните отношения, или на текущата световна политика, разгледаната в настоящата статия типология на логиките на властта би се оказала твърде полезна.

Бележки:

1.Терминът «империя», който е и част от официалните названия на редица държави, се разглежда в настоящата статия предимно като неофициално историко-политологическо понятие.

2. Виж Wallerstein I., Historical Systems as Complex Systems, European Journal of Operational Research. Vol. 30. 1987. № 2.

3. Фернан Бродел стига до сходно разбиране за обектите на изследванията си, наричайки ги „светове-икономики”, като разглежда синхронната им история в различните региои на света, виж Бродель Ф. Материальная цивилизация, экономика и капитализм, XV–XVIII вв. Т. 3. Время мира., 2-е изд. М., 2007.

4. По-подробно за този подход, виж Валлерстайн И. Миросистемный анализ: Введение. М., 2006; Чешков М.А., Критика миросистемного подхода и концепции капитализма И. Валлерстайна. Научно-аналитический обзор. М., 1992; Осмысливая мировой капитализм (И. Валлерстайн и миросистемный подход в современной западной литературе). Сборник статей. Отв. ред.: Хорос В.Г., Чешков М.А. М.: ИМЭМО РАН, 1997; Завалько Г.А., Возникновение, развитие и состояние миросистемного подхода, Общественные науки и современность. 1998. № 2; Фурсов А.И., Капитализм сквозь призму мир-системного анализа (о работах Иммануила Валлерстайна и мир-системном анализе), предисловие към книгата Валлерстайн И. Исторический капитализм. Капиталистическая цивилизация. М., 2008; Зуйков Р., Миросистемность: критерии и Трансформация, Мировая экономика и международные отношения. 2009. № 8.

5. Древнегреческо-русский словарь. Т. I. Составитель И.Х. Дворецкий. М., 1957. С. 742.

6. С думата ἡγεμονία, преведена от Дворецки като „царстване”, се обозначава властта на римските императори, т.е. отнася се към римската епоха (периодът на принципата) в гръцката история. Следва обаче да отбележим, че управлението на римските императори в периода от края на І в.пр.н.е. до ІІ в.н.е. се обозначава с думата principatus (буквално «първенство», «ръководство»), което в превод на древногръцки е именно ἡγεμονία.

7. Виж Греческо-русский словарь. Изд. 2-е, испр. и доп. Обработал А. Р. Поспишиль. Киев, 1890. С. 404. виж също и значението на 6 в речника на И.Х. Дворецки.

8. Виж Фукидид. История.Т. I. Пер. Ф. Мищенко в переработке С. Жебелева. М., 1915. С. 14, 49–50, 61–63; Сочинения Ксенофонта. В пяти выпусках. Пер. с греч. Г.А. Янчевецкий.Выпуск пятый. Мелкие статьи. Митава, 1880. С. 191–192

9. Виж Греческо-русский словарь. Изд. 2-е, испр. и доп. Обработал А.Р. Поспишиль. Киев, 1890; Griechisch-Deutsches Schul-Wrterbuch. Von Dr. G.E. Beneler.Leipzig, 1872, s. 332.

10. Wallerstein I., The Modern World-System I. Capitalist Agriculture and the Origins of the European World-Economy in the Sixteenth Century. N.Y., L., 1974, p. 348.

11. Валлерстайн И., Миросистемный анализ: Введение. С. 87

12. Wallerstein I., The politics of the World-Economy: The States, the Movements and the Civilizations. Essays. Cambridge, 1984. P. 38.

13. Виж Зуйков Р., Вестфальская система межгосударственных отношений: критерии и трансформация // Мировая экономика и международные отношения. 2010. № 3. С. 13 – 27.

14. Wallerstein I., The politics of the World-Economy…, p. 38.

15. Ibid, p. 38–39.

16. Ibid, p. 39.

17. Ibid.

18. Ibid, p. 41–42.

19. Виж Morgenthau H.J., Politics among Nations. The Struggle for Power and Peace. N.Y., 1978, p. 200.

20. Keohane R.O., Nye J.S., Power and Inter-dependence. Second ed. Glenview, 1989, p. 44.

21. Arrighi G. and Silver B./ Chaos and Governance in the Modern World System. Minneapolis, 1999, p. 26.

22. Ibid.

23. Ibid.

24. Маркс Капитал. Т. 1. М., 1955, с. 755.

25. Arighi G. and Silver B./ Op. cit., p. 27.

26. Ibid.

27. Wallerstein I., The politics of the World-Economy…, p. 40.

28. Виж също Taylor P., Ten Years That Shook the World? The United Provinces as First Hegemonic State. Sociological Perspectives. 1994. № 1.

29. Цит. по: Арриги Дж., Долгий двадцатый век: Деньги, власть и истоки нашего времени. Пер. с англ. М., 2006. С. 92

30. Пак там, с. 75–76.

31. Пак там, с. 79, подчертано от автора на статията.

32. Пак там, с. 82, Джовани Ариги твърди това, цитирайки трудовете на У.Макнийл и Ф.Бродел.

33. Пак там, с. 82–83.

34. Пак там, с. 88.

35. Пак там. Курсивът е на автора на статията.

36. Пак там, с. 89. Курсивът е на автора на статията.

37. Пак там, с. 90.

38. Arrighi G. and Silver B./ Op. cit., p. 39.

39. Ibid., p. 42.

40. Цит. по: Ibid., p. 39.

41. Ibid.

42. Ibid., p. 40.

43. Ивонин Ю.Е., Универсализм и территориализм. Старая империя и территориальные государства Германии в ранее новое время 1495-1806. Том 1. М., 2004. С. 377.

44. Виж Гузевич Д.Ю., Гузевич И.Д., Великое посольство: Рубеж эпох, или Начало пути: 1697–1698. СПб., 2008. С. 73–74.

45. Арриги Дж., Долгий двадцатый век…. C. 91

46. Пак там, с. 96-97. Курсивът е на автора на статията.

47. В координатите на светосистемния подход, социалистическият лагер, начело със СССР, се оказва типологично по-близо до света-империя. От 70-те години СССР се превръща едновременно в част от (полу)периферията на капиталистическата свят-икономика (т.е. от нейното структурно ниво, зависимо от „ядрото-център”), като източник на суровини и енергоносители.

48. Известният руски теоретик на историята Марат Чешков лансира интересна концепция, разкриваща истинската природа съветския „социализъм”.Като обект на изследване, той е обозначен от него като „съветска тотална общност” (СТО), чиито принцип на вътрешна организация е абсолютната монополизация във всички социални сфери. Центърът на СТО, т.е. партийно-държавният апарат (етакратия), обединява в ръцете си властта, собствеността и управлението, което позволява реализацията на споменатия по-горе основен принцип на СТО. Основа на етакрацията са отношенията на господство и експлоатация, чиито обект е масата производители (т.нар. „съветски народ”). Така, съветският „социализъм” не съумява да преодолее отчуждаването на производителите от средствата за производство, а просто заменя, като субект на отчуждаването, частния собственик с етакрацията (т.е. с държавната власт като собственик). От тази гледна точка, би било по-правително съветският строй да се нарича не „социализъм”, а „етакратизъм”. Виж, Чешков М.А./ Глобальный контекст постсоветской России. Очерки теории и методологии

мироцелостности. М., 1999.С. 162–167.

49. Развитието на американската хегемония през втората половина на ХХ век и терминалната и криза в началото на ХХІ век са комплексно изследвани в трудовете на Джовани Ариги «Дългият двайсти век…» и «Адам Смит в Пекин: Какво получи в наследство ХХІ век”.

50. Виж, History of crude oil prices http://www.ioga.com/Special/crudeoil_Hist.html); Швейцер П., Победа. Роль тайной стратегии администрации США в распаде Советского Союза и социалистического лагеря. Пер. с польск. Л. Филимоновой. Минск, 1995. Главы 18, 20.

51. Виж, Дела и дни канцлера Горчакова (http://www.c-cafe.ru/days/bio/40/031_40.php).

* Авторът е научен сътрудник в Института за световна икономика и международни отношения към Руската академия на науките, статията публикуваме с любезното съдействие на Научно-образователния форум по международни отношения

{backbutton}